• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 

The best topic

*

Posts: 13
Total votes: : 2

Last post: 29 October 2022, 06:17:26
Re: Най-великите империи by Hatshepsut

Борис Христов - Поетът, който отказа наградата

Started by Hatshepsut, 13 September 2022, 05:14:32

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

HatshepsutTopic starter

Борис Христов


Христов, Борис Кирилов (с. Крапец, Пернишка област, 14.08.1945). Завършва гимназия в Перник и българска филология във Великотърновския университет през 1970. Работи като учител, журналист, редактор в Студия за игрални филми ,,Бояна", в литературен алманах ,,Струма", сп. ,,Феникс" и др. Участва активно в дисидентските групи срещу режима на Т. Живков. Член на Сдружението на българските писатели, на Управителен съвет на фондация ,,Свободно поетическо общество", на Управителен съвет на фондация ,,Отворено общество" до 1997. Поет, прозаик, сценарист на игрални и документални филми.

Поезията на Христов е сред най-безспорните постижения в българската литература през 70-те и 80-те години на ХХ в. Първата му стихосбирка ,,Вечерен тромпет" се възприема като изключително явление, но и като опасно изключение на фона на тогавашната идеологизация и нормативен диктат в литературата. Създавайки собствен свят, метафорично наситен и несводим към каквито и да било клиширани образци, стиховете на Христов възвръщат критерия за нравствен максимализъм и стойността на индивидуалното присъствие в цялостния поетичен контекст. Неговите търсения са в сферата на задълбоченото философско и екзистенциално осмисляне на битието като алтернатива на настоящето. Реминисценциите от детството, изстраданата духовна обвързаност с майката и осмислянето на смъртта като дълбоко свързано с живота ни тайнство са в еднаква степен в основата на неговите поетически търсения. Ако във ,,Вечерен тромпет" митологичното и всекидневното се покриват взаимно, то в ,,Честен кръст" митът се индивидуализира, придобива измеренията на лична митология, осмисляна като съдба. Христов използва библейска символика, за да съхрани и удържи индивидуалното, преживяно и като обемащ живота духовен свод, и като разпадаща се пясъчна пирамида. Стихотворения като ,,Мравките пеят" и ,,Стената" звучат като поетични присъди над бездуховността на времето. Още повече това важи за поемата ,,Честен кръст" – със значение на поетичен манифест за неговото творчество. След ,,Честен кръст" Христов престава да пише поезия и се насочва към прозата. Ранните му повести ,,Сляпото куче" и ,,Долината на обувките" изграждат маргиналния свят на отхвърлени от обществото несретници, в който лудостта и свободните преходи между реалността и видението изричат притчите на съхранената човечност. Романът ,,Бащата на яйцето" представлява сюрреална смес от апокалиптични видения, митологични пародии и парадоксални смислови паралели и трансценденции, демонстрираща оригинална писателска техника и многопластови, калейдоскопично разместени духовни послания. Същността на поезията като проклятие и пророчество е тема на повестта ,,Смъртни петна". В нея Христов вмъква свои тристишия, писани още през 60-те и 70-те години; по-късно те излизат в книгите ,,Думи и графити" и ,,Думи върху други думи", в които е потърсена и дълбока смислова обвързаност с рисунките на Яна Левиева и Анри Кулев.

Христов е автор и на редица сценарии за игрални, документални и анимационни филми – ,,Бащата на яйцето", ,,Смъртта на заека", ,,Сънувам музика", ,,Лабиринти", ,,Корабът" и др. Участва в международната писателска програма на университета в Айова, САЩ; осъществява авторски рецитали в Торонто, Вашингтон, Ню Йорк, Сан Франциско, Хамбург, Мюнхен, Атина, Делхи, Варшава и др. Съставител и редактор е на десетки книги, като значимо негово постижение е изданието на ,,Веда Словена", както и антологиите на българския разказ и на народните песни и умотворения.

Антологичната му книга ,,Крилете на вестителя" е преведена на англ ез.; негови стихове са превеждани на англ, ит., нем., рус., унг., хинди и др. ез.

https://dictionarylit-bg.eu/



Борис Христов - кратка биография

HatshepsutTopic starter

Тази информация е от 2010г.

Поетът, който отказа наградата


Решението на Борис Христов да не приеме държавен орден показа нагледно какво е ценностна система

"Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме...",


написа Борис Христов в едно от емблематичните си стихотворения "Вечерен тромпет". И наскоро изпълни желанието на лирическия си герой по съвсем прост начин – отказа да приеме държавна награда, обезценила се заради много от нейните носители и заради начина, по който се раздава. Без да тръби, поетът се опита да ни събуди от апатията и чувството за даденост и ни показа, че може да се живее и извън познатата схема.
 
