• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

27 November 2021, 23:10:00

Login with username, password and session length

Top Posters

Theme Selector





Members
  • Total Members: 158
  • Latest: emo2475
Stats
  • Total Posts: 24,787
  • Total Topics: 1,390
  • Online Today: 233
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 130
Total: 130

avatar_Hatshepsut

Българската Бойна Слава

Started by Hatshepsut, 21 September 2018, 05:52:09

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Генерал Спас Георгиев


Генерал Спас Георгиев (1858-1916)

Той е офицерът, командвал 3-та бригада от 7-а пехотна рилска дивизия, която освобождава Горна Джумая (дн. Благоевград) на 5 октомври 1912 г. В рубриката ,,Военен календар" днес ви разказваме за генерал-лейтенант Спас Георгиев. 📌

ℹГенерал-лейтенант Спас Георгиев е роден на 18 април 1858 г. в София. Произхожда от семейството на предприемач. Завършва първия випуск на Военното училище и получава назначение като субалтерн офицер в 4-та самоковска дружина. От началото на 1882 г. заема същата длъжност в 1-ва пеша софийска дружина.

👉Взема участие в Сръбско-българската война (1885) като командир на рота.

🔎През 1889 г. получава ново назначение като командир на дружина от 9-и пехотен пловдивски полк. По-късно заема длъжността завеждащ домакинството в същото формирование. Последователно заема длъжностите командващ 18-и пехотен етърски полк (1895), командир на 1-ви пехотен софийски полк (1898), командир на 1-ва бригада от 7-а пехотна рилска дивизия (1904). През 1906 г. преминава в запаса.

➡Мобилизиран е и участва в Балканските войни (1912 – 1913) като командир на 3-та бригада от 7-а пехотна рилска дивизия. Води формированието в боевете за освобождението на Горна Джумая и Крупник, а впоследствие и в боя при с. Айватово на подстъпите на Солун.

🥇След войните е повишен в чин генерал-лейтенант. Награден е с Военен орден ,,За храброст" III и IV ст., орден ,,Св. Александър" III и IV ст. с мечове по средата, ,,Св. Александър" V ст. без мечове, орден ,,За заслуга", знаци ,,За 20-годишна отлична служба" и ,,За 10-годишна отлична служба".

Национален военноисторически музей


Спас Георгиев Георгиев, роден на 18 април 1858 г. в София, е генерал-лейтенант от пехотата. Командир на 3-та бригада от 7-а рилска дивизия. Кавалер на ордена ,,Кръст за храброст" за Балканската война 1912 – 1913 г.

Завършва Военното училище на 10 май 1879 г. B Сръбско-българската война 1885 г. e командир на рота. Произведен в поручик на 30 август 1882 г., в капитан – на 30 август 1885 г., в майор – на 23 април 1887 г., в подполковник – през 1892 г., в полковник – през 1896 г., в генерал-майор – през 1906 г., минава в запаса същата година.

През Балканската война е отново на действителна военна служба в действащата армия и командва 3/2 бригада от 7-а рилска дивизия. На 5 октомври 1912 г. освобождава Горна Джумая (дн. Благоевград) и разбива с 8000 щика турския Струмски корпус в сражението при Крупник.

Командваната от Георгиев 3-та бригада от 7-а рилска дивизия още веднъж разгромава турските войски в боя при Айватово на 12 км от Солун, като с фронтална атака обръща в бягство турците и влиза в Солун на 27 октомври 1912 г. Броени часове преди това комендантът на града Хасан Тахсин паша предава града на гръцката армия след водени сепаративни преговори зад гърба на българите.

Произведен е в генерал-лейтенант и награден с Кръст за храброст.

По време на военната си кариера служи в 1-ви пехотен софийски и 9-и пехотен пловдивски полкове.

Умира в 1916 година.


Военни звания

Прапоршчик (10 май 1879)
Подпоручик (1 ноември 1879, преименуван)
Поручик (30 август 1882)
Капитан (30 август 1885)
Майор (23 април 1887)
Подполковник (1892)
Полковник (1896)
Генерал-майор
Генерал-лейтенант

https://bg.wikipedia.org/

Hatshepsut

Bulgarian military parades 1925-1930 Български военни паради 1925-30


Hatshepsut

Генерал-лейтенант Никола Рибаров


Генерал-лейтенант Никола Рибаров (1859-1927)
Художник: Димитър Гюдженов

Днес в рубриката "Военен календар" ви запознаваме с историята на генерал-лейтенант Никола Рибаров (1859 – 1927), роден на днешната дата през 1859 г. в Русе. ⤵️

🔹 Той завършва Военното училище в София през 1880 г. Служи във Видинския укрепен пункт, 24-та и 23-та пехотна дружина. Участва в Сръбско-българската война (1885) и се сражава при Сливница и Пирот. От 1887 до 1907 г. командва последователно 5-и пехотен дунавски, 10-и пехотен родопски, 4-ти пехотен плевенски и 3-ти пехотен бдински полк.
🔹 През 1907 г. е назначен за командир на 2-ра бригада от 3-та пехотна дивизия, с която воюва в Балканските войни (1912 – 1913) при Акбунар, Чаталджа, Кукуш, Рупел и Горна Джумая.
🔹 По време на Първата световна война (1915 – 1918) поема командването на 3-та пехотна балканска дивизия в боевете при Страцин, Куманово, Призрен и Лесковац.

🎖 На 20 май 1917 г. е повишен в чин генерал-лейтенант, а след войната излиза в запаса. Награден е с военен орден ,,За храброст" ІІ степен и ІІІ степен 2 клас.

Национален военноисторически музей


Никола Илиев Рибаров е български офицер, генерал-лейтенант от пехотата, началник 3-та пехотна балканска дивизия през Първата световна война, български военачалник, участвал в сраженията и в планирането на операциите на Македонския фронт по време на Първата световна война (1914 – 1918).

Никола Рибаров е роден на 1 май 1859 г. Постъпва на военна служба на 8 април 1878 г. като войник от първия набор на българското опълчение.[1] През 1880 г. завършва Военното на Негово Княжеско Височество училище с 2-ри випуск, на 30 август 1880 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен във Видинския укрепен пункт. На 30 август 1883 е произведен в чин поручик и служи в служи в Силистренска № 24 пеша дружина.

По време на Сръбско-българската война (1885) организира прехвърлянето на войските към Сливница и се сражава при Пирот в състава на пионерната дружина. Произведен е в чин капитан на 24 март 1886 г. През есента на 1886 г. е назначен за ротен командир в 23-та пехотна Казанлъшка дружина. Служи в 23-ти пехотен Шипченски полк, след неговото формиране на 10 януари 1889 г. Произведен е в чин майор през 1890 г. Произведен е в чин подполковник през 1894 г. Назначен за командир на дружина в Пионерната бригада в София. Произведен е в чин полковник на 2 май 1902 г. Последователно командва 5-и Дунавски, 10-и Родопски и 4-ти Плевенски пехотни полкове. През 1904 г. е назначен за командир на 3-ти Бдински пехотен полк. През 1907 г. е назначен за командир на 2-ра бригада от 3-та пехотна Балканска дивизия в Ямбол.

По време на Балканската война (1912 – 1913) командва 2-ра бригада от 3-та пехотна балканска дивизия (29-и Ямболски и 32-ри Загорски пехотни полкове) се сражава срещу турците при Бос-Тепе, Мураджилер, Мурачлъ, Кайпа, Таушан-Куруджукьой, при превземането на форта Илери Табия на Чаталджанската позиция (4 – 5 ноември 1912 г.) и при превземането на Одринската крепост в боевете за укрепленията Сапунджилар, Пачиджилар и фортовете Илдъз-Табия и Каик-Табия (12 – 13 март 1913 г.). През Междусъюзническата война (1913) се сражава срещу гръцките дивизии при река Галик, на Кукушката позиция (19 – 21 юни 1913 г.), при Демир Хисар, Рупелското дефиле, Петрич и Градешница (8 – 14 юли 1913 г.) През 1914 г. е назначен за началник на 3-та пехотна Балканска дивизия.

По време на Първата световна война (1914 – 1918) през есента на 1915 г., полковете на неговата дивизия се сражават срещу сърбите при Крива Паланка, Страцин, Скопие, Суха Река, Дренова глава, Кукавица планина, Призрен, Прищина и Дяково. През 1916 г., по време на настъплението срещу Лерин и Чеган (17 – 27 август 1916 г.), 3-та Балканска дивизия настъпва срещу сръбските и френските позиции в Мъгленската котловина и води боеве при Сброско, Пожар, Ковил, Пожарски рид, Баховски рид, Мала Рупа. Произведен е в чин генерал-лейтенант на 20 май 1917 г. 3-та Балканска дивизия остава на позиция по върховете на Нидже и Кожух до края на войната през 1918 г. След края на войната е командир на 9-а пехотна Плевенска дивизия.

От 5 август 1920 г. е прехвърлен на щат в опълчението. Уволнен е от действителна военна служба на 28 април 1921 г. Умира на 5 февруари 1927 г. в София.

Военни звания

Подпоручик (30 август 1880)
Поручик (30 август 1883)
Капитан (24 март 1886)
Майор (2 август 1890)
Подполковник (1894)
Полковник (2 май 1902)
Генерал-майор (1914)
Генерал-лейтенант (20 май 1917)

Награди

Военен орден ,,За храброст" II и III степен 2 клас
Орден Св. Александър III степен с мечове по средата, V степен без мечове
Народен орден ,,За военна заслуга" IV степен на военна лента
Орден ,,За заслуга" на обикновена лента

https://bg.wikipedia.org/wiki/Никола_Рибаров

Шишман

  ТОЛКОВА ЮНАЧЕН МОЖЕ ДА Е САМО НАРОД С ХАЙДУТСКА ЖИЛКА
Не знам кога е правена снимката, но е това е една от най-силните фотографии, на които е заснета БА - под старото бойно знаме, станало такова в сражения - надупчено от куршуми и разкъсано от снарядните осколки, полято с българска кръв! И никога не попаднало във вражески ръце, въпреки превратностите на живота!     




