Св. Иванъ Рилски - светецъ-покровитель на българския народъ

[Nordwave]

Св. Иван Рилски - светец-покровител на българския народ

Св. Иван Рилски (ок. 876-946) е първият български пустинник и основател на най-величествения манастир в страната. Той е роден в село Скрино (край град Дупница) и до 25-годишната си възраст бил пастир. След това приел монашеството, но не останал задълго в обителта, а се отдал на живот в пълна самота, молитви, пост и лишения.

Лоши хора на два пъти го прогонвали от местата, които си бил избрал. Най-накрая успял да се уедини в суровото лоно на Рила планина. Тук той прекарал 12 години в една пещера, от която го изпъдили разбойници. Тогава аскетът се приютил в хралупата на един огромен дъб. Мълвата за праведника скоро се разнесла из околните селища и християните започнали да търсят неговата помощ. С Божията благословия отшелникът извършвал чудеса: той освобождавал от нечестиви духове, лекувал болести и недъзи. Но понеже тези посещения нарушавали съзерцанието му, той напуснал хралупата и заживял на една висока скала, на която стоял 7 години и 4 месеца


Славата на отшелника постепенно се разпространила по цялата страна и достигнала чак до столицата. Използвайки едно свое пътуване до София, цар Петър I изминал около 120-километровото разстояние до планината, за да се види с благочестивия старец. Праведният Иван обаче не го допуснал до себе си, а само му се поклонил отдалеч, като монархът отговорил със същото. Отшелникът, естествено, върнал обратно и изпратеното му от цар Петър злато.

Това още повече увеличило славата му и към него започнали да се присъединяват ученици, които строели за себе си колиби наоколо. Такова било началото на най-известния български манастир.

Отшелникът починал на около 70 годишна възраст, през 946 г. Скоро след това царят отново се оказал в София и по негова повеля мощите на светеца били закарани в града. Ковчегът с тленните останки на Иван Рилски, естествено, също имал чудотворна мощ. Гръцкият писател Йоан Скилица сам станал свидетел на излекуването на византийския император Мануил I Комнин (1143-1180).

През една война от 1183 г. унгарският крал Бела III превзел София и изпратил мощите на светеца в столицата си Естергом. Понеже местният католически архиепископ твърдял, че не му е известно да съществува такъв светец, Иван Рилски го наказал с онемяване. Говорът му се възвърнал едва след като се преклонил пред ковчега и поискал прошка. Респектирани от това чудо, през 1187 г. унгарците върнали светеца в София.

Малко по-късно, през 1194 г., българският цар Асен наредил мощите да се пренесат в столицата Велико Търново. Те оцелели по чудо след плячкосването на града при превземането му от турците през 1393 г. Мощите му били върнати на Рилския манастир с разрешение на султан Мурад II през 1469 г.

Пренасянето на мощите било голямо събитие за времето. И до днес Православната Църква го отбелязва.

Иван Рилски е почитан като светец-покровител на българския народ.
Почитат го, разбира се, и всички останали православни. Преди векове култът му достига чак до Сибир.

http://old.omda.bg/bulg/hystory/ivan_rilski.html

[Nordwave]

Рилският манастир

Основан през X в. (началото му е положено от свети Иван Рилски), многократно преустройван, разрушаван и отново възстановяван, Рилският манастир е придобил сегашния си облик към средата на миналото столетие. Той е най-голямата и най-почитаната българска обител.

Братството се намира на 120 км южно от София, сред ухаещите иглолистни гори на планината Рила.

Обителта представлява комплекс от култови, жилищни и стопански постройки с обща площ 8800 кв. м. Отвън, с 24-метровите каменни стени на основните си сгради, които образуват неправилен петоъгълник, манастирът има вид на крепост. Затова поклонникът или туристът, който попада във вътрешността през една от двете железни порти, остава изненадан от мекотата на архитектурните форми: арки и колонади, покрити дървени стълби и резбовани чардаци, зад които са килиите - 300 на брой. В средата на калдъръмения двор в странна симбиоза съжителстват суровите бойници на Хрельовата кула (1334 г.) и бароковите сребърни куполи на главната църква.


        През хилядолетното си съществуване манастирът е бил важен култов, културен и просветен център, през който са минали много български духовни и обществени дейци, книжовници и учени. Братството е поддържало активни връзки с целия православен свят, като се започне с балканските страни и се стигне до манастирите в Палестина и Русия.

        За авторитета му в миналото говорят документите за привилегиите и подаръците, с които са го удостоявали българските, а и чужди владетели, като например руския цар Иван Грозни или турския султан Мехмед II, завоевателя на Константинопол.

        С течението на вековете рилските монаси са събрали и съхранили много ценности, между които 16000 ръкописни и старопечатни книги, историческа сбирка с 35000 експоната, богати колекции от икони, произведения на приложното изкуство, дърворезби, култови и етнографски предмети.

        Въпреки немалката площ, с която разполага, братството всъщност не е в състояние да покаже всичките си съкровища едновременно - затова наред с постоянните изложби се уреждат и временни експозиции, показвани в манастира, в различни български селища или в чужбина.

http://old.omda.bg/bulg/hystory/rilski_manastir.html

[Nordwave]

На 19 октомври православната църква отбелязва празника на Свети Иван Рилски – Чудотворец и покровител на българския народ. Иван Рилски е един от най-известните български духовници, лечители, основател на Рилския манастир, патрон на българските лекари. Роден е вероятно през 876 г. в село Скрино край Дупница и починал на 18 август 946 г. Живее по времето на цар Борис I и цар Симеон I. Най-активните му години са при царуването на цар Петър I (927-969). До 25-годишна възраст Свети Иван Рилски е овчар. Но в неговото сърце винаги гори любовта към Бога и желанието да му се посвети изцяло. Първоначално рилският чудотворец постъпва в манастира "Св. Димитър", под връх Руен. Там придобива богословско образование, изучава богослужебните книги, получава духовнически сан и се подготвя за великата си духовна мисия. Приел монашеството, той се отдава на пост и молитва, като се установява в най-високата и безлюдна българска планина Рила, където по-късно основава едноименния манастир. Там той извършва множество чудеса, помага на хората в нужда, изцерява от тежки болести. Славата му се разнася далеч от Рила планина, из пределите не само на България, но и на Европа. Българският цар Петър I изминава цялото разстояние 500 км от столицата Велики Преслав до Рила, за да се срещне с него. Монахът обаче не пожелава да се запознае с владетеля, вероятно обиден от златото, което държавният глава му предлага, като само му се поклонява отдалеч. Това още повече увеличава славата му и към него заприиждат ученици от цяла България. След смъртта си през 946 година св. Иван е погребан близо до основаната от него Рилска обител, но скоро след това Петър нарежда мощите му да бъдат пренесени в град Средец. Вероятно тогава този първи и най-велик български светец е бил и канонизиран. През 1183 г., по време на поредната унгарско-византийска война, унгарският крал Бела III превзема Средец и отнася мощите на свети Иван в своята столица Гран (Остергом). Според преданието, местният католически архиепископ твърдял, че не му е известно да съществува такъв светец, за което св. Иван го наказва с онемяване. След като се прекланя пред мощехранителницата и иска прошка, говорът му се възстановява. Впечатлени и обезпокоени от това чудо, през 1187 г. унгарците връщат мощите на светеца в България. На 1 юли Църквата празнува връщането на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рилската обител. През 1195 година цар Иван Асен I тържествено ги пренася в столицата Търново. През 1469 г., след като получават разрешение от султана, монасите от Рилската обител донасят мощите на светеца от Търново в основания от него Рилски манастир. И днес всеки вярващ може да целуне ръката на Свети Иван Рилски, която се намира в специален ковчег пред иконостаса на църквата на манастира. /БЛИЦ