"Отказ, който му отива"

Така Пламен Дойнов, доктор по теория и история на литературата и преподавател в Нов български университет, описва решението на Борис Христов. Всъщност никой от хората, които познават писателя, чиито стихове през 80-те години на ХХ век промениха българската поезия, не е изненадан от случилото се. За тях това е естествено продължение на пътя на поета, който го държи далеч от публичността и не му пречи да отстоява ценностите си.
 
"Борис Христов е един от хората, които никак не държат на своята показност", разказва един от неговите приятели - писателят Георги Данаилов. Той никога не е търсил обществено признание и не е правил компромис със съвестта или поезията си. Или както каза за него в интервю за вестник "Култура" психиатърът и писател Любомир Канов: "Неговите стихотворения не са написани с мисъл за престиж, те са писани, защото не е могъл да не ги напише."

По думите на Георги Данаилов дълбокото несъгласие на Христов с комунистическия режим и с факта, че хора от това време все още се намират на власт у нас, също са повлияли на решението му да откаже наградата. Всъщност Георги Данаилов още преди време в "Мемоарите на едно жълто паве" предрече, че ако Борис Христов бъде награден, "той кротко ще откаже отличията".
 
Това съвсем не е и първият път, когато Борис Христов не приема връзката с властта в България. Въпреки че участва активно в дисидентските движения, след 10 ноември отказва дори да намекне за това. А когато Желю Желев му предлага да го направи свой вицепрезидент, той не дава и дума да се спомене за подобна възможност, разказва неговият близък приятел Едвин Сугарев. "Перспективата един поет да заеме някакъв държавен пост беше извън неговите представи за чест и достойнство", казва Сугарев.
 
Тежката младост на Борис Христов и последвалото разочарование как се случва преходът към демокрация се отразяват болезнено на големия поет. Затова и избира живота в едно родопско село, далеч от шума на София. Не обича медийни изяви (сигурни сме, че не е щастлив от факта, че пишем за него) и предпочита да се посвети на своето изкуство, музиката, приятелите и семейството си в Лещен. Георги Данаилов пише за него, че е "като ковачевските порти - не се отваря лесно, първо трябва да им разбереш хитрината и тогава те гостоприемно ще те поканят".
 
След цялата тази предистория решението на Борис Христов звучи логично и недвусмислено. "Отказвам високото отличие, защото противоречи на моето решение от времето далеч преди промените в България – да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила  управлява страната", написа той в писмо до правителството.

https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2010/06/04/911552_poetut_koito_otkaza_nagradata/

HatshepsutTopic starter

Как тоталитаризмът ,,проспа" Борис Христов


Макар и "поет на съпротивата", той не бе подложен на забрани и гонения
Писателят напусна поезията само след две книги - ,,Вечерен тромпет" и ,,Честен кръст"


Борис Христов е роден през 1945 г. в с. Крапец, Пернишко. Завършва българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" през 1970 г. Работи като учител в Перник, като журналист и редактор в Студия за игрални филми "Бояна" до 1981 г.

Освен на книгите със стихове "Вечерен тромпет" (1977, 79) и "Честен кръст" (1982) той е и автор на романа "Бащата на яйцето" и на повестите "Сляпото куче", "Долината на обувките" и "Смъртни петна", както и на книги с тристишия като "Думи и графити" и "Черни букви върху черен лист". Последното му издание е "Стълп от прах. Избрано", излязло през 2015 г. Негови творби се изучават в часовете по литература на 12 клас в българските училища.

С "интересна", но поне откровена в безпомощността си, реакция си служи българската литературна критика при допира с ново, значимо явление. Това било Поезия (или творчество), което не подлежало на анализ. То само си казвало всичко....

Попаднах под двоен обстрел - Борис Христовата поезия е метафорична, това я прави неуловима за бдителността на властта в соца, тъй като метафората е многолика. И другото - Борис Христов е бил поет на съпротивата, ясно обозначаващ в какво тя се състои. Двете неща се изключват, тъй като в Тоталитаризма не може да има невидима съпротива в поезията. И тя да не бъде открита въпреки метафоричността ѝ и съответно на силата си да не бъде "възнаградена" от властта. Тогава? Трябва да дирим още у поета и - защо не, и у властта. Но не тази, омекналата с появата на руската перестройка, а все още не разколебаната дотогава. Властта по времето на Тоталитаризма, цензурните ѝ прийоми и отношението ѝ към Словото не са константни величини. Те се менят, не защото се пропукват, а по-скоро защото самото то, Словото, се наместваше в малката му оставена ниша на откровеност. И я продълбаваше, раздуваше, ако щете, и принуждаваше да се съобразяват с Него и дори да му отстъпват. Освен това Властта претърпя и друга трансформация - тя се научи да отличава големите таланти. Не толкова да ги оценява и разбира докрай, но да изпитва някакъв респект. Докато в началото тя с етикета враг или не е наш освен че дамгосваше и изравняваше най-талантливите с всички останали, сега тя различаваше кое какво е. И се отнасяше с разновиден цензурен аршин, някак по-предпазлив към талантливия.

