Православното гледище за брака

[Hatshepsut]

Православното гледище за брака

Преди известно време у нас се заговори за възможността гражданският и църковният брак  да имат еднаква стойност пред закона. Чуха се много "за" и "против", но така или иначе гражданският брак все още е задължителен за гражданите на страната ни и желаещите да сключат църковен брак са принудени да се женят по два пъти, често в един и същи ден: според гражданските и според църковните установения.

Едни го правят не поради голяма ревност по Бога, а просто защото църковният брак е някак по-пищен, тайнствен, романтичен, атрактивен, защото и другите го правят... Други отдават кесарю кесаревото, а после божието - на Бога убедени, че без благодатта божия няма да понесат тежкия кръст, който поемат.

Но това, че препоръчва на своите вярващи да сключват и църковен брак освен задължителния граждански, значи ли, че Църквата не зачита гражданския като такъв, че го счита за недействителен? Плод на съвременността, на нейния плурализъм и отстъпление от вярата ли е гражданският брак? Ако една семейна двойка е сключила брак преди 30, 40 години, живели са толкова години в съгласие, търпели са един други му теготите си, отгледали са деца и внуци... тези хора неженени ли са, ако не са се венчали понеже "времето беше такова"? В блуд ли са живели през тези години?

Брак ли е гражданския брак за Христовата църква?

За да получим задоволителен отговор на този въпрос трябва да се върнем назад в историята и да видим как древната християнска църква е възприемала сключените според старозаветната юдейска традиция бракове и сключените съгласно правната уредба на Римската империя.

Може би трябва да се запитаме и: какво прави един брак християнски, целомъдрен и какво – блуден. От формата на сключване ли се определя същността на брака или от отношението на съпрузите един към друг и към Бога?

В първите осем века от историята на християнството било разпространено разбирането, че бракът е дело на взаимната любов, единомислие и съгласие на волята на мъжа и жената. И римското и византийското, и гражданското и църковното право се основавали на разбирането "Consensus facit nuptias" – Единодушието поражда брака и абсолютно право на двойката било да избере формата на узаконяване на връзката си.

В законодателството на Римската империя

всяко постоянно полово съжителство на пълноправни свободни мъж и жена се считало за фактически брак и ролята на Държавата се изчерпвала с това да регистрира факта на брака за нуждите на гражданското, семейното и наследственото право. "В съжителството със свободна жена трябва да виждаме брак, а не конкубинат" – пише знаменития римски юрист Модестин.

Не така стоят нещата при съжителство с роб, защото социалното му положение не може да гарантира свободен избор и равноправност в съжителството.

За римляните бракът е съгласие между две свободни в своя избор страни, което е доста прогресивно разбиране в сравнение с другите цивилизации на Древния свят, още повече, че утвърждават моногамията като единствено законна форма на брачно съжителство.

За сравнение: при старозаветния юдейски брак най-важното е осигуряването на потомство, цел, която оправдавала и многоженството (Цар. ?:?), и конкубинатът (Бит. 16:1-3), и левирата (Бит. 38:8). Това са все неща, срещу които ранната църква взема строги мерки още в първите векове от основаването си (17 ап. пр.)   

Законодателството на християнска Византия

до края на ІХ век не се различава от римското. Според Конституцията на императорите Теодосий и Валентин (428), за да е действителен един брак не са нужни нито брачни дарове, нито документи, нито каквото и да е тържество, а бракът на равноправни хора получава действителност следствие на тяхното взаимно съгласие и достоверността на свидетелите. Едва Юстиниан в 74 новела (гл. 5) придава на брачната клетва пред Библията стойността на факултативна форма на брак наравно с приетите дотогава граждански форми. А в Законодателния сборник "Еклога" на императорите иконоборци Лъв ІІІ Исавриянин и Константин V Компроним, за първи път се споменава за църковното благословение като за една от юридическите форми за сключване на брак наравно с родителското съглашение, свидетелството на приятели и подписването на специален документ. По същия начин, като за факултативна форма на брак, говорят за участието на Църквата в бракосъчетанието и по-късните закони на Византийските императори "Полихрон" (879 г.), "Епанагога" (886 г.) и в "Синтагмата на Валтасар" (1335 г.) където четем: "Брак се сключва посредством благословение, венчание или посредством договор".

Древната църква и брака

Основен източник на църковното учение за брака е Библията, според която бракът е установен от Самия Бог още в рая (Бит 2:22-24; Мат. 19:6). Първата брачна двойка е носител на висшата земна власт, суверени, на които е подчинен целия останал свят (Бит. 1:28). Никъде в Библията не се откриват податки, че бракът е продукт на Църквата или на Държавата, а напротив, семейството е първата форма на Църквата, "малка църква", както я нарича св. Йоан Златоуст и в същото време - начало на държавата, тъй като всяка власт на човек над човек започва от думите на Бога за властта мъжа над жената. (Бит 3:16). Така че, както отбелязва проф. Троицкий, ролята на Църквата и Държавата по отношение на брака не е в неговото сключване, а в констатацията му като вече съществуващ факт (вж. "Християнская философия  брака" проф. С. В. Троицкий).

Ако внимателно прочетем евангелието по Йоан 2:1-11, където се разказва за сватбата в Кана Галилейска, ще забележим, че там не се споменава за каквото и да е участие на Господ Иисус Христос в обреда по сключването на брака. Христос и апостолите не сключват брака, а идват на брачния пир като гости и със самото си присъствие оказват признание на старозаветния институт на брака от страна на новозаветната църква.

По същия начин се отнася към заварените форми на брака и Древната християнска църква. И във времето на гоненията и след като християнството става държавна религия Църквата приема определението на римското право за брака и заварените форми за узаконяването му, признава ги, но ги изпълва с ново съдържание. В "Апологията" на църковния писател от ІІ в. Атинагор към император Марк Аврелий (гл. 33) например се казва: "Всеки от нас счита за своя съпруга жената за която се е оженил съгласно издадените от вас закони". В Християнския паметник от ІІ в. "Послание към Диогнет", авторът пише "Те, т. е. християните, сключват брак, както всички". Св. Амвросий Медиолански казва, че християните си взимат жена съгласно "Таблиците" т. е. по римските закони изложени в таблици. Такова отношение към гражданския брак откриваме и в други авторитетни учители на Църквата и на Изток и на Запад, като: св. Йоан Златоуст, Валсамон, блаж. Августин, папа Николай І и др. Църквата приема като действителни браковете на нехристияни след приемане на християнството без да изискват от тях да се женят на ново според християнски обичаи. Тя безусловно приемала за действителни гражданските бракове. Но и Църквата и Държавата не признавали тайния брак, необявен и нерегистриран, дори ако е сключен с участието на свещеник.

Тогава, в първите векове на християнството, както сега, и в Църквата и в Държавата бил разпространен възгледа, че за действителността на брака са необходими два фактора: субективния - единодушие между мъжа и жената и обективния – външната форма, която е свидетелство пред обществото, че двамата вече са съпрузи.

За Църквата бракът е тайнство

"Тази тайна е велика", тайнствено единение в Любовта "Ще бъдат двамата една плът" (Бит. 2:24; Еф. 5:31-32 ).