http://novini.dir.bg/2008/10/19/news3491981.html

[Nordwave]

The Cave of St. Ivan Rilski

[Nordwave]

Най-великият светец на българската земя, преподобни Иван Рилски се родил около 876 г. в Скрино, разположено в гънките на Осоговската планина край р. Струма (край град Дупница). Бил съвременник на княз Борис (852-889) и на неговия син Владимир, на цар Симеон Велики и на Симеоновия син цар Петър. До 25-годишната си възраст бил пастир. От крехка възраст в душата на Иван започнала да се развива и крепне религиозната вяра. По това време из цяла България започнали да се строят църкви и манастири. Новооснованите обители ставали не само огнища на християнството, но и книжовни и просветни средища. Желанието на юношата било да се посвети напълно в служение на Бога и в някоя света обител да се отдаде на монашески живот. Отначало Иван постъпил в близкия манастир "Св. Димитрий" под самия връх Руен. Тук той не само развил своите заложби към духовно съзерцание, но и получил образование и придобил знания от свещените, богослужебни и религиозни книги. Приел монашеството, но не останал задълго в обителта, а се отдал на живот в пълна самота, молитви, пост и лишения.

Преподобни Иван Рилски се подвизавал на много места, докато най-после се установил в прекрасната рилска планинска пустиня, където останал до края на живота си. Там той основал манастир, който съществува вече хиляда години. Извършил много чудеса през живота си и подир смъртта си: нахранил овчари, излекувал с молитвата си един побъркан, изцерил и изцерява от разни болести благочестиви люде, опазва манастира си чрез своята благодатна сила. Славата на отшелника постепенно се разпространила по цялата страна и достигнала чак до столицата. Използвайки едно свое пътуване до София, цар Петър I изминал около 120 километровото разстояние до планината, за да се види с благочестивия старец. Праведният Иван обаче не го допуснал до себе си, а само му се поклонил отдалеч, като монархът отговорил със същото. Отшелникът, естествено, върнал обратно и изпратеното му от цар Петър злато. Това още повече увеличило славата му и към него започнали да се присъединяват ученици, които строели за себе си колиби наоколо. Такова било началото на най-известния български манастир.

Преди смъртта си преподобни Иван отишъл на пълно уединение, там съставил своето "завещание" (вж. Завет на Св. Иван Рилски Чудотворец). Починал на 18 август 946 година на около 70 годишна възраст и бил погребан в притвора на църквицата в каменна гробница, която е запазена и до днес. Неговото успение Църквата възпоменава всяка година на същата дата.

Преподобният Иван Рилски е изключителен небесен покровител на българския народ и се ползва с народната благовейна почит.

http://www.pravoslavieto.com/life/10.19_sv_Ivan_Rilski.htm

[Hatshepsut]

 Свети Иван Рилски Чудотворец е български духовник, най-известният български светец и отшелник, покровител на българския народ, патрон и основател на най-големия ставропигиален манастир в България - Рилския, патронът на българските будители. Роден е вероятно през 876 г. в село Скрино край Дупница и умира на 18 август 946 г. Живее по времето на княз Борис I и цар Симеон I Велики. Най-активните му години са при царуването на цар Петър I (927-969). Основният му празник в православния календар е Отчовден на 19 октомври.

До 25-годишна възраст Свети Иван Рилски е пастир. Но в неговото сърце винаги гори любовта към Бога и желанието да му се посвети изцяло. Първоначално рилският чудотворец постъпва в манастира "Св. Димитър", под връх Руен във Влахина планина. Там придобива богословско образование, изучава богослужебните книги, получава духовнически сан и се подготвя за великата си духовна мисия. Приел монашество, той се отдава на пост и молитва, като се установява първоначално във Витоша, а по-късно в най-високата и безлюдна българска планина Рила, където по-късно основава едноименния манастир. Там той извършва множество чудеса, помага на хората в нужда, изцерява от тежки болести.

Славата му се разнася далеч от Рила планина, из пределите не само на България, но и на Европа. Българският цар Петър I изминава цялото разстояние от 440 км от столицата Велики Преслав до Рила, за да се срещне с него. Монахът обаче не пожелава да се запознае с владетеля поради смирение. Той приема плодовете, но не и златото, което държавният глава му предлага, като само му се покланя отдалеч. Това още повече увеличава славата му и към него заприиждат ученици от цяла България.  След смъртта си през 946 г. Св. Иван Рилски е погребан близо до основаната от него Рилска обител, но скоро след това Петър нарежда мощите му да бъдат пренесени в град Средец, днешна София. Вероятно тогава този първи и най-велик български светец е канонизиран. Византийският писател Георги Скилица свидетелства, че в Средец мощите му излекуват византийския император Мануил I Комнин (1143-1180).

През 1183 г., по време на поредната унгарско-византийска война, унгарският крал Бела III превзема Средец и отнася мощите на свети Иван в своята столица Гран (Естергом). Според преданието местният римокатолически архиепископ заявява, че не му е известно да съществува такъв светец, за което св. Иван го наказва с онемяване. След като се прекланя пред мощехранителницата и иска прошка, говорът му се възстановява. Впечатлени и обезпокоени от това чудо, през 1187 г. унгарците връщат мощите на светеца в България.

На 1 юли Църквата празнува връщането на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рилската обител. През 1195 г. цар Иван Асен I тържествено ги пренася в столицата Търново. През 1469 г., след като получават разрешение от султана, монасите от Рилската обител донасят мощите на светеца от Търново в основания от него Рилски манастир. И днес всеки вярващ може да целуне ръката на св. Иван Рилски, чиито нетленни мощи се намират в специална ракла пред иконостаса в главната църква на манастира.

