• Welcome to Български Националистически Форум.
 

The best topic

*

Posts: 40
Total votes: : 1

Last post: 22 April 2022, 17:04:55
Re: България, заснета с дрон by Panzerfaust

avatar_Hatshepsut

Радосвета Аврамова

Started by Hatshepsut, 10 September 2018, 15:20:32

0 Members and 2 Guests are viewing this topic.

HatshepsutTopic starter

Различните езици на една и съща обич

По прозорците ми валят сенки на птици.
И танцуват лъчите на слънцето.
Аз ставам цветето, което се разлиства
в мълчанието, идващо отвънка.

Аз ставам някаква бродерия от ветрове
в квадратното пано на тази стая.
Днес имам вкус на чай от дъждове,
поникнали в очите на безкрая.

А тишината ми е като дъно на море.
Типична тишина. Съвсем безшумна.
Не знам дали ще можеш да я разбереш.
Не можеш ли, не би разбрал и думите...

HatshepsutTopic starter

Тя, другата

Върви по улиците, сякаш дефилира.
Прозорците са луди папараци.
И всички много искат да я снимат.
Проблясват слънчевите им светкавици.

Асфалтът под краката ѝ е кадифе.
Червено. А червено ѝ отива.
Земята трябва малко да поспре,
защото времето край нея се поспира.

А тя върви нанякъде. И ѝ е все едно.
Едва ли забелязва нещо. Тя е другаде.
С разпуснати коси и без палто,
тя е красива. И е много влюбена.

Изглежда сякаш цялото небе
би искало в нозете ѝ да коленичи.
Не знам коя е. Тя е нова в мен.
(Дойде, когато се научих да обичам.)

HatshepsutTopic starter

На горния край на деня

В копринените шалове на здрача
и синкавия въздух над града
приличам на надеждопродавачка,
която си е купила звезда.

Минават хора. Някои ме виждат.
А други виждат себе си във мен.
Една Луна в окото ми премижва,
а във косите ми израстват ветрове.

И аз пресичам няколко живота,
площада със звънливия фонтан,
събирам малко късни птичи ноти
и влизам много тихо във нощта.

А там ме чакаш ти. Едно вълшебство
разперва аметистови криле.
Превръщам се във шепа нежност
в милувката на твоите ръце...

HatshepsutTopic starter

Селина разбира живота

През лятото животът е различен.
С ванилов вкус и в други цветове.
Градчето се протяга летаргично
край мързеливото море.

От малкото балконче сред прането
над клоните на бялата черница
Селина гледа как в небето
се гмуркат облаци и птици.

И всичко се превръща в ноти.
Селина тихичко си пее.
Съвсем прекрасен е животът,
дори когато не е.

HatshepsutTopic starter

За да мога пак да те сънувам...

От всички вéчери, събрани под клепачите ми,
от всички птици, прелетели в мен,
от синкавия привкус по здрачаване
съм станала съвсем като море.

Нехайна отливно и приливно безсънна,
по пясъка рисувам със ръка.
Събирам мидички, звезди, и пълнолуния,
и стъпките на някой по брега.

Не помня от кога не съм заспивала...
Да си море, изглежда, не е лесно.
Но днес небето обеща да ми изсвири
най-нежната приспивна песен...

HatshepsutTopic starter

Автобус

Един безгрижен, късен автобус
пресича тихото на булеварда.
Въздишката на тежкия му пулс
отеква из алеите на парка.

А в светлото му, стъклено сърце,
пътуват шепичка среднощни хора.
И той се чувства лек като перце.
И някак си... лети му се нагоре.

Над тъмните прозорци, над терасите,
над пролетта, заспала във тревите.
Над покривите, по които гларуси
не спят. Будуват. И броят звездите.

Един безгрижен автобус лети
и всяка нощ пътува в небесата.
Билети няма. Тежките врати
безплатно се отварят за мечтатели.

HatshepsutTopic starter

През гората...

Може би, някой ден, ще намеря дома си.
Някъде там, където...
Незрими следи ще ме водят напред
по тайнствена, светла пътека.

Която ще свърши пред някакъв праг,
на някаква мъничка къща.
А там едни много нежни ръце
дълго ще ме прегръщат.

И после едни топли очи
ще шепнат, че ме обичат.
И устни... смутени и някак си дръзки
безмълвно ще ми се вричат.

Ще падне нощта, ще падат звезди...
Ще шепне в сумрака небето.
А ние със теб ще прекрачиме прага.
Някъде там, където...

HatshepsutTopic starter

Ти ми липсваш...

Ти ми липсваш, моя обич. И не спя.
Гледам кръглата Луна в прозореца.
И без теб съм толкова сама...
нищо, че край мен е пълно с хора.

Аз не искам хора. Искам теб.
Ти си точно този, който търсех.
С точно толкова обичащи ръце,
колкото е нужно за прегръдка,

с точно толкова влюбени очи,
че самата аз да се обикна.
С тебе толкова красиво се мълчи,
че от тишината никнат стихове.

И сега... кажи ми как да спя?
Ти ми липсваш. Много, много, много!
Виж Луната. Даже тя разбра.
И се скри разплакана зад облака.

HatshepsutTopic starter

Двама

Ние с него нямаме минало.
А бъдещето е с неясни очертания.
Не сме се търсили, но сме намирали
следите си във тайни предсказания.

