История на Тибетъ

[Hatshepsut]

Тибетската кухня

Основната храна в Тибет е ечемикът, чието препечено брашно се нарича цампа. Цампа се нарича още готово ястие, приготвено от това брашно с добавка на масло от як и тибетски чай. Брашното се използва и за приготвяне на тесто, което се разточва на паста или се използва за кнедли на пара, наречени момо. Месните ястия се приготвят предимно от месо от як, агнешко или свинско, често сушени или задушени с подправки и картофи.

Синапът се отглежда в Тибет и затова зърната му са добре застъпени в неговата кухня. Маслото от як, киселото мляко и сиренето са много популярни, а добре приготвеното кисело мляко се счита за много престижен деликатес. Чаят с масло от як е повсеместен. Друга забележителна напитка е ечемичната бира, чанг, която има сладък и пикантен вкус.

Цампа

Цампа

Цампа е традиционно тибетско ястие, основната храна на тибетците, представлява брашно от леко препечени ечемични зърна. Понякога цампа се нарича пшеничното и оризовото брашно, както и готово ястие, приготвено от това брашно.

Понякога цампа се нарича национално тибетско ястие. Освен като основна част от тибетската диета, цампа се използва и за ритуални цели – щипки цампа се хвърлят във въздуха по време на много будистки ритуали. Ритуалът на хвърляне на цампа се появява в пред-будистки времена и служи за умиротворяване на духовете в района и молба за тяхното покровителство и защита. След това е заимстван от будизма като "символ на празник и радост" и започва да се използва за празнуване на раждането на дете и погребение. В наши дни той е особено известен във връзка с новогодишните празненства, когато се хвърля цампа, докато се пеят молитви, призоваващи за късмет през новата година, както за себе си, така и за другите. Цампа се хвърля и по време на погребения за освобождаване на душата на починалия.

От цампа се приготвя вид каша с добавка на масло от як, тибетски чай, бира или вода. Има и питки, направени от цампа, като тънка пита хляб, аналог на индийското чапати. Сладките се пекат в котел или върху нагрята плоча.

Паста от семена от цампа и зира понякога се нанася върху болен зъб и други места. Тибетските атлети използват цампа като източник на бърза енергия.


Момо

Момо

Момо е ястие с пълнено тесто. Momo е подобен на монголски пози, китайски цзяоцзи, азиатски манти, грузински хинкали, руски кнедли, украински кнедли и италиански равиоли.

Тибетската дума Momo е заемка от китайската mómo.

Момо в доматен сос

Тестото Момо се прави от брашно и вода, понякога с мая и сода за хляб. За пълнежа се използват една или повече съставки:

- Месо: В различните региони са популярни различни видове месо. В Тибет, Непал и Североизточна Индия са популярни як, биволско, пилешко, козе, свинско месо, а в Ладакх - агнешко и месо от як. Каймата за плънката се приготвя с добавка на лук, чесън, кориандър, сол, черен пипер и често кимион.
- Зеленчуци или смес от месо и зеленчуци.
- Сирене, което е много популярно в Бутан и Сиким.
- Шоколадови блокчета Snickers или Mars. Подобни сладки момо са популярни в Непал сред чуждестранните туристи.


Тибетски чай

Тибетския чай (Часуйма) е напитка, популярна сред тибетците и някои други народи от югозападен Китай, както и в Бутан и Ладак. Съдържа чай, мляко, масло от як и сол.

Тибетски монах приготвя часуйма

Чаят е въведен в Тибет около 620 г., но придобива популярност сред всички слоеве от населението едва по време на управлението на школата Сакя (около 13 век).

От управлението на първия Далай Лама върху чая е въведен държавен монопол, който действа до началото на 19 век.

Тази напитка е важна част от ежедневната диета на тибетците. Всеки тибетец пие средно по 5-6 чаши на ден. Чаените листа се варят в мляко от як за няколко часа, след което напитката се изсипва в донгмо, специална малка бъркалка за чай, заедно с масло от як и сол, и след това се разбива до гладка, гъста консистенция. Понякога се оставя малко концентрат от чая и се добавя при следващото варене.

Маслобойки (донгмо)

Според етикета чаят се пие на малки глътки и след всяка домакинът отново налива чашата на госта до горе. Пийте поне две чаши. Ако вече не искате чай, най-добрият вариант е да оставите чашата пълна и да я изпиете точно преди да тръгнете.

Часуймa е висококалорична напитка, много полезна във високопланинските части на Тибет.

Тибетският чай не само се консумира самостоятелно, но и се добавя към цампа, основната храна на тибетците.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Тибет

https://ru.wikipedia.org/wiki/Цампа

https://ru.wikipedia.org/wiki/Момо

https://ru.wikipedia.org/wiki/Часуйма

[Hatshepsut]

Традиционна тибетска медицина

Традиционната тибетска медицина е традиционна будистка система за лечение, която се появява и разпространява в Тибет през 5-7 век. Тя се формира под влияние на древноиндийската и древнокитайската медицина, текстове на тантра и абхидхарма.

В съвременната медицина оценките на тибетската медицина са двусмислени.

Основата на тибетската медицина е доктрината за тримата Ниепа (,,виновници"):

лунг - вятър
три - жлъчка
бадкан - слуз

Животът в тибетската медицина се определя като "пулсация", а здравето и болестта се смятат за зависими от "пулсиращи" същности - "вятър", "жлъчка", "слуз".

Голямо значение в тибетската медицина се отдава на въздействието върху организма на чистия въздух и слънчевата светлина, диетологията. Терапията се основава на използването на природни средства от растителен и животински произход (до 1000 вида лекарства): ,,Няма такова вещество в природата, което да не е подходящо като лекарство." Учението за лекарствата е разделено на отделни дисциплини: вкусът на лекарствата, тяхното усвояване от тялото, тяхното действие, принципът на тяхното приготвяне.