На 29 и 30 юли 2009 г. на заседание на Свети Синод, Великотърновският митрополит Григорий измоли частица от мощите на Свети Иван Рилски да бъдат предадени на старопрестолния град Велико Търново. Светите мощи са предадени лично от патриарх Максим и игумена на Рилски манастир - пископ Евлогий. Мощите на Свети Иван Рилски са посрещнати изключително тържествено с военни почести от множество вярващи християни в града.

https://dariknews.bg/regioni/stara-zagora/praznik-na-sveti-ivan-rilski-chudotvorec-i-den-na-bylgarskiia-lekar-2055098

[Hatshepsut]

Иван Рилски – българският светец

След смъртта на великия цар Симеон (893-927) властта в България била поета от престолонаследника – Петър (927-969). На него се паднала тежката задача да продължи далновидната политика на баща си, особено що се отнася до закрепването на християнските устои в държавата. Новият владетел станал закрилник на църквата, предоставяйки й все повече привилегии, дарявайки й големи суми и земи. Превръщането на църквата в едър собственик обаче не постигнало желания ефект. Според някои свидетелства църковните служители все по-често пренебрегвали догмите на християнството. Настъпилата криза в религиозната институция накарала народа да се отдръпне от нея. Все по-често хората, желаещи да изживеят живота си в служба на Бог, пренебрегвали манастирите, избирайки отшелническия начин на живот. Макар и религиозно, по своя характер отшелничеството страняло от официалната църква. Онези, които решавали да се отдадат изцяло на Бога, не се оттегляли в манастирските обители, а търсели пусти места, където да живеят като аскети. Един от най-добрите примери за подобна личност е светецът Иван Рилски. И до ден днешен историята му е запазена заради многото останали жития от онова време.

  Иван Рилски е роден около 876г. в село Скрино – Дупнишко. От младини в него се проявявали качества, които го различавали от останалите. Той бил склонен към съзерцание и вглъбеност, но въпреки това останал в бащиния си дом. Засвидетелствал нужното покорство на родителите си, след тяхната смърт, той решил да напусне дома си, като раздал имуществото си на бедните. След напускането на селото се установил в един от близките манастири. За кратко пребивавал там, след което се преместил в манастира "Св. Димитър" под връх Руен във Влахина планина. Там се подстригал и замонашил, след което се заел да изучава богослужебните книги . Не след дълго разбрал, че живота в манастира не е това, което търси. Иван Рилски напуснал светата обител и се установил в планинските възвишения покрай река Струма. Така той започнал своя отшелнически живот. Продължително време странствал, като пребивавал последователно в пещера край Земен, в южните части на планината Витоша, на различни места в Рила планина.

Заради живота, който води, придобива способности на лечител. Славата му започва да се разпространява, като около местата, които обитава, се събират множество хора. Благодарение на своя праведен живот той става пример за част от народа. Нарасналата му популярност кара дори цар Петър да направи опит да се срещне с него. Въпреки предлаганите плодове и злато, Иван Рилски отказал да се срещне с царя. Показателен за нарасналия му авторитет е фактът, че застанал начело на манастирското братство. Управлява го около десетина години, като постига значителни успехи, укрепвайки неговия престиж пред народа. Преди оттеглянето си Иван Рилски съставя устав наречен ,,Заветът" , от който да се ръководи манастирското братство. Той се състои от различни правила и ограничения за монасите. Главни техни задължения били съблюдаването на християнската вяра и благочестие, отказ от богатството и алчността, хармоничен живот в монашеската общност, препитание чрез труд и др. След дълга служба светецът се оттеглил като определил за свой заместник най-стария от учениците си – Григорий.

  Последните години от своя живот Иван Рилски прекарал в уединение. Смъртта си срещнал на 18 август 946 година, на около 70-годишна възраст. Повече от половината си житейски път той прекарал в служба на бога и отшелничество. След смъртта си бил погребан близо до основаната от него Рилска обител. По нареждане на цар Петър е открит гроба му и мощите му са пренесени в Средец. Вероятно тогава става неговото канонизиране за светец. Смятало се е, че неговите мощи са лековити. Византийският писател Георги Скилица свидетелства, че в Средец именно те излекували византийския император Мануил I Комнин (1143-1180). При превземането на града от унгарците през 1183 година, тленните останки на светеца били откраднати и пренесени в тогавашната унгарска столица столица Гран. Според легендата след пренасянето на мощите на светеца местният римокатолически архиепископ заявил, че не е чувал за Свети Иван Рилски и не признавал съществуването на такъв светец. В резултат на това той онемял. След като се преклонил пред мощите и поискал прошка говорът му се възстановил. Впечатлени от това чудо, през 1187 година унгарците върнали мощите на светеца в България.

След възстановяването на българската държава през 1185 година цар Асен решил да пренесе в новата столица Търново мощите на множество светци. Така през 1195 година владетелят тържествено ги пренесъл в столицата на Второто българско царство. След попадането на България под Турско робство, манастирите увеличили своето значение сред народа, превръщайки се в центрове на българщината. Така, през 1469 година, след като получили разрешение от султана, монасите от Рилската обител донесли мощите на светеца от Велико Търново в основания от него Рилски манастир. И до днес те се намират там.

Значението на Свети Иван Рилски за българската църква е безспорно. Още през ХІ век името му се споменава наред със светите братя Кирил и Методий, а това е доказателство колко високо е стоял в системата на народностните ни ценности. Показателен за това, че и до ден днешен името му се тачи, е фактът, че днес името на свети Йоан Рилски носят много учебни заведения в България.

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Св. Иван Рилски

Епохата, която обхваща втората половина на IX век и първите десетилетия на X век, е време на основни промени в културното развитие на българския народ. Покръстването през 865 г., подготвено от цялото предишно развитие, предизвиква дълбока криза в живота на народа. При липсата в онази епоха на истинско народностно чувство и съзнание в днешния смисъл на думата, вярата и езикът съставят главните обединителни звена в държавата. Двувековното съществуване на българската държава се отличава по начало с борба на ,,езичници" срещу ,,християни", с други думи между езичниците славяни и първобългари и християнската Византийска империя.

Борбите между двете съседни държави и двете етнически групи приемали облик на стълкновения между два противоположни религиозни светогледа. Това схващане е особено ясно изразено в един от първобългарските надписи от времето на хан Персиан (831—836) гдето, говорейки за българо-византийските отношения, византийците са означени не с обичайното име ,,гърци", а като ,,християни" ,,Българите сториха много добрини на християните, но християните забравиха".

Срещу единството на християнската религия езичеството в българската държава не се противопоставяло като единно вероизповедание. Днес ние познаваме сравнително добре цялата разновидност на езичеството, което господствало в държавата на хан Крум и неговите непосредствени приемници. Към езическите вярвания на многочисленото славянско население и на първобългарите се прибавяли някои поверия, които произхождали от най-дълбока древност, били свързани с гръко-римските езически религии и достигнали до това време чрез посредничеството на запазеното тук и там, главно из недостъпните планински области, тракийско население, което доживяло времето на славянското завоевание.