От друга страна Борис Христов съвсем не е само поет на съпротивата, която е само една страна на таланта му. Не знам доколко забелязващите и цензуриращите са видели това, за да му дадат пропуск. Но фактът е факт - Борис Христов не стана обект на забрани и гонения. И дори когато при втората му книга "Честен кръст" бяха забелязани негови несъобразности с главния патос, той беше добре защитен от по-сериозните познавачи на поезията. А и книгата, замислена като финал на едно кратко като срок и неголямо като обем творчество, се оказа не само закана или заиграване с читателя. Във времето витаеше още нещо - сърдитото на всичко талантливо бездарие вече не вилнееше така. Вярно, че си имаше позиции, създадени от доказано политическо минало или със раболепно служене на конюнктурата. Но това вече не правеше никого овластен авторитет, който да решава поетични и човешки съдби. Та ето така, Борис Христов мина покрай, по-точно - през, сътресенията без сериозни рани и без да ползва правото си на компромис или на отчаяние.

И въпреки това самият поет напусна поезията след издаването на две книги "Вечерен тромпет" и "Честен кръст", обяснявайки и защо. Е, не в публицистичен текст или в интервю, а с метафориката на поезията си. Ако за самия поет изповедността е достатъчна, защото той знае предисторията, то за всички останали отговорът трябва да премине и през разбиране на творчеството му.

В поезията на Б. Христов характерът, силата и човешката същност са станали изразително лирическо аз. Това е, разбира се, се отнася за всеки голям поет, тъй че важното е да се разбере каква е у нашия поет тази характерологична същност, която носи отличаващото го обаяние. Лирическото му аз е на маргинализиран, човек - според общата представа, или на човека от ъгъла, самотния човек, стигащия до прозореца на възжелаваните неща - според себепредставянето. Но той е там не защото е обречен или отхвърлен неудачник, а заради собствен съзнателен избор. Защото не желае да се шмугне или присламчи до този прозорец, а да стъпи там по силата на своето и въобще всякое човешко право, без да е преварил, изиграл или ощетил другите. Лирическият аз е на човек с постоянни, изсечени и определени черти. Макар и да е колебаещ се понякога, той е неразколебан в решенията си. И винаги намира сили да преодолее изкушенията и да определи действията си според повелите на висш морал. И да намери сили да се съизмерва с Бог, макар да съзнава несъвършенствата си.

В крайна сметка лирическият аз на поета е литературен адекват на отстояващия своята цялост човек. Човекът на всяко време, който не ще позволи да бъде повален или разполовен. Макар да е такъв, той все пак дължи своето рождение и на времето на Тоталитаризма. Което е времето на неогласените прегради, на стената - поетова метафора, която възпира. И изправя видимо очертанията си пред порива за повече свобода, истина и справедливост; очертания, иначе прикрити зад щедри и неизпълнени думи за човека и свободата му. Пред тази стена поетът изповядва страха си, но и заканителната надежда на неин неумолим рушител.

Изповядва или по-скоро саморазкрива и изграждащите сили на своето отстояване. Те идват от изконно заложените традиции на българско морално съществование и на дълбока почит и обич към майка, баща, род, родно. Идват и от характерно, за съжаление често битово снизено, пак родно съзнание за предназначението на истинския поет. Според Б. Христов поетът като служител на Словото е висша култова фигура на земното ни съществование. Роля и отговорност, която за нищо на света не бива да предава. С всичко това поетът показа за сетен път, че същинската модерност е навлизане във вечната човешка и литературна тематика не със следване на образци, а с открояване на собствена позиция с адекватен на нея поетичен изказ. Борис Христовият е стиховият събитиен разказ с немалко разновидности, които тук не мога да обхвана, изчистеното послание на метафорите му, усетът за време и умение да трансформира наболялата тематика в универсална. Неговият самотен или привидно отдалечен човек, овладял поведението на отстояването, на силата да противостои, не живее в грях, но поставя като философски въпроси собствените си решения. Между категоричността на решенията и съмненията не в тяхната правота, а в тяхната праведност, поезията му добива покоряващата сила на съпричастие с всеки човек.

