Радосвета Аврамова
(https://i.postimg.cc/DZmk3Zbd/avatar-4916-672-954.jpg)
Радосвета Аврамова е съвременна българска поетеса, която публикува с псевдонима
caribianaБлог на Радосвета Аврамова: https://caribiana.blogspot.com/
Издадени книги на Радосвета Аврамова:
(https://i.postimg.cc/cCsw9hkc/image.webp) (https://postimg.cc/PpRCNWjL)
(https://i.postimg.cc/sXP54qmX/image-1.webp) (https://postimg.cc/cgHKsDVy)
(https://i.postimg.cc/x8tHWmWV/image-2.webp) (https://postimg.cc/vxxcn4Y0)
(https://i.postimg.cc/W3cMrTMC/image-3.webp) (https://postimg.cc/QBS9ZLYJ)
https://izdavam.com/bg/author/caribiana/4916
В точния момент
Той ще си спомни колко я обича
едва след края на света,
когато само негова и много ничия
тя се превърне във звезда.
Когато всичките ѝ атоми
сформират огнено кълбо,
когато лумнат сетивата му
във нейния лъчист поток,
когато се взриви душата ѝ
прераждайки се във пулсар
и жадната ѝ гравитация
погълне смазващия мрак,
ще звъннат песенно фотоните
и светлината ще се стича,
а той внезапно ще си спомни,
че всъщност много я обича.
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post.html
Обикновена съм
Обикновена съм. Като солта и хляба.
Не знам дали със мен ще се заситиш.
Не знам дори дали ти трябвам.
Не знам дори дали да те попитам.
Не знам дали ще можеш да обикнеш.
(не днес, а някога, по принцип...)
обърканите дири на мечтите ми,
в които вярвам и не вярвам в Принца.
Не зная колко много ти отнемам...
Не знам достатъчно ли давам.
Знам само, че съм толкова обикновена,
като деня навън. Като солта и хляба.
Когато ме поискаш...
Когато ме поискаш страшно много,
с притворени очи и тежък глас,
ще съблека последния си облак
и ще остана само по мъгла.
Под нея ще светлеят в полуздрача
две обли и изпълнени Луни...
И тя ще стане още по прозрачна.
А ти ще станеш много мълчалив.
Ще паднат тихо тънките презрамки
от шепота на вятъра по мен.
Ще се надиплят сънени воали
край глезените ми. Като море.
Ще ги прескоча боса и свенлива.
И тихо ще те хвана за ръка.
Навярно ще съм дяволски красива –
една обичана, обичаща жена.
А ти ще ме целуваш дълго, дълго,
препил от чашките на двете ми луни.
До тук е приказка. Натам – е чудо.
И то не се побира в стих.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_6059.html
Ежедневие
Тя се буди във седем и не пие кафе.
Има цяла кутия неотложни задачи.
И да иска, навярно не може да спре.
(Но понякога рухва. И понякога плаче.)
С артистичен размах прекроява деня
и си шие вечерни южняшки мелодии.
Под очите ѝ никнат и бързо цъфтят
хипотези за други възможни животи.
Уморена следобедно си измисля небета,
във които се ражда и живее дъжда.
Как да помни човеците, прекосили сърцето ѝ...
Тя се буди във седем. И създава света.
https://caribiana.blogspot.com/2018/09/blog-post.html
И все пак...
И с лятото е като с любовта -
обичаш, знаейки, че ще си тръгне.
Събираш всички мънички слънца,
и всички макове от всички хълмове.
Разбираш, че е просто неизбежно.
И предусещаш вече листопада.
А тази тиха августова нежност
как би могла въобще да е измамна?
Но после става тихо изведнъж.
И пясъкът поглъща мидите.
А лястовиците сънуват дъжд
в нощта преди да си отидат...
https://caribiana.blogspot.com/2018/08/blog-post_28.html
Сезонът е такъв...
Във края на август
небето се стапя до нежно зелено
и залезът спуска
оранжеви птици на юг.
Брегът се смалява
и дните му стават солени
от хора и спомени,
дето си тръгват от тук.
Във края на август
дърветата дишат сънливо.
Тревите полягат,
скосени от остри слънца.
А летният вятър
се гмурва в морето при рибите
и после се връща с вълните
към вечния бряг.
Във края на август
Животът си слага часовник.
Във края на август
Септември засява мъгли.
Във края на август
угасват случайни любови
и лумват внезапни
болезнено тихи тъги.
https://caribiana.blogspot.com/2018/08/blog-post_23.html
Пре-мълчание
Аз мога да разказвам много дълго
за шепотните думи на прибоя.
За влюбените градски гълъби.
И за желанието ми да бъда твоя.
Но думите остават скрити в мене
и пускат корени, дълбоки като рани.
Вкопават се във някакво безвремие,
в едно очакване да ги забравя.
И аз се правя, че не съществуват.
Преглъщам букви, срички, фрази...
Заглъхва обичта. И става лудост.
А можех много дълго да разказвам...
https://caribiana.blogspot.com/2018/08/blog-post_14.html
По-тъжно от раздяла
Градът замлъква в сънена забрава.
Звездите сочат точно полунощ.
Две птичи сенки влюбено запяват,
открили дом в предблоково дърво.
Една неонова самотна спирка
сънува пътници и сини автобуси.
Дори и булевардите утихват,
изгубили във тъмното гласа си.
А аз съм будна, за да си призная
това, което в себе си отричам -
понеже много дълго те забравях,
почти не помня, че съм те обичала...
https://caribiana.blogspot.com/2018/08/blog-post.html
Малко преди нощта
Една лилава нощ бродира сръчно
два сини облака в небето върху мен.
Тук вече нищо няма да се случи.
Отива си беззвучно този ден.
Оставам само аз - като мелодия,
с повтарящ се във времето акорд.
Земята се напуква от амсонии*
под дъжд от аметисти и сребро.
Последните лъчи потъват в чашата,
препълнена със ноти на капчук.
Луната се събужда. Стара. Прашна.
Незнаеща защо въобще е тук.
*амсония = вид градинско цвете (бел. моя) (https://zelena-prolet.com/Amsonia_sp_vidove)
(https://chto-posadit.ru/wp-content/uploads/Amsoniya-foto-opisanie.jpg)
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post_21.html
Пясъците на забравата
Неделя е и лятото е пясъчно.
Отронва се в солени, кратки мигове.
Една съмнителна любовна недостатъчност
се свива мълчаливо зад гърдите ми.
Но после идват птиците и лодките,
и Слънцето просвирва в тишината.
И даже вятърът (с необичайна кротост)
се сгушва да помърка във краката ми.
Неделя е. Сърцето ми е пясъчно.
Ръцете ми са пясъчни. Очите - също.
Отронвам се на песъчинки - предостатъчно,
да скрият всички пътища за връщане.
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post_15.html
Сънят, който избяга
Нощта е мека, синя, следдъждовна,
изпъстрена с трептящи светлинки.
Небето ѝ е гладко и гальовно.
Градът в нозете ѝ безгрижно спи.
Във въздуха се носи чиста обич
и нежни сънища прелитат покрай мен.
А после кацат тихо пред прозорците
с разтворени блещукащи криле.
Почти съм сънена, но не напълно.
Къде е моят сън, съвсем не знам.
Навярно се опитва да се сбъдне,
изгубен във очите на Нощта.
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post_9.html
Краят на войната (в мен)
От този изгрев и това небе
градът е някак нежно акварелен.
Сънят си тръгва тихичко от мен.
А чаят ми ухае на канела.
На покрива отсреща каца гларус
и се провиква в утринен възторг.
Над чашата със ароматна пара
дъхът ми се изпълва със простор.
Навън е още тихо. В мен е тихо.
Сърцето ми и птиците летят.
Откакто ти простих, съм във примирие
със себе си. И с любовта.
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post_7.html
За малките чудеса
Тази нощ градчето не заспива,
сгушено на тихия си бряг.
И над къщите с белосани комини
засиява нежна светлина.
Лятото се връща при човеците.
Те се влюбват пак един във друг.
Само тротоарът пише песен
в памет на един добър капчук.
Заздравяват раните от всички бури.
Покривите се отърсват от дъжда.
И дори да ти се струва, че е чудо,
Любовта се връща на света.
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post_2.html
Неща, които не зависят от мен
Със тебе ще се срещнем някой ден
във края на едно стихотворение.
Ще бъдеш тих и много уморен
от ежедневните си приключения.
А аз ще бъда конфитюр от вишни
във синя купичка от порцелан.
Светът ще е съвсем излишен,
но как да го оставим сам...
Ще се обичаме с обикновени думи
в акустиката на сърцата.
А разстоянието помежду ни
ще бъде много, много кратко.
Във края на едно стихотворение
със теб със сигурност ще се обичаме.
Но още нямам вдъхновение
да седна и да го напиша...
https://caribiana.blogspot.com/2018/06/blog-post_24.html
Пречистване
След буря светлината е различна.
Полека се избистря и трепти.
Едно небе виновно коленичи
над тихите разплакани треви.
Замлъква тътенът. Запяват птици.
И вятърът се кротва, изморен.
Дърветата, с разбъркани къдрици,
изправят бавно силни рамене.
Ти беше буря - мина, разруши ме.
Стихиите са точно за това.
След тях обаче най-неумолимо
изгрява преродена Светлина.
https://caribiana.blogspot.com/2018/06/blog-post.html
И никой не вижда това
Животът е встрани от суетата
на малкия човешки свят.
Очите му замислено пробягват
по празните, гримирани лица.
Опитва се да улови искрица
от своята преистинска любов.
Но няма в хората. Навярно птиците
единствени са смисъл на живот.
Вселената, объркана, въздиша
и без да иска ражда куп звезди.
Животът влиза в сънено затишие.
От хората ужасно го боли...
https://caribiana.blogspot.com/2018/05/blog-post.html
Краят на някакъв свят
Нощта е тъжен виолетов водопад,
роден в скалистите отломки на небето.
Под нея се разстила тишина,
в която аз съм безнадежден шепот.
Изгубена сред ледени звезди,
дори не помня вече хората...
В дълбокото едно сърце мълчи.
И не е празно. Всъщност е просторно.
Не знам какво е... Необятна свобода?
Като смъртта, навярно. (Само подозирам.)
Нощта докосва бялата ми длан
и само тя все още ме разбира.
https://caribiana.blogspot.com/2018/02/blog-post.html
Какво се случва с уморените сърца
От тук до тъничката ос на хоризонта
светът изглежда малък и послушен.
Не му личи, че причинява болки.
Нощта го е прегърнала. Той се е сгушил.
Небето горе му реди звездите си,
повярвало внезапно в тишината му -
почти вселенска и почти космическа.
Почти като усещане за щастие.
Но всичко е ужасно мимолетно
и хубавото свършва все без време.
Не ми се вярва вече във вълшебства.
Нито във хората. Ни в любовта.
Ни в тебе.
https://caribiana.blogspot.com/2018/01/blog-post.html
От тук се виждат само небеса...
От тук се виждат само небеса.
И две-три птици, гонещи безкрая.
А тъничките думи на дъжда
редят в стъклата кратките си тайни.
Така е хубаво далече от света,
препълнен с празен шум от празни хора.
(Които аз така и не разбрах -
хем нямат мисли, хем говорят...)
Ръцете ми са топли. Като чая,
искрящ в златисто - малък изгрев.
Не искам нищо. Нищо не мечтая.
Сега единствено се чувствам чиста.
И вече няма да допусна никой
да влезе в тихия ми Вътресвят.
Сама ми е добре. Със дъжд и стихове.
От тук се виждат само небеса...
https://caribiana.blogspot.com/2017/12/blog-post_30.html
Едно много тъжно откритие
Сега ми е спокойно и красиво
под тази чиста, стъклена Луна.
Градът под мен полекичка разлива
прозорчета с уютна светлина.
И много тихо в мене се завръща
едно усещане за цялост.
И пак съм аз. И пак съм същата.
Изглежда съм те преживяла...
Дори да преболяваш, е за малко.
Разбрах, че всичко е до време.
И все пак... мисля, че е жалко,
че любовта е, всъщност, надценена.
https://caribiana.blogspot.com/2017/12/blog-post_28.html
Празна форма на живот
Със есента полекичка си тръгват
онези смешни, глупави мечти.
Над тях небето мълчешком помръква
и цяла вечност свъсено вали.
Най-първо дъжд с прозрачен, равен ритъм.
А после сняг, пропит от тишина.
Заключвам се, сърдита на мечтите
и на объркания, счупен свят.
Не ми е нужен никой, никой вече.
Не вярвам в нищичко. (Най-малко в теб.)
Най-лошото обаче е, че не ми пречи
това, че се усещам без сърце.
https://caribiana.blogspot.com/2017/12/blog-post_19.html
Всички лица на Тъгата
Светът горчи и плавно се разпада.
И хора си отиват. Безвъзвратно.
Небето е невидима преграда,
отвъд която няма наобратно.
А тук, във ниското, животът си клокочи,
без даже да разбира същността си.
Върти сюжети като грамофонна плоча
и вае някаква илюзия за щастие.
Удавници във делничност и проза,
затънали във плитката си мисъл,
отдавна сме забравили за Розата
със четири бодли.
И няма истина.
https://caribiana.blogspot.com/2017/12/blog-post.html
Като слънчеви прашинки
Аз ли съм онази, дето
носи дъжд във жадните ти нощи
и изпраща обич до небето
по една измислена вечерна поща;
аз ли съм онази, твоята,
дето пали слънце насред зимата
и изопва до безкрай покоя ти,
но остава тиха и безименна;
аз ли съм онази, странната,
в сънените цветове на градско утро,
след която изгревът припламва
от любов и целият изтръпва.
Аз ли съм? Познаваш ли ме вече?
(Аз сама не се познавам, и не крия.)
Или още си случаен и далечен
и рисуваш сенки на стихиите...
Не ми казвай нищо. Ще усетя.
Вместо с думи - само ще усещам.
Аз съм тази, след която става светло
винаги, когато с теб се срещаме...
https://caribiana.blogspot.com/2017/11/blog-post.html
Вкусът на Октомври
Тя замислено гледа света
през прозореца на тъгата.
Долу - малки човеци вървят
през мечти, чудеса и вятър.
Тя е някъде. Никъде. Тук.
И се търси все още сред себе си.
На стрехата самотен капчук
ѝ напомня, че вече е есен.
Колко много обича дъжда...
А прозорецът сочи нагоре.
Долу малки човеци вървят
през мъгли, листопад и умора.
https://caribiana.blogspot.com/2017/10/blog-post.html
Краят (на лятото)
Моят август си тръгва със спокойни очи -
две морета по изгрев с песъчинки от злато.
Осъзнал е, че вече съвсем не болиш
нито в мислите, нито в душата ми.
Излекувал е всичката бистра тъга
дето носех във себе си цяло столетие
и ми маха за сбогом. После влиза в дъжда,
а септември целува небето.
И Светът се завърта. Като малко момиче
с нежно-синя пола на волани.
Някой все си отива. Някой все пак обича.
Някой някога все ще остане...
https://caribiana.blogspot.com/2017/08/blog-post.html
Тишината, която боли
Не си заслужил ни една сълза.
Не ми ги връщай, вече ги изплаках.
Върни ме само там, където бях
преди да срещна теб. И Самотата.
Върни ми мен. Каквато бях преди.
Не можеш. Няма ме. И ти ме нямаш вече.
Напълно си успял да заличиш
и спомена за мен. Защото пречи.
Да помълчим. Нали, умеем го добре.
И без това отдавна не ти вярвам.
Доверие с изтръгнато сърце -
това съм аз. Ти просто си ми рана.
https://caribiana.blogspot.com/2017/07/blog-post_27.html
Като Виа Понтика за хора
Следобедното слънце пълни с блясък
прозорците на сградата отсреща.
Внезапен гълъб каца на терасата
и ме поглежда толкова човешки -
разбиращо, приятелски и с обич.
Изглежда някак топло и красиво.
Би искал да остане, но не може.
Обръща се и по човешки си отива.
И пак се връща споменът за тебе -
солен като сълза. От преумора.
Усещам се сама и непотребна
във този свят на прелетните хора.
https://caribiana.blogspot.com/2017/07/blog-post.html
Ти помниш ли
Тази обич е стара. Толкова стара,
че не помни дори кога е започнала.
Пред очите ѝ тичат дървета и гарички
с отегчени от времето
керемидени покриви.
Тя пътува насън към пропуснати мигове
и се връща дъждовна и есенна.
А когато тъгува, се скрива във тихото
и мечтае за макове,
нацъфтели край релсите.
Вече даже не знам със какви календари
да премеря на колко точно е...
Тази обич е стара. Толкова стара,
че не помни кога е започнала.
https://caribiana.blogspot.com/2017/05/blog-post_12.html
Инстинкт за самосъхранение
До този изгрев ме доведе мисълта,
която иначе се мъча да прогоня -
че още те обичам. И не спя,
а се изгубвам (и намирам) в спомени.
Така и не разбрах кога Нощта
се плъзна в ниското и стана светло.
Почти прозрачна розова мъгла
докосна с устни края на морето.
Зачаках Слънцето. Отказах се от теб.
То идва винаги, а ти не идваш.
По-лесно се живее със море,
цигара, чай и дълъг изгрев.
https://caribiana.blogspot.com/2017/05/blog-post_13.html
От времето е...
През май Светът е син и ранобуден,
задъхан и щастлив като пчела.
Ръцете му са като птици - влюбени
в небето над последния етаж.
Докосва облаците със дъждовни пръсти
и те потръпват пролетно от нежност.
Събират се, преди да се разпръснат
и се редуват слънце и валежи.
През май Светът е купичка череши,
разрошен люляк, лято във зародиш.
И аз разбирам, че ще бъде грешка,
но пак ти давам цялата си обич...
https://caribiana.blogspot.com/2017/05/blog-post.html
Моето силно момче...
Той заспива... ужасно далеч.
Само в моите мисли е близо.
Толкова близо, че с тези ръце
слагам тихи милувки в косите му.
И го пазя. От целия свят...
После бавно целувам челото му.
И единствено с дъх му шептя
тази моя объркана обич.
Той не чува. Или чува насън.
Все едно е... нали го обичам.
Дълго галя лицето му с длан.
Той е всичко за мен.
Той е всичко...
https://caribiana.blogspot.com/2016/05/blog-post_96.html
Малко есен по миглите...
Този вятър навън...
Този дъжд устремителен...
Аз мълча.
Аз съм сън.
Аз съм трънче в петите му.
Аз съм ничия, ничия, ничия.
Мен ме няма изобщо и никога.
И какво като го обичам...
сякаш някой ме пита...
Аз съм му между другото.
Между всички и нищо.
А пък в мен пеперудите
до мъгла ме разнищват.
И го плаках, и исках,
после свърших сълзите си...
Не успях да съм близко.
Не успях да съм истинска.
Само много болях.
А навън е октомври -
жълтолист, тротоарен...
А във мене е... странно.
Настроение някакво -
преговарям си раните
и боля наобратно.
И обичам... неправилно
За това замълчавам.
До полуда отчаяно.
После ставам сълза.
Вместо точка накрая.
https://caribiana.blogspot.com/2016/05/blog-post_48.html
Студът
Студът прекарва пръсти по стъклата.
Наднича в стаята, в която спя.
Под дланите му - хлъзгави и гладки -
пониква лед. Настръхнали цветя.
Докосва ме в съня ми. Но е нежен.
Целува само голите ми рамене.
Очите му са тъжни. Заскрежени.
Защото никой не обича Студове.
Не знам дали ако поискам да го стопля
ще легне в скута ми, съвсем смълчан.
"Не съществува топъл Студ. И толкова."
Но сигурно боли да бъдеш сам.
Прегръща ме. И цялата изтръпвам.
Прониква в мен. Пронизва ме със дъх.
А после мълчаливо се отдръпва.
Разкаян и объркан нощен Студ.
Опитва да си тръгне, но не може.
Навън нощта е спряла. Като снимка.
Притиска устни в топлата ми кожа
и тихо се разпада на снежинки.
https://caribiana.blogspot.com/2015/01/blog-post.html
Когато разбереш, че мен ме няма...
Ще разбереш, че ме е имало едва когато
осъмнеш в поглед, който не е моя.
Едва когато спреш пред тишината
на стръмните, объркани завои.
Когато чуеш как ме няма. Никъде.
Ни в дланите, ни в устните... ни в нищо.
Не ме търси тогава. Не разпитвай.
Не помниш ли... направи ме излишна.
Кога съм си отишла ли? По-късно.
Останах малко повечко. Да те погледам.
А после просто... времето се скъса.
И аз разбрах, че вече нямам време.
Къде съм ли? Не искай да узнаеш...
Тъй както не поиска да остана.
Ще разбереш, че си ме имал чак накрая.
Когато разбереш, че мен ме няма.
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_31.html
Pure harmony...
Среднощен дъжд и топъл шоколад.
Сънят е някаква подробност...
Отдавна съм отвикнала да спя.
Откакто притежавам всички облаци.
Откакто свикнах да не ме боли
от думи и за хора без значение.
Откакто мога да броя до три,
преди да стана на стихотворение.
Откакто си отглеждам пълнолуния
във ъгъла на тесния прозорец.