Обредната страна при сключването на брака поначало нямала определящо значение. Определящо за брака е отношението на участниците в него, самите личности. Ако встъпвали в брак християни, то и бракът им ще е християнски, той ще предполага християнска отговорност и отношение, един към друг и към Бога. Бракът между християни предполага усилия на двамата подвизавайки се да постигнат единение един с друг и с Господа. Двамата като се подкрепят един друг да напредват по пътя на благочестието и да постигнат спасение. Заради тази висока цел християните се нуждаят не само от юридическа валидност на брака си, но и от молитвената подкрепа на Църквата и от освещаващата и укрепяваща и допълваща нашата немощ Божия благодат. Затова, ако няма канонични пречки, вярващите са търсели и търсят благодатното освещаване на брака си в тайнството Венчание и Църквата поощрява това.

Изхождайки от убеждението, че брака се ражда от единението в любовта на съпрузите, че бракът е в тяхното единодушие и в свободното им обвързване един с друг, Църквата никога не е считала гражданския брак за нещо скверно или недействително, а го е признавала и уважавала като институция. Не гражданския брак, като форма на узаконяване, сам по себе си е блудство, не формата на сключване определя един брак като блуден или целомъдрен, а начинът по който мъжът и жената подхождат към него.

Блуден е безпътният съюз,

разпиляващ и оскверняващ любовта чрез суетни желания, страсти, прищевки, увлечения, егоизъм, егоцентризъм. В който няма жертвено себеотдаване и решимост и душата си да отдадеш за добруването на другия. Напротив, целомъдрения брак има за цел Бога и единението в Него.

И така: как да постъпят съпрузи, които имат дългогодишен граждански брак и доколкото им е било по силите са живели във взаимна любов и търпимост?

Ако и двамата имат съгласие по въпросите за вярата да отидат в храма и да осветят съюза си в тайнството брак, та занапред да имат за подкрепа и упование укрепяващата освещаваща Божия благодат, която възпълва нашите немощи.

Ако единият от съпрузите се съпротивлява, другият да не го насилва и принуждава, а да уважи решението му. Да вярва, че чрез търпението, кротостта, мира, всепрощаващата безусловна и неотпадаща любов на единия, и двамата ще се спасят, затова с удвоено усърдие да дерзае да ги постига.

В Първото послание до Коринтяни 7 гл. 12-16 ст. св. ап. Павел се обръща към вярващите, които имат невярващи съпрузи. Тук апостолът явно говори за бракове сключени според гражданските закони, защото тези "неповярвали", които са против вярата едва ли ще да са направили компромис да осветят брака си в Църквата само за да угодят на съпрузите си. Въпреки това апостолът уверява, че такъв съюз може да бъде спасителен не само за вярващия, а и за невярващия съпруг, който чрез вярващия се освещава. "Защото неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена чрез вярващия мъж; инак, децата ви биха били нечисти, а сега те са свети... Защото, отде знаеш, жено, не ще ли спасиш ти мъжа? Или, отде знаеш, о мъжо, не ще ли спасиш ти жената?"

Как става това спасение, чрез молитвите и покаянието на вярващия, чрез съпружеското общение с него или чрез любовта, която ги свързва... не зная.  Бог знае.

Това е тайна велика.

https://www.pravmladeji.org/node/125

[Hatshepsut]

Брак (Венчание)

 Бракът е тайнство, в което на младоженците, които пристъпват доброволно към бракосъчетание и обещават тържествено пред свещеника и Църквата да пазят съпружеската вярност. При самото тайнство  чрез благословение от свещеника се дава свише божествена благодат. Тя освещава техния брачен съюз, възвишава го до духовното единение на Христа с Църквата и им съдействува да постигнат целите на брака: единодушие между двамата, взаимно подпомагане в нравственото усъвършенствана и спасението, благословено раждане на деца и тяхното християнско възпитание.

Бракът като съюз на мъж и жена е установен от Бога още в рая. Виждайки, че не е добре за човека да бъде сам, Бог му е сътворил помощник, нему подобен (Битие 2:18). След като създал тази първа човешка двойка - мъж и жена, Господ ги благословил и казал: "Плодете се и множете се, пълнете земята" (Бит. 1:28).

Като тайнство бракът е установен в Новия Завет. Показвайки високото достойнство на установения от Бога брачен съюз, Спасителят почел със Своето присъствие сватбата в Кана Галилейска и там извършил първото Си чудо (Иоан 2:11). В разговор с фарисеите Господ Иисус Христос привел думите, с които Бог установил брачния съюз в рая, и прибавил: "Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва" (Мат. 19:6).

Че бракът е тайнство се вижда от думите на св. апостол Павел, който го нарича тайна велика и го сравнява със съюза между Христа и Църквата: "Ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата" (Ефес. 5:31-32). Тук мисълта на апостола е, че само когато бракът е отобраз на съюза на Христа с Църквата, той е тайна велика. Християнският брак е благодатно осветен съюз, както благодатния съюз на Христа с Църквата. И единият, и другият са благодатни.

Най-важните видими действия на тайнството Брак са: възлагането венци върху главите на младоженциите и трикратното тържествено благославяне на техния брачен съюз от свещеника с изговаряне кратка молитва към Бога. Молитвата на свещеника с тайноизвършителните думи е: "Господи, Боже наш, славою и честию венчай я" (Господи, Боже наш, със слава и чест ги венчай). По време на тези свещенодействия Сам Господ невидимо благославя встъпващите в брак, и млаодженците стават едно, като се съединяват неразлъчно за цял живот. [...]

Невидимата страна на тайнството Брак е освещаването на брачния съюз с благодатта Божия, по подобие на духовния съюз на Христа с Църквата, както и съдействието, което тя дава на съпрузите да изпълнят достойно своите взаимни задължения, защото бракът е съединение на двамина за постигане на висши нравствени цели. Бракът е средище за нравствен подвиг и за велико християнско творчество. Св. апостол павел пише:

"Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло - чисто" (Евр. 13:4).

"Тази е волята Божия: да бъдете осветени, да се въздържате от блудство, всеки от вас да умее да запазва своя съсъд в светост и чест, а не в похотна страст, както и езичниците, незнаещи Бога" (1Сол. 4:3:5).

Бракът е единственото тайнство, което се извършва едновременно над двама души и ги прави да бъдат едно цяло. Православната църква, като изхожда от човешките немощи и слабости позволява развод, но само при прелюбодеяние (ср. Мат. 5:32).

Въпреки че брачният съюз е благословен от Бога, встъпването в брак не се счита от Църквата задължително за всички. Не са задължени да встъпят в брак неспособните за съпружески живот, както и онези, които не са склонни към такъв живот, и всички, които считат, че като безбрачни ще се отдадат свободно, пълно и с по-голям успех в служба на Бога и ближните. В такъв случай отричането от радостите на семейния живот е жертва, която е угодна на Бога. Иисус Христос казва:

"Не всички възприемат тая дума, но ония, на които е дадено; защото има скопци, родени тъй от майчина утроба; има и скопци, скопени от човеци; и има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно. Който може възприе, нека възприеме" (Мат. 19:11-12).

Не всички възприемат тая дума, т.е. казаното, че е по-добре да не се женят, но ония, на които е дадено от Бога.  Не всички хора могат да бъдат девственици, а само онези, на които са дадени от Бога естествено разположение към безбрачен живот и особени сили за това. Който може да живее безбрачно, нека така да живее.

Относно предимството на безбрачието пред съпружеството св. апостол Павел пише:

"Всеки си има своя дарба от Бога, един - тъй, други - инак. А на неженените и вдовиците казвам: добре им е, ако си останат като мене. Но, ако не се въздържат, нека се женят; защото по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват" (1Кор. 7:7-9).