Чжудши

Теоретичните основи на тибетската медицина се формират в периода на разпространение на будизма в Тибет (5 век). Основният текст - "Чжудши" ("Четири основи", също Джуд-Ши, Джуд-Ши) - е предмет на тибетската медицина. Текстът е написан въз основа на произведенията на индийските автори Вабхати младши и Чандрананда и в теоретично разбиране се връща към текстовете на тантра и абхидхарма.

Чжудши се състои от следните части:

"Ца-жуд" ("Дефиниция или определение на медицината"),
"Шед-жуд" ("Теоретична медицина"),
"Mannag-chzhud" ("Клинична медицина"),
"Chi-chjud" ("Фармация" или "Инструменти на медицината").

По-нататъшното развитие на тибетската медицина се свързва с такива тибетски лекари като Ютогба Йондан-гомбо младши (1112-1209), който написва коментари от "Осемнадесет части" върху "Чжудши", Дезрид Санджай Джамтшо (1653-1705), който написва произведението ,,Лхантхаб" (,,Насоки за терапия") като допълнение към 3-та част на ,,Чджудши" и ,,Вайдуря-онбо" (коментар върху ,,Чджудши").

Разпространение

Традиционната тибетска медицина е най-широко използвана в Тибет. Популяризирането на тази област на медицината се счита за една от важните задачи на правителството на тази страна. Знанието в областта на традиционната тибетска медицина първоначално е било съхранявано и натрупвано в тибетските манастири, често под прикритието на секретност. Днес най-големите университети в Тибет (Тибетския университет по традиционна тибетска медицина, Медицинското училище на университета Цинхай) предлагат курсове, достъпни за всички.

В момента традиционната тибетска медицина продължава да се използва в Тибет, Индия, Непал, Бутан, Русия (Сибир), Китай и Монголия. Освен това, през последните десетилетия, тя придоби известна популярност и в Европа, Северна Америка и други региони.

Принципи на тибетската медицина

Тибетската традиционна медицина се заражда преди повече от 5500 г. В по-късен етап, като клон на азиатската традиционна медицина, тя се повлиява от древните и дълбоки знания, идващи главно от Индия, Персия, Китай  и Централна Азия, но без да се нарушава основният и принцип – Карма (причина и следствие).

Всичко онова, което сте вие днес и което сте сътворили е поради факта, че сте заложили някакви причини във вашия живот и тибетската медицина като причинно следствена, лекува само и единствено причините. Когато тези причини са неизвестни, ние няма как да лекуваме следствията. Следствена медицина е съвременната медицина на Европа и Америка.

Тибетската медицина се ограничава до три болести, които тя нарича – неразположения. Тези неразположения имат три основни причини. Причините са само и единствено духовни. Те са алчност, високомерие, ниско самочувствие. Тези три причини са корена за всички наши неразположения.

Тези неразположения се лекуват само с три лекарства в Тибет и се извършват само в манастирски условия, защото там човек е изолиран от течащия живот.

Постене – за алчността. Към каквото си алчен – това постиш. Постенето, което развива волята се води от лекуващ монах. Човекът повелява своята воля, живот в неговите ръце, като той дава инструкции, какво да се прави и какво – не.

За болестта високомерие лекарството е отново едно и се нарича – чакане. Чрез чакане високомерният разбира, че е роден и ще си отиде по един и същи закон – както и най-бедният. Те биват пререждани от всички в манастира, дори и малките деца, тъй като те имат по-големи права и заслуги.

Лекарството за ниско самочувствие е мислене. Човекът, който мисли, че нищо не е добро в живота му, да мисли позитивно. Принципът за справянето с проблемите в Тибет е да се обърне поглед към дървото на възможностите и да оставим зад гърба си дървото на проблемите.

Лекуващият, спрямо канона на тибетската медицина произнася следните думи: ,,Ние сме трима – ти, аз и болестта! От теб зависи на коя страна ще застанеш! В момента, в който лекарят уточни причините за заболяването, той построява мост между здравето, където се намира лекарят и болестта, където се намира пациентът. Пациентът сам трябва да мине по този мост и няма друг начин. Духовната практика, наречена тибетска медицина насочва вниманието към самия човек, защото болният трябва да бъде излекуван.

Променяме причините и следствията стават различни!

Методите за лечение на тибетската традиционна медицина са пет. Наричат се ,,Пет благородни истини".

Правилно дишане на правилен въздух. Ако това не е правилно, нищо в този свят не е правилно – твърдят тибетските лекари.  Правилното дишане е само едно, нарича се коремно и се извършва чрез издуване на коремните мускули напред, диафрагмата притиска вътрешните органи, разтварят се крилете на белия дроб. Ако не дишаме правилно (коремно) долните части на белият ни дроб се сравняват със стая, която никога не се проветрява. Чрез това дишане, основната храна (Прана) ще влезе, там където трябва и ще се разпредели правилно в нашето тяло (има и други видове дишане прилагани от напреднали).

Правилно пиене на правилни течности. Изворната вода на тибетски се нарича ,,Тази вода, на която виждаме извора!". Поставяме я в такива съдове, които да не нарушат нейното качество. Тази вода при всички народи се нарича ,,жива вода". След водата идват натуралните сокове, изстискани пред  погледа ни. Следва прясното мляко (много хора имат алергии и непоносимост към него, но това не се отнася за майчиното мляко). Зеленият и черният чай са забранени поради големите количества танин. Отхвърлят се също кафе, оцветени, газирани и алкохолни напитки.

Правилно хранене с правилни храни. Това трябва да са храни предназначени за нашият клас – млекопитаещи. Това са зеленчуци, плодове, ядки, семена – в суров вид. Поради краткото лято в Тибет, тези храни главно се сушат . Това е живата храна, която дава всичко на нашият организъм. Тибетците ни съветват да приемаме различните цветове храни през седмицата – от бяло до черно. Можем да използваме и варени храни (20%), както и печени храни (10%), който съдържат микроскопични и невидими елементи на активен въглен, който подпомага панкреаса, перисталтиката и намалява киселинността на стомаха. Пържената храна се счита за изкуствена (с променен химически състав). Храните, които са изкуствено подсладени, изкуствено посолени и с наличие на други изкуствени добавки са излишни.

