• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

27 November 2021, 23:43:46

Login with username, password and session length

Top Posters

Theme Selector





Members
  • Total Members: 158
  • Latest: emo2475
Stats
  • Total Posts: 24,787
  • Total Topics: 1,390
  • Online Today: 233
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 159
Total: 159

avatar_Hatshepsut

Радосвета Аврамова

Started by Hatshepsut, 10 September 2018, 15:20:32

0 Members and 2 Guests are viewing this topic.

Hatshepsut

Накарай ме...

Накарай ме да бъда източна
за твоите пресъхнали копнежи.
Да те изгрявам жълта, първоутринна,
и в дланите ти обич да отглеждам.

Накарай ме да бъда винолееща
за твоето сърце повкаменено.
Да ме отпиваш бяла, утолителна,
и да посееш обичта си в мене.

Накарай ме да бъда недокосната
след всичките пътеки на ръцете ти...
Извайвай ме кристална, жаркочувствена.
И дом вдигни за мен. В сърцето си.

Hatshepsut

Въздушна целувка

Ако някога изчезна, и ме няма,
не вярвай, че съм си отишла.
/Аз, всъщност, никога не съм оставала.
Аз просто съм една измислица./

Но ти недей да ставаш тъжен.
Обещай ми!
Защото знаеш ли, аз винаги съм с теб.
Защото аз съм слънцето във дланите ти,
ключът за в къщи, резенче небе,

цветът на вишната, смокинята във двора,
момичето от пясък на брега.
Притичва сянката ми между бързащите хора
по шумните площади на града.

Аз винаги съм там. И тук. До тебе.
Дори и някой да ти каже, че ме няма,
не вярвай. Аз съм на небето.
На моята звезда. От там ти махам...

Hatshepsut

Тъжни лабиринти

Умея да се губя в себе си. Умея.
Строя от мислите си тъжни лабиринти.
А страховете ми са зли зелени змейове,
които ме причакват зад ъглите.

Побягвам.
Да бягаш в себе си от себе си... е трудно.
Препъвам се в неотговорени въпроси.
Не знам дали сънувам, или будна
пристъпвам по жарава. И съм боса.

И няма изход. Няма. Няма. Няма.
Стените просто стават огледални.
Където беше краят, е начало.
А някъде началото е краят.

И аз изчезвам в себе си. Изчезвам.
Защото не познавам Ариадна.
---
Понякога във себе си съм бездна,
в която просто искам да пропадна.

Hatshepsut

30 September 2021, 09:35:14 #531 Last Edit: 01 October 2021, 09:28:11 by Hatshepsut
Диви цветя

Защото все не свършва тази обич,
и не свършва,
натрупва се във вените ми и в сърцето,
и жили в мене... лошо, като стършел,
сълзите ми са много, много светли.

Аз няма как да ти я дам насила. Няма...
И вече спрях да се опитвам. Беше време.
Не знам дали ти е отчайващо голяма.
Знам само, че не искаш да я вземеш.

Прилича ми на плевел. Непотребна.
Поникнала на мястото на... всичко.
И точно за това - ужасно вредна.
Не знаех, че е вредно да обичаш.

Но може би неправилно го правя...
Изглежда не успях да се науча.
Запомням го. А после го забравям.
И после ми е много, много мъчно.

И ето ме - приличам на градина.
Отдавна изоставена. Сама на себе си.
И чакам някой някога да мине,
и да открие във тревите цветенце.

Hatshepsut

Преразказ

Преразкажи ме с думи на Нощта.
Преразкажи ѝ устните ми. И очите.
Преразкажи ѝ моите ръце. И смях.
И ароматът, сгушен във косите ми.

Накарай я от ревност да изтръпва.
От нежността за мен във всяка твоя дума.
От начинът, по който ме прошепваш -
копнежно искащ. Искащ до безумие.

Разказвай ѝ за мен. За теб. За нас.
Кажи ѝ, че аз винаги съм те обичала...
Когато тя си тръгне сутринта,
спомнѝ си, че на нея съм приличала.

Hatshepsut

Някъде високо в мене...

Превърнах думите си в птици. И ги пуснах.
Да отлетят далеч от мен... Където искат.
Не са ми нужни. Никак. Аз съм въздух,
във който Тишината се разлиства.

Днес вече нямам дълги изречения,
с които да разказвам кратки обичи.
Живея в някакво десето измерение
и ми е хубаво почти до невъзможност.

Недостижима съм за тежките си мисли,
за плоските си чувства... и за всичко.
Почти ме няма тук. Почти съм истинска.
Не знам дали е свобода. Но ми прилича.

Hatshepsut

Зелените очи на пролетта

Зелените очи на пролетта
вместо зеници имат маргаритки.
Косите ѝ - разлистена трева,
а вятърът небрежно я разплита.

Гласът ѝ - лястовичи глас,
кръжи покрай стрехите и ги пълни.
Ръцете ѝ са клони на липа
и в тях звездите плачат на разсъмване.

Зелените очи на пролетта
потъват в сините очи на лятото.
И точно там започва любовта -
във стъпките им, минали по пясъка,

над който облаците шият дъждове
и слънцето преде лъчи и ги разприда.
В два погледа и четири ръце...
и шепа стихове, написани по мидите...

Hatshepsut

Черно-бели илюстрации

Те си тръгват един по един...
всички принцове, дето измисляше.
И сърцето започва да спи
във една стогодишна безприказност.

Накъдето погледнеш - живот.
Прозаичен и леко помръкнал.
И отдавна не питаш защо
любовта ти изчезва зад ъгъла.

