• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

27 November 2021, 23:41:06

Login with username, password and session length

Top Posters

Theme Selector





Members
  • Total Members: 158
  • Latest: emo2475
Stats
  • Total Posts: 24,787
  • Total Topics: 1,390
  • Online Today: 233
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 152
Total: 152

avatar_Hatshepsut

Радосвета Аврамова

Started by Hatshepsut, 10 September 2018, 15:20:32

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Като след всяка детска игра...

Не зная правилата на играта.
Дори не знаех, че играем на любов.
Един по детски самодеен театър.
А ти - един добър, добър актьор.

Оказах се до глупавост наивна.
И дадох истинското си сърце.
А твоето излезе реквизитно...
Сама съм се излъгала. Добре...

Навярно си скучаел, а пък аз
навярно съм изглеждала като играчка.
Сега прибирай бързо любовта си
в кашона с пукнатата топка и със влакчето.

Надявам се, че си се наиграл. Дано...
А аз отивам да превържа раните
на моята разплакана Любов.
Която пак си е обелила коляното...

Hatshepsut

Не плача. Оазисите са за други...

Гласът ми. Мислите. Червените луни.
Копринените нишки на тъгата.
Навън вали. Не чу ли? Пак вали.
Аз спирам. Друга е нататък.

Рисувах птици. Шиех им небе
от някакви мечти, назаем взети.
Накрая, със отчаяни ръце
свалих крилата им. И скрих небето.

Тогава точно заваля отново.
Но не е дъжд. Не е. Нали?
Това са сребърните капки на отровата.
Не виждаш ли? Тъга вали...

А аз ще тръгвам. Някъде. На изток.
Където хоризонтът ражда изгреви.
Не ме завръщай. Няма ме. Не искам.
Ще се удавя в тези тъжни стихове.

Не можеш да си мой, разбираш ли...
Понеже още си на всички минали.
Очите ми от днес са сухи извори.
Принадлежа изцяло на пустинята.

Hatshepsut

Съвсем обикновен Вълшебник...

Той живее на една далечна планина.
Точно на върха, на най-високото.
Прави карти за пътеките на ветровете
и им начертава в тях посоките.

Сутрин, със една невидима връвчица
дърпа Слънцето обратно на небето.
После го измива със роса и го избърсва,
за да може хубаво да свети.

След това присяда уморен в тревите
и изрязва станиолени звезди.
Привечер на стълбичка се качва
и по небосклона ги лепи.

След това надува и Луната.
(Тя е всъщност от балонена материя).
После сменя тока на Земята
с чисто нови лъскави батерии.

И накрая сяда и ми пише много дълго...
Казва ми, че бил съвсем обикновен.
Нищо, аз обикновен си го обичам.
И... съвсем вълшебен е за мен!

Hatshepsut

Аз и небето...

Пак се разплака без да иска
соленото ми пролетно небе.
Във шепите си облачни притисна
на птиците памучните криле.

Приседнах на перваза до прозореца,
брадичката подпряла на коляно.
Небето гледах уж. И капките.
А мислех тебе... Тебе само.

Усещаш ли ме? Някъде в безкрая...
Докосвам с устни твоите клепачи.
Събирам цялата си сила, за да скрия
че всъщност, заедно с небето, плачем...

Но ти недей... При нас е друго.
Такива сме понякога с небето.
Разплакваме се лесно. Много бързо.
Затваряме сълзите си в куплети.

А ти недей... Кажи ни, че е пролет.
Кажи ни, че дъждът ще отшуми...
Докоснах ли те... клепките целунах...
Такива сме с небето днес. Валим.

Hatshepsut

"Обичам те, обичам те, обичам..."

Ще си събирам всичките "Обичам те!"
в една кутийка с пролетни цветя.
Когато дойдеш, тиха и стеснителна,
ще те погледна и ще ти я дам.

Не бързай да надничаш под капака ѝ,
защото сигурно ще бъде ураганно -
затворила съм в нея толкоз обич,
че би могла дори да те удави.