Правилни движения в правилна среда. Всеки, който лекува според тибетската народна медицина ви дава комплекс от упражнения и ви казва ключовата фраза ,,Движение – равно на живот, обездвижване – равно на смърт!". Работи се с един цялостен метод за движение, при  който всяка част на тялото се движи напред, назад, наляво, надясно, нагоре, надолу. Правят се ротации във всичките шест посоки. Казват се също магическите думи ,,На врата, която се отваря и затваря, пантите никога не ръждясват!". Движението се осъществява като се започва с главата и се свършва с петите. Правилните движения са, тези които не увреждат тялото. Идеята е да няма движения, за които сме неподготвени.

Правилно мислене сред правилни хора. Тибетците казват, че единственото, което притежаваме на този свят е времето между раждането, което е известно и смъртта, която не е известна. Времето не трябва да се дава на хора, които изсмукват енергията ни.

Тибетската медицина е и духовна практика, защото тя организира нашия дух и го кара да мисли в правилната посока. Свързването на болното тяло със здравето става по следните начини:

Диагностика: установява се коя от трите болести ни е поразила и определя начина на лечение. Следва постигане на съгласие между лечителя и лекувания, което е задължително.

След постигане на съгласие биват предложени различни външни и вътрешни подбудители, чрез които да се възстанови състоянието на имунната система, душата и ума, които са отражение на нивата физика, душевност и духовност.

На трето място се предлагат действия, които лекуваният да извърши. Тъй като кармичните действия водят до кармични резултати. По този начин човек подобрява своята карма.

На последно място се дават мантри (от персийски – славословие; думи които имат непреходно значение). Със своите вибрации тези думи подпомагат нашето излекуване и поставят в нашия мозък правилни семена, които никнат в бъдеще.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Традиционная тибетская медицина

https://zdraveizdrave.org/blog/2021/05/01/



Тибетската медицина, проф. д-р Александър Илиев

[Hatshepsut]

Тибетски будизъм

Тибетският будизъм е целостта на будистката религиозна доктрина и съответните ѝ институции, характерни за Тибет и някои региони на Хималаите, включително Монголия и Русия, северната част на Непал, Бутан и Индия (особено в Аруначал Прадеш, Ладак, Дарамсала, Лахаул и Спити в Химачал Прадеш и Сиким). Това е например държавната религия на Бутан. Той също се практикува в Монголия и части на Русия (Калмикия, Бурятия, и Тува) и в Североизточен Китай. Текстове и коментари с всепризнат авторитет се съдържат в Тибетски будистки канон, така че на тибетския език се гледа като на свещен език в тези области.

Тибетският будизъм представява в света 5 традиции: Нингма, Сакя, Кагю, Джонанг и Гелугпа (произход от Кадам).

Тибетската диаспора е разпространила будизма в много западни страни (в САЩ и европейски держави), където различните традиции са придобил популярност. Сред нейните най–видни представители е 14-ия Далай Лама Тензин Гяцо. Броят на нейните последователи, се оценява на между десет и двадесет милиона.

Ранно разпространение

Установяването на будизма в Тибет е няколковековен процес, при това в продължителен контакт с индийските първоизточници. По тази причина да се смята, че ученията на Буда са стигнали там в много чист и цялостен вид. Първите сведения за това са свързани с активността на живелия в първата половина на 7-и век крал Сонгцен Гампо (609 – 649). Повече от век след това неговият потомък крал Трисонг Децен (756 – 797) поканва двама велики учители – Падмасамбхава и Шантаракшита и те за първи път предават ученията на Буда в Тибет в цялата им пълнотата и това, което оставят в наследство по – късно става известно като ,,Старите Преводи" или школата Нингма. Първи пристига ученият Шантаракшита, ръкополага първите монаси и започва изграждането на манастира Самие недалеч от Лхаса. Той обаче среща два вида трудности, с които не успява да се справи: негодуванието на тибетската аристокрация и местните демонични енергии. Тогава кралят кани почитаният като втори Буда Падмасамбхава, наричан в Тибет Гуру Ринпоче, който се справя и с едното и с другото. Той предава тантричните медитативни методи и оставя многобрийни ,,Скрити съкровища" или Терми. Към края на царуването на Трисонг Децен, когато в страната са само учениците на Гуру Ринпоче и Шантаракшита, в столицата Лхаса се провежда съвет, на чийто диспути се решава от кои източници следва да се приеме Будизма, защото в Тибет имало и учители от Китай, които преподавали пътя на внезапното просветление, вероятно отговарящ на съвременния Чан или Дзен. Диспутите били безапелационно спечелени от Камалашила, ученик на Шантаракшита и оттогава насетне единствено учения дошли от Индия били приемани за автентични. Следва период от около век на разцвет на Будизма в Тибет, чийто апогей бележи царуването на третия от така почитаните Дхарма крале – Ралпачен.

Връщане на шаманизма

Възкачилият се след него на престола крал Лангдарма за краткото си царуване успява да разруши почти всички многобройни будистки манастири, които били вече построени из цял централен Тибет и следва дълъг период, през който се връща старата шаманска традиция на Тибет – религията Бон. Последвалите век и половина били трудни както за Дхарма, така и за Тибет, който така и не върнал силата си от времето на Трисонг Децен, а дори нямало и централизирана монархия. Манастирите били разрушени и само светските йоги поддържали приемствеността жива в семействата си. Останали също така и скритите учения – съкровища или Термите, които през следващите векове биват откривани и реализирани от еманации на ученици на Гуру Ринпоче наречени Тертони.