И затова отказът му от поезията, необичаен и някак неосмислен докрай от четящата общност, все пак беше приет като искрен акт. Никога не стигаме до пълното разбиране на важните чужди решения. Поемата "Честен кръст", с която Б. Христов оповести своето решение, е дълбока изповед на силната, не разколебаната личност, осъзнаваща повелението за истинския поет - да създава, докато получава подкрепата свише. Очевидно, без това да разбират другите, той е почувствал, че някъде у него е заскърцала машината на преобразуванието на духовност и емоция във въздействащо слово: "Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето". На фона на всичко ставащо извън него и в него Б. Христов ни прогласява усещането си, че неговият литературен изказ е заплашен да не бъде плодотворен и да не ражда непринудено нови послания. И че ще търси други пътища в живота и в Словото. "Честен кръст" е равносметка, съзнание за ролята на Словото, но и програма за новото присъствие на поета.

В литературата той го осъществи с прозата си и с направата на антологии и сборници, а в живота - с краткотрайно отдаване на времето на прехода. Докато не надделя привързаността към свободата и самостоятелността. За прозата му няма да говоря, съгласявайки се с гласовете, които правят "откритието", че тя е продължение на поезията му. По-привлекателна за мене е плодотворността на неспирната равносметка за мястото на поета в Словото. За собственото му място, но и за абсолютното присъствие на другите големи служители в Него. Българските поети сякаш са хипнотизирани от Ботев и в съзнанието им работи моралният дълг да са равни и като личности на поезията си. Да събарят стени и да се жертват за другите. Търсейки в себе си ако не реабилитация за пропуснатото, то някакъв еквивалент на Подвига, Борис Христов стига до възможната равнопоставеност на интелектуалната честност с жертвеността. И се устремява към своя интелектуален подвиг в Словото. Решава да ни сподели своята представа за абсолютните величини в Него. Така се раждат антологиите му "Българска лирика. От Ботев до Вутимски" и "Народни устни писмена. Избрани поговорки, пословици и други народни мъдрости". Същевременно това е и почит към предшествениците и към народната мъдрост, която всички големи изпитват, но не са очертали своите граници в тях. И така двете му антологии стават продължение на две негови характерности - великолепната поезия и мълчанието, по-точно пестеливото говорене. И като такива могат да ни кажат още нещо за мълчаливеца Б. Христов. Но те са си антологии и са заели място сред други сродни книги. Е, там вече следва да се признае добре свършената работа, изключила подражание и заемки. Работа на поета и човека в нестихващото отстояване на себе си и на своите принципи и вкусове. Макар че "Българска лирика" да е белязана някак от времето на създаването си (1994 г.) с неговата крайна категоричност на преоценките и от суровата категоричност на вкуса на поета. Все пак на някои места тя е трябвало да бъде смекчавана от доказания прием на някои творби от поколенията, което няма как да е случайност или конюнктурен каприз. Впрочем нека да уважим усилията на Борис Христов да извърши своя подвиг и да се замислим за равнопоставеността му с другите завладяващи подвизи.

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

ЖЕНАТА МАРИЯ

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: "Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже."
Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа -
аз припаднах до двете ѝ връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.
Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко -
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже..."
Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.
А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни - за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже."

Из поемата "ЧЕСТЕН КРЪСТ"

II. Дълбоко в мен се утаи на болката вулкана,
клокочи и дими - зарастват спомени и рани.
Но няма да забравя утрото, в което се събудих
между дванадесет приятели и седем Юди.
Поведе ме единият от тях и стигнали площада,
помаза ме с хвалебствия, а после ме предаде.
И се изгуби като нож в канията на мрака -
по-черен от тревата между релсите на влака.
Така човекът, който яде и се весели до мене,
направи захарта на моя млад живот солена.
Но аз не стрелях по вълка - да не убивам
доброто агънце, което в него се укрива.
А като бедния Адам - в сълзите си нагазил,
извиках: "Гол съм, Господи, не мога да изляза...
Не мога да показвам на тълпата грозните си рани,
защото не обичам да съм обиталище на врани...
Не стигат ли на тоя свят житейските въпроси,
та трябва с тяхното тегло и моето да носи..."
Но жертвата понякога е по-свободна от палача.
И вместо да окайвам участта си и да плача,
затворен в моя дом - света докрай напуснал,
обелих бавно раните и техните красиви люспи
превърнах в стихове и населих с листа дървото,
което беше обгорила мълнията на живота...

https://trud.bg/

HatshepsutTopic starter

Борис Христов - из "ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ"(Рецитал) - Богдан Дуков

Борис Кирилов Христов  е съвременен български поет, роден през 1945 година в село Крапец, Пернишко. Работи като учител, журналист и сценарист. Борис Христов е носител на Голямата литературна награда на СУ ,,Св. Климент Охридски" през 2000 година. Автор е на стихове, сценарии  за игрални и документални филми, по-известни са неговите стихосбирки ,,Вечерен тромпет" (1977 г.) и ,,Честен кръст" (1982 г.). В настоящата  поетично-музикална композиция  от стихосбирката «Вечерен тромпет» са включени следните стихотворения: 1.»Вечерен тромпет»; 2.»Сватбата на мама»; 3.»Самотният човек»; 4.»Къпане на самодива»; 5. «Жената Мария»; 6. «Вик в тишината»; 7.»Знак от небето» и  8.»Страх».