От както Тишината ме целува
по-нежно от най-нежния любовник.
Откакто се открихме с Любовта
и се разбрахме да се разминаваме.
Тогава се научих да не спя.
Сега се уча само на забравяне.
https://caribiana.blogspot.com/2014/11/pure-harmony.html
Между сезоните...
Не мога да рисувам чужди пътища
по картата на своята безсмисленост.
Преминала съм хоризонта.
Няма връщане.
Звездите тук отдавна са изстинали.
Не мога да си съчиня обичане
от думи със угаснали значения.
Из спомените тихо криволичи
една Любов. Почти обезличена.
Не мога да се пиша с чужди почерци,
за да приличам малко на изкуство.
Та аз съм само тъжно многоточие
в една угасваща Вселена-пустош.
Не зная как се правят Сътворения.
Нито къде е спусъкът за някакво начало.
Останала съм по едно стихотворение.
По капчица тъга. И студ до бяло.
https://caribiana.blogspot.com/2014/11/blog-post.html
След вятъра
След вятъра небето е прозрачно.
Изгубило е всичкия си дъжд.
Опитвам се през облак да прекрача
във този свят - нелеп и чужд.
Опитвам се да бъда като... всички.
Но нещо малко все не ми достига.
Във вените ми тихичко се стичат
сълзи на кораби, звезди и миди.
И няма никой, който да умее
да чуе всичко, дето му разказвам.
Изгубвам се във промеждутъка.
Човекофея.
Едната половина е по-празна.
И все не мога да открия мястото,
в което да поискам да остана.
В сърцата на човеците е тясно.
И с ръбчета, които правят рани.
Избирам да остана в Тишината.
Но със една идея по-щастлива.
Защото вече знам, че с вятъра
дъждът, илюзиите и лъжите
си отиват.
https://caribiana.blogspot.com/2014/10/blog-post.html
(Не точно) меланхолия
Есента се усеща по
вкуса на небето.
И по ранния син полуздрач.
По маршрута на птиците.
По звука на крилете им.
И по тихия глас на дъжда.
Има само минути
до края на лятото.
Само резенче слънце остава.
И Септември рисува
жълтинки по листата.
А Денят мълчешком изтънява.
Този град става тъжен.
И във малките улички
скрива късчета лятна любов.
Но такъв го обичам.
Много. И повече.
Светлосин. Незабързан.
И мой.
https://caribiana.blogspot.com/2014/09/blog-post.html
Полусън
Зад тънките завеси се разсъмва.
И утринната нежна светлина
чертае плахо облите контури
на топлите ми, гладки рамена.
Прокрадва се надолу. Колебливо.
Дъхът ти я преследва мълчешком.
Телата ни са истински красиви,
когато си говорят за любов.
А старото легло простенва тихо,
задъхано от толкоз много обич.
Която няма как
да преразкажа в стихове.
Не мога просто.
Няма как...
Не може.
https://caribiana.blogspot.com/2014/08/blog-post.html
...и нямам сили
Най-тъжната любов се свива в скута ми.
А аз я лъжа, че все още има смисъл.
Тя ще ми вярва няколко минути.
И после уморено ще притихне.
Познава те. И знае - не е вярно.
Безсмислено е всичко. Безнадеждно.
Една объркана сълза опарва
почти преглътнатия ѝ копнеж за нежност.
И тя заспива - крехка и ранима -
в напълно непотребните ми длани.
Кажи ми как да я оставя да си иде,
макар и двете да разбираме, че трябва...
https://caribiana.blogspot.com/2014/07/blog-post.html
Градска приказка
Юни гасне в лилав полуздрач.
И се стапят крайпътните макове.
Над вечерния свят преваляват
тишини. И почти неочаквано
светват малки, добри светлинки.
Електрически градски светулки.
Аз безмълвно събирам с очи
всяко жълто внезапно блещукане.
Всяка нота на клаксон. И глас.
Всяка дума, дочута случайно.
А лилавият тих полуздрач
ме превръща във приказка. Тайна.
Прочети ме. Наум. Шепнешком.
Прочети ме със устни. Със длани.
Запомни всеки мой полутон.
Аз съм Юни.
Не знам ще остана ли...
https://caribiana.blogspot.com/2014/06/blog-post_29.html
Никой
Притихвам в малкия си, топъл свят.
Отвъд прозорците е нощ. И птици,
които - като мен - не спят.
И може би говорят със звездите.
А аз съм просто отражение в стъклото.
С разрошени коси и меки длани.
Със блузка на цветя. И босоного.
И с дълги мисли. Като разстояния.
Които никой няма да измине.
И кой ли би преминал през вселени,
за да прошепне тихо името ми.
За да обича мене... точно мене...
https://caribiana.blogspot.com/2014/06/blog-post.html
Там, където...
Не идвай тук. Тук нищо не остана.
Изтляха и последните звезди.
Луната изтъня. И стана няма.
А вятърът е тежък и бодлив.
Прозорецът се пръсна на парченца.
Отвън нахлу безкрайна самота.
Тук вече няма нищо. Само вечност.
А вечностите винаги болят.
Не идвай, чу ли... Аз си тръгвам,
задавена от толкова много въздух.
---
А тук е мястото, в което ще замръкне
сърцето на последната светулка.
https://caribiana.blogspot.com/2014/05/blog-post.html
Искаш ли...
Запази ме такава - ронлива и пясъчна,
с доверчиви очи, очакващи чудо.
С топли длани, които
плахо галят Луната.
И със устни, които обичаш до лудост.
Запази ме единствена.
И само за себе си.
Запази аромата ми.
На череши и сънища.
На дъждовни цветя
и вечерни небета.
Запази ме в ръцете си.
Мълчалива и сгушена.
Запази ми пътеките, скрити и тайни,
по които, притихнал,
нощем стигаш до мене.
Запази ми вкуса.
На тръпчиви желания.
На ванилови залези.
На стаени безвремия.
Запази ми утрата разрошени. Нежни.
Като шепот по гола и сънена кожа.
Запази ме такава -
лунатично-небрежна.
И обичаща теб.
Запази ме.
Ще можеш ли...
https://caribiana.blogspot.com/2014/04/blog-post.html
Homesick
Вече свършиха всички любовни поеми.
Под безцветните думи прозират тъги.
Всеки знае - моретата стават солени
от сълзи на русалки, обичащи принц.
Ала никой не вярва в това.
То е приказка.
Романтична измислица с тъжен край.
Но пък страшно боли.
Боли като истинско.
И човърка сърцата със остра игла.
Само ние го знаем - бивши малки русалки,
днес - съвсем обичайни жени.
Но мълчим и заключваме във очите си тайната
на онези несбъднати полудетски мечти.
Кой ни даде нозе... защо ни послуша?
И защо премълча, че няма любов?
Как се диша без обич?
Как се диша на сушата?
Кой открадна вълшебството? И защо?
Тишината мълчи. Няма отговор.
Само
за миг въздухът става ужасно солен
от сълзите на бивши русалки,
които си нямат
нито обич,
ни дом,
нито принц,
ни море...
https://caribiana.blogspot.com/2014/04/homesick.html
Latitude and longitude - far away
Аз съм далече. Толкова далече.
Едва ли ще поискаш да ме стигнеш.
Аз съм през шест обезлунени вечери.
Във най-зеления нюанс на синьото.
Аз съм на трийсет парсека
от твоето мълчание.
(И съм нарочна, точно като него.)
Аз съм едно огромно разстояние
между мечтите си и тебе.
Аз съм на хиляди пресечки
от сърцето ти.
Била ли съм по-близо? Излъжи ме...
Или недей... Сега съм там, където
това, което ме боли, си няма име.
А ти...
ти просто се изтече през очите ми,
оставяйки ми много празно място.
Но вече всичко е ужасно незначително.
И за точно за това - прекрасно.
https://caribiana.blogspot.com/2014/03/latitude-and-longitude-far-away.html
Безсъние
Да ти разкажа ли за изтънелите си дни
и за прозрачните си нощи, във които
е някак невъзможно да заспиш,
защото има музика в звездите.
Защото вятърът прилича на момче.
(На теб, когато знаеш как да ме обичаш.)
Защото в стаята ухае на небе.
А аз съм всички непораснали момичета.
Да ти разкажа ли как цялата Земя
трепти от някаква любов без име...
Кажи ми как... кажи ми как да спя,
като Луната е събудена. И синя.
Като навън Нощта разказва тишини,
а в мен тежи от цветове и думи...
В прозрачните ми нощи не се спи.
А само се обича. До безумие.
https://caribiana.blogspot.com/2014/03/blog-post_16.html
Единствена любов
Тази тъжна любов
се е свила в сърцето ми
и не иска да тръгне от там.
Няма другаде дом.
Няма друго убежище.
Тя е
толкова много сама...
Този свят ѝ е страшен.
Враждебен. И чужд.
И я плаши безумно.
До отчаяние.
Във очите ѝ -
капки предпролетен дъжд.
Във които се давят сияния.
"Остани..." - ѝ прошепвам.
"Остани. Остани...
Ще се справим, нали?
Няма друго обичане.
А това,
щом така ни боли,
значи просто е истинско.
Значи просто е истинско..."
https://caribiana.blogspot.com/2014/03/blog-post.html
Това, което приказките премълчават
Момиче,
не опитомявай Звяра.
Опитомиш ли го,
ще стане като всички...
Когато развалиш магията,
той ще забрави
как
само
само ти си го обичала
когато беше невъзможно труден.
И лош.
И тъжен.
И безкрайно сам.
Онази приказка
е пълна със заблуди.
В живота не се случват чудеса.
В живота
всичко
е напълно
прозаично.
Тук любовта е дума без значение.
Отивай си преди да го обикнеш.
---
Обикнеш ли го...
не търси спасение.
https://caribiana.blogspot.com/2014/02/blog-post.html
Сънувай, Обич...
Сънувай, Обич, Другия ни Свят.
Във който всички думи са излишни.
Във който зад прозорците валят
цветчетата на пролетната вишна.
И падат върху дивите треви.
Целуват ги със белия си шепот.
Звездите се усмихват със очи
и трепкат мълчаливо по небето.
А вятърът с дантелени ръце
рисува с пръст контура на Луната.
Едно бездомно мъничко щурче
свирука щурчовата си соната.
Сънувай, Обич, Другия ни Свят.
И някога, когато се разсъмне,
когато думите престанат да болят,
ще дойда. И ще ти го сбъдна.
https://caribiana.blogspot.com/2014/02/blog-post_11.html
Там, където пътищата се разделят...
Там, където пътищата се разделят...
Там е бяло. Толкова е бяло...
Там е тихо. Като за последно.
Като край. И (може би) начало.
Там ти се усмихвам. Ти не знаеш,
но предчувстваш сигурно, че се сбогувам.
Нещо в теб нашепва много тайно,
че от утре аз не съществувам.
Нещо в мен проплаква мълчаливо.
После те целувам... и това е.
Този път, Любов, аз си отивам.
Този път, Любов, това е краят.
Онзи край, безмълвният, след който
всичко е така непоправимо...
Няма да се правим на герои
в глупав филм в треторазрядно кино.
Ти си имаш своя свят и в него
аз съм просто губене на време.
Аз пък... нямам свят. Аз имах тебе.
И сега е само път пред мене.
Път във бялото. Във нищото. Все тая.
Моят път. По който ще се търся.
Сбогом, Обич. Бързо ме забравяй.
Пътищата се разделят. И е късно...
https://caribiana.blogspot.com/2014/01/blog-post_19.html
Капан за сънища
Заключвам те в капан за сънища.
Защото
ти си това. Ти просто си ми сън.
А някъде отвъд Съня, в Живота
не зная аз ли съм. Или не съм.
При теб ме няма. Никъде ме няма.
Изгубих се между случайни светове.
Сега не знам какво ми е останало,
освен едно объркано сърце.
Излязох от Съня. Но как да вляза
в света, наречен глупаво Живот...
А между двата свята ми е празно.
И тъжно. И студено. И само...
Но няма да се върна вече. Няма.
Назад илюзиите толкова горчат.
Заключвам те в капан за сънища.
И само
се моля да забравя за ключа.
https://caribiana.blogspot.com/2014/01/blog-post_19.html
Зима
Януари синее в небето.
А под него Земята мълчи.
Тази зима е тиха. И светла.
Със прозрачни дъждовни очи.
Тази зима е плаха. И нежна.
И по нещо напомня на мен.
Деликатна и някак лежерна.
Със дантелени ветрове.
Със воалени нощи, в които
избледнели, свенливи Луни
разсъбличат небрежно мъглите.
После тихо и дълго вали.
Тази зима е шепот. Легато.
Непонятна. Далечна. Различна.
И напомня на мене, когато
се пробуждам след дълго обичане.
https://caribiana.blogspot.com/2014/01/blog-post.html
Какво значи "ефимерно"
Кажи ѝ сбогом. Само че наум.
Не може да те чуе и да викаш.
Тя е далеч. Остана в онзи сън,
във който теб наистина те имаше.
Не я търси. Поне не в този свят.
Когато беше тук, не забеляза.
Остáви я да бъде сам-сама.
И да отглежда тишини. И залези.
Сега е късно. Вече е на път
към своята изгубена планета.
Във твоя свят любовите болят.
Звездите не приличат на звънчета.
И розите са много. Твърде много.
И никоя от тях не е различна.
Лисиците опитомяват хора.
И никой не желае да обича.
Тук всичко ѝ е много, много чуждо.
Най-странната от всичките планети.
Не я разбираш. И не я събуждай.
Изглежда сякаш спи.
Но е далече...
https://caribiana.blogspot.com/2013/11/blog-post_20.html
Сега ще се сбогувам...
Сега ще се сбогувам много тихо
с онази непораснала мечта.
Най-после ще я пусна да си иде.
И след това ще се превърна в прах.
Ще позволя на вятъра да ме разпръсне
високо във небето на октомври.
И всички думи ще са много къси.
Премигващи. Отиващи си спомени.
Ти даже няма да усетиш, че ме няма.
Ще чувстваш само, че Луната е излишна.
А аз ще бъда празнотата в дланите ти.
И болката във въздуха, когато дишаш.
https://caribiana.blogspot.com/2013/10/blog-post_29.html
Нощ
Не знаеш къде съм. Нито коя.
Измисляш ми цвят на очите и име.
Прогарям искряща червена следа
в сърцето на твоята синкава зима.
И после в съня ти вали, и вали...
Не сняг. Нито дъжд. А пепел от обич.
Боли ли без мен? Навярно боли.
(И мен ме болеше. Но вече не помня.)
Не знаеш къде съм. Обаче туптя
във пулса ти тайно. И много горчиво.
Недей да ме търсиш.
Аз съм Нощта.
Която ти никога няма да имаш.
https://caribiana.blogspot.com/2013/10/blog-post.html
Adagio
Септември си отиде. И вали.
Една тъга пресича хоризонта.
Небето се завива със мъгли
и крие някаква несподелима болка.
Дърветата не плачат. Но мълчат,
откакто птиците им отлетяха.
И мъртвите им есенни листа
политат и угасват на асфалта.
А вятърът е само послеслов,
след който непременно идва краят.
И всичко ми напомня на любов,
която някой вече не желае...
https://caribiana.blogspot.com/2013/10/adagio.html
На малки глътки
Във нощите, в които не заспивам
и искам дълго да те галя с устни,
небето става приказно красиво.
И мъртвите звезди възкръсват.
Усещаш ме. Безмълвно ме желаеш.
Прошепваш ме насън. И аз съм твоя.
Навън нощта е тиха. Като тайна.
А вятърът - солен. И неспокоен.
Красиво е. Красиво е до болка...
До стон. До вик. До бездихание.
Превръщам себе си в прозрачен облак
от обич. От копнежи. От сияния.
Такива нощи много ми отиват.
Оставам само по мечти и лудост.
Тръпчива съм на вкус. И те опивам
като бутилка лунна светлина.
И нищо друго...
https://caribiana.blogspot.com/2013/09/blog-post_12.html
Обратно броене
Когато съм излишна, си отивам.
Да не натрупвам празни напрежения.
След мен небето тихичко разлива
безкраен дъжд. И нямам отражение.
И няма брод към мене... Нищо няма...
Светът се свива в тъжна, малка точка.
Тук само тишината е голяма.
Побъркващо голяма. И нарочна.
Преглъщам няколко сълзи и отминавам.
Навярно някой някога ще пожелае
да бъда точно аз. И да остана.
И заедно да нарисуваме безкрайност.
Или пък няма... Все едно е вече.
Превръщам се в глухарче. Искам вятър.
Откъсвам се от себе си, за да не преча.
И мълчаливо се сбогувам със Земята.
https://caribiana.blogspot.com/2013/08/blog-post_23.html
Аз никого не съм обичала така...
Аз никого не съм обичала така.
До болка. До небето. До безсилие.
До лудост. До копнеж да ти се дам,
задъхана от толкова обичане.
До стон. До бездиханност. До сълзи.
До ярък взрив в сърцето на покоя.
До нежност, от която ме боли.
До нужда да съм твоя. Само твоя.
Понеже никога не съм обичала така,
не зная как да ти го кажа. Извинявай.
"Обичам те"... не стига. Затова
ти го повтарям,
и повтарям,
и повтарям...
https://caribiana.blogspot.com/2013/07/blog-post_21.html
Някога, някъде...
Понякога си спомням, че летях...
Било е в други светове, навярно.
В които, щом повярваш в любовта,
не си навличаш тежко наказание.
В които няма корени. И не тежиш
от неизплаканите си безсъния.
В които да обичаш не боли...
И всяка нощ е нощ на пълнолуние.
Но тук е... друго. Тези светове
тук будят смях. И нищичко не значат.
А помня, че съм имала небе.
Едно небе за литнали глухарчета...
https://caribiana.blogspot.com/2013/07/blog-post_13.html
Мълчание
Намълча ли се... Аз оглушах
от тишината на онези нощи,
в които чаках. Плаках. И не спях.
А ти... мълчи ли ти се още...
Сега ти подарявам тишина.
Натрупала съм я във себе си.
Огромна.
Вече съвсем не мога да я побера.
Вземи я цялата. За спомен.
Изслушай я. Да чуеш как болях.
И как се пълних с празноти и бездни.
А после се научих да мълча...
да избледнявам...
да изчезвам...
https://caribiana.blogspot.com/2013/07/blog-post_7.html
Където стихват всички ветрове...
Все по-тихо болиш. А очите ми
са се превърнали във неми езера.
Понякога над тях прелитат птици.
И ми напомнят колко съм сама.
Понякога изгрява кратко слънце
от нежна дума, казана от друг.
И облаците плахо се разкъсват,
прегърбени от толкоз много студ.
Понякога в съня ми ме прорязваш
и после идват дълги дъждове.
А ти болиш затихващо. Отляво.
Където някога съм имала сърце.
https://caribiana.blogspot.com/2013/07/blog-post.html
Сечеряване
Очите ми се давят в този залез...
А той изтича бавно над града.
Небето е жаравено. И пари,
когато го докоснеш със ръка.
Но аз го галя. Всеки път го галя.
И тихичко усещам как боли.
Пулсира, уморено в дланите ми
едно небе, изтляло от тъги.
Целувам го... Не искам да тъгува.
То духва в шепите ми виолетов здрач.
Небетата не вярват във сбогувания.
И винаги се връщат с утринта.
https://caribiana.blogspot.com/2013/06/blog-post_15.html
(Не) навреме
Когато свършат всичките сълзи
и секне болката от всичките ти думи,
когато осъзнаеш, че мълчим
над синкавата бездна помежду ни,
когато видиш колко съм далече
и колко си безсилен да ме стигнеш,
когато в глухи, безпощадни вечери
жадуваш за предишната ми близост,
тогава ще ме видиш (за последно)
изящно тиха, нежна и красива -
каквато си ме имал, непрогледнал.
---
И същата, когато си отивам.
https://caribiana.blogspot.com/2013/06/blog-post_12.html
Нощта и аз
Пречупвам с мигли светлината.
Обичам да е нощ. Обичам.
Нощта и аз сме си атрактори.
Неудържимо се привличаме.
Оглежда се в очите ми. Красива.
Целува устните ми. До полуда.
И с кадифени пръсти милва,
сякаш ме галят пеперуди.
Прегръща ме като небе. И тихо
се влива в мен. Съвсем безмълвно.
А дланите ѝ пишат стихове,
в които цялата се сбъдвам.
Оставя ме без дъх, преди да плисне
внезапен звезден дъжд по мене.
Нощта е нежна. Като приказка.
А аз съм влюбена. Като поема.
https://caribiana.blogspot.com/2013/06/blog-post_3.html
Шепот
Денят си отива безумно красиво
във люляков тих полуздрач.
Луната ухае на дъжд. И се скрива
зад тънък воал от мъгла.
Просветват прозорци. И после угасват.
Приличат на морзов сигнал.
Градът си говори с небето.
С проблясване.
И сигурно знае, че знам.
А аз си говоря със тебе. Без думи.
Говоря си с тебе наум.
"Обичам те. Липсваш ми...
Липсваш ми. Чу ли...
Без тебе ме няма. Без тебе не съм."