"Нежененият се грижи за Господни работи - как да угоди Господу; а жененият се грижи за световни работи - как да угоди на жената. . . Който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който я не омъжва, по-добре прави" (1Кор. 7:32-33, 38).

Чинопоследованието на тайнството Брак

Чинопоследованието на тайнството Брак се състои от две части: Обручение и Венчание.

Обручение

Обручението се извършва в притвора на храма. Тук младоженците в лицето на свещенослужителя обещават пред Бога и кумовете заедно да носят скърбите и радостите в живота. Те държат в ръцете си големи запалени свещи, съединени с панделка (отново напомняне за единението им). В знак на безкрайна обич между двамата свещеникът полага на десните им ръце халки. Окръжността е символ на безкрайност. Църквата благославя тъй да бъде безконечна обичта и разбирателството между двамата. При Венчанието бракът се благославя като неразделен съюз между двамата и се измолва Божията благодат.

Днес Обручението се извършва в притвора на храма, а самото венчание в средата на храма. Така е от времето на император Константин Порфирородни (945-959 г.).

При Обручението се е чела молитва "Разделените си събрал в единство...", след което обручените се целували. От ХІ век целуването в този момент изчезва като задължителен елемент, а остава размяната на халките, извършвана от кума. В някои църкви това прави свещеникът.

Както пише проф. Благой Чифлянов, в библейско време Бракът се е състоял от годеж — в дома на годеницата, и венчавка — в дома на годеника. Дотогава годеницата живеела в дома на родителите си. Преди 50 години и у нас се е спазвала тази традиция. На годежа благословия давал бащата на годеницата, а на венчавката — бащата на годеника. Брачните тържества продължавали цяла седмица. Заключителният обред на венчаването ставал в края на годежната седмица.

В гръко-римския свят също имало годеж, като чисто юридически акт, и венчание, свързано с религиозни действия, при които жреците принасяли жертви и давали благословения. Сватбеното облекло, венците, пръстените и подаръците били налице, както и сватбената вечеря в чест на младоженците. Очакваната брачна нощ била съпроводена с шумни веселби.

В първите години на християнството християните от иудейски произход се бракосъчетавали с благословение, а тези от езически произход — чрез принасяне на жертви. С църковно благословение годежът се свързвал едва по времето на византийския император Алексей І Комнин (1091-1118 г.). На свещениците не се разрешавало да участват в сватбени пиршества. Правило 54-о на Лаодикийския събор повелява свещениците да напускат дома на младоженците преди в него да влязат играчите.

Венчанието

След като в притвора е свършено Обручението, при пеенето на "Слава Тебе Боже наш, слава Тебе" свещеникът повежда младоженците в централната част на храма. Тук в средата, където има полиелей, е поставена маса, на която лежат Светото Евангелие, св. Кръст, два венеца (символизиращи царски корони), червено вино, хляб, бонбони. Обичаят да се дава по време на Венчанието хляб и мед (днес бонбони) води началото си от ХVІ век. Венци на главите на младоженците християнската Църква започнала да полага през ІV век, първо в Армения, а след това и във Византия. Оттогава и тайнството Брак се нарича Венчание. Така е в православната Църква и до днес. В апостолско време младоженците носели венците цяла седмица. В дни на нещастия равините нареждали, съгласно обичая, младоженците да не носят венци и да не се пеят песни.

Свещенослужителят извършва тайнството, по време на което бракосъчетаващите се се държат хванати за двете си десници. В това време кумовете стоят зад тях със запалени свещи, съединени с обща панделка. Църквата напомня отново за единението и носенето на семейния кръст заедно с прочитането на молитвата "Господи, съчетай раба си (казва се името му) с рабинята (името й).""

Тайнството Брак се извършва, като три пъти се произнася формулата "Венчава се Божият раб (името) с Божията рабиня (името) в името на Отца и Сина и Святаго Духа". Младоженците целуват венците и двещеникът ги полага на тлавите им. Кумът разменя венците кръстообразно три пъти. Певците пеят "Господи, Боже наш, със слава и чест ги венчай".

За Брака като тайнство споменава в Посланието си към Ефесяните св. ап. Павел. В апостолското четиво се дават насоки на младоженците по време на бракосъчетанието:

"Вие, жените, покорявайте се на мъжете си като на Господа, ...но, както Църквата се покорява на Христа, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко. Вие, мъжете, обичайте жените си, както Христос обикна Църквата... Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си; който обича жена си, себе си обича. Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява... Тази тайна е велика!... Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си и ще бъдат двамата една плът!" (Ефесяни 5:22-33).

Както апостолското четиво, така и евангелският разказ (Иоана 2:1-11), където се говори за сватбата в Кана Галилейска и първото чудо, което Христос извършва с претворяването на водата във вино, трябва да се слушат внимателно, както от младоженците, така и от присъстващите на тайнството. Иначе бракосъчетанието се превръща в атракция.

Съветът на св. ап. Павел е дълбокомъдрен и чрез него Светата Църква обръща внимание на венчаващите се, че от този ден нататък поемат пред Бога едно сериозно изпитание и никакви житейски бури по общия им път не трябва да ги разделят. Младоженците отпиват от общата чаша червено вино — общо да поемат радости и скърби. Свещеникът им дава хляб и бонбони (да им е сладък животът като хляба и меда). В края на бракосъчетанието, излизайки от храма, кумовете хвърлят над главите на младоженците (по стара традиция) жито, бонбони, стотинки, за да се множи челядта им и да е пълен с благодат новият им дом.

Всички молитви и песнопения по време на бракосъчетанието насочват вниманието към взаимно любов, благодарността към отгледалите ги родители, уважението един към друг и към възрастните хора. Има и молитви за челяд, дълголетие, "за да видят деца от децата им".

В кодексите от ХV - ХVІІ век намираме съвременните формули за Обручението — "Обручава се Божият раб" и за венчанието — "Венчава се Божият раб". Тези кодекси свидетелстват и за кортежа до дома на младоженците, водени от свещеника. Едва пред дома им свещеникът свалял венците. Получилите благословението на Църквата влизали в дома на младоженеца, стъпвайки върху дълго бяло платно (символ на чистотата им), посрещани от родителите с хляб и мед. Едва тогава започвало сватбеното тържество — с песни, хора, благословии. От Изтока е взет обичаят (спазван векове наред и у нас) сутринта да се показва невестината риза на девствеността, след което да се пие "блага" ракия.

Запалените свещи, които младоженците държат в ръце, символизират духовно-благодатната светлина, която се получава по време на тайнството. Размяната на пръстените и вкусването на вино от една чаша показват, че от този момент съпрузите трябва заедно да делят радости и скърби и винаги да си помагат взаимно. Обикалянето в средата на храма изразява тяхната духовна радост и свързаността им завинаги.

Практическа подготовка на сватбеното тържество

Преди започването на тайнството трябва да са уредени всички формалности по документите. Без да бъде представен Актът за граждански брак, не се извършва църковното тайнство. Венчалните свидетелства се подписват след бракосъчетанието от свещеника, извършил тайнството.

Венчаваните трябва да са кръстени, да нямат сключен брак с друго лице, да не са дали монашески обет или младоженецът да е дякон или презвитер (свещеник).