Липсата на верско единство в езичеството съставяла една от слабостите на българската държава през първите два века от нейното съществуване. Една от главните положителни черти на християнството се криела именно в това, че чрез единно вероизповедание се замествало разединяващото вътрешно езичество. Сега обаче възниквала една голяма заплаха. Докато славянското и първобългарското езичество било своя ,,домашна" вяра, свързана с вековни традиции и вкоренена дълбоко в народния бит, християнството — ако и вече отдавна да било проникнало спорадично между славяни и първобългари и да имало свои огнища в българските земи — представяло вярата на една чужда и най-често открито враждебна империя.

Не е чудно прочее, че част от българското болярство вдигнало бунт срещу княза покръстител непосредствено след покръстването. За тези боляри и за народа, който ги следвал, промяната на вярата се очертавала като истинска измяна на народната традиция и отстъпление пред лицето на Византия, срещу която били водени до това време най-много войни. В такъв смисъл застъпниците на езическата вяра били защитници на етническата самобитност и на държавната самостойност срещу империята. Общо взето, техните опасения били основателни и почивали на наблюдения върху политиката на Византийската империя.

Широката мисионерска дейност, водена от византийското правителство и от цариградската патриаршия, почивала на схващането за християнството като превъзходно оръжие в отношенията на империята към чужди, иноверни народи и племена. Един от най-видните църковни деятели на Византия от втората половина на IX век, патриарх Фотий, най- красноречиво е изразил това схващане. Според него християнизирането на един чужд народ или на чуждо племе било най-сигурното средство за възпирането на всяка враждебност и за подчинението му на византийската политика.

Църковната йерархия, която бивала установявана от византийското правителство и от патриаршията в чуждите страни непосредствено след тяхното покръстване, всъщност се явявала могъщ проводник на византийската политика в разни области на живота. За ,,безкнижни" народи — какъвто бил българският до 865 г. — това се очертавало като много тежка заплаха. Така пред ръководителите на българската държава се налагала една от най-съдбоносните проблеми: как да се съчетае приемането на християнството и свързаната с него духовна и материална култура от Византия с отстояването на народностната независимост.

Този конфликт в отношенията между средновековна България и Византийската империя можел да бъде разрешен задоволително само по един път: създаването на своя, народностна църковна йерархия и въвеждането на славянския език като богослужебен и по-нататък като книжовен език в държавата. Чрез дейността на Константин Философ-Кирил и Методий, чрез пренесената от техните ученици и по-късни следовници книжнина на старобългарски език вторият голям проблем в развитието на българския народ се разрешавал напълно задоволително. Християнската проповед и богослужебната книжнина вече преставали да бъдат оръдия за чужда асимилация, а ставали начало за по-нататъшно развитие на старобългарската книжнина и на българския език.

Не по-малко трудно било обаче разрешението на въпроса за създаване на българска църковна йерархия, сиреч такава йерархия, която — ако и разпространител на новата вяра — да не бъде проводник на чужди духовни и политически тежнения, които можели да увреждат интересите на българския народ и на държавата. Като пряк резултат на своята мисионерска дейност византийското правителство и заедно с него цариградската патриаршия, която неизменно следвала провежданата от него политика, полагали усилия да установяват подчинена на Цариград църковна йерархия в новопокръстените страни и твърде често дори да налагат, на челни места в тази йерархия лица от гръцки произход, които естествено щели да бъдат най-верни служители на империята.

Византийско-руските църковни отношения през средновековието свидетелстват особено ясно колко много е държала Византийската империя за прокарване на тази своя политика даже по отношение на огромната и многолюдна руска земя, с която я свързвали широки политически и икономически връзки. Тази намеса на патриаршията в новопокръстените и зависими от нея страни се чувствала предимно в организирането на по-висшата църковна йерархия. По-нисшето духовенство и в частност монашеството оставали по-далеч от намесата на цариградската патриаршия и нейните поставеници.

Твърде малко се знае за организацията на християнската църква в българската държава през десетилетията непосредствено след покръстването. Не сме в състояние да посочим с положителност имената и народностния произход на първите предстоятели на българската църква. Несъмнено е обаче едно: цариградската патриаршия и тук правела всичко, за да създаде подчинена на себе си църковна йерархия, срещу което българите естествено се опитвали да окажат твърд отпор.

Появата на Кирило—Методиевите ученици в България през втората половина на 885 г или началото на 886 г. изиграла огромна роля в това отношение: тук идвали като организатори на църковния живот просветители и книжовници лица от славянски произход и, както може да се предполага за някои от тях с голяма положителност, именно български славяни. Огнища на просветната и книжовната дейност били не толкова църквите, колкото манастирите, изникнали в българските земи. Онова, което било от съдбоносно значение, било обстоятелството, че в тези първи обители — бъдещи средища на просветната и книжовна дейност, разсадници на славянската просвета и книжнина — още от самото начало се съсредоточили духовници от български произход.

Манастирските братства в новопокръстена България представлявали малка примамка за цариградската патриаршия. В тях не прониквали представители на византийска църковна йерархия, лица от гръцки произход. Съставът на тези първи манастирски общежития в българските земи се набирал от българи, управлявал cé от българи. Това наистина били огнища на християнизаторска дейност, обаче носители на ,,побългареното", невизантийското християнство, което не било проводник на чужди интереси от политически характер. Само по този начин новосъздадените обители ставали средища на българската култура, откъсвали новата вяра от тесните и себични интереси на цариградската патриаршия и примирявали приетото от Византия християнство с народностните интереси.

Един от първите и най-видни представители на това българско монашество през епохата непосредствено след покръстването е основателят на голямата обител в недрата на Рила — Иван Рилски. За неговия живот ние сме сравнително добре осведомени от богатите исторически извори; осем жития на български език и едно на гръцки. Благодарение на това ние можем да проследим в големи подробности и точно отделни моменти от неговия живот и дейността му, както и началната история на основаната от него обител.

Появата на няколко негови животоописания още през средновековието заслужава внимание: тя свидетелства за твърде ранното зараждане на култ към него, а заедно с това изразява ясно потребата да се изтъкнат животът и подвизите на един отшелник от български произход срещу тенденциите на византийската патриаршия за налагане на агиографски цикъл на лица от гръцко потекло, от западен произход или от Изтока, но не и славяни.

Въз основа на някакво старо, непознато днес житие, писано вероятно през X век, следователно немного след смъртта на отшелника, както и въз основа на народни предания през XI—XII век, било съставено от неизвестен български книжовник едно ,,народно житие". Това е епохата на византийското владичество, когато цариградското правителство и патриаршията полагали големи усилия за потъпкване на българската народност и заличаване спомена за нейното минало. Един от най-видните византийски книжовници от онова време, архиепископът на Охрид Теофилакт, грък от Евбея, написал житие на Климент Охридски, чрез което вмъкнал този славянобългарски просветител и книжовник в пантеона на цариградската църква и го приобщил много тясно към византийската култура, като същевременно се постарал да премахне завинаги използваните от него за това дело налични български първоизвори.