Новите преводи

През 11 век настъплението на ислямската династия на моголите в Индия допълнително ускорява преноса на ученията. Началото на периода на новите преводи или Сарма е пристигането на учения Атиша Дипанкара Шриджняна, поканен от кралското семейство Нари през 1040 г. Това също е времето на учители като Марпа Преводача, основател на Кагю, Кюнгпо Налджор основател на Шангпа Кагю, Кьон Кьончог Гялпо, основател на Сакя, Дромтонпа, ученик на Атиша и основател на Кадам и Долпопа Шераб Гялцен основал Джонанг. Някои от тях като Дрокми Лоцава, Бари Лоцава и Марпа Лоцава носят към името си тази почетна титла, която означава преводач. Докато за трите по-стари линии на Будизма в Тибет Нингма, Сакя и Кагю от централно значение са тантричните медитативни методи, то за по-късната школа Гелуг, вдъхновена най-вече от Кадам, по-типичен е Сутра подхода на постепенния път. Като основател на Гелуг се почита Дже Дзонкапа, учител на първия Далай Лама и Панчен Лама.

Школи


Тибетски будистки монаси в Румтек манастир в Сиким

Нингма

Нингма е най-старата от четирите основни школи на тибетския будизъм (другите три са Кагю, Сакя и Гелуг). ,,Нингма" означава буквално ,,древен" и често се нарича Нга 'гюр (тибетски སྔ་འགྱུར, уайли snga 'gyur, ,,школа на старите преводи") или ,,стара школа", защото е основана върху първите преводи на будистките свещени книги от санскрит на тибетски език през 8 век. Всъщност тибетският правопис и граматика били създадени за това начинание. В наши дни приемствеността Нингма е съсредоточена в Кхам в източната част на Тибет.

Традицията Нингма всъщност включва няколко отделни линии на приемственост, всички от които водят началото си от индийския учител Падмасамбхава (което означава на санскрит ,,Роден от лотоса", на Тибетски ,,Гуру ринпоче" – ,,Скъпоценен учител") – легендарният основател на Тибетския будизъм. Последователите на Нингма следват най-ранните доктрини на Ваджраяна (другите три школи са ,,Сарма" или Школи на новите преводи, възникнали от Втора вълна на преводи). Последователите на традицията се наричат ,,Нингмапа", като ,,-па" е наставка обозначаваща nomen agentis, сравнима с ,,-ар" или ,,-ист" в българския.

Падмасамбхава

Около 760 г. цар Трисонг Децен кани Падмасамбхава и индийския Махаяна учител Шантаракшита, в Тибет, за да въведат будизма в ,,Земята на снеговете". По това време Бон, местната духовна традиция в Тибет, е разпространена в големия район, част от който в сега наричаме Тибет. Крал Трисонг Децен поръчва превода на будистките Дхарма текстове на тибетски. Падмасамбхава, Шантаракшита, 108 преводачи и 25 от най-близките ученици на Падмасамбхава работят в продължение на много години в този проект за превод с неимоверни размери. Преводите от този период служат като основа за голямото пренасяне на Дхарма доктрините в Тибет. Падмасамбхава ръководи основно преводите на Тантра, а Шантаракшита се съсредоточава върху Сутрите. Падмасамбхава и Шантаракшита основават и първия будистки манастир Самйе на тибетска територия. Той е главен център на предаването на Дхарма през тази епоха.

Чудотворните способности на 25-имата ученици на Падмасамбхава широко се приемат от тибетските будисти. Тези ученици са: Дхарма краля Трицонг Децен, Йеше Цогял, Пагор Лочен Вайрочана, Сангие Йеше, Гялва Чоянг, Намкхай Нйингпо, Нгаг Йеше Цхону (Джнанакамура), Дрок Палгий Йеше, Ланг Палгий Сенге, Дордже Дуджом, Йеше Янг, Согпо Лхапал, Йеше Де, Кхарчен Палгий Вангчук, Данма Цеманг, Лочен Кава Палцег, Шудбу Палгий Сенге, Гялвей Лодрьо, Кхие` у Чунг Лоцава, Тенпа Намкха, Одран Палгий Вангчук, Ринчен Чок, Лхалунг Палгий Дордже, Кончок Джунгне и Гялва Чангчуб.

На тази основа тантрическият будизъм се установява цялостно в Тибет. От 8 до 11 век Нингма е единствената школа на будизма в Тибет. С царуването на крал Лангдарма (836 – 842) настъпват времена на политическа нестабилност, които продължават през следващите 300 години, като през този период будизмът е преследван и до голяма степен е принуден да стане таен. От 11 век традицията Нингма процъфтява заедно с новите Сарма школи и по това време нингмапите започват да се открояват като отделна група и започват да използват понятието ,,Нингма".

Традицията Нингма е уникална сред четирите школи с това, че нейните последователи никога не са имали политическа власт и така тя остава по-далеч от политическите машинации в Тибет. Тя се различава и със своята децентрализация и по-малката важност на монашеството в сравнение с другите школи, съответно с по-голям превес на нгакпите – стопани-миряни и йогини.

В Нингма никога не е имало единствен водач (държател), както Ганден Трипа на Гелугпа, Кармапа на Карма Кагю и Сакя Тризин на Сакя. Едва неотдавна в изгнание в Индия е създадена такава роля по искане на тибетското правителство и тя до голяма степен е административна. Въпреки това, ламите, които са заемали тази роля са сред най-високо почитаните. Те са:

Негово Светейшество Кябдже Дуджом Ринпоче (ок. 1904 – 1987), служил от 1960-те години до смъртта си
Негово Светейшество Дилго Кхиенце Ринпоче (ок. 1910 – 1991), служил от 1987 г. до смъртта си
Негово Светейшество Пенор (Пема Норбу) Ринпоче, служил от 1991 г. до оттеглянето си през 2003 г.
Негово Светейшество Миндролинг Тричен Ринпоче, служил от 2003 г. до смъртта си през 2008 г.
Все още не е избран нов глава на традицията.

Линията Нингма има ,,шест манастири – майка", въпреки че съставът на шестте се е променил с течение на времето:

Дорже Драк
Дзогчен
Каток
Миндролинг
Палюл
Шечен
Също така за отбелязване е

Самие – първият будистки манастир в Тибет, създаден от Падмасамбхава и Шантаракшита

Кагю

Традицията Кагю (тиб. bka'brgyud) е една от четирите основни школи на тибетския будизъм (другите три са Нингма, Сакя и Гелуг). Тя се формира в периода на повторното разпространение на будизма в Тибет през 11 – 12 век и следователно принадлежи към традицията на новите преводи или Сарма. Нейният произход може да бъде проследен до ученията на индийските будистки майстори, известни като 84-та махасидхи, които от 5 век започнали да преподават, пазените дотогава в голяма секретност учения на Ваджраяна малко по-открито. В рамките на традицията Кагю се развили две основни направления: Марпа Кагю и Шангпа Кагю.