Православната църква не позволява брак в следните случаи: Кръвно родство по права линия от всички степени, кръвно родство по съребрена линия до пета степен включително, по двоеродие (сватовство) до трета степен, и от четвърта само в случаите двама братя да вземат две сестри или брат и сестра да вземат брат и сестра. Не е разрешено и кръстници да встъпят в брак с родителите на своите кръщелници (по своето кръщение първа и втора степен).

Не се позволява венчание през Великия пост — от Сирни заговезни до вторник на светлата седмица, през Богородичните пости, през коледните пости — от Коледни заговезни до Въведение Богородично (14-21 ноември) и от Игнажден (20 декември) до Богоявление (6 януари); срещу неделя, срещу 12-те Господски и Богородични празници и срещу 29 август (Отсичане главата на Иоан Кръстител) и на 14 септември (Въздвижение на Светия Кръст — Кръстовден), венчавки могат да се правят, остава забраната само за Великия пост.

Светият Синод е разрешил при изключителни случаи и енорийските свещеници да разрешават извършването на тайнството Брак през периода 26 декември — 4 януари, без да искат предварително разрешение от митрополита.

На някои места в страната и днес се спазва традицията преди венчавката младоженците да вземат Причастие, след постене и изповед.

Ако нямат осветени кръстчета, медалиони и икони, свещеникът може да ги освети по време на бракосъчетанието. Свещите от тайнството в църквата се носят в дома на младоженците.

По книгата на хаджи Славчо Кисьов "Пътят към храма".

Какво е бракът и как злото прониква в него?

В резултат от брачното съединяване и съпружеското общение мъжът и жената според Божието благословение стават "една плът" (Бит. 2:24, Марк 10:8), като под "една плът" следва да разбираме не едно материално тяло, а своеобразна единна духовна същност, с нов духовен потенциал. При освещаването на съюза при тайнството Брак, Бог чрез силата на Светия Дух един вид "допълва дефицита от благодатни сили", появил се по причина на дотогавашните лични грехове на мъжа и жената. Затова и децата, родени в осветен от Църквата брак, са свети. Но всеки път, когато единият от съпрузите извършва грях, особено прелюбодейство или друг смъртен грях, той се противи на божествената благодат. Това мигновено се отразява на другите членове на семейството, а най-болезнено - на най-слабите му членове, децата. Тогава всички стават по-уязвими за злото и посегателствата на злите сили.

http://pravoslavieto.com/docs/Tainstva/brak/index.htm

[Hatshepsut]

Двата пътя към Бога

Съществуват два пътя, две посоки в човешкия живот: пътят на изцяло служение Богу, проявяващ се най-пълно в монашеството, и пътят на служение Богу чрез изпълняване на евангелските заповеди в света – създаването на семейство. Тези два пътя са различни, но не са противопоставени един на друг. Днес и двата пътя са еднакво обвити в гъста мъгла. Хората, които вървят по тях, непрекъснато се сблъскват с препятствия, не знаят как да ги преодолеят, губят ориентир, и накрая сами не разбират къде са, защо и накъде трябва да вървят.

Монашеството е концентриране на духовните сили върху най-главното – общуването на човек с Бог. То е сякаш изчезване на човек пред Бога, на възкресението на неговата душа по благодат преди възкресението на мъртвите. То е желание и готовност да пожертваш всичко заради едно единствено богатство и съкровище – придобиването на Светия Дух. Монах е този, който не е привързан към свeта, който е умрял за него и живее в бъдещия живот, чието сърце пребивава в непрестанна молитва, който гледа на земното като че ли от вечността.

За съвременното монашество съществуват много препятствия и трудности, изкушения и съблазни. Най-голямата трудност произлиза от това, че в нашата страна монашеството е било почти унищожено и между предишното и съвременното монашество се е образувала дистанция, подобна на дълбока пропаст. Прекъснала се е приемствеността, изчезнала е живата традиция, умрели са последните старци, т.е. опитните в духовния живот монаси, и всичко трябва да започне отначало.

Втората трудност е характерът на съвременния, горд и самонадеян човек, който иска повече да поучава, отколкото да се учи. Тук се изявяват амбициите на младите монаси за старчество, от една страна, и на значителна част от монасите, които не искат послушанията и считат, че могат да се ръководят единствено от книгите.

Следващата опасност е преминаване към външна деятелност, когато молитвата, очистването на сърцето от страстите и вътрешният живот се поставят на заден план. Такава деятелност е характерна за католическите манастири и ги е превърнала в специализирани монашески ордени, докато източното монашество се отнася съвсем различно към този въпрос, т.е. то е начин на живот, стремеж към безмълвие, общуване със света чрез молитвата. Монахът си има послушание, а не специалности и професия.

Монашеството е нов начин на живот. Вследствие на либерализацията на нашето общество, това понятие за монашество постепенно изчезва и като пример за монашеството се поставя бурната външна деятелност, която е достъпна в такава степен, но за миряните. Тук е ценен опитът на съвременните манастири там, където монашеската традиция не е била прекъсвана поради исторически сътресения.

Вторият път е създаването на семейство, където наблюдаваме психологическата неподготвеност на хората за християнски брак. Основата на семейството е любовта и взаимното разбиране. За съвременния човек обаче думата любов се слива с представата за страстно влечение на хората един към друг. Изчезне ли страстта, или се измести към трето лице, изчезва и любовта. Хората, покварени още от детство, трудно възприемат това свойство на любовта като верността. Между любовта и страстта съществува коренна разлика. Страстта иска да завладее другия, да го обсеби, докато любовта е жертвено себеотдаване. Съвременният човек се е отучил да се жертва за другите, а потребителският принцип е направил семейството арена на противоречия.

Едно от чувствата противоположни на любовта е гордостта. Съвременният човек е горд. Той смята, че нему трябва да принадлежи ръководната роля в семейството, затова в семейството кипи постоянна борба за власт, а другото лице се възприема като конкурент и противник, който трябва да се потиска. Същото желание за господство, нерядко се проявява и по отношение на децата. Родителите следят за всяка постъпка на детето, но не за да го изправят, а за да го упрекнат и да покажат своето превъзходство. В резултат на това израстват същите малки деспоти или безволеви хора, които трудно вземат самостоятелни решения. Понякога родителите изпадат в другата крайност и изобщо не обръщат внимание на децата си, а се занимават със своите си дела. И в първия и във втория случай причината е една – дефицит на любов.

Съпрузите трябва да се постараят да разбират един друг, да погледнат един на друг или на конкретния житейски проблем с очите на другия човек. Ето защо в брака освен любов е необходимо и единство или сходство в светогледа, общи нравствени принципи, а за вярващите хора и духовно единство в изповядване на една вяра. В същото време хората, които встъпват в брак, често не се интересуват от вярата и мирогледа на човека, с когото се готвят да свържат живота си. Струва им се, че всичко ще се уреди от само себе си и повече се интересуват от друго: позицията в света, образованието, материалното положение, и често, след брака до тях се оказва душевно чужд човек, който не може или не иска да те разбере, който в най-добрия случай може да бъде само партньор.

Бракът е взаимна помощ във временното и във вечното, в материалното и духовното. Бракът възлага на човека определени задължения. Ако има любов, то изпълняването на тези задължения носи удовлетворение и радост, а ако я няма, те се възприемат като хомот, като тежко бреме, което трябва да носиш на плещите си, и което предизвиква само раздразнение и взаимни упреци. Основата на брака е честността на съпрузите един спрямо друг, но лъжата е станала универсално явление в съвременния живот, и семейството не прави изключение. Затова фалшът разяжда взаимоотношенията с хората, които уж са ни най-близки, както ръждата разяжда желязото.

