• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

18 October 2021, 17:57:11

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
14231 Posts

Шишман
5793 Posts

Panzerfaust
1021 Posts

Лина
793 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 24,111
  • Total Topics: 1,370
  • Online Today: 57
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 47
Total: 47

avatar_Hatshepsut

Българската Бойна Слава

Started by Hatshepsut, 21 September 2018, 05:52:09

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Капитан Тодор Димов


Капитан Тодор Димов (1880-1913)

Капитан Тодор (Тотьо) Димов е баща на писателя Димитър Димов. Роден е на 15 юни 1880 г. в Габрово, в семейството на Цана и Димо Денчеви. Тотьо имал още трима братя – Георги, по-голям от него, и по-малките – Дянко и Иван. През 1897 г. семейството се преселва в София, където Димо устройва своя кожарска работилница.
Тотьо Димов е буден и любознателен младеж, обича книгите, свири на китара и рисува много добре – дарба, която наследил и самият Димитър Димов. През 1900 г. завършва Военното на Н. Ц. В. училище и веднага след това е командирован в Четиринадесети пехотен македонски полк. Служи известно време в София и Цариброд и в началото на 1904 г., е командирован в Дупница. В спомените на дупничани Тотьо Димов е висок, кротък и много добър човек.
В началото на 1908 г. е командирован в Тридесет и четвърти пехотен троянски полк. На 3 февруари 1908 г., във Военния клуб в Дупница, Тотьо Димов сключва брак с Веса Харизанова. След кратък отпуск, заедно със съпругата си, се връща в Ловеч и на 15 октомври 1908 г. е произведен в чин капитан. В Ловеч се ражда и синът им – бъдещият голям писател Димитър Димов. На гърба на сватбената снимка Веса Димова е записала: ,,На 25 юни 1909 г. в 4 ч. и 3 м. сл. пладне, четвъртък ни се роди – момче в гр. Ловеч."
На 9 юли 1913 г., край бреговете на р. Брегалница, се води едно от най-ожесточените сражения в историята на Междусъюзническата война. В личния архив на Димитър Димов намираме възпоменателен сборник за загиналите във войните 1912 – 1918 г. герои-офицери. В книгата, под портрета на капитан Тотьо Димов е записано:
,,... на 9 юли 1913 г., той самин, с неколцина останали храбреци, под огъня на неприятелските оръдия и картечници, бидейки тежко ранен в ръката, той е направлявал единствената останала здрава картечница срещу врага, възпрепятствайки му да наближи нашите части и в момента на пълно отпадане на сили от изтекла кръв той бива смъртоносно поразен от неприятелски шрапнел през лявото рамо в сърцето."
Тук е поместено, наред със стиховете на Иван Вазов, Димитър Подвързачов и Христо Братанов, едно стихотворение на Иван Димов, посветено на неговия брат.

На майка скръбна – беден син,
Откърмен в дълг към бедната Родина,
Ти скромен, но велик, самин
Посред плеядата борци загина.
..........
Дали ще помнят бъдни поколения
За подвига велик на тия труженици?...
Или в захлас от ниски повеления
ще сгазят подло техните венци?

На снимката: подпоручик Тотьо Димов, февруари 1903 г. (НЛМ 7408)

Повече за Димитър Димов и неговия бащин род можете да прочетете в сп. Будител, бр. 1(51) 2019 г. с. 25-35.

д-р Милена Катошева,
15 юни 2021 г.

Hatshepsut

25 July 2021, 21:45:35 #121 Last Edit: 25 July 2021, 21:58:02 by Hatshepsut
Генерал-майор Сава Вуйчев


Генерал-майор Сава Вуйчев (1872-1962)

Участник в три войни, завършил Офицерската кавалерийска школа във Франция и свързал живота си с българската конница. В днешното издание на рубриката 📌,,Военен календар" ви разказваме за генерал-майор Сава Вуйчев.

ℹТой е роден на 22 юли 1872 г. Завършва Априловската гимназия в Габрово (1889) и Военното училище в София (1893). Произведен е в офицерски чин подпоручик и е назначен като субалтерн офицер в Лейбгвардейския ескадрон. През 1899 г. е изпратен в Сомюр, Франция, където завършва Офицерската кавалерийска школа (1901). Завръща се в България и продължава да служи като субалтерн офицер в Лейбгвардейския ескадрон.

🔷След трансформирането на ескадрона в Лейбгвардейски конен полк (1904) е прехвърлен в неговия щат като старши офицер и едновременно с това е включен и в княжеската свита.

🔷През 1906 г. завършва Висшето военно училище (Академията на Генералния щаб) в Париж. След завръщането си е причислен към Генералния щаб (април 1907 г.) и е назначен за адютант на Кавалерийската инспекция (1 януари 1908 г.), а впоследствие и за флигел-адютант на княза.

🔷 През периода 1 януари 1911 – 1912 е военен аташе в Белград, Сърбия.

🔷По време на Балканските войни (1912 – 1913) получава назначение в Разузнавателното отделение при Щаба на Действащата армия.

🔷В следвоенните години последователно е началник-щаб на 6-а пехотна бдинска дивизия и командир на 35-и пехотен врачански полк.

👉В Първата световна война (1915 – 1918) е началник-щаб на конницата (септември 1915 – ноемември 1915) и началник на Бургаския укрепен пункт, командир на 6-и конен полк (април 1916 – декември 1916), командир на 1-ва конна бригада (декември 1916 –декември 1918), началник на 2-ра конна дивизия (януари 1919 – август 1919). На 14 юли 1919 г. е произведен в чин генерал-майор.

➡На 1 август 1919 г. преминава в запаса. Награден е с различни български и чужди отличия.

Национален военноисторически музей


Сава Колев Вуйчев е български военен деец, генерал-майор, участник в Балканската война (1912 – 1913) като командир на дивизион в 1–ви конен полк и началник-щаб на 4–а пехотна преславска дивизия, Междусъюзническата (1913) като началник-щаб на 4–а пехотна преславска дивизия, и в Първата световна война (1915 – 1918) като началник-щаб на Кавалерийската дивизия (1915), командир на 6-и конен полк (1916) и командир на 1-ва конна бригада (1916 – 1918).

Сава Вуйчев е роден на 22 юли 1872 г. в Габрово, Османска империя. През 1889 г. завършва Априловската гимназия и продължава обучението си във Военното на Негово Княжеско Височество училище. На 2 август 1893 г. завършва училището в 15-и випуск, произведен е в чин подпоручик и зачислен като младши офицер в Лейбгвардейския ескадрон. През 1897 г. е произведен в чин поручик. Като поручик от Лейбгвардейския ескадрон през 1899 г. е командирован за обучение в Офицерската кавалерийска школа в Сомюр, Франция, която завършва през 1901 г.[1] От следващата година е флигел-адютант на Н. В. княза, а през 1903 г. е произведен в чин ротмистър.

Като ротмистър от Лейбгвардейския конен полк през 1904 година е командирован във Висшето военно училище (т.е. Академията на Генералния Щаб) в Париж, което завършва през 1906 година.[1] По-късно е назначен за старши адютант и началник-щаб на 2–ра бригада от 7–а пехотна рилска дивизия (1908). На 15 октомври 1908 е произведен в чин майор. В периода 1911 – 1912 майор Вуйчев е военен аташе в Белград, Сърбия и на 15 октомври 1912 г. е произведен в чин подполковник.

През на Балканската война (1912 – 1913) подполковник Сава Вуйчев е командир на дивизион в 1–ви конен полк и началник-щаб на 4–а пехотна преславска дивизия. По време на Междусъюзническата война (1913) с дивизията си взема участие във военните действия срещу сърбите в Осоговската планина. След войните е началник-щаб на 6–а пехотна бдинска дивизия (1914 – 1915), след което поема командването на 35-и пехотен врачански полк (1915).

По време на Първата световна война (1915 – 1918) подполковник Вуйчев е последователно началник-щаб на Кавалерийската дивизия (11 септември – 14 ноември 1915)[2], началник на Бургаския укрепен пункт (14 ноември 1915 – 25 април 1916), командир на 6-и конен полк (25 април 1916 – 2 декември 1916), с който участва в бойните действия срещу Румъния – от Гюргево до Браила и на 1-ва конна бригада (2 декември 1916 – 31 декември 1918). На 14 август 1916 е произведен в чин полковник.

След края на войната през януари 1919 г. полковник Вуйчев е назначен за началник на 2-ра конна дивизия, на 14 юли е произведен в чин генерал-майор и на 1 август същата година преминава в запаса. Умира през 1962 година в София.

По време на военната си кариера служи и в 6-а пехотна бдинска дивизия.

Военни звания

Подпоручик (2 август 1893)
Поручик (1897)
Ротмистър (1903)
Майор (15 октомври 1908)
Подполковник (31 декември 1906)
Полковник (14 август 1916)
Генерал-майор (14 юли 1919)

Награди

Военен орден ,,За храброст" IV степен 2 клас
Военен орден ,,За храброст" III степен 2 клас
Царски орден ,,Св. Александър" V степен без мечове
Царски орден ,,Св. Александър" IV степен с мечове по средата
Народен орден ,,За военна заслуга" V степен на обикновена лента

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сава_Вуйчев

Hatshepsut

Генерал Иван Колев – моралният ориентир

Съдбата понякога изпраща на един народ бележити личности, достойни водачи и светли примери за служба на Отечеството. България има щастието да притежава плеяда от такива герои. Във войните за национално обединение те са цяла фаланга от железни борци, посветени на дълга към Родината и готови да се жертват за нея.

