Кръстоноснитѣ походи

[Hatshepsut]

Кръстоносните походи

Кръстоносните походи са мащабни военни и религиозно-доктринални кампании, предприемани през Средновековието в защита на интересите и идеологията на Римокатолическата църква. Те са значително политическо, социално, културно и религиозно явление, променило чувствително хода на световната история. Кръстоносните походи целят:

разширяване или защитаване позициите на католическата религия,
превземане или защитаване на земи, намиращи се под властта на враждебни към християнството владетели или народи или угрозата от завладяване от такива,
потъпкване на еретически движения, за разправа с непокорни на църквата или на отделни владетели хора, включително населението на цели области и държави.
Особено важно място сред изначалните и прокламирини мотиви за предприемане на Кръстоносните походи заема т.нар. защита на Светите земи, т.е. осигуряването на християнска власт над тях. Участниците в походите се наричат кръстоносци – включили се в непосредствено провеждащи се или бъдещи кръстоносни походи поклонници – рицари, монаси, хора от простолюдието . Те воюват предимно срещу араби, маври, селджукски и османски турци, езически народи от Прибалтика.

Важно място в църковната дейност заема борбата с еретиците, като най-известни походи от този род са Албигойските войни, провели се между 1209 и 1229 г.; те биват наричани и Албигойски кръстоносен поход. За кръстоносни походи в най-общ смисъл могат да се приемат и войните от испанско-португалската Реконкиста, както и тези, предприети за завладяването и християнизирането на езическа Латинска Америка, а също и на части от Южна Азия и Африка, от страна на католическите владетели.

Някои кръстоносни походи са предприети в защита на християните от Югоизточна Европа от нашествията и властта на османските турци. Пример за това е походът, предприет през 1396 г. от унгарския крал Сигизмунд Люксембургски, който и след разгрома на войските му при Никопол продължава опитите си за завземане на балканските земи обратно от османците. Унгарският крал същевременно провежда политика, насочена към васално обвързване на населението и владетелите им с Кралство Унгария, и Свещената Римска империя, на която е император от 1410 до 1437 г.

Точният брой на кръстоносните походи в този им замисъл не може да бъде известен. Освен 9-те традиционно приемани като ,,големи" са били проведени им множество по-малки по мащаб походи, не само в Палестина, но и в Централна Европа и Испания. Насочени най-често срещу идеологиеския враг – мюсюлмани, християнски еретици нерядко техен обект са и лични врагове на папата и монарсите.

ХРОНОЛОГИЯ

1048 г.
В Ерусалим е основан италианският орден на йоанитите (или хоспиталиерите), за да се грижи за поклонниците и болните. В първата половина на XII в. йоанитите стават рицарски орден (през периода 1538—1798 г. те пребивават в Малта и от тука наименованието ,,малтийски камалери или  рицари").

1095 г.
На събора във френския гр. Клермон папа Урбан II призовава рицарството от Европа на борба с турците, за да се освободи гробът на Христос в Ерусалим, Призивът намира широк отзвук сред феодалното рицарство, защото гарантира на всички участници опрощаване на греховете и надежди за забогатяване.

1096  г.
Поход на бедните маси от Северна и Източна Франция и от Западната част на Германия — зле организиран, лишен от снабдяване; достига до Константинопол. Изплашен от развилнялата се тълпа императорът прехвърля кръстоносците на азиатския бряг, където почти всички са избити от селджукските турци.

1096—1099 г.
Първи кръстоносен поход. Участвуват около 100 000 души, предимно френски, както и италиански и отчасти немски феодали, начело с херцога на Лотарингия — Готфрид Булански и неговите двама братя: Балдуин и Евстах; граф Раймунд Тулувки, херцог Роберт Нормандски, граф Роберт Фландърски, граф Стефан от Блоа, княз Боемунд Тарентски, Представител на църквата и легат на папата е един от южноафриканските епископи — Адамар.

1097  г.
В битка край Дорилей (Мала Азия) кръстоносците разбиват турските войски, после превземат в Месопотамия богатия гр. Едеса (дн. Урфа в Турция) — арменска колония на границата между Сирия и Месопотамия, с важно стратегическо значение. Балдуин, брат на Готфрид, става граф на Едеса.

1098  г.
Кръстоносците завземат столицата на Изтока — Антиохия, чийто владетел става Боемунд Тарентски (1099 г.). Граф Раймунд Тулузки получава околностите на Триполи (на юг от Антиохия).

1099  г. — 15. VII
Завършва първият кръстоносен поход. Кръстоносците превземат Ерусалим: запалват града и избиват жителите му. Овладяват източното крайбрежие на Средиземно море, т. е. някогашна Финикия, Сирия и Палестина и основават Ерусалимското кралство. Това е типична феодална държава с васална система. Пръв крал на Ерусалимското кралство става Готфрид Булонски с титлата ,,Защитник на божия гроб". След неговата скоропостижна смърт, властта преминава в ръцете на крал Балдуин (1100-1118  г.).

1118 г.
Създаден е френски рицарски орден на тамплиерите — за защита на поклонниците в Палестина и за борба с неверниците (през 1291 г. седалището на ордена е преместено в Кипър, а през 1307 г, френският крал Филип IV конфискува имуществото на ордена и принуждава папата да закрие ордена).

1144г.
Турците завладяват графство Едеса. Ерусалимският крал се обръща към папата за помощ.

1147—1149 г.
Втори, изцяло неуспешен кръстоносен поход, възглавен от френския крал Людовик VII и германския крал Конрад III. Кръстоносците правят безуспешни опити да превземат Дамаск, откъдето турците заплашват Ерусалим. След неуспеха на този поход рицарското движение в Европа за дълго време запада.

1187 г.
Под предводителството на египетския султан, от кюрдски произход, Саладин (1171-1193 г. Салах ад Дин) турците превземат Ерусалим. Саладин създава голяма турска държава (с център Египет), която включва част от Сирия и Месопотамия. Саладин се стреми да ликвидира Ерусалимското кралство.

1189—1192 г.
Трети кръстоносен поход, предизвикан от завоюването на Ерусалим, оглавед от германския император Фридрих I Барбароса, френския крал Филип II Август и английския крал Ричард I Лъвското сърце. Германските войски се завръщат в Европа, след като техният император се удавил в една сирийска река. През 1191 г. английските и френските войски, макар и лошо координирани, превземат Ака — важна крепост на Средиземноморското крайбрежие Скоро и французите се завръщат в Европа; в Палестина остава само Ричард I със своите войници. В резултат на победоносна битка край Яфа, той сключва със Саладин договор, според който поклонниците получават свободен достъп до оставащите под турска власт Ерусалим. Витлеем, Назарет и други места, свързани с поклонничеството. Най-важно постижение на третия кръстоносен поход е завладяването на Кипър от англичаните. Кипър остава в ръцете на кръстоносците, за около 200 години.

1190 г.
В Сирия е създадено германско братство на хоспиталиерите, преобразувано през 1198 г. в рицарски орден на ,,Преснетата Дева Мария" (,,Кръстоносци").

1199-1204 г.
Четвърти кръстоносен поход, организиран от папа Инокентий III. Кръстоносците, уговорени от Венеция, която е заинтересована да укрепи позициите си на Балканския полуостров и в източната част на Средиземно море и използувайки династичните борби във Византия, превземат Константинопол (1204 г.) и създават в южната част на Балканския полуостров Латинска империя, начело с графа на Фландия — Балдуин. Венеция получава значителни владения във Византия: част от Константинопол, Ионийскйте острози, Цикладите, о. Крит, югозападната част на Пелопонес и Галиполи. Западноевропейските феодали ограбват и експлоатират местното население. Латинската империя
съществува до 1261 г., когато византийския император Михаил III Палеолог освобождава Константинопол и възстановява византийската държава. Тя обаче загубва значението си на велика сила, а териториално е ограничена в незначителна част от Балканския полуостров и тясна ивица в Мала Азия.

1204—1261 г.
Никейска империя, създадена в Млла Азия от византийците и успяла през 1261 г. да сложи край на Латинската империя.

1212 г.
Кръстоносен поход на деца от Франция и Германия. Недобросъвестни собственици на параходи закарват децата до Александрия, където ги продават в робство.  Загиват десетки хиляди деца.

1217—1221 г.
Петият кръстоносен поход (също безрезултатен) е организиран от краля на Унгария — Андраш II, който се насочва към Египет. Превзета е крепостта Дамиета, но след редица неуспехи кръстоносците се изтеглят от частично превзетата долина на Нил.

1228—1229 г.
Шести кръстоносен поход под предводителството на германския император Фридрих II. Кръстоносците успяват временно да си възвърнат Ерусалим и няколко други града (чрез договори), но скоро (1244 г.) Ерусалим е окончателно отвоюван от мюсюлманите.

1248—1254 г.
Седми кръстоносен поход, начело с френския крал Людовик IX, който през Кипър се насочва към Египет. Отново е овладяна Дамиета. В похода си към Кайро Людовик е победен и заедно с цялата си армия попада в плен.

1268 г.
Мюсюлманите завладяват Антиохия.

1270 г.
Осми кръстоносен поход. Людовик IX обсажда гр, Тунис и възнамерява да го превърне в основна база за настъплението си в Африка. Избухва чумна епидемия, самият Людовик умира — това слага край на похода. Владенията на кръстоносците на Изток постепенно преминават в ръцете на мюсюлманите

1289 г.
Мюсюлманите завземат Триполи.

1291 г.
Ака, последното владение на кръстоносците на изсток е овладян от турците. Остров Кипър минава под властта на Венеция (1489 г.). Въпреки неуспехите кръсносните походи изиграват положителна роля — развиват корабоплаването, което ускорява икономическите и обществени промени в Средновековието; допринасят за развитие на културата: емоционалното ангажиране в борбите с мюсюлманите ражда много литературни сюжети (напр. ,,Песен за Роланд", испанска поема за Сид и т. н.); рицарите опознават редица страни. Това спомага а Европа да се ускори разпространяването на много литературни видове (напр. немската любовна лирика се развива под влияние на провансалската). Рицарите опознават три цивилизации: латинска, гръцка и арабска, което влияе плодотворно на европейската наука и изкуство. Същевременно обаче кръстоносните походи стават причина да нарасне религиозният фанатизъм и временно да се закрепи авторитетът на църквата. Рицарската  институция постепенно въплъщава черти с църковен характер. Израз на тази тенденция са възникналите рицарски ордени.

https://www.izpiti.net/krastonosen-pohod-doklad/

[Hatshepsut]

Кръстоносни походи

https://istorianasveta.eu/

Автор: Йордан Николов

Катастрофалното поражение, което нанесъл селджукският султан Алп-Арслан (1063 — 1072) над армията на византийския император Роман IV Диоген (1068 — 1071) при езерото Ван, недалеч от арменския град Манцикерт на 26 август 1071 г., имало исторически последици за Изтока и Запада. Огромната войска на императора от печенези, узи, нормани и от български отряди била напълно разбита, а самият владетел попаднал в плен. В Константинопол побързали да изберат на престола Михаил VII Дука (1071 — 1078), който отказал да изпрати искания от султана откуп за освобождаването на задържания в плен император. Не след дълго Алп-Арслан освободил Роман Диоген, но като се завърнал в империята, той бил заловен от агентурата на новия владетел. Не друг, а сам император Михаил VII Дука се разпоредил Роман да бъде арестуван, ослепен и затворен в тъмница.

Императорът отстранил съществуващата опасност за трона си, но над Византия надвиснали застрашително градоносните облаци на селджукската заплаха. Султанът на селджуките решил, че смъртта на Роман Диоген го освобождава от задължението да спазва мира и предприел широкомащабни операции. През 1077 г. в Мала Азия той поставил основите на Румския (Иконийския) султанат, превърнат в изходна база на бъдещите завоевания. През 1078 г. селджуките за втори път завладели Йерусалим. Под техните удари паднала Сирия. Заедно с нейните градове те присъединили Никея, Кизик, Смирна, проникнали в Егейско море и се укрепили на островите Хиос, Лесбос, Самос, Родос.

Стабилитетът на Византия бил подкопан. Опасността за империята ставала от ден на ден все по-реална. Морският пират Чаха вече се разпореждал в Мраморно море и заплашвал не само Босфора, но и Константинопол. Император Алексей I Комнин (1081 — 1118), обезпокоен от настъпленията на завоевателите, отправил поглед към Запада за подкрепа. Основната надежда на василевса идвала от папата, който с огромния си авторитет на духовен глава на Запада можел да организира стабилна защита на Византия. Той се обърнал към граф Робърт Фландърски, както и към други владетели за помощ. На Запад, особено след като селджуките разрушили храма ,,Възкресение" през 1009 г. в Йерусалим, следели с увеличаващо се безпокойство събитията, които се разразявали в свещения град. Много тревога предизвикало и второто падане на Йерусалим в ръцете на мюсюлманите. Затова и сърцераздирателните призиви на василевса за подкрепа срещу неверниците намерили широк отзвук. Кръстоносната идея назряла в папския дворец и владетелските домове и сплотявала хиляди ентусиасти под своите знамена.

Кръстоносните походи били масово социално-религиозно движение на западноевропейското общество, обхванато от идеята да освободи Божия гроб, завладян от селджуките. Осем на брой, те започнали през 1096 и приключили през 1270 г. Това била забележителна епопея, в която си давали среща основните противоречия между Изтока и Запада.

За кръстоносните походи в историографията са прокарвани най - различни определения, едни от други по-разнообразни и противоречиви. Какво представляват те като историческо явление? Може ли да се приеме, че са били военноколонизаторско движение на западноевропейската феодална аристокрация за покоряване на Източноправославната църква, за заграбване на нейните богатства, от една страна, а от друга, за завладяване на източните държави? Основателни ли са определенията за кръстоносците като ,,разбойници, подпалвачи и убийци", както ги наричат някои автори от по-старата школа? Има ли достатъчни основания да се поддържа, че участниците в движението си поставили за цел само да стъпят на Светата земя, където се е родил, страдал и умрял Христос, да видят Божия гроб и да влязат в съприкосновение със светините? Това са само част от въпросите, поставени пред историческата наука, които чакат убедителен отговор, приемлива аргументация.



Извори за кръстоносните походи


Те не са толкова многобройни, но, общо взето, доколкото ги има, позволяват да бъдат реконструирани предпоставките, ходът и завършването на походите. Най-общо могат да се разделят на западноевропейски и източни, включително и византийски. И едните, и другите притежават необходимата познавателна стойност, защото са излезли изпод перото на съвременници на събитията и спомагат за разкриване на историческата истина.

Първият кръстоносен поход (1096 — 1099) е, общо взето, богато документиран. Изследователите са единни в заключението си, че най-голяма фактологична ценност притежава хрониката ,,Дела на франките и другите йерусалимци" на анонимен автор от итало-нормански произход. В нея са описани събитията от 1095 до 1099 г., свързани с отряда на Боемунд. Поради обстоятелството, че след като подразделението на Боемунд завладяло Антиохия и се установило в града, авторът се присъединил към Раймунд Тулузки и заедно с него влязъл в Йерусалим, информацията в хрониката дава допълнителни знания. По форма съчинението представлява дневник, воден сравнително подробно. По всичко изглежда, че ,,Дела на франките и другите йерусалимци" са създадени от гражданско лице. Това определя и мястото им в поредицата извори за събитията, които ни интересуват.

От провансалския свещеник Раймунд Ажилски е останала друга интересна хроника — ,,История на франките", в която той обрисува обсадата на Антиохия през 1098, както и събитията до края на 1099 г. Значимостта на произведението нараства от голямата осведоменост на автора — духовник на граф Раймунд Тулузки и близък на епископ Адемар Монтейлски. Това му позволявало да се движи в центъра на събитията и да разполага с широк достъп до тях.

Френският духовник Фулхерий Шартърски (ок. 1059 — ок. 1128) в качеството на капелан на Балдуин Булонски наблюдавал събитията в Киликия. Включен отначало в групата на херцог Роберт Нормандски, той натрупал богати впечатления и ги предал в ,,Деяния на франките", едно от най-интересните произведения за кръстоносните походи. Събитията обхващат предисторията на кръстоносната държава в Йерусалим и достигат до 1127 г. Понеже авторът пише като осведомен наблюдател, трудът му по общо признание притежава голяма фактологична ценност.

Въз основа на ,,Дела на франките и другите йерусалимци" са написани две други произведения, съдържащи също изобилна информация. Едното е ,,История на йерусалимския поход" на Пиер Тудебод, другото — ,,Йерусалимска история" на Балдрици Бургундски (ок. 1047 — 1130), архиепископ на Бретан. Това са неравностойни от гледна точка на фактологията творби, но те разширяват сведенията, с които разполага медиевистиката.

Компилативната хроника на Гвиберт Ножански (1053 — 1124) ,,Дела на Бога чрез франките" отразява, както показва и заглавието, провиденциалистичното разбиране на историята. Нейното значение обаче не се изразява в теориите, които развива, а във фактите, които изнася. А те са любопитни.

,,Йерусалимец, или Книга за угнетяването, освобождаването и възстановяването на светата Йерусалимска църква" на бенедиктинеца абат Екехард Аврийски отразява пребиваването на автора в Палестина. Написана била след неговото завръщане от пътешествието в Йерусалим, където натрупал богат материал, събран от очевидци и свидетели на събитията. Хрониката била написана между 1112 и 1117 г. Стойността ѝ е вън от всякакво съмнение.

Изпод перото на Раул от Кан (ок. 1050 — 1130) излизат ,,Дела на Танкред в йерусалимския поход", творение не на непосредствен участник в събитията, но предаващо спомените на очевидеца — авантюрист Танкред, брат на Боемунд Таренски. Самият Раул пътувал до Палестина след събитията и стигнал в Йерусалим, където от 1112 до 1118 г. добавил към личния дневник на Боемунд Таренски разкази на Танкред и други кръстоносци. Раул бил бележит творец, талантлив автор. Трудът е интересно, правдиво съчинение, което пресъздава обективно хода на събитията.

В ,,Йерусалимска история" каноникът от гр. Аахен, Алберт, разказва за похода, за възникването на кръстоносната държава, а след това описва събитията до 1120 г. Трудът му обаче бил построен, както предполагат някои историци, върху основата на загубена хроника, подготвена от великолепно осведомен участник в събитията. Авторът възвеличавал ролята на германците в похода. Това се дължало на германската му принадлежност и е лесно обяснимо.



За Първия кръстоносен поход дава сведения архиепископ Гийом Тирски (ок. 1130 — 1186) в ,,История на делата в задморските земи". В хронологично отношение съчинението описва не само Първия кръстоносен поход, но и Втория (1147 — 1149). Нещо повече, описанието излиза извън границите на Втория поход и достига до 1184 г. По такъв начин творбата на Гийом Тирски придобива характер на справочен труд за кръстоносните походи от 1095 до 1184 г. Качествата на произведението се дължат на високата образованост на автора: той владеел освен латински, гръцки и арабски език. Освен това бил канцлер на кралството в Йерусалим (1174 — 1183). Изпълнявал и функциите на възпитател на крал Балдуин IV. Всички тези обстоятелства, както и сравнително продължителното писане на хрониката, определили нейната стойност като изключително важен извор за събитията.

Първия кръстоносен поход отразяват и някои поетични творби, които включват известни подробности, представляващи интерес за историците. В тази насока заслужава да се спомене ,,Песен за Антиохия" (на провансалски език), произведение на трувера от Артоа, Ришар. Поклонник сътворил също ,,Песен за Антиохия". Появили се различни балади и хумористични произведения. Започнали да се пишат и романи, претворяващи живота на рицари от ранга на Готфрид Булонски.