Семейството трябва да бъде оазис, където човек да си отдъхне от знойната пустиня на света, а то се превръща в поле на нескончаеми битки. Човек няма желание да се прибере у дома си, където липсва душевна топлина, и той търси щастието другаде – илюзорното щастие във виното, наркотиците и разврата. Дори в семейства, които се считат за благополучни, се наблюдава следното: вечер съпрузите седят пред телевизора един до друг, но разделени сякаш от стена, с погледи, устремени в синия екран. Те живеят с него. Забравили са за съществуването на семейството си – то не им е нужно. Те живеят чуждия живот, който протича пред очите им. Често до родителите седят и техните деца. Днес рядко някое предаване минава без порнография, и децата постепенно спират да уважават родителите си, които престават да са нравствен авторитет за тях.

Най-мощното средство за възпитанието на детето е примерът на родителите, но родителите не могат да бъдат пример за своите деца. Това чувстват децата и в тях възниква протест против собствените им родители. Семейството се разпада на враждебни групи, родителите престават да обичат своите деца. По-рано раждането на дете и неговото възпитание било извор на радост; с детето родителите сякаш отново се възраждали за живот. А сега раждането на дете се възприема като нова тежест, която трябва да носиш незнайно защо.

В съвременният свят убийството на плода приема формата на епидемия, която отнема десетки милиона живота на петте континента. Съвместното престъпление не сплотява, а разделя съпрузите. Убийството на младенци е онзи грях, който прави семейството подвластно на тъмните сили. Хората чувстват, че в техния дом нещо не е наред: пламва ненавист един към друг, униние, често безпричинна раздразнителност, преминаваща в ярост. Кръвта на децата отмъщава за себе си, затова семействата се разпадат с лекотата на картонени къщички.

Човек е длъжен да се подготви за брака. Единствено в християнското семейство е възможно щастието. Има такъв закон във физиката: от промяната на температурата и в най-твърдия метал се образуват микроскопични пукнатини, невидими за окото, после те се увеличават, металът става крехък и неочаквано се чупи. Същото се случва и в семейството: незначителните неприятности, неуважението един към друг, взаимните оскърбления са малките пукнатини във взаимоотношенията между съпрузите, които после се увеличават и задълбочават. Кавгите преминават в навик, но дори и скоро да се забравят, все пак остават дълбоко в подсъзнанието, а човек се изправя пред неизбежния факт: той не обича и не иска семейство. Затова всеки, който встъпва в брак, трябва да осъзнае каква отговорност поема върху себе си и да потърси сили в молитва към Бога. Семейството трябва да бъде школа за търпение и борба с егоизма, а в наше време то често се превръща в предмет на собственост, когато човек се отнася към другия като инструмент, който може да употреби за свои цели, а след това да го захвърли.

Синоним на християнския брак е венчанието. Ако преди венците символизирали чистотата, която двойката съхранила до брака, то днес те все повече придобиват символичен смисъл на бъдеща награда за търпението, което съпрузите са длъжни да проявяват един към друг в съвместния живот, в раждането и възпитаването на децата. В днешно време бракът често се превръща в мъченичество, ето защо християнският брак се награждава като подвиг.

https://budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1401:dvata-patya-kam-boga&catid=66&Itemid=183

[Hatshepsut]

Бракът и Евхаристията

автор: протопр. Йоан Майендорф

Ако древната Църква е почитала брака като тайнство, в което се предвкусва радостта на Царството Божие, то защо тя не е създала особен обряд на венчанието, особени норми на брака, а е признавала тази норма на брака, сключен според законите на светското общество? Църквата никога не се е опитвала да премахне тези закони или да разруши веднъж установения обществен строй.

Отговорът на този въпрос се заключава основно в различията между нехристиянските и християнските бракове: първият се сключва между езичници, а вторият от християни; тук в начина на сключване на брак няма разлики . Апостол Павел постоянно напомня, че Бог живее в ,,неръкотворни храмове",  че ,,нашите тела са храмове на Светия Дух". Ако мъжът и жената като членове на Тялото Христово, стават в брака ,,една плът", то техният съюз се скрепява от Светия Дух, Който живее във всеки от нас.

Но членове на Тялото Христово те стават чрез Евхаристията.

За връзката между брака и Евхаристията  намеква и евангелският разказ за брака в Кана (Иоан 2:1-11), който се чете и при съвременния обряд на венчанието. Този текст, както и много други места от Евангелието на Иоан, подчертава значението на кръщението и Евхаристията: както водата е била претворена във вино, така и грешният живот на човека при присъствието на Христа може да се преобрази в нова реалност на Царството.

Древните християнски писатели, които изцяло са признавали юридическата сила на гражданския брак, също утвърждават, че именно Евхаристията придава на брака неговото специфично християнско съдържание. Така Тертулиан (II век) пише, че бракът ,,скрепен от Църквата, потвърден от жертвоприношението (Евхаристията), се запечатва с благословение и се вписва на небесата от Ангелите". (,,До съпругата", II, 8, 6-9). Всички християни, които са желаели да встъпят в брак отначало са преминавали през формална гражданска регистрация, с което се известявало законноста на брака в очите на обществото, а след това приемали благословението на епископа по време на неделната литургия в присъствието на християнската община. След това техният граждански договор се превръщал в ,,тайнство", което имало непреходна ценност и се разпростирало далече извън пределите на земния живот, така както бракът ,,се записвал на небесата", а не само се регистрирал на земята. Бракът ставал вечен съюз в Христа. За този обряд се говори и в писмото на знаменития епископ-мъченик Игнатий Антиохийски (100 г.): ,,Тези, които встъпват в брак, са длъжни да уведомят епископа, за да бъде бракът съгласие в Господа, а не човешко пожелание" (,,Към Поликарп", 5,2).

Извършването на тайнството не предполага някакъв особен знак от свещенослужителя. Църквата , която е тайнствен съюз на Бога със Своя народ, сама по себе си се явява Тайнство, Тайна на спасението (вж. най-вече  Посланието към Ефесяните). Тайнството е влизане на човека в този съюз чрез кръщението, така както Тайната на спасението се свързва по същия начин с личността на този човек. Но всички индивидуални тайнства намират своя завършек в Евхаристията (за това е писал Николай Кавасила, велик православен мистик и богослов от 14 век – ,,За живота на Христос", РУ 150, кол. 585 В). Самата Евхаристия е брачен пир, както  често се говори за това в Евангелието. Според думите на Кавасила, ,,това е най-прекрасния брачен пир, към който Женихът води Църквата, като невеста-дева... на който ние ставаме плът от Неговата плът и кости от Неговите кости" (също там, кол. 593 О).

Кръщението в древната Църква се е извършвало по време на Литургията, както и в наши дни се извършва посвещението в дяконство, свещенство и епископство. Първоначално така се е извършвал и бракът. По-надолу ще видим, че каноническите забрани за ,,смесените" бракове, вторите бракове и т.н. могат да бъдат обяснени само с разбирането за християнския брак като част от Тайната, връх на която е Евхаристията. Такива бракове не биха могли да бъдат тайнство в пълния смисъл на думата. Напълно законни според понятията на гражданското право, те нямали християнското ядро – единението в Евхаристията.