А горе звездите премигват нестройно
и дълго ги слуша Градът.
Нощта се усмихва и тръгва, спокойна,
към Другия Край На Света.
https://caribiana.blogspot.com/2013/06/blog-post.html
А времето е просто подробност...
Ела да изсънуваме годините,
в които сме пропуснали да се обичаме.
Да си измислим наше общо минало.
(И зная, че ще бъде автентично.)
Ела да ти разкажа приказка,
за времето, което ни остава.
В което ще сме толкова много истински,
че от любов дори ще нагорчаваме.
Ела... да те целуна на разсъмване
и после дълго, дълго да ни няма.
Ела за мъничко да ти се сбъдна.
Поискай ме наистина.
И ще остана.
https://caribiana.blogspot.com/2013/05/blog-post_27.html
Болка
Прекрасно зная, как ще ме боли.
Познавам тази болка съвършено.
Познавам всичките ѝ тънички игли.
Нали от тях съм цялата във белези.
Да, осъзнавам, че ще плача. Много.
И ще осъмвам тихо, незаспивала.
И пак ще ме изгаря онзи огън -
на самота. На липса. На безсилие.
И пак ще съм и нечия, и ничия.
(Отвикнала съм някак да съм друга.
Аз съм обичаща. Не ставам за обичане.)
...
Прилича на любов. Но е присъда.
https://caribiana.blogspot.com/2013/05/blog-post_19.html
За теб (последната сълза)
Ще ме няма дълго. Много дълго.
Чак докато свърши пролетта.
Чак докато лятото покълне
в песъчинките по края на брега.
Чак докато есента се спусне
по ожарените хълмове надолу.
Чак докато в бяло не замръзнат
клоните на старите тополи.
Ще ме няма дълго. Цяла вечност.
Ще ме няма никога отново.
Ще съм другаде. Ще съм далече.
Няма никога да бъда твоя.
Ще съм ничия. Или на друг.
Ще забравя как съм те обичала.
Ще ме няма много дълго тук.
Ще ме няма никога. И никъде.
https://caribiana.blogspot.com/2013/05/blog-post_17.html
Сутрини
Понякога се будя и съм друга.
По-малко стъклена. По-малко тъжна.
Очите ми са залези и лудост.
А стъпките ми - боси и въздушни.
И прекосявам бавно тишините
на своя дом. На своята Вселена.
(Когато съм се раждала, звездите
са ми написали най-нежната поема.)
Събличам нощите си. И ухая
на сънища. На вятър. На илюзии.
На обич. На Луна. На разстояния.
...Понякога се будя
и съм муза.
https://caribiana.blogspot.com/2013/05/blog-post_10.html
Малки дъждовни истории
Дъждът остана с мене цяла нощ.
Говореше ми тихичко. Напевно.
Приличаше ми толкова на любов...
Задъхваше ме с кротката си нежност
Не спираше... остана да вали.
Измисляше ми приказки с вълшебства.
Във капките си слагаше звезди,
защото искаше да ми е светло.
Донасяше ми цялото небе.
И пееше по керемидите на къщите.
---
Дъждът не искаше да разбере,
че вече нищо няма да е същото...
*****
Нощта се стича през прозореца ми.
Две звезди
надничат в уморената ми стая.
Във полунощ така ми се мълчи...
Във полунощ рисувам нежни тайни.
Създавам сънища. За някой друг.
(Самата аз отдавна не сънувам.)
Във полунощ угасям всеки звук.
И с тишината влюбено танцуваме.
Във полунощ съм дъжд. Априлски. Тих.
Невинен дъжд... Като момиче.
А пред прозореца ми две звезди
се галят със лъчите си.
И се обичат.
*****
Този пролетен дъжд... как ме буди.
А в небето угасват звезди...
Стъпвам боса навън. Аз съм луда!
Този дъжд... колко нежно вали...
Как ме гали... с влюбени ласки.
И разплисква обич по мен.
С малки капки рисува отблясъци
върху голите ми ръце.
Сякаш хиляди, хиляди устни
милват кожата ми със шепот.
Имам вкус на дъждовни пръски.
И на пролетни нощни небета.
Този дъжд... ненаситно целува...
И на струйки любов се стича.
---
Ако някога ме сънуваш...
като този дъжд ме обичай.
https://caribiana.blogspot.com/2013/05/blog-post.html
Загуба
Вече не боли. Почти не плача.
Вече не съм твоето момиче.
Не очаквам да ме гушнеш в здрача.
И не искам ТИ да ме обичаш.
Вече ми е все едно. Напълно.
Ти си чужд. Неистински. Далечен.
И какво, като не ми се сбъдна
тази мъничка мечта за вечност...
И какво, като съм просто... никоя
във навалицата от такива като мене.
Аз се уча бързо. Бързо свиквам.
После много тихичко изчезвам.
И не можеш да ме върнеш.
Няма начин.
Някак твърде късно е да ме обичаш.
Твърде непосилно ми е да ти вярвам.
Просто... не съм твоето момиче.
https://caribiana.blogspot.com/2013/03/lost-not-found.html
"Можеш да си вървиш..."
Аз си отидох още през Октомври...
От мен остана само обичта.
Но ти я правиш толкова бездомна.
И чужда. И далечна. И сама.
Аз си отидох още през Октомври.
По мъничко умирам от тогава.
Умирам от несбъднатите спомени.
От думите, в които спрях да вярвам.
От всички мънички неща, които
се струпват в нещо толкова огромно.
А ти дори и не разбра, че си отидох
не днес. А още през Октомври.
https://caribiana.blogspot.com/2013/02/blog-post_25.html
Беззвучия
Започвам да обичам как мълчиш.
Светът ми става някак си... подводен.
Не си личат ни думи, ни сълзи.
И кротичко се давят всички спомени.
А тишината спира да боли.
До вчера беше тежка. Като рана.
Най-острата от всички тишини.
Най-трудната. И най-голямата.
Но неусетно стана част от мене.
Аз не успях да я опитомя.
А тя успя. Успя да ме превземе.
От утре ме наричай Тишина.
https://caribiana.blogspot.com/2013/02/blog-post_13.html
Преди нощта...
А залезът избухва над града.
Рисува във очите ми светулки.
Порозовява вчерашният сняг.
И звънват тихо няколко капчука.
Тогава идва топлата му длан.
Заравя пръсти във косите ми.
И ме целува.
Отпива от внезапния ми свян.
А устните му са до болка влюбени.
Безмълвно се оставям във ръцете му.
Оставям се в ръцете му.
И няма как.
Защото той е онзи шепот
във сърцето ми.
И моят нежен и вълшебен Мрак.
https://caribiana.blogspot.com/2013/01/blog-post_27.html
В ръцете на умората
Нямам сили за нови мечти.
Нито сили за нови любови.
Дадох всичко на него. Почти.
Нямам сили да почвам наново.
Искам просто да бъда сама.
Да е тихо. Прозрачно. И чисто.
Като всяка едничка сълза.
Като всяка изстрадана истина.
Искам
просто
да бъда
сама.
Да не помня ни него, ни себе си.
Не е имало никога "нас".
Само някаква тъжна обреченост.
Във която вярвах наивно.
И наричах Любов. И я пазех.
Нямам сили сега... Нямам сили.
Днес съм тиха. Прозрачна...
И празна.
https://caribiana.blogspot.com/2013/01/blog-post_14.html
Пожелавам си...
Не ми е нужно вече да летя.
И седемте небета ги познавам.
Сега изпитвам нужда от Земя.
Земя за дом. За обич. За оставане.
Земя, обрасла с дъхави треви,
с една пътечка, по която тичат
разрошени, усмихнати мечти.
(И двечките на тебе да приличат.)
Сега крилете ми тежат. И са ненужни.
Защото искам твоите ръце.
Гласът. Гневът. Смехът ти. Думите.
Сънят ти. Времето ти.
Искам ТЕБ.
https://caribiana.blogspot.com/2013/01/blog-post.html
Предостатъчност
Всичко, което си имам от теб
е една недовършена песен.
Много сълзи - Океанът по две.
И безкрайна пустиня в сърцето ми.
Имам и болки - различни по цвят,
по размери, по сила, по думи.
Имам вселена... от самота.
И излишна любов. И безумие.
Имам безсъния. И страхове.
Недоверия. Липси. Неистини.
Дал си ми толкова много, че
нищо
вече
не искам.
https://caribiana.blogspot.com/2012/12/blog-post_14.html
Угасване
Когато съм щастлива, пиша. Пиша много.
Сега мълча. Мълчи ми се. Мълча.
Сега съм станала дантела от тревоги,
от болки, от сълзи, от тишина...
Сега съм облачна, дъждовна и мъглива.
Бездомна. Ничия. Отсъстваща. Сама.
Сега не идвам. Само си отивам.
Угасвам като утринна звезда.
И не,
без мен небето ти едва ли ще е пусто.
И без това ти не броиш звезди.
Не вярвам даже, че ще можеш да почувстваш
как липсата ми може да тежи...
И по-добре. Не искам да си тъжен.
Аз съм ти просто...падаща звезда.
Ако си пожелаеш нещо, ще го сбъдна.
(Защото още те обичам. За това.)
https://caribiana.blogspot.com/2012/12/blog-post.html
Има невъзможни неща...
Аз не мога да спра да обичам.
Не и теб. Не и теб. Не и теб.
И какво, като глъхнат в очите ми
куп тъги и безброй дъждове.
И какво, като пари от думите
и небето се срива със грохот.
И крещи тишината в безумие,
полудяла от толкова болка...
А сърцето ми скърпва доверия.
Ослепява нарочно. За всичко.
Бие тихо. Отмерва безвремие.
И... не може да спре да обича.
https://caribiana.blogspot.com/2012/11/blog-post.html
Зазоряване
...и вече е октомври.
Много тихо
небето губи своите слънца.
Утрата уморено се усмихват.
Обличат есента си. И мълчат.
А нощите ми, синкаво-безсънни,
те пазят в затаения си дъх.
Понякога заспивам... И те сбъдвам
в измамната реалност на съня.
И е красиво. Чисто и красиво.
Такава красота, че чак боли.
Боли до сладост.
И без звук прелива
в соленото на няколко сълзи.
https://caribiana.blogspot.com/2012/10/blog-post.html
В сянката на дъгата
Щастлива съм. Нали... Не ми личи,
че чак до изгрева съм плакала за него.
Щастлива съм напълно. Отстрани.
Не искай по-дълбоко да се вглеждаш.
Ще видиш много тъжни дъждове.
Безмълвни листопади. И безлуния.
Тежки мъгли. Разкъсано небе.
Една любов. Ужасно нецелуната.
Ще видиш валсът на онази Самота,
заместила една непожелана Обич.
Ще видиш как, притихнали, кървят
онези думи, страшно невъзможните.
И как от тях разцъфва Тишина.
Червена и боляща. И красива.
Не гледай в мен. Щастлива съм сама.
Да бъда негова... не ми отива.
https://caribiana.blogspot.com/2012/09/blog-post_17.html
Безмълвие
По-често съм тиха. По-често мълча.
И сякаш ме няма във тази Вселена.
Но тайно отглеждам мънички слънца,
заместващи всичките думи във мене.
Понякога парят... Ти знаеш, боли.
Прогарят в сърцето ти огнена дупка.
Тогава аз ставам на дъжд от сълзи,
с които от себе си да те излекувам.
Понякога стават на слънчев прашец
и нежно полепват по твоите устни.
Не искам да спираш. Не можеш да спреш.
И светиш от моята обич-безумие.
Понякога гаснат. И бяла тъга
в очите ми тихичко коленичи.
Но знаеш ли, точно когато мълча,
до смърт те обичам.
До смърт те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2012/08/blog-post_21.html
На края...
Усещаш ли когато ставам ледена
как въздухът горчи от тишина?
Как вече нямам нищичко за вземане,
а всъщност исках всичко да ти дам...
Сълзите ми дори са вледенени...
кристално режат... Режат. И боли.
Не ме губи! Постой със мене,
дори и двамата ужасно да мълчим.
Да измълчим предишните си рани,
неверия, обиди, суети...
И чак когато нищо не остане,
тогава, ако искаш, си върви.
Аз ще остана. Просто ще остана.
Каквато бях за тебе - лунатична,
живееща във приказките само...
Аз ще остана. За да те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2012/07/blog-post.html
Суша
Пак чакам дъжд. Но идва само вятър.
Не знам дали така е по-добре.
На дъждове до смърт съм се начакала.
До смърт се уморих от ветрове.
Отнесли са ми всичко. Всичко. Всичко.
Дори и думите. Сега ми се мълчи.
Останала ми е една любов. На срички.
Която обещава да горчи.
И... няма дъжд... Небето е пустиня,
която прекосявам сам-сама.
Очите ме болят от толкоз синьо.
---
Защото няма дъжд, ще заваля.
https://caribiana.blogspot.com/2012/06/blog-post_24.html
Непоетично за обичта
Заспивам. А дъждът навън
вали съвсем, съвсем обикновено.
Не обещава приказки насън.
Дъждът е просто лошо време.
Нощта е просто хладна нощ.
Обикновена. Даже и беззвездна.
Какво като е Май... какво?
Не винаги е време за поезия.
Понякога е хубаво така -
без никакви метафори и алегории
да хвана уморената ти длан
и да заспя... до бездиханност твоя.
https://caribiana.blogspot.com/2012/05/blog-post_26.html
Името ми...
Събирам те във себе си. Болиш.
А аз изглеждам страшно недостатъчна.
Но все си вярвам някак си, че ти
завършваш пъзела на тъжното очакване.
Събирам те във себе си. Без глас.
А дланите ми парят от обичане.
Освен самата мен, какво да дам...
И... ето, давам ти се.
Искаш ли ме?
Събираш ме във себе си. И мълчешком
ти вричам всеки удар на сърцето си.
Прошепваш ми. Прошепваш ме... Любов.
Аз нямам друго име, щом съм с тебе.
https://caribiana.blogspot.com/2012/05/blog-post_14.html
Обичане
Навън е Май по всичките етажи,
с небе като рисувано стъкло.
Луната му е перлена и влажна.
Звездите му прегарят от любов.
По въздуха му тръпне нощен шепот.
Задъхан бриз се гали във брега.
Навън е Май. Оставям се в ръцете му.
По-нежна съм и от цветче на мак.
Той ме целува дълго и безмълвно,
опиянено, влюбено и лунатично.
Сега съм негова. А на разсъмване
сънувам теб. И знам, че ме обичаш.
https://caribiana.blogspot.com/2012/05/blog-post.html
Тук
Не искам да разбираш, че съм плакала.
(И без това за тебе то е нищо...)
Сега съм по-красива. От очакване.
На теб, на обич и на малко истина.
Сега съм по-красива и от изгрева,
защото съм събрала много залези.
Но вече няма как да вярвам в приказки,
когато няма кой да ги опази.
Сега ще вярвам само на сърцето си.
Ако си в него, и на теб ще вярвам.
Не зная ти разбрал ли си къде си...
Но аз останах, за да те дочакам.
https://caribiana.blogspot.com/2012/04/blog-post_28.html
Понякога
Понякога навярно съм ти в повече
и от излишъците ми ти става тежко.
Къде да побереш такава обич?
Мечти, копнежи, истини и грешки?
Къде да сложиш всичките ми настроения,
разпръснатите мисли, ветровете ми,
дъждът ми, предизвикващ наводнения
във най-пустинните райони на сърцето ти.
Къде да сложиш тишината на сълзите ми?
И недоверието ми, приличащо на писък?
Не знам...Но намери им място. Задължително.
Защото щом си тръгна, ще ти липсват...
https://caribiana.blogspot.com/2012/04/blog-post.html
Когато ми прошепваш през нощта...
Когато ми прошепваш през нощта
и нежността ти гали раменете ми,
забравям колко много ме е страх.
И ставам твоя. Цялата. За вечност.
А ти забравяш целия си свят...
Така ненужен ти е, като имаш мене.
Притихваш в ласките ми на жена,
която те превръща във безвремие.
Не казвай нищо повече... Мълчѝ.
От толкоз обич думите умират,
ненужни, недостатъчни за стих...
Защото
любовта
е много тиха.
https://caribiana.blogspot.com/2012/03/blog-post_30.html
Твоя
Докосваш ли ме? Или си измислям
онази непрогледна тишина,
в която пръстите ти
бавно ме разлистват
и устните ти нежно ме четат...
Написана съм твоя, много твоя
от стръмното на мъжкият ти пулс
по гладката изящност на завоите
и мекото на женския ми вкус...
Прочиташ ме... задъхано... на срички...
до най-дълбокото на сладките ми тайни.
И аз настръхвам цяла от обичане.
Шептя ти. Искам те. И ти се давам.
Нали е обич... Нека да е тиха...
Обичам те безмълвно. Със очи.
Обичаш ме контурно. С щрихи.
Такава обич само се мълчи.
https://caribiana.blogspot.com/2012/03/blog-post_21.html
24/7
Обичам те, когато се разсъмва
и улиците чезнат във мъгли,
а аз оставам - истинска и влюбена.
А аз оставам... и те пиша в стих.
Обичам те и след това. Когато
в задъхания трафик на деня
изпращаме сигнали до сърцата си:
"Обичам те."
"Обичам те и аз."
Обичам те, когато се здрачава
и във прозорците се раждат светлинки.
Тогава улиците бавно опустяват,
а аз се сгушвам в тебе... и мълчим.
И нощем те обичам. Много, много.
До бездихание. До бяло. До безкрай.
Превърната съм цялата във обич.
Която просто искам да ти дам.
https://caribiana.blogspot.com/2012/02/247.html
Ще можеш ли завинаги...
Когато ме обичаш, съм различна.
По-нежна и от себе си дори.
Красива съм почти до неприличност.
И цялата съм твоя. Не почти.
Принадлежа ти до без дъх... до лудост.
Със всичките си тайни светове.
И закодирам обичта си в пулса ти.
Ти закодираш себе си във мен.
Оставаме без имена и без адреси.
Без рамки, страхове и тъмнина.
Оставаме по себе си. И светим.
Когато ме обичаш, е така...
https://caribiana.blogspot.com/2012/02/blog-post_22.html
Заради теб
Защото някой ден ще ме намериш
(съвсем случайно, без да си ме търсил)
заспала във цветчето на черешата
и ще познаеш, че съм аз по устните...
Които пазят името ти непокътнато.
Сънуват как ги галиш с топли пръсти.
Приличат на преди секундичка целунати.
И искат да са твои. Непрекъснато.
Които те прошепват на разсъмване.
Мълчат те целодневно и нарочно.
Мечтаят тайно как ще им се сбъднеш.
И имат вкус на захар и на обич.
Ще те накарат да потръпнеш. Целият.
От мекотата им. От жажда. От доверие.
Ще знаеш, че ме има.
И живееш,
защото някой ден ще ме намериш...
https://caribiana.blogspot.com/2012/02/blog-post.html
Няма да узнаеш...
Не се завръщат пощенските гълъби...
Мълчи безцветно цялото небе.
Една разплакана любов стои на ъгъла
на нашите различни светове.
Не я хранѝ със думи - обещания,
щом после предпочиташ да мълчиш.
Тя вярва в теб съвсем до бездихание.
И после... просто я боли.
Но ти не знаеш... няма как да знаеш.
За теб е просто... някаква любов.
Една от многото, разхвърляни в безкрая.
Една от многото, не питащи "Защо".
Не можеш да я пипнеш, да я имаш.
Но знаеш ли, най-ценните неща
не се държат в ръце. И са невидими.
Едно от тях е точно любовта.
---
Но ти мълчи...
А пощенските гълъби
ще губят пътя си сред есенни мъгли.
И любовта ще плаче тихичко на ъгъла
и няма да признае, че боли.
https://caribiana.blogspot.com/2012/01/blog-post_10.html
Екзистенц максимум
Навън вали. И капките небе
полепват уморено по стъклата.
Приисква ми се времето да спре.
Да няма повече оттук нататък.
Да има само точно този миг -
един прозорец с нощен дъжд по него
и сладкото усещане, че ти
пулсираш в мене с пулса на сърцето ми.
Не искам утре, изгрев, светлина...
Достатъчни са ми това безвремие
и омагьосващия ритъм на дъжда...
Достатъчни са ми, за да живея.
https://caribiana.blogspot.com/2011/12/blog-post_20.html
Въпрос на вкус
Животът без фонданена глазура
не лепне сладко, леко нагорчава.
И има привкус на солени бури,
на гаснещ огън и на свечеряване.
Но някак си се уморих от сладост.
Изтръпна ми езикът. И небцето.
И захарта се стапя жизнерадостно,
оголвайки до истинност сърцето ми.
Оставам по какаови очи.
По себе си.
По мисъл. По без думи.
Ако на някой много му горчи -
отсреща е тавата със локума.
При мен е само... черен шоколад.
Безброй процента истинско какао.
Знам, че се свиква трудно със вкуса.
Но свикнеш ли... започва пристрастяване.
https://caribiana.blogspot.com/2011/11/blog-post_18.html
Оставѝ ме да те обичам...
Не мога да те наобичам, не разбираш ли...
Все ми се струва страшно недостатъчно.
Все ми се струва като миг-премигване -
такова малко и безумно кратичко.
