Селверь Алиева

[Hatshepsut]

Във лятото на думите...

Във лятото на думите са само птици.
Започвам всяка сутрин отначало.
Светът съблича всичките си летни ризи.
Септември няма край, къде да те очаквам?
Неназовимото в сърцата е лилаво.
Не може всичко синьо да се изговори.
Оранжевото в низините ни е лава,
но не това е, във което си затворен.

Светът е повече, отколкото си мисля.
Смалява ни това, което ни прегръща.
От бялото на думите отлитат ято птици.
Повтарям си зеленото, за да не свърши.

[Hatshepsut]

От празни думи ме болят очите...

"От празни думи ме болят очите..."
                                                     Петранка Божкова


Дали ще заприличаме на лунни паяци,
оплетени във собствената си окръжност?
По паяжинните ни отпечатъци
светът след нас ще знае, колко тъжни
са буквите на днешните ни радости.
И че е все едно, какво си имал,
и все едно, какво ти е откраднато.
Че всяка самота е поносима,
но само ако си навътре в лятото.
И само ако си навътре в думите.   
Но толкова, че да се вижда всякога
прозорецът към другите.

Гърлата ни болят от премълчани истини.
От викане наум болят гърлата.
От празни хора ни болят зениците.
И се пропуква есенната ни позлата.

[Hatshepsut]

Есенни дълбочини

Есенни дълбочини и улици
в иначе забързания град.
Тихо се целуват две приумици.
Кой ли вятър ги събра? 

Има ли защо да ги отричаме,
щом сърцата им са пак сърца? 
Полетът наум е пак обичане. 
Болката наум е пак сълза. 

Вечно спорим, кой е повече.
Вечно не разбираме снега.
Първо си поставяме оковите,
после ненавиждаме врага.

Есенни лица и музика.
Облаци в небесния атлас.
Облаци ли? Не, това са устните
на обичалите преди нас.

[Hatshepsut]

Докрай не се обича никога...

Докрай не се обича никога.
Моретата мълчат на свой език.
Разпада се на малки фигури
един съвсем случаен стих.

Но трябва ли сърце, не трябва ли? 
Каквото си събрал, раздай! 
Не ме е страх, че свършва лятото,
защото е начало всеки край.

Докрай не се обича никога,
дори да съществува край.
Където съм посяла стихове,
ще бъде книжният ми рай.

[Hatshepsut]

Септември няма нищо общо...

Втечнени състояния и граници. 
Септември няма нищо общо.
Високи думи зад оградите.
Случайностите са нарочни.

Солта на думите не е от лятото.
Зависими сме от морето.
Мълчим, да не изгубим някого. 
Мълчанието също има ехо.

И трудно си намираме отдушници.
Фонтанът на сърцето е заключен.
Не хвърляме, а трупаме ненужното –
за някога, за всеки случай.

Но всяко зло е само изпитание
на крепкостта на нервната система. 
От всеки стих не става епитафия.
Животът е променлива морфема.

Втечнени думи и стихотворения.
Безумия струят от всеки тайник.
Сърцето е със звездни междуредия –
и знайни и незнайни.

[Hatshepsut]

Не обещавам

Не обещавам да остана.
Не обещавам и да укротя
морето в мен. Но всяка рана
е повод да не искам да летя. 

Не обещавам да съм друга,
ако внезапно свърши песента. 
Това, което ме напуска,
е повече от всичко на света. 

Не обещавам да забравя.
Не споменавайте сега дъжда. 
Понякога е нужен краят.
Светът се срутва от една лъжа.

Какво като не съм успяла
да се науча на какво ли не?
Това, което съм раздала,
е повече и от самата мен.

[Hatshepsut]

Когато си говорим за море...

Когато си говорим за море,
душите стават сини. 
Единият от нас ще разбере,
че всичко е простимо.

Че всичко е въпрос на топлина,
на близост и на котви. 
От много обич в нашите дъна
е станал друг животът.

Защото си говорим за море,
студът е тъй невидим.
Във думите дали ще поберем
безбрежността на дните?

Дали ще си намери нова плът
сърцето изгоряло?
Морето може ли да бъде път
без край и без начало?

[Hatshepsut]

(летни краткомислия)

*
И знам, че първо ще си тръгне лятото.
Септември ще е мокър и сънлив.
Ще ни опиват есенните ягоди,
за да забравим, колко сме сами.


*
Дъждът сега е само сън в косите
и прошки в неизпратени писма.
От много лято станах по-красива.
От много хора станах по-сама.


*
Не си мисли, че само аз съм тук.
Наоколо са всичките ми демони.
Животът ми е тръгване на юг.
Каква да бъда? Бяла ли, зелена ли?