Но някак ми е страшно непосилно
да я задържам в себе си и да мълча,
когато ми се иска да помилвам
лицето ти със топлата си длан.

Когато ми се иска да ти кажа...
и аз не знам какво... не се изрича...
На ум единствено си преповтарям
"Обичам те, обичам те, обичам..."

Hatshepsut

Понякога се срещаме случайно...

Понякога се срещаме случайно
на уличката с розовата къща.
Или в онази остаряла чайна.
Или където и да е. И сме си същите.

Усмивките. Очите. Гласовете.
И онзи глупав навик да мълчим
над две безкофеинови кафета
под кръгче от цигарения дим.

А жестовете нервничат издайно.
И много искам да избягам. Пак.
Понякога се срещаме случайно.
Или нарочно. Или на шега.

Hatshepsut

Ако той си отиде от мен...

Ако той си отиде от мен
ще умрат ветровете в очите ми.
Ще съм кръгче в дъждовна вода.
Ще съм празна. Бездомна. И ничия.

Ще сънувам полета от макове,
във които заспивам. Безпаметна.
Ще тупти, татуирано с болка,
и сърцето ми... на обратно.

Ще се пръсне душата ми стъклена.
Ще звънят по паважа парченцата.
(За да бъдат събрани наново
ще са нужни две хиляди вечности.)

Любовта ми ще стане на хляб,
от прозрения късни. И истини.
Който вместо на него, ще дам
като шепа трошици. На птиците.

Hatshepsut

Не ме търсѝ

Лапичките на дъжда препускат шепнешком
по клепачите на тъмните прозорци.
Разказват нещо с равен баритон
капчуковите лунни водостоци.

А ти сънуваш ли ме още във дъжда,
с букет от нарциси и син чадър?
Целуваш ли онези капчици вода,
които те превръщат в по-добър?

Надничаш ли все още в локвите,
да зърнеш там парче небе, поникнало в асфалта?
И да си спомниш как, когато беше с мен
рисувахме с звездите нощни лампи?

Не тръгвай да ме търсиш... някой ден.
Почакай, остани където си!
Навярно ще намеря път към теб.
Но първо трябва да простя... на себе си.

Hatshepsut

Според лунната поличба

Като древно предсказание се сбъдвам.
В нощи несънуващи и будни.
Идвам. Или пък си тръгвам.
Но оставям в тебе малко чудо.

Има ме. Поличба е Луната.
И звездите питай, ще ти кажат.
Стъпките ми будят тишината
звънчево трептящи по паважа.

Някой сигурно ме е написал,
в нощ, изпита с много вино...
Без да иска, е орисал
във съня ти да ме има.

Според някакво поверие се сбъдвам...
В полунощ. Във ранна пролет.
Идвам ли? Или си тръгвам?
Вярвай във поверията, моля те!

Hatshepsut

Ще те измисля

Не те измислям, докато вървя
със уличната градска пролет.
Тогава мислите ми лягат във пръстта
и дават сок на корените на тополите,
и нямам думи за човешките истории.
Разбирам само гълъбите, дето в хор
разказват за небето, по-нагоре,
от моето момичешко "Защо?".

Не те измислям, докато мълча
и пада слънчевото време на прашинки.
Измислям си парчета от дъга,
които се извиват над комините
и нямам думи за човешките истории.
Разбирам само вятърът, дошъл от юг
и неговото отражение в прозорците,
докато свири в стария улук.

Ще те измисля след това, когато
от жълтите глухарчета остане пух.
Когато стъпките ми минат през вратата,
която сто години вече е без ключ,
Ще те измисля след това, навярно,
когато съм готова да съм истинна.
Сега е рано още. Много рано.
Един оранжев котарак ми се усмихва.

Hatshepsut

Останала съм си напълно същата...

Останала съм си напълно същата -
сама и непонятна за човеците.
Събуждам се във трескавите сънища
на някаква угасваща планета.