_____________________________________



Hatshepsut

Генерал-майор Никола Станимиров


Генерал-майор Никола Станимиров (1876-1962)

Никола Станимиров е роден е на 11 май 1876 г. в Габрово.
Женен е за дъщерята на генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев – Елена. Имат трима сина: Тодор, Рачо и Станимир и тримата следват пътя на баща си и стават офицери.

През 1893г. постъпва във Военното училище – майка му не е съгласна, но Никола е толкова ентусиазиран, че бяга от Габрово. Определен е за служба в конницата, но получава гръбначна травма, заради която е прехвърлен в пехотата. През 1897г. завършва ВНВУ и е назначен в 8- Етърски пехотен полк.
След три години служба в полка, молбата му за връщане в кавалерията е уважена и поручик Никола Станимиров е назначен в 1 ескадрон на 3 конен полк.
През 1904г. е изпратен в Офицерска кавалерийска школа в Санкт Петербург , която завършва през 1906 г. По време на следването си в школата, Никола Станимиров има възможност да завърже познанства с офицери от висшата руска аристокрация. По-късно разказва, за ловни излети, които са траели по няколко дни и са преминавали през няколко съседни имения на един и същи негов колега, руски граф, чието име за съжаление не се помни. След революцията с него се свързва негов познат руски аристократ, на когото той помага да се устрои в България и му намира временна работа – да се грижи за конете в лейбгвардейския полк. В знак на благодарност, по-късно бялата емиграция го кани на традиционните Императорски балове, които се провежда всяка година във Военния клуб. След завършване на офицерската школа в Санкт Петербург, Никола Станимиров е произведен ротмистър. През 1908 г. е изпратен в Санкт Петербург да поднесе мундира на 3. конен полк на Великата княгиня Мария Павловна, снаха на императора, назначена от Княз Фердинанд за шеф на този полк. По-късно, при посещението си в България Великата княгиня ще приеме в свитата си съпругата му Елена Станимирова. Четири и половина години ротм. Станимировъ работи в Кавалерийската школа, докато мобилизацията от 1912г. прекъсва нейните занаятия.
Ротмистър Станимировъ е назначен за помошник-комендант на Главната квартира, а след няколко месеца му е възложено командването на ординарния ескадрон при Щаба на действащата армия.
Никола Станимиров участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни в командването на 1-ви, 3-ти, 4-ти и 9-ти конни полкове. През 1914г. е назначен за командир на 3 ескадрон от Гвардейския на Н.В. конен полк.
Бил е командир на 5 конен полк, 3 конен полк. През периода 1922-1923г. заема най-престижната дворцова офицерска длъжност – командир на Лейбгвардейския на Н.В. конен полк. Като такъв е и адютант от свитата на Цар Борис III.
Участвал е в редица кавалерийски атаки: Букова глава, Добротин, Призрен, Дрин, Кочмар, Добрич.
Начело на кавалерията участва във военния преврат от 1923г, макар и да не е сред заговорниците. След това е началник на жандармерията и заместник инспектор на пограничната стража. Награждаван е многократно с различни отличия във война и мирно време.
При атентатът в църквата ,,Св.Неделя" през 1925г. ген.Станимиров е ранен, а жена му е затисната от греди, но остава невредима. Макар и ранен, генералът пръв подава сигнал към пожарната и организира ответните действия на властта през първите часове след атентата. Има слух, че уволнението му от армията през 1928г. освен на прослужени години се дължи и на дуел с друг офицер. След като се уволнява, приема поканата на братовчед си Петър Стойчев и известно време е представител на габровската търговска къща Братя Хаджистойчеви в София .

Генерал-майор Никола Станимиров умира на 11 февруари 1962 година.

В края, нека споменем прощалните думи, които старият конник отправя към своите подчи­нени в последната си заповед. Тези думи изхождат от дъното на една войнишка душа и те не могат да не намерят отзвук в сърцата на нашите читатели:
,,Неправдата над България, колкото и да е страшна, не е вечна. Рано или-късно тя ще рухне, и тогава ще разберат всички, какво пакостно де­ло са вършили алчните за чисто български земи. Нека помним,че на българския народ не мо­же да се отнеме, нито миналото, нито бъдещето, на което той има право да се надее, щом като бъдем всички сплотени в преданост и любов към общия народен идеал.

Обичайте от душа всич­ко българско и се гордейте с него, зашото вече цел свет знае, че българина е силен и добър,че обича земята си, не посяга на чуждото, но не скъпи жертви за своето.
Пазете ЦАРЯ, защото Той е олицетворение на древното българско величие, беше идол и меч­та на толкова изстрадали поколения през тур­ското робство Той е утеха и надежда на скоропоробените и необходимост за народното един­ство и сила; запазете го, именно в тези смутни години, когато държавата ни има и вътрешни вра­гове, защото историята е откровена и казва, че България е пропадала само тогава, когато народа не е бил групиран около ЦАРЯ си."

Фейсбук-страница История БГ

Hatshepsut

Генерал-майор Асен Николов


Генерал-майор Асен Николов (1867-1928)

На 14 май 1867г. в Търново е роден един военен с богата история – генерал-майор Асен Николов (1867 – 1928), за който ви разказваме в следващите редове и продължаваме рубриката ни "Военен календар".

🔸 Той завършва Военното училище в София (1885).
🔸 По време на Сръбско-българската война (1885) е младши офицер в 3-ти пехотен бдински полк и се сражава при Трън, Сливница и Пирот. Служи във Военното училище (1886 – 1888) и в 3-ти пехотен бдински полк (1888 – 1901).
🔸 Заема длъжностите началник на 31-во (1908 – 1909) и на 2-ро полково военно окръжие (1909 – 1911), командир на 19-и пехотен шуменски полк (1911 – 1912).
🔸 В Балканските войни (1912 – 1913) командва дружина от 34-ти пехотен троянски полк (1912 –1913) и 70-и пехотен полк (1913). Воюва при Петра, Караагач, Люлебургаз, Одрин и срещу гръцките войски.
🔸 От 1913 до 1915 г. е командир на 19-и пехотен шуменски полк.
През Първата световна война (1915 – 1918) командва 1-ва бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия (1915 – 1917), 12-а пехотна (1917 – 1918) и 2-ра пехотна тракийска дивизия (16 – 20 септември 1918), с които воюва на Южния и на Добруджанския фронт.
🔸 До декември 1918 г. е началник на 4-та дивизионна област, след което преминава в запаса.

🎖 Награден е с военен орден ,,За храброст" ІІІ степен, ІV степен 1 клас и ІV степен 2 клас.

Национален военноисторически музей

Hatshepsut

12 June 2021, 12:56:28 #118 Last Edit: 13 June 2021, 14:14:49 by Hatshepsut
Героизмът на приморци


,,А смелостта и презрението към смъртта у българите растеше и след първите успехи достигна до гигантски размери. Българите не усетиха бурята. Буйстваха като поток, който всичко завлича. Спиране нямаше. Колкото и да паднеха, празнините незабавно се попълваха.
Офицерите и генералите даваха заповеди за спиране, за връщане, за да не се дават излишни жертви – никой не ги слушаше. Този поток не можеше да бъде спрян. Нямаше земна сила, която би могла да го отклони."
Курт Арам – военен кореспондент, 1912 г.

Мария ВЕСЕЛИНОВА

През първите години след Руско-турската война 1877-1878 г., освободителна за изстрадалото ни Отечество, българският народ изправя бавно исполинската си снага, отърсва се от страховете и униженията от годините на робството и поглежда напред, към съграждането на новия си живот. Покаралото самочувствие, плахата увереност на свободния човек той вгражда в строежа на днешния и на бъдещия си ден. Но идва страшният момент, когато още ненарадвал се на свободния си живот, той трябва да поеме по калните пътища на войната, в студ и пек, и в жестоки битки с врага да защити родното си огнище, семейството си, българското си име, Отечеството.
Пламва Сръбско-българската война (1885 г.). Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България. По това време Русия, която подкрепя младата българска армия с висши офицерски кадри, за да ѝ помогне да има своя самостоятелна войска, изтегля своите инструктори. Българската победа в тази кратка война, наричана ,,капитаните побеждават генералите", прави международното признаване на Съединението на Княжество България с Източна Румелия неоспорим факт.
Варненци не могат да останат настрана от това велико дело. На 12 октомври 1884 г. излиза указ N41, с който от Раховска №12 пеша дружина, Провадийска №16 пеша дружина и Варненска №20 пеша дружина е образуван Осми пехотен (пеши) приморски на Н.Ц.В. Княгиня Мария-Луиза полк.
В пожълтелите страници на военните архиви откриваме вълнуващи документи – портрет на една действителност, отдалечена във времето, но която разтърсва с драматизма си, с невъзвратимостта на жестоките събития, с болката от човешките загуби, които всъщност са хиляди прекъснати животи, хиляди драми... хиляди погубени светове. Победите и загубите на бойното поле, трудните преходи, задъханите заповеди, спомените на преките участници в жестокия делник на войната... откриваме в архивните документи, в тържествените укази, в бележките, написани на ръка, в снимките на хора: погледите на героите, пълни с решителност, ни показват един друг свят – силата на едно поколение, расло в робство, но вече усетило сладкия вкус на свободата и изпълнено с желание да покаже на какво е способно, да покаже непоколебимостта си, храбростта си, обичта си към Отечеството... Готово да заплати най-високата цена – младия си живот, без съжаление и страх, с ясно осъзнатото чувство, че го дава дан за велико дело, за своя род и Родина.
И бойците от новосформирания Осми приморски полк тръгват по трудните пътища на войната. След обявяването на Съединението се извършва мобилизация на българската войска, при което Осми приморски полк е изпратен на южната граница при гр. Ямбол. Полкът е под командването на възпитаника на руската военна школа капитан Сарафов. При обявяването на войната от страна на Сърбия Осми приморски полк се насочва към сръбската граница. Краен пункт – Сливница. Полкът изминава част от пътя с железница, а останалите 112 км до Сливница – пеша с цялото си бойно снаряжение. Прекосяват го за 36 часа. През гори и планини вървят воините приморци, без сън, без почивка, посред непрогледна тъмнина и заслепяваща виелица, водени от устрем към победния бой. Но в Сливница сърбите вече отстъпват. Варненци се включват в сраженията заедно с Шести пехотен търновски полк и Пловдивския пехотен полк.
И в тези боеве Осми приморски полк дава свидна жертва, първата: загива капитан Иван Златев – според архивните документи, той е единствената офицерска жертва на Приморския полк в тази война.
Пътят на младия капитан към героичния подвиг е кратък, но последователен. Корените на неговата смелост, боен дух, самоотверженост и неимоверно чувство за дълг ни връщат в Русе, където е роден през 1854 г. От малък Иван Златев е будно момче, обича да учи и успехите не закъсняват. На двайсетгодишна възраст вече е взел всички необходими изпити и става учител. Като млад и интелигентен човек, който живее в угнетителната принуда на турското робство, той се интересува от политическата обстановка в страната и този интерес го кара да издири и да се включи в един от клоновете на Българския революционен комитет в Русе. При избухването на Руско-турската война Златев веднага се записва като доброволец. Преживява атаките на града, артилерийския обстрел и други тежки мигове. Подписаният мирен Сан-Стефански договор е сякаш лъч светлина, която трябва да даде на изтерзания народ поне за кратко отдих от войните. Но младежът не може да остане равнодушен към изпитанията, които предстоят на новоосвободеното Отечество. И през първата година на свободата, на 8 август 1878 г., постъпва на служба в Русчукска №23 пеша дружина. При откриването на Военното училище в София Иван Златев веднага се записва в първия му випуск, през 1879 г., завършва го и на 10 май е произведен в чин прапоршчик (по-късно същата година званието е преименувано в ,,подпоручик"). Зачислен е във Варненската №20 пеша дружина.
В дружината служи като ротен командир, завеждащ въоръжението, ковчежник и др., а през размирната 1879 г. е командирован в околностите на гр. Балчик да преследва разбойници, като след завръщането си е назначен за член на полевия военен съд за съдене на заловените разбойници и хората, които ги укриват.