Вдъхновяващият подполковник Борис Дрангов, командирът на Желязната дивизия генерал Христо Недялков, победителят при Дойран генерал Владимир Вазов, героят от Дойран полковник Константин Каварналиев, славният командир на Дунавската дивизия генерал Павел Христов... имената са безчет. Всички храбри, всички достойни, всички герои.

Сред тях се отличава и още един – смел, скромен и отдаден на дълга си воин. Той издъхва преди повече от сто години на 29 юли далеч от бойното поле. Още приживе е легенда, наричат го Освободител на Добруджа. Това е генерал-майор Иван Колев.


Ген. Иван Колев

Но какво прави едно малко момче, родено сред безкрайната шир на Бесарабия, толкова специално?

Дарби, характер, смелост, харизма, ценностна система имат мнозина. Но малцина имат всичко това в комбинация. Именно тя ражда легендата за генерал Колев. Съдбата му е да бъде специален, особен. Той е много добър ученик в Бановка и в Болградската гимназия, отличен юнкер във Военното училище и изключителен, блестящ офицер и командир в българската войска. Въоръжен със здрав морал, с жив и практичен ум, Иван Колев оставя светла диря в живота на хората, които среща през живота си.

Неговите войници и офицери го помнят като стегнат и строг командир, който винаги ще ги похвали, и винаги ще ги защити от несправедливостите. В същото време той е взискателен и предвидлив професионалист.

Преди всичко трябва да изтъкнем преданата му служба към националния идеал. Израснал в родолюбиво семейство, Иван Колев е син на заможни за времето си родители. Със сигурност има възможност да остане в родното си село Бановка и да управлява имота на баща си или да предприеме друго начинание в Бесарабия. Вместо това той избира да стане военен. Далеч от дребните боричкания, сплетни и лични интереси, Иван Колев работи усърдно, умно и неотклонно за възвисяване на духа на войниците и офицерите, за въздигане на българското военно изкуство, за честта и славата на България.

Ако има една дума, която да характеризира най-добре личността му – то това е храброст. Винаги, когато има възможност, той води атаката на своите войници – той се врязва в неприятелските редици начело на кавалеристите при Куртбунар, води впечатляващата кавалерийска атака при Мустафа Ачи, стои най-близо до противника и при Палас Мик, както и всеки друг път, когато му се отдаде възможност. Смелостта му се предава на войниците, заразява ги. Те са готови да се втурнат в атака само след една негова дума, защото той е войник като тях. В най-трудните моменти на битката за Кубадин, под дъжд от куршуми, Иван Колев с коня си язди до позицията и скача в окопите, застава до войниците си и им вдъхва нови сили. Присъствието на генерала им дава сили при всеки труден момент от боя.


Генерал Колев е непретенциозен, суров към себе си също като спартанец. При десетдневните боеве за отбраната на линията Первелия – кота 90 той прекарва цели осем денонощия на бойната линия, редом до войниците си, а когато атаките отслабват, спи по два-три часа на денонощие в командирския си файтон, завит с платнище. Под файтона, на земята, почива началникът на щаба на дивизията полковник Кисьов, също завит с платнище. След боя през деня двамата са разгледали картата на бойните действия, съставили са план за следващия ден и чак тогава си позволяват да починат. Наблизо има село, но командирът остава там, където са неговите войници. В дъжда и ледения октомврийски вятър е наравно с конника, артилериста и пехотинеца.

Храбростта и скромността правят генерал Колев велик пълководец, а грижата за войника го прави велик човек. Винаги предвидлив, той се старае за това никога да не го изложи излишно на опасност, да предпази частите си от излишни жертви. Макар разполагащ с ограничени възможности да изхрани хората и конете, генералът се стреми те да са винаги нахранени и облечени. Известно е, че осигурява поверените си части с достатъчно съдове за вода, така че войниците да не останат жадни в битка. Макар да става командир на Първа конна дивизия едва няколко месеца преди кампанията в Добруджа, той осигурява добро снабдяване с храна, вода, муниции и превързочни материали за поверените му части. Като споменаваме храна, говорим почти единствено за хляб. И поради бързото придвижване на дивизията печенето на хляб се извършва понякога на 20-30 или повече километра зад бойната линия. Войниците гладуват понякога, наравно с тях гладува и техният генерал.

Всички тези качества хармонират с неговото лично обаяние. Той е строг, но човечен командир. Вдъхновява с личния си пример, лично подбира командния състав на полковете и бригадите в Конната дивизия, създава сплав между командирите и войниците, между щабните и строевите офицери. Залага на доброто си познание за човешката душа и така кове легендата за смелите кавалеристи от Първа конна дивизия. Най-големите си усилия хвърля, за да възпита в офицерите си дух на трудолюбие и честност. Ненавижда пороците, стреми се към съвършенство. Иска да има и съвършени бойни другари. Може би именно затова днес неговите конници са станали легенда като самия него.


Ген. Иван Колев

Хладнокръвието на генерала е пословично. Как иначе би могло да се опише случилото се при Мустафа Ачи? Славният командир оставя противника да достигне само на няколко десетки крачки от нашите окопи, защитавани смело от конната батарея на капитан Векилски и шепа колоездачи и пехотинци. И без да трепне и мускул по лицето му, застава начело на три полка кавалеристи в една страховита кавалерийска атака, която ще обърне противника в паническо бягство. Същото хладнокръвие може да се каже, че допринася и за победите при Добрич, Куртбунар, Кочмар и Карапелит... – имената са много. Такъв командир е Иван Колев.

Провел блестящо Добруджанската кампания, генерал Колев заболява тежко и няколко месеца след края й умира във Виена. Датата е 29 юли 1917 година, късно следобед. В стаята на санаториума болният генерал спи спокойно. Изведнъж с енергично движение се опитва да стане и страхотният му вик нарушава тишината на болничната стая:

– Обградени сме!

След това генералът се отпуска, за да не отвори очи никога повече. Дори в последния си миг славният командир в мислите си е при Конната дивизия и отново ги води в бой за защита на Отечеството. Така завършва един красиво окръглен живот, изживян с мисъл и в служба на България. Престава да тупти едно истинско, голямо българско сърце. Той умира честит, защото неговата България е обединена, не доживява страшното поражение и унизителния Ньойски мир.


Траурната процесия на ген. Колев

И ако някой ден, забързани в ежедневието, затрупани с проблеми, се окажем без ориентир и коректив на действията си, нека си спомним за този храбър син на България, нека се вгледаме в постъпките му, нека почерпим сила и упование в моралните му устои и принципи.

https://bulgarianhistory.org/general-kolev-moralen-orientir/

Hatshepsut

История на Българската армия


Hatshepsut

Генерал-лейтенант Пантелей Ценов


Генерал-лейтенант Пантелей Ценов (1858-1926)
Художник: Димитър Гюдженов

На 1 август 1858 г. във Видин е роден генерал-лейтенант Пантелей Ценов (1858 – 1926). Той завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и служи в 5-а плевенска батарея (1879 – 1883), Главното артилерийско управление (1884) и 2-ри артилерийски полк (1884 – 1887).
🔹 През Сръбско-българската война (1885) командва 1-ва батарея от 2-ри артилерийски полк, с която се сражава при Пирот.
🔹 След войната е командир на 2-ри (1887 – 1889), 5-и (1889 – 1894) и 4-ти артилерийски полк (1894 – 1904).
🔹 В началото на 1904 г. поема командването на Планинската артилерийска бригада, а от 1 януари 1906 г. е началник на крепостната артилерия и инспектор на въоръжението. На 1 януари 1910 г. заема длъжността инспектор на артилерията.
🔹 През Балканските войни (1912 – 1913) командва артилерията на Действащата армия и участва в съставянето на плана за атаката на Одринската крепост.
🔹 На 15 октомври 1913 г. се уволнява от армията по собствено желание.
🔹 По време на Първата световна война (1915 – 1918) е мобилизиран и назначен за началник на 1-ва софийска дивизионна област и началник на Софийския гарнизон.
🔹 На 30 май 1918 г. е произведен в чин генерал-лейтенант, а на 24 септември с. г. е уволнен от служба. От 1922 до 1923 г. е столичен градоначалник.

🎖Награден е с военен орден ,,За храброст" ІІІ степен 2 клас.