А ти ми се обичаш много. Много!
Защо - не зная. Никак и изобщо.
И за това - не питай. Аз не мога
да ти измисля отговори на въпроса.
Обичам те... така. И без "защото".
Или защото мога... Пък и искам...
Обичаш ми се. Толкова е просто.
А щом боли, показва, че е истинско.
https://caribiana.blogspot.com/2011/11/blog-post.html
Казвала ли съм ти...
Знаеш ли, мое вълшебство,
страшно ми се мълчи...
И ми е страшно разнежено...
И ми е пълно с мечти...
Искам ти топлото рамо,
искам ти тихия глас,
искам те целия...
Само
аз и ти
ти и аз...
И ръцете ти, влюбени в мене...
И аз цялата - влюбена в теб.
И едно разлюляно безвремие
под едно полудяло небе...
Аз - задъхана от обичане,
ти - притихнал във мене без дъх,
а наоколо - шепот, заричане,
и... заспива смутен светът,
и заспивам със тебе по устните,
ти - със шепи, препълнени с мен.
И тежи от любов даже въздухът,
даже лудото ни небе...
Ако знаеш, мое вълшебство
как ужасно ми се мълчи...
Как утихвам от обич... И нежност...
Как те искам...
Не знаеш... нали...
https://caribiana.blogspot.com/2011/10/blog-post_27.html
Броя звездите по тавана...
Така е празно... Липсва ми гласът ти.
Не се научих как се спи без теб.
Сънят ми е объркан и безпътен.
И пълен до небето с ветрове...
Мълчи ли ти се... И на мене също...
Не искам да говоря с никой друг.
Днес само тишината ме прегръща
и трие безпощадно всеки звук.
Какво си ми... Любов-безсъние,
любов на срички, обич до без дъх...
Най-трудното ми утро за разсъмване...
Най-неизминатият дълъг път...
И ми е празно... много ми е празно...
Измислям си, че си говоря с теб.
А името ти (как е кратко само)
ми е заело цялото сърце.
https://caribiana.blogspot.com/2011/10/blog-post_22.html
Усещане
Понякога усещам как болиш...
От грозни думи
и от лоши хора.
Oт сенки на несбъднати мечти.
Oт чувства, преоблечени в умора.
Тогава истински мълча.
Мълча...
Светът тежи като огромен камък.
Горчив, като прокудена сълза.
И как е празно... как е празно само...
Тогава искам да те скрия в мен.
Да стана дом за теб.
От обич.
Да те погаля с устни и с ръце,
додето взема цялата ти болка.
Да те прегърна, докато заспиш
и много нежно да те прилаская...
Понякога, когато те боли,
болиш във мен...
Не искам да го знаеш.
https://caribiana.blogspot.com/2011/09/ps.html
И път обратно няма...
Големите момичета не плачат.
Те просто се прощават с любовта
в една безумно дълга вечер
и тихичко си тръгват сутринта.
Не вярват на измислици и думи.
Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.
Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.
Не вярват в нищо вече. И така...
Големите момичета си тръгват.
Завинаги си тръгват, щом решат.
Дори да им е до полуда трудно,
големите момичета намират път.
Не вземат нищо. Нищичко не вземат.
Освен един огромен куфар със сълзи
и много, много, много време,
в което болката да отболи.
Не казват сбогом. Не създават драми.
Щом любовта им нищичко не значи,
те тръгват, непоглеждайки през рамо.
Големите момичета не плачат.
https://caribiana.blogspot.com/2011/08/blog-post_25.html
Категорично, като смърт
Избрах да ти повярвам. Ала ти
избра да ме излъжеш. Няма нищо.
Ще ме боли. Дори ще преболи.
Но днес не мога и не искам да съм същата.
Ще бъда себе си във себе си.
Ала за теб
ще бъда никоя. От днес ще те забравям.
Изплакала съм го това сърце.
И нямам сили вече... Просто нямам.
Доверието ми скимти и го е страх.
От твоята жестокост му е болно.
Сама съм си виновна, да, разбрах.
Но днес приключвам с глупавата роля.
Бъди щастлив... Обичан... Всичко най.
А моята любов... ще я изхвърля.
Оставям ти безкрайна свобода.
Не ме търси.
Завинаги си тръгнах.
https://caribiana.blogspot.com/2011/07/blog-post_21.html
Едно глупаво обяснение...
Ако понякога те натъжавам много,
ядосвам те и ти се сърдя безпричинно,
ако понякога ти причинявам болка
и после си играя на невидима,
ако ти казвам "Просто ми се плаче..."
и си отивам със сълзи в очите,
то е защото нищичко не знача
за теб...а искам да съм всичко.
И като казвам "всичко", е буквално -
чаршафа, чашата, кафето,
парфюма, ключовете, огледалото,
съня и пулса на сърцето ти,
усмивката, тревогата, леглото,
настинката и ментовия чай.
Защо го искам ли? Защото!
Защото те обичам. За това.
https://caribiana.blogspot.com/2011/06/blog-post_28.html
Умея да създавам любовта...
Понякога е хубаво да съм сама...
Особено във нощи като тази.
Не помня, че ми липсва любовта.
Умея някак си да я създавам.
От въздуха над сънения град.
От лятото, полепнало по мене.
От някакъв измислен звездопад.
От липсата ти по ръцете ми.
От нецелунатите устни. От дъха.
От облата извивка на Луната.
От меката постеля на Съня
и пръстите на галещия вятър.
От мисълта, че може би си там...
Не знам къде, но искаш мене.
От нежността, която ще ти дам,
ако наистина желаеш да я вземеш.
От някаква фантазия... за нас.
От силата, с която те копнея.
Умея да създавам любовта...
Понеже съм жена, умея.
https://caribiana.blogspot.com/2011/06/blog-post_7.html
Чакани слънца
Смълчано утро. Тихичко ме буди.
Съблича тънкия ми сън със шепот.
Рисува малка, светла пеперуда
по меката извивка на лицето ми.
Ръцете му са леки и прохладни,
а кожата ми - сънена и топла.
Докосва ме разнежено и бавно.
Настръхвам от внезапния му допир.
Целува устните ми. Клепките. Челото.
И аз съм обич. Повече от вчера.
И аз съм обич. Цялата. Защото
днес някой може би ще ме намери.
https://caribiana.blogspot.com/2011/05/blog-post_26.html
Далече от теб
Зад залеза, протегнат над града
очите на небето тихо плачат.
И там съм аз - една мъглявина
от шепота на хиляди глухарчета.
През мен премина вятър. Ураган.
Разпръсна ме в безброй посоки.
Без да разбира, че ме заболя.
Не осъзнавайки, че е жестоко...
Не може вече да ме събере
нито денят ми, нито пък Безкрая.
Не бива да обичам ветрове...
Сега е късно, но го зная.
И все пак - ето - аз летя.
Почти съм стигнала до края на небето,
където залезът, протегнат над града
ме чака да се сгуша във ръцете му.
https://caribiana.blogspot.com/2011/05/blog-post_16.html
Разбираемо, почти...
Бих искала да мога да те мразя,
за да си спомня как съм те обичала.
Но днес ми е утихнало и празно,
и пълно до небето с безразличие.
Не ми звучиш във мислите. Изобщо.
Не ми се плаче даже... Изумително.
Дори не те сънувах снощи.
Дори не се опитах да опитам.
Успя все пак да ме направиш силна.
Почти безчувствена. Почти цинична.
Но не по принцип, а към миналото.
В което, щом се върна, те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2011/05/blog-post_03.html
Осем Луни
1.
Почакай страннико, заслушай се в нощта.
Не в твоята, ти нея я познаваш...
Послушай моята. Различна е. И знам,
че сигурно ще слушаш до забрава.
Постой до мен и затвори очи.
Луната много плахо те целува.
Докосва устните ти лекичко с лъчи
и ти забравяш трудните си думи.
Остават само тихите слова,
най-съкровените, които си измислял.
Такава си е моята Луна -
отвела те е в нежната си приказка.
А аз живея там от сто лета.
Почти сама. Със няколко Пегаси.
Когато ми е тъжно и не спя
те кротко ме люлеят на крилата си.
Понякога си правя звездопад
и земните човеци се усмихват.
Дори успяват да си върнат любовта.
Поне в мечтите. И във шепа стихове.
Усещаш ли... Минава полунощ.
Аз искам да останеш до разсъмване,
но днес не бива страннико. Не знам защо.
Сега е време просто да си тръгнеш.
Но някой път, във друга нощ с Луна,
аз знам, че непременно ще се върнеш.
Веднъж послушаш ли със мен нощта,
без мене да я слушаш ще е трудно.
2.
И ето пак - Луната ме повежда
по тайните пътеки на Нощта.
Облича тялото ми с кротката си нежност
и сребърни нюанси на тъга.
По стъпките ми - паднали звезди,
цъфтят като глухарчета в полето.
Аз нося приказки и много тишини.
И много обич, скрита във сърцето ми.
И искам да останеш с мен на този бряг,
където свършва времето и почва светлината.
За малко само. Чак до сутринта.
А после ако искаш - ставай Вятър.
Но дотогава двете ми ръце
ще търсят твоите и дълго ще разказват
за някакви далечни светове.
За сънища и истини. А ти ще пазиш
очите ми от лошите сълзи.
И устните ми. От горчиво.
В такива нощи с теб ми се мълчи.
В такива нощи, знам, не се заспива.
И двамата на този таен бряг
ще си ловим вълшебства и копнежи.
Над нас ще бди една добра Луна
и ще ни крие в тънката си мрежа.
Кажи, че идваш подир мен.
Кажи, че стъпките ти ме намират.
Кажи, че някога ще спрем
един до друг, по-чисти и красиви.
Кажи, че цялото небе тогава
за нас ще нарисува звездопад.
Така ти вярвам... Толкова ти вярвам
и сгушена до твойте рамена
разказвам приказки, които си измислям
и искам тази нощ да е безкрай.
Ти скриваш най-потайната въздишка
в извивките на топлата ми длан.
И никой не продумва нито дума.
В такива нощи само се мълчи.
Такива нощи сбъдват всяко чудо,
така че... затвори очи...
3.
Не ти разказах пълната Луна...
Ще ти разкажа тази, дето
потъва тихо-тихо над света
и бавно се стопява на небето.
Тя е различна. Тя мълчи.
И сигурно за някого тъгува.
Просвирват тъничките и лъчи
като самотни струни на цигулка.
И нощите звучат в минор.
И нощите със нея се разплакват.
Тя не разбира много от любов.
Тя само чака, чака, чака...
Додето се стопи съвсем.
Додето цялата ѝ светлина изтлее.
Тогава виждаш Другото Небе -
със хиляди звезди, които греят.
Така е в нощите на Сляпата Луна.
Звездите до една са будни.
И никога подобна красота
не може да се види в пълнолуние...
4.
Луните с теб са най-красивите Луни.
Без теб и пълнолунието ми е празно.
Небето е далечно. И мълчи.
Звездите с остри връхчета прорязват
вечерната лилава тишина.
И аз не знам защо, но ми се плаче.
Тогава искам само да мълча.
И мразя всичките надеждопродавачи.
Ти сигурно не знаеш, ала аз
не съм преставала за миг да те обичам.
Още от времето на Първата Луна.
Когато бях... най-вече ничия.
Не знаеш как във себе си те скрих.
И как те измълчавах до полуда.
Превръщах всичко, всичко във сълзи.
И лъжех, че не може да се влюбя.
Не знаеш нищо, нищичко, нали...
Защото нямах смелост да призная,
че искам да ти подаря безброй Луни.
Още от Първата. Чак до безкрая.
5.
Когато няма нищо, само нощ,
обгърнала от край до край земята
и вятърът на вън е страшно лош,
и удря по прозорците, и хапе,
когато няма нищо, няма никой,
когато е студено и боли
и нямаш капка сила да извикаш,
и нямаш сили даже да мълчиш,
и едновременно си тъжен, и си гневен,
и празен, и препълнен...и болящ,
и нямаш нищо, нищо...
Имаш мене.
Дори да нямам никаква Луна...
Дори да се е скрила надалече
от бурята навън. И тази в нас.
В най-тъмната и страшна вечер
за тебе ще намеря светлинка.
Сама ще я направя, ако трябва.
От всичките изплакани сълзи,
от топлото, събрано в дланите ми,
от обичта, която ме боли,
от думите, които премълчавам,
а в сънищата ми излизат шепнешком,
от чувствата, които ме задавят,
от цялата си истинска любов...
Какво, като Луната ни я няма
и мракът ни оставя без очи...
Ти имаш мен.
Една, която
рисува по небето ти звезди.
6.
Твоето Лунно момиче
нощем не може да спи.
Само обича, обича...
Ти го усещаш, нали?
Ти го усещаш в съня си.
И се усмихваш едва,
в нейните лунни прегръдки,
на твоята лунна жена.
Тя е безкрайно далече
и... цялата някак е в теб.
Твоя през всичките вечности.
И във всичките светове.
Ти не ѝ се сърди, тя е просто
твоето Лунно Момиче.
Тъжна. Сама. Звездокоса.
Тя те обича, обича...
7.
С Луната няма да заспим. Ще те дочакаме.
Аз - на прозореца, а тя - в небето.
Ще и разказвам как съм те изплаквала,
а тя ще ме люлее във ръцете си.
Ще мине облак и ще ни завие.
Ще духне вятър, ще разкаже приказка...
Нощта ще ни прегърне. Ще ни скрие.
И тихо ще ми шепне, че си истински.
А аз го знам. Усещам го в сърцето си.
И с всяка клетка те усещам. И те имам.
Измисляла съм си те цяла вечност.
Единственият. Моят. Най-любимият.
И няма да заспя. Ще те дочакам. Зная го.
Когато дойдеш, в тебе ще се сгуша.
И ще повтарям колко те обичам, а Луната
ще се усмихва във небето. И ще слуша...
8.
Когато нямах нищичко, освен
една Луна, голяма като обич
и някакво напукано сърце,
все още дишащо, напук на болката,
поисках всичко да ти подаря.
Не беше много, но ми беше всичко.
Избрах да ти повярвам. И избрах
да мисля, че си по-различен.
Не съжалявам. Нищо, че боли.
Така е с хората. Така се случва.
Човек се учи, докато е жив.
А ти ще ме научиш да заключвам
сърцето си за всеки друг след теб.
(То и какво ли е останало от него...
Парченца някакви, които пак
обичат тебе. Само тебе...)
Сега си нямам нищо... и така...
Небето ми е с лунно затъмнение.
Поне пазѝ най-първата Луна.
Останалото... ще изтрие времето.
https://caribiana.blogspot.com/2011/05/blog-post_02.html
Когато те преодолявам
Понякога съм плакала за теб.
Когато нощите ми са били полярни.
Стояла съм дори на колене
и съм очаквала... любов ли? Подаяние!
Понякога съм вярвала в това,
че си човек. И можеш да обичаш.
Каква наивница, за Бога, съм била!
Но днес не съм. Днес съм различна.
Днес се усмихвам както никой друг.
Целувам те наум и си отивам.
Не трепва в тишината нито звук.
И аз се чувствам дяволски красива.
Минавам покрай тебе. Ти мълчиш.
Но тишината ти е грапаво-неловка.
Разбива се във моите очи,
а те са кротки. Уж са кротки.
И отминавам. И вървя напред.
След мене правиш плаха, колеблива крачка.
А аз се моля, моля се да спреш.
Не искам да ме виждаш, че те плача.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_5878.html
Тайнонощия
Здравей. Изглежда пак не спя.
Нощта ме викна вън и ме прегърна.
Изгубила е своята Луна
в извивките на восъчните хълмове.
И ме поиска. Да остана там.
Да бъда с нея. Нейното момиче.
В замяна ще получа тишина.
И много, много място за обичане.
Постила ми пътека от звезди.
Съблича дневната ми дреха и въздиша.
И цялата около мен трепти.
И цялата съм нежностишие
написано по вятъра за теб,
изплакано, измисляно, мечтано...
Не се опитвай днеска да ме спреш -
аз цяла нощ до тебе ще остана
и ще напълня шепите ти със любов,
и устните ти с нежност ще напълня...
Да знаеш, аз съм истинска магия. Но
магиите си тръгват на разсъмване.
А ти ще ме усещаш през деня -
със всички сетива ще ме усещаш.
И като мен ще чакаш пак нощта
да скрие в мрак красивата ни среща...
https://caribiana.blogspot.com/2011/05/blog-post.html
Разпиляности...
Интервенции по душата
Заключвам всяка еретична мисъл
че бих могла да съм обичана.
Не съм поредно име в списъка.
Отричай ме, отричай ме, отричай ме!
Счупи звездите в нощното небе.
То трябва да е много тъмно!
Сърцето ми не е сърце,
а просто някакъв си мускул.
Душата ми не е душа,
защото, казваш, сме материя.
Не вярвам вече в чудеса,
за да не бъда лековерна.
Разбий Луната! Мразя я!
Тя е за жалки романтици.
От днес съм друга. Не летя.
Върни крилете ми на птиците.
А после просто ми кажи:
- Защо не се усмихваш вече?
Не се ли сещаш? Точно ти...
Да съм ти близка! Не далечна!
Обаче вече не съм аз.
Което бях, съм променила.
Не ме харесваш и така?
Добре. Чудесно. Сбогом, мили.
Фрагменти от една неделна пролет
Когато стана лястовица и се върна,
дали ще има стряха във ръцете ти?
Или ще ме посрещнеш само с бури
под свъсения тътен на небето?
Когато стана лястовица и си дойда,
гнездото ми дали ще си запазил?
Или ще си изпепелил със зимен огън
надеждите и ще ме чака празното?
Не мога да съм лястовица, не разбра ли?
Крайпътно се разлиствам в клонка люляк.
Ще нацъфтя между студените ти длани,
защото искам да ти кажа, че съм влюбена.
Почти изчезване
По крехките треви на утрото
нощта посипва шепичка сълзи на тръгване.
Звездите избеляват и замлъкват.
В очите ти полека се разсъмва.
Под клепките ти парят меки сънища,
от устните ми, спрели върху рамото ти.
Ръцете ти са порив за завръщане.
Очите ми са повик да останеш.
А тишината в ъгъла на стаята
задъхано се вкопчва във стените
когато пръстите ти бавно очертават
контура на Луната по гърдите ми.
Нощта посипва капчици роса по утрото
и много тихо се стопява във небето.
Пролазвам по гърба ти като тръпка,
преди да се разтворя във ръцете ти.
Дали е много?
За стотен път от себе си си тръгвам.
Луната пак ще ми обърне гръб.
И нощите ще станат страшно тъмни,
и всичките ми думи ще мълчат.
За стотен път не вярвам в тази обич,
която връзва вятъра във мен
и стяга със металните си обръчи
звънтенето на мойте дъждове.
За стотен път поемам напосоки
през празното пространство на света.
Потъвам някъде във най-дълбокото
на синята кристална тишина.
За стотен път от хиляди умори
разплакана оставам. И безпътна.
Не искам с никой днеска да говоря.
От празни думи цяла съм изтръпнала.
Мечтите ми се свиват на кълбо,
за стотен път прерязани от някой.
И никой не видя, че съм стъкло.
И всеки си отчупва от душата ми.
За стотен път се скривам от света...
А имам нужда някой да ме вземе,
да ми даде парченце топлина
и да заспя смирена във ръцете му.
Фата Моргана
Стоманени лъчи. И дъжд по миглите.
Небето се троши и се разпада.
Оставал ли си дълго във пустинята
да молиш слънцето и за пощада?
Целувал ли си белите и пясъци
със кръв по жадните си устни?
Дали си вярвал във миражите,
които хоризонтът къса?
Не си ли... Мисля, че го знаех.
Тогава тръгвай. По-далеч от мене.
Не съм жена. Не ме желаеш.
И няма да успееш да ме вземеш.
Привиждам ти се само там, над дюните.
Но мен ме няма. Всичко е илюзия.
Едва ли някога ще ме целунеш.
Пустинята... ще те излъже.
В най-тихото ти
Мълчи! Нощта е много тънка
и спуска върху мен лилав воал.
Ръцете и ме карат да настръхвам.
А ти мълчи! Аз само ще шептя.
Задъхана ли съм? Защото е студено...
Но думите ми парят в теб. Нали?
Не се протягай. Няма да ме вземеш.
Не казвай нищо! Моля те. Мълчи.
На фона на луната аз съм сянка.
Във мислите ти врязан силует.
Жена съм, мили. И съм обещание.
Но ти не ме докосвай със ръце.
Чертай ме само с дъх. Безкрайно бавно.
Очите ми са черни езера.
Когато в тях до дъно си пропаднал,
едва тогава, мили ще се дам.
Едва тогава, тиха и покорна,
ще съблека лилавия воал.
Във пълнолунието ще нагазя гола
и повече от всякога ще съм жена.
Сега не казвай нищо. Аз ще шепна.
Рисувай своя сън със дъх по мен.
Да ти призная ли? Умирам за ръцете ти!
Но не сега, любими ... Още не...
Участ
Привикнала на обич "до поискване",
съвсем съм се превърнала на гара.
Отеква в мене ехото от писъка
на винаги отиващи си влакове.
Очите ми са станали часовници
и нижат дълго кратките минути.