HatshepsutTopic starter

Борис Христов - "Честен кръст" (Поема), рец. Богдан Дуков

Борис Кирилов Христов (14.08.1945 ) е съвременен български поет и романист. Завършва гимназия в Перник и българска филология във Великотърновския университет ,,Св. св. Кирил и Методий" (1970). Работи като учител в Перник (1971 – 1972), като журналист и редактор. Христов е съставител на множество сборници и антологии, сред които ,,Български разкази на ХХ век" (1995), ,,Народни писмена" (1995), ,,Веда Словена" (1998) и други. Автор е и на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми.
За него Любомир Канов казва: ,,неговите стихове са породени единствено от искреността в сърцето на поета".
Като представител на съвременната българска литература негови творби се изучават по литература в 12 клас в българските училища.
Поемата "Честен кръст" е синтезирала в себе си всичко,   споделено за лириката на  поета - философия, теми, мотиви, поетика и т.н. Б. Христов прави и собствена равносметка на сътвореното до момента. Затова екзистенциалността на поемата е основната й характеристика. Смисълът на живота и творчеството общо са тема за размисъла на Б. Христов в "Честен кръст".


HatshepsutTopic starter

ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ
 
Върти ни живота под жаркото слънце
                        и трием нозе от горещия камък...
Но щом вечерта от небето се спусне,
                        ще взема тромпета и ще седна на прага.
Стига край тия стени съм се лутал
                        като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
                        тишината - само викът да остане.
Искам да гръмне горещия вятър
                        и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
                        след кръстоносния марш на щурците.
Искам бодливата тел пред дома ви
                        с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
                        на глух, да възвърне слуха си.
Искам да върже своите пръсти
                        крадецът, сърце да си купи пазача.
Искам да капна от моите сълзи
                        в окото, което ръждясва.
Искам отново при нас да се върне
                        панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
                        този, който умира от скука.
Искам над мъртвите като на стража
                        до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
                        че има време да се наспиме...
Трябва да свиря в глухата вечер,
                        докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
                        Или на някой архангел невидим.

HatshepsutTopic starter

СЛЕДОБЕДНО КАФЕ
 
Във моя дом, във тая бойница зъбчата,
остана ли, забравям, че живея, че обичам.
Приятелят ми се измъкна по кината,
за да целува там доброто си момиче.
Излезе майка ми - навярно да погледа
животът как тече и как край нея отминава.
От нощна смяна се е върнал пак съседа -
ще спи до вечерта, съвсем ще ме забрави.
Потъна в паметта ми, в тая скъсана обувка
започнатия стих - добре е там на сянка.
А котката върху черешата писука -
върти опашката си и с врабчето се занася.
Не е пристигнала жена ми и не зная
къде се бави и какво я спира да се върне.
Дори прозореца двукрил на мойта стая
очите си към улицата е обърнал.
Ще трябва сам градината да прекопавам
и сам вода да мъкна към изпръхналата суша.
А как бих искал с някого да разговарям,
кафе да му варя и в болките му да се вслушвам.

HatshepsutTopic starter

СЪБОТА
 
Пак лети неуморната събота
с кречетало в ръка - ще събори стените.
И виенската люлка на въздуха
размотава звънливия смях на жените.
Пак прогизва от вино следобеда.
Даже старците влизат в дълбокото
и от свойте угаснали кораби
махат веслата, гледат с биноклите.
Само ти ли, поете, в зелената шума
на стиха като бръмбар се ровиш
и се блъскаш, и плачеш над думи,
и достигнал стената, се връщаш отново...
Остави пеперудата, нека играе -
карфицата тя сама ще намери...
И да тръгнем - отвънка трамвая
навива своята стара латерна.
Да се хвърлим в нощта, в тая мелница,
от звездите въртяна - нека ни смеле, -
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели.