Той вярва (вместо мен) във чудесата.
А аз разчитам на Добрия Случай.
Познава страховете на душата ми.
И с любовта си на любов ме учи.

И тихичко се моля да ни има...
Не в бъдещето. И без минало.
А заедно да прередим годините
във наниз от безброй вълшебни мигове.

HatshepsutTopic starter

Да бъда с теб... (метаморфоза)

...а лунните лъчи не се събуват.
Направо влизат в къщи през прозореца.
И стъпките им в тишината чувам.
И смешното им сребърно бърборене.

Харесвам ги. Хлапашки се усмихват.
На пода с мене сядат да мечтаем...
Прииждат и фантазии-реликви
от приказковите ъгли на стаята.

Една звезда зашива със игличка
забравен облак за ревера на небето.
Такова странно ми е някак всичко...
Дори и аз съм почнала да светя...

Превърнала съм се във лунен лъч, изглежда.
И без да се събувам, влизам в стаята ти.
Оплитам се около теб - ефирна прежда.
Усещаш ли ме? Заедно ще мечтаем...

HatshepsutTopic starter

Следобед

Следобедът е дълго многоточие.
Тревата – с щръкнала прическа.
Небето е със сиви слепоочия.
Били са сини май. До днеска.

Оранжевите тухли на оградата
надничат зад зелените чемшири.
Един петел си пее серенадата,
а люлякът ухае мързеливо...

Лалетата ухажват пеперудите.
Чешмата в двора чака да е лято.
А плочникът, на сянка, под лозницата,
изсвирва стъпките ми във стакато.

На дядо погледа прилича на небето.
На баба роклята е шарена градина.
Следобедът е дълго многоточие.
А щастието... дреме до комина...

HatshepsutTopic starter

Непопитани отговори

Защото днес отглеждам страхове.
Хартиени цветя. И недоверия.
Защото нямам нищо. Само теб.
И думи от забравени поеми.

Защото плача. Смея се. Мълча.
Пронизвам с поглед. Пиша многоточия.
Измислям си... измислици. И хвърчила.
И се разпадам. Тихо. И нарочно.

Защото правя есенни сценарии
с прерязано небе. Луна. Огньове.
Защото не повярвах в календара.
Нито в пречистващата сила на отровата.

Защото изболях до край съня си.
Смирих се. Станах езеро. Горях.
Превърнах си посоките в безпътици.
Обикнах теб. Защото. За това.

HatshepsutTopic starter

Сънища по поръчка

Тази нощ ще заспиш уморен.
И какво ще сънуваш? Кажи ми...
Искам мен да сънуваш! Отново.
Самодива във лятна градина.

С лек воал от вечерни мъгли,
избродиран със звездно небе,
да наметнеш във нощния хлад
мойте тръпнещи рамене.

Да погледнеш в очите ми лунни...
Да прошепнеш, че искаш със мен...
Да не искаш от сън да се будиш,
от една самодива пленен...

Да заравяш в косите ми длани...
Да обичаш, безумно почти.
И когато започне да съмва
да ме скриеш в кутийка с мечти...

HatshepsutTopic starter

Къде ме търсиш?

Къде ме търсиш? Няма ме по листите...
(Макар, че съм изписала душата си.)
Не виждаш ли? Безкрайно чисти са.
На мен не ми отива белотата им.

А мен ме няма във съня на маргаритките
и в дългата пътека на дъгата.
В дъжда ме няма. Няма ме и в слънцето.
(Бях там, но не поисках да остана.)

В прозрaчния летеж на водни кончета,
във шепа вятър, хвърлен над комините...
Изгубена съм някъде из точките,
разпръснати в крилцата на калинките.

Не знам къде съм...Ти къде ме търсиш?
Когато ме намериш – приюти ме.
Ще ме познаят сигурно ръцете ти.
Макар отдавна да не помня името си...

HatshepsutTopic starter

Аз живея чак в Безкрая

Ти имаш пътища, въпроси, думи,
категорични истини и смях.
Неизяснено минало, безумие,
и мен, навярно. Между тях.

Но аз живея някъде в безкрая,
в заострения връх на самотата.
Една изгубена Луна ридае,
във люлката на шепнещия вятър.

Дори не знам ще стигнеш ли до тук
и как ще продължим – не зная.
Светът е някак си напълно друг.
Но аз живея чак в Безкрая.

HatshepsutTopic starter

Обичам да се случва тишина

Обичам да се случва тишина
след лудото стълпотворение от хора.
Да седна на парченце от дъга.
Да дишам. И да не говоря.

Във чашка от оранжево лале
да си налея глътка въздух.
А времето по охлювски да спре,
за да не може да се случва късното.

От клончето на някаква липа
да си издялкам мъничко моливче,
с което по узрялата Луна
да мога приказка да Mу напиша.

И да Mу кажа, че едно море
е твърде малко, за да скрие обичта ми.
И че във чашата Mу с утринно кафе
не захар, а целувка съм оставила.

Но то е утре. А сега Tой спи...
По миглите Mу слизам като шепот.
В съня Mу нося песни на щурци
и мъничко от моето далече...

И седнала на своята дъга
със пръсти роня тихото безсъние.
В трошиците заключвам синева...
С която утре ще нахраня гълъбите...