Срещу това неизвестен българин — който по своята образованост и по писателското си умение далеч не можел да се сравни с учения византийски духовник — съставил житие на отшелника от рилската пустиня на народен език, достъпен и разбираем даже за най-простите негови събратя. Личността на рилския отшелник става за българите от епохата на византийското владичество символ на българщината. С тази своя черта ,,народното житие" се отличава напълно от едно друго житие на Иван Рилски, съставено малко по-късно от византийския книжовник Георги Скилица. През времето на император Мануил I Комнин (1143—1180) той бил в продължение на няколко години управител на град София и неговата област. Животът на рилския пустинник тук е изложен в твърде витиевата форма, но затова без онова искрено преклонение пред неговата личност и дейността му, което долавяме в писанието на неизвестния български книжовник.

Измежду другите животописи, посветени на Иван Рилски, особено упоменание заслужава житието, написано от последния патриарх на средновековна България — големия български и общославянски книжовник Евтимий Търновски, съставено вероятно след 1375 г. Към тези книжовни извори се добавят известен брой народни предания, запазени всред населението на югозападните български земи отчасти и до наши дни.

Иван Рилски се родил в малкото село Скрино, разположено в гънките на Осоговска планина, на десния бряг на река Струма на около час път от голямото село Бобошево. Както показва самото име на селцето, съществуващо и до днес, неговото население — пък и изобщо населението в цялата тамошна покрайнина — било чисто българско. Точната дата на рождението на бъдещия пустинник не е посочена в никой от нашите исторически извори, обаче с голяма вероятност може да се приеме, че той се е родил към 876—880 г.

Роден през последните години от управлението на княз Борис, той бил съвременник на краткотрайното управление на неговия син Владимир (889—893), после на изпълнената с победоносни борби срещу Византийската империя и с кипяща културна дейност епоха на цар Симеон, както и на първата част от управлението на Симеоновия син Петър (927—969). Син на бедно семейство, младежът прекарал — както това изрично е разказано в някои от животописите — тежко нерадостно детство. Преданията разказват, че той трябвало да изкарва прехраната си като бедно пастирче. Ранната загуба на родителите, тежестите на живота и множеството преживени огорчения събудили у младия и чувствителен планинец желание да се ,,откъсне" от света и да потърси убежище в някоя от възникналите по това време обители. Там го влечела надеждата да намери облекчение от злините в своя живот; към тази стъпка го подтиквал и неговият нрав: ,,Той странеше от сборищата и празните разговори и ненавиждаше празнословията" — разказва за него един от неговите животописци. Наистина, покровителствани от държавните и църковните власти, иноческите обители представлявали за мнозина люде от онези времена по-безпечни убежища, отколкото мирският живот.

След като напуснал своето родно село, младежът постъпил в един от близките манастири — вероятно в западналия днес манастир ,,Св. Димитрий", разположен недалеч от село Скрино, под самия връх Руен. Постъпването в манастира разкривало за селския младеж възможност да получи по-голямо образование. Втората половина на IX в., особено след въвеждането на славянската писменост в българските земи, превърнала немногобройните обители в истински книжовни и просветни средища и школи. Тук можело да се научи четмо и писмо, тук можели да се придобият знания, свързани не само с вярата и богослуженето, но и за света и хората.

Колко време прекарал младежът от Скрино в споменатата обител, не може да се установи с положителност. По неизвестни нам причини той напуснал манастира и се запътил за места, отдалечени от неговото родно село. Знаем само това, че сега той се уединил в една от близките планини или според думите на един от неговите животописци — в една ,,висока и пуста планина". Може да се предполага, че това ще да е било някое от планинските възвишения, които се издигат край река Струма и които по онова време били покрити с гъсти девствени гори. Но и тук животът му не протекъл спокойно. Колкото и беден да бил, колкото и скромно да било жилището, което си построил, отшелникът не бил пощаден от разбойници, върлуващи из тази покрайнина. Животописецът разказва, че те го ,,нападнали нощем, набили го жестоко и го изгонили оттам". Краткото сведение на животописеца заслужава внимание, защото загатва за някои малко известни страни в живота на тогавашните българи.

Случката се отнася по всяка вероятност към края на IХ в., т. е. първите години от управлението на княз Симеон. Ние познаваме тази епоха като време на политическа мощ на държавата и разцвет на българската култура. Упоменанието на житиеписеца ни разкрива обратната страна на медала. В страната върлувало разбойничество, а това показва, че покрай богатството и разкоша на столицата — из българските земи се ширели и бедност, и недоволство.

Този случай представлява интерес и от друга гледна точка. Свещеничеството и монашеството се радвали на подкрепата и покровителството на царя и болярството. А ето в далечните югозападни краища на българската държава разбойници нападнали и подложили на мъчение един инок — отшелник. Били ли те привърженици на старата, отхвърлена езическа вяра или пък просто били люде, които с безразличие се отнасяли към християнството? Трудно е да се даде задоволителен отговор на този въпрос. Несъмнено е обаче едно: новата вяра все още не била пуснала дълбоки корени всред някои слоеве от народа и нейните проповедници не се радвали на всеобща почит.

След нападението отшелникът се принудил да дири другаде убежище. Може да се предполага, че за известно време той се приютил някъде по течението на река Струма, по някои от закътаните места и пустощи. Когато обаче бил прокуден оттам, отшелникът се отправил към горното течение на реката, гдето намерил временно покой. След като прекарал в тази покрайнина известно време, младият отшелник напуснал и нея, може би пак гонен и преследван от злосторници и разбойници.

Сега той се запътил към Рила. Тогава планината се издигала много по-непристъпна и по-страховита, отколкото я познаваме днес. През онези времена тя била истинска ,,рилска пустиня", както я нарече народният поет Иван Вазов. Тук и там, край потоци и реки се промъквали трудно проходими пътеки. Те пресичали вековни гори, всред които блуждаели диви зверове. Въображението на средновековния човек ги изпълвало с видения и призраци. Пастири, ловци и разбойници били почти единствените, които дръзвали да навлизат в планинските дебри.

След като проникнал в рилските гори, отшелникът се настанил в хралупата на голямо дърво. Неизвестният съставител на ,,народното житие" разказва, че отшелникът прекарвал там, без да види човешко лице, само с диви зверове, като се прехранвал с различни треви. Доколкото може да се разбере от сведенията на животописците, отшелникът се поселил първоначално в южните склонове на голямата планина. След като прекарал на това място, по думите на патриарх Евтимий, двадесет години, Иван Рилски се преселил в глъбините на планината близо до долината, гдето по-късно била изградена основаната от него голяма обител. Тук той наскоро бил открит от планинските пастири.