Вторият кръстоносен поход (1147 — 1149) разполага с по-малко произведения не само поради печалния си край, но защото нямал специален хронист, който да отбелязва събитията. Капеланът на френския крал Луи VII (1137 — 1180) Ед Дейлски, който бил и негов секретар, дава сведения за похода в своеобразния си дневник, съдържащ материали до юни 1148 г., когато авторът прекъснал повествованието. В Големите френски и немски хроники, засягащи живота на крал Луи VII, са включени данни и за събитията. Това се отнася и за труда на Ото Фрайзингски ,,Делата на Фридрих". Материалите се обогатяват с няколко писма на Сугерий и Вибалд, бивш регент на Германия. Това е всичко, или почти всичко по-съществено, отразяващо възникването и хода на Втория кръстоносен поход.

За Третия кръстоносен поход (1189 — 1196) много важна документация включва епископът на Насау, Дитполд, в известното ,,Описание на азиатския поход на Фридрих" — хроника на пътуването. Авторът не успял да дочака края на похода, завършил дневника си на 21 юни 1190 г., и наскоро починал. Но това, което отразил, притежава висока познавателна стойност. Описанието се цени от изследователите заради точността, с която са предадени събитията.

Друга творба в този цикъл е хрониката на австрийския духовник Ансберт ,,История на похода на император Фридрих". Авторът предава сведения от началото на похода до неговия завършек. Това е цялостно произведение. Ценността му се увеличава поради привличането на няколко автентични писма на участници в събитията.

Арнолд Любекски в своята ,,Славянска хроника" разширява сведенията, привличайки допълнителни материали. Предводителството на френския крал Филип II Огюст и на английския крал Ричард Лъвското сърце е описано в поредица хроники, излезли изпод перото на френски и английски автори. В този кръг влизат и писмата на светски феодали и духовни лица, патриарси от Йерусалим и Антиохия, които се тревожат от хода на събитията. Интерес пораждат и писма на консули, дейци на религиозни ордени и други. Много писма на князе и духовници, включили се в бойните подразделения на кръстоносците, изнасят съществени подробности, които допълват знанията за събитията.

За формирането на кръстоносните държави, за тяхното устройство и управление също могат да се открият първостепенни документални свидетелства. В ,,Антиохийски войни" канцлерът на Антиохийското княжество Готие описва цялата му динамична история. В творбата събитията започват с възникването на държавата в Антиохия и достигат до 1119 г. Централно място заемат войните на княз Рожер, но са проследени и други не по-маловажни събития. Своето произведение авторът подготвил през периода от 1119 до 1126 г.

Някои от хронистите компилирали други произведения и ги преписвали дословно. Роберт Монах например бил автор на самостоятелно произведение, преписано от Тудебод и от Бодри от Бургейл. Той съставил хроника около 1107 г.

Жак Витрийски (ок. 1180 — 1240) подготвил ,,Източна или йерусалимска история", предаваща събитията в Палестина до 1193 г., но тя засяга и конфликтите през 1211 — 1218 г., наситени с драматизъм. За Петия кръстоносен поход Жак Витрийски свидетелства в писмата, написани от 1216 до 1221 г.

,,Йерусалимски асизи" основателно се ценят като основен извор за управлението на Йерусалимското кралство. В това творение са включени закони за управление не само на Йерусалимското, но и на Кипърското кралство. В структурата на тази поредица извори влизат и ,,Кралски книги", притежаващи характер на закони.

За Четвъртия кръстоносен поход и Латинската империя са запазени няколко хроники с несъмнена стойност. Произведението на маршала на Шампания Жофроа дьо Вилардуен (ок. 1150 — ок. 1214) ,,Завладяване на Константинопол" е едно от най-интересните в цялата литература за кръстоносните походи. То ангажира не само  фактологията, която съдържа, но и с великолепната си форма на изложение. Друг съвременник и участник, рицарят на Пикардия Роберт дьо Клари, подготвил ,,История на тези, които завоюваха Константинопол". Като обикновен рицар той предал сведения, които били свързани с живота на обикновените бойци. В този смисъл неговата хроника допълва творбата на Жофроа дьо Вилардуен, свързан с управляващите среди, с аристокрацията.

Събитията в Латинската империя били описани в ,,Асизи на Романия" — много важна творба, сборник със закони. Анонимната ,,Хроника на Морея" предава обстановката на Пелопонес по време на френското управление. Събитията, включени в повествованието, засягат периода от 1204 до 1305 г. Марино Санудо Стари (1270 — ок 1314), произхождащ от Венеция, подготвил ,,История на Романия", в която предал много подробности за Балканския полуостров. Той написал и трактат за Близкия изток, описващ историческото развитие и географските особености на тези земи.

Вторият основен цикъл извори за кръстоносните походи включва произведения на византийски и арабски автори. Между византийските историци на първо място по време изпъква Ана Комнина (1083 — ок. 1153 — 1155) с нейната ,,Алексиада". Никита Хониат (средата на XII в. — 1213) в своята ,,Хроника" предава редица сведения за Четвъртия кръстоносен поход. За падането на Константинопол под ударите на кръстоносците пише и Георги Акрополит (1217 — 1282) в своя труд за Никейската империя, включващ данни за походите на кръстоносците на Балканите. Специално в ,,Кратка хроника" той проследява събитията от 1202 г. от падането на Константинопол под ударите на латинците до неговото освобождаване през 1261 г. В ,,История" Георги Пахимер (1242 — ок. 1310) пресъздава живота на империята от 1255 до 1308 г. и разказва за много важни моменти от кръстоносната инвазия. Първостепенен източник е ,,Кипърска хроника" на Леонтий Махера за XIV — XV в.

Фактографията и фактологията за кръстоносното движение в Изтока се разширява и от историческите произведения на различни арабски автори. Достатъчно е само да се отбележат творбите на Ибн ал-Каланиси (1073 — 1160) ,,Дамаска история", на Ибн ал-Асир ,,Пълен сборник всеобща история", на Абул-Фарадж (Бар Евбрай) — ,,Сирийска хроника". Това са различни по стойност съчинения, които разкриват отношението на източните народи към кръстоносните походи и по-специално към рицарите и техните опустошителни набези.

В биографичните произведения на арабски историци като Кемал ад-Дин (1192-1262), Бег ад-Дин (1145-1234), Имад ад-Дин (1125 — 1201) също са включени съществени данни за взаимоотношенията между завоеватели и завоювани.

Особен дял исторически извори са произведенията на арменски автори. Между тях се открояват Матей Едески със своята ,,Хронография" и Михаил Сирийски (1126 — 1199) с ,,Всемирна хроника". Това са уникални произведения, чиято информация все още не е достатъчно оползотворена от изследователите на походите.

Сред представителите на различните градове, които предават конкретната атмосфера, създадена в хода на нашествията, също могат да се открият автори с оригинално виждане. Поетът от Халеб Ал-Хазими (1090 — ок. 1161) написал ,,Кратка хроника" за своя град, в която предал обстановката от началото на походите до 1143 — 1144 г. В талантливо написаната ,,Книга за назидание" Усами ибн Мункиза (1095 — 1188) излага изключително разнообразна информация за историята на Изтока по време на кръстоносните акции. Тя е единствена по рода си заради изобилието на сведения и по начина на претворяване на историческата обстановка.

Ибн ал-Асир изнася много данни за живота в средите на арабските бойни подразделения, за конфликтите, които ги противопоставяли. Съвременникът на Ал-Асир, Кемал ад-Дин, написал хроника, в която също говорел за разединение, за слабости в организирането на съпротивата. Ибн Джубайра разказва за тежестите, които трябвало да преодоляват арабите при изплащането на данъците. Латинските господари искали от 1/3 до половината от добивите от гроздето.

Обективната картина за същността на кръстоносните походи може да се пресъздаде едва след като се синтезират сведенията, съхранени в запазените хроники: не само латински, но и византийски, арабски и пр. По такъв начин могат да се избегнат пристрастията, субективизмът и да се получи една по-правдива картина, която да отрази историческата действителност.

Обнародването на изворите за кръстоносните походи започва успоредно с тяхното изучаване в историографията. Пристъпва се към подготвяне на отделни автори в зависимост от конкретните интереси на националните медиевистични школи в Европа. Изворите намират място в авторитетни серии, като германската поредица ,,Германски исторически паметници", френската ,,Патрология Латина" на абат Мин. Френската медиевистична група подготвя ,,Събрани истории за кръстоносците" в няколко много добре съставени тома (1 — 5. Париж, 1841 — 1843). Византийските автори са много добре издадени в ,,Бонски корпус". Появяват се в преводи на езиците на Западна Европа арабски историци: ,,История на Дамаск" на Ибн ал-Каланиси излиза на английски в Лайден; преведено е ,,Пълно събрание на всеобща история" на Ибн ал-Асир. Появяват се хрониките на Матей Едески, на Михаил Сирийски и др.

Значителна част от произведенията на участниците в кръстоносните походи излизат в превод на езиците на народите в Европа. Така те стават достояние на по-широк кръг читатели и дават възможност да се опознаят характерните своеобразия на епохата, да се вникне в действителната, неподправена същност на социалните конфликти.
 

[Hatshepsut]

 
Проблеми на историографията


Те възникват непосредствено след появата на първите проучвания върху кръстоносната епопея. Това, че отделните автори, свързани с различни школи в медиевистиката, не мислят еднакво, а застъпват противоположни становища за характера на походите, за тяхната роля в историята, е напълно естествено и разбираемо. Вече в продължение на 5—6 столетия тази тематика привлича вниманието на голям брой специалисти от отделните клонове на хуманитарните науки и ги подтиква да проникнат в нейната най-дълбока същност. Огромното количество изследвания пораждат необходимостта от библиографски справочници за ориентация в постоянно увеличаващия се брой на проучванията. През 1960 г. в Хановер германският медиевист Ханс Еберхард Майер обнародва солидна ,,Библиография по история на кръстоносните походи", която само след 5 години излиза във второ допълнено издание. В библиографията са обхванати трудове на около 20 езика: английски, арабски, български, датски, иврит, испански, италиански, китайски, латински, немски, полски, португалски, румънски, руски, сърбохърватски, сирийски, турски, унгарски, френски, холандски, чешки, шведски и др.

След труда на X. Е. Майер се появява подобен труд на американския медиевист А. С. Атия. През 1968 г. италианският историк Ф. Гардини оповестява допълнение към справочника на X. Майер, като обхваща цялата литература, излязла през 50-те — 60-те години на столетието. Както компендиумът на германския историк X. Майер, така и наръчникът на италианския автор Ф. Гардини не са пълни, в тях има известни пропуски, но това не намалява тяхната стойност.

От по-други методологически позиции, но при всички случаи полезно монографично проучване е двутомникът на покойния медиевист Михаил Заборов, който цял живот разработва кръстоносната история. Единият том ,,Введение в историографию крестовых походов (латинская хронография XI — XIII веков)" (М., 1966) представлява фактологически анализ на изворовата база, приведена в известност. Другият том ,,Историография крестовых походов (литература XV — XIX вв.)" (М., 1971) е естествено продължение на първия том, но придобива облик на систематичен обзор на основната научна и научнопопулярна продукция за кръстоносните походи. Макар да могат да се направят редица уговорки по един или друг проблем, по неговата интерпретация, качествата на проучването са значими. Това е солиден справочник, ,,лебедова песен" на един дългогодишен изследовател, посветил живота си на изучаването на тези исторически събития.

Естествено, основните етапи в развитието на историографията са проблем, по който може да се дискутира, без да се стигне до приемливо за всички учени решение. Един закръглен цикъл образува хуманистичната историопис в лицето на италианските (Флавио Биондо, Бартоломео Саки, Павел Емилий), германските (Себастиан Брант, Якоб Вимпфелинг) и други учени. Историците хуманисти правят опит да развият традицията, без да скъсват с нея. Те придвижват напред поставянето и решаването на проблемите на базата на критичността и добросъвестността.

Както може и да се очаква, кръстоносната тематика получава диаметрално противоположна трактовка в трудовете на католическите и на протестантските историци на XVI и XVII в. Двете направления се заемат с издаването на извори, което представлява несъмнен научен принос. Католическата линия (кардинал Цезар Бароний, Луи Мембру, Пиер Утреман, Ж. Б. Босюе) има апологетически характер, обосновава позицията на Папския престол, на Католическата църква. Протестантските историци (И. Авентин, М. Власич, Готфрид Арнолд) подлагат на критика отношението на Църквата към кръстоносното движение, гледат негативно на кръстоносците.

Свои схващания застъпва просветителската и романтичната историография на XVIII и първата половина на XIX в. Литературата на Просвещението (Φ. М. Волтер, Й. Г. Хердер, И. К. Майер, К. Хелер) поначало застъпва възгледите на протестантите за Църквата и нейните походи на Изток. Това разбиране обхваща редица проучвания, които се намират под влияние на водещите представители на школата на Просвещението в Европа.

Не само историци, но и философи достигат до извода за отрицателните последици от кръстоносните походи за Европа: безсмислена загуба на хора, от една страна, и на средства, от друга. Просветителите подчертават големите размери на загубите, които имали катастрофални последици. Едуард Гибън изчислил, че само при обсадата на крепостта Антиохия паднали 50 000 кръстоносци. От своя страна Ф. Волтер заключава: ,,Единственият резултат за християните в техните варварски походи било изтреблението на други християни." По-нататък мислителят детайлизира, че броят на загиналите европейци възлизал на 2 млн. души. ,,Ако от двата милиона души, загинали на Изток — обобщава Волтер, — всеки имал само по сто франка, това означава, че кръстоносните походи донесли загуби в размер на 200 милиона ливри." Не по-различно разсъждава и У. Робертсън, който заключава: загубени били ,,невероятно множество хора и пари". Френският просветител-ерудит Ж. Б. Майи изяснява, че само от бедните слоеве през 1096 г. ,,загинали по дребни изчисления 300 000 човека, не направили и крачка за осъществяването на това дело, за което се стремили, не стъпили на късче земя и даже не успели да зърнат онези места, освобождаването на които били запланували". След това авторът говори за обезлюдяването на Европа, за огромните загуби, които тя дълго не могла да възстанови.

В трудовете на историците от епохата на Просвещението кръстоносното движение се представя като голямо историческо явление, резултат от действието на земни, а не на свръхестествени причини. Те обърнали внимание на редица подробности, систематизирали множество факти, лансирали своите концепции. Учените подхождали към изворите, общо взето, критично, не идеализирали събитията. Това спомогнало за придвижване на проблематиката напред, за навлизане на мисълта в нови, по-широки простори.

В края на XVIII и първата трета на XIX в. в историографията на Франция и Германия възникнали нови разбирания за кръстоносните походи. Френската академия на науките възобновила работата по издаването на ,,Събрани истории на кръстоносците". Френският маркиз Андре Дайкур публикувал работата ,,За влиянието на кръстоносните походи върху състоянието на европейските народи", а ориенталистът от университета в Гьотинген И. Айхорн издал трактата ,,Излага се историята на войната на кръстоносците по съчинението на Абулфед, при това по такъв начин, че едновременно от творенията на други писатели, както източни, тъй и западни, се извлича това, което може да служи за оценка, изправяне и поясняване на неговото повествование". В случая обширната формулировка на заглавието е извършена в духа на германските традиции от онази епоха, но същественото е, че авторът привлича значителен брой наративни извори, анализирайки с комплексните методи на ерудитската школа.

Противникът на Ф. Волтер, Фр. Шатобриан, в ,,Пътешествие от Париж в Йерусалим" разказва впечатленията, които натрупал през 1806 г. по време на преминаването си през Гърция, Египет и Палестина. Той изказва несъгласие с историците и философите на Просвещението и застъпва различно становище. Според него кръстоносните походи били гигантско стълкновение между две религии, едната от които, ислямът, била въплъщение на всяко зло, другата, християнството, напротив, поборник на високите идеали на Просвещението и свободата. За Шатобриан походите били велико зрелище, битка на две армии, на Европа и Азия, атакуващи под знамето на своите религии, атакуващи Мохамеда и Иисуса Христа сред техните почитатели.

От своя страна философът Фридрих Шлегел отстоявал позициите на германската историко-философска традиция. Изразявайки положително отношение спрямо някои възгледи на просветителите, в своите лекции авторът не приема становището за позитивното въздействие на Изтока за издигане културата на Европа. Той се отзовава позитивно за религиозния ентусиазъм на епохата, изразява възхитата си от героичните подвизи на християнските рицари за защита на ценностите на християнската цивилизация. Представителят на германския романтизъм Фридрих Вилкен пък оценява кръстоносните походи като религиозни войни, в които и западните християни, и източните мюсюлмани се сражавали в защита на светия град Йерусалим и другите свещени места. За него решаващ фактор за организирането им било сблъскването между религиозните интереси на християнска Европа и ислямския Изток.

Във ,,Философия на историята" германският философ Г. В. Хегел вижда предпоставките за кръстоносните походи в областта на кардиналните духовни потребности и интереси на Католическата църква. За него те били войни с религиозен характер, чиято цел била Църквата да освободи Свещената земя, да придобие светините. Според големия философ резултатите за самата Църква не били положителни, а отрицателни: ,,Църквата извратила принципа на християнската свобода, превръщайки го в безнравствено заробване на душите." В резултат от кръстоносните походи тя подкопала напълно своя авторитет като институция.

В петтомната ,,История на кръстоносните походи" на Ж. Ф. Мишо романтичното виждане за религиозната епопея намерило разгърната обосновка. Както и други историци от неговата школа, авторът акцентира на религиозния фактор, на религиозния ентусиазъм, обхванал населението в Западна Европа, на желанието му да освободи от неверниците Божия гроб. По думите му най-силен двигател на кръстоносците било благочестието. За него идеята за избавлението от гнета и нищетата било второстепенен фактор, а победите на кръстоносците били дело не на герои от истинската история, а по-скоро на епични герои. Романтизмът на Мишо достига дотам да сравнява Първия кръстоносен поход с Троянската война: ,,славата на нашите предци" съставлява ,,реално благо на нацията".

Жозеф дьо Местр в трактата си ,,За папата" пише апология на кръстоносните походи, величае подвизите на рицарите. Авторът изказва благодарност на римския понтифекс за организирането на тези войни. Съдържанието и идейните насоки на научнопопулярната книга на Π. Ф. Жиро ,,Красотата на историята на кръстоносните походи" се подсказват от заглавието. В книга за Танкред, пълководеца на войната за Йерусалим, Т. Делбара не може да сдържи възторга си от подвизите на рицарите, от техния героизъм. Възхвала на Ордена на тамплиерите и на нашествието в източните страни се въздига и в книгата ,,Исторически изследвания за кръстоносните походи и тамплиерите". В двутомния труд ,,История на кръстоносците" Чарлз Милз, английски историк, отстоява тезата, според която походите били отражение на гнева на християнския Запад, на възмущението му от оскърбленията на мюсюлманите, нанесени на християнските светини, на гроба Господен в Йерусалим.