Капитан Иван Златев

На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик. На 12 октомври 1884 г. с указ №41 се въвежда полкова организация в българската войска, според която 24-те отделни пехотни дружини са сведени до осем пехотни полка с по три дружини във всеки полк. Така Варненската №20 пеша дружина става Трета дружина от Осми приморски полк. За неин командир е назначен поручик Иван Златев. През зимата на 1884/1885 г. Иван Златев сключва граждански брак. На 30 август 1885 г. е произведен в чин капитан.
Когато започва Сръбско-българската война, той е командир на Трета дружина от Осми приморски полк. На 7 ноември полкът пристига на Сливнишката позиция, когато вече сражението е приключило. На 10 ноември българската войска извършва съсредоточаване и формиране на нови отряди във връзка с предстоящото общо настъпление. Дружината на капитан Златев се включва в обходния отряд на капитан Радко Димитриев, който настъпва към Цариброд. Настъплението на отряда започва на 11 ноември. Бойците на капитан Златев и на Втора дружина от полка атакуват височината и я завземат. Същият ден се получава заповед на 12 ноември частите да се укрепят на заетите позиции и да не предприемат никакви настъпателни действия, докато не пристигнат подкрепленията от Източна Румелия. Въпреки заповедта, нищожен повод става причина за започване на сериозни военни действия. Ротите от Втора приморска дружина, които са на позицията на връх Бабина глава използват като източник за вода извор, който се намира в долината по пътя за с. Паскашия. Сърбите обстрелват подстъпите към извора. Българските части отговарят и в продължение на един-два часа се поддържа непостоянен огън, който прераства в непрекъсната стрелба. Към 10:30 ч. са забелязани сръбски части пред фронта и по фланговете на позицията. При това развитие на нещата командващият позицията капитан Васил Делов заповядва на дружината на капитан Златев да заеме левия фланг в приготвените преди това окопи. Развръщане извършва и Четвърта плевенска дружина чието движение е възприето от сърбите като настъпление и те откриват огън.
При създалата се ситуация командирът на отряда към 14:30 ч. капитан Делов издава заповед да се извърши настъпление и да се прогони противника. Настъпват дружината на капитан Златев, както и Втора дружина от полка, Четвърта плевенска и Четвърта търновска дружини. Към 15:00 ч. се включва и Шеста батарея от Първи артилерийски полк. При подадения сигнал за атака Единадесета и Дванадесета рота се втурват стремително напред, а Девета и Десета роти се насочват към десния фланг.
В този момент командирът на Трета дружина капитан Златев с извадена сабя, на бял кон, води ротите от резерва в настъпление. Пада пронизан от вражески куршум в гърдите. По-късно вечерта умира.
На платото на Нешков връх, в пространство от около 250 – 300 м2 падат убити около 130 сърби, а ранените са около 140. От българска страна, освен капитан Иван Златев, са убити още 14 подофицери и войници, а 73-ма са ранените. Но всички ще запомнят устрема на младия капитан, тогава той е само на тридесет години, и извадената му сабя, която ги повежда към победата.
На 13 ноември тялото на Иван Златев е погребано на същата височина, неговите войници го заравят тъкмо там, като знак, че заръката му е изпълнена. Когато войната приключва, Приморският полк се завръща на същото място, за да отслужи панихида (около 4000 души) в името на своя капитан и боен другар. Запомнен е от своите войници като мълчаливият командир, който рядко говори, но същевременно делата му вдъхновяват.
Но пътят на приморци продължава... Труден, но славен. Идват още по-големи изпитания за воинските качества и бойния дух на воюващите. Започват балканските войни... България се бори, за да отхвърли смазващия диктат на Берлинския конгрес (1878). Значителни територии, населени с българи остават извън пределите на Отечеството и обединението им с Княжество България (от 1908 г. Царство България) и Македония се превръща в основна цел и на политиците, и на цялото общество. Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. показва, че отговорът е друг. По-силен, по-смазващ... война. Жестока и безмилостна, насочена към вековния османски поробител. Балканските страни се обединяват в един юмрук, който ще изгони завоевателите на бащин дом, и родна стряха. Затова съвсем на място е изпратената нота на България на 30 септември от името на балканските съюзници, която поканва османското правителство да предостави в срок от шест месеца автономия на етническите малцинства в империята. В отговор, на 4 октомври, Цариград обявява война на съюзниците. България и Гърция, на свой ред, обявяват война на османците на 5 октомври, а Сърбия се включва два дена по-късно.
През Балканската война 1912/1913 приморци отново са в стремително настъпление. Този път техен командир е полковник Пантелей Киселов. Осми приморски полк се сражава в състава на Втора бригада на Четвърта преславска дивизия.
Пантелей Георгиев Киселов е български офицер (генерал от пехотата), герой от отбраната на Видинската крепост през Сръбско-българската война (1885), от сраженията при Гечкинли и Селиолу в Балканската война 1912/1913, а по-късно – от Тутраканската епопея (1916) в Първата световна война. Командир на Четвърта пехотна дивизия (1914 – 1918).

https://www.culturespace.bg/bg/news-more/geroizmyt-na-primorci/
 :arrow:

Hatshepsut

:arrow:
Пантелей Киселов е роден на 23 октомври 1863 г. в гр. Свищов. Той е третото от шест деца в семейството на заможния търговец на зърно Георги Киселов и Томаица Дюлгерова. Фамилията идва от прозвището на бащата на Георги, бай Моньо – изкусен майстор-строител от с. Вишовград. Тъй като бил всякога сериозен и навъсен, всички започват да го наричат бай Моньо Киселия. Георги Киселов много държи на образованието на децата си и подготвя синовете си да продължат с търговията. Наред с уроците в класното училище, за децата е нает частен учител – даскал Георги Боров. Най-ученолюбив е Пантелей. Винаги сериозен, послушен и кротък, той обича науката и е любимец на баща си. Но търговията никак не му е по сърце. Постепенно у него се развива силно национално чувство. Несъмнено влияние за това оказва учителят Боров – голям патриот и член на местния революционен комитет. Бащата също подпомага родолюбивото дело.
В навечерието на Освобождението, на 28 юни 1877 г., руски части влизат в Свищов. По покана на Георги Киселов няколко руски офицери отсядат в семейната къща на Киселови. Пантелей е силно впечатлен от руските солдати – униформите, пушките, разказите им за битки предизвикват у него странни усещания и съвсем скоро той решава, че ще се посвети на военното дело. Като узнава, че в София се открива Военно училище, той поисква да кандидатства. Баща му приема избора на сина си, дори търси съдействие на руски офицери и получава обещание от генерал Бобринов, бъдещ началник-щаб на българските войски, че ще даде препоръка, каквато се е изисквала заедно с полагането на изпит. Пантелей започва да се подготвя, но се случва нещастие: баща му губи няколко решаващи сделки и от притеснение за поминъка си се разболява и умира. Въпреки това момчето не се отказва от желанието си, издържа успешно изпита и през 1880 г. е приет във Военното училище.
Малко след като се връща в Свищов, при нелепа детска игра, най-малкият му брат Ангел го прострелва по невнимание с револвер в корема. Раната не е сериозна, но поставя под въпрос постъпването на Пантелей в училището. Генерал Бобринов се застъпва за него и мястото му е запазено, докато се възстанови. Още неукрепнал, слаб и изтощен, Киселов пристига в София. Въпреки вида си, той уверява началството на училището, че ще се справи и ще навакса. Така и става. Бързо настига връстниците си, калява се и се превръща в издръжлив юнкер, готов за нелекия живот на войника.
След тригодишния срок на обучение, на 30 август 1883 г., мечтата на Пантелей се сбъдва: той е произведен в първи офицерски чин подпоручик. Получава назначение в родния си град Свищов, в Петнадесета пехотна ломска дружина. Бойното си кръщение получава през Сръбско-българската война, когато е назначен за командир на рота в Трети пехотен бдински полк и се отличава при защитата на Видинската крепост. Една трета от личния състав на ротата излиза от строя, но позицията е удържана и нахлуването на противника в Северна България е осуетено.
На 24 март 1886 г. е произведен в чин поручик, с година старшинство, както всички участници в Сръбско-българската война, и е назначен за ротен командир в Тринадесети пехотен рилски полк със седалище в гр. Кюстендил. От 1 януари 1888 г. е капитан. През 1896 г. е назначен за командир на Свищовския граничен участък.
На 1 януари 1899 г. е произведен в чин майор и заминава за Варна като командир на дружина в Осми пехотен приморски полк. На 1 януари 1904 г. получава чин подполковник и заема длъжността помощник-командир на полка. Хвален често от началството си, през 1906 г. е предпочетен пред мнозина, за да бъде назначен на длъжността комендант на София. Две години подполковник Киселов въвежда ред в столичния гарнизон.