От Национален военноисторически музей


Военни звания

Канонир (9 септември 1878)
Младши фойерверкер (12 октомври 1978)
Подпоручик (5 юли 1879)
Поручик (30 август 1882)
Капитан (30 август 1885)
Майор (1888)
Подполковник (1892)
Полковник (1896)
Генерал-майор (1910)
Генерал-лейтенант (30 май 1918)


Награди

Военен орден ,,За храброст" III степен, 2-ри клас
Княжеский орден ,,Св. Александър" V степен с мечове (5 март 1886)
Княжеский орден ,,Св. Александър" II степен с мечове по средата; III и IV степен без мечове
Народен орден ,,За военна заслуга" III степен на военна лента
Народен орден ,,За военна заслуга" II степен без военно отличие (1921)
Орден ,,За заслуга" на обикновена лента
Орден ,,Червен орел" (Прусия)
Орден ,,Железен кръст" (Германия)

Пантелей Ценов

Hatshepsut

Генерал Георги Тодоров


Генерал Георги Тодоров (1858-1934)

Той е роден на 10 август 1858 г.в Болград, Бесарабия (дн. в Украйна). Завършва Болградската гимназия, Военното училище в София през 1879 г., Офицерската пехотна стрелкова школа в Ораниенбаум, Русия през 1883 г. и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург през 1890 г.
Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец от 7-а дружина на Българското опълчение.
🔹 През Сръбско-българската война (1885) командва отряд, който се сражава при Кула, Лом, Арчар и Гайтанци и забавя настъплението на сръбските части към Видинската крепост.
🔹 На 1 януари 1910 г. е назначен за командир на 7-а пехотна рилска дивизия.
В Първата балканска война (1912 – 1913) ръководи действията на дивизията на Македонския фронт в състава на 2-ра съюзна армия. Съдейства на съюзниците за настъплението по поречието на р. Струма и овладяването на Солун, а през януари 1913 г. се отличава при отбраната на Булаир.
🔹 По време на Втората балканска война (1913) неговата дивизия се сражава на Калиманската позиция срещу сръбските войски (4 – 11 юли 1913).
🔹 През Първата световна война (1915 – 1918) поема командването на 2-ра армия, с която настъпва в Македония и осуетява съединяването на дебаркиралите в Солун съглашенски войски със сръбската армия (1 октомври – 12 ноември 1915).
🔹 На 15 август 1917 г. е повишен в чин генерал от пехотата, след което е назначен за командващ 3-та армия на Добруджанския фронт.
🔹 От началото на 1918 г. до края на войната заема длъжността помощник-главнокомандващ на Действащата армия.
🔹 След демобилизацията излиза в запаса (1919).

🎖Награден е с военен орден ,,За храброст" ІІ, ІІІ и ІV степен 2 клас.

Национален военноисторически музей


Георги Стоянов Тодоров е опълченец, български офицер, генерал от пехотата, брат на академик Александър Теодоров-Балан, на софийския кмет Мартин Тодоров, на съдебния лекар Атанас Теодоров и на инж. Михаил Балански.

Георги Тодоров е роден на 10 август 1858 г. в Болград, Бесарабия. Семейството на дядо му, Марин Тодоров, след Руско-турската война от 1828 – 1829 г. се установява в Болград. Той е терзия, занаят, който наследява най-големият му син Стоян. Стоян Тодоров отваря дюкян. Той се жени за Мария Грекова, дъщеря на търговеца Панайот Греков – един от попечителите на Болградската гимназия и спомоществовател за издавания от Георги Раковски вестник ,,Дунавски лебед". Георги Тодоров има четирима братя и една сестра.
През 1859 г. семейството му се премества в село Кубой, където завършва началното си образование. В 1870 г. отново се установяват в Болград. Стипендиант е в Болградската гимназия. Той е сред инициаторите за създаването на първото българско ученическо дружество ,,Съзнание".

По време на Руско-турската война (1877-1878) участва в Българското опълчение като доброволец. Зачислен е в I рота на VII опълченска дружина. Участва в охранителните операции и в обучението на млади опълченци. През 1878 г. е повишен в подофицерски чин.

След Освобождението завършва в първия випуск на Военното училище в София (1879). На 10 май е произведен в първото офицерско звание подпоручик. Назначен е като адютант на началника на Западния отряд в Берковица. След това е изпратен в Източна България, за да се справи с появилите се разбойнически банди. Премествен е във Видин, където е младши офицер в Първа рота на Десета видинска дружина. Няколко месеца по-късно е назначен за адютант във Военното училище, а след това – помощник-началник на отделение в Министерство на войната.

На 30 август 1882 г. е повишен в поручик. През същата година постъпва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Разпределен е на строеви стаж в Първи лейбгренадирски полк. Не завършва последния курс, защото се завръща в България поради Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Поема командването на Ловчанската запасна дружина. На 30 август 1885 г. е повишен в звание капитан.

При избухването на Сръбско-българската война (1885) е назначен за командир на запасната дружина на Четвърти пехотен плевенски полк, а скоро след това става началник на Летящия отряд в района между Видин и Кула. Неговите действия на 4 ноември забавят настъпващите към Видинската крепост сръбски части. Участва в боевете при Кула (4 ноември), Акчар (14 ноември) и Гайтанци (15 ноември). Награден е с Орден ,,За храброст" IV ст.

След войната служи в IV пехотен плевенски полк, а от март 1886 г. е командир на Първа дружина от I пехотен софийски полк. Съдейства на участниците в детронирането на княз Александър I Батенберг, поради което е уволнен от армията през септември 1886 г. По-късно същата година е възстановен. На 13 август 1887 г. е повишен в звание майор и е назначен за инспектор на класовете от Военното училище. Чете лекции по география на България на курсантите. От 1892 г. – в подполковник, а през 1896 г. – в полковник.

През 1890 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Служи последователно във Военното училище като инспектор на класовете, началник на гарнизона в Севлиево, а през 1897 г. е назначен за командир на XX пехотен добруджански полк. През 1905 г. е назначен за командир на 1-ва бригада 6-а пехотна бдинска дивизия. От 6 март 1909 г. е повишен в звание генерал-майор и назначен за началник на 7-а пехотна рилска дивизия с щаб в Дупница.

По време на Балканската война (1912 – 1913) е командир на Седма пехотна рилска дивизия при нейното настъпление към Солун (Македонския фронт и Галиополския полуостров). През януари 1913 г. дивизията му отблъсква турците при Булаир. Участва и в отблъсването на турския десант при Шаркьой.

По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия се сражава при Калиманци (4 – 18 юли). След войната се завръща в щаба на дивизията в Дупница. От 5 април 1915 г. става инспектор на II военно-инспекционна област – Пловдив.

На 2 август 1915 година е повишен в звание генерал-лейтенант. През Първата световна война е командир на II българска армия (октомври 1915 – декември 1916), която настъпва в Македония и попречва на обединяването на дебаркиралите в Солун войски на Съглашението със сръбската армия.

През февруари 1917 година генерал Тодоров поема командването на III българска армия (до декември 1917) на Добруджанския фронт. На 15 август 1917 година е повишен в звание генерал от пехотата. От края на юни 1918 година генерал Тодоров е помощник-главнокомандващ, а от 8 септември, поради заболяване на генерал-лейтенант Никола Жеков, е главнокомандващ на Действащата армия. След демобилизацията е генерал-адютант на цар Борис III.[2] Като главнокомандващ на Действащата армия е сред военачалниците, отговорни за неуспеха при Добро поле и недостатъчно адекватната реакция на българското командване на събитията на фронта от септември 1918 година. За него Димитър Азманов пише:

,,Прекрасен баща командир на своите войници, дисциплиниран войник, извънредно тактичен човек и началник, спокоен, твърд и смел пред лицето на опасностите, не му достигнаха качества, които да го издигнат до върховете на голямото командване, до истинското пълководческо изкуство и воля"

Военни звания

Прапоршчик (10 май 1879)
Подпоручик (1 ноември 1879, преименуван)
Поручик (30 август 1882)
Капитан (30 август 1885)
Майор (13 август 1887)
Подполковник (1892)
Полковник (1896)
Генерал-майор (1910)
Генерал-лейтенант (1 август 1915)
Генерал от пехотата (15 август 1917)

Награди

Орден ,,За храброст" II, III и IV ст., 2-ри клас
Орден ,,Св. Александър" I ст. с мечове по средата, IV ст. и V ст. без мечове
Народен орден ,,За военна заслуга" III ст. на военна лента
Народен орден ,,За военна заслуга" I ст. с военно отличие и брилянти (1919)
Орден ,,За заслуга" на обикновена лента
Орден ,,Стара планина" I степен с мечове, посмъртно
Орден ,,Лиякат" със звезда за военни заслуги, Турция, (18 декември 1915)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Георги_Тодоров

Hatshepsut

Откъде произлизат названията на чиновете в Българската армия


Всеки любител на военната история неминуемо се е сблъсквал с различните военни звания, наричани още рангове или чинове. Те служат за определяне на йерархията във въоръжените сили на всяка една държава. Макар в отделните езици да съществуват специфични названия, има и такива, които са се наложили трайно в европейската армейска традиция. В рамките на Северноатлантическият пакт (НАТО), към който България принадлежи, съществува обща система на званията, която служи за унифициране на различните наименования в чиновете на базата на една уеднаквена, стандартизирана йерархия. Въпреки това отделните армии запазват своите наименования на отделните рангове.

В следващите редове ще проследим откъде идват имената на военните звания в българската армия. За по-удобно ще започнем от най-ниския чин към най-високия.

Редник – думата има доста буквално значение и произлиза от думата редица. Това са войниците, съставляващи редовете на армията, заемащи най-ниското стъпало в йерархията.

Матрос – от холандското matroos – моряк. С този термин в холандския флот през XVII век се означавали всички най-нисши корабни служители, на които се поверявала общата работа по поддръжка на морския съд. В българския език влиза през руския, а в Русия е въведен от Петър I при създаването на руския флот през 1697 година.

Ефрейтор – произлиза от германската дума gefreiter. Терминът се появява през XVI век в Свещената римска империя. Гефрайтерите били привилегировани войници в състава на наемническите полкове на ландскнехтите и швейцарските пиконосци. Когато даден войник докажел своите качества по време на кампания, той бил издиган в ,,гефрайтер". Званието означавало две неща – на бойното поле гефрайтерите заемали най-рисковите позиции в редиците, но извън сражение те се радвали на редица привилегии – по-високо заплащане, по-добри условия на живот и били освободени от някои задължения – например, не давали караул. В Третото българско царство се е използвало понятието ,,капрал", който е с италиански произход  от capo corporale – т.е. глава на ,,тяло" (в случая – отделение). Терминът все още се среща в англоезичните и френскоезичните страни като corporal.