Нов етап в изучаването на кръстоносната проблематика настъпва в края на 30-те и началото на 40-те години на XIX в. В Германия медиевистите създали системата за диференциран подход към изворите и тяхната интерпретация. Принципите на научното изворознание, разработени за античната историография от В. Нибур, започнали да се използват и в медиевистичната литература. Подготовката на многотомната поредица ,,Германски исторически паметници" привела в известност документацията за походите. В Берлинския университет Леополд фон Ранке през 1837 г. поставил на семинар началото на критиката на изворите за Първия кръстоносен поход. След този семинар Хайнрих фон Зибел (1817 — 1895) издал своята ,,История на Първия кръстоносен поход" (1841 г.). Авторът анализира критично изворите за движението, оценява го като ,,световно събитие" и прави сериозен опит да изясни предпоставките за неговото възникване. Според младия учен, привърженик на позитивизма, причините за зараждането му били три: първата той видял в най-общите религиозни настроения на средновековната епоха, които се засилили особено много през XI в. в резултат на клюнийското движение. Съзнанието за греховност, обхванало обществото, пораждало увлечение по аскетизъм, отшелничество и духовни подвизи, към поклонничество на Божи гроб, към разработване на философски и теологични проблеми. Следователно, посочените настроения били първата обща причина за масовото надигане на населението за освобождаване на Божия гроб. Втората предпоставка X. фон Зибел открива във възхода на папската институция през XI в., респективно при понтификата на Григорий VII, който обосновал идеите за организирането на кръстоносен поход.
Поради обстоятелството, че те разкривали пред папството широки възможности за разширяване влиянието в нови страни, католическото духовенство възприело кръстоносната идея с отворени обятия. Намерението на Папския престол да освободи Светата земя, да окаже подкрепа на християните неизбежно увеличавало властта му, неговото могъщество. Най-сетне, третата причина се кореняла в интересите на светските, гражданските власти, които раздвижили различните класи в обществото и го вдигнали на борба. Обхванати от общия порив, феодални аристократи, барони, рицари открили възможност да задоволят своето славолюбие и войнственост, да увеличат своите средства. Селяните, смазани под тежестите на феодалното безправие, били обхванати от религиозни чувства, но в самите походи те виждали средство за освобождаване от тежките условия на живот. В кръстоносния поход, в който проявили готовност да участват, те откривали възможност да получат отсрочване на времето за изплащане на дългове, да защитят семейството си и неговото имущество и да се освободят от греховете си.

Свои интереси да участват — според заключението на X. фон Зибел — имали гражданите, които все още живеели при трудни условия и не били решили социалните си въпроси. Следователно походите изиграли съществена роля за икономическия подем на градовете, доколкото разширили икономическите контакти с Леванта и активизирали търговските операции на Изтока и Запада. Това според големия историк имало съществено значение.

Набелязаните от X. фон Зибел основни фактори за появата на кръстоносното движение поради своята правдивост в основни линии влизат в позитивната научна литература и служат като модел за обясняване на епохата, на събитията, на процесите и явленията. Това доказва голямото научно проникновение на историка-медиевист, способността му да вниква в най-дълбоката същност на нещата и да ги интерпретира с възможностите на изследователя. ,,История на Първия кръстоносен поход" на X. фон Зибел била научно завоевание, основополагащо проучване, проправило пътища на мисълта, начертало перспективи.

Крачка напред в изучаването на походите от протестантска гледна точка направили историците X. Хагенмайер, К. Клайн и др., които натрупали много факти за опустошителния характер на движението, подлагайки на анализ позициите на официалната католическа историография. Следвайки тази линия нюансирано, съобразно възможностите на отделните автори, германски медиевисти като В. Хайд, В. Холцман, В. Норден обогатили фонда на научните изследвания.

Православните историци (П. И. Малицки, Ив. Снегаров, Е. Попович) акцентирали върху пораженията, нанесени от рицарите върху Православната църква. Обърнали внимание върху избиванията на духовници, разрушаването на храмове, изнасилванията на монахини.

Сериозни приноси дали цяла поредица френски учени от ранга на П. Риан, Л. Брейе, А. Люшер, Ф. Шаландон, които придвижили напред обсъждането на въпросите, привлекли нови документални свидетелства, разработили нови проблеми, посветени на икономическите предпоставки, на социалната база на походите и пр. Засилил се интересът към Четвъртия кръстоносен поход, ангажирал научните дирения на Ш. Дил, А. Грегоар, Ж. Льонон, А. Ваас, П. Топинг, които се опитали да подложат на комплексен анализ известните факти и да ги приведат в научна система. Разбира се, има историци, които виждат в покоряването на Константинопол — както пише Р. Грусе — ,,международно разбойничество". Други медиевисти като Е. Тилман поддържат, че папа Инокентий III нямал друга мисъл, освен грижата да бъдат освободени Светите места, поругани от неверниците.

В потоците литература се въвеждат схващания като това на американския медиевист А. С. Атия, който твърди, че кръстоносните походи повлияли върху развитието на цивилизацията и по-конкретно върху Възраждането и откриването на Америка. В съгласие с тази постановка Ш. Айкур намира, че походите се превърнали в основен фактор на прогреса. В тритомната си ,,История на кръстоносните походи" (1951 — 1954) английският учен Стивън Рънсиман отхвърля мисълта за някакво тяхно пряко участие върху развитието на западната цивилизация, но приема, че заедно с тях се родила съвременната история.Хронологически граници.

Между учените медиевисти няма установено единно мнение относно границите на кръстоносните походи. Има автори, които включват в тях периода Χ—XI в., предхождащ и подготвящ възникването им, както и XIV — XV в., времето след завършването им. Така смята германският историк Ханс Еберхард Майер в ,,Библиография по история на кръстоносните походи". В този труд авторът обхваща всички събития от IX до XVI в., в една или друга степен свързани с кръстоносната идея. За крайна граница на походите той приема 1453 — годината на покоряването на Константинопол, с която приключвали организираните експедиции в защита на християнството. Ханс Майер сам стига до заключението, че това е твърде разширена периодизация, поради което я квалифицира като ,,малко удовлетворителна", защото през 1453 г. кръстоносното движение придобило друг характер, трансформирало се в ,,антитурски войни".

Ползва се с гражданственост и друга хронология: 1096 — 1291 г., когато гр. Акра бил покорен от султана на Египет и кръстоносците били изтласкани от своята последна опора. Тази теза също страда от известен субективизъм.

При това положение традиционното периодизиране, включващо времето от 1096 г., когато започнал Първият кръстоносен поход, и стигащо до 1270 г., когато протекъл последният, Осми кръстоносен поход, възглавяван от краля на Франция Луи IX (1226 — 1270), продължава да се отстоява в научната литература. То е най-приемливо, поради което се радва на най-многоброен кръг привърженици и намира опора в изворите и историографията.

 

Общи и конкретни предпоставки за походите
 

Както е известно, идеята за обявяване на ,,свещена война" срещу мюсюлманството в Западна Европа се разпространила още по време на арабската инвазия в Пиренейския полуостров в началото на VIII в. По-късно не друг, а папа Александър II (1061 — 1073) благословил кръстоносния поход против маврите през 1063 — 1064 г. и обещал да бъдат опростени греховете на всички, които се сражават за ,,делото на Светия Кръст". В края на април 1073 г. следващият понтифекс Григорий VII (1073 — 1085) призовал французите на поход в Испания срещу неверниците, обещавайки им да придобият земята, която освободят от завоевателите мюсюлмани. Своят призив той мотивирал с факта, че ,,испанското кралство, макар и заето от езичници, принадлежи само на Папския престол".

Кръстоносното движение, което обхванало Западна Европа в края на XI в., представлявало неразделна част от взаимоотношенията между Запада и Изтока, от промените, настъпили в цялостния социално-икономически и обществено-политически живот, от големия колонизационен процес. Върху обективния ход на събитията в междуконтинентални мащаби отражение дало нашествието на норманите. Предприемайки своите походи от херцогство Нормандия, основано през 911 г. в Северна Франция, те подложили на нападения Испания и Италия. Разгромявайки арабските бойни единици, норманите прогонили арабите от Сицилия, завладели острова и се устремили към Южна Италия. В защита на византийските владения на Италия император Константин IX Мономах (1042 — 1055) възложил на военачалника Георги Маниак да спре напора на завоевателите. След като през 1042 г. този пълководец загинал в бунта срещу императора, норманите завладели византийските градове на Апенинския полуостров. Нормандският херцог на Апулия Роберт Гискар не се задоволил само с покоряването на византийските градове, но се насочил към вътрешността на Византийската империя. Преминавайки на Балканския полуостров, той завладял Дирахиум, остров Корфу, Йонийските острови. Неочакваната смърт на Гуискар през 1085 г. поставила край на норманската опасност и в Константинопол отдъхнали.
Отминаването на норманската опасност обаче не поставило край на изненадите. Над империята надвиснала стихията на селджуките и узо — печенезите. Император Михаил VII Дука Парапинак (1071 — 1078), изпаднал в безизходица, изпратил до папа Григорий VII послание с молба да му окаже подкрепа, в замяна на която обещал да бъдат съединени двете църкви. Папата възприел идеята и откликнал положително на молбата. ,,Ние се надяваме... — писал понтифексът до бургундския граф, — че след покоряване на норманите ще се отправим към Константинопол в помощ на християните, които, бидейки силно потискани от честите действия на сарацините, жадно молят да им протегнем ръка за помощ." Папата решил да привлече за тази кауза и германския император Хенрих IV (1056 — 1106). В писмото си до императора Григорий VII напомнял, че ,,голяма част от задморските християни биват изтребвани от езичниците в нечувани поражения... и ежедневно християнският род се унищожава". Планът на папата обаче не могъл да бъде осъществен.

Между другото в Западна Европа постоянно се завръщали поклонници от Палестина, от Йерусалим, които разказвали за тежкото положение на християните, подлагани на ужасни страдания и унижения, след като през 1078 г. Свещеният град отново паднал в ръцете на селджуките. Обстановката станала напрегната.

Масовите завоевателни войни на западноевропейските феодали в Близкия изток, известни под названието ,,кръстоносни походи", започнали в края на XI в. Това било фактически социално-религиозно движение, организирано под знамето на борбата на християнството против исляма, на ,,кръста против полумесеца". Походите били общо осем. Първият започнал през 1096, а последният завършил през 1270 г. Между тези години, които маркират една от най-продължителните кръвопролитни войни в историята на средновековна Европа, били избити много хора. Народите на Балканския полуостров, на Византия, Сирия, Палестина и Египет понесли огромни загуби. Забележителни постижения на културата и цивилизацията били разрушени.

Повод за организирането на кръстоносните походи дали селджукските турци, които след като превзели Багдад, успели да покорят почти цяла Мала Азия, включително Сирия и Палестина. В ръцете им паднал и гр. Йерусалим, където бил погребан и възкръснал Иисус Христос. Това създало в Западна Европа масова психоза. Разпространявали се слухове за оскверняване на християнските светини, за избиване на християни, за преследване на поклонници. Световната общественост била подготвяна да се вдигне на борба и да освободи Божия гроб, осквернен от неверниците.

Това бил конкретният повод за организиране на кръстоносните походи, но фактическите причини се намирали в дълбоките промени, които настъпили в живота на западноевропейското общество.

В навечерието на походите социалните противоречия в Западна Европа се изострили. В тясна връзка с разцъфтяването на градовете нараснали стремежите на магнатите да разширят именията си, да увеличат доходите си, което вече трудно се постигало чрез повишаване на рентата и чрез налагането на нови повинности на феодално зависимите селяни. Разпределението на свободните земи в Европа вече приключило. Неслучайно в походите още в началото се включили всички едри земевладелци, които трудно умножавали своите богатства. Гладът за земя се увеличил.

Въвеждането на майоратната система, по силата на която след смъртта на земевладелеца единствен наследник по право ставал първородният му син, а останалите синове били лишавани от наследство, довела рицарството до тежко положение, до безизходица. Лишени от възможността да се снабдят със земя и зависими селяни, рицарите масово се включвали в кръстоносните походи, движени от измамната надежда да забогатеят.

Селячеството в Европа, което се намирало в много тежко положение, масово откликнало на призива за ,,освобождаване на гроба Господен" и се присъединило към походите. Задушавано от феодалната експлоатация, която се увеличавала заедно с развитието на парично — стоковите отношения, то било изправено пред ужаса на гладната смърт, предизвиквана от неплодородните години, продължили близо половин век. Ето защо селяните изоставяли домовете си и се опитвали да намерят избавление в рискованите начинания. Освен това примамливо им действали обещанията на Църквата за покровителство, за освобождение от закрепостяване и за придобиване на земи и богатства в непознатите предели на Изтока, обвити в тайнствена романтика.

Селяните, компактната част от населението в Западна Европа, се включили в походите и по много други причини. Поначало те били най-слабо защитени в социално отношение, страдали от неплодородни години, глад, епидемии, болести. Екехард Аврейски свидетелства за ,,много неблагоприятни обстоятелства", които тегнели върху живота на хората в края на XI в. Те били потискани от ,,обществени раздори", глад, огромна смъртност, от епидемии. Папа Урбан II казвал, че ,,денем и нощем няма покой от грабители и разбойници".

В края на X в., когато бил организиран Първият кръстоносен поход, социалната безизходица, гладът, отчаянието, обхванали хората, били неописуеми. За времето около 1032 г. и след това хронистът Раул Глабер (ок. 985 — ок. 1047) е оставил едно страхотно описание, което дава реална представа за тежкото положение на населението. В ,,История на моето време в пет книги" авторът разказва как в резултат от безплодни години настъпил голям глад и хората в своето отчаяние достигнали до канибализъм. ,,Това, което по-рано рядко се случваше — свидетелства с горест съвременникът, — към него подбуждаше сега бесен гладът: хората поглъщаха човешко месо. Нападаха пътниците онези, които бяха по-силни, деляха ги на части и като ги изпичаха на огън, ги изяждаха. Много хора, гонени от глада, преминаваха от място на място. Тях ги приемаха за пренощуване, през нощта ги удушаваха и стопаните ги употребяваха за храна. Някои показваха на децата ябълка или яйце и като ги отвеждаха в уединено място, ги убиваха и изяждаха. На много места телата, изровени от земята, също така служеха за уталожване на глада..."
Описанието на Глабер няма равно на себе си по драматизъм. Явлението, което той пресъздава, не било единично, а типично през XI в. Това се дължало главно, но не единствено на неплодородните години. Влияели също недостатъчното развитие на комуникациите, нередовното снабдяване на населението, слабите пазарни връзки. Изследователи изнасят данни за неплодородни години през XI в. Единият път гладният период продължил 26 години, другия път — 7 години, респективно от 1087 до 1095 г.

Подобно описание, датиращо от 869 г. за Франкската държава и специално за Аквитания и Бургундия, се дава и в ,,Анали на Санската църква ,,Св. Колумб". В аналите гладът се свързва с появата на една комета, която създала безпокойство сред хората. ,,Кометата — пише авторът — се появила към 29 януари и стояла около 25 дни, отначало при опашката на Малката мечка, а след това преминала почти до Триъгълника. И възникнали в онази година глад и нечувана смъртност почти по цялата държава на франките, а особено в Аквитания и Бургундия, така че поради многото умиращи нямало кой да ги погребе. В град Сан били намерени за един ден 56 мъртви. При това нещастие в същия окръг се намирали мъже и жени, които — о, злодейство! — убивали и ядели други хора. Защото в мястото Пон дьо Шерю някой си, като дал подслон на знатна жена, убил я, нарязал я на парчета, посолил я и я сварил за храна на себе си и за своите деца. В същия град една жена направила същото с някой си юноша. И в разни други места правели същото, принудени от глад, както гласи мълвата."

Цитираното свидетелство е достатъчно силно като илюстрация за историческата обстановка и показателно в много отношения. Трагедията, изживявана от хората, била страхотна. Както гладът бил масов, всеобщ, така и желанието за търсене на изход било неизразимо.

Положението на селяните се влошавало и по други причини. Войните, които бушували непрекъснато, ги разорявали, опустошавали и опожарявали техните посеви, разрушавали къщиците им. ,,Жаждата за война така свирепстваше, че селяните и мирните граждани не можеха да остават спокойно по своите домове" — пише за живота в Нормандия в края на XI в. хронистът Ордерик Виталий. Друг хронист отбелязва същата картина през 1050 г. в района на Турен. ,,Вследствие на честите войни — пише в хрониката на едно абатство — тази местност беше превърната в пустиня и почти седем години никой не можеше да живее върху нея."

Много важна роля играли в походите италианските градове — републики Венеция, Генуа, Пиза и др., които снабдявали кръстоносците с оръжие и муниции, организирали превозването им по море и пр. Това те правели, защото искали да възстановят търговските си връзки с Изтока, нарушени от нашествениците, да сломят търговския си съперник — Византия, и да вземат в свои ръце пазарите на Изтока.

Католическата църква, която играела ръководна роля в кръстоносните походи, искала да ги използва за своите мисионерски цели. Нейните папи се надявали да покорят Православната църква и да сложат ръка върху нейните богатства. Освен това разчитали и на възможността да разширят своето влияние в страните на Изтока.
 

[Hatshepsut]

 
Клермонски църковен събор



За провеждането на кръстоносния поход Църквата свикала голям събор в гр. Клермон, Франция, през 1095 г. В речта си папа Урбан II (1088 — 1099), французин по народност, призовал участниците да вземат оръжието и да отвоюват Божия гроб от неверниците. Заедно със спасението на душите папата им обещавал големи материални придобивки: ,,Които тук са горестни и бедни, там ще бъдат радостни и богати."

Блестящ оратор, познаващ великолепно духовния свят на своите съвременници, папата обещавал на вярващите не само наградите на небето, но и благата на земята: ,,На всички, които отидат там, в случай че загинат по суша или в бой с неверните, още отсега да им бъдат опростени греховете. Това обещание на заминаващите давам аз като пълномощник на Бога. Какъв позор, ако тази презряна, покварена и служеща на демоните порода хора би надделяла над проникнатия от вяра в Бога и блестящ с Христовото име човешки род. С какъв срам ще ни покрие сам Господ, ако вие не помогнете на тези, които се признават за такива християни, каквито сме и ние. Нека пристъпят против неверниците в бой, който предстои да започне, в бой, който трябва да даде в изобилие трофеи, тези хора, които отдавна са привикнали да злоупотребяват с правото на честна война против своите едноверци християни."

Както се вижда, папа Урбан II поставя на преден план общата християнска принадлежност на вярващите от Изток и Запад. За да привлече своите слушатели, стекли се от всички страни на католическия свят, за кръстоносната кауза, той представя драматичното положение на християните, попаднали под игото на неверниците, които нарича ,,презряна, покварена и служеща на демоните порода хора". При онези условия това имало огромно значение за мобилизиране на вярващите.

Проповедта на папа Урбан II била посрещната с пълно одобрение от слушателите. Вдъхновени от нея, присъстващите решили да тръгнат на път. След закриването на събора служителите на Църквата — епископи, абати, свещеници и монаси — продължили да призовават населението да се включи в движението за освобождаване на гроба Господен в Йерусалим.

Както съобщава в ,,Божиите дела чрез франките" Гвиберт Ножански, след закриването му през ноември 1095 г. славата на Клермонския събор се разнесла по всички провинции на Франция. Всеки християнин, който научавал новината, бързал да убеди своите съседи и роднини да тръгнат по ,,Господния път". За каузата били спечелени придворни графове, средни рицари. С голяма ревност се възпламенили бедни селяни, които добили смелост. Вече никой от тях не обръщал внимание на оскъдността на доходите, не се грижел за належащата разпродажба на къщи, лозя и ниви. Стопаните продавали най-хубавата част от имота си на значително по-ниска цена. Поради повсеместния недоимък от храни имало голяма нужда дори сред земевладелците. Лихварите се радвали, че в резултат на кризата ще могат да увеличат своите постъпления. По такъв начин по думите на хрониста те се надявали да ,,притурят към натрупаните планини от злато".

Подготовката за похода напредвала. От кръстоносната идея били обхванати бедните селски маси от Средна и Северна Франция, а също и от Западна Германия. Било запланувано да се използват традиционните пътища на поклонниците за Божи гроб, минаващи по Рейн и Дунав за Константинопол, а оттам към Йерусалим.