А релсите ръждясват нелюбовно
във своята метална недочутост.
Сърцето ми отдавна дерайлира
и дишам на буксир. Защото трябва.
От обич "до поискване" не се умира.
Единствено превръщаш се във гара.
И чакаш, и посрещаш, и... изпращаш.
Сълзите ти са гъсти. Като дизел.
И не това е, всъщност, страшното.
А онова, че гарите не си отиват.
Остатъци
Това, което ми остана е пътека.
Неизвървяна още. Неотъпкана.
По нея въздухът се диша леко,
тъй, както дишаш само на разсъмване.
Остана ми и много твоя липса,
която бих желала да запазя.
Със сричките и тихичко изписвам
очите на оранжевите залези.
Остана ми една бутилка време,
което няма да изпия никога.
Парченце по парченце ще си вземам
Луната от начупените мигове.
И толкова. Но друго не е нужно.
Събирам разпилените мъниста.
Във полунощ звездите се събуждат...
...и става чисто.
Клаустрофобия
Във мен остана много тишина,
която просто трябва да се случи.
Затварям мислите си във дъжда,
който ритмува нещо си в капчука.
Измислям си, че имам чифт криле
(почти като на ангел... колко смешно).
И с тях отлитам някъде далеч...
далеч от думите на твоята безгрешност.
Аз имам страшно много тишина.
На нея и е нужно много място.
И тя не вярва никак в любовта,
която я заключва все на тясно.
Сега ще помълча...и ще забравям.
Не ми отиват ангелски криле.
Но някак си не мога да остана
във рамката на твоето небе...
Не е. Не.
Не вярвам в тази обич. Тя боли.
Боли ме повече от всички невъзможни.
Дали наистина е обич, щом кърви
не само раната, дори и ножа?
Това е просто сляп един стремеж
да сбъднеш наведнъж хиляда сънища.
Но аз от птица се превърнах в таралеж.
Загубих светлината си. И днес е тъмно.
Не може да е обич. Не и обич. Обичта
не би могла така да наранява.
Тя трябва да е слънчев лъч в нощта,
а не индигово небе по зазоряване.
Тя трябва да е дом, покой, уют...
а не сълзи, безпътица и... нищо.
Не казвай, че е обич този път.
не виждаш ли - до край сме се разнищили.
Почти готика
Ще стана дъжд. Реших - ще стана дъжд.
Ще изтека в очите на гаргойлите.
Под мен застанеш ли поне веднъж,
ще имаш във сърцето си пробойна.
И после, ако можеш, изгреби
водата на ранените ми твоестишия.
Гаргойлите със каменни очи
отново във съня ти ще ме пишат.
И ще пронзвънва старият паваж
под стъпките, които не достигат.
Под черната качулка на нощта
ще идвам тихо... за да си отида.
Не ми казвай, че няма Съдба
Това е всичко. Просто няма смисъл.
Ти си от нечий друг живот. Не моя.
Изглежда някой просто е написал,
че с теб ще се разминем по завоите.
Но явно е забравил да предвиди,
че в някакъв безкрайно кратък миг
очите ти ще спрат върху очите ми
и нещо ще се случи. Тътен. Взрив.
След който нищо няма да остане същото-
ни ти, ни аз... ни цялата Земя.
След него - чисто ново бъдеще.
Накъсай на парченца Любовта.
Защото тя не ни била е писана.
Откраднали сме я от нечий друг живот.
Със теб били сме просто слепи скитници
с една отчаяна надежда за любов.
На твой риск...
Не съм от твоето ребро. Не съм от кал.
Не съм създадена по ничий образ.
Дори не помня кой ме е създал
върху превития гръбнак на този остров.
Различна съм от твоите жени.
От тези, дето не познаваш - също.
Не доближавай! Гледай от страни!
Веднъж докоснеш ли ме - няма връщане.
Дъхът ти ще пресъхва всеки път,
когато устните ти са далеч от мене.
Ръцете ти от болка ще хриптят,
когато не успееш да ме вземеш.
Не ме докосвай, ти казах! Пази се!
Между гърдите ми изгряват сто слънца.
И сто луни заспиват нощем тихо
в извивките на моите бедра.
Не знам коя съм. Нито кой си ти.
Но знам, че този, който ще ме има,
ще може с голи длани да ми улови
избухваща звезда. И лъч през зимата.
И само той ще може да отпие
от тайната отвара. За причастие.
Но ако стане тъй, че съм сгрешила...
обречен е на вечност от нещастия.
Все още ли държиш да ме докоснеш?
Тежи нега по тъмните ти клепки...
Нали ти казах, че съм омагьосана?
Но ти не чуваш...
Целуни ме, клетнико...
Безбрежна
Има хиляди начини да не стигаш ръцете ми.
Ти отдавна ги знаеш всичките.
Да забравим проклетата обич! Не мислиш ли?
Без това е отдавна обречена.
Остави ме да вярвам в незримите истини.
Аз си имам очи да ги видя.
Бях ти котва. Изглежда - в неправилен пристан.
И нахраних със себе си мидите.
Но сега съм ти тежест. Късай въжетата.
Има поветрие. Вдигай платна.
Недей да ме мислиш... Аз си имам морето.
Единствено нямам си бряг.
Не е дом...
Понякога завръщанията болят
и скърцат глухо портите на къщата.
Тежи от стъпки минатият път.
Усетиш ли това - не се завръщай.
Зад тъмните стъкла се стеле прах.
А паяци оплитат с тънки мрежи
останките на не една мечта
и бесят нежно живите копнежи.
Във мъртвите очи на огледалото
се вижда само тънък силует,
на тишина, от болка ослепяла.
Прилича на останка от портрет,
на който времето е взело цветовете
и образите вече не личат.
И къщата не помни гласовете.
Мълчат стените и. Мълчат. Мълчат.
И става трудно да си спомниш името,
защото вече нищо, нищо не е същото.
Такава къща по-добре да се подмине.
Усетиш ли това - не се завръщай.
Просто...
Аз имам страшно много измерения.
И не за друго - просто съм жена.
Умея за секунди да променям
и себе си, и тебе, и света.
Умея да ушия бяла риза
от корабно протъркано платно.
Когато съм далеч, съм много близо -
в една сълза на твоето око.
Когато ме докосваш, съм далече.
Отдавам се на пролетния дъжд.
И бих могла да нарисувам вечност
в ръцете на Единствения мъж.
Аз имам страшно много измерения.
И всички до едно са своеволия.
Но знаеш ли, когато ме намериш,
навярно бих могла да бъда твоя.
Интуитивно... докато забравям
...а моето "обичам те" го беше страх
към теб да тръгне просто на доверие.
И знаеш ли ... и този път позна.
Отсреща го е чакало студеното.
Не се разлисти. Просто не посмя,
препъвано невидимо от нещо.
Изглежда има силни сетива...
научили са го, навярно грешките.
Аз, всъщност, мога да обичам безответно.
И не в това, се сещаш, е проблемът.
По-тъжно е да ми изтриеш цветовете
и в рамката да търсиш друго име.
Добре, че моето "обичам те" го беше страх.
Добре, че чу как екне глухо пустото.
Аз, всъщност, само не разбрах -
защо му сложи името "безчувствие"?
:arrow:
:arrow:
Въпрос на очакване
Солена съм. Като дъното на морето.
Този залез се врязва в косите ми
да изгуби контура на светлото
и до късно в съня ми се вплита.
Аз оставам на кея за никъде
да дочакам една лодка за бедстващи.
По ръцете ми сенки са птиците.
А звездите умират последни.
Ням художник рисува по пясъка с пръсти.
Няма четки за грешни картини.
За да мога след теб да възкръсна
си измислям една месечина.
И от мед изковавам очите ѝ.
Да прогледне през нея небето.
Не за всичко си има причина.
Просто някога хвърлям монета.
И каквото късметът търкулне...
Аз си нямам феи - орисници.
Нещо някога все ще сбъдне.
До тогава...съм просто измислица.
Безкрайно е всичко, което няма начало
За какво ти бях... не знам...
Може би бях лек за дългонощия.
Бях ти хапче против тишина
и утеха, че те има още.
Бях безобична и само ей така...
Глас от нищото. И просто нищо.
Бях лекарство "Антисамота".
И искра във празното огнище.
Можех да остана, знаеш ли...
Можеше да бъде по-различно.
Само че побърза и сгреши
да говориш за любов и за обичане.
Няма шанс. Ти каза - няма шанс.
Аз това отдавна си го знаех.
Само че повярвах, за това
някак си прибързано мечтаех.
Нищо. Сигурно е трябвало така
пак да падам от високото.
С тези мои глупави крила
просто съм объркала посоките.
Ще ми мине. А на теб - по-бързо.
Аз съм просто вятър и мъгла.
Всеки сам по пътя си ще тръгне.
Суета е всичко... суета.
По всичките ми сетива те пише...
А този навик, да съм все без теб,
тежи по клепките ми на разсъмване.
По тялото ми плъзва плах копнеж
в ръцете ти внезапно да се сбъдна.
Да съблека страха си и с очи
да кажа колко много си ми нужен.
А устните ти просто да мълчат,
до лудост влюбени в това събуждане.
Но този навик, да съм все без теб...
А всъщност страшно искам да те има.
Ще нарисуваш ли със пръсти върху мен
потрепващите нишки на незримото?
Цветовете в очите ти
Уморих се от скитане из погрешни небета.
Но душата ми още се чувства хвърчило.
За това ли сълзите и стават пъстри конфети?
А така ми се иска всеки цвят да изтрия!
И да стана прозрачна, направо невидима.
Да изчезна по залез в ръкава на времето.
После някой ще помни ли, че мен ме е имало?
Все едно ми е, всъщност. Не държа непременно.
Аз ще стана дъждинка, сгушена в облака.
И ще капна, навярно, някой ден на лицето ти.
Ще се спра, уморена, точно там, до окото.
Ти погледай през мен... Животът е цветен!
После с пръсти изтрий непослушната капка.
И забързан тръгни на където си искаш.
Аз нали те целунах, макар и за кратко.
И направих за кратко дъга във очите ти.
Вместо последна /първа/ целувка
Не те изплаквам. Някак си не мога.
/Дали защото свикнах със разделите.../
Оставам си далече и високо.
А казват, че небето е за смелите.
Но аз не съм от тях. Аз все се плаша.
От тъмното, от обичи, от бури.
Сега, не знам защо, не ми е страшно.
Макар, че целия ми свят си преобърнал.
Сега ми е лениво и спокойно.
Превърнал си ме във вода. В река, навярно.
И аз вървя във някаква посока.
Реките нямат пътища обратно.
И не, не те намразвам. Не го мога.
Безкрайно мил си ми, за да те мразя.
Прибрала съм те някъде дълбоко,
при пулса ми, на топло, в пазвата.
Прибрала съм ти думите /и лошите.../,
прибрала съм ти устните /все нецелунати/.
Събличам тишината си във нощите
и много тихо с тебе се сбогувам.
Беше
Ще разбереш кога съм си отишла
по мъртвото затишие в очите си.
Когато стиховете ти остават недописани
и хлипа бялото по листите.
Когато птиците пронижат залеза с криле
и той се счупи с пурпурна въздишка,
тогава, всъщност, ти ще разбереш,
че аз наистина съм си отишла.
И няма да ме върнат нито думите,
нито дъжда, със който ме изпрати.
Да търсиш път към мене е безумие -
оттатък е на мъртвите земята.
Между всички останали
Аз, може би, съм тази тънка нишка,
която те държи в реалното...
Но ти - дали наистина го искаш?
Или съм просто дяволски нахална.
Защото все се мъчиш да ме скъсаш-
прегризваш ме и просто се отнасяш.
И винаги е късно. Много късно
за думи като "нас" и "наше".
И не, че зъбите ти ми оставят рани.
Мен много вълци, всъщност, са ме хапали.
Боли ме просто тази разпиляност
на плахите копнежи на душата ти.
Болят ме тези твои безпосочности
на счупените ти компаси.
А северът остава в точката,
където се размиват всички знаци.
Елементарна логика
За какво да остана?
Нима съм ти нужна?
Така нежелана...
на мен ми е тъжно.
И глупаво също.
И много ранено.
При кой да се връщам?
При тебе... При тебе?!
Прощавай, но няма.
Омръзна ми, честно.
Когато сме двама
е топло и лесно...
Когато сме повече...
аз ставам излишна.
Сърцето ми с гвоздейче
спука. Издиша.
И аз си отивам.
Съвсем доброволно.
Съвсем справедливо.
Напълно свободна.
Играта на едно момче
Уби и малкото, което беше негово.
Останаха му само две лъжи.
И в пръстите на тяхната наследственост
душата му до камъче се сви.
Аз вярвах. В цялата си лекомисленост,
аз вярвах, че била съм негова.
Напразно. Той ме зашлеви със истина.
И после най-невинно ме погреба.
Изплаках го. Защо ли още плача?
Навярно от безчувствие. И глупост.
Такава е съдбата на играчките -
да ги изхвърлят, щом ги счупят.
Но кой ме пита... Кукла-неваляшка.
Сърцето ми единствено звъни.
Сега разбирам, че мъжете не порастват.
Мъжете си играят на светци.
Усмихни се! Весело е.
За последен път те забравям.
Но наистина вече завинаги.
Ще остана така - неживяна,
във сандъка на твоето минало.
В крайна сметка - какво да направя?
Да ти кажа и аз "Хей, предател!
Много бързо успя да забравиш
как звучеше със стон тишината..."
Няма нужда. Едва ли е важно.
Ти отивай, спасявай бездушните.
Във пустинята дебнат миражи.
Но за връщане вече е късно.
Би било страшна комедия.
Но, признавам, омръзна ми ролята.
Тази нощ беше последната.
А и аз не умея да моля.
Всичко хубаво! Нека аз да съм грешната.
Нека аз да съм сбъркала. Нека!
Боже Господи! Чак ми е смешно.
И да знаеш, дори ми олеква.
Музеят на Мадам Тюсо
Восъчните статуи мълчат.
Те наистина не могат да обичат.
Но живеят в твоята душа,
в сенчестите зали на отричането.
Аз съм като призрак между тях.
И се спъвам в прашните им дрипи.
Търся процеп, нишка светлина.
Слепешком я търся и опипвам
гладките им, ледени лица.
Мъртвите им хладни устни.
За какво ли?? Господи, не знам...
Мога да си тръгна. Но е късно.
А е толкова безсмислено и... тъпо.
Да се боря с тях... за теб.
Няма нужда. Няма нужда, скъпи.
Да си тръгна - ще е най-добре.
Аз съм прекалено жива за вкуса ти.
Чувствам прекалено. Не мълча.
Днес реших, че трябва да отстъпя.
Ти принадлежиш на тях.
Над облаците
Дъщерята на Небето и Луната...
Колко пъти слизах в твоя сън?
Колко пъти нямо те изплаквах
в дланите на вятър тънкострун.
Колко дълго се оглеждах в тебе
и не се научих да летя...
Колко пъти чупих разни гребени
в плитките на моята душа...
Толкова, че днес съм много силна.
И не страдам. И не ме боли.
Искам ли - аз просто ще си ида,
без да има намек за сълзи.
Вярваш или не - не ми е трудно.
Без това не съм от този свят.
На Земята е ужасно да си влюбен,
за това ще си отида у дома.
Не се оправдавам
И какво от това, че без тебе се чувствам нежива?
И какво от това...
Планините са вечни уж, но също умират.
Просто времето крачи по-бавно при тях.
И какво от това, не успях да живея във приказка...
Няма нищо. Няма нищо. Нали?
Само обич си имах... Беше толкова истинска.
За това ли сега така живо боли?
Може би грешно побързах да тръгна.
Може би грешно разбрах...
Самотата сега ме очаква зад ъгъла.
Тази топла и влюбена в мен самота...
Ти недей да си спомняш. (Аз знам, че го можеш...)
А и аз съм си свикнала да те забравям.
Неведнъж съм целувала острието на ножа.
Неведнъж съм пробождала твойта липса от ляво.
Аз ще плача за теб, но това е нормално.
Ненормално е друго - че се случи така.
Любовта е ...безочлива. И много брутална.
Любовта май ме мрази.
И какво от това?
Няма правилен избор...
Поисках да целуна липсата ти,
но ме болеше повече от всичко.
Презирах простичката истина,
че толкова безумно те обичам.
Не знам дали ме чуваш във съня си.
Днес аз съм само шепот на трева.
Бих искала да те погаля с пръсти,
но шепите ми пълни са с роса...
Бих искала да можеш да ме имаш.
Бих вярвала във всяко малко чудо.
Но няма начин... Трябва да си ида.
А ти сънувай дъжд от пеперуди...
Гордост и високомерие /Декамерон на Лилит/
Походка на кралица. Леден поглед -
презрение дори към този свят.
Катранени коси. Червена рокля.
Несвикнали с усмивката уста.
Когато мине по вечерните площади
замлъкват всички, птиците дори.
След нея от небето бавно падат
по няколко отчаяни звезди.
Така я виждат, може би, човеците,
когато тихо из света им крачи.
Но никой няма да узнае нощите и,
в които е сама. И дълго плаче.
Умората /Декамерон на Лилит/
Последен дъжд. Последна синева.
Последен облак в чашата на лятото.
Последна глътка езерна вода.
Последно жълто слънце над житата.
Последната цигулка на щурчето.
Последна лодка на забравен кей.
Последната прегръдка на ръцете ми.
Последното изгубено сърце.
Последни стъпки в пясъка на плажа.
Последни думи на далечни хора.
Последен сън. За първи път оранжев,
във скута на една добра умора...
Вяра, надежда, любов /Декамерон на Лилит/
Отказах се от тях. Не ги намразих,
но ми се струват малко изхабени.
Защото вярата ми сто пъти предаде
надеждите ми. След това - и мене.
А любовта... за нея нямам думи.
Капризна, своеволна, често зла.
Граничеща със някакво безумие,
разбива до основи моя свят.
И за това - забравих ги и трите.
Без тях живея мъничко по-леко.
Не чакам нищо. Никого не питам.
Сега сме само аз и то - сърцето ми.
Зима и лято, пролет и есен - сезони /Декамерон на Лилит/
Такова слънце... безпощадно...
превръща океана във пустиня.
Едно безкрайно дълго пладне.
А всъщност, май е зима.
Изсъхнала трева. И листопади.
Земята става прекалено гола.
Дъждът е сив и безпощаден.
А всъщност... май е пролет.
Стени от лед. И студ до кости.
Валят снежинки някъде в душата.
Студено е. Студено ми е просто...
А всъщност, май е лято.
И изведнъж се случва чудо -
растат треви и птичи песни.
Изглежда, някой се е влюбил.
И нищо, че е есен...
А бях добро момиче...
А бях добро момиче, някога, когато
светът растеше бавно във моите очи.
Тогава вярвах в теб. А ти - във чудесата.
Сега не вярва никой. И двамата мълчим.
Сега сме лоши. Много.Разстрелваме любови.
Залъгваме сърцата си. И всичко е война.
Кръщаваме случайности с названието "Обич".
И после всеки тръгва към свойта самота.
Сега до смърт отричаме "нелепите" си чувства.
И тайно плачем без сълзи, а тишината,
оставена от думите, във нощите възкръсва.
А бях добро момиче, някога, когато...
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_30.html
Вариант Б
Не ми е тъжно. Просто ми е празно.
И точно за това ми се мълчи.
Отдавна вече всичко съм разказала.
И нямам думи. Само тишини.
Ако не можеш в тях да ме намериш,
не се отчайвай. Ще те разбера.
Не се завръщай в тъжното ми вчера.
Аз имам своето несбъднато сега,
априлска вечер, ментов чай и песен.
Аз имам неначенати мечти.
Сега се уча да ми бъде лесно.
И точно за това ми се мълчи.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_25.html
Раздяла
Не се отдръпнах аз. Ти сам ме блъсна
във бездната на черното си нищо.
Опита с мисъл да ме доразкъсаш.
Аз просто се отказах да те виждам.
Затворих сетивата си. Изтрих очите.
А обичта ми тихо се разплака.
Опитах да я утеша. Опитах...
Сега опитвам да не те очаквам.
Ще те забравя. Ще преболедувам.
Отровата ти не е смъртоносна,
щом някъде из тебе съществува.
Щом някъде в душата си я носиш.
Сега парализира всеки мускул.
Не зная дишам ли. Ала съм жива.
Не се отдалечих от себе си.
Ти ме откъсна.
Сега... сега ти просто си отивай.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_19.html
Където и да е...
Пак си търся път между звездите.
Пак избирам със затворени очи.
Знаеш ли, така ми се отлита...
Точно колкото ми се мълчи.
Искам да изгубя всичко. Всичко!
И да си направя свобода.
Всички спомени със боцкащи иглички,
всички думи, всички имена,
всички обичи, които ме раниха,
всички обичи, които не разбрах,
всички чувства с маски като стихове,
всички мои тъжни чудеса...
Искам някой някъде да ме извика.
Да приеме моята ранимост.
И да ме обича. Тихо. Тихо.
Някой, който иска да ме има.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_17.html
Право на избор
Не мога да ти кажа "остани"...
Не мога. И не бива да го правя.