Сержант – Званието произхожда от латинското servientem, т.е. служител и се отнасяло към приближен човек от личната свита на благородниците в Късната Античност и Ранното Средновековие, обикновено изпълняващ функции на охранител. През Възходящото средновековие, сержантите били придружители на рицарите, които имали специфично право на земевладение, регулирано от феодалното право. Институцията се появява през XII век в Англия по време на Плантадженетите и е прехвърлена от тях във френските им владения, а оттам и в самата Франция, след което се разпространява в останалата част от Европа. През Ранномодерната епоха постепенно се очертава като основно подофицерско звание и се разделя на различни подкатегории.

Мичман – Терминът идва през руския език от английското midshipman. Появява се в английския флот от времето на Тюдорите и с него се означава моряк с натрупан опит, който изпълнява определени задачи по средната част на палубата на ветроходните съдове. Използвал се само за моряци без офицерска подготовка и напомня на гефрайтерите, за които вече стана дума. След 1662 година системата постепенно се изменя и мидшипманите стават младежи с определен социален статус, които се записват във флота за предофицерска подготовка. Тя е окончателно регулирана в началото на XVIII век и се очаквало момчетата да са служили като мидшипмани поне 3 години, за да могат да се обучават за офицери. Работата им била свързана най-вече с това да са слуги на капитана и другите старши офицери. Накратко това бил един вид морски кадет. В руския флот и оттам в българския, терминът се възприема като еквивалент на старшините при сухопътни войски.

Лейтенант – понятие с френски произход, което се появява през Средновековието. Идва от lieu – място, позиция и tenant – държане – т.е. – ,,този, който държи позицията". В случая под държане се има предвид заместване, т.е.  лейтенантът е заместник на главнокомандващия. Именно поради тази причина като термин лейтанант е присъствал в различните части на военната йерархия – както сред нисшите, така и сред висшите офицери, за да обозначава заместник главнокомандващия както на отделните дружини/роти (напр. при наемниците), така и за целите армии (генерал-лейтенант). В чиновете използвани в Третото Българско царство лейтенант е еквивалент на поручик. Думата ,,поручик" произлиза от ,,поръчение" и означава офицер за изпълняване на поръчения като заместник на капитана.

Капитан – Терминът е с латински произход – от думата capitaneus – т.е. стоящ на чело (от лат. caput – глава), но в средновековната практика влиза през средногръцката/византийска дума – катепан (κατεπάν – стоящ начело). Впоследствие, смесвайки се със стария латински термин, бива обратно прехвърлено в capetanus, чрез който достига до съвременните европейски езици. Капитанското звание е едно от основните за Средновековието и Ранномодерната епоха. Използвало се е както за средния офицерски ешелон, така и за генералитета – капитан-генерал. През Средните векове, Ренесанса и Религиозните войни, капитаните са били командири на отделните наемнически отряди, служещи на съответните държави. Впоследствие те биват подчинени на по-висши рангове при окрупняване на полевите войскови подразделения. В своя военноморски еквивалент, различните рангове на капитана идват от делението на някогашните ветроходни кораби на рангове в зависимост от размера им.

Майор – понятието произлиза от френското majeur, което на свой ред идва от латинското maior – ,,старши". Първоначално рангът се свързва със сержант-майорът, който е изпълнявал функции на помощник на висшите офицери при командване на полеви подразделения, но впоследствие сержант-майорът се превръща в по-нисшия чин ,,старши сержант", докато майорът се обособява в отделен ранг.

Полковник – прякото наименование на това звание произлиза от думата ,,полк" и буквално означава командир на полка. Самият чин има доста стар произход. През Средновековието, групиране на няколко роти/дружини (но да не се бърка с ,,дружина" от Третото Българско царство – б.а.), се наричало ,,колона". На базата на това, през 1534 г., крал Франсоа I въвежда термина colonel, като командир на големите войскови съединения – т.нар. Национални легиони с теоретична численост от 6 000 души. Две десетилетия по-рано, в Хабсбургска Испания се появява ранга coronel – т.е. ,,от короната"– офицер, който получава патент от владетеля за да свика войсково съединение – полк. Постепенно, двата термина се сливат – френският дава името на ранга, а испанският – съдържанието.

Бригаден генерал/ Бригадир – званието се появява през XVII век, когато бригадата постепенно измества полка като основно полево съединение. Първоначално, бригадите били съединения, съставени от няколко роти, които били част от полковете. В хода на Тридесетгодишната война (1618-1648), все повече и повече полкове губят от численият си състав и в един момент някои полкове, които на хартия наброяват над 1200 души, всъщност имат по 300-400. Тъй като патентите на техните полковници не могат да се отнемат, а армиите имат нужда от ефективна сила, полковете с недостатъчен числен състав започват да бъдат обединявани в бригади, начело с бригадири. Впоследствие бригадата запазва ключовата си позиция на основно войсково съединение през XVIII век и бива изместена от дивизията между 1815 и 1945 г.

Генерал – т.нар. пълен генерал води произхода си от капитан-генералите във Средновековна Франция. На базата на позициите и задачите на висшите офицери, още през Средните векове се създават под видове на това звание, които се затвърждават през Ранномодерната епоха – лейтенант-генерал, сержант-майор-генерал (дн. генерал-майор). Званието се е давало на висши командири, заемали позиция непосредствено под върховния главнокомандващ на въоръжените сили или на дадена полева армия. Самата дума идва от латинското generalis – общ – т.е. общ командир на всички войски. В Третото Българско царство, след 1897 година, званието пълен генерал се дава заедно с един от трите основни рода войски – генерал от пехотата, генерал от кавалерията и генерал от артилерията.

Маршал – терминът идва от старогерманското marhscal – ,,коняр", и се използва за първи път във Франкското кралство, където с него се означавал надзорникът на кралските конюшни. Впоследствие маршалите се налагат като върховни главнокомандващи на армиите през Средновековието, като рангът им отстъпва само на този на владетеля, а във Франция и на т.нар. ,,принцове на кръвта" – преките кръвни роднини на владетеля. В българската военна история маршалският ранг никога не е използван.

Адмирал – произходът на думата е от арабски. Амир ал бахр (командир на морето) била титлата, използвана от арабските морски командири през IX-XI век, след което тя била усвоена от норманите в Сицилия през XII век. След това арагонците я възприемат след завземането на Сицилия през XIII век, а от тях я вземат генуезците, французите и кастилците, както и португалците. Думата претърпява няколко лингвистични метаморфози, но в крайна сметка, някъде през XVI век, окончателно се утвърждава термина адмирал. Като ранг, адмиралът съответства на генералът при сухопътни войски. Военноморският еквивалент на сухопътния ранг маршал е адмирал на флота.

https://bulgarianhistory.org/armia-nazvania/

Hatshepsut

Премълчаната история на ген. Иван Колев


Дълго време неговото име стои в сянката на полузабравата, на неловкото мълчание. Ето защо.
На 3 септември 1916 г. Първа конна дивизия под командването на ген.-майор Иван Колев, която едва предния ден е започнала бойни действия срещу Румъния в Първата световна война, разгромява със сабите си румънска бригада от 19-а пехотна дивизия в паметен бой между Карапелит и Кочмар. Генералът лично предвожда кавалеристите си, удряйки противниковата колона във фланг. След страшния удар на бойното поле остават посечени над 600 румънски трупа, а повече от 1000 войници са взети в плен. Ефектът от поражението е толкова голям, че още същата вечер румънците изоставят Добрич.


Генерал Иван Колев - оцветена фотография, Royal Bulgaria in color

Трябва да се отбележи, че генералът не е получил задачата от командването, а сам проявява инициатива и поема отговорност, след като разкрива румънския замисъл бригадата да бъде изпратена в помощ на обсаждания от българите Тутракан.
На 4 септември към дивизията се насочва цяла руска кавалерийска дивизия, превъзхождаща двукратно българската. В Щаба на действащата армия очакват сблъсъка с тревога, поради опасения, че някои войници няма да вдигнат ръка срещу бившите ни освободители.
Генерал Колев, който е роден в Бесарабия и е русофил, произнася пламенно слово, в което казва: Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България.
На 5 септември конната дивизия поема рискован рейд на север и в поредица от схватки отблъсква руски разузнавателни конни разезди, заемайки стратегическото шосе Добрич-Силистра.
На 7 септември 1916 г., третият решителен ден от боевете на Добричката епопея, генерал Колев отново демонстрира тактически усет и инициативност. В най-критичния момент от отбраната на града, когато една непълна българска дивизия изнемогва под напора на атакуващи руски, румънски и сръбски войски, той не се поколебава да предприеме крайно рискован, но пресметнат ход. Оставяйки слаби заслони срещу руската кавалерия и без да изчака заповед от командващия армията, Колев насочва дивизия към Добрич. След изненадващ флангови маньовър на конницата в десния фланг на противника при с. Чамурлий (дн. Смолница) е постигнат обрат в хода на сражението.
Неприятелските войски се оттеглят в паническо бягство, а сръбско-хърватската доброволческа дивизия напълно губи боеспособността си.
Победите при Карапелит-Кочмар и при Добрич са от оперативно-стратегическо значение, като оказват и огромно психологическо въздействие на войските от двете страни на фронта. След като е разбит и при Тутракан, противникът започва да се оттегля по целия фронт в Добруджа. Създават се условия частите на Трета армия да влязат без бой в Силистра на 9 септември.