Генерал Пантелей Киселов

През 1908 г. Щабът на нашата армия решава да изпрати кандидатите за командири на полкове на стаж за една година в чужбина, в старите европейски войски, за да придобият знания и умения. Един от осмината щастливци е и Киселов. Той заминава за Франция и е прикомандирован към Осемдесет и втори пехотен полк, квартируващ в гр. Монтаржи.
Непосредствено след завръщането си в България е назначен за командир на Пети пехотен дунавски полк в Русе и на 1 януари 1910 г. е произведен в чин полковник. Остава там до 1912 г., като успява да спечели любовта и уважението на войниците си и на русенската общественост. На 10 март 1912 г., в навечерието на Балканската война, е преведен във Варна като командир на Осми пехотен приморски полк. При обявяване на войната с Турция, на 5 октомври 1912 г., полкът на полковник Киселов влиза в състава на Втора бригада от Четвърта пехотна преславска дивизия към Трета армия, съсредоточена източно от Ямбол. Първият бой е на 9 октомври при с. Селиолу. С две дружини от полка си Киселов е изпратен в предната охрана на бригадата. След обстрел от турски батареи полковникът решава да не чака другите две дружини, заповядва да се развее полковото знаме и настъпва право към селото, над което се е окопал противникът. Целта му е да заеме селцето, чиито къщи са отлично прикритие, а покрайнините са подходящи да се превърнат в изходна позиция за атака. Замисълът е изпълнен. Турците се опитват да спечелят нощта и да се укрепят по-добре, но българите настъпват и на мръкване първите редици на полка вече са на 300–400 крачки от турските окопи. Следва страховита атака ,,на нож". Врагът е изненадан и обърнат в бягство накъдето му видят очите. Неприятелската позиция е превзета. В този бой полк. Киселов проявява настойчивост, бързина и правилно разбиране и оценка на обстановката, а от Осми приморски полк започва неговата бляскава кариера на военачалник.
Първата световна война е епопея на подвига и саможертвата на българските войници, подофицери и офицери — тъжна за България поради несправедливите клаузи на Ньойския договор. Участието на България в Първата световна война е естествено продължение на борбите на българския народ за национално освобождение и обединение, каквито са и предишните три войни след Освобождението. Българската войска воюва за освобождаване на българските земи, населени с българско население.
Участието на България в Първата световна война не бива и не може да се забрави в името на 105 хилядите убити и повече от 150 хиляди ранени синове на майка България. Не бива и не може да се забравят подвигът и победите на българските воини в тази война.
Да помним загиналите от Осми пехотен приморски полк в Добричката епопея от 5 до 7 септември 1916 г. начело с командира на полка полковник Панайот Минков от Ловеч. Освен него са убити или умират от раните си двама поручици, трима фелдфебели, петима старши подофицери, четирима младши подофицери, четирима ефрейтори. След неговата смърт командването на полка се поема от полковник Никола Свещаров, също изпълнил докрай войнския си дълг и загинал геройски на поста си.
Това са приморци от Варненския полк – български герои офицери, подофицери и войници, сражавали се край Добрич от началото на боевете, от подвижния резерв на Варненския укрепен пункт начело с генерал Тодор Кантарджиев. Те освобождават града на 4 септември 1916 г., а на следващия ден първи посрещат атаката на руските войски, в това число руската кавалерия, и ги разгромяват с пушечен и артилерийски огън, като правят същото до самия край на боевете на 7 септември, проявявайки масова храброст.
Командирът на полка полковник Панайот Минков дава личен пример. Той е неизменно начело на приморци в Добричката епопея. Водят се изключително тежките боеве в защита на току-що освободения Добрич от идващите от север руски, румънски и сръбски войски. На десния фланг на българските позиции се сражава Оси пехотен приморски полк. На 6 септември привечер неговият командир полковник Панайот Минков получава заповед да настъпи и да атакува противника там, където го срещне. Командирът на, който е началник на страничното прикритие, още сутринта напуска Айдън Чухе и в боен ред приморци настъпват към Чаир Харман. Късно през нощта продължават до гребена на хълма, два километра източно от Геленджик и Минков изпраща към селото офицерски патрул. Узнал, че селото е заето от противника, той решава да използва нощта и мрака, за да го завладee отново, и нарежда през нощта на 7 септември селото да бъде атакувано първо от щурмовата рота, а след нея сам повежда Четвърта дружина от полка. В завързалата се жестока престрелка с руските нашественици той е тежко ранен, но отказва да напусне строя. В селото са заловени пленници от Дванадесети и Седемдесет и трети румънски и Двеста четиридесет и трети руски пехотни полкове. Благодарение на решителните действия на Осми приморски полк е подсигурен десният фланг на добричките войски. Успешната нощна атака ,,на нож" разпилява заспалите руски войници край селото, а боевете са известни още като ,,Сливница при Добрич". Командирът на Осми приморски полк полковник Панайот Минков се лекува от раните си в Александровската болница в София, където умира на 30 септември 1916 г. Погребан е в столицата. На загиналия приморски командир е кръстено добричкото село Панайот Минково. Там е поставена паметна плоча със следния текст:

,,ДОБРИЧКА ЕПОПЕЯ
5 – 7 СЕПТЕМВРИ 1916
През есента на 1916 г. започва
освободителния поход
на Трета българска армия
в поробена Добруджа.
В землището на село
ПОЛК. МИНКОВО
се водят кръвопролитни
боеве срещу румънски
и руски войски,
завършили с победа
на българското оръжие.
От признателните потомци".

Командването на Осми приморски полк се поема от полковник Никола Свещаров - героят с победи при Селиолу, Караагач и Чонгора през 1912 г. над турците, при Злетово и Калиманци през 1913 г. над сърби и черногорци, при Топра Хисар и Узунлар през 1916 г. над румънци и руснаци.
Полковник Никола Свещаров е роден през 1866 г. в Ески Джумая (дн. Търговище). Участва с Осми приморски полк в Сръбско-българската война като доброволец (1885), в Балканската война (1912/1913), в Междусъюзническата война (1913) и в Първата световна война в Добруджа (1916).
На 22 октомври 1916 г. Осми приморски полк се включва в преследването на разгромените войски на противника и настъпва на север към линията Абдулах - Омурча. Изтласква руските ариергарди в боя при село Омурча и ги преследва, като достига на около 3 км северно от жп линията Кюстенджа – Черна вода. При село Назърча на 23 октомври 1916 г. са разбити две руски дружини и са пленени 4 картечници и 96-има руски войници, като останалите са преследвани с огън на север.
В ,,Историята на приморци" тази атака е описана по следния начин: ,,Противникът обаче упорито защитаваше позицията си. За да се облекчи нейното завладяване, полковник Свещаров нареди да се изпрати 7-а рота от дружинната поддръжка в обхват на неприятелския ляв фланг. Противникът едва дочака приближаването на веригите до 400 метра и в момента, когато те се вдигнаха за удар с нож, той напусна позицията си и в голям безпорядък отстъпи по посока на с. Назарча. Приморци се втурнаха по следите му да го преследват и не давайки му възможност да се опомни, го застигнаха в окрайнината на с. Назарча, гдето плениха 4 картечници и 96 руски войници". Цената на тази победа е висока. При атаката на село Назърча пада убит от руски шрапнел командирът на полка. ,,Започнал своята служба като млад офицер в средата на приморци, той се срастна с техния дух и традиции, закрепна и възмъжа в службата, преминавайки всичките нейни етапи, докато пое най-после и командването на полка. Обичан от подчинените си, той успя да възпита в ред поколения чувства на обич към Родината и съзнателна готовност да се пожертват при върховни изпитания за нейните идеали. Доблестен войн, той бе съумял да спечели сърцата на подчинените си, които води към победи при Селиолу и Караагач, при Чогора и Злетово, при Топра Хисар и Узунлар. Той видя поражението на врага, дошъл от север и при Назарча, но тук, при преследването, той бе поразен от шрапнелен куршум и склопи очи спокоен, че неговите приморци ще изпълнят своя дълг докрай."


Паметта е завинаги!

След подполковник Панайот Минков това е вторият боен командир, който полкът губи във войната в Добруджа. И двамата стават жертва на руските нашественици.
Полковник Никола Неделчев Свещаров е погребан в Добричкото военно гробище до другите български герои, защитници на Родината. Той дава името на днешното добричко село Полковник Свещарово.
Командването на полка поема старшият дружинен командир подполковник Стефан Николов.
И пътят на Осми приморски полк продължава...

През 1894 г. във Варна пред Съборния храм е изграден Паметник на падналите чинове от Осми приморски полк в Сръбско-българската война, върху чиято западна страна е паметната плоча на капитан Златев. На негово име са кръстени няколко улици в страната. А имената на загиналите войни от Осми приморски полк ще четем по стените на паметниците и ще поставяме цветя в знак на благодарност за смелостта им, за саможертвата им в името на свободата и човешкото достойнство. И никога няма да забравим подвига им, никога няма да забравим героите... Неизброими са незнайните войни, вдъхновените учители, бедните селски момчета и мъже, оставили имот и деца, за да отдадат живота си в името на идеала за национално обединение, за да се бият за Отечеството си, за нас.