Ще премълча как много ме боли.
И ще се мъча някак забравя.
Ще те обичам тайно. Отдалече.
(ще те обичам... няма да те лъжа)
И ще намразвам всичките си вечери,
в които ще ми бъдеш страшно нужен.
Ще се науча да съм себе си. Без теб.
Една ужасно тъжна непозната...
С едно изпразнено от... всичко сърчице,
която чака своето си "някога".
Но няма да ти кажа да останеш.
Не мисля, че се моли за любов.
Днес нямам място и за сол във раните.
Днес нямам сили даже за "защо".
Ще се преструвам, че съм много силна.
Ще се преструвам, че ще преболиш.
Ще спусна мигли, докато преминеш.
И няма да ти кажа "остани"...
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_14.html
Мога само това...
Не знаеш, но те има вътре в мене.
Пропил си в клетките ми, син като мастило.
Печаташ сънищата ми. Създаваш времето.
Рушиш страха ми. И ме правиш силна.
Понякога играеш със тъгата ми.
Разплакваш я. А после я прогонваш.
Забравяш ме. Но помниш, че те чакам.
Болиш ме, за да излекуваш болката.
Оставяш ме да си отида. Но на прага
ме връщаш с тихи думи. И ме спираш.
Аз искам и не искам да избягам.
Но все оставам. За да те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_10.html
Мога да се лъжа и сама
Онази нежност, скрита между пръстите ми,
във ъгълчетата на устните, когато плача,
в дъха ми, който пада разпокъсан,
когато никога и нищичко не знача,
в извивката на шията, щом се обърна,
под миглите, когато те сънувам,
в косите ми, когато се разсъмва,
в усмивките, които стават трудни
когато вярват на лъжи и празни думи,
във дланите, които те копнеят
със най-необяснимото безумие,
във трепета, със който те живея,
в очите ми, когато не забравят
и във сърцето ми... което те обича...
Онази нежност... Тихо я стопявам.
От днес ще я наричам безразличие.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_836.html
Няма как да разбереш...
В мен е толкова, толкова тъжно,
че усмивките плачат в ъглите,
а смехът ми подскача в окръжност
като луд, изоставен скитник.
Във очите ми няма нищо.
От сълзите остана солта.
Аз съм само едно пепелище
на искрите, които бях.
Ако някъде има жарава,
тя навярно е чак под петите.
А мечтите ми - нестинари
преминават отгоре. Сърдито.
Аз съм толкова тъжна, че вече
чак забравих защо тъгувам.
И съм много, много далече.
И не зная дали съществувам...
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_02.html
Причината да ме няма
Понякога усещам, че ме няма...
Така ме няма, че дори дъждът
не пада върху мен, а подминава.
И аз сама във себе си валя.
Не знам къде съм. Сигурно до тебе.
(Така бих искала да съм до теб...)
А този дъжд разресва с остър гребен
косите на соленото небе.
Изгубила съм се...
(Ако съм с теб, пази ме.
Пази ме, моля те! Самичка не успях...
Навярно съм дошла да си те взема
обратно във вълшебния си свят.)
Вали. Аз виждам дъждовете.
Не виждам само себе си в дъжда.
Дали защото някак си сърцето ми
е станало прозрачно от тъга...
Или защото облаците горе
от мен самата знаят по-добре
че между всички непознати земни хора
аз съществувам само да съм с теб.
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_6246.html
Не гледай към небето
Пътувам с някакво хвърчило над света.
И не защото си мечтая за летежи...
Защото ти ми липсваш. И тъжа.
И боцкат в мен хиляда таралежа,
а вече свърших всичките сълзи
и няма как дори да си поплача.
Ти знаеш ли, как можеш да болиш...
Не знаеш...нищичко не знаеш...
И за това политам. За това.
Да мога отвисоко да те видя.
Да те погледам за последно.
И сама
да разбера, че трябва да си ида.
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_24.html
Пожелай ми дъжд
Понякога мълча със часове,
с надеждата и ти да стихнеш в мене.
Измислям си Луна вместо сърце
и ѝ измислям лунни затъмнения.
Но тя изгрява пак, и пак, и пак
и свети в тъмното ми... и те търси.
А цялата съм непрогледен мрак,
изтичащ в тъмносини бързеи.
Задрасквам те с индигови черти.
Не искам да те помня. Но не мога...
В сърцето ми-Луна блести
запалена от теб светулка-огън.
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_21.html
Давам те на ветровете...
Тези стихове, които са за теб,
са написани с най-нежното мастило.
Изплакват тихо всичките си редове.
Тетрадката мълчи. Съвсем безсилно.
По страниците ѝ блести тъга.
Като солта по камъните край морето.
И всяка капчица е самота.
И мъничко горчи в сърцето ми.
Затварям те между зелените корици.
И спирам да те помня. От сега.
А утре ще направя много птици
с изписани хартиени крила...
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_20.html
Където няма никой...
Пораснах на небето. Без да знам,
че то се стига трудно от земята.
Че мястото на тъжните цветя
не е при облаците и при вятъра.
Животът тича някъде под мен,
а аз се будя тихо. И заспивам.
И тайничко мечтая някой ден
един хвърчащ човек да ме достигне.
Да види Слънцето през моите очи.
Да пожелае всичките ми тайни.
Да ме прегърне и да помълчим.
И просто да поиска да остане.
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_15.html
Моето зимно слънце
Моето зимно слънце се спуска по хълма
и е цялото вятър и сняг.
А във него е бяло. И мъничко стръмно.
От една непонятна тъга.
Или може би тя е съвсем понятна.
Непонятно е само как
се е скрила във него и му взема от златното
и разпръсква трошици мрак.
И на мен ми се иска да взема ръцете му,
да ги стопля със мойте ръце
и да чуе как тихичко шепне сърцето ми,
че го пазя от лятото в мен.
Или, може би, то това си го знае.
Нищо, че си мълча.
Моето зимно слънце. Моята нежна тайна.
Моята малка тъга...
https://caribiana.blogspot.com/2010/12/blog-post_22.html
Колкото да си поема дъх...
Понякога, ужасно ненадейно,
умората си тръгва от очите ми.
Звездите тихичко валят. И грейва
една Луна, досущ като обичане -
такова, ничие, бездомно, всепоглъщащо,
и безадресно, безпосочно... и красиво.
Тогава нищо вече не е същото.
И аз забравям, че не ми отива
да се усмихвам на дъжда,
да го целувам,
да галя капчиците му със топли длани...
Дори не помня дали съществувам,
или съм някаква оптическа измама...
Понякога умората внезапно
си тръгва от очите ми. Самичка.
Тогава нямам сили да зараствам.
А имам сили само да обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2010/11/blog-post_28.html
Бряг
Ти си моето хапче за сън.
Ти си моята светла звездичка.
Ти си всичко, което не съм.
И по принцип - ти си ми всичко.
Ти ми връщаш обратно света.
Търпеливо ми бършеш сълзите.
Ти ме слушаш когато мълча.
И не питаш. За нищо не питаш.
Просто знаеш. Кое. Как. Защо.
За ръка ме извеждаш от мрака.
И след всяка ужасна любов
ти ме чакаш. Ти просто ме чакаш.
Ти си моето друго сърце.
И пулсираш във мен неуморно,
щом първото стихне. И спре,
изтощено от болки и спомени.
Ти си моето синьо мънисто.
Талисманче във страшния свят.
И да знаеш, така те обичам,
моя капчице жива вода...
https://caribiana.blogspot.com/2010/11/blog-post_16.html
Нещо, което не искам да знаеш
Все още те изплаквам. Вътре в себе си.
С най-тайните невидими сълзи.
В най-тайните местенца на сърцето си,
които знаеше единствен ти.
Все още те сънувам, незаспивала.
И всичко ми напомня само теб.
Какво, като сега си просто мисъл,
избягала от други светове...
Какво като сега си само болка,
заключена във всичките ми нощи...
Все още те обичам толкова,
че те очаквам тайничко.
Все още...
https://caribiana.blogspot.com/2010/11/blog-post_09.html
След края...
Затихват стъпките ти... Не, че не боли...
Но болката пречиства. И минава.
И никнат нови, пролетни треви
след зимните и дълги снегопади.
Затихват стъпките ти... Вместо тях
ще слушам тишината си по изгрев.
Ще съм такава пак, каквато бях.
И само мъничко по-чиста.
Затихват стъпките ти... Като в сън.
И аз се будя, за да те запомня.
А утрото е тихо. Като звън
от устните на вятъра отронен.
И аз съм жива. Оцелях...
По раничките ми разцъфва цвете.
Навярно има смисъл във това.
И го усещам. Със сърцето си.
https://caribiana.blogspot.com/2010/11/blog-post_05.html
Във някоя друга вселена...
Не искам никой повече да ме обича.
От много обичи приличам на решето.
От днес нататък искам безразличие.
И да боли, ще преболява леко.
От днес нататък искам самотата си.
Не я населвайте с измислени любови.
Не искам никой да пробутва чудесата си.
Аз помня ябълката. И отровата.
Така че, сбогом. Беше ми приятно.
Театърът на чувствата ви е прекрасен.
/Възпитана съм просто... не е вярно.../
И все пак знам, че няма да намразя.
А просто тихичко ще си отида.
Къде - не питайте. И аз не зная.
А който трябва някога да ме обикне,
ще ме намери. И ще се познаем.
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_2239.html
Без дом
Наистина не съм жена... Аз съм
една изгубила се лунна нимфа.
Живея само и единствено насън.
Наяве се затварям в стихове...
Навярно за това и не можах
да свикна някак с любовта на хората.
Тя ми е тежка... И така болят
пречупените ми простори...
Но няма как да се завърна у дома.
Раздадох си пътеките. Отдавна.
Сега си имам само тишина.
И никой, при когото да остана.
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_29.html
Освобождаване
Аз мога да те чакам цял живот...
И след живота мога да те чакам.
Защото цялата съм станала любов,
макар и да разбирам, че не трябва.
Аз мога да те чакам мълчаливо,
затворена във своя собствен ад.
Дори когато се разплаквам от горчивост.
И цялата боля от празнота.
И ще те чакам. Знам. Обаче днес
реших да те оставя да си идеш.
Отключвам тихичко това сърце
с ръждясали от плач вериги
и те оставям... Ти върви.
Така или иначе си си тръгнал...
Така или иначе ме боли...
По-малко ще боли, ако те пусна.
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_23.html
И просто ще си помълчим...
Луната пак не иска да заспя.
Протяга кротко длани и ме гали.
Рисува светлите си петънца
по меката трева на одеялото ми.
Отвива ме и пише върху мене
със връхчетата на гальовните си пръсти
едни такива влюбени поеми,
които от дъха ми се разпръскват.
Превръщат се във облак звезден прах.
А аз успявам да го уловя във шепи...
Луната пак не иска да заспя.
И моли да остана с нея.
Да посветим...
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_21.html
Тихо... тихо...
Терасата. Неделя. Аз. (Без ти.)
Жасминов чай - тръпчив и ароматен.
Внезапно слънце. Няколко лъчи
във чашата ми тихо се потапят.
Усещам ги по устните си като мед.
Пълзят по тялото ми и ме правят лято.
И бризът идва странно укротен,
до болка нежен, гали рамената ми.
Оставям се на дланите му. И мълча...
Оставям се на Слънцето. Да ме целува.
Забравям всичко друго. И света,
във който някога съм съществувала.
Забравям теб. Забравям, че болиш.
Усещам слънцето... което гали...
което, влюбено, по мен трепти...
което ще е мое. Чак до залез.
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_17.html
Да убием надеждата
Опитвам се да те забравя всеки ден.
Навярно ще успея някога. Надявам се...
Затворила съм се за чужди светове
и правя тишина за сетивата си.
Изтривам те старателно от тях.
Но ти не си печат, а инкрустация.
И аз дълбая с тънички длета
най-нежните местенца на душата си.
Не зная болката дали ще спре.
Такава болка... просто си боли.
От теб не искам нищичко, освен
едно сбогуване, което ми дължиш.
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_12.html
Подслон за нас, които не отлитаме...
Ти си отиде. Също като лятото.
Внезапно ми се стори. Изведнъж.
Сега ще свиквам със студа и самотата.
И ще приличам сигурно на дъжд.
Ще те затрупвам с тихи листопади.
Ще крия всички спомени в мъгла.
И бавно ще забравям... Много бавно.
Тъй както се забравя любовта.
Ще се опитвам да не мисля за гласа ти.
/На сън не мога... искам, но не мога.../
Ще спра да се надявам да се върнеш.
Ще спра да чакам да ми стане топло.
Ще спра да ти измислям оправдания.
Ще спра до капчица дъжда в очите си.
Ще си направя къща от мълчание.
И малки къщички. За птиците...
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_08.html
И есенно, и не...
Когато сутрин съм черешов цвят,
напъпил през нощта, едва разцъфнал,
прозрачни капки есенна роса
трептят невинно върху устните ми.
Тогава идва вятър тънкопръст
и много нежно, слепешком, ме гали.
Разлиства ме с невидими ръце,
обгръща ме със топли длани
и ме събужда с устни, и шепти,
отпива от росата глътки нежност,
и тихо ме люлее, и трепти,
задъхан от любов и от копнежи.
Превръща ме в мелодия... във стих...
във най-вълшебната поема. А Земята
престава за момент да се върти.
И страшно ѝ се иска да е вятър...
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post.html
Да си имаш Луна...
Луната ме обича. Вместо теб.
И вместо с теб, със нея не заспивам.
Докосва ме с невидими ръце
и после тихо-тихо се разлива
по струпаните сенки на нощта,
по мрака, сгушен във ъглите.
Рисува по чаршафите цветя
и нежно във косите ми преплита
най-тънките си сребърни лъчи
и цялата си пълнолунна обич.
Преди си вярвах, че и ти
ще ме обичаш лунно.
Но не можеш...
https://caribiana.blogspot.com/2010/09/blog-post_23.html
Навярно ще обичам тази Есен
Има толкова есен навън,
че забравих напълно за лятото.
Дълги облаци, пълни със сън
слизат ниско и галят земята.
Тънки, арфени ветрове
свирят жълто в зелените клони.
И препускат дъждовни коне
над помръкналите балкони.
Само гларуси махат с крила
и по малко усмихват небето.
Нямат нужда от слънце и юг.
Те си носят Юга във сърцето.
Тиха музика... Вятър и звън
се разливат из нощния въздух.
Има толкова есен навън...
Да си спомням ли лятото? Късно е...
https://caribiana.blogspot.com/2010/09/blog-post_9382.html
До другия край на света...
Колко дълго със теб си мълчим...
И забравяме как сме звучали.
Между нас бледосини мъгли
крият всичко. И носят забрава.
Между нас расне дива трева
и пътеките бавно се губят.
Между нас се пречупва света.
И не носи надежда за утре.
Само моята тъжна любов
търси път. Или въжено мостче.
По което да мине сама.
И да стигне до теб. Ако може.
https://caribiana.blogspot.com/2010/09/blog-post_10.html
Беззвучност
А ти мълчиш... На мен ми става тъжно.
Небето се разпуква над света.
Аз се затварям в някаква окръжност
от спомени и тишина.
Аз се заключвам с десет катинара
зад десет омагьосани врати.
Не искам с никого да разговарям.
Нали със тебе си мълчим...
Навярно ме забравяш неусетно.
Навярно никак, никак не боля.
А ти болиш във мене. Многоцветно.
Със всички цветове на любовта.
Или пък просто... просто нямаш време.
/Детинската наивност ме подвежда...
И все те чакам. Даже уморени,
мечтите във сърцето си подреждам./
https://caribiana.blogspot.com/2010/09/blog-post_06.html
Докато чакам...
Пак ми отесняха всички думи.
Тишините се разхождат в мен.
Чакам времето, което ще ме сбъдне
във очите на едно момче.
Чакам устните му да ме нарисуват-
същата, но малко по-добра.
До тогава... мога да сънувам.
До тогава мога да мълча.
Да пресичам с мисли разстояния
някъде по земното кълбо...
А когато той протегне длани
искам да оставя в тях любов.
https://caribiana.blogspot.com/2010/08/blog-post_31.html
Не спя. Но мога да сънувам...
Безсънна съм. Защото, знаеш ли,
без теб леглото ми е толкова огромно...
Възглавницата тъжно си мълчи.
Чаршафите са сънени и голи.
Не ми достигат двете ти ръце,
които да ме скрият в топлината си.
Часовникът отсреща си преде
една безкрайност от минути в мрака.
И аз се мъча някак да заспя,
но устните ти ме побъркват. А ги няма.
Една ужасно шумна тишина,
безкрайна, синя, тежка и голяма
превзема тялото ми. Вместо теб.
И вместо тебе дълго ме целува.
Докосва нежно голите ми рамене
и много влюбено по тях танцуват
два лунни лъча. Нежни светлинки.
Чертаят тънки ивички надолу...
И, знаеш ли, ужасно ми се спи.
Обаче ето - аз без теб не мога...
https://caribiana.blogspot.com/2010/07/blog-post_31.html
Нещо между мен и дъждовете...
От тъжни хора и от тъжен дъжд
Земята става много малка.
Светът навън изчезва изведнъж.
Остава само този, в стаята ми.
Остават само четири стени,
между които е една вселена
от думи, чувства и мечти,
от липсата ти. И от мене.
Добре, че имам някакъв прозорец
и нощем го изпълвам със небе.
Когато няма с кой да поговоря,
говоря с него. (Все за теб...)
И, знаеш ли, донякъде ми е красиво.
Донякъде съм тъжна и сама.
Нощта навън във шепички събира
изплаканите думи на дъжда...
https://caribiana.blogspot.com/2010/07/blog-post_27.html
Да ти кажа преди да заспиш...
Ще помълчим и тази нощ. Ще помълчим.
Когато ми е тихо, е красиво.
По клепките ми вече сън личи.
И аз се сгушвам в тебе. И заспивам.
В съня ми влиза лунна светлина.
А ти ме галиш дълго и безмълвно.
Така обичам тази тишина,
че чак не искам никога да съмва.
Достатъчно ми е, че си със мен.
Дъхът ти върху голото ми рамо.
Сърцето ти до моето сърце.
Не искам друго. Друго няма.
https://caribiana.blogspot.com/2010/07/blog-post_22.html
Когато сама не зная как...
Понякога си тръгвам много тихо
от теб, от себе си, от любовта.
И никой не разбира, никой
защо съм си отѝшла. И кога.
Утрата зейват празни и кънтящи.
След тях накуцват излинели дни.
А после нощите намятат тъмни плащове
над някакви разплакани звезди.
Не знам дали дори един от нас усеща,
че мен ме няма.И че съм сама.
Единствено на любовта ѝ липсва нещо.
И тайно подозира, че съм аз.
Не зная кой от двама ви ще ме завърне.
Дори не знам ще се опиташ ли и ти.
Не искам да ме пускаш да си тръгвам.
Понякога, когато ме боли...
https://caribiana.blogspot.com/2010/07/blog-post_15.html
Над мен се спира Слънцето
Над мен се спира Слънцето. И рони се
на малки, светли песъчинки.
По кожата ми слънчеви сълзи
проблясват като огнени езичета.
И цялата ухая на липа.
На медена роса. На вкус съм лято.
Усещам с босите си ходила
зелените целувки на тревата.
Небето е красиво. Като мъж,
с очи по-сини даже от вълшебство.
Заключва обич в капки топъл дъжд
и тихо ги излива в шепите ми.
Край мен кръжат ефирни ветрове.
Задъхано с косите ми флиртуват.
А аз прегръщам с двете си ръце
най-нежното си лято. И съм влюбена...
https://caribiana.blogspot.com/2010/06/blog-post_30.html
Сезони на обичане
Защото Той е малък слънчев лъч,
очите ѝ изглеждат кехлибарени.
А устните ѝ - вишневи на вкус.
И цялото небе е в дланите ѝ.
Защото Той я гали с тишина
и нощем с обич като шепот я приспива,
тя сутрин е момиче, и звезда,
и слънчева, и топла, и красива.
Когато Tой изгуби своя път
сред облаците и се спусне здрачът,
очите ѝ от кехлибари стават дъжд.
И дълго си припомнят как се плаче.
Но той е просто малък слънчев лъч
и се завръща, светъл и обичащ.
Светулките в очите ѝ блестят.
И тя не помни как блестят сълзите.
https://caribiana.blogspot.com/2010/06/blog-post_25.html
Няма как да си ида от тебе
Няма как да си ида от тебе. Не мога.
Ти си ми всичко на тази земя.
Ти си ми слънцето, вятъра, облака,
и на небето си всяка звезда.
Ти си ми нощите, в които будувам.
Ти си ми дните, в които мечтая.
Ти си усещане, скрито зад думите.
Аз пък съм влюбена. В тебе. Отчаяно.
Ти си ми тъжното, скрито в сълзите.
Ти си най-нежното, скрито в ръцете ми.
Как да си ида, кажи ми... Да питам ли
как си отива човек от сърцето си?
https://caribiana.blogspot.com/2010/06/blog-post_21.html
Жените-гълъби
Жените-гълъби са като другите жени.
Познават се единствено по светлината,
която от ръцете им струи,
докато спиш. А те те галят.