На 30 септември 1916 г. генерал Колев е награден с германски железен кръст ,,За храброст" лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен - главнокомандващ войските на Балканите. При награждаването той изтъква: Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте, се е случило наистина! По време на едномесечните сражения на Кубадинската укрепена линия, конната дивизия воюва на десния фланг на армията. Тук тя взема участие в ожесточените боеве срещу струпаните огромни войски, като запушва очертаващ се пробив. На 18 октомври конницата първа преодолява Кубадинската позиция. На 23 октомври при с. Кара Мурад (северно от Кюстенджа) Първа конна дивизия обкръжава и пленява 265-а Оренбургска дружина, заедно с командира й и бойното знаме. През втората половина на 1916 г. конната дивизия е спешена пред Мачинската позиция. След преодоляване на телени заграждения и атаки на нож, на 3 януари е овладян град Мачин. На 5 януари е превзета Тулча, с което завършва бойният път на дивизията в Добруджа. След това до лятото на 1918 г. тя охранява дунавското крайбрежие на Северна Добруджа и част морския бряг. За 4 месеца Първа конна дивизия изминава почти 1000 километра, помитайки всичко по пътя си. Кавалеристите дават само 189 убити и 965 ранени. Заслугата е преди всичко на генерал Иван Колев. През това време той стоически понася всички лишения наред със своите бойци и не слиза от арабския си кон.


За времето на 30-годишната си служба той е ползвал едва 7 месеца отпуск. Всичко това се отразява на здравето му. На 10 май 1917 г. генерал Колев е назначен за командващ 3-а армия в Добруджа, но още в края на месеца е принуден да напусне фронта и заминава на лечение във Виена. На 28 юли е произведен в чин генерал-лейтенант ,,За особени заслуги през войната в Добруджа" и е награден с орден ,,За храброст". На следващия ден 53-годишният генерал умира във виенски санаториум. В началото на август тленните му останки са пренесени и погребани с военни почести в София.
 
https://bnr.bg/post/100898607

Hatshepsut

Генерал Данаил Николаев


**На 29 август 1942г. в град Банкя умира легендарният Данаил Цонев Николаев. Един от най-великите български военни, офицер, генерал от пехотата. Останал в нашата история като ,,Патриархът на българската войска". Една от версиите защо е наречен така е, че когато вече на достолепна възраст генералът отива на лекар, един о.з. офицер в чакалнята става на крака, козирува и му целува ръка. "Господине, защо правите така, аз не съм владика?" Офицерът отвърнал: "Г-н генерал, вие не сте владика, но вие сте патриархът на българското войнство". **
**Участник в Сръбско-турската война, Руско-турската война (1877-1878), Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война. Военен министър в навечерието на Балканските войни. Първият офицер, получил най-високото звание в Българската армия – генерал от пехотата. **

Той е роден на 30 декември в град Болград, Бесарабия. Потомък е на великотърновски род. Основното си образование получава в българското училище, а по-късно завършва и българската гимназия в родния си град. През 1871г. заминава за Одеса с намерение да стане руски офицер. На 27 септември 1871г. е записан в рота на 54 Мински полк, а на 19 септември 1873г. Данаил е вече юнкер в Одеското военно училище. На 20 юли 1875г. е записан в полка на Кишинев, но вече произведен в чин портупей юнкер. Отдаден изцяло на военната служба на руския император, Данаил Николаев не престава да мисли и за своята поробена родина – България. Той знае, че в Букурещ съществува български революционен комитет и че в България кръстосват апостоли, подготвящи народа за борба. В един априлски ден на 1876г. няколко млади офицери от руския гарнизон в Кишинев се събират в хотел "Виктория" и съдбата го среща не с кого да е, а с големия революционер и поет Христо Ботев. Присъстващите на срещата са подпоручици Филов и Шиваров и пряпорци Данаил Николаев, Муткуров, Стоянов и Гуджев – всички българи, готови да умрат за поробената си родина.

Поради избухване на Сръбско-турската война на 14 юли 1876г. той подава молба за уволнение от военна служба, за да замине доброволец в Сърбия. Заради благородното начинание, уволнението му е отказано и е изпратен в отпуск. На сръбска страна в бойните действия участват хиляди българи в опит да вдигнат въстание в България или да използват задълбочаване на военните действия, което да доведе до освобождаване на българите. Със своите чети участват Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо войвода, Иван Кулин и Симо Соколов. Българските четници и доброволци достигат до 5000 души, повече, отколкото начислява сръбската войска.
След цял месец пътуване Данаил Николаев пристига в Сърбия в село Митовница. На 1 август, начело на 500 български добороволци, той потегля от селото срещу настъпващата турска колона и успява да я разгроми. Действията на младия мъж стават достояние и на генерал Черняев, който от името на сръбския княз го награждава със сребърен медал за храброст. Даденият му отпуск изтича, но, непреклонен да види родината си свободна, заминава за Румъния, за да се срещне със свои другари.
На 6-ти октомври взима участие заедно със своята част в боя при Гамзиград. Войната свършва и младият Николаев преживява голямото си разочарование в своите надежди да види България свободна. Най-добрата част в състава на сръбската действаща армия се оказва руско-българската доброволческа бригада. Изненадан от ценните качества, които открива, генерал Ростослав Фадяев дава идеята да се сформира първата организирана българска войска – българско опълчение в състава на действащата руска армия. Всички прокудени българи от Русия, Румъния и Сърбия се стичат, за да се запишат в редовете на новата българска войска. На 31 март 1877г. в Кишинев се събират около 700 българи и генерал Столетов полага основите на българското опълчение. Един от първите зачислени е и младият подпоручик Данаил Николаев.
На 12 април 1877г. в лагера на Кишиневския гарнизон пристига руският цар и прочита манифеста за обявяване на Освободителната война. Младият подпоручик участва в героичните боеве при Шипка и Шейново през Освободителната война като води 4-та рота на V-та опълченска дружина. След големите Шипченски боеве е произведен в чин поручик. При успешна атака за превземането на неприятелския лагер на една могила, поручик Николаев е ранен. За заслуги е награден с георгиевски кръст, а малката могила е кръстена "Дончова могила", както са го наричали приятелите му.

Освобождението го заварва с неговата дружина в Пловдив, Източна Румелия според Берлинския договор. Николаев сезалавя да създаде т.нар. гимнастически дружества – доброволци на обучение с оръжие. За подготовката на дружествата се дава ясна и конкретна цел – да не се допусне в областта турски гарнизон, въпреки постановлението на Берлинския договор. През пролетта на 1879 година, независимо от народната милиция и жандармерия, Източна Румелия разполага с десетки хиляди въоръжени "гимнастици". По стечение на тези обстоятелства, благодарение на усилията на поручик Николаев и на всички деятели, в Пловдивска област не са допуснати турски гарнизони, а това прави възможно Съединението по-късно.

Берлинският договор позволява на новото Княжество само милиция, докато Учредителното събрание смело и ловко въвежда постоянна редовна войска с надежда за бъдещо обединение на българите от Тракия и Македония. В първите дни на 1880г. Данаил Николаев е приведен в служба на Първа Пловдивска дружина, следва длъжност в чин щабски капитан, а само след 2 месеца е назначен за командир на втора Пловдивска дружина.
Като кум на своя добър приятел Константин Паница, Данаил Николаев се запознава с по-малката сестра на младоженката, която става и негова избраница в живота. На Томина неделя през 1880г. младият капитан се венчава за своята любима. В същия този ден Константин Стоилов му връчва орден за храброст трета степен, с която княз Александър го награждава за Освободителната война. Капитан Николаев е произведен в чин майор от султана, тъй като само той има право да произвежда щаб офицерите от народната милиция.

През 1885г. Захари Стоянов основава таен комитет, който си поставя като първа задача съединението на Северна и Южна България, а след това и въстание в Македония. За да имат подкрепата на войската, Захари Стоянов, Константин Паница и Георги Странски се обръщат към майор Николаев за съдействие като най-висш офицер в областта. В началото той не иска да рискува войската, но не след дълги колебания приема да подкрепи начинанието. Бунтът е на 6-ти септември и е ръководен от майор Николаев, като е установен контрол над града и е отстранено правителството и генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство начело с Георги Странски. На следващия ден "виновникът" за Съединението майор Николаев е поздравен от новото временно правителство като главнокомандващ на всички войски в Южна България. Княз Александър произвежда Данаил Николаев в чин подполковник и го назначава за командир на Източния корпус като най-боевия и опитен български офицер.

При обявяване на Съединението единственото противодействие се очаква само от страна на Турция и затова всички войски от двете страни на Балкана се насочват към турската граница. Турското правителство е склонно да приеме решението на въпроса за Съединението да стане по дипломатичен ред и така войната с Турция е избегната. Сърбия обаче е недоволна от така стеклите се обстоятелства и предявява претенциите си към Видинския и Софийския край.
На 2 ноември 1885г. Сърбия обявява официално война на България. След внезапния развой на събитията подполковник Николаев започва прехвърляне на поверените му части от източния на западния фронт. В началото на войната той е в Пловдив, за да осигури по най-бързия начин преструктуриране на южнобългарските войски и да се прехвърлят към Сливница, където сърбите вече са достигнали. Пристигайки в София, княз Александър Батенберг го назначава за командир на Западния корпус. След отстъплението на сърбите от Сливница и предугаждайки развоя на войната, сърбите искат мир на 12 ноември 1885г. Но подполковник Николаев е решен, преди да се съгласят със сключване на мирен договор, сръбските войски да бъдат изтласкани от българска земя. Сърбите, решени на всяка цена да завземат територии от българската земя, прибягват до хитрост като крадат печатите на общините на пограничните селища, за да пишат молби от името на населението до Великите сили и така да покажат "желанието" на местните жители, че искат да минат към сръбска територия.
Подполковник Николаев успява да прехвърли военните действия в сръбска територия, като командва настъплението към Цариброд и Пирот. Войната приключва с примирие и на 19 февруари 1886г. мирният договор е подписан в Букурещ. За проявена храброст и за бойно отличие Данаил Николаев е повишен в чин и става първият полковник от българската армия. Удостоен е и с орден за храброст втора степен.