Намерил си ме може би случайно
във търсене на нещо много друго.
Сега ме запазѝ в дълбока тайна,
защото иначе ще ме изгубиш.

За мен е лесно - мога да остана
Навсякъде и Никъде сама.
Аз съм Магията, която оцелява
въпреки теб в човешкия ти свят.

Hatshepsut

За няколко секунди щастие

Един ден ще изляза, ще заключа вратата,
ще поставя ключа под прага.
Ще пътувам на стоп със някакъв вятър.
Ще избягам от тук. Ще избягам!

Ще опитам вкуса на небето по изгрев -
пълна чаша с черешово вино.
По ръцете ми после като тънички гривни
сто лъчи на слънце ще преминат.

А по залез ще сляза от вятъра, ще му махна.
Не за сбогом, а "Пак ще се видим!"
И ще тръгна сама. Ще вървя над Земята.
Без да зная къде ще пристигна.

Може би там, където се раждат звездите.
И където ще бъда различна.
А оттам е по-лесно да се спусна в очите ти.
И във тях да угасна. Обичана...

Hatshepsut

Това, което липсва на дъжда...

Струва ми се, че вали от столетие.
И че никога няма да спре.
Шият с дълги конци дъждовете
това есенно празно небе.

Нощем в локвите падат сърдито
светлинките на два светофара.
А край тях преминават колите -
малки кораби. Мокри и шарени.

Само няколко жълти прозореца
вдъхват някакъв топъл уют.
На перваза ми тихо мърморят
три врабчета. И тръпнат от студ.

Ами... есен е. И валят дъждовете.
По-безкрайни от вечност дори.
Ако можех да се сгуша в ръцете ти...
нека вали, и вали, и вали...

Hatshepsut

Къщичка за птици

Направих къщичка за птици
за моите несбъднати обичания.
За да им бъде топло през сезона
на дългото себеотричане.

Нахраних ги със шепа думи,
които нощем си измислях.
И ги завих с трева на кръпки.
(Не беше нова. Но беше чиста.)

Сега се стопли. От нечий поглед.
Обичанията ми сякаш се събудиха.
И там, във къщичката ми за птици...
... сапунени балони се излюпиха...

Hatshepsut

Има ли го... има го навярно...

Той е малко уморен понякога.
Малко тъжен.
Малко сам.
Има птици на прозорците.
И влакове.
Със които нощем бяга...

Чувал е езика на дърветата.
А по пясъка рисува тишина.
Пръстите му - със вълните сплетени,
А пък във очите му - дъга.

Той умее да приспива вятъра.
И по лунната извивка се пързаля.
Вярва във вълшебства сутринта.
А пък вечер - сам ги прави.

Той живее някъде и никъде.
Има чаша, цялата на точки.
На терасата му столът е камъшен,
а пък времето - с отсрочка.

Той не ми говори прозаично.
И ми вярва, че си го измислям.
Скрива ме в ръцете си, когато плача.
И е страшно, страшно истински.

Корабът му плава по здрачаване
над короните на пеещи акации.
Идва да ме вземе. И отплаваме.
Чак до следващото кацане.

Той е този, който кара вишните
да цъфтят на пролет. И им пее.
Той е този... който във сърцето ми
не под наем, истински живее...

Има ли го... има го навярно.
Срещали сме някога следите си.
И когато пак се срещнем, ще остане.
До тогава... пиша му мечтите си...

Hatshepsut

Целувай ме...

Разплаквал си ме. Но за теб си струва.
За теб си струва до последната сълза.
(Сега ела и дълго ме целувай,
за да забравим колко те болях.)

Забравял си ме. Знам, че се преструваш.
Защото си ме спомняш и на сън.
(Целувай ме. Целувай ме. Целувай ме.
И бавно ме събличай от страха.)

Осмисляш ме. А аз, а аз ти вярвам.
Така не вярвам даже и на себе си.
(Целувай ме разнежено и бавно.)
Един на друг със тебе сме си вечности.