Откъс от албума ,,Приморци в атака", подготвен за печат, по проект, реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез Фонд ,,Култура".

https://www.culturespace.bg/bg/news-more/geroizmyt-na-primorci-kalen-po-trudnite-i-jestoki-pytishta-na-voinite/

Hatshepsut

Капитан Тодор Димов


Капитан Тодор Димов (1880-1913)

Капитан Тодор (Тотьо) Димов е баща на писателя Димитър Димов. Роден е на 15 юни 1880 г. в Габрово, в семейството на Цана и Димо Денчеви. Тотьо имал още трима братя – Георги, по-голям от него, и по-малките – Дянко и Иван. През 1897 г. семейството се преселва в София, където Димо устройва своя кожарска работилница.
Тотьо Димов е буден и любознателен младеж, обича книгите, свири на китара и рисува много добре – дарба, която наследил и самият Димитър Димов. През 1900 г. завършва Военното на Н. Ц. В. училище и веднага след това е командирован в Четиринадесети пехотен македонски полк. Служи известно време в София и Цариброд и в началото на 1904 г., е командирован в Дупница. В спомените на дупничани Тотьо Димов е висок, кротък и много добър човек.
В началото на 1908 г. е командирован в Тридесет и четвърти пехотен троянски полк. На 3 февруари 1908 г., във Военния клуб в Дупница, Тотьо Димов сключва брак с Веса Харизанова. След кратък отпуск, заедно със съпругата си, се връща в Ловеч и на 15 октомври 1908 г. е произведен в чин капитан. В Ловеч се ражда и синът им – бъдещият голям писател Димитър Димов. На гърба на сватбената снимка Веса Димова е записала: ,,На 25 юни 1909 г. в 4 ч. и 3 м. сл. пладне, четвъртък ни се роди – момче в гр. Ловеч."
На 9 юли 1913 г., край бреговете на р. Брегалница, се води едно от най-ожесточените сражения в историята на Междусъюзническата война. В личния архив на Димитър Димов намираме възпоменателен сборник за загиналите във войните 1912 – 1918 г. герои-офицери. В книгата, под портрета на капитан Тотьо Димов е записано:
,,... на 9 юли 1913 г., той самин, с неколцина останали храбреци, под огъня на неприятелските оръдия и картечници, бидейки тежко ранен в ръката, той е направлявал единствената останала здрава картечница срещу врага, възпрепятствайки му да наближи нашите части и в момента на пълно отпадане на сили от изтекла кръв той бива смъртоносно поразен от неприятелски шрапнел през лявото рамо в сърцето."
Тук е поместено, наред със стиховете на Иван Вазов, Димитър Подвързачов и Христо Братанов, едно стихотворение на Иван Димов, посветено на неговия брат.

На майка скръбна – беден син,
Откърмен в дълг към бедната Родина,
Ти скромен, но велик, самин
Посред плеядата борци загина.
..........
Дали ще помнят бъдни поколения
За подвига велик на тия труженици?...
Или в захлас от ниски повеления
ще сгазят подло техните венци?

На снимката: подпоручик Тотьо Димов, февруари 1903 г. (НЛМ 7408)

Повече за Димитър Димов и неговия бащин род можете да прочетете в сп. Будител, бр. 1(51) 2019 г. с. 25-35.

д-р Милена Катошева,
15 юни 2021 г.

Hatshepsut

25 July 2021, 21:45:35 #121 Last Edit: 25 July 2021, 21:58:02 by Hatshepsut
Генерал-майор Сава Вуйчев


Генерал-майор Сава Вуйчев (1872-1962)

Участник в три войни, завършил Офицерската кавалерийска школа във Франция и свързал живота си с българската конница. В днешното издание на рубриката 📌,,Военен календар" ви разказваме за генерал-майор Сава Вуйчев.

ℹТой е роден на 22 юли 1872 г. Завършва Априловската гимназия в Габрово (1889) и Военното училище в София (1893). Произведен е в офицерски чин подпоручик и е назначен като субалтерн офицер в Лейбгвардейския ескадрон. През 1899 г. е изпратен в Сомюр, Франция, където завършва Офицерската кавалерийска школа (1901). Завръща се в България и продължава да служи като субалтерн офицер в Лейбгвардейския ескадрон.

🔷След трансформирането на ескадрона в Лейбгвардейски конен полк (1904) е прехвърлен в неговия щат като старши офицер и едновременно с това е включен и в княжеската свита.

🔷През 1906 г. завършва Висшето военно училище (Академията на Генералния щаб) в Париж. След завръщането си е причислен към Генералния щаб (април 1907 г.) и е назначен за адютант на Кавалерийската инспекция (1 януари 1908 г.), а впоследствие и за флигел-адютант на княза.

🔷 През периода 1 януари 1911 – 1912 е военен аташе в Белград, Сърбия.

🔷По време на Балканските войни (1912 – 1913) получава назначение в Разузнавателното отделение при Щаба на Действащата армия.

🔷В следвоенните години последователно е началник-щаб на 6-а пехотна бдинска дивизия и командир на 35-и пехотен врачански полк.

👉В Първата световна война (1915 – 1918) е началник-щаб на конницата (септември 1915 – ноемември 1915) и началник на Бургаския укрепен пункт, командир на 6-и конен полк (април 1916 – декември 1916), командир на 1-ва конна бригада (декември 1916 –декември 1918), началник на 2-ра конна дивизия (януари 1919 – август 1919). На 14 юли 1919 г. е произведен в чин генерал-майор.

➡На 1 август 1919 г. преминава в запаса. Награден е с различни български и чужди отличия.

Национален военноисторически музей


Сава Колев Вуйчев е български военен деец, генерал-майор, участник в Балканската война (1912 – 1913) като командир на дивизион в 1–ви конен полк и началник-щаб на 4–а пехотна преславска дивизия, Междусъюзническата (1913) като началник-щаб на 4–а пехотна преславска дивизия, и в Първата световна война (1915 – 1918) като началник-щаб на Кавалерийската дивизия (1915), командир на 6-и конен полк (1916) и командир на 1-ва конна бригада (1916 – 1918).

Сава Вуйчев е роден на 22 юли 1872 г. в Габрово, Османска империя. През 1889 г. завършва Априловската гимназия и продължава обучението си във Военното на Негово Княжеско Височество училище. На 2 август 1893 г. завършва училището в 15-и випуск, произведен е в чин подпоручик и зачислен като младши офицер в Лейбгвардейския ескадрон. През 1897 г. е произведен в чин поручик. Като поручик от Лейбгвардейския ескадрон през 1899 г. е командирован за обучение в Офицерската кавалерийска школа в Сомюр, Франция, която завършва през 1901 г.[1] От следващата година е флигел-адютант на Н. В. княза, а през 1903 г. е произведен в чин ротмистър.

Като ротмистър от Лейбгвардейския конен полк през 1904 година е командирован във Висшето военно училище (т.е. Академията на Генералния Щаб) в Париж, което завършва през 1906 година.[1] По-късно е назначен за старши адютант и началник-щаб на 2–ра бригада от 7–а пехотна рилска дивизия (1908). На 15 октомври 1908 е произведен в чин майор. В периода 1911 – 1912 майор Вуйчев е военен аташе в Белград, Сърбия и на 15 октомври 1912 г. е произведен в чин подполковник.

През на Балканската война (1912 – 1913) подполковник Сава Вуйчев е командир на дивизион в 1–ви конен полк и началник-щаб на 4–а пехотна преславска дивизия. По време на Междусъюзническата война (1913) с дивизията си взема участие във военните действия срещу сърбите в Осоговската планина. След войните е началник-щаб на 6–а пехотна бдинска дивизия (1914 – 1915), след което поема командването на 35-и пехотен врачански полк (1915).

По време на Първата световна война (1915 – 1918) подполковник Вуйчев е последователно началник-щаб на Кавалерийската дивизия (11 септември – 14 ноември 1915)[2], началник на Бургаския укрепен пункт (14 ноември 1915 – 25 април 1916), командир на 6-и конен полк (25 април 1916 – 2 декември 1916), с който участва в бойните действия срещу Румъния – от Гюргево до Браила и на 1-ва конна бригада (2 декември 1916 – 31 декември 1918). На 14 август 1916 е произведен в чин полковник.

След края на войната през януари 1919 г. полковник Вуйчев е назначен за началник на 2-ра конна дивизия, на 14 юли е произведен в чин генерал-майор и на 1 август същата година преминава в запаса. Умира през 1962 година в София.

По време на военната си кариера служи и в 6-а пехотна бдинска дивизия.

Военни звания

Подпоручик (2 август 1893)
Поручик (1897)
Ротмистър (1903)
Майор (15 октомври 1908)
Подполковник (31 декември 1906)
Полковник (14 август 1916)
Генерал-майор (14 юли 1919)

Награди

Военен орден ,,За храброст" IV степен 2 клас
Военен орден ,,За храброст" III степен 2 клас
Царски орден ,,Св. Александър" V степен без мечове
Царски орден ,,Св. Александър" IV степен с мечове по средата
Народен орден ,,За военна заслуга" V степен на обикновена лента

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сава_Вуйчев

Hatshepsut

Генерал Иван Колев – моралният ориентир

Съдбата понякога изпраща на един народ бележити личности, достойни водачи и светли примери за служба на Отечеството. България има щастието да притежава плеяда от такива герои. Във войните за национално обединение те са цяла фаланга от железни борци, посветени на дълга към Родината и готови да се жертват за нея.

Вдъхновяващият подполковник Борис Дрангов, командирът на Желязната дивизия генерал Христо Недялков, победителят при Дойран генерал Владимир Вазов, героят от Дойран полковник Константин Каварналиев, славният командир на Дунавската дивизия генерал Павел Христов... имената са безчет. Всички храбри, всички достойни, всички герои.