След края на Сръбско-българската война отива във Виена за лечение на раната, получена в боя при Шейново, която силно го безпокои. Детронацията на княз Александър го принуждава да се върне в България незабавно. Съобщено му е, че той е назначен за военен министър на временното правителство. Потушава бунтовете на проруските офицери през 1887г. и по негова заповед военните формирования, участвали в преврата, са разформировани, а бойните им знамена – изгорени.

С възкачването си на престола Фердинанд задържа полковник Николаев като свой военен съветник. През 1893г. се извършва бракосъчетанието на цар Фердинанд и княгиня Мария Луиза и войската е представена под негово командване. На приема, за да се задоволи нечие "суетно желание", не е спазена йерархията на чиновете, поради което е накърнена честта на полковника. Той напуска двореца и в знак на протест подава оставка. Между 1893 и 1897г. е в запаса и е поканен за председател на големия събор на Македонските организации. След връщането си в армията през 1897г. цар Фердинанд го назначава за генерал-адютант, а скоро след това става и инспектор на пехотата като остава на този пост 10г. На 15 ноември 1900г. е повишен в звание генерал-лейтенант.
През 1907 година генерал-лейтенант Данаил Николаев отново е назначен за министър на войната и като израз на признателност цар Фердинанд лично го награждава с най-големия орден "Св. Александър" първа степен с брилянти. На 22 септември 1908г. преподписва манифеста на цар Фердинанд за обявяване на Независимостта на България.

На 18 май 1909г. достига най-високия чин в армията – генерал от пехотата, а през 1911г., когато отново минава в запас, цар Фердинанд му отправя следния рескрипт:
"Драги ми генерал Данаил Николаев, бидейки убеден във Вашата любов към военното дело, във вашия патриотизъм и във вашето стремление за услужване на истинските интереси на Отечеството и на Армията, аз ви поверих преди четири години без никакво колебание важният пост министър на войната.
Показаната от вас през този четири годишен период неуморна дейност не малко допринесе за развитието на нашите въоръжени сили и за благоустройството на моята преданна армия.
Сега като се разделяме с вас, считам за приятен дълг да ви изкажа моята сърдечна благодарност за вашето черезвичайно трудолюбие при изпълнение на поверената ви задача.
Като запазвам бележит спомен от вашето сътрудничество,
Оставам вам винаги благосколонен
Фердинанд."

При атентата в църквата "Света Неделя" загива единственият му син – подполковник Никола Николаев. На 6 май 1936г. ген. Николаев е награден лично от цар Борис III с най-високото българско отличие – Орден "Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий". Като старши генерал в Българската армия на 12 юли 1937г. Данаил Николаев става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски.
Със своя изключителен принос и живо участие в живота и творчеството на младата българска войска с най-разнообразна дейност, Данаил Николаев заслужено носи званието "Патриарх" на българската армия.

Асен Виденов

Hatshepsut

Генерал Владимир Вазов - героят при Дойран


Hatshepsut

Ген. Димитър Айрянов и героизмът на Военновъздушните ни сили

Впериода на Третото българско царство (1878-1944), армията и офицерите се превръщат в опората на държавността и носители на националните идеали. Високият авторитет и обществено доверие, които те получават във войните за национално обединение, превръщат военната кариера в желана от мнозина младежи. Българският офицер представлява олицетворяващ символ на патриотизма, идеализма и романтизма на българския народ и неговата мечта за национално обединение.

Сред достойните представители на това поколение български офицери е генерал-майор Димитър Айрянов – командирът на Военновъздушните на Негово Величество войски в периода 1941-1944 г. Той избира военната кариера, следвайки примера на своя баща – полк. Васил Айрянов, който е един от първите следосвобожденски офицери. След уволнението си през 1896 г., той се установява в Стара Загора, където със съпругата си Йорданка отглеждат четирите си деца – дъщерите Марийка и Петронка, и синовете Захари и Димитър.
Роденият на 5 септември 1893 г. Димитър Василев Айрянов е най-малкият член на семейството на полк. Васил Айрянов. През 1912 г., малко преди началото на Балканската война (1912-1913), той завършва Военното на Негово Величество училище. На 22 ноември 1912 г. получава чин подпоручик. Две години след приключване на военния конфликт, на 2 август 1915 г., 22-годишният офицер е произведен в чин поручик. През октомври 1915 г. България се включва в Първата световна война. Поручик Айрянов заминава на фронта и на 18 септември 1917 г. е произведен в чин капитан. В нелеките следвоенни години той продължава възходящата си военна кариера и през 1929 г., вече майор, става част от свитата на цар Борис ІІІ. Не е тайна, че се е ползва с доверието на монарха, за което свидетелстват неговите приятелски писма до Царя по време на пребиваването си в Лондон в края на 30-те години, където е изпратен със специална дипломатическа мисия.
През 1935 г. Айрянов вече е с чин подполковник. 3 години по-рано командва създадената през 1929 г. автомобилна дружина, а през 1935 г. е повишен в длъжност командир на 2-ри инженерен полк. Малко след това оглавява отдела на инженерната инспекция. През 1938 г. полковник Айрянов поема командването на 4-а пехотна преславска дивизия. На 3 октомври 1940 г. е произведен в чин генерал-майор. След присъединяването на България към Тристранния пакт през 1941 г., министърът на войната ген. Никола Михов възлага на ген. Айрянов командването на Военновъздушните на Негово Величество войски и противовъздушната отбрана. Срещу това решение протестира част от офицерския състав на ВВС, които не приемат добре факта, че генералът не е летец. Впоследствие обаче, ген. Айрянов разгръща своите организационни и ръководни качества и то в едни най-мрачните дни за човечеството.


Ген. Айрянов

Прецизен в своята дейност, генералът заповядва пристигащите от германската армия самолети, които Хитлер предоставя на въоръжение на българските ВВС, да бъдат първо разглобявани, потвърдени като технически изправни и чак тогава приемани. През март 1942 г. под ръководството на Айрянов е съставена и приета военновременната организация на Въздушните войски, съгласно която от съществуващите орляци е създадена Въздушна ескадра, придадена на подчинение на действащата армия. Всеки орляк е съставен от 40 машини, формиращи няколко ята по 10-16 самолета и командно крило (четворка изтребители). Най-малката единица е двойка самолети. В състава на въздушната ескадра влизат:
– 1-ви разузнавателен полк, пряко подчинен на командването на ВВС, състоящ се от два орляка с по две ята, и 73-то ято за далечно разузнаване;
– 2-ри линеен полк, преименуван по-късно на 2-ри щурмови в състав от два орляка с по-две ята;
– 5-и бомбардировачен полк (Пловдив), съставен от два орляка с по две ята; 1-ви орляк – Божурище, 2-ри орляка – Враждебна, 3-и орляка – Марно поле, 4-и орляк – водосамолетно ято и транспортно ято.
Важна стъпка в историята на военновъздушните сили е създаването на парашутна дружина. Тя е сформирана с поверително писмо І-УО № 2019.
Въпреки, че от началото на войната България не е водила активни бойни действия и е в добри дипломатически отношение с СССР, по настояване на Уинстън Чирчил, над страната започват въздушни удари. По време на Квебекската конференция, състояла се на 23 август 1943 г., са отправени препоръки от щабовете на САЩ и Великобритания до главнокомандващия съюзническите войски в Европа, ген. Дуайт Айзенхауер, ударите по обекти на територията на България да бъдат увеличени. Въпреки това, небето над България останава спокойно до кончината на Цар Борис ІІІ през лятото на 1943 г. Тогава започнали масирани бомбардировките над Балканите, осъществявани от англо-американските въздушни сили от базите им в Италия. Главната задача пред военновъздушните ни сили е защитаването на небето над София, което нашите летци вършат храбро и с отлични летателни умения.
На 13 ноември 1943 г. е извършена първата атака в небето над София с 91 самолета. Обявяването на въздушна тревога в столицата се превръща в ежедневие за населението. За да бъдат защитени, гражданите се насочвани към най-близките бомбоубежища, в зависимост от възрастта и занятието им. Въздушните боеве срещу английските и американските изтребители и бомбардировачи са неравни, но българските летци не отстъпвват по своите умения и храброст. За съжаление, жертвите и разрушенията са неизбежни. Целта на организираната отбрана е да забавя вражеските самолети, да ги отклонява от централните и най-населени части на града и да осигурява време на гражданите да се укрият.
Веднага след преврата на 9 септември 1944 г. е предприето разбиване и унищожаване на българското офицерство. Със заповед на тогавашния министър на войната ген. Дамян Велчев от 20 септември 1944 г. са съставени следствени комисии към щабовете на дивизионните области. Всички началници на областите са задължени да издирят и задържат военните чинове, за които се счита, че са нелоялни към новата власт. Задържаните са разделени на групи: за съд, за уволнение, за преместване в друга част, за освобождаване и връщане в същата част. Засегнатите от т.нар. ,,мероприятия на новата власт" военни чинове достигат 4 хиляди души. В армията е въведена нова длъжност – ,,помощник-командир по политическо възпитание", на която са назначавани партизани. Това е стъпка към изграждането на новия команден състав на армията, който трябва да налага възпитаването на военослужещите в комунистически дух.
На 21 септември 1944 г. ген. Димитър Айрянов е арестуван и предаден за съдене от по-късно учредения IV Върховен състав на Народния съд, заедно с още 64 бивши военнослужещи. На разпитите по време на процеса, народният обвинител се опитва да го уличи в проявявано угодничество към германците, но свидетелските показания доказват, че той поддържал с тях само коректни служебни отношения. Обвинението иска да използва прощалния банкет, даден в чест на германската армия в края на август 1944 г., за да подкрепи своята теза, но един от свидетелите заявява, че ген. Айрянов не позволил да се произнасят речи, не се говорило много и във въздуха се чувствало напрежение. Генералът предупреждавал младите офицери да се пазят от германците и да не споделят нищо с тях. Друг свидетел разказва, как ген. Айрянов се е застъпил за него, след като са го арестували за комунистическа дейност.
Обвинението не успява да намери достатъчни доказателства, въз основа на които съдебният състав да даде категорична осъдителна присъда.

