• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

27 November 2021, 23:19:52

Login with username, password and session length

Top Posters

Theme Selector





Members
  • Total Members: 158
  • Latest: emo2475
Stats
  • Total Posts: 24,787
  • Total Topics: 1,390
  • Online Today: 233
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 127
Total: 127

avatar_Hatshepsut

Радосвета Аврамова

Started by Hatshepsut, 10 September 2018, 15:20:32

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Ноти за неделя

Неделя. Хлад. И гълъби.
Спокойно. И пречистено.
Облечена съм само в тишина.
Сама. (И твоя.) Влюбена.
И сънено-разлистена
под тихите капчуци на дъжда.

Април. Какао. Музика.
Небе отвъд прозорците.
Усещам те, затворя ли очи.
Дъхът. Очите. Пулсът ти...
В неделя не говорим.
Обичаме се тихо. И мълчим.

Hatshepsut

Урок по себе си

Научих се да бъда много тиха.
И тишината ми прилича на сияние.
Преглътнатите думи се смалиха.
Порасна като Слънце премълчаното.

Научих се да преболявам бързо.
(Но белезите ми остават. Нелечими.)
Научих се, че вятър не се връзва.
Научих се да виждам и незримото.

Научих няколко вълшебни думички,
една история и малко стъклостишия.
Изучих всички безпосочни пътища.
И как през буря от сълзи да дишам.

Научих, че... не мога да съм силна.
Ранима съм. Чуплива. Ефимерна.
Научих се такава да се имам.
(И да обичам теб. Безвременно.)

Hatshepsut

И все пак ме има...

Аз сигурно не съм наистина,
а някой ме измисля
във виолетовите вечери покрай брега.
Разлиства плахо мислите ми,
като приказка,
и ме кръщава с нежни имена.

Създава ме такава, недокосната,
една - единствена във цялата Вселена.
Рисува ми очи - безкрайни космоси
и по детински ще се влюби в мене.

Дори не забелязва, че не съм наистина.
Понеже шепотът ми е съвсем реален.
И устните ми. Също и косите ми.
И дланите, с които го погалих...

А аз съвсем не знам,
дали ме има.
Но даже и да съм измислица, ще е добре,
щом има рамо, на което да заспивам
и обич, колкото море.

Hatshepsut

Вятър

Този вятър идва ненадейно.
Точно както ти дойде.
Като теб е щурав и е грейнал
като лятно, влюбено момче.

Сплита дъх в косите ми. Притихва.
После пак изхвърча, полудял.
После шепне тайните си стихове
скрит във сянката на някаква липа.

После тича бос по калдъръма
чак до ъгъла на своите мечти.
После някой плахо ме целува.
Вятърът ли беше или ти...

И ето, тези няколко секунди,
във които с тебе просто си мълчим
създават чудо. Най-човешко чудо
за две сърца и четири очи.
Тогава се завръщам при душата си.
При теб се връщам. В нашия си свят...

Hatshepsut

Сладко от смокини...

Есен съм във мислите му.
Сладкоплодна.
Ябълково вино.
Дъхав сок...
Кехлибарено узряла.
Като грозде.
С вкус на обич.
Лудост.
И живот.

Резенче от дюля на езика му.
А под пръстите му –
плодчета от шипка.
От дъха му съм прозрачна.
Като истина.
И разтварям себе си.
Във тихото..

Аз го искам...
Даже до безумие.
Като топла медена роса.
Да попие в мен.
И аз да лумна.
Да съм неговия
Есенен пожар...

Hatshepsut

Подреждам спомените си...

Подреждам спомените си от теб
по рафтовете на душата -
парченца обич, дъжд, куплет,
мечти, безсъние и вятър.

И те намирам в тях - сърдит,
добър, уплашен и копнежен.
По дланите ми още спи
за тебе пазената нежност.

И нея ще заключа там -
при спомените си от тебе.
Аз не можах да ти я дам.
Ти не поиска да я вземеш.

И просто всичко е било измислица,
в която аз не съм се вписвала.
Ще те изплача днес. А след сълзите
дали ще помня, че ми липсваш...

Hatshepsut

(пре)сътворение

Тази нощ е последна.
А след нея е мрак.
Предбиблейски. Нечувал за Господ.
Вледеняващо Нищо. И една тишина -
необятна и тътенно остра.
Тази нощ е последна...
И след нея сама
ще създавам Вселена. Без тебе.
От взрива на последната моя сълза
ще направя пространство. И време.
Тази нощ е последна.
След нея светът
ще започне наново създаден.
Първи ден в календара
е утре.
Денят
от Вселена, в която те няма.

Hatshepsut

Пролет

Навсякъде над покривите на града е пролет.
Върви на пръсти по терасите и по комините.
Танцува слънчева, разрошена и гола,
избягала от нечия картина.

Разпръсва лястовици по небето. И се смее.
Под босите и ходила цъфтят глухарчета.
Дърветата са влюбени във нея.
(Дори им се приисква да подскачат.)

А тя върви сама, съвсем небрежна
и гали с длани грубите им клони.
Получили една внезапна нежност,
цветчетата им вятърно се ронят.