През пролетта на 1096 г.  под ръководството на Петър Пустинника, Валтер Голтака и свещеника Готшалк десетки хиляди бедняци от Франция и Германия се отправили на Изток. Без да могат да се подготвят добре за дългия рискован път — те били въоръжени само с брадви, коси и тояги, — те очаквали да намерят избавление в кръстоносния поход. Наред с бедняците в отрядите се включили и много рицари, авантюристи, жадни за плячка и приключения.

Кръстоносците, които ограбвали и разорявали населението по своя път, срещнали мъжествената съпротива на унгарци, българи и византийци, защитаващи домовете си от нашествениците. Византийският император бил обезпокоен от престъпленията на авантюристите, които пристигали в Константинопол, и ги изпращал набързо в Мала Азия. Поставяйки засади пред зле организираните и недобре обучените селски бедняци, селджуките ги разгромявали и унищожавали. Мечтите на западноевропейските селяци да се освободят не се осъществили. Първата инициатива пропаднала.

 

Походът на аристократите (1096 — 1099)
 

Действителният Първи кръстоносен поход бил организиран от феодалите на Франция, Италия и Германия, които били добре въоръжени и снабдени с необходимите запаси и съоръжения. Рицарите от Лотарингия възглавил Готфрид Булонски, на Нормандия — херцог Роберт. Тръгнали по различен път, рицарите се добрали до Константинопол, откъдето на византийски кораби преплавали в Мала Азия. Разгромявайки отрядите на селджуките, те си пробивали път на Изток. Един след друг падали в ръцете им градовете Едеса и Антиохия.



Най-после на 15 юли 1099 г. превзели и Йерусалим. Създало се Йерусалимското кралство начело с Готфрид Булонски, окончателно оформено при Бодуен Фландърски. В неговия състав влизали различни кръстоносни княжества, които били васално зависими — Едеското, Антиохийското и др.  В завладените територии кръстоносците въвели западноевропейския феодален начин на живот.

Западноевропейските феодали — светски и духовни — осъществили истинските цели, които преследвали, и пристъпили към разпределяне на придобитите богатства. В новооснованите кръстоносни държавици италианските търговци получили редица привилегии и организирали широка търговска дейност, изолирайки византийците. Църквата придобила огромни земи. Създадени били църковни ордени, които се ръководели от Папския престол — тамплиери, хоспиталиери и тевтонци. Единствено селяните не получили нищо и били закрепостени към земята.

Новият обществен строй, установен от аристократите на Западна Европа в Близкия изток, получил правно уреждане в своеобразна конституция, наречена ,,Йерусалимски асизи" — своеобразен модел на феодално устройство. Местното население било обложено с тежки данъци, задължения и повинности и затова се отнасяло с омраза към чужденците и многократно се вдигало на бунтове. Емирът на Мосул организирал въстание и Едеса отхвърлила чуждоземното господство. Кръстоносците едва задържали властта си в Антиохия. Това създало сериозни безпокойства в Западна Европа и папата призовал владетелите на нов кръстоносен поход.

 

Втори и Трети кръстоносни походи

Вторият кръстоносен поход (1147 — 1149)  бил проведен под ръководството на католическия абат св. Бернард Клервоски, но фактическите му ръководители били френският крал Луи VII и германският крал Конрад III. Неговите участници не успели да накажат неверниците и претърпели пълен провал. Една голяма част от рицарите били избити, а онези, които оцелели, едва успели да се спасят с бягство.

Катастрофата, претърпяна във Втория кръстоносен поход, била пълна. Загубени били най-важните опорни пунктове на бойните подразделения. При разгорелите се конфликти между Изтока и Запада се очертали слабостите на воюващите страни. За владетелите на арабските държави станало ясно, че основна причина за претърпените поражения била липсата на политическо единство. През втората половина на XII в. започнал процес на обединяване. Египетският султан Салах ад-Дин (1171 — 1193), кюрд по етническа принадлежност, обединил не само разпръснатите територии на Египет, но и значителни предели от Сирия и Месопотамия. Така възникнала могъща държава, която можела да се противопостави на кръстоносците.

Самият султан Салах ад-Дин, основателят на династията на Аюбидите, бил син на прочутия военачалник на сирийския султан Hyp ад-Дин, Аюб ибн Шади, който взимал участие в битките срещу кръстоносците. Той се включил в цяла поредица акции на султана против рицарите от Западна Европа, по-специално през 1164, 1167 и 1168 г. Поради качествата, които показал в битките, султан Hyp ад-Дин го назначил през 1169 г. за везир на Египет. Като се възползвал от смъртта на последния представител на халифата на Фатимидите, Аида, през 1171 г. той незабавно се обявил за султан. Придобил качества на голям държавник, Аюб ибн Шади съсредоточил в ръцете си цялата власт. Когато починал султанът, през 1174 г. завладял неговите имения в Сирия и ги присъединил към своите. Покорил и някои територии в Ирак.

Разширил границите на своята държава, превърнал я в голяма сила, която можела да противостои успешно на кръстоносците, султан Салах ад-Дин преминал в победоносно настъпление. Под неговото лично командване обединените сили на Египет, включващи различни мюсюлмански бойни подразделения, удържали съкрушителна победа над рицарите. На 3 — 4 юли 1187 г. той нанесъл страхотно поражение на кръстоносците под Хатин, близо до езерото Тивериада в Палестина. Победата имала непоправими последици за бойния потенциал на европейската армия, губеща своите възможности да побеждава. По-късно, на 2 октомври 1187 г., султан Салах ад-Дин смазал частите на рицарите и завладял Йерусалим. Кралят на Йерусалим Гуидо Лузинян попаднал в плен. Настъпил пълен обрат в съотношението на силите между двата военни блока, които вече били неравностойни по жива сила и бойна техника. Двадесетхилядната кръстоносна армия, включваща знатни рицари, търпяла загуби. Продължавайки победоносните си настъпления, султанът завзел от рицарите на Запада голяма част от Сирия и Палестина. Той превзел Акра, Яфа, Сидон, Бейрут, Аскалон. Срещу откуп населението на Йерусалим можело да напусне града, като остави оръжието и конете си. Всички, които не успели да се откупят, попаднали в плен и били продадени като роби по пазарищата на Азия, Африка и Европа.

Загубата на свещения град Йерусалим, предхождана и последвана от неизчислими провали на рицарите, отекнала болезнено в Западна Европа и особено в Римския папски двор. Като научил новината за поражението, папа Урбан III (1185 — 1187), вече достигнал дълбока старост, не понесъл загубата и скоропостижно починал. Новият папа, Григорий VIII (21 октомври 1187 — 17 декември 1187), който живял много малко като понтифекс, призовал владетелите на Европа: ,,Да върнем Йерусалим!" През 1188 г. — само два месеца след неговата кончина, заместникът му, папа Климент III ((1187 — 1191), възвестил свикването на нов, Трети кръстоносен поход.

Третият кръстоносен поход (1189 — 1192) бил организиран след като на Изток възникнала новата държава с център Египет начело със Салах ад-Дин, който разгромил кръстоносците и превзел Йерусалим. В похода, възглавяван от германския император Фридрих Барбароса, френския крал Филип II Огюст и английския крал Ричард I Лъвското сърце, взели участие основните политически сили на Западна Европа.

Замислите на феодалите не се осъществили. Нямало общ план за съвместни действия. След като император Фридрих Барбароса се удавил в една река, германските рицари се върнали в родината си. Запътил се обратно и Филип II Огюст. Ричард I напразно се опитвал да превземе Йерусалим и в края на краищата сключил мир със Салах ад-Дин. Не била загубена само земята от Тир до Яфа. Така Третият кръстоносен поход не довел до очакваните резултати и по същество спомогнал за изостряне на противоречията между западноевропейските държави17.

 

Четвърти кръстоносен поход (1202 — 1204)
 

Действителният характер на кръстоносните походи като военно начинание бил разкрит от Четвъртия кръстоносен поход, който показал истинските намерения на участниците му. Папският престол, зает от Инокентий III (1198 — 1216), който си поставил за задача да създаде световна апостолическа монархия, издигнал призива за отвоюване на Божия гроб от неверниците, съсредоточени в Египет. В похода взели участие френски рицари, но се включили и венециански търговци. Важна роля играел дожът на Венеция Енрико Дандоло. Превземайки гр. Задар в Далмация, силен съперник на търговците от Венеция, кръстоносците се отправили не към Йерусалим, а към Константинопол. На 13 април 1204 г. те превзели столицата на Византия и я подложили на разграбване и опожаряване. Били разрушени неоценими многовековни паметници на културата. Византийската империя, разбита от нашествениците, се разпаднала. Военният ръководител на похода, италианецът Бонифаций, маркграф на Монферат, вдъхновявал изстъпленията. Така постъпвал и Бодуен Фландърски.

Известна, макар и не достатъчно пълна представа за разрушаването на Константинопол дава маршалът на Шампан, Жофруа дьо Вилардуен, в ,,Завладяването на Константинопол" — неоценим извор за Четвъртия кръстоносен поход, уникален по своето съдържание. Авторът свидетелства, че поради страх от нападение на гърците бил запален кварталът, отделящ рицарите от гърците. Константинопол бил обхванат от страшни пламъци, горял цяла нощ, дори до вечерта на следващия ден. След като уточнява, че това бил третият пожар в града след идването на франките, той дава следната оценка: ,,изгоряха повече домове, отколкото се намират в три от най-големите градове на кралство Франция". Зает бил императорският дворец и бойците се пръснали да събират плячка, която била ,,толкова голяма, че никой не е в състояние да ви определи количеството на намереното злато, сребро, съдове, скъпоценни камъни, кадифе, копринени материи, кожени дрехи и други предмети". Това уверение на непосредствен участник в събитията е показателно. За да потвърди сведенията, които привлича, маршалът на Шампан казва, че сам ,,свидетелства по съвест истината, че в течение на много векове никога не се е намирала толкова голяма плячка в един град".

Хронистът не спестява подробности за по-нататъшното разграбване: ,,Всеки си взимаше къща, каквато му беше удобна, и такива къщи имаше достатъчно за всички. По такъв начин войската на кръстоносците и на венецианците се настани по къщите и всички се радваха на честта и победата, която им дари Бог и вследствие на което те преминаха от бедност към богатство и наслаждения."



Вести за неудържимите грабителства на кръстоносците, за убийствата, извършени още при разрушаването на гр. Зара в Далмация и в Константинопол, достигнали в папския дворец в Рим. В писмо до маркиз Бонифаций Монфератски папа Инокентий III осъжда командването за отклоняването на похода от първоначалното му предназначение и предпочитането на ,,земните богатства пред небесните блага". Първосвещеникът на Римокатолическага църква пише, че вината им била ,,още по-тежка поради това, че вие не пощадихте никого, нито религиозен сан, нито възраст, нито пол. Не ви беше достатъчно да изчерпите до дъно богатствата на императора и да оберете малките и големите знатни, но протегнахте ръце и към имуществата на църквите, и което е още по-лошо, към техните светини, като взехте от олтарите сребърните подноси, като разкъсахте ризниците, като си присвоихте икони, кръстове и реликви. Заради това Византийската църква се отказа да се възвърне към подчинение на апостолическия престол, като видя от страна на латинците само фанатизъм и дяволски дела, затова византийците имат право да се отнасят към латинците с отвращение като към кучета."

Справедливият гняв на могъщия понтифекс останал без реални последици. Разрухата и разграбването не били преустановени. Идеята за разгрома на Египет и освобождаването на Божия гроб била забравена. Византийската империя рухнала. Действително, през 1203 г., когато кръстоносците обсадили Константинопол, провъзгласили възстановяването на престола на император Исак II. След като той не могъл да им предостави сумата, която им обещал, постигнатото споразумение било нарушено. В Константинопол кръстоносците основали Латинска империя. За пръв неин император бил избран Бодуен Фландърски (1204 — 1205). ,,Радваме се в Бога и в могъществото на Неговата добродетел — писал папа Инокентий III на новоизбрания владетел, — защото Той, Който се противи на горделивите и на смирените дава благодат, те удостои с постигането на такова велико и чудно дело за възхвала и слава на Божието име, за чест и успех на апостолическия престол, за полза и въздигане на християнството."

Латинската империя продължила да разширява своите граници и да включва нови земи. Под ударите на рицарите паднали Тракия, Македония, райони от Тесалия, части от Средна Гърция, Пелопонес, различни крепости в Мала Азия и острови в Егейско и Йонийско море. В границите на империята влизали редица васални държави: кралство Тесалоника, княжество Ахея, Атинско-Тиванското херцогство.

Завоевателната политика на Латинската империя предизвикала съпротивата на балканските държави, които се организирали за противодействие. На 14 април 1205 г. българският цар Калоян (1197 — 1207) разгромил при Адрианопол армията на кръстоносците. Латинският император Бодуен бил пленен и отведен в столицата Търново. Овакантеният престол бил зает от брата на покойния император, Анри (1206 — 1216).

Недоволството от агресията на Латинската империя кипяло в териториите на бившата Византийска империя, където се обособили самостоятелни държави. В северозападна Мала Азия водела независимо съществуване Никейската империя, по южното крайбрежие на Черно море — империя Трапезунд, върху пределите на Коринтския залив — Епирският деспотат. Това били средища, в които кипял оживен стопански, политически и културен живот. Както владетелите, така и местното население не можели да се примирят със завоевателите и очаквали да настъпят благоприятни условия за възстановяване миналото величие на империята, разрушена от латинците.

Латинската империя, създадена в резултат от завоевателни операции, не просъществувала дълго: едва около половин век — от 1204 до 1261 г. Възстановяването на Византийската империя през 1261 г. от Михаил VIII Палеолог (1259 — 1282) поставило край на латинското господство. Във владение на рицарите останали само някои имения в Средна и Южна Византия.

Падането на Латинската империя подкопало кръстоносната идея в Западна Европа. Ако в началото на движението на Изток населението от различните социални групи с готовност тръгвало на път, сега вече положението коренно се променило. Увеличили се факторите, които започнали да задържат хората в родните огнища, по домовете.

Върху отслабването на кръстоносното движение оказали влияние и други причини. Около началото и средата на XIII в. икономическият живот в Западна Европа се стабилизирал и рискованите авантюри започнали да губят почва и перспективи. Развитието на производителните сили в селското стопанство и по-специално използването на технически новости, усъвършенстването на оръдията на труда неизбежно обуславяло перспективността му. Земеделието започнало да се изгражда в известна степен (дотолкова, доколкото това било възможно през епохата) на научни основи. Алберт Велики написал трактат ,,За растенията". По същото време — около средата на XIII в. — в Англия били подготвени пет трактата от подобен характер: ,,Трактат за стопанството" на Уолтър Хенри, ,,Правила за управление на стопанството" на епископ Робърт Гросетест и др. Италианският агроном Пиеро Крешенци написал труд ,,За ползата от селското стопанство".

Тласък върху производителността на труда дали редица технически нововъведения. Водният двигател спомогнал за развитието на различните отрасли в селското стопанство. Растял броят на водните мелници, а в края на XII в. на континента били изграждани вятърни мелници, с които се запознали кръстоносците по време на своите походи в Арабския изток. Двата вида мелници — и водните, и вятърните — служели не само за смилане на зърно, но и за производството на сукно, за движение на изтисквателните преси, за раздробяване на руда.

В селското стопанство земевладелците преминали от двуполна към триполна система на обработване на земята. В резултат от облагородяване на целинни земи, пресушени блата, изсичане на храсти и пр. били увеличени обработваемите площи. Внесени били усъвършенствания на железния плуг. Възможностите на воловете при орането на земята се увеличили след като започнали да теглят плуговете не с рога, а с гърди.

В развитието на стопанския живот настъпили промени и след като била въведена паричната рента, която създала по-големи възможности за повишаване производителността на труда. Възникнали по-добри условия за натрупване на стоки и пари. Масовият глад, надвиснал като Дамоклев меч над селяни и граждани през Χ—XII в., започнал да намалява през XIII — XIV в. Селяните, които преди кръстоносните походи нямали възможност да се преселят от едно място на друго, започнали да се установяват в градовете, където намирали по-добри перспективи за реализиране на своя труд. Възможностите за изхранването на населението се увеличили и от разделението на труда между града и селото. Разширяването и специализирането на градското занаятчийство създало повече възможности за ангажирането на селяните в новите отрасли на производството. Не маловажно значение имало укрепването на централизираните държави. Под ръководството на императори и крале те били в състояние да ограничават произволите на местните феодали, техните злоупотреби. Войните, междуособиците, които разорявали селяните, били ограничени. Настъпила по-голяма стабилност в обществените отношения.
 

[Hatshepsut]

Последни кръстоносни походи



След катастрофалния Четвърти кръстоносен поход, който не подобрил материалното благосъстояние на участниците и не довел до освобождаване на Божия гроб, обстановката в Западна Европа се променила. Голямата идея за освобождаване на Божия гроб от неверниците престанала да вълнува широката общественост. Престанали да действат традиционните условия за организиране на масови континентални кръстоносни походи. Вече само отделни крале или едри магнати можели да оглавят подобно начинание, което заплашвало да се провали още в началото.

Породили толкова кръвопролития, кръстоносните походи загубвали не само своята привлекателност, но и социалната си опора. Духовниците все по-трудно набирали кандидати за Изтока. В духовната безпътица, в която изпадали проповедниците на движението, все по-широко разпространение получило мнението, че възрастните хора поради своята греховност не могат да освободят гроба Господен. Наложило се разбирането, че само чистите неопетнени души на малките деца могат да освободят Йерусалим от неверниците с Божията помощ. Тази идея била подета от един невръстен пастир на име Стефан във Франция, който успял да събере около себе си 12 — 13-годишни деца, чийто брой достигнал около 30 000. Те тръгнали на път и през градове и села били посрещани и изпращани със симпатии и материална подкрепа. Когато осведомили краля на Франция Филип II Огюст за събитието, той незабавно се разпоредил младите кръстоносци да се завърнат при родителите си. Само малцина се подчинили, а по-голямата част пристигнали в Марсилия, за да отплават на Изток. Двама собственици на кораби, които се оказали търговци на роби, дали съгласие да прекарат със седем кораба децата. По пътя два от корабите потънали при буря, а другите пет достигнали до Египет и търговците продали децата.

Освен във Франция кръстоносна група деца била събрана и в Германия. Младите кръстоносци били отведени в Бриндизи, град в Южна Италия, където местният епископ се разпоредил групата да бъде върната обратно. При дългото пътуване за родината по-голямата част от децата измрели от глад, болести и преумора.

Петият кръстоносен поход (1217 — 1221) бил от френски и германски рицари. Обхванати от вътрешни противоречия, англичаните не взели участие. Испанците, подпомогнати от кръстоносците на някои страни от Европа, разгромили маврите при Лас Навас де Толоса, поради което не успели да се включат. Единствен унгарският крал Андраш II (1205 — 1235) застанал начело на голяма армия и през лятото на 1217 г. от гр. Сплит в Далмация отпътувал на кораби. Заедно с васалите си тръгнал на път и корпусът на южногерманските князе. Включили се австрийският херцог Леополд VI и холандският граф Вилхелм.

Групата не била посрещната добре от френските рицари в Сирия, които не били заинтересовани от настъпването на промяна в обстановката: в продължение на две десетилетия те поддържали нормални търговски отношения с Египет. Рицарите от германската и унгарската група се установили в Акра, превърната в опорен пункт на тяхната бойна група. Оттук те възнамерявали да се отправят за Египет, в чиито владения била включена Палестина. Опитите да превземат Дамаск завършили с неуспех. Най-сетне паднал гр. Дамиета — голям занаятчийски и търговски център. Унгарският крал Андраш, напълно разочарован от начинанието, решил да се завърне в страната си и не се стреснал от заплахата на патриарха на Йерусалим, че ще бъде отлъчен от Църквата. През 1221 г. останалите кръстоносни отряди напуснали Египет. Намеренията на рицарите и този път претърпели провал.