Това обаче не пречи ІV Върховен състав да признае подсъдимия за виновен, в това, че ,,през времето на войната, като военно лице дейно и съществено, чрез речи и беседи пред войниците и чрез разпространяване между тях на брошури, позиви и др. са провеждали политиката на фашистка Германия във вреда на интересите на българския народ; изпращали са наши войски за да преследват народоосвободителните им войски, потушавали са по най-жесток начин всяко надигане на народите им със своите действия и бездействия са станали причина да поставят в опасност наши войски." С това обвинение генералът е осъден на доживотен строг тъмничен затвор, глоба от 3 млн. лв, лишаване от права по чл. 30 завинаги и конфискация на целия движим и недвижим имот в полза на държавата. На 11 април 1945 г. той е откаран в Централния софийски затвор. Осъден да изкупва греховете си на ,,фашист", затворът се превърнал в негов нов дом, работно място и последна спирка по земния му път.
Годината е 1945-та, а мястото – Централен софийски затвор. Затворникът от килия №114 на ІV отделение се различава от останалите политически затворници. Той не носи стандартната затворническа униформа и към него всеки се обръщал с уважение. Според затворническото му досие, работи последователно в градината на затвора, като писар в архива, а после като счетоводител. През 1947 г. Министерството на правосъдието иска от директора на затвора да изпрати ,,един затворник, бивш офицер, който да е работил по отчитане на автомобилната служба на войската, за да заведе отчитането на горивните, смазочни материали и пътуванията на колите на Министерството". Върху искането ясно с молив била поставена резолюция: ,,ген. Димитър Айрянов". Излежаващият доживотна присъда бивш офицер работил там до март 1948 г., с една надежда – да смекчи присъдата си и да получи заслуженото помилване. И тогава по всичко изглежда, че кроткият и възпитан човек скоро ще излезе на свобода, за да изживее старините си със своето семейство. Друга обаче е съдбата, която му отредила жестоката репресивна машина на властта, напълно прилягаща на поверителната затворническа характеристика на генерала: ,,лоши нравствени прояви, без криминални прояви, закоравял фашист."
Последното свиждане на ген. Айрянов със съпругата и дъщеря му се състои през юли 1950 г. Някъде след това, той изчезва и никой от затворническия персонал не дава обяснение на разтревоженото му семейство къде се намира затворникът. По това време съпругата му Екатерина (1901-1977) живее в дома на сестра си, а дъщеря им Йорданка е настанена при чичо си. Двете жени преживяват трудно, след като народната власт отнема къщата и всички спестявания на ген. Айрянов. Новината за изчезването на техния съпруг и баща ги довежда до ръба на отчаянието. Екатерина Айрянова пише писма до всички възможни институции, но отговор не идва отникъде. Усещайки, че нещо ужасно се е случило със съпруга й, на 9 юли 1951 г. тя пише заявление до директора на затвора да й бъдат предадени личните вещи на Димитър Айрянов: ,,пружинено легло, дюшек с вълна, две възглавници, кафяв цивилен костюм, три одеяла, кафяв куфар с бельо, тоалетна чанта и торба със съдове". Две години по-късно, непознат човек съобщава на Екатерина Айрянова, че той и съпругът й са били взети за следствие, по време на което са ги пребили. От двамата, само той оцелява, а побоят се оказал фатален за 57-годишния генерал.
Десетките писма от семейството на ген. Айрянов трябва да получат някакъв, макар и формален, отговор. С това е натоварен софийски следовател, който през 1965 г. провежда разследване по случая с изчезването на бившия офицер. В доклада си държавният чиновник цитира уверението, дадено от затворническата управа, 15 години след изчезването на генерала. В него е посочено, че затворникът е освободен на 18 ноември 1950 г. предсрочно ,,с време спечелено с работа в затвора". Поради тази причина, акт за смъртта на ген. Айрянов, не е издаден и името му е добавено в зловещата статистика на ,,безследно изчезналите". С това заключение разследването приключва, а на опечаленото семейство не остава нищо друго, освен да скърби и да чака по-справедливи времена.
В началото на 90-те години, в Софийския градски съд е образувано дело за издаване на смъртния акт на Димитър Василев Айрянов от дъщеря му Йорданка Теофилова. В хода на процеса се пристъпва към разсекретяване на Дело № 1353/1945, заведено на името на Димитър В. Айрянов, като подсъдим на Народния съд и приключено през 1953 г. В папката са съхранени всякакви доклади, справки и документи, от които станало ясно, че затворническата управа дълго време се старае да прикрие истината за смъртта на ген. Айрянов. Докато в затворническия картон е записано, че той е разпитван като свидетел на 12 август 1950 г. и е освободен на 18 ноември с.г., по-късно, в доклад на следствено дело от 1953 г. се сочи, че той се е самообесил в килията си през 1950 г. Трети документ – молба от 7 юли 1950 г. с гриф ,,поверително" до директора на затвора, разкрива истината за смъртта на генерала. От нея става ясно, че затворникът е предаден под конвой на началник отдел 10-и на ДС. Айрянов бил качен през нощта в джип и закаран в щаба на военновъздушни войски, където е бит до смърт. Няма информация точно на коя дата е настъпила смъртта му, нито къде е заровено тялото. През 1991 г. съдът приема 18 ноември 1950 г. за официална дата на смъртта на ген. Айрянов.

Автор: д-р Веселина Узунова, Институт за исторически изследвания – БАН

https://bulgarianhistory.org/dimitar-ajranov/

Hatshepsut

Полковник Димитър Младенов


Полковник Димитър Младенов (1895-1951)

Офицер, артилерист, участник в Първата и Втората световна #война, когато проявява изключителна съобразителност и командни качества, така че в сложната обстановка да запази от обкръжение и унищожение подчинените му войски. 📌В рубриката Военен календар днес си припомняме за полковник Димитър Младенов (1895 – 1951).

ℹТой е роден в Банско на 14 октомври 1895 г. Завършва Военното училище в #София (1916) и до края на Първата световна война (1915 – 1918) се сражава на Южния фронт в състава на 3-ти гаубичен артилерийски полк.

➡След войната служи в 7-и артилерийски #полк. От 1928 до 1933 г. командва батарея в 4-ти артилерийски полк и в Артилерийската школа, след което заема длъжностите завеждащ учебната част на Артилерийската школа (1934), командир на артилерийско отделение в Артилерийската школа (1934 – 1935), командир на 2-ро конно артилерийско отделение (1935), командир на 1-ви дивизионен артилерийски полк (1940).

🔍През 1942 г. поема командването на 15-и дивизионен артилерийски полк, а от 5 септември 1944 г. – на 15-а пехотна охридска дивизия в състава на 5-а армия във Вардарска Македония. Организира оттеглянето на дивизията в довоенните граници като проявява изключителна лична #храброст и командни качества. Запазва от обезоръжаване и обкръжение войските на Прилепския гарнизон, които от 9 до 23 септември 1944 г. водят упорита отбрана срещу германските части.

➡Участва във войната срещу Германия като началник на Артилерийския отдел при Щаба на 4-та армия. В края на декември 1947 г. излиза в запаса.

👉На 17 юли 1948 г. е арестуван и изпратен в лагера Куциян, а по-късно – в Белене, където умира на 20 юни 1951 г. През 1992 г. е реабилитиран. Награден е с военен орден ,,За храброст" ІV степен 1 клас.

Национален военноисторически музей


Полк. Димитър Младенов – един забравен герой

Полк. Димитър Младенов е български офицер, артилерист, отдал живота си на Родината.

Роден е през 1895г. в Банско, син на Марко Младенов, четник. Завършва местната гимназия, а след това се записва във Военното училище през 1914. Част е от 37ми випуск, чийто девиз е бил въпроса "Кога да мрем за теб, Родино?". Днес, един наивно звучащ девиз. Те самите не са съзнавали, че скоро, в започналата същата година Първа световна война, около 40% от тях ще умрат. Други ще попаднат под ударите на собствената си държава след края на Втората световна война, по време на Народния съд.

Димитър, заедно със свои съвипускници, е предсрочно произведен в офицер – артилерист. Заминава на война. Служи в Шумен. Участва в битката при Тутракан, една от славните победи на българската армия. След това воюва в Македония. Награден е с един от най-високите царски ордени тогава – ,,Свети Александър с кръстосани мечове".