HatshepsutTopic starter

ЦЕЛУВКАТА
 
Кубетата на черквата въздишаха червени
като гърдите на жена заспала -
натам помъкнах аз нозете си ранени
и сянката приведена на мойто тяло.
Приличал съм навярно на костилка -
захвърлена - плодът ограбен,
когато някаква жена изстиска
дъхът от устните ми и избяга...
Да вярвам ли, Исусе, от мъже разпънат!
Годините ме лъснаха като бръснарски ремък-
ала коричка от любов, когато му подхвърлят,
подскача кученцето да я вземе.
Изтичах у дома и се облякох.
Но като победител - с бели дрехи.
И цяла вечер из града на хапки
разделях щастието с моите приятели ергени.
А щастието е това, когато
съдбата те целуне изведнъж на някой ъгъл
и си раздвижи вкаменелия живот рогата -
да го докоснеш само и да тръгне.
Въртях се като пумпал тая нощ, лудувах
и в празните уши на тишината виках.
Да имаше една валдхорна да надуя,
ще я изправя до последната извивка.

HatshepsutTopic starter

ЕСЕНЕН ДЪЖД

Тъй тихо боледува камъкът на хълма
и в прашката на вятъра дървото лудо,
и стръкчето на своето краченце тъмно...
Тъй тихо боледуват още толкова неща, та чувам -
по улиците криви как влече нозете
процесия нестройна от старици бели.
И черквата варосана на хоризонта свети
като захвърлена в тревата челюст.
Човекът сигурно не е оставил нищо,
щом неговата смърт тръби не възвестяват,
щом не припада бедната съпруга с писък,
щом дъжд вали и близките ругаят.
Той цял живот е писал името си кратко,
за да се вижда, да личи добре. Но ето
листът изведнъж полита от стената,
завърта се за миг и тръгва към небето -
възлиза над дома, почервенял от свещи,
минава на дърветата през скъсаната цедка
и бавно се изкачва името човешко
по тъничката стълба на дъждеца.

HatshepsutTopic starter

МОЛИТВА
 
Мъглата като балтон е провесила празни ръкави -
обличам балтона, направен по моята мярка.
И моля се - никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.
Дай на бедняка спокойствие - до обяд да подреме,
пари на глупака - да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;
покани на вечеря поета - напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане0,
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;
избери за палача някое друго призвание,
смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;
дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака...
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.

HatshepsutTopic starter

СПОМЕН ЗА ЖИВОТА

Да лежиш под земята и да си спомняш живота -
ситите обеди и вéчерите на двора лениви
или пък неделите зимни, когато в леглото
вървиш по дълбокото дъно на някоя книга.
Да си спомняш как подир твоята смърт се събраха
роднините скарани и припадаха в кухнята,
как през града те понесоха после твоите братя
с бавния ход на градската духова музика.
Да лежиш под земята и да чуваш как в твоите кости
работи водата. Но да бъдеш щастлив за това, че
една братовчедка далечна е дошла да опоска
тревата наоколо и за теб да поплаче.
А жената, в която безумно си вярвал до края,
да отваря вратата за други, защото това е човешко.
И да стига в ухото ти шепот от вашата стая -
безсилен да слушаш тяхното дишане тежко.
Да гърмят върху теб като бъчви опразнени дните,
а в неделя отново любимата твоето име да шепне.
И да бъде наоколо оранжево от гърдите й -
от тия два портокала, кръгли и смеещи се.

HatshepsutTopic starter

КОСТ ОТ ГЛУХАРЧЕ
 
Обядва слънцето. Развързва си колана.
Изпива виното - вратът му е червен.
Залива ме... И повече не мога да остана
спиртосан в стъкленицата на тоя ден.
Гърми отвън животът и се плиска.
И въпреки че подир миг една процесия ще мине,
аз стискам шапката в ръка и мисля,
че няма смърт - не може и да има.
Дори и да умра, аз пак ще се покажа
в окото на врабче и от дървото ще ви гледам.
Или с походката на някой бръмбар важно
ще прекосявам сутрин двора на съседа.
Ще бъда трънчето, настъпено случайно,
или щурец с прегракнал глас от влагата.
Но по-добре - къпината, която си играе
с опашката закъдрена на агнето.
Ще бъда мишката - с мишлетата ще тичам
до премаляване покрай стените на затвора.
Или глухарчето, което през една тръбичка
се вслушва в болките на цялата природа.
Или пък - думата, която върху камъка ме чака
(смъртта на думите не може да надвие...)
Аз чувам как расте костта на моето глухарче.
А някой ден дано да чуете и вие.

HatshepsutTopic starter

ЧЕСТЕН КРЪСТ
(поема)
 
I.