Народът бързо разнесъл нашир и надлъж славата на отшелника, който пребивавал в недрата на планината, посрещал кротко пастирите, наставлявал ги, лекувал техните недъзи и болки. Според сведенията на житиеписците слухът за Иван Рилски достигнал чак до българската столица Преслав, гдето вече управлявал Симеоновият син и приемник Петър. Оженен за византийската принцеса, внучка на император Роман I Лакапин, Петър — както често се изтъква — се намирал под силно византийско влияние и бил в най-добри отношения с империята. В религиозно отношение той поддържал връзки с цариградската патриаршия, гдето за двадесетина години, между 933 и 956 година, стоял начело неговият сродник по жена, Романовият син Теофилакт. Знае се освен това, че бил в преписка с прочутия на времето византийски отшелник Павел Латърски, комуто отправял ,,благосклонни и дори смирени писма".

Тази религиозност обаче, която съответствала на господствуващия през онази епоха дух, не означавала отказ от народността.

Когато царят узнал за българския отшелник в Рила планина, той по думите на житиеписците, незабавно пожелал да се срещне с него. Патриарх Евтимий обстойно е разказал за усилията на владетеля да се срещне с Иван Рилски, като е преплел към преданията, които достигнали до него, някои явно измислени подробности.

Въпреки желанието и настояванията на владетеля, който пристигнал сам чак в Рила, срещата не се състояла. Под благовиден предлог отшелникът отказал да се срещне с цар Петър. Патриарх Евтимий ни предава съдържанието на писма, разменени между владетеля и отшелника, очевидно измислени, обаче все пак твърде показателни за духа на времето и за господстващите тогава схващания. В отговор на царското послание пустинникът съобщил, че срещата между двамата не била възможна, тъй като тя не била ,,полезна" за него. От изпратените дарове той приел само плодовете: ,,Приемаме прочее постническата храна, а твоето злато — задръж си го ти самият. Защото голяма е вредата от такива неща за иноците". Напротив, той посъветвал цар Петър за това, как да употреби златото: ,,То трябва да бъде изразходвано в оръжие и войска, а още повече за убогите и за бедните, за голите и бездомните, а не за свое удоволствие".

Рилският отшелник и цар Петър I

Несъмнено чрез тези съвети патриарх Евтимий напътствал не другиго, а самия цар Иван Шишман, през чието време писал тези редове, като го подтиквал да засили отбраната на страната пред надвисналата турска заплаха. Думите на житиеписеца обаче подхождали напълно и за времето на цар Петър: оставената от неговия баща цар Симеон голяма и мощна българска държава трябвало да бъде защитавана и укрепвана. Втората част на посланието на Иван Рилски съдържа редица съвети към владетеля, чрез които отшелникът предпазливо, но твърде настойчиво набляга върху необходимостта да бъдат изправени злините в живота. Почти зад всеки съвет се крие посочване за някакво зло в тогавашния живот на българския народ, така щото отшелническото писание се превръща всъщност в остра критика срещу господстващите порядки в държавата. ,,Не уповавай се на неправдата и не пожелавай грабителство — обръща се Иван Рилски към владетеля. — Бъди кротък, тих и благопристъпен към всички, обръщай очи към всички твои околни. Маслото на твоята милост нека се пролива над всички... Нека бедните да излизат радостни от твоя палат. Нека твоята багреница да сияе със светлостта на добродетелите."

Както древните египтяни разнасяли пред пируващите първенци мумия, за да им припомнят, че са ,,смъртни" и така да ги предпазят от високомерие и самозабравяне, така и отшелникът съветва българския владетел: ,,Споменът за смъртта да посещава винаги твоя ум". А за средновековните люде смъртта била онази велика сила, която осъществявала жадуваното равенство в живота: тя покосява безпощадно всички, богати и бедни, потиснати и потисници.

Приблизително към това време, сиреч към последните години от царуването на Симеон, около отшелника се събирали някои местни жители, които желаели да пребивават с него и да подражават на неговия живот. Така на мястото на днешната стара постница наскоро възникнало иноческо общежитие, чиято глава бил Иван Рилски. Според едно предание тук се събрали няколко десетки души, което показва, че бъдещият Рилски манастир още в началото на своето съществуване имал значително братство.

Много малко знаем обаче за историята на манастира през онези най-далечни времена. През 941 г., следователно десетина години след възникването на обителта, нейният основател — който вече бил достигнал преклонна възраст — решил да се оттегли и да заживее в пълно усамотение. Ръководенето на манастирското братство, вече твърде нараснало на брой, очевидно не било по силите на човека, който прекарал по-голямата част от живота си в самота из гори и планини. Преди да напусне своите ученици и следовници, Иван Рилски им оставил — както това било обичайно за повечето от обителите през ранното средновековие — свой ,,завет", ще рече, правила за живот и управление.

Ако и да е запазен единствено в твърде късни преписи, този ,,завет" трябва да се смята автентичен. Той ни разказва извънредно важни подробности от живота и разбиранията на отшелника, както и някои черти в живота на младата иноческа обител. След като разказва накратко за първите времена на отшелничеството си в Рилската пустиня, основателят на манастира се обръща към своите ученици с наставления и съвети в духа на иноческия живот. Като най-голяма добродетел той сочи отсъствието на сребролюбие всред монасите и затова съветва учениците си: ,,А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини".

Друго негово наставление засяга отношенията между светската и духовната власт. Това напътствие ни разкрива причините за поведението на отшелника спрямо самия цар Петър при опита за среща между двамата. ,,Нито пък търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях". В цялата наша средновековна книжнина това е несъмнено най-ясно изразеното свидетелство за противопоставяне на духовната спрямо светската власт. Кои са причините за този разрив по времето на цар Петър? Дали те не се крият в твърде византийската политика на владетеля и неговите приближени от една страна и тежненията на един отшелник, излязъл от самите недра на народа, от друга? Ако тези предположения са верни, пристигането на цар Петър в Рила планина и стремежът му да се срещне с Иван Рилски трябва да се тълкуват като опит за изглаждане на появилото се раздвоение между политическата власт и представителите на народното духовенство у нас. Но желанието на цар Петър може да се тълкува и като появило се поради искрена религиозност. Свидетелствата на нашите писмени извори за съжаление са твърде оскъдни, за да се даде отговор на тези важни въпроси.

По-малко от век бил изминал от времето на официалното покръстване на страната и всред българския народ все още били живи множество остатъци от отреченото езичество. Ето защо Иван Рилски отправя към своите последователи съвета: ,,Новопросветените люде от еднокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат. Но това те вършат поради простота и заради това се нуждаят от вразумение".

Ако и да е написан с удивителна простота, Заветът на Иван Рилски издава начетеност и писателско умение. Изложението е стройно и ясно. Авторът му познава някои от най-видните древнохристиянски писатели и привежда извадки от техните писания. За отбелязване е също обстоятелството, че той държи особено много за просветата — към своите ученици отправя наставление да залягат непрестанно, ден и нощ, за своята духовна просвета.