Шестият кръстоносен поход (1228 — 1229) бил възглавен от германския император Фридрих II Хохенщауфен (1212 — 1250), но папа Григорий IX забранил провеждането му, понеже императорът бил отлъчен от Църквата. Пристигнал в Палестина, императорът установил дипломатически отношения със султана на Египет. В резултат от преговорите султанът се съгласил да му предаде гр. Йерусалим срещу обещанието да не оказва подкрепа на християните в Сирия в тяхната борба против Египет. Император Фридрих II влязъл тържествено в Йерусалим и бил коронясан в църквата на гроба Господен. На пръв поглед светините на християнството отново преминали в ръцете на кръстоносците. На практика това било само привидно. След като император Фридрих II напуснал Палестина и се отправил за Европа, положението се променило. Започнали остри конфликти, пламнали ожесточени битки. Силите на християните били недостатъчни и мюсюлманите победили. През 1244 г. Йерусалим отново паднал в ръцете на мюсюлманите, които повече не го отстъпили.

Следващият, Седми кръстоносен поход (1248 — 1254) трябвало да бъде насочен отново срещу Египет, главната политическа сила на мюсюлманите в този райони на Изтока. Възглавил го френският крал Луи IX Свети (1226 — 1270), но го организирал папа Инокентий IV (1243 — 1254). В похода участвали малко рицари и барони, главно от Франция, а до известна степен и от Англия. В началото на 1249 г. кръстоносците на крал Луи навлезли в Египет, завзели гр. Дамиета, а в началото на следващата 1250 г. превзели Мансур с измама, в резултат от предателство. Мюсюлманската армия бързо се организирала и нахлула в града. Паднали неколкостотин рицари, включително и граф Роберт Артуа, брат на крал Луи IX.

Кръстоносците понасяли поражение след поражение. Египтяните успели да потопят целия им флот, дебаркирал в Мансур. В техни ръце паднал и гр. Дамиета. Преследвани от настъпваща мюсюлманска армия, кръстоносците отстъпвали по суша и по море. Мнозинството от тях попаднали в плен. Заедно с двамата си братя бил пленен и крал Луи IX Свети. Срещу голям откуп той бил освободен, давайки обещание рицарите да освободят Дамиета, където се били укрепили. През 1251 г. крал Луи се завърнал във Франция и призовал населението на страната си да окаже подкрепа на страдащите християни в Палестина. За разлика от аристокрацията, която се отнесла мълчаливо към призива за нов поход, селяните откликнали масово. В цяла Франция се разгърнало кръстоносно движение; то придобило характер на въстание срещу аристокрацията и духовенството. Между проповедниците, които учели, че Йерусалим трябва да бъде спасен не от рицарите, а от бедняците, ярко се откроявал един старец, наричан от някои съвременници хронисти ,,Учителят от Унгария". Този учител насочвал своите проповеди против свещениците и монасите. Вдигнали се — според някои около 100 000 недоволни, очевидно цифрата е преувеличена — селяните от Северна Франция за Париж, в Орлеан и Тур — срещу официалната власт. Правителствените войски с големи усилия успели да смажат бунта. В сраженията бил убит ,,Учителят от Унгария". Заловените били съдени и избити, спасили се само онези, които успели да избягат.

В средата на XIII в. положението на кръстоносците в Сирия и Палестина станало много тежко. Разтърсвано от вътрешните борби, рицарството от Западна Европа не могло да даде отпор на султаната в Египет, а също и на монголите, които нанесли тежки поражения на княжество Антиохия. Династическите промени в Египет укрепили неговата мощ. След като през 1250 г. династията на Аюбидите била смъкната от власт и начело на страната застанали военачалници от султанската гвардия, държавата укрепнала още повече. Бойците от гвардията били наричани ,,мамелюци", на арабски език ,,роби", откъдето династията влязла в историята под названието ,,мамелюци". Под командването на султана на мамелюците, Бибарс, монголите били прогонени от Сирия, след което било взето решение да се ликвидират окончателно рицарските подразделения на франките. В настъпателния си устрем султанът Бибарс разгромил кръстоносците, освободил през 1265 г. Кесария и Арсуф, а през 1268 г. — Яфа и Антиохия.

Настъплението на мамелюците предизвикало провеждането на последния, Осмия кръстоносен поход. Той бил организиран пак от краля на Франция, Луи IX Свети през 1270 г. Поради това, че не успял да привлече доброволци, кралят се принудил да събере наемници рицари. Върху похода не можело да не се отрази обстоятелството, че от 1268 г., когато починал папа Климент IV, до 1272 г., когато бил избран папа Григорий X (в продължение на 33 месеца) папският престол бил без предстоятел, нямало папа. Новото кръстоносно опълчение се отправило срещу Тунис, откъдето идвала главната заплаха. Натоварени върху корабите на Генуа, отплавали от пристанището Егморт в Сардиния и на 17 юли 1270 г. дебаркирали на брега на Тунис. Под техните удари паднал гр. Картаген. Армиите на крал Луи и на брат му Карло Анжуйски победоносно напредвали в Тунис. Чумата, която неочаквано избухнала, покосила голяма част от рицарите. Починал крал Луи IX Свети. Походът бил разбит, но настъпателните операции продължили. В Тунис навлезли подразделенията на Карло Анжуйски, на новия френски крал, Филип Смели и на Тибо Наварски. Емирът на Тунис не бил в състояние да оказва по-нататъшна съпротива и бил принуден да подпише мир. По силата на постигнатото споразумение емирът поемал задължението да изплаща в двоен размер прекъснатия данък за краля на Сицилия, предоставян преди това на династията на Хохенщауфените, да възстанови всички загуби на християнските крале във войната и да връчи на Карло Анжуйски 70 000 унции злато. Договарящите се страни гарантирали неприкосновеността на търговците в Сицилия и Тунис.

Макар да настъпили основни промени не само в отношенията между Изтока и Запада и в съотношението на силите, макар да се подобрило материалното положение на различните слоеве от населението, Римският папски двор не бил доволен от положението на светите места и продължавал да подготвя нови и нови походи. Броят на желаещите да заминат ставал все по-малък и по-малък, но грижата за Божия гроб не можела да остане без отзвук. Все пак отделни владетели изразявали желание да поемат кръста, но на практика кръстоносен поход в познатите мащаби не можел да бъде организиран. Това усложнявало и утежнявало положението на кръстоносците, които бранели достойнството на западното християнство в страните на Изтока, свързани с мюсюлманството. Владенията на франките, отслабени и изолирани в монолитните арабски територии, трудно можели да бъдат удържани. Антиохия паднала през 1268 г. През април 1289 г. армията на султан Келаун завладяла Триполи. През май 1291 г. паднала и Акра. Сирия и Палестина били под протектората на мюсюлмански владетели. Малко по-продължително време рицарите удържали своите владения в Кипър, чийто владетел от династията на Лузиняните се титулувал ,,крал на Йерусалим". През XV в. Венеция покорила острова и го включила в своите владения. Вярата в освобождаването на Свещения град била окончателно подкопана. Светините на християнството останали трайно под мюсюлманска доминация.

По-различна била съдбата на учредените на Изток духовно-рицарски ордени, които продължили да развиват своята дейност. Един от най-старите ордени, на тамплиерите (храмовниците), основан около 1118 г. в Йерусалим от френски сеньори, имал за задача да пази поклонниците и да укрепва държавите на кръстоносците в Палестина и Сирия. Наброяващ около 15 000 членове, в края на XII в. той се превърнал в могъща институция, чийто устав бил изработен през 1128 г. със съдействието на св. Бернард Клервоски. След усложняването на обстановката на Изток, през 1291 г. неговият център бил пренесен на о. Кипър, а оттам във Франция. Орденът на тамплиерите получил разпространение в Италия, Испания, Португалия, Франция, Англия, Чехия, Унгария. В началото на XII в. в Палестина възникнал и Орденът на хоспиталиерите (йоанитите). Задачата му била да подпомага поклонниците с храна, жилища, пари, да лекува болни. Главната му цел обаче била да води борба за разгрома на мюсюлманската религия. Поради разнородната дейност, която развил, орденът получил подкрепата на папа Анастасий IV (1153 — 1154), който му предоставил през 1154 г. привилегии и материална помощ. Както Орденът на тамплиерите, през 1191 г. и хоспиталиерите се преместили на о. Кипър. По-късно, през 1306 — 1308 г. се установил на о. Родос. През 1530 г. турците подложили членовете му на изтребване, но останалите живи преминали на о. Малта. Третият орден, тевтонският (германският), наричан ,,Братя на дома на св. Мария в Йерусалим", бил учреден ок. 1190 г. Организационно бил изграден върху основата на дома на св. Мария, за да обслужва германските кръстоносци. Получил двукратното утвърждаване от папите Климент III (1191 г.) и Инокентий III (1198 г.), орденът укрепнал. В началото на XIII в. бил изтласкан от Палестина и през 1226 г. се установил в Североизточна Европа. Поради активната дейност, която развил в утвърждаването на своята социална и идеологическа платформа, срещнал съпротивата на поляци, литовци и руси. През 1240 г. орденът бил разбит при р. Нева, а през 1242 г. — на Чудското езеро. Армията му претърпяла поражение в битката при Грюнвалд през 1410 г. След 1525 г., в хода на Реформацията, земите му били секуларизирани и орденът загубил материалната си опора.

Кръстоносен поход против полабските славяни (1147 г.). По време на Втория кръстоносен поход германските феодали подели военна акция против полабските славяни. Идеята за неговото организиране принадлежала на саксонските светски и духовни магнати, които се опитали да възстановят своите имения зад р. Елба, загубени след като славяните се вдигнали на въстания през 983 и 1102 г. и ликвидирали германското владичество. Обосновка на похода дал папа Евгений III (1145 — 1153), който оповестил специална була на 11 април 1147 г. за свикването му.

В него се включили освен германски аристократи и рицари от Дания и Бургундия. Ако са верни сведенията на хронистите, очевидно преувеличени, срещу славяните се вдигнали 100 000 души войници. В земите на бодричите нахълтали рицарите на саксонския херцог Хенрих Лъв и обсадили крепостта Добин. Предвождани от княз Никлот, бодричите защитили успешно крепостта и преминали в атака, навлезли в Любек и разрушили Вагрия, база на кръстоносците. Плановете на рицарите се провалили. Германският хронист Хелмхолд, който участвал в похода, свидетелства: ,,Този голям поход допринесе малка полза." Пораженията, които претърпели, принудили нападателите да сключат мир с княз Никлот.

Втората експедиция на кръстоносците под предводителството на Албрехт Мечката също не се увенчала с победа и била отблъсната. Наистина, кръстоносците разорили земите на лютичите, направили опит да завладеят крепостта Димин, както и да разгромят гр. Щетин, опората на поморяните. През 1147 г. полабските славяни нанесли последното сериозно поражение на нашествениците.

Малко по-късно, през 50-те — 60-те години на XII в. германски феодали отново нахлули в земите на полабските славяни. Поради своята разединеност те не успели да им дадат необходимия отпор и да защитят независимостта си. Рицарите покорили последните свободни територии на полабските славяни и основали маркграфство Бранденбург в земите на лютичите и херцогство Мекленбург в пределите на бодричите.

Значение на кръстоносните походи. Макар кръстоносците да не успели да осъществят своята програма — да освободят гроба Господен и да сложат ръка върху богатствата на Изтока, кръстоносните походи изиграли голяма роля в стопанския и културния живот на Западна Европа. Походите спомогнали да се ликвидира монополът на арабските и византийските търговци върху търговията между Изтока и Запада и за утвърждаване господството на италианските, френските и испанските търговци в Леванта. Икономическите взаимоотношения между Изтока и Запада, които по-рано били нередовни, придобили системен характер. Станало възможно европейците да се запознаят с постиженията на Източния свят в селското стопанство и промишлеността. В земеделието били пренесени редица нови селскостопански култури, непознати дотогава на Запада: ориз, сусам, елда, фъстъци, дини, захарна тръстика. В градините започнали да засаждат зарзали, лимони. Употребата на захар получила широко разпространение.

В резултат от взаимоотношенията с Източните страни получили тласък и занаятите, усъвършенствала се занаятчийската техника. В металургията били приложени нови методи на закаляване на металите, рицарите започнали да се въоръжават с арбалети, разширил се кръгът на тяхното снаряжение. Обогатила се и текстилната промишленост — под влияние на Изтока на Запад пристъпили към изработката на фини източни тъкани — дамаска, муселин и др.

Кръстоносните походи оживили парично — стоковите отношения. В книгата ,,Божиите дела чрез франките" Гвиберт Ножански, съвременник на събитията, свидетелства: ,,Тогава стана нещо удивително: всички купуваха скъпо и продаваха евтино, а именно: скъпо купуваха това, което бе нужно за използване по пътя, а евтино продаваха всичко, което трябваше да покрие издръжката."

Сравнително по-високият стандарт в страните на Изтока оказал въздействие и върху бита и битовата култура на западноевропейското феодално общество. В замъците били изградени бани, в които се къпели с топла вода. Рицарите, а наред с тях и останалото население започнали да се грижат за външността си, за поддържане на тялото, косите, за изяществото на облеклото си. В резултат от засилване на стокообмена с Леванта в живота на феодалната аристокрация влезли редица предмети на разкоша, както и изисканите маниери, принципите на придворното изящество. Културата на европейците се обогатила и разширила. Религиозната принципност на Католическата църква била сравнявана с толерантността, проявявана от служителите на източните религии, и започнала да губи социална опора. Теократичните претенции на римските папи също били подкопани.

Макар и по косвен път кръстоносните походи повлияли върху формирането на централизираните държави, върху по-нататъшния възход на градовете и градския начин на живот, върху развитието на хуманистичната мисъл, оплодена от идейните традиции на Изтока.

Ако за развитието на Западна Европа кръстоносните походи оказали положително влияние в материалния и духовния живот, за страните на Изтока те имали гибелни последици. Както за Западна Европа, така и за Близкия изток те донесли смъртта на стотици хиляди хора. Били разорени много градски центрове и селища в Мала Азия. Рицарите унищожили или заграбили неоценими паметници на културата.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите статията на Борислав Примов "Вторият кръстоносен поход през балканските земи и Византия":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1083

...както и книгата на Красимира Гагова "Кръстоносните походи и средновековна България":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5735

[Hatshepsut]

Балканите и кръстоносните походи


Съборът в Клермон

Автор: Христо Матанов
Източник: http://istorianasveta.eu/

Във времето, когато император Алексий I Комнин укрепвал своята власт във Византия, в Западна Европа се сложило началото на едно емблематично за Европейското средновековие явление: кръстоносните походи. По призива на папа Урбан II (1088-1099 г.) на събора в южнофренския град Клермон през 1095 г. десетки хиляди хора през следващите години, десетилетия и векове потегляли към Йерусалим. Първоначалната им цел била да освободят Светите места от мюсюлманите, а после - да защитават образуваните там ,,кръстоносни държави". Векове наред идеята да се освободи и защити Гробът Господен от неверниците вълнувала умовете на западноевропейските хора - от кралете, папите и благородниците до дребните рицари, селските свещеници и селяните. Десетилетие след десетилетие тази идея доминирала европейската политика, династическите връзки, църковните отношения. Изоставянето на родния дом, село, град, манастир и др. в името на освобождаването на Йерусалим се смятало за доброволно ,,заточение в името на Христа" (peregrinus Christi), а хората, обединени от обета да освободят Гроба Господен, били смятани за ,,Христово войнство" (militсa Christi). Водела ги освен религиозната ревност още и явната или скритата надежда, че на Изток ще намерят по-добър и охолен живот. По пътя към бленуваните Свети места от глад, болести или в сражения с неверниците загинали десетки хиляди европейци. Тези, които оцелявали, донасяли в родината си нови навици и нов светоглед. В резултат на кръстоносните походи европейският свят разчупил дотогавашната си затвореност и открил нови хоризонти за своето развитие.

В причините за организирането и в самото провеждане на кръстоносните походи се отразявала цялата същност на западноевропейското средновековно общество: степента на неговата религиозност, авторитетът на Папството, статутът на благородниците и рицарите, демографското състояние на някои европейски региони и др. С течение времето кръстоносните походи променили първоначалните си цели и станали инструмент на папската политика в невралгични за Апостолическия престол точки на Стария континент. Като институция те отразявали възможностите на западноевропейските обществени, политически и военни структури за постигане на наднационална и наддържавна организираност.

За повечето европейци прекият сблъсък с исляма до началото на кръстоносните походи се ограничавал с усилията да бъдат изтласкани арабите от Иберийския полуостров. За Византия обаче войната с исляма - първо с арабите, после със селджукските турци - била ежедневие. Това ежедневие не предполагало спорадичното организиране на походи, а катадневни усилия за комплектоване на адекватни военни сили за защита на границите, за организиране на система за сигнализация и комуникация и др. В определени моменти от напрегнатото ежедневие на източните византийски граници някои византийски императори пропагандирали идеята за ,,свещена война" срещу неверниците за освобождаване на поруганите християнски светини в Йерусалим. Така постъпвал император Ираклий във войните с персите, такива елементи имало и в поведението на император Йоан Цимисхий в заключителната фаза на войната с арабите. По-късно император Алексий I Комнин смятал, че ромеите имат право да получат западна помощ за отблъскване на мюсюлманите от Мала Азия и Източното Средиземноморие, защото това било ,,общо християнско дело". В такъв смисъл били издържани неговите призиви до папата и до редица европейски владетели. Той обаче нямал предвид организирането на кръстоносни походи. Византийските императори, византийската църква и византийското общество не развили ,,кръстоносната идея" и по времето на нейната поява и разпространение в Западна Европа се отнасяли към нея със смесица от неодобрение, скепсис и боязън. Подобни настроения преобладавали и в другите общества и държави от ,,Византийската общност". Очевидно ставало въпрос за същностно разминаване в светогледа на западния и източния християнски свят. На Запад кръстоносната идея била резултат от дълга еволюция. Изходното й начало било заложено във възприемане на онзи вариант на християнската традиция, който предполагал активно налагане на Христовото учение чрез мисионерство. В определен момент, когато били налице серия благоприятни фактори, мисионерската идея еволюирала в идея за ,,свещена война" и за освобождаване на Гроба Господен. Подобна еволюция предполагала активно участие на духовенството в нея и оправдавала превръщането на духовниците в ,,рицари с расо". Някои изследователи откриват в това ,,активно поведение" спрямо езичници и друговерци естествено продължение на учението на св. Августин Блажени. Византийската църква, макар че в някои моменти от своето развитие не била чужда на мисионерството, се придържала към концепцията, че разпространението на християнството сред езичници и неверници би трябвало да се диктува от ,,Божията воля", а тя не можела да бъде повлияна от дейността на човека. Затова тя не възприела идеята на някои западни богослови за кръстоносните походи като един вид ,,въоръженото мисионерство" или ,,въоръженото поклонничество". Още по-неприемлива и странна изглеждала практиката в такива походи да участват въоръжени духовници: в края на краищата в живота на византийската църква имало случаи на отлъчване на свещеници, убили неверници дори в състояние на самозащита. Осъществяването на първите кръстоносни походи задълбочило съществуващите различия. В края на краищата те се превърнали в една от първите видими прояви на църковното разделение, в нов фактор на отдалечаване на двете части на християнския свят.