Много недоразумения и неизправности, които се наблюдават в съвременното отношение на православните хора към брака, биха могли да се отстранят лесно, като се възстанови първоначалното взаимоотношение между брака и Евхаристията. Православното догматическо богословие (дори в своята схоластична, ,,школска" форма) е потвърдило теоретично тази връзка, като заявява – противоположно на римския католицизъм, – че свещеникът е ,,извършител" на брака. Западното средновековно богословие, напротив, като е заело редица понятия от римската юриспруденция е създало в догматическото богословие немалко затруднения, в т.ч. и по отношение на брака. Според мнението на католическите богослови, бракът е само ,,договор" между две страни, който се сключва от самите мъж и жена, които се явяват и извършители на тайнството, а свещеникът е само служител. Както всеки юридически договор, бракът се разтрогва след смъртта на едната страна и  не може да се разтрогва, докато съпрузите са живи. Тук единственият принос към християнството от страна на римския легализъм е концепцията за неразваляемостта на брака през живота на съпрузите. Според общия за Запада възглед, бракът приключва със смъртта както всяко човешко договаряне и заради това той е недостоен за влизане в Царството Небесно. Удивително е, че при едно такова разбиране за брака, той продължава да се нарича тайнство. Православната Църква признава свещеника като извършител на брака (както и извършител на Евхаристията) и затова бракът се признава за неотделим от вечната Тайна, която разрушава преградата между небето и земята и дарява човешкото дерзание и творчество с вечна значимост.

Католическата Църква парадоксално е запазила древната християнска традиция в литургическата практика: бракът между двама католици се сключва по време на месата, за разлика от смесените бракове, които са лишени от тази привилегия. Възстановяването на тази практика в Православната Църква, разбира се, би принесло голяма полза за православното богословско разбиране за брака, отколкото заимстването на юридическите представи за брака в католицизма, още повече, че католическото богословие е престанало да гледа на своята традиционна литургия като на основа на учението за брака.

Откъс от ,,Бракът в Православието", Майендорф, Й., превод от руски: Мартин Димитров, източник: pravbeseda.ru

https://zadrugata.com/

[Hatshepsut]

Тайнството на увенчаната любов

Семейството като домашна църква и възпитателен институт – в християнско осветление.

,,И сътвори Бог човека по Свой образ,

по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.

И благослови ги Бог, като им рече:

плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте

над морските риби (и над зверовете),

над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя)

и над всякакви животни, които пълзят по земята."

(Бит. 1:27, 28).

,,Ти ще ядеш от труда на ръцете си: блазе ти, ще добруваш!

Жена ти в твоя дом ще бъде като плодовита лоза;

синовете ти – като маслинени клони около твоята трапеза:

тъй ще бъде благословен оня човек, който се бои от Господа!... ще видиш синове от синовете си."

(Пс. 127: 1-6)


о. Лъчезар Лазаров

В онези далечни времена, незнайно преди колко милиона години, когато пламна искрата на изгряващото творение, когато в недрата на самото небитие, в неговата празнота и тъмнина, прогърмя творческото Слово Божие и блесна тихата светлина на благия Творец... там някъде, един тайнствен и незрим божествен глас изричаше малко по малко своя неповторим замисъл... А след всяка дума се явяваше нова и нова твар, все по-чудесна, все по-съвършена, все по-величествена. Накрая, всред райската градина на Едем, където се плискаха потоци искряща и чиста вода, а невъобразим птичи хор огласяше Рая, всред каскади от милиони приказни и невъобразимо красиви цветове, се появиха две същества, две великолепни и невиждани същества, прилични на самия Творец. Те бяха венецът на творението – мъжът и жената...

В първата Моисеева книга на сътворението, Битие, Бог благославя човека и от думите Му става ясно, че този човек не е сам. ,,Мъж и жена ги сътвори", казва дееписателят. В богословската наука на тези думи се придава особено и важно значение, а именно: нито мъжът сам е човек, нито жената сама е човек. Истинското Божие творение са мъжът и жената – заедно. Върху този древен и важен постулат се изгражда парадигмата на семейния живот, общото съжителство между мъжа и жената, тъй както ги е благословил самият Творец, изпълнявайки главното си предопределение, чудната мисия на техния живот – великата тайна на брака и семейството.

,,Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над цялото творение". С тези слова се разгръща пред нас Божият замисъл и става ясна творческата цел: раждането и отглеждането на децата, тяхното израстване в уюта на топлата семейна среда и съзряването им до онзи трогателен момент, в който и те ще се съберат със своите ,,половинки", за да осъществят на свой ред стройния и съвършен замисъл на Твореца... И те да станат творци и родители, строители и съзидатели на своята домашна Църква, на своя законен възпитателен институт, в любов и радост до насита.

Връщайки се назад, за да открия смисъла на брака и семейството в неговия далечен генезис, аз все по-сериозно се питам дали днес осъзнаваме нашата висока себестойност като хора, като одушевени части от цялото, като родители, като венец на творението и като малки творци, чието творчество и чиито дела трябва да бъдат красиви и добри, величави и достойни, разумни и трайни...

Адам и Ева са първата брачна двойка. Но какво собствено е тяхното съжителство в Рая?

Бидейки сътворен в края на самия творчески акт, след като е приключило оформянето на небето и на земята, заедно с всичките им обитатели, човекът (мъжът и жената), като че съчетава в себе си цялото досегашно творение. Те двамата са една малка вселена, те са събирателен образ и на земните творения... Тяхната физика е идентична с цялата земна физика, защото и човекът, и животните са направени от земна пръст, но идентичността им приключва дотук. Душевността на човека е безгранична като истинска вселена, а неговият дух е частица от самия Творец, божествен и недостижим. Първоначално човекът е създаден безгрешен по природа, но свободен по воля, като бог (Св. Йоан Дамаскин, 7 в.). Той е цар на цялото творение, земен и небесен, временен и вечен (Св. Григорий Богослов, 4 в.).

Още от самото начало човекът се различава от другия земен свят и от ,,живите души", с които е населена земята: Той е словесен.1 Именно човешката словесност и разумност пораждат потребността от общуване.2 Това е най-важната, първа и последна човешка потребност. Без нейното удовлетворяване всички други човешки придобивки губят своя смисъл. Заради нея Адам не намира ,,помощник, нему подобен", макар че Бог представя пред него целия животински свят, и Адам назовава всяко животно, като му дава име. Не, той има нужда от личност, която може да възприема произнесеното слово (Ив. Николов, 2016) и това е жената. Тя е създадена именно за това и има същата природа като мъжа си, но и същата потребност – да общува с него. Същественото тук е това, че Бог създава жената или втората половина от човека с различен пол/юс. Според вечните природни закони различните полюси се привличат силно. Съвсем естествено тук се появява въпросът за чувствата между мъжа и жената и най-вече откъде и как произтича любовта помежду им, и как се появява тя.