Затварям ви за думите, уши - резето спускам.
Не искам в моя дом да се говори за изкуство -
не искам в хленчене и мъдрословия угодни
напразно да се споменава името господне.
Когато имаше какво да каже на сърцето,
устата ми не криеше езика под небцето
и в стихове - спасителни - макар и тихо,
звънях отвътре, докато отвън ме биха...
Ала сега, докато в разума е още светло,
прибирам стълбата, с която стигах до небето,
и бързам да напусна на поезията храма,
преди да запълзят змии по младото ми рамо.
Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия.
Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия.
И ще се хвърля лудо на живота по вълните,
това, което някога измислих - да изпитам.
Не е за мойте зъби ореха да бъда гений,
щом не дойде смъртта за мен да се ожени,
щом не можах до днес да изкова от думи кръста,
на който да се изкача и да възкръсна...
И затова сега, отскубнал се до корен,
ще се заема с труд по-благодарен и достоен.
Ще мъкна камъни за мой дом и пот ще лея
над мисълта до утре как да преживея...
Или ще тръгна бос по връхчетата на тревата
подир виновницата за изгубения рай - жената.
И вързан до последната халка на нейната окова,
ще гледам как изсъхва моето дърво духовно...

II.

Дълбоко в мен се утаи на болката вулкана,
клокочи и дими - зарастват спомени и рани.
Но няма да забравя утрото, в което се събудих
между дванадесет приятели и седем Юди.
Поведе ме единият от тях и стигнали площада,
помаза ме с хвалебствия, а после ме предаде.
И се изгуби като нож в канията на мрака -
по-черен от тревата между релсите на влака.
Така човекът, който яде и се весели до мене,
направи захарта на моя млад живот солена.
Но аз не стрелях по вълка - да не убивам
доброто агънце, което в него се укрива.
А като бедния Адам - в сълзите си нагазил,
извиках: "Гол съм, Господи, не мога да изляза...
Не мога да показвам на тълпата грозните си рани,
защото не обичам да съм обиталище на врани...
Не стигат ли на тоя свят житейските въпроси,
та трябва с тяхното тегло и моето да носи..."
Но жертвата понякога е по-свободна от палача.
И вместо да окайвам участта си и да плача,
затворен в моя дом - света докрай напуснал,
обелих бавно раните и техните красиви люспи
превърнах в стихове и населих с листа дървото,
което беше обгорила мълнията на живота...

III.

Ала сега - довиждане придворно суетене
и гладиаторски борби на поетическата сцена.
Носи ме, влак, на свойте рамене железни,
като откъсната ръка над пропасти и бездни.
Разсипвай подир себе си и рими, и предлози
и нека огън да лети от тъмните ти ноздри.
Да стигнем залеза червен, където вдига сонда
фонтана луд от кърви - слънцето на хоризонта...
Преди туловището на смъртта да ме затисне
или да се удавя в думите, които съм изписал,
желая мир на твоя дом, поезийо и вярвам,
че има кой да дострои високата ти сграда.
Но - честен кръст - макар че лирата захвърлям,
ще си останеш ти костица в жадното ми гърло.
И с болка, моя вярна спътнице, ще помня
среднощните видения пред твоята икона...
А който продължи нагоре - Бог да му помага.
Но аз потеглих вече - и към миналото бягам.
Наместо с чашата на славата да се опивам,
назад ще тръгна и назад ще се развивам.
Ще се завърна към доброто време на "не зная",
"не искам" и "не мога"... А накрая
връз майчиното лоно на земята ще се срина,
като мушицата, която поживя и си замина...

IV.

До вчера можех да вървя изправен по вълните,
защото не познавах аз теглото на парите
и като жаба, зинала - с молив в устата,
излизах на брега - да разговарям с тишината.
Ала забравила бодливия венец от тръни,
душата ми сега лентяйства и в блаженство тъне.
И кой ще ми повярва, ако продължа на крякам
от бъчвата с меда, а не от жабуняка...
Поетът е една оголена, подвижна рана,
поезията е страдание и вик сред океана.
Ала страдението днес добре се плаща,
за да мълчи устата и писеца да не дращи...
Да бях покръстен в мръсната вода, в която
Пилат изми ръцете си и ги изтри в тълпата,
от сутринта над листа щях да марширувам
и книжната тръба на щастието да надувам.
Но аз не мога да живея с думите завързан
и в чашата на жадния да сипвам сълзи;
не мога да се правя на овчица и страдалец,
когато днес пращи от здраве мойто тяло,
или пък да дрънча като ощърбено точило,
докато вената на любовта кърви от сила...
Разбирам хромия, прегърнал словото като удавник,
разбирам и бедняка, който трябва да се храни.
За грозната жена поезията е червило и помада,
за лудия - стрела, с която разума напада...
Заради тях и аз обикнах някога у мен поета.
Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето.
И на ръката ми едва ли вече ще отива
да е палач на словото - мъчител на молива.

V.