Сред тях се отличава и още един – смел, скромен и отдаден на дълга си воин. Той издъхва преди повече от сто години на 29 юли далеч от бойното поле. Още приживе е легенда, наричат го Освободител на Добруджа. Това е генерал-майор Иван Колев.


Ген. Иван Колев

Но какво прави едно малко момче, родено сред безкрайната шир на Бесарабия, толкова специално?

Дарби, характер, смелост, харизма, ценностна система имат мнозина. Но малцина имат всичко това в комбинация. Именно тя ражда легендата за генерал Колев. Съдбата му е да бъде специален, особен. Той е много добър ученик в Бановка и в Болградската гимназия, отличен юнкер във Военното училище и изключителен, блестящ офицер и командир в българската войска. Въоръжен със здрав морал, с жив и практичен ум, Иван Колев оставя светла диря в живота на хората, които среща през живота си.

Неговите войници и офицери го помнят като стегнат и строг командир, който винаги ще ги похвали, и винаги ще ги защити от несправедливостите. В същото време той е взискателен и предвидлив професионалист.

Преди всичко трябва да изтъкнем преданата му служба към националния идеал. Израснал в родолюбиво семейство, Иван Колев е син на заможни за времето си родители. Със сигурност има възможност да остане в родното си село Бановка и да управлява имота на баща си или да предприеме друго начинание в Бесарабия. Вместо това той избира да стане военен. Далеч от дребните боричкания, сплетни и лични интереси, Иван Колев работи усърдно, умно и неотклонно за възвисяване на духа на войниците и офицерите, за въздигане на българското военно изкуство, за честта и славата на България.

Ако има една дума, която да характеризира най-добре личността му – то това е храброст. Винаги, когато има възможност, той води атаката на своите войници – той се врязва в неприятелските редици начело на кавалеристите при Куртбунар, води впечатляващата кавалерийска атака при Мустафа Ачи, стои най-близо до противника и при Палас Мик, както и всеки друг път, когато му се отдаде възможност. Смелостта му се предава на войниците, заразява ги. Те са готови да се втурнат в атака само след една негова дума, защото той е войник като тях. В най-трудните моменти на битката за Кубадин, под дъжд от куршуми, Иван Колев с коня си язди до позицията и скача в окопите, застава до войниците си и им вдъхва нови сили. Присъствието на генерала им дава сили при всеки труден момент от боя.


Генерал Колев е непретенциозен, суров към себе си също като спартанец. При десетдневните боеве за отбраната на линията Первелия – кота 90 той прекарва цели осем денонощия на бойната линия, редом до войниците си, а когато атаките отслабват, спи по два-три часа на денонощие в командирския си файтон, завит с платнище. Под файтона, на земята, почива началникът на щаба на дивизията полковник Кисьов, също завит с платнище. След боя през деня двамата са разгледали картата на бойните действия, съставили са план за следващия ден и чак тогава си позволяват да починат. Наблизо има село, но командирът остава там, където са неговите войници. В дъжда и ледения октомврийски вятър е наравно с конника, артилериста и пехотинеца.

Храбростта и скромността правят генерал Колев велик пълководец, а грижата за войника го прави велик човек. Винаги предвидлив, той се старае за това никога да не го изложи излишно на опасност, да предпази частите си от излишни жертви. Макар разполагащ с ограничени възможности да изхрани хората и конете, генералът се стреми те да са винаги нахранени и облечени. Известно е, че осигурява поверените си части с достатъчно съдове за вода, така че войниците да не останат жадни в битка. Макар да става командир на Първа конна дивизия едва няколко месеца преди кампанията в Добруджа, той осигурява добро снабдяване с храна, вода, муниции и превързочни материали за поверените му части. Като споменаваме храна, говорим почти единствено за хляб. И поради бързото придвижване на дивизията печенето на хляб се извършва понякога на 20-30 или повече километра зад бойната линия. Войниците гладуват понякога, наравно с тях гладува и техният генерал.

Всички тези качества хармонират с неговото лично обаяние. Той е строг, но човечен командир. Вдъхновява с личния си пример, лично подбира командния състав на полковете и бригадите в Конната дивизия, създава сплав между командирите и войниците, между щабните и строевите офицери. Залага на доброто си познание за човешката душа и така кове легендата за смелите кавалеристи от Първа конна дивизия. Най-големите си усилия хвърля, за да възпита в офицерите си дух на трудолюбие и честност. Ненавижда пороците, стреми се към съвършенство. Иска да има и съвършени бойни другари. Може би именно затова днес неговите конници са станали легенда като самия него.


Ген. Иван Колев

Хладнокръвието на генерала е пословично. Как иначе би могло да се опише случилото се при Мустафа Ачи? Славният командир оставя противника да достигне само на няколко десетки крачки от нашите окопи, защитавани смело от конната батарея на капитан Векилски и шепа колоездачи и пехотинци. И без да трепне и мускул по лицето му, застава начело на три полка кавалеристи в една страховита кавалерийска атака, която ще обърне противника в паническо бягство. Същото хладнокръвие може да се каже, че допринася и за победите при Добрич, Куртбунар, Кочмар и Карапелит... – имената са много. Такъв командир е Иван Колев.

Провел блестящо Добруджанската кампания, генерал Колев заболява тежко и няколко месеца след края й умира във Виена. Датата е 29 юли 1917 година, късно следобед. В стаята на санаториума болният генерал спи спокойно. Изведнъж с енергично движение се опитва да стане и страхотният му вик нарушава тишината на болничната стая:

– Обградени сме!

След това генералът се отпуска, за да не отвори очи никога повече. Дори в последния си миг славният командир в мислите си е при Конната дивизия и отново ги води в бой за защита на Отечеството. Така завършва един красиво окръглен живот, изживян с мисъл и в служба на България. Престава да тупти едно истинско, голямо българско сърце. Той умира честит, защото неговата България е обединена, не доживява страшното поражение и унизителния Ньойски мир.


Траурната процесия на ген. Колев

И ако някой ден, забързани в ежедневието, затрупани с проблеми, се окажем без ориентир и коректив на действията си, нека си спомним за този храбър син на България, нека се вгледаме в постъпките му, нека почерпим сила и упование в моралните му устои и принципи.

https://bulgarianhistory.org/general-kolev-moralen-orientir/

Hatshepsut

История на Българската армия


Hatshepsut

Генерал-лейтенант Пантелей Ценов


Генерал-лейтенант Пантелей Ценов (1858-1926)
Художник: Димитър Гюдженов

На 1 август 1858 г. във Видин е роден генерал-лейтенант Пантелей Ценов (1858 – 1926). Той завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и служи в 5-а плевенска батарея (1879 – 1883), Главното артилерийско управление (1884) и 2-ри артилерийски полк (1884 – 1887).
🔹 През Сръбско-българската война (1885) командва 1-ва батарея от 2-ри артилерийски полк, с която се сражава при Пирот.
🔹 След войната е командир на 2-ри (1887 – 1889), 5-и (1889 – 1894) и 4-ти артилерийски полк (1894 – 1904).
🔹 В началото на 1904 г. поема командването на Планинската артилерийска бригада, а от 1 януари 1906 г. е началник на крепостната артилерия и инспектор на въоръжението. На 1 януари 1910 г. заема длъжността инспектор на артилерията.
🔹 През Балканските войни (1912 – 1913) командва артилерията на Действащата армия и участва в съставянето на плана за атаката на Одринската крепост.
🔹 На 15 октомври 1913 г. се уволнява от армията по собствено желание.
🔹 По време на Първата световна война (1915 – 1918) е мобилизиран и назначен за началник на 1-ва софийска дивизионна област и началник на Софийския гарнизон.
🔹 На 30 май 1918 г. е произведен в чин генерал-лейтенант, а на 24 септември с. г. е уволнен от служба. От 1922 до 1923 г. е столичен градоначалник.

🎖Награден е с военен орден ,,За храброст" ІІІ степен 2 клас.

От Национален военноисторически музей


Военни звания

Канонир (9 септември 1878)
Младши фойерверкер (12 октомври 1978)
Подпоручик (5 юли 1879)
Поручик (30 август 1882)
Капитан (30 август 1885)
Майор (1888)
Подполковник (1892)
Полковник (1896)
Генерал-майор (1910)
Генерал-лейтенант (30 май 1918)


Награди

Военен орден ,,За храброст" III степен, 2-ри клас
Княжеский орден ,,Св. Александър" V степен с мечове (5 март 1886)
Княжеский орден ,,Св. Александър" II степен с мечове по средата; III и IV степен без мечове
Народен орден ,,За военна заслуга" III степен на военна лента
Народен орден ,,За военна заслуга" II степен без военно отличие (1921)
Орден ,,За заслуга" на обикновена лента
Орден ,,Червен орел" (Прусия)
Орден ,,Железен кръст" (Германия)

Пантелей Ценов

Hatshepsut

Генерал Георги Тодоров


Генерал Георги Тодоров (1858-1934)

Той е роден на 10 август 1858 г.в Болград, Бесарабия (дн. в Украйна). Завършва Болградската гимназия, Военното училище в София през 1879 г., Офицерската пехотна стрелкова школа в Ораниенбаум, Русия през 1883 г. и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург през 1890 г.
Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец от 7-а дружина на Българското опълчение.
🔹 През Сръбско-българската война (1885) командва отряд, който се сражава при Кула, Лом, Арчар и Гайтанци и забавя настъплението на сръбските части към Видинската крепост.
🔹 На 1 януари 1910 г. е назначен за командир на 7-а пехотна рилска дивизия.
В Първата балканска война (1912 – 1913) ръководи действията на дивизията на Македонския фронт в състава на 2-ра съюзна армия. Съдейства на съюзниците за настъплението по поречието на р. Струма и овладяването на Солун, а през януари 1913 г. се отличава при отбраната на Булаир.
🔹 По време на Втората балканска война (1913) неговата дивизия се сражава на Калиманската позиция срещу сръбските войски (4 – 11 юли 1913).
🔹 През Първата световна война (1915 – 1918) поема командването на 2-ра армия, с която настъпва в Македония и осуетява съединяването на дебаркиралите в Солун съглашенски войски със сръбската армия (1 октомври – 12 ноември 1915).
🔹 На 15 август 1917 г. е повишен в чин генерал от пехотата, след което е назначен за командващ 3-та армия на Добруджанския фронт.
🔹 От началото на 1918 г. до края на войната заема длъжността помощник-главнокомандващ на Действащата армия.
🔹 След демобилизацията излиза в запаса (1919).