Независимо от това Византия и православните балкански жители не можели да останат настрани от набиращото сила кръстоносно движение. Основните кръстоносни маршрути преминавали през балканска земя. Трябвало да минат близо два века, за да може развитието на корабостроенето да направи възможно едновременното пътуване на хиляди хора от Европа към Палестина по море. Дотогава обаче повечето кръстоносци предпочитали сухопътните маршрути, а те неизбежно минавали през някоя от основните балкански пътни артерии. Още пилигримите в края на X и началото на XI в. смятали за най-удобен Диагоналния път Белград - Ниш - София - Пловдив - Одрин - Константинопол. Други използвали пътя Драч - Охрид - Пелагония (Битоля) - Едеса (Воден) - Солун - Константинопол. Както всички средновековни пътувания и преминаването през балканските пътища било свързано с най-различни трудности: войни, безредици в отделните страни, враждебност на местните жители и др. Едва при управлението на император Алексий I Комнин обстановката в балканските владения на Византия се стабилизирала и позволявала по-спокойно пътуване през балканска земя.

По време на преминаването на кръстоносните войски през тези сравнително дълги балкански маршрути официалната византийска власт, обикновените балкански хора и кръстоносците трябвало да контактуват помежду си. Контактите продължавали обикновено около месец - толкова време било нужно, за да преминат големи групи хора по възможно най-дългия балкански път от Белград до Константинопол.

Византия към 1081г.

Към началото на кръстоносните походи в края на XI в. хората от Западна и Централна Европа знаели малко за Балканите и за техните жители. Връзката с Балканския полуостров била прекъсната за дълго време от българо-византийските войни и от настаняването на унгарците в Панония. След първата половина на XI в. обстановката постепенно се нормализирала с християнизацията на унгарците и с установяването на византийската власт до Среден и Долен Дунав. По-спокойно станало и в Палестина след смъртта на фатимидския халиф Ал-Хаким, известен с психическата си неуравновесеност, с яростното преследване на християните и с разрушаването на християнски църкви.1  Тогава именно в Европа с пълна сила се възобновила практиката да се правят поклоннически пътувания до Светите места. Тя била поощрявана от новото поколение папи, възпитаници на абатството Клюни в Аквитания, които били едни от най-ревностните вдъхновители на кръстоносното движение. Пътешествия към Палестина, които минавали през балканска земя, правели видни европейски благородници, висши духовници, знатни дами и обикновени хора. За тяхно улеснение се развила особен тип ,,пътешественическа литература", т. нар. итинерари. Това били кратки пътни справочници, в които се описвали сбито маршрутите на движение, евентуалните трудности, отбелязвали се разстоянията на отделните сектори от пътя. Преминаването през Балканския полуостров се извършвало основно по Диагоналния път и по Via Egnatia. За улеснение на пилигримите били построени специални странноприемници, най-известни от които на балканска земя били тези в Хераклея и в Константинопол. Какви са били мащабите на поклонническото движение през Балканите към Светите места показва фактът, че през 1064 г. по Диагоналния път преминала немска поклонническа ,,група" от 5000 души. Понякога поклонничеството приличало на истинска военна експедиция. През 1089 г. фландърският граф Роберт I посетил Йерусалим, начело на добре въоръжен и екипиран военен отряд, който със сила си проправял път през размирните територии на различни мюсюлмански емири. По принцип обаче поклонниците се движели на по-малки групи и били сравнително добре приготвени за дългия път до Светите места. Може би поради тази причина нито византийските, нито западните извори не са съхранили сведения за сериозни конфликти между пилигримите и балканското население. Понякога византийските власти, с присъщото им равнодушие към поклонничеството, се опитвали да спечелят от тях. Император Василий II например въвел специална такса, която поклонниците трябвало да плащат за себе си и за конете си. Тя била отменена по папско настояване чак през 1056 г. Истинските трудности за поклонниците започвали в Мала Азия и се увеличавали с приближаването им до Палестина. Въпреки това желаещи за подобни пътешествия не липсвали.

Всички средновековни автори, отразили в съчиненията си началото на кръстоносните походи, са единодушни в това, че в много части на Европа движението към Светите места започнало спонтанно и без предварителна подготовка. Първите кръстоносни групи се състояли от хиляди хора, често без средства и без предварителна представа за характера на начинанието. Западните хронисти говорят за ,,хилядни множества, говорещи различни езици", а Ана Комнина - за ,,безброй варвари, събрани в земите от Адриатическо море до Херкулесовите стълбове". Сред първите кръстоносци имало малко рицари, а начело на отделните групи стояли хора, случайно издигнали се до ролята на кръстоносни водачи. По-късно нарекли тези първи движения към Светите места ,,селски кръстоносни походи". В тях само през периода 1096-1097 г. според приблизителни изчисления участвали между 70 000 и 100 000 души. Обикновено месец-два след като потегляли от родните си места, хранителните припаси или оскъдните средства за тяхното купуване на повечето от тях свършвали. За да оцелеят по пътя, кръстоносците започвали да грабят. При това положение сблъсъците между тях и населението на земите, през които преминавали, се превърнали в редовен сценарий при всеки един кръстоносен поход.

В самото си начало кръстоносната идея още не била изработила своя организация и институции. Поради тази причина онова, което в научната литература се нарича Първи кръстоносен поход (1096 — 1101 г.), всъщност представлявало доста хаотично движение на различни по характер и състав кръстоносни войнства, без координация помежду им и без предварително уточняване на общи маршрути. Това спонтанно събиране и движение на хора към Светите места изненадало както папата и неговите легати, така и византийския император Алексий I Комнин. При вида на първите кръстоносни войнства византийският император, който преди сам призовавал за помощ срещу неверниците, предприел мерки за по-бързото преминаване на кръстоносците през византийска територия. На византийските управители на балканските катепанати било наредено да следят движенията на кръстоносците, да ги държат в трасетата на основните пътища, да предотвратяват грабежите и да организират в по-големите градове пазари, от които участниците в походите да могат да се снабдяват с хранителни продукти. Тези инструкции били спазвани, но въпреки това първите контакти между идващите на Балканите кръстоносци и местното население завършили с тежки конфликти. Още в началото станало ясно, че източните християни не били склонни да прощават на кръстоносците грабежите, независимо от привидно благородния характер на начинанието им. Кръстоносците приемали това като ясно изразена неприязън към себе си и към идеята за освобождаване на Божия гроб. Още в началото на кръстоносните походи в отношенията между балканското население и кръстоносците превес взела взаимната неприязън. Тя се възпроизвеждала на страниците на западните кръстоносни хроники и на византийските исторически съчинения и не могла да бъде напълно преодоляна до самия край на кръстоносното движение.

[Hatshepsut]

,,Селските" кръстоносни походи започнали доста по-рано от обявения от папа Урбан II срок за потегляне към Светите места: 15 август 1096 г.

Пиер Пустинника сочи на кръстоносците пътя към Йерусалим

Още през февруари същата година хиляди обикновени хора от Франция и Прирейнска Германия тръгнали на Изток, въодушевени от проповедите на монаха Пиер, наричан Пустинника2. Първата група кръстоносци била ръководена от френския рицар Готие, който носел странния прякор Sans Avoire3. В нея имало само осем рицари. Въпреки че по-голяма част от групата на Готие се състояла от обикновени селяни, той се оказал способен водач и успял безпрепятствено да преведе своите хора през унгарска територия. Единственият инцидент станал, когато група кръстоносци от ариергарда били ограбени на излизане от земите на унгарския крал. Недоразуменията започнали, когато кръстоносците преминали Дунав при Белград и навлезли във византийска територия. Византийският катепан на България Никита, който по това време се намирал в Ниш, не очаквал ранната поява на тези кръстоносци и отказал да им осигури закупуване на хранителни припаси. Поради тази причина кръстоносците се пръснали из околностите на Белград, за да събират припаси. Шейсет от тях били нападнати от местните хора и изгорени в църква, в която те потърсили убежище. За да избегне по-нататъшни сблъсъци, Готие побързал да напусне Белград. Хората му преминали невредими през обширното гористо пространство между Белград и Ниш, което кръстоносните автори наричали българската гора, и на 18 юни 1096 г. стигнали Ниш. Тук катепанът Никита взел положението в свои ръце и започнал да изпълнява дадените му от Константинопол указания. Той организирал пазар за закупуване на продукти и уверил Готие, че по пътя до столицата кръстоносците можели да разчитат на добро снабдяване срещу ниско заплащане. Без повече инциденти към средата на юли 1096 г. кръстоносците на Готие стигнали пред стените на Константинопол и останали да чакат там другите идващи след тях ,,Христови воини".

Далеч по трудно и с много повече инциденти протекло преминаването по Диагоналния път на кръстоносците, водени лично от Пиер Пустинника. Изглежда, византийските власти имали сведения за състава на групата и понеже той не вещаел нищо добро, те се погрижили да евакуират жителите на по-големите градове по пътя и да осигурят засилена военна охрана. Още при Белград, който кръстоносците заварили пуст, те се сблъскали с група печенеги, които изпълнявали някакъв вид охранителна служба по бреговете на Дунав и по трасето на Диагоналния път. На 2 юли 1096 г. хората на Пиер Пустинника стигнали Ниш. Там те заварили византийския катепан Никита със силен военен отряд от българи, печенеги, кумани и унгарци. Той се съгласил да осигури хранителни припаси за кръстоносците само ако те му дадат заложници. Всичко вървяло гладко, докато на импровизирания пазар, организиран специално за снабдяване на кръстоносците, не избухнал спор, който прераснал в кървави сблъсъци между някои кръстоносци и местните жители. Някои от германските участници във войската на Пиер Пустинника започнали да палят мелниците, разположени извън стените на Ниш. В отговор византийските войски атакували ариергарда на кръстоносната група и пленили множество коли, в които пътували жените и децата на някои от кръстоносците. Сблъсъците продължили въпреки усилията на Пиер Пустинника и на катепана Никита да постигнат споразумение. Когато кръстоносният водач най-после успял да събере разпръсналите се по време на инцидентите свои хора, една четвърт от тях липсвали: те или били избити, или пленени от нападащите ги византийски войски. Във връзка с тези събития кръстоносният хронист Алберт твърди, че към кръстоносците се били присъединили и малка група българи. Това всъщност е един от малкото изолирани случаи, когато балкански жители импулсивно възприемали идеята на кръстоносците и самите ставали ,,Христови воини". Тези българи кръстоносци изпълнявали ролята на парламентьори в преговорите за прекратяване на насилието.

Едва когато кръстоносците достигнали София на 12 юли 1096 г., обстановката била овладяна. Византийски чиновници влезли във връзка с Пиер и му обещали свободно преминаване и припаси в следващите сектори от пътя. Според кръстоносните хронисти във Филипопол (Пловдив) Пиер Пустинника държал пред жителите на града прочувствена проповед за целта на похода и успял да спечели тяхното благоразположение. Те щедро давали на кръстоносците пари, припаси и товарни животни. В началото на август 1096 г. кръстоносците на Пиер Пустинника достигнали пред Константинопол, три месеца и половина след като били потеглили от Кьолн. От околностите на византийската столица кръстоносците на Готие и Пиер Пустинника били прехвърлени в Мала Азия. Там съдбата на тези първи кръстоносци била повече от печална. Повечето загинали по пътя или били избити от селджукските турци. Оцелелите не били допуснати от турските емири да стигнал до Йерусалим.

По същото време в Западна Европа продължавало събирането на кръстоносци и формирането на отделни кръстоносни отряди. Нито един от тях обаче не успял да достигне до балканска земя. Кръстоносците се отдавали на антиеврейски погроми в градовете на Германия и Бохемия. Тези от тях, които достигнали до Унгария, били разгромени от войските на крал Калман, който, въпреки че бил верен син на Христовата църква, не бил склонен да търпи необузданото поведение на кръстоносните войнства на своя територия. Малка част от рицарите, участници в тези ,,селски походи", успели да се доберат до Апенинския полуостров и там се присъединили към други кръстоносни войски, потеглящи на изток през Апулия и албанското крайбрежие.

По времето, когато двете първи кръстоносни групи вече се били прехвърлили в Мала Азия, от Европа потеглили на изток в посочения от папата срок отрядите на рицарите кръстоносци. Те били организирани в три войски, начело на които стояли Юг Вермандоа, брат на френския крал, Годфроа дьо Буйон, виден френски благородник, и Раймонд, граф на Тулуза. Тримата кръстоносни водачи избрали три различни маршрута за преминаване през Балканския полуостров.

Юг Вермандоа минал през Рим, където получил папска благословия и знамето на св. Петър, и достигнал до Бари. Оттам той уведомил византийския катепан на Драч Йоан Комнин за намерението си да стъпи на византийска територия и поискал да бъде посрещнат с подобаващо за неговия ранг уважение. Византийските власти направили съответните приготовления за това, въпреки че били силно смутени от високомерието на френския благородник. В писмото си до византийския император, изпратено още преди тръгването си на изток. Юг Вермандоа се титулувал ,,василевс на василевсите, най-велик на земята". При преминаването на Отрантския проток обаче буря потопила част от корабите му и повечето рицари кръстоносци се удавили много преди да стигнат Светите места. Юг Вермандоа и оцелелите му спътници били спасени и отведени под охрана в Константинопол. Враждебно настроеният към ромеите кръстоносен хронист Фулхер обаче твърди, че Юг Вермандоа и свитата му всъщност били арестувани. Слухът за арестуването на Юг Вермандоа се разпространил сред кръстоносците от останалите рицарски групи и предизвикал недоразумения между тях и византийските власти. Византийският император твърдял, че френският кръстоносен водач не бил арестуван, а на него му била осигурена ,,почетна охрана".

Император Алексий дава аудиенция на Юг Вермандоа

Годфроа дьо Буйон, най-известният кръстоносен водач в историята на кръстоносните походи, избрал за придвижване през Балканския полуостров традиционния Диагонален път. Налагайки строга дисциплина сред рицарите си и давайки на унгарския крал заложници, той успял да премине без особени инциденти през унгарска територия. Също така спокойно било пътуването на кръстоносците от напуснатия от жителите му Белград, през ,,българската гора", до Ниш. В Ниш се състояла първата среща на Годфроа с представители на византийския император, на която било уговорено кръстоносците да имат възможност да купуват хранителни припаси. Те от своя страна обещали да преминават без инциденти, като единственото, което искали, било да им се разреши да събират трева за конете си. В Ниш, София и Пловдив за кръстоносците били организирани евтини пазари за хранителни припаси. След като напуснал Пловдив, до Годфроа достигнали слуховете за задържането на Юг Вермандоа и неговите приближени от византийския император. В отговор той наредил на рицарите си в продължение на осем дни да ограбват околностите на град Селимврия на Мраморно море, отдалечен само на няколко десетки километра от Константинопол. Конфликтът бил потушен, след като Юг Вермандоа лично уверил своя кръстоносен събрат, че не бил задържан насила и че се чувствал добре. Въпреки това напрежението между византийските власти и кръстоносците продължавало да съществува. Годфроа дьо Буйон не посмял да приеме поканата на византийския император за аудиенция, защото според мнението на неговите съветници ,,на гърците не можело да се вярва". Поради тази причина кръстоносният вожд прекарал Коледата на 1096 г. в своя лагер под стените на Константинопол. Там към него се присъединила нова голяма кръстоносна група от 15 000 души, начело с графа на Тул Региналд, която пристигнала в района на Проливите по пътя Via Egnatia. Според някои западни кръстоносни хронисти норманският вожд Боемонд използвал дългото пребиваване на Годфроа под стените на византийската столица, за да му предложи тайно съвместно нападение и завземане на Константинопол. Изглежда обаче, че тази идея все още се струвала абсурдна на западните кръстоносци, които били силно впечатлени от вида и от крепостните стени на ,,Втория Рим".

Боемунд Тарентски

За византийците най-голяма тревога предизвикало участието на норманския владетел на Южна Италия Боемонд, син и наследник на Роберт Гискар, в похода на изток. Норманският вожд късно научил за обявения от папа Урбан II кръстоносен поход, но бързо разбрал каква изгода може да се извлече от него. Само петнайсет дни след като през Апулия преминал Юг Вермандоа, Боемонд бил готов за дебаркиране на Балканите. Норманската кръстоносна войска била малобройна, но за разлика от другите кръстоносци познавала по-добре балканската действителност и имала опит от предишните военни действия по албанското крайбрежие, в Адриатика и в Континентална Гърция. Хората на Боемонд дебаркирали южно от Драч при устието на река Вьоса. Византийските власти били подготвени за пристигането им и се опитали да ги снабдяват с храни по възможно най-добрия начин. Норманските кръстоносци отпразнували Коледа в град Костур. Местното население, което помнело предишните нахлувания на норманите в тази област, отказало да ги снабдява с хранителни припаси. Когато норманите пристъпили към обичайните в такива случаи грабежи, избухнали първите инциденти. Някъде по пътя между Костур и течението на р. Вардар норманите нападнали и изгорили из основи заедно с жителите му неизвестно по име градче, в което според твърдението на западните хронисти живеели еретици богомили или павликяни. При преминаването през р. Вардар станал и първият сблъсък между норманите и следващата ги на разстояние византийска войска. Движението на норманите кръстоносци по Родопското крайбрежие също не минало гладко, въпреки опитите на Боемонд да спре грабежите и насилията от страна на своите хора. През април 1097 г. норманският владетел пристигнал с малка свита във византийската столица, за да уговаря с византийския император прехвърлянето на кръстоносците в Мала Азия. Въпреки подобряването на отношенията между нормани и византийци между тях продължавало да цари взаимно недоверие и неприязън. Според думите на западния хронист Боемонд постоянно се страхувал да не бъде отровен от ромеите чрез храната, която те щедро предоставяли на него и на хората му. Затова специални негови слуги извършвали предварителна дегустация на всичко, което се поставяло на трапезата му.

Раймонд Тулузки

Най-голямата кръстоносна войска, съставена предимно от южнофренски рицари и командвана от видния южнофренски благородник граф Раймонд Тулузки, преминала през Балканския полуостров по един нетрадиционен и рядко използван маршрут. Кръстоносците прекосили Северна Италия и се насочили към албанското крайбрежие през Далмация. Тази част на Балканите била позната на хората от Запада предимно чрез своята ,,морска фасада", тъй като далматинските градове вече активно участвали в адриатическата и в средиземноморската търговия. Планинската и все още покрита с гъсти гори част на Далмация обаче се оказала съвършено неизвестна за преминаващите през нея кръстоносци. Те, изглежда, не знаели, че, минавайки през Далмация, всъщност прекосявали териториите на Хърватия, Византия и Дуклянското кралство. За тях цялата област била просто ,,Склавония". Според сведенията на кръстоносните хронисти това била неприветлива и ненаселена територия, в която те не срещнали нито птици, нито диви животни. Това неблагоприятно впечатление се засилвало от обстоятелството, че по време на четирийсетдневния им преход през Далмация времето било мрачно, постоянно валяло дъжд и сняг и имало гъста мъгла, толкова гъста, че според думите на кръстоносния хронист можела да бъде ,,бутана с ръце". Странно, кръстоносците не преминали през нито един от далматинските градове. Пътищата били труднопроходими, а местните жители - крайно негостоприемни. Те не продавали на кръстоносците хранителни припаси, не им помагали да се ориентират в маршрута си и често нападали и ограбвали изостаналите и болните кръстоносци. Веднъж дори самият граф на Тулуза изпаднал в трудна ситуация при един от сблъсъците с местните жители и с мъка спасил живота си. За отмъщение кръстоносците осакатявали пленените нападатели и ги оставяли полуживи на пътя, за да всяват страх сред техните сънародници.

В град Скутари кръстоносците за пръв път получили подобаващ прием от зетския крал Константин Бодин, единствения невизантийски балкански владетел, който по това време осъществил преки контакти с кръстоносците. Той приел радушно граф Раймонд Тулузки и се побратимил с него. Зетският владетел направил всичко възможно, за да осигури снабдяването на кръстоносците с храни. Въпреки това сблъсъците с местното население продължавали, защото вероятно зетският крал вече нямал необходимата власт, за да държи всичките си поданици в подчинение. Впечатленията на кръстоносците на Раймонд Тулузки от ,,Далматинския път" били толкова неблагоприятни, че повече нито една кръстоносна войска в следващата история на кръстоносните походи не посмяла да тръгне по него.