,,Кагю" (буквално ,,устна приемственост") обикновено са интерпретира като съкратена форма на Ка баб ши гю па (тиб.) и се отнася до четири приемствености, които Тилопа (988 – 1069) получил от своите учители. Няма пълно съответствие между историческите източници за това кои са те, но най-често споменаваните имена са тези на Индрабодхи, Нагарджуна, Накпопа, Лавапа, Матанга и дакини Субхагини (Калпа Бхадра). Тези приемствености включвали различни цикли от Анутарайога-тантра (като Гухясамаджа, Чакрасамвара, Махамая, Чатупитха, Хеваджара и други), инструкции за практиките от етапа на осъществяване (тиб. дзог рим) със знаци, впоследствие станали известни като Шестте доктрини на Наропа и Великия Печат или Махамудра.

Счита се, че Тилопа е получил инструкции не само от тези учители. но и директно от Ваджрайогини (скт.; тиб. Дордже Налджорма) и Буда Ваджрадхара (скт.; тиб. Дордже Чанг), който е източник на всички школи на новите преводи.

Тилопа има няколко ученици, но основен продължител на неговата линия станал Наропа (1016 – 1100), известен също и като ,,великия пандит", защото преди да стане ученик на Тилопа е един от водещите учени в прочутия по това време будистки университет Наланда (5 – 12 в.). След като преодолял множество трудности, Наропа получил от Тилопа дванадесет учения. Впоследствие той систематизирал част от тях т. нар. Шест доктрини на Наропа, които заедно с ученията на Великия Печат, се превърнали в ,,запазена марка" на всички Кагю-школи.

В съответствие с предсказанието, направено от Тилопа, главен ученик и следващ държател на приемствеността станал тибетецът Марпа.

Ученията на линията са събрани и пренесени през единадесети век чрез трите героични пътувания на Марпа Лодзава в Индия. Там той прекарва с Наропа и още множество учители около двадесет години. Впоследствие активността на Гампопа добавя към линията ученията на Кадам за постепенния път, както и многобройни манастири. Освен, че се разраства, линията дава началото на четири големи и осем по-малки линии. Кармапа – главата на Карма Кагю, най-голямата от тези школи, е първият, който започва съзнателно да се преражда, което по-късно става типично за всички линии.

Има много Кагю манастири в Кхам, източната част на Тибет:

Палпунг – седалището на Тай Ситупа и Джамгон Конгтрул
Ралунг -- седалището на Гялванг Друкпа
Сурманг – седалището на Трунгпа тулку
Цурпху – седалището на Н.С. Гялва Кармапа
Цурпху, един от най-важните е в Централен Тибет, също както Ралунг и Дрикунг.

Сакя

Сакя (Сакяпа) (Sa skya, ,,сива земя") е една от четирите главни школи на Тибетския будизъм, наред с Нингма, Кагю, и Гелуг. Тя е една от т.нар. стари или Червеношапкови школи заедно с Нингма и Кагю и в същото време се числи към новите преводи (тиб. Сарма) от повторния пренос на ученията от Индия. Учителите от традицията Сакя са известни като ,,Притежателите на всички Учения" поради съхраняването през хилядолетната история на огромен брой учения. Най-известен сред четиридесет и единия пазителите на трона на Сакя е великия Сакя Пандита (1182 – 1251), чието тяло носело основните и второстепенни знаци на Буда.

Името Сакя (Сакяпа) (,,сива земя") произлиза от уникалния сив пейзаж на Хълмовете Понпори в южната част на Тибет близо до Шигадзе. Там бил построен манастира Сакя, който бил първи манастир на тази традиция и основно седалище на тази будистка школа. През 1073 година бил построен от Кьон Кончог Гялпо.

Традицията Сакя се развива през втория период на така наречените Нови Преводи от будисткия писмен език Санскрит през късния 11 век. Той била основана от Дрогми Лоцава, един от големите учени и преводачи (тиб. Лоцава), обучаван двадесет години в университета Викрамашила пряко под ръководството на Наропа, Ратнакарашанти, Вагишвакирти и други велики пандити на Индия.[1]

Кончог Гялпо става ученик на Дрогми по съвет на своя по-възрастен брат.[2]

Сакя била създадена от ,,Петте Почитани върховни Учители", започвайки с внука на Кончог Гялпо, Кунга Нйингпо, който става известен като Сачен (съкратено от Сакяпа Ченпо - ,,Великия Сакяпа"):[3]

Сачен Кунга Нйингпо
Сонам Цено
Драгпа Гялцен
Сакя Пандита
Чогял Пакпа
Будон Ринчендуб (1290 – 1364) бил важен учен и книжовник, един от най-прочутите историци на Тибет. Други знаменити учени от традицията Сакя били така наречените ,,Шест Украшения на Тибет:"

Яктук Сангиеи Пал
Ронгтон Шега Кунриг
Нгорчен Кунга Зангпо
Зонга Кунга Намгиел
Горампа Сонам Сенге
Шакия Чокден

Трона на школата Сакя се предава по наследство между мъжките наследници на клона Сакя в семейството Кьон.

Манастирът Сакя е седалище на Н.Св. Сакя Тризин.

Джонанг

Джонанг (джо-нанг; китайски: 觉 囊) е една от школите на тибетския будизъм. Нейните корени в Тибет могат да бъдат проследени до началото на 12 век и учителя Юмо Микьо Дордже, но става много по-широко известна с помощта на Долпопа Шераб Гялцен – монах, първоначално обучен в школата Сакя. Школата Джонанг дълго е смятана за изчезнала в края на 17 век, ликвидирана от ръцете на петия Далай Лама. Той насилствено присъединява манастирите на Джонанг към школата Гелуг, обявявайки ги за еретични. Напоследък обаче е открито, че някои отдалечени манастири Джонанг са избягнали тази съдба и продължават практиките си без прекъсване до наши дни. Според Грушке около 5000 монаси и монахини на Джонанг практикуват традицията в райони отвъд историческите граници на влияние на Гелуг.