🎖Награден е с военен орден ,,За храброст" ІІ, ІІІ и ІV степен 2 клас.

Национален военноисторически музей


Георги Стоянов Тодоров е опълченец, български офицер, генерал от пехотата, брат на академик Александър Теодоров-Балан, на софийския кмет Мартин Тодоров, на съдебния лекар Атанас Теодоров и на инж. Михаил Балански.

Георги Тодоров е роден на 10 август 1858 г. в Болград, Бесарабия. Семейството на дядо му, Марин Тодоров, след Руско-турската война от 1828 – 1829 г. се установява в Болград. Той е терзия, занаят, който наследява най-големият му син Стоян. Стоян Тодоров отваря дюкян. Той се жени за Мария Грекова, дъщеря на търговеца Панайот Греков – един от попечителите на Болградската гимназия и спомоществовател за издавания от Георги Раковски вестник ,,Дунавски лебед". Георги Тодоров има четирима братя и една сестра.
През 1859 г. семейството му се премества в село Кубой, където завършва началното си образование. В 1870 г. отново се установяват в Болград. Стипендиант е в Болградската гимназия. Той е сред инициаторите за създаването на първото българско ученическо дружество ,,Съзнание".

По време на Руско-турската война (1877-1878) участва в Българското опълчение като доброволец. Зачислен е в I рота на VII опълченска дружина. Участва в охранителните операции и в обучението на млади опълченци. През 1878 г. е повишен в подофицерски чин.

След Освобождението завършва в първия випуск на Военното училище в София (1879). На 10 май е произведен в първото офицерско звание подпоручик. Назначен е като адютант на началника на Западния отряд в Берковица. След това е изпратен в Източна България, за да се справи с появилите се разбойнически банди. Премествен е във Видин, където е младши офицер в Първа рота на Десета видинска дружина. Няколко месеца по-късно е назначен за адютант във Военното училище, а след това – помощник-началник на отделение в Министерство на войната.

На 30 август 1882 г. е повишен в поручик. През същата година постъпва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Разпределен е на строеви стаж в Първи лейбгренадирски полк. Не завършва последния курс, защото се завръща в България поради Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Поема командването на Ловчанската запасна дружина. На 30 август 1885 г. е повишен в звание капитан.

При избухването на Сръбско-българската война (1885) е назначен за командир на запасната дружина на Четвърти пехотен плевенски полк, а скоро след това става началник на Летящия отряд в района между Видин и Кула. Неговите действия на 4 ноември забавят настъпващите към Видинската крепост сръбски части. Участва в боевете при Кула (4 ноември), Акчар (14 ноември) и Гайтанци (15 ноември). Награден е с Орден ,,За храброст" IV ст.

След войната служи в IV пехотен плевенски полк, а от март 1886 г. е командир на Първа дружина от I пехотен софийски полк. Съдейства на участниците в детронирането на княз Александър I Батенберг, поради което е уволнен от армията през септември 1886 г. По-късно същата година е възстановен. На 13 август 1887 г. е повишен в звание майор и е назначен за инспектор на класовете от Военното училище. Чете лекции по география на България на курсантите. От 1892 г. – в подполковник, а през 1896 г. – в полковник.

През 1890 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Служи последователно във Военното училище като инспектор на класовете, началник на гарнизона в Севлиево, а през 1897 г. е назначен за командир на XX пехотен добруджански полк. През 1905 г. е назначен за командир на 1-ва бригада 6-а пехотна бдинска дивизия. От 6 март 1909 г. е повишен в звание генерал-майор и назначен за началник на 7-а пехотна рилска дивизия с щаб в Дупница.

По време на Балканската война (1912 – 1913) е командир на Седма пехотна рилска дивизия при нейното настъпление към Солун (Македонския фронт и Галиополския полуостров). През януари 1913 г. дивизията му отблъсква турците при Булаир. Участва и в отблъсването на турския десант при Шаркьой.

По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия се сражава при Калиманци (4 – 18 юли). След войната се завръща в щаба на дивизията в Дупница. От 5 април 1915 г. става инспектор на II военно-инспекционна област – Пловдив.

На 2 август 1915 година е повишен в звание генерал-лейтенант. През Първата световна война е командир на II българска армия (октомври 1915 – декември 1916), която настъпва в Македония и попречва на обединяването на дебаркиралите в Солун войски на Съглашението със сръбската армия.

През февруари 1917 година генерал Тодоров поема командването на III българска армия (до декември 1917) на Добруджанския фронт. На 15 август 1917 година е повишен в звание генерал от пехотата. От края на юни 1918 година генерал Тодоров е помощник-главнокомандващ, а от 8 септември, поради заболяване на генерал-лейтенант Никола Жеков, е главнокомандващ на Действащата армия. След демобилизацията е генерал-адютант на цар Борис III.[2] Като главнокомандващ на Действащата армия е сред военачалниците, отговорни за неуспеха при Добро поле и недостатъчно адекватната реакция на българското командване на събитията на фронта от септември 1918 година. За него Димитър Азманов пише:

,,Прекрасен баща командир на своите войници, дисциплиниран войник, извънредно тактичен човек и началник, спокоен, твърд и смел пред лицето на опасностите, не му достигнаха качества, които да го издигнат до върховете на голямото командване, до истинското пълководческо изкуство и воля"

Военни звания

Прапоршчик (10 май 1879)
Подпоручик (1 ноември 1879, преименуван)
Поручик (30 август 1882)
Капитан (30 август 1885)
Майор (13 август 1887)
Подполковник (1892)
Полковник (1896)
Генерал-майор (1910)
Генерал-лейтенант (1 август 1915)
Генерал от пехотата (15 август 1917)

Награди

Орден ,,За храброст" II, III и IV ст., 2-ри клас
Орден ,,Св. Александър" I ст. с мечове по средата, IV ст. и V ст. без мечове
Народен орден ,,За военна заслуга" III ст. на военна лента
Народен орден ,,За военна заслуга" I ст. с военно отличие и брилянти (1919)
Орден ,,За заслуга" на обикновена лента
Орден ,,Стара планина" I степен с мечове, посмъртно
Орден ,,Лиякат" със звезда за военни заслуги, Турция, (18 декември 1915)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Георги_Тодоров

Hatshepsut

Откъде произлизат названията на чиновете в Българската армия


Всеки любител на военната история неминуемо се е сблъсквал с различните военни звания, наричани още рангове или чинове. Те служат за определяне на йерархията във въоръжените сили на всяка една държава. Макар в отделните езици да съществуват специфични названия, има и такива, които са се наложили трайно в европейската армейска традиция. В рамките на Северноатлантическият пакт (НАТО), към който България принадлежи, съществува обща система на званията, която служи за унифициране на различните наименования в чиновете на базата на една уеднаквена, стандартизирана йерархия. Въпреки това отделните армии запазват своите наименования на отделните рангове.

В следващите редове ще проследим откъде идват имената на военните звания в българската армия. За по-удобно ще започнем от най-ниския чин към най-високия.

Редник – думата има доста буквално значение и произлиза от думата редица. Това са войниците, съставляващи редовете на армията, заемащи най-ниското стъпало в йерархията.

Матрос – от холандското matroos – моряк. С този термин в холандския флот през XVII век се означавали всички най-нисши корабни служители, на които се поверявала общата работа по поддръжка на морския съд. В българския език влиза през руския, а в Русия е въведен от Петър I при създаването на руския флот през 1697 година.

Ефрейтор – произлиза от германската дума gefreiter. Терминът се появява през XVI век в Свещената римска империя. Гефрайтерите били привилегировани войници в състава на наемническите полкове на ландскнехтите и швейцарските пиконосци. Когато даден войник докажел своите качества по време на кампания, той бил издиган в ,,гефрайтер". Званието означавало две неща – на бойното поле гефрайтерите заемали най-рисковите позиции в редиците, но извън сражение те се радвали на редица привилегии – по-високо заплащане, по-добри условия на живот и били освободени от някои задължения – например, не давали караул. В Третото българско царство се е използвало понятието ,,капрал", който е с италиански произход  от capo corporale – т.е. глава на ,,тяло" (в случая – отделение). Терминът все още се среща в англоезичните и френскоезичните страни като corporal.

Сержант – Званието произхожда от латинското servientem, т.е. служител и се отнасяло към приближен човек от личната свита на благородниците в Късната Античност и Ранното Средновековие, обикновено изпълняващ функции на охранител. През Възходящото средновековие, сержантите били придружители на рицарите, които имали специфично право на земевладение, регулирано от феодалното право. Институцията се появява през XII век в Англия по време на Плантадженетите и е прехвърлена от тях във френските им владения, а оттам и в самата Франция, след което се разпространява в останалата част от Европа. През Ранномодерната епоха постепенно се очертава като основно подофицерско звание и се разделя на различни подкатегории.

Мичман – Терминът идва през руския език от английското midshipman. Появява се в английския флот от времето на Тюдорите и с него се означава моряк с натрупан опит, който изпълнява определени задачи по средната част на палубата на ветроходните съдове. Използвал се само за моряци без офицерска подготовка и напомня на гефрайтерите, за които вече стана дума. След 1662 година системата постепенно се изменя и мидшипманите стават младежи с определен социален статус, които се записват във флота за предофицерска подготовка. Тя е окончателно регулирана в началото на XVIII век и се очаквало момчетата да са служили като мидшипмани поне 3 години, за да могат да се обучават за офицери. Работата им била свързана най-вече с това да са слуги на капитана и другите старши офицери. Накратко това бил един вид морски кадет. В руския флот и оттам в българския, терминът се възприема като еквивалент на старшините при сухопътни войски.