Несигурното пътуване на кръстоносците продължило и на византийска територия. Те били плътно следвани от византийски войски, които използвали всеки повод, за да нападат изостанали или самотни ,,Христови воини". Кръстоносците от своя страна отговаряли с грабежи и ответни нападения. Стигнало се дотам, че по време на отсъствието на Раймонд Тулузки, който стигнал Константинопол преди войската си, неговите хора били нападнати и много от тях убити от следващите ги византийски войски.

В края на краищата, с повече или с по-малко премеждия, към пролетта на 1097 г. край византийската столица пристигнали всички кръстоносни войски. Изворите не съдържат сведения единствено за придвижването през балканска земя на войската на граф Роберт Фландърски. Знае се само, че графът на Фландрия, който имал опит от предишно поклонническо пътуване към Светите места, използвал ,,Апенинския" маршрут и прехвърлил хората си през Отрантския проток.

[Hatshepsut]

 
С помощта на византийския император събралите се под стените на Константинопол кръстоносци били прехвърлени в Мала Азия. Преодолявайки огромни трудности, те изтласкали селджукските турци, достигнали до Светите места и на 15 юли 1099 г. превзели Йерусалим.

Превземането на Йерусалим от кръстоносците, 1099г.

В териториите от Сирия до Палестина възникнали серия ,,кръстоносни държави". Тези държави станали нов и важен фактор както в политиката на Средновековна Европа спрямо Изтока и спрямо Византия, така и в организирането на нови кръстоносни походи. След освобождаването на Гроба Господен новите кръстоносни начинания били нужни за укрепването на кръстоносните държави и за осигуряването на приток от християни и кръстоносци в тях, без което те били обречени на гибел. От идея за освобождаване на Светите места кръстоносното движение еволюирало в идея за запазване на християнските владения там. Сега вече на изток потегляли много хора, които се надявали да намерят там новата си родина. Затова много от кръстоносците водели със себе си жени и деца.

Още през 1101 г. хиляди нови кръстоносци от Ломбардия, Франция и Германия, начело с най-видните благородници от тези страни, потеглили към Светите места. Отново преминаването им през балканска земя не минало без инциденти, макар че византийските власти вече имали опит и знаели как да се държат с прииждащите ,,Христови воини". Най-неспокойно преминало пътуването на кръстоносците от Ломбардия, които прекосили Каринтия и Унгария и минали през Балканите по Диагоналния път. Във всички по-важни градове по този път византийските власти били организирали пазари за снабдяване на кръстоносците с храни. Въпреки това те се отдавали на грабежи, малтретирали местното население и за пръв път открито осквернявали местните църкви. Особено тежки инциденти имало под стените на византийската столица. Група ломбардски кръстоносци, разгневени от спирането на доставката на хранителни припаси от византийска страна, нападнали императорския дворец Влахерна и дори убили един императорски роднина.4  В края на краищата всички те били прехвърлени в Мала Азия. През същата 1101 г. още две кръстоносни войски, едната от Франция, а другата от Германия, минали през Балканския полуостров без особени инциденти.

Серията кръстоносни походи, преминали през Балканския полуостров в периода 1096-1101 г., позволили за пръв път преки и сравнително продължителни контакти на низово обществено равнище между хората от Европейския запад и Европейския югоизток. Първите взаимни представи изградили низ от стереотипи за образа на другия. Би било несправедливо да се твърди, че кръстоносците идвали в земите на балканските християни с предварителни негативни представи за тях. Много от тях тръгвали на изток, водени от искрена религиозна ревност. Когато хранителните припаси се изчерпвали, и искрените, и неискрените кръстоносци се държали на балканска земя така, както и в земите на католическа Унгария. Всъщност поведението на ,,воините на Христа" било такова, каквото и на всички средновековни войски, озовали се на чужда територия. Грабежът се смятал за нещо нормално и най-често бил единственият начин за изхранване на хората, потеглили на поход. По-особеното се състояло в това, че кръстоносците живеели с представата за изключителността на своята мисия, поради което силно драматизирали конфликтите с местното население, които при обикновени военни походи бързо щели да бъдат забравени. За балканските хора, които били ограбвани от кръстоносците, те били преди всичко агресивни грабители. Редки били случаите на съпричастност към тяхното дело. Най-често съдействие на кръстоносците оказвали официалните византийски власти, особено когато кръстоносните войски трябвало да бъдат снабдявани с храни и прехвърляни по море в Мала Азия. Конфликтите, които в началото имали предимно битов характер, трябвало да намерят оправдание от страна на кръстоносците, които се гордеели с чистотата на кръстоносния си порив. За по-образованите кръстоносни водачи и за кръстоносните хронисти най-лесното оправдание за грабежите било това, че ограбваните били ,,схизматици", които пречели на ,,Христовите воини" да изпълнят свещения си обет. Повтаряна от съчинение в съчинение, тази теза се разпространила в европейския свят и оформила един траен негативен образ на Homo Balcanicus. Балканските жители от своя страна не намирали оправдание за арогантното поведение на ,,Христовите воини", защитавали се от грабежите им и им нанасяли сериозни щети. И това поведение намерило своите защитници в лицето на съвременните византийски автори. За тях поведението на кръстоносците доказвало отколешната византийска теза за невежеството и грубостта на ,,франките", ,,келтите" и другите западни варвари. Създадените взаимни негативни представи се оказали много трайни и понеже обстановката около преминаването на кръстоносците през Балканския полуостров периодично се възпроизвеждала с всеки следващ кръстоносен поход, и тези представи не изчезвали, а се възпроизвеждали и затвърдявали. Оказало се, че идеята за освобождение на Божи гроб, която потенциално можела да обедини всички християни, при своята практическа реализация ги разделила повече от преди.

След превземането на Йерусалим и създаването на ,,кръстоносните държави" в Източното Средиземноморие, в кръстоносното движение настъпила известна пауза. Едва към 40-те години на XII в. в Европа започнали да мислят за нов кръстоносен поход. Конкретната причина било превземането на важния град Едеса от мюсюлманите. Това събитие заплашвало да отреже кръстоносните владения от християнския свят, поради което в Европа спешно започнали да се готвят за нов кръстоносен поход. Според традиционно възприетата в историческата наука номерация това бил Вторият кръстоносен поход (1147 — 1149 г.). Основни фигури в него били френският крал Луи VII (1137 — 1180 г.) и немският император Конрад III (1138-1152 г.). По това време кръстоносната идея намерила по-нататъшно развитие. Кръстоносни походи се организирали срещу мюсюлманите в Иберийския полуостров и срещу езичниците в Източна Прусия. Основните фигури вече били не отделни благородници, а короновани особи. Опитът от предишните походи налагал по-внимателно проучване на маршрутите, повече предварително осмисляне на сроковете на движение на войските и по-прецизна подготовка за преминаване през Унгария и през Балканския полуостров. Във Византия и във византийските балкански владения обстановката също не била същата, както по време на първите походи. Тук царяла по-голяма сигурност, византийските власти вече имали богат опит в отношенията си с кръстоносците, император Мануил I Комнин се славел със своето ,,латинофилство" и като цяло се чувствал по-уверен в своята владетелска мощ, отколкото неговият дядо Алексий I Комнин. Поради всичко това минаването на двете големи кръстоносни войски - тази на германския император и тази на френския крал - през балканска земя било далеч по-мирно и белязано от далеч по-малко инциденти, отколкото преди. Другата новост в кръстоносната практика обаче не вещаела нищо добро за бъдещето на отношенията между източните и западните християни. Водачите на Втория кръстоносен поход, а и самият византийски император в много по-голяма степен от своите предшественици се впущали в политически интриги, в които прозирало взаимно недоверие и желание за безпринципни компромиси. Казано накратко, кръстоносните походи започнали да стават инструмент за постигане на политически цели. В тази обстановка кръстоносните хронисти все по-често започнали да подмятат за желанието на кръстоносците да атакуват и превземат Константинопол.

Походът на германския император започнал официално в средата на май 1147 г. и към средата на юни същата година неговата войска била на византийската граница при Браничево. Тъй като началото на похода съвпадало с период на сложни отношения между Византия, Немската империя и държавата на норманите в Южна Италия и Сицилия, византийският император Мануил I Комнин взел строги мерки за защитата на Константинопол и за мирното преминаване на кръстоносците през неговата територия. Още в началото император Конрад III бил посетен от византийски пратеници, които обещали съдействие, но поискали от името на Мануил I Комнин гаранции, че основната цел на кръстоносците е да се бият с турците. Те настоявали още немският император да заяви официално, че при преминаването си през Балканите неговите кръстоносци няма да нанасят щети на населението. В замяна византийците обещавали добро снабдяване с храни. След като споразумението било постигнато, немските кръстоносци без особени проблеми преминали пътя от Белград до Пловдив. Едва тогава взаимно съблюдаваният мир бил нарушен и се стигнало до тежки и кървави конфликти. В тях особено се отличил племенникът на императора, бъдещият немски император и участник в Третия кръстоносен поход Фридрих, известен с прозвището Барбароса. Кръстоносците отново започнали да грабят местното население, което им отвръщало с нападения над изолирани или изостанали кръстоносни групи. В конфликта се намесил и византийският отряд, който следвал кръстоносната войска на дистанция. Когато в края на краищата кръстоносците достигнали до околностите на византийската столица, отношенията им с византийците били достатъчно обтегнати. Вратите на столицата били затворени и дори император Конрад III не бил поканен на обичайното посещение при своя царствен събрат и роднина в Константинопол. След продължителен престой под стените на Константинопол кръстоносците се прехвърлили в Мала Азия и потеглили към основната си цел - град Едеса.

Месец след стъпването на немските кръстоносци на Балканите в областта на Белград - Браничево се появили и французите. Предварителната уговорка била кръстоносните войски да не пребивават заедно на балканска земя. Както било вече обичайно прието, при крал Луи VII се явили византийски пратеници, които трябвало да уговорят условията за преминаване на кръстоносците през византийска територия. Византийският император Мануил I Комнин проявил по-голяма недоверчивост към французите поради добрите отношения между френския крал и норманите в Южна Италия. Той поискал гаранции, че френските кръстоносци няма да нападат и превземат градове на византийска територия и ще връщат на ромеите онези завзети от мюсюлманите земи, които преди принадлежали на империята. В лагера на френските кръстоносци също царяло недоверие към ,,гърците" и приемането на византийските условия предизвикало спорове и несъгласия. През цялото време, докато френските кръстоносци минавали през балканска земя, с тях неотлъчно бил византийският дукс Михаил Врана, който осигурявал снабдяването с храна и мирните отношения с местното население. Сред французите обаче имало голямо недоволство от високите цени, на които трябвало да купуват хранителни припаси и фураж за конете. Преминаването през Диагоналния път минало без инциденти. Едва под стените на Константинопол, където кръстоносците пристигнали в началото на октомври 1047 г., крал Луи VII научил, че Мануил I Комнин е сключил сепаративен мир със селджукския султан на Коня. Това било схванато като предателство и предизвикало сериозно изостряне на отношенията между двамата владетели. Във френския лагер започнал да се обсъжда план за действия срещу Византия. Той предвиждал френската войска да се оттегли в Тракия, която направила добро впечатление на кръстоносците със своето изобилие от храни, да се сключи антивизантийски съюз с норманския владетел Рожер II и да се организира съвместно нападение по суша и по море срещу Константинопол. За пръв път в кръстоносните среди бил лансиран толкова агресивен план срещу Византия и за пръв път кръстоносци, стъпили на балканска земя, демонстрирали толкова открито желанието си да се превърнат в обединители на антивизантийските сили.

Слуховете за този план разтревожили силно византийския император. Особено подозрително било обстоятелството, че част от васалите на крал Луи VII били потеглили към Константинопол през Апулия и все не пристигали край Босфора. В Константинопол смятали, че тези кръстоносци подготвяли съюза с Рожер II и щели да дебаркират край Драч заедно с норманите. Поради тази причина император Мануил I Комнин положил изключителни старания да спечели благоразположението на французите и да ги накара да се прехвърлят в Мала Азия. На крал Луи VII бил оказан бляскав прием в Константинопол, такъв, какъвто бил отказан на императорския роднина Конрад III. Всъщност крал Луи VII бил прекалено ревностен кръстоносец, за да се поддаде на внушения, които щели да отклонят намерението му да изтласка мюсюлманите от Едеса. В началото на 1148 г. неговите войски се прехвърлили през Босфора и потеглили към бреговете на Източното Средиземноморие.

Още по-грандиозен характер имал Третият кръстоносен поход (1189-1190 г.), който бил предизвикан от големите успехи на египетския владетел Салах-ад Дин (Саладин) срещу кръстоносните кралства в Сирия и Палестина и по-специално превземането на Йерусалим от неговите войски. В похода участвали най-видните короновани особи от Европа: английският крал Ричард III Лъвското сърце, френският крал Филип II Огюст и немският император Фридрих I Барбароса. От всички тях само немският император и неговите войски потеглили на изток по сухопътния маршрут през Балканите, за да заварят там една много променена обстановка. Византия изживявала сериозна криза и императорът в Константинопол трудно контролирал отдалечените от столицата области. На полуострова вече съществували две нови държави - България и Сърбия. Постоянните военни действия между тях и Византия създавали обстановка на несигурност, а българският и сръбският владетел, както станало ясно по-късно, използвали преминаването на кръстоносците, за да се опитат да ги ангажират в обща политика срещу Византия. Може би затова император Исак II Ангел бил далеч по-подозрителен към немските кръстоносци от своя предшественик Мануил I Комнин и правел всичко възможно, за да попречи на нормалното им пътуване през Балканите. Въпреки че преди началото на похода между немския император и пратеници на византийския император Исак II Ангел било постигнато споразумение в Нюрнберг, уреждащо преминаването на кръстоносците по Диагоналния път, недоразуменията започнали веднага след като кръстоносците пресекли унгарско-византийската граница при Браничево (2 юли 1189 г.). Близо шест седмици кръстоносците пътували през ,,българската гора", нападани постоянно от местни хора, които според кръстоносните хронисти представлявали смесица от ,,гърци, българи, сърби и власи". Те нанасяли значителни щети и сами понасяли жестоки наказания, когато бивали залавяни. Някои от тях твърдели, че действали по заповед на византийския дукс на Браничево, който пък изпълнявал нарежданията на императора. Според кръстоносците ромеите се опитвали да ги отклонят от основното пътно трасе, да им създадат непреодолими трудности при пътуването и да ги принудят да се върнат обратно. Когато в края на юли 1189 г. кръстоносците достигнали до Ниш, там ги очаквала нова изненада. Градът вече не бил във византийски ръце, а под властта на великия жупан на Рашка (Сърбия) Стефан Неманя. Сръбският владетел посрещнал подобаващо немския император и му връчил дарове, някои от които изненадали немците със своята ,,балканска екзотика".  В Ниш се явили и пратеници на българския цар Петър. Българи и сърби, които хронистите на похода представят като съюзници, се опитали да убедят немския император да сключи с тях антивизантийски съюз. Те изразили готовност да го признаят за сюзерен и да участват със свои войски в съвместните действия срещу Византия. Сръбският велик жупан предлагал 20 000 души, а българите - 40 000. Въпреки че намирал българските и сръбските предложения за съблазнителни, на този етап от похода немският император бил все още твърдо решен да следва предварителния план за повторното освобождаване на Йерусалим и любезно, но твърдо отклонил антивизантийските предложения. Той добре съзнавал, че му предстои още дълъг път по византийска територия. От друга страна, за него и за останалите барони от кръстоносната войска владетелите на българите и сърбите били все още непознати и официално непризнати. Съюзът с тях изглеждал рискован и пълен с неизвестности. За да запази добрите си отношения с новите владетели обаче, император Фридрих I Барбароса предложил на великия жупан Стефан Неманя установяване на брачни връзки. Дъщерята на баварския благородник граф Бертолд фон Андехс трябвало да се омъжи за Толен, племенник на Стефан Неманя. Условието било Толен да получи гаранции, че ще наследи част от земите на Неманичи. Този брак, разбира се, никога не бил сключен на практика, но демонстрирал, че за немския император владетелят на Сърбия не стоял кой знае колко високо в йерархията на владетелите. Уговореният брачен съюз показвал, че той бил приравняван към един от южногерманските императорски васали с графска титла.

Междувременно сведенията за немско-българо-сръбската ,,среща на високо равнище" в Ниш достигнали до Константинопол и предизвикали паника в обкръжението на император Исак I Ангел. Докато във византийската столица разберат, че всъщност споразумение не било постигнато, византийците взели мерки за самозащита, които окончателно развалили отношенията им с кръстоносците. Нападенията над пътуващите от Ниш за София кръстоносци станали още по-чести и опасни. Византийските власти се опитали да попречат на тяхното преминаване в Тракия, като укрепили прохода Траянови врата и поставили там гарнизон. Официалното оправдание било, че това се прави срещу нападенията на сърби и българи. За да премине в Тракия, войската на Фридрих I Барбароса трябвало да щурмува и разруши издигнатите от ромеите укрепления. В същото време император Исак I Ангел сключил мир със Саладин, основния противник на Третия кръстоносен поход. За да бъдат още по-сигурни, ромеите взели за заложници немските пратеници в Константинопол.

Когато през август 1189 г. кръстоносците достигнали до Пловдив, отношенията им с византийците били окончателно развалени. Разделени на няколко отряда, немците завладели Пловдив и Верея (Стара Загора) и установили своя власт в части от Тракия. Там кръстоносната войска попълнила своите припаси, като обрала гроздето, направила от него вино и събирала скритите от населението за зимата храни. Според византийските извори населението на Пловдив било напуснало града, но там останали арменски еретици (павликяни и богомили), които установили добри отношения с настанилата се в полупразния град кръстоносна войска. На дванайсетата седмица от престоя си в Пловдив (16 ноември 1189 г.) император Фридрих I написал и изпратил на своя син и престолонаследник Хенрих VI обширно писмо, чието съдържание отразявало настроенията на кръстоносния вожд във времето на най-обтегнатите му отношения с Византия. След като описал премеждията си и враждебността на ,,гърците", Фридрих I Барбароса поискал от своя син да му изпрати военни подкрепления. Освен това той трябвало да влезе в контакти с папата и с италианските морски градове Венеция, Генуа, Пиза и Анкона и да им поръча да съоръжат общ флот. Този флот трябвало към март 1190 г. да бъде под стените на византийската столица. Тя трябвало да бъде обсадена по суша и по море и превзета. Заедно с това Фридрих I влязъл във връзка със султана на Коня, който минавал за един от най-яростните врагове на Византия. За да може кръстоносната войска да има по-добри позиции за бъдещия щурм на Константинопол, основното й ядро превзело Адрианопол (Одрин) и се приготвило да прекара зимата на 1189-1190 г. в града. Отделни кръстоносни отряди завзели редица тракийски градове, между които Аркадиопол, Димотика, Енос, Проватон, Кулос и др. Само в Димотика, завладян от графа на Швабия Фридрих, кръстоносците избили 1500 мъже. Навсякъде те събирали хранителни припаси и се подготвяли за зимуване в Югоизточна Тракия. Онова, което не можело повече да бъде използвано, било опожарявано. При напущането на Пловдив и на Верея кръстоносците опожарили и двата града. На ограбване и опустошение били подложени византийските владения в Тракия. За да се задържи завладяното, немският император все пак оставил в Пловдив групата от висши духовници, които участвали в кръстоносния поход: архиепископа на Тарентез и епископите на Мюнстер, Лиеж, Пасау и Тул.