Жените-гълъби не спират да летят,
дори когато вятърът им е насрещен.
И свиват свойте мънички гнезда
във крехката черупка на сърцето ти.
Жените-гълъби си тръгват без сълзи.
Но, чувала съм, някога се връщат.
Когато имаш нужда от мечти.
От обич. И от ключ за в къщи...
Жените-гълъби са най-обикновени.
Почти не можеш да ги различиш.
Разбираш другостта им чак след време.
И осъзнаваш, че и ти летиш...
https://caribiana.blogspot.com/2010/06/blog-post_09.html
Изгубеният дом
Навярно и със мен така ще се получи...
Ще дойде август и Луната ще ме вземе.
Така и не успях да се науча
да бъда тукашна. Да бъда земна.
А е красиво, знам. Особено по залез,
когато облаците раждат цветове.
Но някак ми е трудно да остана.
Не ми достига мъничко небе.
Не ми достига само шепа нежност
/а имам в повече. По земния стандарт/.
Измръзнах цяла от слънцевалежи.
Аз просто имам нужда от Луна.
А тя ме помни. И на сън ме вика.
И сплита мост от тънички лъчи.
-----
Ако през август гледаш към звездите,
ще видиш на небето две Луни.
https://caribiana.blogspot.com/2010/06/blog-post_07.html
За думите и празните пространства
Когато хората забравят как се чувства,
започват да измислят много думи.
Засяват с тях вселенската си пустош
и чакат да разцъфне на разсъмване.
Но чудесата вече са оскъдни.
От думите не никне корен нежност.
И хората остават дълго будни.
Заспива само малката човечност.
И думите изпълват тишината.
Оплитат я със кухите си клони.
А ние чакаме любов и тъй нататък...
Дори не помним, че сме я прогонили.
Оставили сме само разни букви.
Навързваме им смисъл. По-изкусно.
А пък сърцата тъжно се пропукват,
защото не си спомнят как се чувства.
https://caribiana.blogspot.com/2010/05/blog-post_22.html
Неповторима
Тъгата ми е синя, като вечер.
Солена, като дъно на море.
И няма никой, който да ѝ пречи,
ако поиска да ме отведе.
И няма никой, който да ѝ каже
да не нахлува в моите очи.
Тъгата ми е есенна и влажна.
И като всичките тъги - горчи.
Прегръща с хладни, тънки остриета
сърцето ми. Безумното сърце.
Тъгата ми е много, много светла.
Като сълзичка на добро дете.
Тъгата ми е приказка без думи.
Не се изрича. Само се боли.
Тъгата ми е страшно тихо-шумна.
Единствена сред всичките тъги...
https://caribiana.blogspot.com/2010/05/blog-post_8053.html
Съкровения
Ти спиш. А аз притихвам.
И слушам дишането ти.
И съм щастлива.
В небето рошав облак киха.
Разплаква се.
И си отива.
А лястовиците са... букви.
И пишат стихове по жиците.
От някъде се чуват стъпки.
И клаксони. И морски птици.
Навън Земята се събужда.
И развълнувано шуми...
Но някак ми е странно чужда.
Във моя свят сме аз и ти.
И никой друг. И нищо друго.
Една вселена от обичане.
Ти уморено спиш. А аз те слушам.
И знаеш ли, това е Всичко...
https://caribiana.blogspot.com/2010/05/blog-post_08.html
Да ти каже дъждът...
Отвъд стъклата - дъжд. Човеци със чадъри.
И мокри улици. И мъничко тъга.
Бих искала сега да ме прегърнеш
и дълго да се взираме в дъжда.
Да помълчим. Да слушаме водата.
Да гледаме как капките пълзят
и как рисуват бавно по стъклата
рекичките на краткия си път.
Бих искала сега да те целуна.
И после... все така да си мълчим.
А вместо мен дъждът да ти повтаря думите
обичан, и единствен, и любим.
https://caribiana.blogspot.com/2010/05/blog-post_07.html
Не искам да си спомням...
Със теб е толкоз хубаво, че аз
забравям колко съм другопланетна.
Забравям, че не вярвах в любовта.
Нито във хората. Нито във себе си.
Със теб е толкова хубаво, че вън
Нощта присяда на прозореца да ни погледа.
Напомня ми как някога, насън,
препусках през поля от слънчогледи.
А там, отгоре, Лунните човеци
строят за нас небе подир небе.
Със теб е толкоз хубаво, че вече
не помня как било е преди теб...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_28.html
Нощта, в която беше създаден светът
Не знаех колко нежна е нощта,
докато той не ми показа.
Напълни я с една Луна
и всичко спря да бъде празно.
Изсипа в шепите ми сто звезди
и светна цялата вселена.
Земята спря да се върти
и спря да съществува време.
И бяхме само той и аз...
И никой друг. И нищо друго.
Сами създавахме Света
в една единствена прегръдка.
Сами си бяхме богове.
Без ад и рай. Само с безбрежност.
Покрита с двете му ръце
разбрах - нощта е много нежна.
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_23.html
Да си призная...
Докато спеше, си откраднах от дъха ти.
Усети ли? Целувах те, докато спиш.
Докоснах скулите ти. Леко, с устни.
и във съня ти тихичко се скрих.
Облякох рокля от дъждовни капки -
ако си жаден - да те утоли.
Преминах през съня ти. Много кратко.
Достатъчно да го напълня със звезди.
Пресякох го. Почти недоловима.
След мен остана мирис на небе.
И нещо, дето казва, че ме има.
За тебе само... цял живот за теб...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_19.html
Чети ме със затворени очи
Не ми разчиташ мислите...
Ще ти говоря с думи.
Макар понякога да бъркам и със тях.
Разсипвам с шепи
чувства и безумия.
И всичките сълзи на любовта.
Ще ги събираш ли...
Аз знам, че ти е трудно
да им намериш правилния ред.
Усещай ме...
Когато се разсъмне
ще бъда цяла в твоите ръце.
Ще се научим заедно
да се разчитаме...
Като слепци, със пръсти ще четем.
Изписана съм цялата
с "обичам те!".
Прокарай длан по мен.
Ще разбереш...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_13.html
Една шепа вятър
По нощното небе безшумни сенки
чертаят бели гларуси с криле.
Звездите са илюзия за вечност.
А облаците - прерийни коне.
Под мен градът угасва колебливо
и шепне приказки за лека нощ.
Луната днес е много пестелива -
оставила е люспица сребро.
В такива нощи мога да мечтая
за тебе чак до сутринта...
(Мечтите ми са дълги и безкрайни.
Такава си представям Любовта...)
Разнежено ми е... Пак ставам вятър.
Забързан, рошав малък ураган.
Прелитам за секундички Земята,
за да заспя в една любима длан...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_10.html
Харесвам как ухае тишината...
Харесвам как ухае тишината...
И ме докосва с твоите ръце.
По устните ми нежно се разтапя
със вкус на дъжд. На обич. И на теб.
От дланите си си направил вятър.
И той ме гали дълго. Цяла нощ...
По кожата ми - пръски лунно злато
изписват с пръсти думата "любов".
Попиваш в мен. Живея от дъха ти.
Под спуснатите мигли на нощта
събличам думите си. Тихичко пристъпвам
в прегръдката ти. И оставам там.
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/em-seus-bracos.html
Най-тъжната Любов...
Най-тъжната Любов живее нощем.
Пресича боса пустия площад.
Бездомен вятър нежно я разрошва,
преди да я подхвърли на дъжда.
Тя не трепери. Или пък трепери.
Но не от студ. От страх. От самота.
Звездите на небето стават черни,
когато е самотна Любовта.
И устните ѝ цяла нощ немеят,
заключили вселенска тишина...
Целувките минават покрай нея.
Но никога не стигат Любовта.
Най-тъжната Любов си идва в къщи.
Ще спи сама. За сто и първи път.
И само нощем тихо ще се връща
в една мечта. На прага на съня...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_7716.html
Обич
Нали ти казах колко ме е страх...
Светът ми е чуплив и много крехък.
Допускам много рядко любовта
в пределите на своята планета.
Защото я познавам. Как руши...
И как помита всичко. И си тръгва.
Защото знам морето от сълзи,
оставащо след тихите ѝ стъпки.
Но тя се вмъкна пак. Ти я доведе.
Ще ме опазиш ли сега? Не знам...
---
И всеки път си мисля: "За последно!"
Дано е за последен път сега...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_08.html
Април
В главата ми прехвърчат пеперуди.
Може би виновен е Април...
Може някой днес да се е влюбил
(много тайно) в моите очи.
Може Слънцето да ми напише песен.
И да ме целуне. (Вместо теб.)
И една гора от нацъфтели кестени
да ме грабне. Да ме отведе
там, където някой ще обича
много дълго (цял живот!) и мене...
Днес се чувствам толкова различна.
Днес съм себе си. Но преродена.
И в главата ми прехвърчат пеперуди.
И подсвиркват слънчеви лъчи.
Шарено ми е. Зелено. И събудено.
Сигурно виновен е Април...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_4.html
Повелителят на ... всичко в мен
Той ме преглъща. Нищо, че горча.
И нищо, че в кръвта му съм отрова.
(Мечтая да съм целия му свят.
Защото той за мен е много повече...)
Той ме приспива... Много мълчалив.
Преди това загася в мен сълзите.
Аз се разпръсквам във безброй звезди.
И искам да ги сложа във очите му.
Той утешава тъжните ми нощи
със нежност, за която сам не знае...
За кой ли път прощава, че съм лоша...
(Понякога съм лоша до безкрайност.)
Но той протяга длан. И се усмихва.
И укротява тъмните ми сили.
А аз, по-влюбена от всякога, притихвам
в ръцете му на мъж. На най-любимия...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_03.html
По-будна от Нощта...
Защото ти не спиш, и аз не спя,
макар Сънят да дращи по очите ми.
В прозореца ми - спомен за Луна
през тъмните стъкла едва наднича.
Ще те дочакам. Чаках цял живот!
Сега от сънища ли да се плаша?
По-страшно ми е празното легло.
И празните минути са ми страшни.
Защото ти не спиш, и аз не спя.
Не съм ти казала за днес, че те обичам.
Не мога просто да го премълча.
Аз цялата съм в тези малки срички.
И имам нужда да ги кажа пак.
Да ти напомня. За да не забравиш.
Обичам те. Обичам те така,
че чак Вселената потръпва.
И изгаря...
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_30.html
Притаявам дъх...
Събличай устните ми от страха...
Със цялата си нежност ги събличай.
Изпивай тихо шепота по тях.
Един изгубен шепот на момиче.
Накарай ги да проумеят тишината,
която пълни всички сетива.
Целувай ги дори насън, когато
небето ги посипва с лунен прах.
Вземи дъха им. Подари им жажда.
Събличай ги от всички страхове.
---
По устните ми любовта се ражда.
И много иска да се слее с теб.
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_28.html
Реконструкция на сърце
Той ми прави небето, смеха и тъгата.
И създава наново чудесата във мене.
Той е юлското слънце, януарският вятър,
и априлският дъжд, и вкусът на ноември.
Той ми знае душата до последната бримка.
Знае как да разплита възлите по нея.
Той е всичко, което бих могла да поискам.
И това, за което да помисля не смея.
Той ме прави наново. Мълчаливо сглобява
всички късчета "аз, която била съм".
Но не знам дали знае, че се вгражда отляво.
Там, където по принцип бие сърцето.
И чрез него живея. Дишам с дъха му.
(Ако тръгне, ще бъда съвсем бездиханна.)
...
Той ме взема във шепи и с устни ме сбъдва.
Аз му вярвам до лудост. До лудост му вярвам.
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_27.html
Когато те сънувам
Когато те сънувам, плачат нощите.
Валят звездите им над тихата Земя.
Луната е една пробита кошница,
и пръска бледи струйки светлина.
Когато те сънувам, по ръцете ми
минава обич. И шепти във мен.
А някъде заспиват уморените,
угрижени, самотни ветрове...
Когато те сънувам, ставам музика,
написана от нотите на любовта.
Под миглите ми - влюбени светулки
трептят. И после гаснат в тишина.
По кожата ми пламнали искрици
обричат ме на теб. И все на теб.
Душата ми, превърната на птица,
излита със невидими криле.
И устните ми тихо те повтарят
в задъхан полусън. И те целуват.
...
А в люлката на спящата ми стая
аз много отдалече те сънувам...
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_18.html
А всъщност - знаеш...
Не ти се вярва, но ми правиш чудеса.
(Една планета цялата в любов превърна!)
Сърдит си ми, когато замълча.
Но тайничко мечтаеш да прегърнеш
и мен, и тъжните ми дни,
и мислите ми, разпилени сред безкрая,
сълзите ми... ината ми дори,
и вечната ми нужда да мечтая.
Не ти се вярва, но в душата ти чета
не само всичко, дето искаш да ми кажеш...
Прочитам в нея толкова неща,
които ти не подозираш даже.
Прочитам в нея малкото момче,
което търси в мен едно момиче.
Мъжа прочитам, който ме зове.
Приятеля. Спасителя. И всичко...
Прочитам тайните ти страхове.
Ранимата ти обич препрочитам...
Не ти се вярва. Знам. Добре.
Но знаеш ли... ужасно те обичам!
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_15.html
Най-необходимото
Да знаеш, аз умея да се давя.
На мене всичката любов ми е дълбока.
Не съм измислила причина за спасяване,
нито компас със правилна посока.
Не зная правилá за непотъване.
(Но много се страхувам от вълните.)
А любовта на дъното е тъмна.
И лодките са слепи. И пробити.
А пък сърцето ми е натежало като котва
от нуждата да стана точно твоя.
Ще можеш ли (бих искала да можеш...)
да ми бъдеш море. И спасителен пояс.
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_04.html
Нищо не знам...
Не знам къде започва любовта...
Навярно там, където свършва времето.
Където думите умират. И от тях
покълва нещо, за което няма име.
Не зная как изглежда любовта.
Не знам цвета ѝ, плътността, релефа...
Не зная аромата ѝ... Но знам,
че пренастройва пулса на сърцето.
Не знам какво е точно любовта...
Но мисля, че сега живее в мене.
И иска, много иска да я дам
на теб. Ако поискаш да я вземеш...
https://caribiana.blogspot.com/2010/02/blog-post_14.html
Ако ти решиш да си вървиш...
Ако ти решиш да си вървиш,
след тебе светлините ще угаснат.
Ще се размият белите стени.
И първо ще изчезне стаята.
А после къщата ще избледнее,
преди да се превърне в нищо.
Градът ще се стопи. Ще опустее.
И вече няма да е град, а призрак.
След тях Земята и Вселената
ще се разтворят тъжно в мрака.
Ще спре да съществува времето,
когато няма кой да чакам.
Една огромна, глуха празнота
ще глътне всичко.
Не, не се преструвам.
Щом теб те няма вече в моя свят,
какъв е смисълът светът да съществува?
https://caribiana.blogspot.com/2010/02/blog-post_13.html
И още, и още, и още...
Аз просто искам да се сгуша в теб,
когато плача и когато съм щастлива.
Да ме погалиш с устни, с дъх, с ръце
и много бавно да ме преоткриваш.
Да измълчим ненужните слова.
А тишината да тежи от обичта ни.
Да шепнат само, влюбено, в нощта
разнежените ни до изнемога длани.
Не искам друго. Нищичко не искам.
А само тихо да се сгуша в теб.
И да заспя във най-вълшебната си приказка,
заслушана във твоето сърце...
https://caribiana.blogspot.com/2010/02/blog-post_1014.html
Предопределено е...
Не чукай на дърво. Ще ти се случа.
Обречена съм ти от цели сто живота.
По теб ще тръгна като тънък ручей
и ще се гмурна във сърцето ти. Дълбоко.
Ще станеш целият водовъртежен.
Така съм влюбена, че просто си безсилен.
А аз се чувствам до полуда нежна,
когато тихичко по тебе се разливам.
Не можеш да ме спреш да те обичам.
Заключих миналото си и хвърлих ключа.
Сега съм твоето объркано момиче.
Не чукай на дърво. Ще ти се случа!
https://caribiana.blogspot.com/2010/02/blog-post_1305.html
Така те обичам
Аз затварям очи и със пръсти погалвам лицето ти.
Всяка бръчица, всяка малка трапчинка.
И усещам - незнайно как - нежността да струи от ръцете ми.
И съм цялата обич. И трептящо избликвам.
След това те целувам. И се стапям по устните.
И светът се топи. Топи се Вселената.
Аз умирам във себе си. И във тебе възкръсвам.
За да можеш и ти да възкръснеш във мене.
Трепват миглите. От сълзи натежали.
Аз заспивам в ръцете ти. Укротена и тиха.
Тази вечер Луната ще е мокра и бяла.
И ще пише в небето най-любовните стихове.
https://caribiana.blogspot.com/2010/02/blog-post_05.html
Да ме намериш можеш само ти...
Понякога се лутам дълго в себе си.
(А аз съм омагьосана гора.)
Загубвам си следите по пътеките
и трябва много дълго да вървя,
докато стигна хребета на хълма,
зад който изгревът се буди вместо мен.
От който като семенце покълвам
сама във собственото си сърце.
Понякога във себе си изригвам
и сигурно приличам на звезда.
Понякога съм тих, прозрачен извор
и съм дълбока колкото сълза.
(В която би могъл да се удавиш,
ако понечиш да я прекосиш.)
А ти заплиташ някога дъха ми.
Или разплиташ моите мечти.
И всичко е объркано до лудост.
А всъщност, толкова е ясно...
Когато дълго в себе си се лутам
аз просто се изгубвам в обичта си.
https://caribiana.blogspot.com/2010/01/blog-post_24.html
Да стигна до теб...
Ти някой ден ще ме намериш на брега.
Но не русалка, нито пясъчно момиче.
Ще бъда просто аз. Една жена,
която ще поискаш да обичаш.
Зад мене Изгревът ще гали със лъчи
сънливото небе. Ще бъде лято.
А вятърът покорно ще мълчи
и нежно ще целува рамената ми.
В косите ми звездите ще гасят
сълзите на пустинните ти сънища.
Ще мина босонога по брега
и само въздухът ще ме обгръща.
По кожата ми ще блещука морска сол
и ти ще искаш с устни да опиташ
дали съм с вкус на слънце и любов,
една родена от вълните Афродита...
https://caribiana.blogspot.com/2010/01/blog-post_06.html
Аз съм тиха вода... От дълбоките
Не казвай, колко много ти се спи.
Едва ли ще заспиш по пълнолуние...
Под тежките ми, вятърни коси
те чакат устните ми. Нацелувай ги!
Днес мога да съм топла, юлска нощ.
(Kакво, че януари зъзне вънка.)
По кожата ми нишки от сребро
разплитат нежните си, звездни брънки.
И аз оставам само по море,
което в дланите ти топло се разлива.
Изгребвай ме със дъх, с очи, с ръце
и ме обичай много мълчаливо.
Внимавай само! Моите вълни
ще те препъват, диви и разпенени.
Ще бъдат като буря. А пък ти
навярно ще потънеш в тях. И в мене.
Сега не казвай колко ти се спи...
Съблякох си небето и земята.
Пред теб стоя. По сол и по вълни.
И тихичко обсебвам сетивата ти.
https://caribiana.blogspot.com/2010/01/blog-post_04.html
Слънце мое, мое зимно слънце...
На мен ми е студено. А пък ти
стоиш далеч, на края на Земята.
Понякога усещам, как с лъчи
успяваш да докоснеш сетивата ми.
Притварям клепки и се взирам в теб.
Отворя ли очи, ще ослепея.
Далече ми е твоето небе.
И мога само силно да копнея
как цялата планета ще се завърти
и ние с теб ще можем да се срещнем.
Аз ще се сгуша в тебе. А пък ти
ще станеш истинско. И по-горещо.
Но Зимата нехае за това.
Протяга се небрежно помежду ни.
И аз мечтая тайно пролетта,
в която дълго с теб
ще се целуваме...
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_21.html
И е бяло, и тихо, и тихо...
Пада сняг. И шепти във косите ми.
Сякаш падат прашинки небе.
Ако искаш, ела да поскитаме
из заспалото бяло градче.
Ти ще топлиш ръцете ми с длани,
аз ще топля твоите с дъх.
Ще направим пътечка за двама ни
във самото сърце на града.
А по моите мигли снежинките
ще приличат на светли сълзи.
Ще изглеждам почти като приказка.
И ще мога да сбъдвам мечти.
Ако искаш ела... Измечтай си ме.
Пада сняг. И валят чудеса.
Всичко става вълшебно и тайнствено...
Пада сняг. Ако искаш, ела...
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_17.html
Да целунеш зимата...
Приличам на снега. Досущ съм като него.
Валя по теб. И после се топя.
А ти ме гледаш. Дълго, дълго гледаш
как се превръщам в мъничка сълза.
И галя миглите ти с нежни длани,
целувам бузата ти, като шепот.
Светът добива странни очертания,
когато го поглеждаш през сърцето ми.
Над белите пътеки пада мрак.
Валят звезди в косите ми и става тихо.
Аз съм сълза, снежинка и жена.
Докосвам устните ти. И заспивам.
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_14.html
Ще си отида...