Лейтенант – понятие с френски произход, което се появява през Средновековието. Идва от lieu – място, позиция и tenant – държане – т.е. – ,,този, който държи позицията". В случая под държане се има предвид заместване, т.е.  лейтенантът е заместник на главнокомандващия. Именно поради тази причина като термин лейтанант е присъствал в различните части на военната йерархия – както сред нисшите, така и сред висшите офицери, за да обозначава заместник главнокомандващия както на отделните дружини/роти (напр. при наемниците), така и за целите армии (генерал-лейтенант). В чиновете използвани в Третото Българско царство лейтенант е еквивалент на поручик. Думата ,,поручик" произлиза от ,,поръчение" и означава офицер за изпълняване на поръчения като заместник на капитана.

Капитан – Терминът е с латински произход – от думата capitaneus – т.е. стоящ на чело (от лат. caput – глава), но в средновековната практика влиза през средногръцката/византийска дума – катепан (κατεπάν – стоящ начело). Впоследствие, смесвайки се със стария латински термин, бива обратно прехвърлено в capetanus, чрез който достига до съвременните европейски езици. Капитанското звание е едно от основните за Средновековието и Ранномодерната епоха. Използвало се е както за средния офицерски ешелон, така и за генералитета – капитан-генерал. През Средните векове, Ренесанса и Религиозните войни, капитаните са били командири на отделните наемнически отряди, служещи на съответните държави. Впоследствие те биват подчинени на по-висши рангове при окрупняване на полевите войскови подразделения. В своя военноморски еквивалент, различните рангове на капитана идват от делението на някогашните ветроходни кораби на рангове в зависимост от размера им.

Майор – понятието произлиза от френското majeur, което на свой ред идва от латинското maior – ,,старши". Първоначално рангът се свързва със сержант-майорът, който е изпълнявал функции на помощник на висшите офицери при командване на полеви подразделения, но впоследствие сержант-майорът се превръща в по-нисшия чин ,,старши сержант", докато майорът се обособява в отделен ранг.

Полковник – прякото наименование на това звание произлиза от думата ,,полк" и буквално означава командир на полка. Самият чин има доста стар произход. През Средновековието, групиране на няколко роти/дружини (но да не се бърка с ,,дружина" от Третото Българско царство – б.а.), се наричало ,,колона". На базата на това, през 1534 г., крал Франсоа I въвежда термина colonel, като командир на големите войскови съединения – т.нар. Национални легиони с теоретична численост от 6 000 души. Две десетилетия по-рано, в Хабсбургска Испания се появява ранга coronel – т.е. ,,от короната"– офицер, който получава патент от владетеля за да свика войсково съединение – полк. Постепенно, двата термина се сливат – френският дава името на ранга, а испанският – съдържанието.

Бригаден генерал/ Бригадир – званието се появява през XVII век, когато бригадата постепенно измества полка като основно полево съединение. Първоначално, бригадите били съединения, съставени от няколко роти, които били част от полковете. В хода на Тридесетгодишната война (1618-1648), все повече и повече полкове губят от численият си състав и в един момент някои полкове, които на хартия наброяват над 1200 души, всъщност имат по 300-400. Тъй като патентите на техните полковници не могат да се отнемат, а армиите имат нужда от ефективна сила, полковете с недостатъчен числен състав започват да бъдат обединявани в бригади, начело с бригадири. Впоследствие бригадата запазва ключовата си позиция на основно войсково съединение през XVIII век и бива изместена от дивизията между 1815 и 1945 г.

Генерал – т.нар. пълен генерал води произхода си от капитан-генералите във Средновековна Франция. На базата на позициите и задачите на висшите офицери, още през Средните векове се създават под видове на това звание, които се затвърждават през Ранномодерната епоха – лейтенант-генерал, сержант-майор-генерал (дн. генерал-майор). Званието се е давало на висши командири, заемали позиция непосредствено под върховния главнокомандващ на въоръжените сили или на дадена полева армия. Самата дума идва от латинското generalis – общ – т.е. общ командир на всички войски. В Третото Българско царство, след 1897 година, званието пълен генерал се дава заедно с един от трите основни рода войски – генерал от пехотата, генерал от кавалерията и генерал от артилерията.

Маршал – терминът идва от старогерманското marhscal – ,,коняр", и се използва за първи път във Франкското кралство, където с него се означавал надзорникът на кралските конюшни. Впоследствие маршалите се налагат като върховни главнокомандващи на армиите през Средновековието, като рангът им отстъпва само на този на владетеля, а във Франция и на т.нар. ,,принцове на кръвта" – преките кръвни роднини на владетеля. В българската военна история маршалският ранг никога не е използван.

Адмирал – произходът на думата е от арабски. Амир ал бахр (командир на морето) била титлата, използвана от арабските морски командири през IX-XI век, след което тя била усвоена от норманите в Сицилия през XII век. След това арагонците я възприемат след завземането на Сицилия през XIII век, а от тях я вземат генуезците, французите и кастилците, както и португалците. Думата претърпява няколко лингвистични метаморфози, но в крайна сметка, някъде през XVI век, окончателно се утвърждава термина адмирал. Като ранг, адмиралът съответства на генералът при сухопътни войски. Военноморският еквивалент на сухопътния ранг маршал е адмирал на флота.

https://bulgarianhistory.org/armia-nazvania/

Hatshepsut

Премълчаната история на ген. Иван Колев


Дълго време неговото име стои в сянката на полузабравата, на неловкото мълчание. Ето защо.
На 3 септември 1916 г. Първа конна дивизия под командването на ген.-майор Иван Колев, която едва предния ден е започнала бойни действия срещу Румъния в Първата световна война, разгромява със сабите си румънска бригада от 19-а пехотна дивизия в паметен бой между Карапелит и Кочмар. Генералът лично предвожда кавалеристите си, удряйки противниковата колона във фланг. След страшния удар на бойното поле остават посечени над 600 румънски трупа, а повече от 1000 войници са взети в плен. Ефектът от поражението е толкова голям, че още същата вечер румънците изоставят Добрич.


Генерал Иван Колев - оцветена фотография, Royal Bulgaria in color

Трябва да се отбележи, че генералът не е получил задачата от командването, а сам проявява инициатива и поема отговорност, след като разкрива румънския замисъл бригадата да бъде изпратена в помощ на обсаждания от българите Тутракан.
На 4 септември към дивизията се насочва цяла руска кавалерийска дивизия, превъзхождаща двукратно българската. В Щаба на действащата армия очакват сблъсъка с тревога, поради опасения, че някои войници няма да вдигнат ръка срещу бившите ни освободители.
Генерал Колев, който е роден в Бесарабия и е русофил, произнася пламенно слово, в което казва: Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България.
На 5 септември конната дивизия поема рискован рейд на север и в поредица от схватки отблъсква руски разузнавателни конни разезди, заемайки стратегическото шосе Добрич-Силистра.
На 7 септември 1916 г., третият решителен ден от боевете на Добричката епопея, генерал Колев отново демонстрира тактически усет и инициативност. В най-критичния момент от отбраната на града, когато една непълна българска дивизия изнемогва под напора на атакуващи руски, румънски и сръбски войски, той не се поколебава да предприеме крайно рискован, но пресметнат ход. Оставяйки слаби заслони срещу руската кавалерия и без да изчака заповед от командващия армията, Колев насочва дивизия към Добрич. След изненадващ флангови маньовър на конницата в десния фланг на противника при с. Чамурлий (дн. Смолница) е постигнат обрат в хода на сражението.
Неприятелските войски се оттеглят в паническо бягство, а сръбско-хърватската доброволческа дивизия напълно губи боеспособността си.
Победите при Карапелит-Кочмар и при Добрич са от оперативно-стратегическо значение, като оказват и огромно психологическо въздействие на войските от двете страни на фронта. След като е разбит и при Тутракан, противникът започва да се оттегля по целия фронт в Добруджа. Създават се условия частите на Трета армия да влязат без бой в Силистра на 9 септември.


На 30 септември 1916 г. генерал Колев е награден с германски железен кръст ,,За храброст" лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен - главнокомандващ войските на Балканите. При награждаването той изтъква: Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте, се е случило наистина! По време на едномесечните сражения на Кубадинската укрепена линия, конната дивизия воюва на десния фланг на армията. Тук тя взема участие в ожесточените боеве срещу струпаните огромни войски, като запушва очертаващ се пробив. На 18 октомври конницата първа преодолява Кубадинската позиция. На 23 октомври при с. Кара Мурад (северно от Кюстенджа) Първа конна дивизия обкръжава и пленява 265-а Оренбургска дружина, заедно с командира й и бойното знаме. През втората половина на 1916 г. конната дивизия е спешена пред Мачинската позиция. След преодоляване на телени заграждения и атаки на нож, на 3 януари е овладян град Мачин. На 5 януари е превзета Тулча, с което завършва бойният път на дивизията в Добруджа. След това до лятото на 1918 г. тя охранява дунавското крайбрежие на Северна Добруджа и част морския бряг. За 4 месеца Първа конна дивизия изминава почти 1000 километра, помитайки всичко по пътя си. Кавалеристите дават само 189 убити и 965 ранени. Заслугата е преди всичко на генерал Иван Колев. През това време той стоически понася всички лишения наред със своите бойци и не слиза от арабския си кон.


За времето на 30-годишната си служба той е ползвал едва 7 месеца отпуск. Всичко това се отразява на здравето му. На 10 май 1917 г. генерал Колев е назначен за командващ 3-а армия в Добруджа, но още в края на месеца е принуден да напусне фронта и заминава на лечение във Виена. На 28 юли е произведен в чин генерал-лейтенант ,,За особени заслуги през войната в Добруджа" и е награден с орден ,,За храброст". На следващия ден 53-годишният генерал умира във виенски санаториум. В началото на август тленните му останки са пренесени и погребани с военни почести в София.
 
https://bnr.bg/post/100898607