Всичко това дава основание да се приеме, че самият основател на Рилския манастир е бил широко начетен и притежавал добро писателско перо. Новооснованият манастир още в началото на своето съществуване се превърнал в оживено просветно и книжовно средище. Днес обаче за съжаление можем да кажем твърде малко за книжовния живот в манастира по ония времена. От съставените или преписани тук книжовни творби до днес не е достигнало нищо друго освен Заветът на Иван Рилски. Най-старинният книжовен паметник от манастира са разкъсаните листи с глаголическо писмо от края на X или началото на XI век, намерени в манастира и съдържащи откъси от ,,Паренезиса" (сиреч ,,Наставленията") на църковния писател сириеца Ефрем (около 306—378 г.), един от старохристиянските автори, които отшелникът е привел в своя Завет. Прочее, когато на 18 август 946 г. основателят на манастира починал, обителта била не само здраво утвърдена, но и представлявала едно от огнищата на тогавашната българска книжнина.

Иван Рилски е първият и най-изявен представител на отшелничеството у нас. Това явление в тогавашното българско общество — своеобразен израз на явно недоволство — било породено както от острите социални противоречия, очертали се с особена яркост през X век, така и от упадъка на българското духовенство. Може би покварата, която толкова бързо намерила място всред него, е най-добре обрисувана от ревнителя на чистотата на вярата Христова презвитер Козма. И сякаш за да реагира на цялата нерадостна действителност, да изрази своя мълчалив протест срещу нея, Иван Рилски е потърсил пристан в безмълвното уединение на отшелническия живот. По този начин той изразил отрицанието към съществуващия социален ред. Но неговото отшелничество е било бягство от живота — то не могло да бъде идеал за едно обезверено общество. Рилският пустинник с праведния си живот още приживе си създал ореола на светец и спечелил сърцата на населението. Обаче достатъчен ли е този пасивен протест, за да може да се промени безрадостната действителност? Той отказал да се срещне с българския цар и по този начин красноречиво показал отношението си към властта на земните властелини. Но този акт, колкото и знаменателен да е бил, отново подчертал неговото съзнателно бягство от живота.

Отшелничеството не е бил пътят на истинската борба срещу съществуващите неправди. И затова именно официалната църква не се поколебала да включи в списъка на българските светци Иван Рилски, за да превърне името и деянията му в свое знаме, за да го измъкне от местната известност и го направи популярен в цялата земя българска. Това, както се вижда от по-нататъшната ни история, има и своето огромно положително значение — името на Иван Рилски става непоклатим стълб на българщината, опора в годините на чуждоземни владичества, светлик от надежди в непрогледен мрак.

Може би значимостта на Иван Рилски в нашата история придобива своята сила предимно чрез обителта, която той създал и направил пазител на книжовността и българщината. Тя преживяла годините на византийското владичество, станала един от най-крупните манастири в България през XIII—XIV век, даряван богато от българските царе, изпитал ужаса на опостушителното османско завоевание. Отново рилската обител възкръснала от пепелищата под грижливите ръце на родолюбивите българи, за да играе огромна роля по време на османското владичество и като най-големия наш книжовен център, и като огнище на просвета, и като ревностен пазител на българщината.

https://istorianasveta.eu/pages/posts/sv.-ivan-rilski-382.php

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Петър Савинов "Българският светител Св. Иван Рилски и неговият манастир":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3044

[Hatshepsut]

Честваме връщането на мощите на св. Иван Рилски в неговата обител - Рилския манастир


Св. Иван Рилски

Паметта за връщането на свещените мощи на Рилския пустинножител свети Иван в неговата света обител се отбелязва тържествено всяка година на 1 юли, напомня Дарик. След векове на странстване в Средец, в Унгария и в старата българска столица Търново, нетленните, запазени изцяло телесни останки на светеца са върнати на мястото им в Рилския манастир на 30 юни 1469 г. А на следващия ден, 1 юли, преди 554 г. в храма на манастира е отслужена първата литургия в присъствието и на мощите.

Оттогава и до ден днешен (с изключение на няколкогодишното превръщане на обителта в музей през 60-те години на миналия век) денят 1 юли се отбелязва като трети празник на Рилския светец. Останалите два негови празника са на 18 август (деня на смъртта му) и 19 октомври (пренасянето на мощите в Средец).
На тези дни във всички храмове на Българската православна църква в страната и зад граница се извършва празнично богослужение и се измолва застъпничеството на всебългарския светец пред Бог.

Не от всички светци има запазени мощи - било цялото тяло или само отделни кости, но те не са необходимо условие за почит към святата личност. Мощите на даден светец сами по себе си са нещо материално, сякаш далеч от духовността. Те обаче се почитат не като магическа вещ, а само като повод да се обърнем с молитва към светеца или светицата, които са образци на вяра и живот за вярващите, а също да ги помолим да се застъпват за нас пред Твореца на видимия и невидимия свят в нашите усилия към духовно съвършенство и душевно спасение.

На 1 юли се чества и паметта на св. Козма и Дамян, християни лечители безсребърници, т.е. работели напълно безплатно в полза на болните. Те живели в Рим и пострадали заради вярата си в Христос през 284 г.

https://faktor.bg/bg/articles/chestvame-vrashtaneto-na-moshtite-na-sv-ivan-rilski-v-negovata-obitel-rilskiya-manastir

[Hatshepsut]

Следовниците на св. Иван Рилски


Св. св. Йоаким Осоговски, Гавриил Лесновски и Прохор Пчински – мозайка от патриаршеската катедрала  Св. Александър Невски

На 18 август отбелязахме Успението на св. Иван Рилски, най-таченият небесен застъпник на българския народ

Какво знаем и не знаем за последователите на Рилския отец, които на свой ред оставят ярки следи в духовната ни история?

Духовният подвиг на св. Иван Рилски, отишъл си от нашия грешен свят на 18 август 946 г., има силен отзвук по цялата българска земя в продължение на векове. За ранните му последователи знаем немалко, но предвид особеностите на житийната литература авторите са спестили много, и то важни ,,подробности"... Нека се опитаме, макар и хипотетично, да осветлим някои от ,,белите петна" в житията на бележитите отци, които крият интересни факти за други видни личности и събития.