*
Напразно се опитвам да си спомня
морето с вчерашните му вълни.
Дете ли бях, така ли ми се стори?
Върни ме там! Върни ме там! Върни!


*
Разпръсквам тишината произволно.
Струи мелодия през нощните стени.
Какво като безпаметно се рони
вселената ми? Всеки е раним.


*
Дърветата приличат на играчки
в страната на далечните неща.
Но надали ще мога да заплача,
преди съвсем да се изгубя там.


*
Ще се отричаме от вчерашните граница,
когато разберем, че всичко е море.
Забравя се незабравимото, забравя се.
И може би така е най-добре. 

[Hatshepsut]

Август

Колко дълги бяха цветовете ни,
колко песни знаехме преди.
Въжените мостове – разплетени,
плуваме в несигурни води.

В нас са свободата и забраните.
Чувствата са преходни, нали?
Стихове са, стихове са раните,
затова не спира да вали.
 
Август беше много дълъг някога.
Имаше надежди след снега.
Нямаше причина да избягаме.
Нямаше тъга.

[Hatshepsut]

Нещо неизпратено

                             "Нещо все остава непосрещнато,
                             нещо все остава неизпратено
                             и присъствието му е тежко..."
                                       Венцислав Василев

Сякаш съм надничане през процепи.
Сякаш нищо никога не е било.
Отговорите са пред въпросите.
Лятото започва от едно крило.

Нещо все е недоизговорено.
Може би съм безнадеждността на друг.
Може би са къси мойте корени.
Може затова да гледам все на юг.

Август е разлят по всички улици.
Август е духът, излязъл от рапан.
Някой си събаря нощем кулите. 
Думи и морета зад една врата. 

Нещо все остава неповикано
някъде далеч, далеч, далеч оттук. 
Може би сега не чакам никого.
Може би съм болката на някой друг.

[Hatshepsut]

(краткостишия)

*
Колкото цвета на думата "очакване",
колкото очи на влюбена жена.
Колкото реки в душата ми,
толкова вина.


*
Промеждутъци в двугърби оправдания.
Август разрази горещниците в нас. 
Вече не усещам раните.
Аз ли съм, не съм ли аз?


*
Липсата е вид присъствие –
празна улица в препълнен град. 
Късно е да сме различни, късно е.
Липсата на път не значи точно край.


*
Колкото море остава между думите,
колкото е старо земното кълбо.
Колкото далеч е Юпитер, 
толкова любов.

[Hatshepsut]

Стихотворение за нещо счупено

На утрото в протегнатите пипала
се отразяват цветовете ми.
Без краищата няма начала.
Предателството почва от доверие.

Дали е нямане или е пълнота –
въпрос на сетива и виждане.
Неизговорени докрай неща
(макар и много трудни за отричане).

Едва ли чувате морето в моя глас.
Вълните си изтриват стъпките.
Заради придошлия дисбаланс
и думите, и къщите са стъклени.

Дъждът е с много и различни имена
в история за нещо счупено.
Дори изкупена, вината е вина.
Изгубеното вече е изгубено.

[Hatshepsut]

Мълчания

Мълчанията ми са юлски острови.
Сърцето е пределната черта.
Нататък облаците са кокосови.
Понякога ми липсва само есента.

Минавам през звънливи изречения.
Минавам през рисувана врата.
Това, което съм, е без значение.   
Цветът на думите се слива с вечерта.

От много лято стават топли думите.
От топли думи ставам на река.
Пероните ехтят при пълнолуние   
от толкова, от толкова тъга.

[Hatshepsut]

Не говоря езика на мидите...

Не говоря езика на мидите.
Не говоря и своя език.
Тишината е стих, но не питайте, 
колко сложни глагола изтрих.

Ако махна дъжда, ще ме видите,
но защо да го махам, нали?
Като няма места за излитане,
по-добре да вали, да вали.

За да има дъга между сричките,
си представям, че думите спят.
Всяко юлско море е обичане,
всяка грешка е стъпка назад.

Като сричка, оплела се в клоните,
предпочитам да нямам лице.
Все едно е, дали ще запомните
тишината на мойто сърце.

[Hatshepsut]

Отвесност

От края на страха до друга крайност
са стихове и хвърчила.
Говорим си за трайно и нетрайно,
за липовите нощи на пчела. 

От слънцето през май до друго слънце
са соарета с ментов чай.
Когато никой никого не търси,
стихотворенията нямат край.

От дума за любов до друга дума
е чувството за топлина.
Единственото ясно помежду ни
са плаващите пясъчни дъна.

От облак и перо до друга песен
са лавандулови писма.
Понятна е следюнската отвесност,
и кухостта на думата "сама".