Приличат на сълзи. И на конфети.
Вали любов по улиците. И ухае...
А пролетта танцува под небето -
красива, босонога и безкрайна...

Hatshepsut

Винаги след полунощ...

Когато се търкулне вечерта
в дворовете със тайните градини,
Луната слиза ниско над града
и сяда уморено на комина.

Заглъхват хората. Морето спи.
Прозорците угасват. Става тихо.
И само няколко несбъднати мечти
се будят в мен. (Преструват се на стихове.)

Улавям ги със двете си ръце
и ги записвам по звездите някъде...
Ти можеш ли звездите да четеш?
Да прочетеш по тях, че те очаквам.

Нощта мълчи. Луната на комина
люлее тънички лъчи (като крачета).
А аз разхождам в тайните градини
най-скритите копнежи на сърцето си.

Hatshepsut

Есента си подсвирква нещо...

Днес музиката на града е някак ретро.
Една такава френска и шансонена.
Навярно е от Слънцето, което
подскача върху есенните покриви.

Минава шепнешком по булеварда -
ефирно, тънко и съвсем дантелено.
Промушва се под шарените арки,
които са направили дърветата.

Докосва с меки пръсти минувачите
и те неволно (може би) му се усмихват.
А по асфалта слънчевите зайчета
трептят и пишат малки стихове

в очите на незнайните поети,
които чуват музиката на града.
Която днес е някак ретро.
И с нотички от светлина.

Hatshepsut

Ще мълча и ще пиша...

Ще се скрия в пролуката между вчера и утре
и до късно ще пиша безадресни писма.
Ще постеля море във най-тъмния ъгъл,
а над него - свещичка - един лъч от звезда.

Ще мълча и ще пиша. Ще съм влюбена в някой.
Той ще знае езика на всичките облаци.
Само няма да знае къде да ме чака.
Но ще има усмивка за всяка дъждовност.

После той ще ме види - в отвора на времето.
Ще протегне ръка след безумното лутане.
Ще целуна дланта му. И докоснал небето,
ще заспи, уморен в топлината на скута ми.

Hatshepsut

Носталгично... по себе си

Прелистваш пак измачканата ми душа.
Не я ли знаеш вече наизуст!?
Изучил си до болка и цвета,
и парещо-тръпчивия ѝ вкус.

Събуждала е в тебе водопади.
Приличала е на пустинна роза.
Била е вещица. На клада.
Сега се е превърнала във проза.

А беше извор. Пееха я птиците.
Рисуваше я Залезът привЕчер.
Видях я за последно в колесницата,
отлитаща от себе си. Далече.

Hatshepsut

Да размечтаеш Луната...

Той ще дойде. Когато Луната
хвърля мрежи като страстен рибар.
И улавя във тях и звездите,
и лъча на крайбрежния фар.

Той ще седне на моя прозорец.
Ще извади изписан тефтер.
Всяка дума във него е песенна
и е пламък от пътен фенер.

Ще е нежен. А аз ще съм влюбена.
А пък той ще повярва във приказки.
И Луната, раздиплила мрежи,
ще усети, че всичко е истинско.

Цяла нощ ще се взира в очите ни,
да запомни какво е Любов.
Как изглежда, и колко копнежна е,
как се случва, къде, и защо.

И когато си тръгне по съмнало,
ще си тръгне със нова мечта-
сред звездите в небето търкулнати
да я спре някой път Любовта...

Hatshepsut

Нещата, които няма да видиш никога (без мен)

Не е дъждът. Не е и тишината.
Нито са тайнствените сенки на април.
Навярно съм виновна аз самата
и много малко си виновен ти.

По принцип съм щастлива да е тихо.
По принцип ми е хубаво сама.
Но днес ми се рисува върху стихове
с контурите на твоята ръка.

Но днес те няма, нищо че си близо.
И няма никой. С кой да споделя
как облаците тихичко изнизват
искрящите усмивки на дъжда.

Hatshepsut

Таралежено

Когато съм сърдита, съм пустиня.
Отглеждам само кактуси във мен.
Пресъхва всеки извор и изгарям,
а пясъкът е кърваво червен.

Когато съм сърдита става остро.
Тревата даже остра е, боде.
И таралежите, подобно котки
умилкват се във моите нозе.

Когато съм сърдита, цъфват тръни.
Звездите са с подострени лъчи.
Бодлив е вятърът и злобно хапе.
И няма дъжд. Валят игли.

Но после ми омръзва да се сърдя...
Прегръщам те. Не, вече не бода.
Приспивам всички мои таралежи.
Дъждът се лее. Без игли. Вода...

Hatshepsut

Привечер

Привéчерно е. Смугли светлини
събира тихо залезът във шепи.
А уличните лампи са Луни.
И всички улици - небета.

Днес няма дъжд. И по-добре.
Защото есенният дъжд ми е безсолен.
Защото той е някакъв крадец
на пясъка от летните ми спомени.

Днес нямам мисли. Никакви почти.
Безгрижно ми е, като на светулка.
Октомври се усмихва със очи
през тясната си облачна пролука.

Не знам каква да бъда тази нощ.
И сигурно ще стана тъжна муза.
На някакъв човек със саксофон.
И с много неизсвирени илюзии...