През 1294 г. монахът Кунпанг Тукдже Цондру основава манастира Пунцок Чьолинг в Джомонанг, около 160 km северозападно от манастира Ташилунпо в У Цанг (Шигаце). Духовната традиция, която е създадена на това място, става известна като Джонанг.

Традицията Джонанг обединява две конкретни учения: учение, което става известно като жентонг (или шентонг) философията на пустотата, и Дро-приемствеността на Калачакра тантра. Произходът на тази комбинация в Тибет може да бъде проследен до учителя Юмо Микьо Дордже (11 – 12 век), който бил ученик на кашмирския учител Сомнатха.

След няколко века на независимост обаче, в края на 17 век, школата Джонанг е нападната от петия Далай Лама, който превръща техните манастири в част от ордена на Гелуг.

Школата Джонанг е дала на света редица известни будистки учени, като Долпопа Шераб Гялцен (1292 – 1361)[1], но най-известен става Джецун Таранатха (1575 – 1634). Таранатха поставил голямо ударение върху Калачакра системата на тантра. След като манастирите на Джонанг били насилствено обърнати към приемствеността Гелуг, Калачакра ученията били погълнати в тази школа. Влиянието на Транатха върху начина на разсъждение в Гелугпа продължава и до днес в преподаването на 14-ия Далай Лама, който активно насърчава посвещенията в Калачакра.

Гелуг

Гелуг или Гелуг-па (или Ге Луг Па, ге-луг-па, или Гелугпа), позната също като Жълтите шапки е будистка школа основана от Дже Цонкапа (1357 – 1419), философ и тибетски религиозен водач. Той установява първият манастир в Ганден, a Ганден Трипа ,,държателят на трона Ганден" е официален глава на школата, докато на практика най-влиятелните фигури са Далай и Панчен Ламите. Съюзявайки се с монголите като мощен патрон, Гелуг се оказва най-многобройната и влиятелна будистка школа в Тибет в края на 16 век.

Лама Цонкапа

Голям привърженик на ученията на школата Кадампа (Ка'-дам-па), Цонкапа бил ентусиазиран поддръжник на важността на Махаяна принципа за универсалното съчувствие като основна духовна ориентация. Наред с това той поставя силен акцент върху развиването на задълбочено вникване в учението за пустотата, изложено от индийските учители Нагарджуна (2 век) и Чандракирти (7 век). Според Цонкапа тези два аспекта на духовния път, съчувствие и мъдрост, трябва да се вкоренят в безрезервно желание за освобождение подтиквани от истинско чувство за себеотрицание. Той ги нарича ,,Трите основни аспекти на пътя" и смята, че въз основа на тези три човек трябва да се поеме задълбочения път на Ваджраяна будизма.

Централните учения на школата Гелуг са Етапите на пътя(Ламрим), основани върху ученията на индийски учител Атиша (ок. 11 век) и систематичното развиване на възгледа за пустотата. Това се обединява с медитации от Най-висшата йога тантри идам и като Гухясамаджа, Чакрасамвара, Ямантака и Калачакра, където основен фокус е прякото преживяване на неделимото единство на блаженство и пустота.

Шест коментара на Цонкапа са основния източник за ученията на Гелуг традицията, както следва:

Великото изложение на етапите на пътя (Лам-рим чен-мо),
Великото изложение на тантра (Нгаг-рим ченмо),
Същността на красноречието на тълкувателните и окончателните учения (Drnng-nges legs-bshad snying-po),
Възхвала на относителността(rTen-'brel bstodpa),
Ясното изложение на петте етапа на Гухясамаджа (gSang-'dus rim-lnga gsal-sgron) и
Златната броеница (gSer-phreng).
Всеки Гелуг манастир използва собствен комплект от текстови коментари от различни автори, известни като монашески ръководства (Тиб. yigcha). Ученията на Цонкапа се разглеждат като защита срещу развиване на заблуди в разбирането и практиката на Махаяна и Ваджраяна. Казано е, че неговите истински последователи вземат Великото изложение на етапите на пътя като свое сърдечно учение.

Школата Гелуг акцентира върху етиката и монашески дисциплина на Виная като основен елемент на духовната практика. По-специално, подчертава се необходимостта да се преследва духовна практика степенувано по последователен начин. Вероятно, Гелуг е единствената школа от Ваджраяна будизма, който предписва монашеско ръкополагане като необходима квалификация и основа в своите учители (лами). На светски хора обикновено не се разрешава да се дават посвещения, ако има учители с монашески обети в непосредствена близост. Тази дисциплина е установена от Цонгкапа като механизъм, предназначен да помогне за предотвратяване на будистките учения от дегенерация. Дже Ринпоче чрез ненадмината мъдрост и директно Възприятие на Манджушри показва на съзнателните същества виждане на това, как Ваджраяна ученията могат да се практикуват без да се компрометира ,,Виная".

Една от дълбоките (но не задължително отличителни) характеристики на Гелуг традицията е тази, която учи на външно спокойствие и контролиран маниер слушателя, докато в същото време вътрешното равновесие се свързва с Двата етапа на медитиращия практик. Обяснението на Цонгкапа (следвайки Атиша) представя сутра и тантра, като взаимно допълващи се пътеки.

Цонкапа основава манастира Ганден през 1409 година като свое основно седалище. Той има много ученици, неговите главни ученици са Гялцаб Дже (1364 – 1431) и Кедруп Дже (1385 – 1438). Други изтъкнати ученици са Тогден Джампал Гяцо, Джамянг Чодже, Джампченпа Шераб Сенге и Гялва Гендун Друп, 'Първия' Далай Лама (1391 – 1474). След смъртта на Цонкапа, неговите учения са държани и разпространявани от Гялцаб Дже и Кедруб Дже, които били негови наследници като игумени на манастира Ганден. Все още линията е държана от Ганден Трипа – трон-притежателите на Ганден манастира – сред които настоящия притежател е Кеншур Лунгри Намгял, 101-вият Ганден Трипа (а не, както често се недоразбира от Далай Лама).