Разсъждавайки за времето преди грехопадението, когато Адам и Ева са в Рая, и разлиствайки преинтересните страници на книга Битие, ние откриваме определени стихове, чрез които можем да отговорим на този сложен въпрос. Още с първия поглед, когато Адам вижда Ева, той усеща колко сродна му е тя. Силната радост, която обладава Адам, намира израз в поетичните, вдъхновени от Бога, слова: ,,Ето това е кост от костите ми и плът от плътта ми... затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си и ще бъдат двамата една плът. И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха." (Бит 2:23-25). Древните тълкуватели ни разкриват един много дълбок смисъл на тези думи, който се корени в Божиите образ и подобие. Всред целия жив и красив божествен свят те са вложени и скрити единствено и само в човешката природа на Адам и Ева. И макар ,,печатът" на Троичния Творец да се открива в цялото творение, то само при човека той е жива възможност и предполага възможност за развитие в руслото на човешката свободна воля. Именно тази природа се разкрива и открива напълно и изцяло между двата пола, създадени един за друг чрез любовта. Мъжът и жената могат да усетят напълно красотата на своите телесни чувства, на своя разум и на своите думи посредством връзките на любовта. И понеже разглеждам все още времената преди грехопадението, то няма как да не осмислим тази любов, всеизпълващото преоткриване на мъжа и жената в тесните връзки на предопределеното от Бога общуване между тях, като истинска евангелска любов, блажения стремеж към най-ценното в човека: към Божия образ в него (В. Леонов, 2013). В по-широк смисъл тази любов е любов към Бога, към Твореца, който е създал мъжкия и женския пол и е вложил в тях истинския Божий образ, но скрит дълбоко в тяхната същност. Осъзнавайки, търсейки и преоткривайки тази най-висока човешка ценност и себестойност, в семейството на Адам и Ева от начало се разгаря истинското тайнство на любовта, и така се зачеват и раждат, но напълно невинно, непорочно и безстрастно, първите техни потомци. Човешкият род започва бавно и сигурно да населва и обладава лицето на земята.

Правейки паралел между времето на първозданието и нашето съвремие, съвремието на православните християни, търсещи път към постигането именно на онова обожение и близост до Твореца, и при брачните, и при безбрачните, истинската християнска любов е една и съща: стремеж към единение с истинското Божие битие. Истинската любов към съпруга/та, братолюбието и любовта към Бога са проявления на една и съща любов, истинския стремеж към Бога.

И тъй като мъжът е създаден по-напред от жената, св. ап. Павел казва: ,,не мъжът е създаден за жената, но жената за мъжа" (1 Кор. 11-9). Това заключение е казано в интересен контекст, а именно: ,,Но все пак нито мъж без жена, нито жена без мъж бива в Господа. Защото, както жената е от мъжа, тъй и мъжът е чрез жената, а всичко е от Бога (1 Кор. 11,12). От казаното става ясно основно това, че съжителството на мъжа с жената е благословено от Бога и до голяма степен в него откриваме равнопоставеност още в далечния първи век, когато живее апостолът.

В Стария свят, след грехопадението, не е така. Жената не се приема като равна на мъжа. Законите спрямо жената са по-строги, тя е лишена от много права, а всред повечето народи и племена се практикува многоженството. Равнопоставеното съжителство между мъжа и жената се оформя в класическия брак на новото време твърде късно, дори и на Европа, но издигането на женското достойнство на висотата на първозданието, безспорно се осъществява най-напред сред християнските общини на територията на ранната Римска империя и то заради Павловите думи ,,Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса" (Гал. 3:28). Разбира се, те са в унисон с Христовото благовестие. Нещо повече: в нито една религиозна или нравствено-етична система не съществува пълнокръвният и незаменим образ на света Богородица, която е ,,по-чтима от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите", поставена по достойнство дори и над светите ангели, защото от нея ще се роди Спасителят на света, Христос.

На полето на тези разсъждения ние наблюдаваме издигането, появата на Спасителя, който е Дете в семейството на Йосиф и Мария, но където свещенодейства самият Бог – безстрастно, чисто, невинно, непорочно, както е ставало зачеването преди грехопадението в Рая. Но дори и днес тази тайна на живота е пак в Божиите ръце, защото отново Той е този, който влага духа в човешката плът. Това семейство, святото семейство на Богородица, нейния пазител (обручник) и чудното им божествено дете, разгледано от научна, както и от религиозна гледна точка, става образец и структурен пример за всяко следващо семейство. Историята на това семейство, събитията, свързани с него, също са общовалидни, те са закономерност и урок за виждащия и чуващия...

Дева Мария е дете, родено по чудесен начин – от престарели и бездетни родители. От библейската история знаем, че Светата Дева от младини пребивава в храма, където се учи, а училището и възпитанието при древните евреи са били изключително строги. Нейното предаване на храма я превръща в ученик с особен статут, тя самата е посветена на Бога, или както у нас наричат тези деца – ,,харизани". Най-важното в случая е било пазенето на нейната чистота, на нейното девство, безбрачие, като особена служба на Бога (такъв е бил и ап. Павел). Но понеже тогава монашеството все още не е било установено, тя, след навършване на пълнолетие, което при евреите е ставало на двайсетгодишна възраст, а за мъжете – на тридесет, тя се предава на престарелия Йосиф, неин роднина. Оттук в християнския брак се поставя традицията мъжът да е по-възрастен от жената, а също така – бракът да следва периода на училищното образование, което днес често завършва и с висша степен на обучение.

Напълно естествено е брачното съжителство и семейният живот да са съпроводени с определени трудности и изпитания, с каквито е изпълнен дори животът на светото семейство: знаем от евангелието, че когато Йосиф отива в родния си град Витлеем за поредното преброяване, защото такъв е бил законът, точно тогава на Светата Дева идва часът ѝ. За тях няма място в родния дом на съпруга ѝ, защото там вече са се настанили неговите сродници; няма място и в претъпканата с хора странноприемница, и тя ражда своя божествен Син в една пещера-заслон, където пастирите от онова място са прибирали нощно време малките животни. Св. Богородица няма къде да сложи своето първородно и единствено дете. Тя го повива в дрехи и го полага в яслите, а младите добичета го сгряват с дъха си. Значи не е страшно, ако някое семейство днес претърпява бедност и трудни периоди, стига да има вяра и надежда на Бога, Той ще промисли и ще спаси този, който е за спасяване, както спасява и светото семейство, когато по-късно, на следващия ден, то се настанява в дома на Йосиф.

Не се минава много време и се налага семейството на Йосиф да бяга в Египет, поради смъртна опасност, но и оттам Бог ги завръща здрави и невредими. А когато те, вече непритеснявани от никого, се установяват във Галилейския градец Назарет, виждаме тихия и скромен живот на святото семейство: Йосиф практикува усвоения от по-рано занаят, дърводелството, и се грижи за прехраната; Светата Дева, макар с високо и ценно образование, домакинства, занимава се с ръкоделие и украсява техния дом, шие дрехи за своето дете, а то възраства в доброчестина и ,,покорство" на своите родители, които се грижат най-вече за неговото възпитание. Преданието разказва, че Иисус също се е трудил в дърводелската работилница, като е помагал и на своя престарял баща.