Първият от известните ни последователи на св. Иван Рилски е  св. Гаврил Лесновски, който произлиза от богато семейство от с. Осиче до Крива Паланка. Живелият през XI в. Гаврил получава добро образование и научава "много езици" – може би в Охрид или Средец/София, а защо не и в Солун и Константинопол? След неочаквана смърт на своята годеница приема монашеството. Къде е станало това е неизвестно, но не е ли възможно да е в Рилския манастир или пък в съществувалата някога негова обител в днешната ни столица? Ще припомним, че в нея през XI-XII  в. са мощите на св. Иван, славен като ,,средецко светило". Гаврил изгражда храм ,,Архангел Михаил", около който е създаден Лесновския манастир. Впоследствие се усамотява в малък скит в някакъв дол край Злетово. Славата на лечител смущава скромния монах, който се заселва в някаква ,,непроходима планина" – напълно в духа на св. Иван Рилски... След неговата смърт мощите му са открити от друг монах, който не е българин, а е дошъл от Киевска Рус (дн. Украйна), но живее в Средец – косвено указание за възможната връзка на св. Гаврил с града. Мощите са пренесени в създадения от светеца Лесновски манастир – едно от огнищата на българската култура през столетията. Вярвало се е, че със застъпничеството на св. Гаврил местен болярин, наречен в житието "Михаил велик княз Български", побеждава "злия езичник Мавраган" – вероятно главатар на заселените по тези места в средата на ХІ в. печенези. След възобновяването на българското царство мощите на св. Гаврил са пренесени в Търново от цар Калоян и положени в църквата "Св. Апостоли" на хълма Трапезица.

Карта на манастира Прохор Пчински - 2022 г.

Приблизително по същото време се подвизава и св. Прохор Пчински (или Пшински), родом от района на Овче поле в Македония. Отново, подобно на св. Иван Рилски, Прохор напуска родната среда и се уединява в безлюдната планина Козяк до гр. Враня (днес в Сърбия). Там прекарва тридесет и две години като отшелник в една пещера. Традицията свързва монаха с Роман Диоген, управител на голямата византийска тема (провинция) България с център Скопие, а през 1068-1071 г. византийски император. По време на лов Роман се озовава пред пещерата на монаха, който прави силно впечатление на византийския военачалник, но и предсказва, че в недалечно бъдеще ще приеме императорската корона! Не е излишно да отбележим, че първият брак на Диоген е с неизвестна по име дъщеря на Алусиан и внучка на ,,българския самодържец" и ,,родом българин" цар Иван Владислав (1015-1018). При краткото си царуване Роман изгражда манастир в чест на св. Прохор, който има впечатляваща история като едно от духовните средища на македонските българи. За съжаление, в най-ново време съдбата на тази стара българска обител е едно от куриозните свидетелства за порочната същност на великосръбския шовинизъм и неговата ,,рожба" – днешният македонизъм. В манастира на св. Прохор, традиционното огнище на българския дух и вяра, през август 1944 г. под диктата на югославските комунисти и лично на диктатора Тито са ,,изобретени" т.нар. македонски ,,език" и неговата ,,азбука"! В израз на васалното си мислене македонската комунистическа власт начело с Лазар Колишевски предава манастира и околните села на ,,братска" Сърбия... По този повод информационната агенция на Ватикана съобщава, че става дума за ,,стар български манастир" и обяснява прогонването на тогавашното монашеско братство с терора на властите върху македонските българи.

Третият от известните последователи на рилския чудотворец е св. Йоаким Осоговски. Местен болярин посочва на монаха място за уединение – пещера край Сарандапор/Крива река в района на Крива паланкка. Там светецът прекарва много години, тачен от местните българи. През 1105 г. ловци откриват нетленното му тяло пред входа на пещерата. По-късно монахът Теофан гради храм, около който в средата на ХІІ в. е изграден Осоговският манастир – духовна опора на българщината в продължение на столетия. В началото на ХІІІ в. светата обител е посетена от цар Калоян, а през втората половина на XIV век манастирът е под опеката на Константин Драгаш, владетелят на Велбъжд/Кюстендил и Северна Македония.

Към последователите на св. Иван Рилски, но и на св. Климент Охридски и св. Наум, бихме могли да прибавим и св. Иларион Мъгленски – богослов и църковен писател, роден отново в Македония. Според св. патриарх Евтимий Търновски, ,,... родителите на блажения бяха сред твърде видните хора..." След като получава добро образование, постъпва в манастир, а по-късно е избран  за негов игумен – може би на някоя от охридските обители, създадени от св. Климент Охридски и св. Наум? През 1134 г. е ръкоположен за епископ на стария български град Мъглен (дн. с. Хриси, Гърция). В житието на светеца, написано от св. патриарх Евтимий, се разказва как Св. Богородица се явява на сън на тогавашния охридски архиепископ Евстатий и му казва: ,,Вземи Иларион, настоятеля на манастира, и го постави за пастир на мъгленци. Защото ще отвърне мнозина от съблазънта и ще ги насочи към светлината на благоразумието..." Наистина, Иларион се прославя като "воин срещу богомилите" и другите ,,еретици". По време на един спор озлобените опоненти на епископа го замерят с камъни... С разбита глава Иларион изпада в безсъзнание и е сметнат за мъртъв. Изненадващо се свестява, което е разтълкувано като чудо и знак на божествена закрила... По думите на патриарх Евтимий мъгленският епископ е имал влияние върху византийския император Мануил I Комнин (1143-1180), който ,,... за малко да отпадне от нашата благочестива вяра, ако блаженият Иларион не бе го укрепил и насочил с догматически речи... Когато царят вникна в тези неща, като се наслади чрез повелите на благочестието /.../, той отпращаше към Бога благодарствени песни, а на този архиерей показваше и засвидетелстваше всякакво покорство. И непрекъснато му изпращаше различни дарове и много други необходими неща..." Възможно е да се има предвид влиянието, което императорът, унгарец по майка, изпитва от католическата църква. Евтимий предава словата на св. Иларион против богомилите, ,,манихеите" (павликяните) и арменците, чиито оригинални текстове за жалост не са запазени.

Св. Иларион Мъгленски умира на   21 октомври 1164 г. В началото на XIII в. мощите му са пренесени в Търново от цар Калоян, като по-късно са пазени в църквата "Св. Четиридесет мъченици". Първото житие на светеца е написано от неговия ученик Петър и не е достигнало до нас, но вероятно е било известно и използвано от патриарх Евтимий. Създадената от търновския архиерей творба е образец на житийната литература и се разпространява не само в България, но и в Сърбия, Молдова, Влахия, земите на днешните Украйна и Русия. По предание във времето на османската власт светите мощи на Иларион Мъгленски са укрити, но през XIX в. при управлението на някой от митрополитите фанариоти са намерени и отнесени в Цариград. И да е имало такъв случай, явно не става дума за св. Иларион – според една византийска кратка хроника след завладяването на българската столица (17 юли 1393 г.) султан Баязид дарява мощите на своя български васал Константин Драгаш.

Независимо от едни или други неясноти около разгледаните последователи на св. Иван Рилски, техните съдби и светителски култове са красноречиво доказателство за изконната им българска същност, за общата ни история с днешната република Северна Македония – обща и българска...

https://trud.bg/