Манастирът Дрепунг е основан от Джамянг Чодже, манастирът Сера е основан от Чодже Шакия Йеше и Гялва Гендун Друп основава манастира Таши Лунпо.

Манастирът Лабранг, в Ксиахе област в провинция Гансу (и в традиционно тибетската историческа област Амдо) е основан през 1709 година от първия Джамянг Цаипа, Нгаванг Цондру. Много Гелуг манастири били построени из цял Тибет както и в Китай и Монголия.

Сред основните държатели на линията Гелуг са последователните превъплъщения на Далай Лама (също често наричани с 'Гялва Ринпоче'), приемствеността на Панчен Лама, Чагкия Дордже Чанг, Нганчен Кончог Гялцен, Кииушо Тулки Тенцин Тринли, Джамянг Шепа, Пурчок Джампа Ринпоче, Джамянг Деве Дордже, Такфу Ринпоче, Качен Йеше Гялцен, последователните прераждания на Кябдже Йонгдцин Линг Ринпоче, и последователните прераждания на Кябдже Йонгцин Триджанг Ринпоче.

Трите най-важни центъра на Гелугпа приемствеността, които също се наричат ,,великите три" Гелугпа университетски манастири на Тибет, са Ганден, Сера и Дрепунг манастири, близо до Лхаса:

Ганден – седалището на Ганден Трипа
Дрепунг – домът седалище на Далай Лама
Сера

Три други манастира имат особено важно регионално влияние:

Махаяна – седалището на Н.С. Кадампа Дармараджа (25-ия Атиша Джянгкю Тилеи), Непал
Ташилунпо в Шигадзе – основан от първия Далай Лама, този манастир сега е седалище на Панчен Лама
Лабранг в източната част на Амдо
Кумбум Джампалинг в източната част на Амдо

Голямо духовно и историческо значение се поставя върху:

Храмът Джоканг в Лхаса – казано е, че е бил построен от цар Сонгцен Гампо през 647 година, основно място за поклонение

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тибетски будизъм

https://bg.wikipedia.org/wiki/Нингма

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кагю

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сакя

https://bg.wikipedia.org/wiki/Джонанг

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гелугпа

[Hatshepsut]

Тибетска музика

Тибетската музика включва музикални традиции, развити от древни времена от населението на високопланинските райони на Хималаите (сега тези региони са част от Китай, Индия, Бутан и Непал). Освен това е силно повлиян от музикалните традиции на Централна и Южна Азия.

Най-ранните музикални образци на тибетската музика са свързани с ритуалите на анимистичните култове, предимно с древната религия Бон (декламации и танци на шамани под акомпанимента на ударни инструменти). В древността е имало и различни вокални жанрове - епични песни на странстващи музикални групи "бе-да", изпълняващи легендата за Гесер, широко известна в Централна и Източна Азия и др., както и различни и много своеобразни местни стилове - песни-танци "khabdro" (Бутан), соло пеене "zhungdra", песни в съпровод на лютня "nangma" (КНР) и др. Най-характерното за тибетската музика е антифонното пеене.

Струнните инструменти са широко използвани в традиционната тибетска музика (много от тях са от китайски и монголски произход): символът на тибетската песен е шестструнната лютня драньон, седемструнната непалска лютня, дву- или четириструнната пиуан цигулка и 25-струнна цитра ,,гюман". Като духови инструменти се използват напречни флейти ,,линбу" и ,,донглам" (така наречената флейта-сирак).

През 7-9 век, с разпространението на будизма, музикалните традиции на Тибет са тясно преплетени с култовата практика на дзонгите (укрепените манастири). Вокалната музика в тази нова култура е представена от песнопения, изпълнявани в нисък регистър, в ограничен гласов диапазон, с богата певческа орнаментика. Тези песнопения се пеят както на тибетски, така и на санскрит. Сред тях има рецитации-песнопения - chodon, chojod, chodeb, чиято поява датира от 7 век - те са прости по структура и са били използвани не само в будистки ритуали, но и в светски церемонии; както и появилият се през 11 век ,,джан", който има по-развита интонационна структура и винаги се изпълнява с бавно темпо. Ансамбълното пеене включва водещи гласове (umdzad) със специална вокална техника, която се характеризира с честа употреба на превключвания на регистъра, като йодли, както и подчертани въздишки като ритмични акценти. Често има имитации на животински гласове, свързани с будистката система от символи.

От 9-10 век пеенето на религиозните и мистични химни на гурите придобива особено значение в тибетската музика. Най-известни са химните на живелия през 11-12 век. поет-мистик Миларепа (сборник "Океан от мелодии"). Инструменталните композиции не играят самостоятелна роля в будистките церемонии, тяхната роля се свежда до разделяне на интерлюдиите между песнопенията. Съставът на инструменталния ансамбъл, обикновено 12-18 музиканти, включва: духови инструменти - гялинг (тип обой), дунгчен (метална тръба), дунгкар (рог от черупки), канлинг (къс метален рог, по-рано изработван от човешка кост); перкусии - различни видове барабани, гонг карнгай, камбана дрилбу. Музиката, изпълнявана на всички ритуални инструменти, обикновено се основава на мелодични и ритмични формули, които имат определена семантика. Тибетската музика използва специфична нотна система от мнемоничен характер.

В будистките ритуали важна роля принадлежи на циклите от магически танци, чието изпълнение е придружено от барабана нгашунку и чинелите ролмо. Появата на този вид танци се отдава на предбудисткия период, но до 15-16 век те стават неразделна част от ритуално-мистичната драма чам (на монголски - цам), която е популярна и до днес.

В тибетската култура има и по-светска танцова драма - ache-lhamo. Тя се основава на будистки легенди и е придружена от речитативни рецитации, солово и хорово пеене.