В Адрианопол император Фридрих I продължил активно да работи за организиране на антивизантийска коалиция, като пуснал в действие и ,,балканската карта". В Сърбия бил изпратен все още теоретичният роднина на династията Неманичи граф Бертолд фон Андехс с поръка да убеди великия жупан да помогне с войска, при положение че кръстоносците обявят открита война на Византия. На 21 януари 1190 г. кръстоносният пратеник се върнал в Адрианопол, придружен от хора на Стефан Неманя. Баронът получил пълномощия да води преговорите със сърбите до постигане на споразумение с тях. По същото време в квартирата на немския император се явили и български пратеници (очевидно българи и сърби продължавали да съгласуват отношенията си с кръстоносците) с обещания, че през пролетта българският цар Петър щял да изпрати за войната с империята 40 000-а войска. Българският цар обаче искал в замяна да бъде признат от Фридрих I Барбароса за ,,император" и да получи от него ,,короната на гръцкото царство" (т. е. на Византия). Немският император бил резервиран към тези искания, но не ги отхвърлил категорично, защото българите били едни от възможно най-силните му балкански съюзници. Всъщност по време на рязкото изостряне на отношенията между кръстоносци и византийци нерегламентираният съюз между новите балкански владетели и немския император действал с пълна сила. Византийските войски били оттеглени от много балкански градове, за да защитават столицата. При това положение българският цар и сръбският велик жупан успели без особени препятствия да разширят своите владения и да нанесат силен и непоправим удар на византийското присъствие на балканска земя.

Преговорите със сърбите и българите в Адрианопол отбелязали връхната точка в подготовката на голяма антивизантийска коалиция под егидата на немския император, в която трябвало да участват италианските градове комуни, немската кръстоносна войска, подсилена от свежи попълнения от Германия, сръбският велик жупан и евентуално българският цар. Обединените сухопътни войски и сборният флот на тази коалиция трябвало към март 1190 г. да обсадят Константинопол по суша и по море и да го превземат. За пръв път в историята на кръстоносното движение до този момент идеята за щурм и превземане на византийската столица кристализирала по толкова ясен начин и била на път да бъде осъществена. До това все пак не се стигнало, тъй като, усетил сериозността на положението, византийският император започнал да отстъпва. На 21 януари 1190 г. между двамата императори било постигнато споразумение, основната клауза от което предвиждало прехвърлянето на кръстоносците в Мала Азия. При това положение подготовката на общ щурм срещу Константинопол била изоставена, както и контактите със сърбите и българите. Всъщност ,,балканската авантюра" на император Фридрих I Барбароса била най-значителният епизод за ръководената от него кръстоносна войска. Тя не постигнала нито една от предварително набелязаните цели и се върнала обратно след нелепата смърт на немския император в Мала Азия, постигнала го наскоро след прехвърлянето на кръстоносното войнство на Азиатския континент.

От края на XI до края на XII в. кръстоносното движение се разраснало и станало доминиращ фактор в политиката на европейските държави и Папството. Превземането на Йерусалим и възникването на ,,кръстоносните държави" на Изток позволили освен всичко друго установяване на трайни контакти между западноевропейските кръстоносци и мюсюлманския свят. Въпреки че официално воювали срещу исляма в защита на Гроба Господен, европейците възприели много неща от арабо-мюсюлманската култура. Кръстоносните походи в този смисъл се превърнали в мощен стимул за общуване между мюсюлманската и западноевропейската средновековна цивилизация.

В същото време западните и източните християни не само не намерили общ език, но се оказали разделени по принципните въпроси на кръстоносното движение. Всяко преминаване на кръстоносни войски през Балканите натрупвало нови негативни черти във взаимните им представи. Конфликтите се превърнали по-скоро в правило, отколкото в изключение. С течение на времето в кръстоносните среди, първоначално мимоходом, а после все по-уверено, започнала да си пробива път идеята за превземане на Константинопол и за унищожаване на Византия. Така според идеолозите и водачите на кръстоносните походи щяла да бъде премахната една съществена пречка за безпрепятствено пътуване на кръстоносните войнства до Светите места. Към края на XII в. бил направен и опит тази идея да бъде реализирана на практика чрез привличане и на нововъзникналите балкански държави. Пак по това време станало пределно ясно, че кръстоносните походи се превръщали във фактор и на балканските взаимоотношения. Борещите се срещу Византия нови балкански държави намирали в отрицателно настроените към империята кръстоносни водачи свои естествени съюзници. Това обстоятелство обаче не компенсирало задълбочаващата се неприязън между западните кръстоносци и балканското население.

 

¹Халифът Ал-Хаким станал печално известен с това, че по негово нареждане бил разрушен храмът ,,Свето Възкресение" в Йерусалим, построен от император Константин Велики.
²При предаването на имената на кръстоносните водачи се следва принципът за максимална близост до оригиналния им облик. В този смисъл се следват вариантите, използвани от Γагова, Красимира, Кръстоносните походи. С., 1998.
³Sans Avoire (Санзавуар) означава буквално Безпаричен, Голтак, Оттук някои автори направили извода, че Готие бил ,,обеднял рицар". Всъщност той бил представител на известна и заможна френска рицарска фамилия.
⁴По време на нападението над Влахерна кръстоносците убили опитомен лъв. Това накарало един от хронистите на похода да твърди, че византийският император бил охраняван от лъвове: още едно доказателство за това колко малко западните хора познавали византийско- балканската действителност.

[Hatshepsut]

Кръстоносните походи и България

Макар България да не е отправна точка на кръстоносните походи, те оказват огромно влияние над държавата. Тя нерядко се сблъсква с рицарите, а след установяването на османците гледа с надежда към акциите им като начин за извоюване на своята свобода. Така се стига до ситуация, в която участниците в тези походи често разграбват и опожаряват българските градове и проявяват негативно отношение към местното население, но въпреки това то широко ги подкрепя, именно поради приписваните им надежди. Дали в действителност България щеше да се освободи, или да бъде поставена под друга чужда власт дори при прогонването на мюсюлманите от Балканите е въпрос изцяло в сферата на догадките, който няма сигурен отговор.

[Hatshepsut]

Кръстоносците в българските земи (XI – XII в.)


Пиер Отшелника проповядва кръстоносната идея - френска миниатюра от XIV в.

Автор: Проф. Пламен Павлов

През далечната 1095 г. на събора на католическата църква в Клермон папа Урбан II обявява началото на Първия кръстоносен поход

Кръстоносните походи разширяват идейните хоризонти на средновековните ни предци и техните съвременници в Западна Европа и Близкия Изток

Кръстоносното движение, тази уникална за своето време религиозно-политическа и преди всичко военна инвазия, продължава няколко века и оставя трайни следи в европейската и световната история, Един от поводите за неговото начало са призивите на византийския император Алексий I Комнин за помощ срещу селджуките и печенезите – тема на която вече сме спирали в нашата поредица. Кръстоносните походи засягат директно нашите земи под византийска власт. Повече за тях любознателните ни читатели могат да научат от книгата на проф. Красимира Гагова ,,Кръстоносните походи и средновековна България" (2021 г. ).

В края на XI и средата на XII в. през българските земи преминават Първият и Вторият кръстоносни походи. При това невиждано до този момент придвижване на военни сили от Западна Европа към Близкия Изток е използван ,,Диагоналният" или ,,Военният път" (,,Виа диагоналис" и ,,Виа милитарис"), наследство от Древния Рим. Следвайки неговото трасе, кръстоносците преминават през нашите земи от Белград (днешната сръбска столица, през Средновековието с българско население), Ниш, Сердика/Средец (София), Филипопол (Пловдив) и Одрин към Константинопол и Босфора, за да се прехвърлят в Мала Азия и продължат към Сирия и Палестина. В продължение около хиляда километра западните рицари се придвижват в земи, населени с българи. Друга част от кръстоносните войски, идвайки през Адриатическо море от Италия, използват ,,Виа Егнатия" – трансбалканският път от Драч/Дуръс към Солун и Константинопол – земи, в които също в онази епоха преобладава българското население.

Заедно с отлично въоръжените западни рицари в похода за освобождение на Йерусалим и ,,Божия гроб" се движат и тълпи от бедняци, просяци и въобще ,,нищи люде", които се надяват да награбят плячка по пътя и да станат богати хора в ,,приказно богатия" Изток. През 1096 г. по време на Първия кръстоносен поход (1095–1099) водачи на тази ,,сбирщина" са обеднелия рицар Готие Санз–Авоар  (известен и като Валтер Голтака) и монахът Пиер Отшелника (Петър Пустинника), един от най-ревностните проповедници на кръстоносната идея. При Белград, Ниш и Сердика се стига до сериозни конфликти между тях и византийските отряди, на чиято страна са и местните българи. В различни по мащаби и характер сблъсъци с българите кръстоносците  дават жертви, особено в гористата местност между Ниш и Сердика, наричана ,,Великата Българска гора" (,,Магна силва Булгарика"), за която вече разказахме в ,,Труд" от 30 август 2019 г.

След ,,тълпите от бедняци" на Пиер Отшелника и Готие Голтака през нашите земи преминават добре организираните и боеспособни войски на западните благородници.  Рицарите от Лотарингия и Северна Франция са предвождани от Годфроа (Готфрид)  дьо Буйон, брат му Бодуен, Стефан дьо Блуа, Юг дьо Вермандуа (брат на френския крал Филип) и Роберт, херцог на Нормандия и син на прочутия английски крал Уилям Завоевателя. Начело на провансалските рицари е граф Раймон (Раймунд) Тулузки, известен и като ,,граф дьо Сен-Жил". В случая отношенията с византийската власт и местното българско население са по-малко враждебни, въпреки че не липсват и кървави сблъсъци. Италианските нормани са водени от Боемунд Тарентски, син на Робер Гискар, създателят на кралството, наричано по-късно ,,...на двете Сицилии..." в Южна Италия, и от неговия племенник Танкред. Именнно от тях българите търпят най-големи щети. Така или иначе, след т.нар. Великата схизма, както наричаме църковния разкол между папския Рим и Константинопол през 1054 г., католиците се държат все по-враждебно към местното население,  вкл. към българите. Православните често са характеризирано като общност от  ,,схизматици" и ,,еретици". Нашите предци обаче не им остават длъжни, като отговарят с оръжие на насилията на кръстоносците, нападат техния ариергард и отклонили се техни отряди и т.н.

През 1110 г. Цариград е посетен от норвежкия крал Сигурд Кръстоносеца (1103-1130), когото император Алексий I Комнин приема много сърдечно. В чест на високия са устроени бляскави приеми и дори спортни игри на Хиподрома. Сигурд подарява на императора своите кораби, вкл. кралският "дракар", украсен с огромен позлатен дракон (плячкосан заедно със стотици византийски реликви от кръстоносците през 1204 г.), и потегля към родината си по суша през "Болгарланд" (България), "Унгарланд" (Унгария) и т.н. Мнозина от неговите войници получават разрешение да останат на византийска служба. Въобще император Алексий I Комнин оставя траен спомен в скандинавските саги, а името му "Кирялакс Кейсар" ("кир/господин Алексий Цезар") се превръща в синоним на византийски император – със същото название са наричани синът и внукът на Алексий I, съответно Йоан II Комнин (1118-1143) и Мануил I Комнин (1143-1180).

При преминаването през 1147 г. на рицарите от Втория кръстоносен поход (1147–1149) се повторят сблъсъците между българското население и войските на германския крал Конрад ІІІ (1138–1152) и френския крал Луи VІІ (1137–1180). По пътя си германците плячкосват всичко, което попада пред очите им... Сблъсъци с местните българи и схватки с византийски отряди, вкл. с наемници кумани и печенези, има по целия път през България, особено в Тракия. Германският император се отнася с пренебрежение към византийските протести, като дори заплашва Мануил с обсада на Константинопол! При пребиваването си във Филипопол/Пловдив обаче западният владетел попада под силното влияние на византийския ерудит Михаил Италик, тогава митрополит на този български град, което смекчава терора над местното население.

Французите, преминали няколко месеца след армията на император Конрад, донякъде са по-толерантни към местното население и в по-добри отношения с византийската власт. За съжаление недоверието, създадено от действията на германците, се пренася и върху тях.  Затова в Пловдив българите продават продукти на френските рицари, като от крепостната стена спускат стоката с  въжета в кошници, но не допускат кръстоносците да влизат в града. Недостигът на храна води и до френско-германски сблъсъци в борбата за изхранване на хора и животни.

Преминаването на Първия и Втория кръстоносни походи през българските земи дава възможност на българите да опознаят отчасти западните хора. Кръстоносците, както личи от техните хроникьори, се интересуват преди всичко от възможността да се снабдят с храна и гледат на местните българи като на хора, които са длъжни да им доставят всичко необходимо, при това на ниска цена... Малко се знае, че кръстоносната идея в нейния ,,плебейски прочит" привлича и българи, повярвали в идеята за освобождението на ,,Божия Гроб". Хронистът Албер Аквенски споменава за един българин от района между Ниш и София, който се включва към хората на Пиер Пустинника и е посредник при преговорите с византийския управител Никита. Едва ли този български ,,поклонник" е бил единственият, но очевидно става дума за изолирани случаи.

През 1190-1191 г. през нашите земи се придвижват и пребивават в продължение на месеци войските на германския император Фридрих I Барбароса в хода на Третия кръстоносен поход. Средновековното българско царство, възстановено от Теодор-Петър и Асен през 1186 г., повежда диалог с кръстоносците, за които ще разкажем друг път в нашата поредица. Още по-активни са контактите с рицарите от Четвъртия кръстоносен поход, довели до знаменитата победа на цар Калоян при Одрин на 14 април 1205 г. Така или иначе, разделението между християнския Изток и Запад, особено грабежите и насилията на кръстоносците, правят кръстоносната идея повече от съмнителна и крайно непопулярна за нашите предци. Въпреки това активните контакти между ,,западните" и ,,източните" християни имат и своите положителни последици, водят засилване на стопанските връзки и взаимни влияния в културата.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Непознатата история на кръстоносните походи

Кръстоносните походи са серия от военни кампании, започнали в края на XI век. Историците най-често ги определят като мащабен сблъсък между християнския Запад и мюсюлманския Изток, който променя завинаги средновековния свят. Те са обект както на огромен брой научни изследвания, така и на редица разпалени дебати.

Показателен е фактът, че учените продължават да спорят колко всъщност са кръстоносните походи и кои военни кампании трябва да се причисляват към тях. В следващите редове може да се запознаете с няколко малко известни подробности, свързани с кръстоносните походи:

Първоначалната цел на кръстоносните походи не била превземането на Светите земи. Преди началото на Първия кръстоносен поход, папа Урбан II призовал християните в Европа да се обединят в борбата срещу нарастващото влияние на селджукските турци. Той също така настоял мюсюлманите да бъдат изтласкани от Испания.

Първият кръстоносен поход започнал през 1095 г. и продължил четири години. Той остава в историята като единствения успешен поход – кръстоносците успели да победят египетските Фатимиди и да превземат Йерусалим. Когато влизат в града, те избиват голяма част от населението му, което се състои както от мюсюлмани, така и от евреи и православни християни. Кръстоносците управляват Йерусалим до 1187 г., когато градът е превзет от войските на Саладин.

Един от най-шокиращите моменти от Първия кръстоносен поход се случил през 1098 г., по време на обсадата на град Маара, намиращ се на територията на съвременна Сирия.

Ето какво пише френският свещеник Фулхерий Шартърски, който участвал в похода: ,,Нашите войници страдаха от ужасяващ глад. Изтръпвам, когато пиша тези редове, но много от тях, измъчвани от лудостта на глада, започнаха да режат парчета плът от телата на мъртвите сарацини. Те готвеха и ядяха тези парчета, диво поглъщайки месото, без то да е достатъчно изпечено. По тази причина може да се каже, че обсаждащите понесоха много по-тежки щети от обсадените".

По време на Третия кръстоносен поход войските на Саладин се сблъскали с тези на английския крал Ричард I Лъвското сърце и френския крал Филип II при град Акра. По време на сраженията Саладин научил, че Ричард I е болен и изпратил свои лекари, за да му помогнат.

По-късно той обяснил, че английският крал е негов достоен противник и заслужава да му бъде оказана помощ в този труден момент. Ричард I оздравял, след което сключил мирно споразумение със Саладин, в резултат на което Светите земи станали достъпни за поклонниците от всички вероизповедания.

Кръстоносците далеч не са се сражавали единствено срещу мюсюлмани. Истината е, че те нападали и други християни, както и езичници и евреи. Показателно в това отношение е случилото се по време на т. нар. Народен кръстоносен поход (повечето изследователи го считат за част от Първия кръстоносен поход). Той се състоял през 1096 г. и в него взели участие предимно селяни, духовници и бедни рицари, предвождани от Пиер Отшелника и Готие Голтака. След като се събирали, те преминали през Германия, където извършили серия от погроми срещу еврейските общности.

Четвъртият кръстоносен поход остава в историята като връхна точка в конфликта между православните християни и католиците. Той започва през 1202 г. по инициатива на папа Инокентий III и има за цел Светите земи да бъдат достигнати през Египет. Кръстоносците обаче не успяват да платят наема на флота и поръчаните от тях припаси, в резултат на което венецианският дож Енрико Дандоло ги убеждава да завземат град Зара, намиращ се в Далмация. След това те се отправят към Константинопол и превземат византийската столица през 1204 г. Любопитна подробност е, че по време на този поход кръстоносците изобщо не достигат Светите земи и не влизат в сблъсък с мюсюлманите.

В периода между 1147 и 1386 г. се провеждат няколко военни кампании, останали в историята с името Северни (или Балтийски) кръстоносни походи. Те са инициирани от католическите крале на Швеция и Дания, Свещената Римска империя и някои военни ордени (сред които са Тевтонският орден, Ливонският орден и Орденът на мечоносците ) и са насочени срещу езичниците пруси, литовци и венди, както и срещу православните държави на руси и поляци.

През 1212 г. се състоял т. нар. ,,Детски кръстоносен поход". За него не се знае почти нищо, но според някои свидетелства в похода взели участие около 50 000 деца от Франция и Германия. Папа Инокентий III смятал, че възрастните кръстоносци са безполезни и само децата могат да освободят Божи гроб.

Нито един от участниците в този поход не достигнал Светите земи. Тези, които не починали по пътя, били продадени в робство. Редица историци смятат, че голяма част от събитията не са описани правилно или са преувеличени, а в самия кръстоносен поход участвали предимно бедни хора, които виждали в това начинание шанс за бързо забогатяване.

Деветият и последен кръстоносен поход се състоял в периода между 1271 и 1272 г. В хода на военната кампания бъдещият английски крал Едуард Първи постигнал няколко победи над мамелюкския султан на Египет Байбарс. Походът приключил с подписването на мирно споразумение между кръстоносци и мюсюлмани.

Редица историци обаче смятат, че последният кръстоносен поход всъщност е т. нар. Варненски поход, кулминацията на който е битката при Варна, състояла се през 1444 г. Тогава войските на краля на Полша и Унгария Владислав III Ягело и пълководеца Янош Хуниади претърпели тежко поражение от силите на османския султан Мурад II.

Колко хора са загинали по време на кръстоносните походи? Да се даде категоричен отговор на този въпрос на практика е невъзможно. Историците смятат, че военните кампании са взели между 1 и 9 млн. жертви.

https://www.vesti.bg/lyubopitno/nepoznatata-istoriia-na-krystonosnite-pohodi-6129165

[Hatshepsut]

Кръстоносните походи и българските земи

Част 1


Част 2