Така в Библията, в Стария и Новия завет, ние можем да открием живите примери на достойното християнско семейство, които ще залегнат в оформилите се през вековете традиционни семейни морал и етика. За изясняването и развиването на функциите и основния смисъл на християнското семейство имат заслуга и светите отци на Църквата. Високото достойнство на семейството в целия християнски свят му дава заслуженото име: Домашна Църква (Рим. 16:3,4). Бракът е издигнат на висок пиедестал и след установяването на Венчанието като едно от седемте тайнства на Христовата Църква, чийто самостоятелен ритуал се утдвърждава твърде късно, чак през 9 в. (Й. Майендорф, 2021). Но независимо от самия ритуал, който по времето на знаменития Цариградски патриарх и светец, Фотий, е имал три варианта, самият съвместен живот на съпрузите според него представлява ,,съюз между съпруг и съпруга и тяхно единение за цял живот; той се осъществява посредством или благословение, или венчаване, или договор" (Епанагога, 9 в.). Така лека-полека се оформя и съвременното схващане за Венчанието и християнския брак като тайнство на увенчаната любов, като най-тържествения момент в живота на двама млади, като традиционен елемент на естествено развитие в живота на всички хора, едва ли не – без изключение... Функциите на съпрузите и децата в семейството, макар последните с времето да променят и развиват своя облик, от християнска гледна точка са несложни и ясни: съпругът трябва да обича съпругата си. Тя пък трябва да му се ,,покорява", т.е. да го уважава. Децата трябва да слушат родителите си, а пък родителите – да ги възпитават добре. Всички трябва да се подчиняват на общовалидните и непреходни християнски норми и етични правила, съвпадащи напълно с нашето законодателство и традиционната общочовешка етика. Макар и на пръв поглед простички – тези правила до голяма степен изчерпват основните задължения на членовете на семейството, но семейната педагогика, като наука, си поставя доста по-обширни цели, като предлага богата теоретично-практическа палитра с механизми и средства за реализирането на по-успешно и резултатно семейно възпитание.

Възпитанието на децата е една от основните задачи в семейството и от християнска гледна точка. Към това основно задължение ги напътстват както новозаветните, така и старозаветните учители. Но именно тук се наблюдава една силна разнопосоченост между учението на Римопапизма и Православието. За първите основната цел на брака са децата. Според православните свети отци обаче епицентърът на християнския брак не са децата. В този смисъл дадена ситуация, при която липсват деца, или пък те са с тежки психосоматични проблеми, не прави този брак по-несъстоятелен или безпредметен от другите. Същината на християнския брак е в усъвършенстването на съпрузите, тяхното развитие и съзряване във взаимопомощ и съдействие по пътя на духовното им израстване. Всъщност основната цел на брака е нравственото възрастване и неотклонният стремеж към достойно наследяване на вечен живот в царството Божие. Брачни или безбрачни, от християнска гледна точка, ние трябва да извършим собствен духовен подвиг като следваме нашият спасител Христос (Св. Максим Изповедник). И тук бракът идва на помощ на човека, за да не е сам в този подвиг, чийто път е стръмен и тесен, а да има ,,помощник, нему подобен".

Що се касае до възпитанието на децата в семейството, блажени Йероним съветва една майка така: ,,Ти самата си длъжна да бъдеш пръв възпитател на своята дъщеря, на тебе трябва да подражава нейната неопитна младост". От тези думи става ясно, че семейството трябва да бъде първият възпитател, първото училище за детето. Основен принцип в този възпитателен институт трябва да бъде личният пример, защото семейната педагогика не приключва с навършването на седмата година, а продължава и занапред. Затова по- нататък светецът я съветва: ,,В теб и в баща си тя не трябва да вижда нищо порочно". Безспорно това би била най-успешната семейна педагогика, но наистина ли виждаме това, когато днес обърнем поглед към нашето общество, пък и не само. Със сигурност има и добри примери, но те за съжаление съвсем не са болшинство. Затова налице са и горчивите плодове на нашето съвремие: високата детска престъпност, ниската култура на поведение, ниската грамотност, множеството проблеми в брака и семейството и др.

Съвсем логично е обаче нашето общество да се погрижи за един друг проблем, който предшества възпитанието; едно жестоко и безразсъдно деяние, което се извършва в рамките на брачния живот, и което е равно на убийство – това е насилственото прекъсване на бременността, абортът. Този бунт срещу Бога и природата не остава без последствия. Ние плащаме и ще плащаме всеки ден за извършените детеубийства, тъй като невинните души на невръстните беззащитни деца търсят правда и възмездие за насилствено отнетия им живот. Макар че тази тема е от изключителна важност, аз няма да я разглеждам детайлно, защото онова, което може да се каже по въпроса, е с огромен обем, но и изключително тревожно и нелицеприятно. От друга страна то не е предмет толкова на семейната педагогика, но е един от най-съществените проблеми на съвременното семейство. То обезсмисля самото семейство като институт, превръща съпрузите в шайка престъпници, разрушава устоите на обществото, а при липса на покаяние и ясно осъзнаване на стореното, носи духовна смърт и упадък.

В нашата държава до 1953 г. абортът е бил забранен ВИНАГИ. Разрешава го социалистическата безбожна власт и оттогава до днес чрез аборт у нас са убити почти толкова деца, колкото са се родили, а може би дори и повече.

Подобни проблеми имат своя генезис в развитието на съвременните идеологии на хуманизма и либерализма. И макар тези две понятия по смисъл да са свързани с човека и неговата свобода, те донесоха на човечеството само несгоди и трагедии. Единствено истината може да направи човека свободен и само любовта към ближния, за която стана въпрос в началото, може да бъде гарант за добруването на хората и тяхното духовно възрастване. Хуманизмът и либерализмът, въпреки своите декларативни и кухи лозунги, всеки ден превръщат човека във все по-жестоко животно... Вместо да наказват безнравствените и неморални прояви, те узаконяват абортите и евтаназията... Смяната на пола в Германия може да става веднъж годишно по олекотена процедура... Дават права и свободи на престъпниците в затвора, а лишават от право на глас свободните хора, под страх от съдебно преследване, само защото са защитници на християнските ценности и традиционното семейство и пр., и пр. Съвременните развити общества поставят на първо място задоволяването на нисшите човешки потребности, дори когато са се превърнали в страсти, зависимости и болестни състояния. На техния път често застават като пречки бракът, заченатото дете или просто гласът на съвестта. Общуването стана интер(не)активно, виртуално, а духовните потребности стоят самотно на върха на пирамидата на Маслоу, но те са обрисувани с думи като ,,себереализация" и ,,познание". Никой не говори за вярващите християни, сякаш те не съществуват, и това в случая е най-сполучливата военна стратегия... Събарят се храмовете като сгради с отпаднала необходимост.

Семейството е общност, а съвременният човек – отделен атом, индивид, вълк-единак, който се грижи за своето оцеляване всред глутница от вълци...

,,Когато бракът е действително брак и съпружески съюз, придружен с желание да се продължи родът,

тогава той е добър, защото умножава числото на онези, които благоугаждат на Бога...

Добре е за жената да почита в лицето на мъжа Христос;

добре е за мъжа да не безчести в лицето на жената Църквата.

Писано е: ,,ще бъдат двамата една плът", а едната плът да

има и една чест!"

Св. Григорий Богослов

 

Използвана литература

1. Гърбов, иконом Павел, Абортът е убийство на невинно дете, Ловеч, 2012.

2. Дамаскин, преп. Йоан, Точно изложение на православната вяра, Св. Гора, Атон, 2006.

3. Леонов, прот. Владимир, Основы православной антропологии, Москва, 2013.

4. Мейндорф, прот. Йоан, Венчанието, https://dveri.bg

5. Николов, Даниел, Православният християнски брак, София, 2016.

6. Николов, Иван, Тайнството на увенчаната любов, Костенец, 2014.

Бележки

1␂ ,,Логикос" (гр.), освен словесен означава и разумен, обратното на ,,алогос" (гр.) – кон, но също – несловесен, неразумен (алогичен).

2␂ Затова и липсата на общуване се изразява в безсловесност или липса на разговор и като цяло е неестествено и нелогично.

https://www.pravoslavie.bg/