От средата на 20 век културни институции от съвременен тип започват да възникват на териториите, населени с тибетци - в Бутан Центърът за изкуства и занаяти в Тхимпху (от 50-те години на миналия век), в Индия - Институтът по тибетология Намгял в Gangtok (от 1958 г.) и Тибетския институт за сценични изкуства (от 1959 г., en: Tibetan Institute of Performing Arts). Тези институти са направили много за изучаването на тибетската музикална култура и нейното популяризиране. Съвременните тибетски будистки музиканти и изпълнители участват в различни концерти - проповеди и понякога си сътрудничат с европейски музиканти и изпълнители, които не са безразлични към будистките теми.

През 21 век Алън Дава Долма допринася за популяризирането на тибетската музика.Като много популярна певица от тибетски произход в Китай и Япония, тя изпълнява някои от песните си на тибетски.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Музыка Тибета

[Hatshepsut]

На Тибетското плато живеят хора от 5000 години


Съвременните тибетци са потомци на хора, които са живели непрекъснато на Тибетското плато в продължение на поне 5000 години

Съвременните жители на Тибетското плато са потомци на хора, които са обитавали "покрива на света" през последните пет хилядолетия. В най-мащабното по рода си проучване изследователите секвенират десетки древни геноми от региона, разкривайки откъде са дошли древните му заселници и как са се приспособили към живота на голяма надморска височина.

Тибетското плато се простира от северния край на Хималаите на площ от 2,5 милиона квадратни километра. Това е високопланински, сух и студен регион. Въпреки негостоприемната среда, на платото присъстват хора още от праисторически времена. Преди 160 000 години в североизточния край на платото са живели денисовци - изчезнали хоминини, които са се кръстосвали както с неандерталците, така и с предците на съвременните хора. Каменните инструменти, изработени преди 30 000-40 000 години, са още един знак за ранно човешко присъствие в региона.

Но кога хората са установили постоянно присъствие на платото - и откъде са дошли - е спорен въпрос, отбелязва Цяомей Фу (Qiaomei Fu), еволюционен генетик от Китайската академия на науките в Пекин, ръководител на изследването.

Историческите данни датират едва отпреди 2500 години. Датирането на седименти с отпечатъци от човешки ръце и крака в централната част на платото показва, че хората може да са живели там постоянно още преди 7 400 години.

Фу и нейният екип секвенират древни геноми от останките на 89 индивида, датирани от 5 100 до 100 години, открити от 29 археологически обекта. Проучването им потвърждава, че постоянното обитаване на региона предхожда историческите сведения. То също така очертава сложна картина на това откъде са мигрирали ранните тибетци и как взаимодействието им в региона и със съседите им от низините е оформило тяхното генетично наследство.

"Много е вълнуващо, че получаваме древна ДНК от този географски регион", споделя Вагхиш Нарасимхан (Vagheesh Narasimhan), изследовател по компютърна геномика в Тексаския университет в Остин.

ИЗТОЧЕН ПРОИЗХОД

Анализът на геномите разкрива, че древните обитатели на Тибетското плато имат силни генетични връзки с етническите групи на тибетците, шерпите и цян, които днес живеят на платото или в близост до него. Сравненията на най-старите геноми с древни и живи хора в цяла Азия показват, че предците на съвременните тибетци са пристигнали на платото от изток. За разлика от Индия и останалата част от азиатския субконтинент, Тибет е бил населен с пришълци от Източна Евразия и Централна Азия.

"Те определено са били източноазиатци, и то от северната част на Източна Азия", отбелязва Фу.

Геномите разкриват свежи притоци на гени, които предполагат, че имигрантите от низините на Източна Азия са пристигали на платото повече от веднъж. Търговията с фермери, отглеждащи просо, от района на горното течение на Хуанхъ (Жълтата река) в днешен Североизточен Китай вероятно е била причина за взаимодействието между съществуващите тибетски заселници и новодошлите преди 4700 години. През последните 700 години се наблюдава допълнителен приток на гени от изток.

"Има приемственост", обяснява Ирене Галего Ромеро (Irene Gallego Romero), изследовател по геномика в университета в Мелбърн, Австралия, "но има и последователно движение на влияния в и извън региона."

Доказателства за тези взаимодействия са съществували под формата на керамика и други артефакти, но това е първият категоричен знак, че популациите са обменяли нещо повече от своята култура и знания, разказва Фу.

Географското и временно разпределение на алелите EPAS1. Всеки кръг представлява генотип EPAS1 в един древен тибетски индивид. Белите кръгове представляват индивиди, които са хомозиготни за неадаптивния хаплотип EPAS1, сините кръгове представляват индивиди, които са хомозиготни за адаптивния хаплотип EPAS1, а полузапълнените кръгове представляват хетерозиготни индивиди

ЖИВОТ НА ВИСОКО НИВО

Геномите разкриват и как тибетските заселници са се адаптирали към околната среда. Много от днешните жители на Тибетското плато имат версия на гена EPAS1, която им позволява да се развиват в среда с по-ниско съдържание на кислород5. Смята се, че високопланинският вариант на EPAS1 произхожда от денисовците.

Фу и нейният екип успяват да проследят нарастващото разпространение на високопланинския вариант на EPAS1 с течение на времето. Докато малко над една трета от изследваните индивиди, датирани преди 2500 години, са имали този вариант, почти 60% от тези, датирани преди 1600-700 години, са имали този ген. Това все още е по-ниско от 86% честота при съвременните тибетци, което предполага, че в близката праистория е имало бърз подбор за този вариант.

"Това е пример за естествения подбор при хората в последно време", посочва Нарасимхан.

Все още не е ясно кога за първи път се е появил високопланинският вариант на EPAS1.

"Би било наистина интересно да знаем колко далеч назад в миналото е станало това", добавя Галего Ромеро.

Фу се стреми да отговори на този въпрос, като секвенира геномите на по-стари останки, ако такива бъдат открити на платото.

https://nauka.offnews.bg/chovekat/na-tibetskoto-plato-zhiveiat-hora-ot-5000-godini-54866.html