Само нощем понякога, тайно,
се усещаш принцеса. Но истинска.
И в съня си завинаги бягаш
в една книга с разказани приказки.

И се криеш зад твърди корици,
зад гланцирани листи и букви,
да си спомниш езика на птиците.
И живееш съдбата на куклите.

После тръгваш. След тебе Пинокио
търси някакво златно ключе.
Ти се будиш обратно в Живота.
А Животът заспива във теб...

Hatshepsut

Прототип на богиня

Нощта се процежда на капки
по голото рамо на плажа.
Звездите - проблясъци кратки.
Луната - във броня на стража.

Вълните обрамчват пенливо,
дантелено, моето тяло.
Отдадена. Малко свенлива.
От голост и хлад затрептяла.

Нощта и морето ме имат.
Превръщат ме в статуя синя.
Брегът е отчаян художник,
разлистващ морето - картина.

Hatshepsut

Имало едно време...

Тази Нощ е момиченце. И не иска да спи.
Сяда до мене и моли за приказка.
И във нейните сини, тъмносини очи
две съзвездия светли неочаквано плисват.

Хваща моята длан с посребрени ръце
и ме води нанякъде. Аз не искам да питам.
Тръгвам след нея. С боси нозе.
Надалеч ли отиваме? Няма приказки близо.

А по пътя градът постепено топи се.
Сякаш винаги бил е внезапен мираж.
И край нас много бавно картини разлиства
един страшно истински вълшебен пейзаж.

Уж ме води Нощта, а сме в моята приказка.
(Малко банална - за любовта.)
Тя ме слуша внимателно. Слуша притихнала.
Както слушат с душите си всички деца.

Аз не зная говоря ли... Всъщност, мълча.
Ала явно Нощта и без думи разбира ме.
Само краят не знам... А защо ми е край?
Любовта си остава. Аз и ти си отиваме...

Hatshepsut

От толкова взаимност...

Със теб взаимно май сме се измисляли,
в минути, с преболяла тишина.
И неуверено били сме истински.
По-истински от есенния мрак.

Един на друг създавали сме очертания –
изрязани контури от небе.
Били сме си един на друг дихание,
без даже и сами да разберем.

Безброй години сме събирали сърцата си,
разпъснати сред хиляди вселени.
Душите ни са се преследвали през знаците,
които те доведоха при мене.

Неподозиращи, със теб се измечтахме.
Изтръпваха ръцете ни от обич...
Открихме се. И се изгубихме. Уплашени.
Един от друг. Защото сме възможни.

Hatshepsut

В една есенна нощ...

В една есенна нощ, най-внезапно,
точно когато валиш,
точно когато звездите са хладни
и малко напомнят сълзи,

ще застана до теб. Съвсем неочаквано.
По-безшумна от лунния лъч.
Ще съм резенче лято, светулка и пламъче,
ще съм шепичка пролетен дъжд.

Ще се свия в сърцето ти и там ще рисувам
теменуженосини поля.
Ще заспиш укротен. И дори ще сънуваш
как до тебе безсънна стоя.

А когато нощта си замине, а утрото
избелее до цвят на сребро
ще отвориш очи и ще видиш в леглото си
едно есенно жълто листо...

Hatshepsut

Затишия

Ще преболи и тази тишина.
И после ще се слее с моята.
След първата изплакана сълза
ще дойде неочаквано спокойствие.

Ще ме прегърнат нежни цветове.
Тогава ще се случа пеперуда.
Без памет за човешкото сърце.
Без чувството, че някой ме е губил.

Ще отболи и тази тишина...
И ще забравя как ме е боляла.
Прекрасно е, че всичко има край.
По-тъжно е, че има и начало.

Hatshepsut

Стих за бездомници

Боли ме от човеците, които
си правят дом в сърцето ми.
И си отиват.
След тях е до полуда тихо.
Раздиращо.
Разкъсващо.
Горчиво.

След тях се уча как да не обичам.
Как да не вярвам в думи.
Нито в хора.
Как да съм друга -
лоша и цинична
към всички подозрителни любови.

След тях се мразя.
Толкова се мразя,
че пулсът ми съвсем неволно спира.
Ако не са сълзите, ще съм празна.
И толкова готова за умиране...

Не се завръщайте...
Домът ви в мен го няма.
Продадох го за шепа безразличие.
Запазила съм думите ви само.
Да ми напомнят как не се обича.

Hatshepsut

Себеусещане

Понякога сама съм си тълпа...
И съм си шумна чак до изнемога.
А дълго ваяната тишина
в очите ми взривява облаци.

Тогава търся други светове,
в които се опитвам да намеря
откъснатите си криле
и по-щастливото си вчера.

И няма кой да укроти
натрупаните ми мълчания,
отритнатите ми мечти
и гневното ми отчаяние...

Понякога сама съм си тълпа.
Сама със себе си се разминавам.
И няма как да премълча,
че ми се иска да не се познавам.

Hatshepsut

Когато се страхува любовта...

Заспиват тихо уморените сълзи.
Заспиват уморените усмивки.
Дъждът не спи. Съвсем не спи.
Разказва мокрите си приказки,

в които рицарят спaсява любовта
във битка с вятърните мелници.
Русалката излиза на брега,
повярвала на лоша морска вещица.

Елиза някъде, наместо прежда,
пресуква нишки от копривени листа.
Луната мълчаливо се оглежда
в една изгубена пантофка от кристал...

А аз не съм от приказките уж,
но не заспивам.
Не вярвам да е грахово зърно
това, което страшно ми убива.
По-скоро е уплашена любов...

Дъждът вали, вали и преразказва
истории за разни чудеса.
А в мен е празно. Просто празно.
Или е пълно с тишина...