Подобно тигър на небето облакът се излежава,
но вижда лъвската глава на слънцето и става.
И хукнал към безкрая, тромаво прескача
въженцето на хоризонта - и потъва в здрача.
Така и аз сега от бойното поле излизам
и сам обличам усмирителната риза...
Защото чувам как земята се поти и стене
и между нейните разтворени докрай колене
пред изумелите от чакане очи на боговете
излиза от утробата главата на Поета...
И като вижда как луната готви вече сърпа,
надвесена над него - да отреже пъпа,
духът ми се укрива в тялото натясно,
защото за големия Поет е нужно място.
Той трябва да си разпростре така ухото,
че да дочува и последното трептене на живота.
И стъпил бос в легена син на океана,
да му е вечно под ръка небесната камбана.
И лист като пустиня трабва, за да пише,
докато търси истината и над думите въздиша -
дано да види той следи от нейните копита
или главата и на щраус в пясъка зарита...
Ще трябва място и за неговото бяло цвете,
което стиска в мъничката си ръка детето
и като мравчица с разперени крилца почуква
към неговия бъдещ гроб - по-тесен от обувка.

VI.

Добре че е смъртта - последната човешка гара.
Добре че всеки ден вратите на земята се отварят
и заедно с безкрайната редица на добрите хора
улитат и злодеите на вечността в затвора...
Благословено гробище, ти имаш хляб за всички
и топла трапезария - и пухени завивки.
Какви мъже достойни! - синове на боговете,
люля земята в скута си и после ги измете.
И никой не допусна до сърцето й да стигне...
Мълчат сега световните хранилища на книги -
издуват се от срам, че малкия човек не знае
къде е ключа, с който този свят да разгадае.
А там навярно, с тайственост покрити,
лежат причините и за смъртта, и за войните.
И между страниците съхне може би и чака
една тревица мъничка - лекарство против рака...
Ала преди да разгадаем тяхното писание, ще трябва
да хвърлим настрана словесната си брадва
и с меча заедно - да погребем перото,
с което нижем стихове приятни за ухото,
но и с което дращим формули и тъмни думи,
объркани като писма на светещи куршуми...

VII.

Разбирам, че това са казвани неща и стари -
или пък размисли на роб и на духовен парий.
Но ги повтарям, за да си отваряме очите
и като гледаме към нивата словесна на дедите,
да разчетем добре това, което между редовете
са казали отдавна преди нас големите поети.
Да се завърнеме назад - но не насила,
залепнали в земята с кърваво лепило.
А като ракът, който в своята подводна нива
върви назад и към спасителния бряг отива;
като триона, който стига края и се връща
по своята пътека - все една и съща,
ала облян в смола - усилено работи
и бавно приближава към сърцето на дървото...

VIII.

Носи ме, влак, на свойте рамене железни
като откъсната ръка над пропасти и бездни.
Не се страхувам аз от участта на единака
и знам, когато свършат релсите, какво ме чака.
Макар живота да гърми от моя път на крачка,
не бих натиснал никога внезапната спрачка.
И няма да разсипвам думите си да го хваля,
защото той не бе за мен добрата дойна крава,
а мащеха, която крие сухата си цицка
и ме отвива през нощта, а денем ме навиква...
По важно е за мен сега да не отмина хълма,
от който тръгнах някога с торбица пълна.
И да достигна мястото на оня край божествен,
където спи ковчежето на мойто дество.
Да седна на брега - обратно да тече реката -
и там да чакам ударите слепи на съдбата...
И ако трябва пак да разговарям в рими
и да изстисквам млякото на поетическото виме,
да не летя след думичките - да ги гоня,
а да звъня при удар само - като камертона...

IX.

Но ето че пристигам аз и подир миг ще мина
в тревата, почерняла от словесната машина.
Залязва моята звезда и в облака навлиза -
далече са небесните неща, а земните са близо.
И затова, съдба - богиньо на живота,
сложи сега на кръст кинжала и перото,
вдигни юмрука си - наместо да го криеш,
и прецени - ще галиш ли или ще биеш!

HatshepsutTopic starter

КЪПАНЕ НА САМОДИВА

Жена премина под дървото
и на брега захвърли тежката си дреха.
Засветиха гърдите остри
от жълтата библейска жега.

Като върба изви горещото си тяло
и подир миг изчезнаха в реката
косите й от троскот и омара,
нозете й от злато.

На пръсти в пясъка нагазих
и разтреперан спрях в къпините.
Почаках... Ала тя не се показа.
Дали не се укри завинаги!

"Несправедливо е, животе мой - извиках -
да ми отнемаш хубавите мигове.
Ще я погледам само - без да види никой.
Върни ми я. Несправедливо е..."

Поисках още да извикам
и към реката, дето всичко меле.
Но моят вик едва достигна
до края на слънчасалото село.

Изтичах към брега и на тревата
намерих гребена й - кост от мрена.
А там, където дрехите лежаха
въздишаше едно листо червено.

Similar topics (3)

Powered by EzPortal