В Македония го застига Солунското примирие. Според тази спогодба, България трябва да демобилизира армията си, да се изтегли от заетите територии и да понесе частична военна окупация. Войските на запад от меридиана на Скопие – около 100 000 души, остават в плен на Антантата, като гаранция, че България ще спазва мира. Сред тези войници е и бъдещия полковник. Те са се намирали в почти концентрационни лагери. В началото Младенов е бил в италиански лагер, където са се отнасяли добре с него. След това обаче е прехвърлен във френски такъв, където любимото занимание на офицерите е било да хвърлят обелки от ябълки и да гледат как българите се бият помежду си за тях. Умирали са от глад.

След пленничеството Димитър Младенов се връща в България. Започва нормална военна кариера и става майор. Идва Втора световна война, в която България, по стечение на обстоятелствата е съюзник на Германия и влиза в днешна република Македония. За 4 години по време на Втората световна война Македония е част от България. По това време Димитър Младенов, тогава полковник, става командир на Прилепския гарнизон. Българските части са охранявали комуникациите, строяли са училища. Държавата е субсидирала в голяма част Македония, защото е искала да направи добро впечатление на току-що освободените братя македонци. За тях винаги е имало и повече храна, учебници. Mислели сме, че това завинаги ще е част от България.

Идва 1944 година. Царят е починал. Управлението е каша. На 26 август, под заплахата от настъпващата в Румъния Червена армия, паникьосаният елит обявява неутралитета на България във войната между Германия и Съветския съюз. На 2 септември се извършва правителствена промяна – пада правителството на Иван Багрянов, идва правителството на Муравиев – последен опит за предотвратяване на военен конфликт с руснаците. Това обаче не е достатъчно за Съветския съюз, който на 5 септември обявява война на Царство България. От своя страна, на 8ми септември, българската страна обявява война на Германия, мислейки, че това ще удовлетвори руснаците. На същия ден Червената армия навлиза на българска територия. На следващия ден, 9ти септември, е извършен държавен преврат. Българските войски в Сърбия и Македония са оставени без каквито и да е заповеди.

След обявяването на неутралитета на България, в Белград, генерал-фелдмаршал Фон Вайкс е получил заповед подписана лично от Хитлер и германците са задействали операция Елефант на територията на Сърбия. Мълниеносната акция цели да спре изтеглянето на Първи български корпус от Сърбия, да обезоръжи съединенията, а щабовете да бъдат арестувани. Изпълнението е възложено на генерал Фон Щетнер. Обект на втора акция със същата задача са всички български гарнизони в цяла Вардарска Македония – от Скопие до Охрид. Тази операция е поверена на генерал Гулман и носи кодовото име "Юда". Трета акция е планирана за територията на довоенна България. Тя носи името "Унтервелт".

Първата немска операция се увенчава с изключителен успех. В немски ръце попадат щабни офицери, полкови командири и четерима български генерали – Рафаил Банов, Антон Балтаков, Симеон Симов, командири съответно на 6та, 22ра и 24та дивизии и техният началник – генерал-лейтенант Асен Николов. Разоръжават се българските съединения. Започват да ги откарват към Германия да строят траншеи или да ги убеждават да воюват на немска страна. Може би най-големия срам в българската армейска история. Само генерал Христо Козаров оказва отпор и започва изтегляне към България.


Български военни в Прилеп

Ред е на операция "Юда".

В Македония има 3 основни български военни подразделения. Гарнизоните в Прилеп, Охрид и Битоля. На 7ми септември генерал Гулман се опитва да отвлече командирът на 15та дивизия Младенов. Неуспешно. На 8ми септември полковникът научава новината, че България е обявила война на Германия. Оставен без заповеди, той продължава изпълнението на първоначалната си задача. В 3:00 след полунощ на 9 септември, полк. Младенов е събуден с новината, че щабът на дивизията в Битоля е под немска обсада. Започва престрелка. Командирът на битолския полк полковник Александър Цанев пробива обръча на немците и повел една дружина и две инжинерни роти се изтегля към Баба планина, на запад. Останалите части от полка му се предават. Същата участ достига и щаба на дивизията с всички офицери. Битоля капитолира. В Охрид, воденият от полковник Никола Дренски местен гарнизон е изненадан и обезоръжен, а самият полковник се самоубива за да не живее със срама. Първият етап на операция "Юда" е успешен.

Междувременно започват престрелки и в Прилеп. Водещият немския прилепски гарнизон подполковник Щрошке хвърля ръкавицата на Младенов. В този момент, полковникът, предан царски офицер, решава, че трябва да изпълни повелята на своята страна. Оставен без никакъв контакт със София, на 250км от България той изпраща един мотоциклетист, който обхожда позициите със следната заповед:

,,Войната на Германия е обявена. Ние сме в коалицията на Англия, Русия, САЩ и Франция. Германският гарнизон в Прилеп трябва да бъде днес обезоръжен. Начало на действията 7:00. Научавайки от радиото, че България е във война с Германия, аз нареждам на всеки от вас със стиснати зъби да грабне оръжието си и да се бие мъжествено и храбро до победа."

Започват повсеместни сражения. В 18:30, след поредица от телеграми, генерал Гулман довежда на генерал-майор Шмид-Рихберг, че "Прилеп вече не може да бъде удържан!". В ръцете на противника щели да попаднат и оръдия. Полковник Младенов печели Прилеп. Формированията на подполковник Щрошке отстъпват към Битоля за прегрупиране.

Прилеп е град със стратегическо положение. Оттам минава и железницата и основният път от Гърция към Белград. И затова оставането на Прилеп в български ръце, възпрепятства изтеглянето на огромна немска армия – 6 дивизии, които трябва да се бият срещу руснаците. Става голям проблем. Съсредоточават се много немски части и започват 12-дневни боеве за Прилеп при съотношение на силите 5:1. Съотношението всъщност не е ясно, защото е имало албански националисти и ислямски фундаменталисти, които са подкрепяли германците на балканите. Битките са широко отразени в България. Полк. Младенов и хората му са национални герои.

Междувременно със заповед 117 на министърът на войната Дамян Велчев се освобождават от длъжност 172ма висши офицери. Сред тях фигурира и името на полк. Димитър Младенов. Командващият 15та дивизия воюва с германците на запад от Вардар, името му се разнася по печат и радио като символ достойнство и героизъм, а е уволнен от новата комунистическа власт. Той не знае това.

На 12ия ден от София долита самолет, който установява радиовръзка с дивизията. Димитър Младенов разбира, че е дадена заповед дивизията да се оттегли в старите граници на България. Започва изтегляне.

След множество сражения българските части минават река Вардар през един брод, много хора се удавят, но в крайна сметка стигат до днешна България. Водят със себе си 300 пленени германци. 1500 са убити. Българската част дава 150 жертви.

Полковник Младенов е посрещнат като герой (уволнението му се пази в тайна). Водят го по училища, изнася сказки. Награден е с "Орден за храброст". След края на войната полк. Младенов е изпратен в Плевен като командир на 4-ти артилерийски полк. Служи до 1948 г. През лятото бива арестуван по обвинение, че когато българската армия е била в Македония, се е сражавала със сръбските партизани. Въпреки голямото желание на Държавна сигурност (тогава е имало голяма чистка сред офицерите), те не успяват да изградят едно сериозно обвинение и затова решават без съд и присъда, да го пратят в лагера Куциян. Това е открит рудник, където е миньор. После го пращат в Персин, където строи дига и изгражда бъдещия лагер Белене.

През 1951 г. Димитър Младенов се разболява от двойна бронхопневмония и издъхва в една локва близо до Втори блок в Белене. Запазено е неговото тефтерче. Последните думи, записани в него са:

,,Буренът закрива надписа на кръста,
дъждът измива името,
бурята пречупва и самия кръст,
но едно остава – добрия спомен за човека."

През 1992 г. Димитър Луджев, тогавашен министър на отбраната, прави предложение – за 6 май полк. Димитър Младенов да бъде произведен в генерал.

Президентството отказва.

Оказва се, че този човек, носител на ордена за храброст, ордена Свети Александър, отдал целия си живот в служба на своето отечество, изпълнявал заповеди безпрекословно, така, както е можел, а е можел много добре, е получил от отечеството си някакъв орден на мълчанието.

https://bulgarianhistory.org/polk-dimitar-mladenov/

Hatshepsut

Български орли

Видеото е част от кинохрониката "Царски стрелкови маневри"- 1938 година.

На 16 октомври авиацията и българските Военновъздушни сили отбелязват своя празник.  Датата 16 октомври се отбелязва като празник с разпореждане на Министерския съвет от 1963 година. На този ден през 1912 г. пилотът Радул Милков - командир на Първо аеропланно отделение, и наблюдателят Продан Таракчиев превръщат самолета в бойна машина, като извършват първата в света бомбардировка от въздуха. Това става по време на Балканската война. Към 9.30 часа подпоручиците Милков и Таракчиев излитат със самолет "Албатрос" и се насочват към Одрин. Те оглеждат по време на полета турските позиции и за първи път във военната история хвърлят от самолета ръчни гранати над гара Караагач. Този полет е исторически, макар да продължава час и половина - освен бомбардиране на противника е осъществено и първото в света военновъздушно разузнаване. Организационното изграждане на българското въздухоплаване започва през 1903 година. Създадената тогава Команда по балонно дело през 1906 г. прераства в бойно подразделение към железопътната дружина под името "Въздухоплавателно отделение". През 1911 г. правителството взима решение за подготовка на летци и аеромеханици в чужбина и за купуване на самолети, в резултат на което през 1912 г. България вече има своя въздушна армада.