Аз ще избягам тихо от съня ти.
И от мечтите ти, да знаеш, ще избягам.
Не ще ме имаш повече безплътна -
една жена от светлина и пяна.
Ще си отида, нежна и незрима.
Ще спреш да ме въздишаш замечтано.
Такава, казвам ти, не искам да ме имаш!
Ще дойда жива. И ще поискам да остана.
Едва ли ще съм толкова прекрасна.
/Когато съм мечта, съм съвършена.
А иначе съм... истинска и с недостатъци./
И се надявам да се влюбиш в мене...
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_09.html
Като малък нощен ритуал
Затворѝ ме под клепките си, преди да заспиш.
Отпечатай по мене дъха си.
Нарисувай в небето хиляда звезди,
а по мене - рисувай със пръсти.
И когато сънуваш - сънувай пак мен.
Как се сгушвам във теб доверчиво,
как свенливо утихвам във твойте ръце,
а Луната по мен се разлива.
А когато нощта розовее във края си,
събудѝ сетивата ми, по-нежен от полъх.
И когато потънеш, укротен, в топлината ми,
ще усетиш, как много съм твоя.
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_7240.html
Есенна умора
Такава есенна умора ме връхлита...
Навярно е предчувствие за зимата.
Заравя нежни пръсти във косите ми
и много, много иска да ме има.
Прегръща ме, по-влюбена от всякога
и ми нашепва упоителни мълчания.
Ръцете и от обич са разплакани.
И аз потъвам в нейните обятия.
Небето се изплъзва от очите ми.
Луната се търкулва в неизвестното.
И всичко е насън. Или наистина.
И е красиво повече от бездна.
Потъвам в аромата на умората.
А тя целува тялото ми като вятър.
Забравям за Земята. И за хората.
И сливам себе си със тишината.
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_9207.html
Ти и Тишината
Когато се събличам преди сън,
вместо ръцете ти ме гали тишината.
И аз ѝ казвам, че съм твоя. Твоя съм.
Но тя нахално влиза под чаршафите.
И продължава да ме гали вместо теб.
Целува устните ми, клепките и раменете.
Докосва ме с невидими ръце,
които ми напомнят за ръцете ти.
Изопва до безмълвност сетивата ми.
И притаила дъх, над мен трепти.
Изпълва ме със себе си. И се разтапя
във няколко задъхани сълзи...
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post.html
Не спирай да сънуваш
Сънувал си ме... Каза ми Луната.
За малко във прозореца ми спря.
Разказа ми за тебе. И угасна.
Или пък просто нямаше Луна...
Но ти си ме сънувал. Аз усетих.
Напълно сигурна съм - ти си бил.
По кожата ми мина като трепет,
а после във косите ми се скри.
И аз поисках топлото дихание
на дланите ти, влюбени във мен.
Когато укротена и смълчана
заспивам върху твойте рамене.
Сънувал си ме... Каза ми Луната.
И после стана облак от звезди.
През тях премина нежен, нощен вятър
и тихичко в очите ми се скри.
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_22.html
Където и да си...
Сега по улиците няма никой.
И всички булеварди кротко спят.
Небето пише много тъжни стихове,
защото не обича есента.
А аз не спя. Безсънно ми е някак.
Защото си далеч, далеч, далеч...
До тебе не достигат влакове.
А аз не зная имам ли криле.
Но искам да ти кажа непременно
(ще чуеш ли? Дано да можеш!)
Обичам те до края на Вселената.
След него те обичам още повече...
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_13.html
Аз и обичта ми...
Не заспивай, моя обич. Не заспивай още.
Вънка месечината нещо ти шепти.
Тя познава всички най-безсънни нощи
във които искам да се случиш ти.
Остави я, обич. Нека ти разказва
как те чакам дълго. Цял един живот.
Как без теб е тихо и до лудост празно
във това огромно, ледено легло.
Не заспивай, моя обич. Още не заспивай.
От звездите днес ще ти направя дъжд.
Най-накрая, знам, Той ще ни открие.
Ще заспим в ръцете на най-добрия мъж.
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_07.html
Кажи ми...
Когато пръстите ти нарисуват
криле по голия ми гръб,
а лунните лъчи танцуват
в очите ми, вместо да спят,
когато устните ти вдишват
от раменете ми звезди
и ставаш целият затишие
в мига, преди да се взривиш,
и някакси неумолимо нежен
целуваш всяка точица по мен,
когато просто безутешно
се сбъдвам в твоите ръце
и по гърдите ти прошепват
косите ми задъхан стон,
кажи ми, че не е вълшебство...
Кажи ми, че не е любов...
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_04.html
Мълчание
Във рамката на твоето мълчание
аз вграждам себе си. И малко цветове.
Но ти не знаеш... Няма как да знаеш.
Понеже сме в различни светове.
Не знаеш с колко много обич
запълвам фугите във твоята душа.
Усещаш, може би... Или не можеш.
Но все едно. Да бъде тишина.
Да бъде тишина, в която само
да чуваш пулса ми. Но като свой.
Опрял чело на топлото ми рамо.
И само мой. И само мой...
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_01.html
Когато нощем...
Извинявай, че нахълтах във съня ти.
В моя беше страшно и студено.
Аз съвсем не исках да те будя.
Просто исках само да си взема
малко дъх от устните ти. И прегръдка.
И ръка, която да ме гали.
Стопля ли се, бързо ще си тръгна.
Или ако искаш - ще остана.
И тогава заедно ще слушаме
нотите на лунното вълшебство.
Остави ме да заспя до тебе, сгушена
като в най-топлия спомен от детството...
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post.html
Не ме намираш...
Не ме намираш... Може би защото,
живея някъде ужасно надалеч.
От другата страна на този облак,
заседнал тъжно в твоето небе.
Градчето ми е много, много малко.
Три къщи само и безброй луни.
Живея с еднорог и две русалки,
и няколко отколешни мечти.
Тук всичко ти изглежда нереално-
една бродерия със нишки от слънца
по тънкото платно на онзи залез,
след който не започва вечерта.
И нямам нищо... само бели листи,
върху които ти рисувам слънчоглед.
Не ме намираш... А пък аз съм близко-
на педя обич само съм от теб.
https://caribiana.blogspot.com/2009/10/blog-post_05.html
И тогава...
Ще бъде нощ. Безсънна, като днешната.
И също като днешната - разнежена.
Аз ще съм най-красивата му грешка,
която е допускал от небрежност.
Но днес и аз, и той, не знаем...
Светът е пълен с много километри,
които образуват разстояния
между пресъхналите длани на ръцете ни.
А днес и аз, и той, не знаем още...
Но двамата безсънно се измисляме
в хиляда и една безкрайни нощи.
И някой ден ще се напишем в приказка...
https://caribiana.blogspot.com/2009/09/blog-post_3223.html
И по-красива е нощта...
Понеже градът уморено заспива,
а вънка е есен, звезди и небе,
аз ставам направо ужасно щастлива.
И влюбена в теб. И влюбена в теб...
За малко забравям, че ти си далече,
затварям очи и те галя със длан.
Секундата става по-дълга от вечност,
Големият Свят - по-малко голям.
Над мен срамежливо премигват звездите -
разпръснати капчици бяло сребро.
Луната се скрива безмълвно в очите ми.
Навънка е есен, звезди и любов.
https://caribiana.blogspot.com/2009/09/blog-post_22.html
Чакаш ли ме?
Седни във лодката на тънката Луна
и някъде отплавай... сред звездите.
Нощта е винаги по-нежна от жена
и те прегръща тихо, без да пита.
Сънувай ме отново. Все едно
за пръв път чуваш тихите ми думи.
Аз идвам... без да знам защо...
И много, много дълго те целувам.
Но ти не се буди. Сънувай още...
Отвориш ли очи, ще се разпадна.
Не мога друго, но ще идвам нощем
и просто ще заспивам в дланите ти...
https://caribiana.blogspot.com/2009/08/blog-post_18.html
Аз без теб не мога...
...и по принцип, аз без теб не мога.
Нищо, че не искам да призная.
Качвам се на белия си облак
и препускам някъде в безкрая,
а пък всъщност, аз без теб не мога...
Но не питай. Дълго ще отричам.
Как да кажа - липсва ми посока.
Само безпосочно те обичам.
Ти не знаеш, но без теб не мога.
Някога едва ли ще ти кажа...
Стига ми да знам, че си наоколо.
Другото не ми е толкоз важно.
Важното е, че без теб не мога.
Все едно април ли е, или пък август.
Ако можех, щеше да е просто.
Лесно. И навярно щеше да е ясно.
Само че, уви, без теб не мога.
Чакам те, превърната в момиче.
Скрила съм си малко смелост в погледа,
колкото да кажа, че обичам...
https://caribiana.blogspot.com/2009/08/blog-post_5418.html
Поне насън ще се влюбиш в мен...
Това пълнолуние се протяга в очите ми
и не иска да спя. И не иска да спя.
По лицето ми бягат, светлопръсти, лъчите му
и ме правят загадъчна, полулунна жена.
Посребряват ми устните и ме галят, притихнали,
и аз ги целувам - един по един.
После те се промушват, свенливо, в косите ми,
тези бледи и нежни, пълнолунни лъчи.
По гърба ми рисуват вълшебни сияния -
пейзажи от сенки и златисти отблясъци.
И преплитат във мене безсънни желания...
А Земята ми става твърде малка и тясна.
И тогава лъчите ме вземат в ръцете си
и ме носят на някъде (Вероятно към теб.)
Залюляват ме лекичко и целуват лицето ми,
и по миглите тихо пада лунен прашец.
Ако дойда в съня ти - полулунна и влюбена,
ти недей да се будиш... Просто недей.
Тази нощ те обичам. А това пълнолуние
все ме кара да искам да осъмна до теб...
https://caribiana.blogspot.com/2009/08/blog-post_07.html
Улови ме...
Днес ще бъда лунна светлина.
И съм бяла. Контрастирам на нощта ти.
По контура на небето ти вървя,
за да легна после върху рамената,
и върху гърдите ти, и в дланите,
и по устните ти да прокарам пръсти...
Тази нощ съм лунна светлина
и дъхът ми някак си накъсано
топли скулите ти и се скрива във косите
миг преди да се разпръсна във зора.
Миг преди да се изгубя сред звездите
и да се превърна във жена.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_31.html
Ти също знаеш, нали?
И тази нощ не си заспивал. Знам.
Усетих те по дланите на здрача.
И таз нощ си страшно много сам,
но знаеш, че не можеш да заплачеш.
Във пулса ти препуска тишина,
а всъщност, ти се иска да извикаш.
Сега съм с теб, обаче. Дай ръка.
И запомни, че адски те обичам.
Сред другите мъже, които в мен
чертаят с погледи посоки и си тръгват,
аз тайничко си пазя само теб -
единственият, който не замръква
със някакво объркано сърце,
а с устни, нецелунати от мене.
Ти нямаш име, нито пък лице,
но някак си успял си да ми вземеш
страхът, че аз съм сам-сама...
Защото зная, че сега те има.
Представям си как мъжката ти длан
заравя нежно пръсти във косите ми
и чак тогава мога да заспя,
спокойна, тиха, усмирена.
Измислям те, но знам, че ти си там -
във центъра на моята вселена.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_30.html
Стига ми...
Откакто тръгна, думите ми спряха...
Дали ги взе със тебе, или просто
се сгушиха в сърцето ми и онемяха -
такива малки, тъжни, боси...
Откакто тръгна, тръгна си Небето.
И Вятърът си тръгна. И Луната.
И стана празна цялата планета.
Останахме сами със Тишината.
Откакто тръгна, станах много тъжна.
Не плача много. /Бях ти обещала!/
Но знаеш ли, не мога да те лъжа -
от както тръгна, аз съм оглушала
за песните на птиците, за хората,
за думите на Лятото върху вълните.
Не ми се слушат. И не искам да говоря.
Сама ми е добре.
И те обичам...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_23.html
To...
Това не влиза във графата "чувства".
Това съвсем не е любов.
Изглежда, някак съм пропуснала
да разбера какво е то.
Но то ме прави по-безсънна.
И по-щастлива. И по-сама.
По-женствена съм. И по-тъжна.
И по-усмихната. И по-добра.
Обичам те, но не е всичко.
То прави всичко по-така...
И по-така си те обичам.
И по-така си те мълча.
Не, не... това е нещо по-различно.
Не мога да го обясня.
Но е огромно. И прилича
на взрив от звук и светлина.
Какво, като сега те няма.
Какво, като небето спи...
Земята не е толкова голяма-
не може да ни раздели.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/to.html
На разсъмване...
Все някога ще стане и това...
ще се събудя, топла, във ръцете ти.
Ще се събудиш, тих, във мойта длан.
И всичко ще е просто шепотно -
и моят глас, и твоите очи,
и слънцето, помилвало небето,
и птиците, и бледите звезди,
които гаснат, уморени по лицето ми,
и устните ми, и дъхът ти, и нощта,
и вятърът, преминал през стъклата...
Все някога ще стане и това...
Аз те обичам. И ще го дочакам.
Дори да бъде в някой друг живот,
в друга вселена, в друго време...
Аз вярвам в тази истинска любов.
А ти? Ти вярваш ли във мене...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_1067.html
Най-нежните невидими ръце...
Ти ли идваш шепнешком в съня ми
и оставаш с мене цяла нощ?
Ти ли топлиш голото безсъние,
свило се във празното легло?
Твоите ръце ли ме докосват,
плахо, като вятър призори?
Устните ти бавно омагьосват
тъмното на моите очи.
Знам, че ти си този, който пише
с топъл дъх по голото ми рамо.
Който ме превръща във въздишка
във съня ми... във съня ми само...
Хайде, идвай... Нека да сънувам.
Погалѝ ме с устни да заспя.
После много дълго ме целувай
в сянката на бялата Луна.
Нищо, че когато се събудя,
с теб сме само смътни силуети.
С тебе ми е непростимо хубаво...
Искам да заспя в ръцете ти...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_6059.html
Дъжд
По устните ми твоят дъх шепти
най-нежното магично заклинание.
По кожата ми тръпнат и пълзят
ръцете ти, превърнати в стенания.
А след това, на ред съм аз -
със длани проследявам пулса ти.
Докосвам те. Едва. Едва...
И после пак. Обаче с устни.
Очите ми са тъмни като грях.
И нещо в тях напомня изкушение.
Потъва погледът ти бавно в тях,
и ти потъваш целият. Във мене.
Навън вали ли? Господи, не знам!
Във мене се взривяват сто планети.
И ставам мека, топла, и... жена.
А ти заспиваш тихо във ръцете ми.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_6059.html
Божествено
Ръцете ти са праведни, когато
рисуват грях по тялото ми сутрин.
Пречистват до въздишка тишината
в смиреното мълчание на мойте устни.
Покръстват с шепот облото очакване
на мекотата, сгушена в гърдите ми.
Покорно тръпнат капчиците влага
от досега на святата ти истина.
Аз ставам храм за мъжката ти изповед.
Поемам в себе си от твойта безутешност.
И се разтварям искаща и искана
в молитвата на пламналите свещи.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_6059.html
Устните ти след полунощ
Тези твои устни... как разнежват
тялото ми - женствено и топло.
Как полека, бавно ме повеждат
през свенливите ми тихи вопли...
Как гърдите ми набъбват и узряват,
а езика ти чертае лабиринти...
Как настръхвам цялата от дланите ти.
И е страст... и обич... и интимност...
Как за тебе се разтварям и те моля,
до задъхване те моля да ме имаш.
Как трептя, докато ставам твоя,
как потъваш в мене и изригваш,
как пулсираш в мекото ми лоно
и обгръщам с цялата си нежност...
по-дълбоко, чак до изнемога
в мен... задъхано блаженство...
Как дъхът ти се разбива в мене;
дрезгаво ме викаш, отмаляло...
как съм пълна с теб. И със безвремие...
Устните ти... Голото ми тяло...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_6059.html
Заради теб...
Бих прекосила цялото небе,
да стигна призори при тебе.
И Слънцето бих носила в ръце,
да може утрото ти да е светло.
По здрач, събрала бих звезди,
които да оставя над леглото ти.
Изрязала бих всичките бодли
по трудните пътеки на живота.
Направила бих сто вълшебства,
да можеш и на сън да си усмихнат.
Когато е за тебе - ми е лесно.
Навярно е защото те обичам...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_10.html
Когато си далеч...
Когато си далеч, Земята
е някаква огромна тишина.
Ужасно празна е. И само вятърът
напомня, че не съм сама.
Когато си далеч, небето
рисува облаци, вместо звезди.
Когато си далеч, сърцето ми
забравя, че е нужно да тупти.
Когато си далеч, се чудя,
дали преди да се намерим ме е имало?
Или започнах истински да съществувам
едва когато с тебе се открихме...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_9795.html
Всеки ден, все във теб...
Малиновите устни на небето
целуват рамото на хълма и заспиват.
А аз си мисля тайно за ръцете ти
и ставам малко по-щастлива.
Два вятъра се шмугват тихомълком
в разрошените гриви на на тополите.
А аз във мислите си тайно те отмъквам
и ставам твоя. Много-много твоя.
След малко няколко звезди ще се събудят.
Нощта ще слезе ниско над морето.
А аз... отново ще се влюбя.
И пак във теб... И все във тебе...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_06.html
За един сън...
Само насън те целувам.
На яве не смея.
Плаха съм, много.
И много мълча.
Но когато заспивам,
така те копнея,
че не мога да спра
и не мога да спра...
За това те целувам
едва доловимо...
Плъзвам галещи пръсти
по твойто лице.
И от обич замирам...
от обич замирам.
Не отваряй очи.
Чу ли? Недей...
Оставѝ ме със устни
да напиша по твоите
как до премала
те искам до мен...
Оставѝ ми съня.
Оставѝ ми го. Моля те.
А аз във замяна
ти оставям сърце...
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_9027.html
Зад мълчанието
Когато ставам мълчалива, е защото
думите отказват да са силни.
Замлъкват във гърдите ми. И толкова.
И само тишината в мен прелива.
Остават чувствата, които наедряват
и няма букви, със които да напиша
за тази обич, толкова голяма
и толкова обикновена - като дишане.
Тогава просто ставам много тиха.
Мълча ужасно дълго. Не нарочно.
Тогава в мен остават само стихове
и обич. Много, много обич...
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_3285.html
Обичам те. Това е.
Обичам ли те? Господи... не знам!
Ако е обич - значи ми е първата.
Защото никога и никой до сега
не ме е карал толкова да чувствам,
че цялата съм станала небе,
в което Слънцето отказва да залезе.
Изгрява непрекъснато. И без да спре
оплита мислите ми в топли мрежи.
Че лятото е дълго цял живот,
а пък животът е безкраен и несвършващ...
Това ли е? Това ли е любов?
Да нямаш дом, а да се чувстваш в къщи
навсякъде, където има Теб,
навсякъде, където те долавям.
Не се побирам във едно сърце -
ужасно тясно е във него. Обичта ми
е страшно много. И тежи.
Пулсира в мен и иска да прелее...
Не казвай нищо. Моля те... Мълчи.
За първи път обичам. И не смея
да кажа нищо, тъй като не знам
дали със думи няма да начупя
на тази обич крехката душа.
А тя ми е безкрайно скъпа...
Обичам те. Наистина е обич.
Не знам какво било е до сега,
но просто е различно. И не може
да го объркам пак със любовта...
И всички тези думи са излишни...
Защо ги пиша - даже и не зная.
А можех да не кажа просто нищо.
Обичам те. Обичам те. Това е.
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_7575.html
Просто усещане...
Разлистѝ ми сърцето със пръсти разнежени,
изпиши всички страници с обич.
Аз съм твоя (не знаеш ли?) от хиляди вечности.
Да съм нечия друга - не мога.
И не смея да питам закъснелите птици
теб дали са те виждали някъде...
Аз мълча и те топля - сълза под ресниците.
И умея... Умея да чакам.
Ти целувай мечтите ми с устни-безплътия.
Остави ми по тях отпечатъци.
Аз за тебе превръщам нощта си в безсъние.
И във дом за надежди - душата си...
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_4512.html
Луната знае всичко
Понякога те виждам как вървиш
по непознати улици и чужди гари.
Над теб блещукат сънени звезди
и сигурно за мене ти разказват.
И става тихо в този странен град.
Замлъква всичко. Всичко оглушава.
И аз долавям твоя пулс в нощта
да бие с моя, точно там, от ляво.
Тогава те целувам, мили мой...
На прага на съня си те целувам.
Не знам дали си го усещал, но
от сто живота вече те сънувам.
И за това те виждам как вървиш
по непознати улици и чужди гари...
И те прегръщам, след като заспиш.
И те обичам, мили мой...
Не го забравяй.
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_07.html
Обещай ми...
Защо не идваш? Пуста е нощта
и във косите ѝ препуска вятър.
Без теб наистина не мога да заспя
и стискам в дланите си тишината.
Къде остана? Тъжен е градът
и всичките прозорци са му тъмни.
Без теб очите ми наистина мълчат
и чакат безнадеждно да се съмне.
Нали ще дойдеш? Шепотът съм аз
и разпилявам себе си в небето.
Кажи ми, че си тук... А аз ще знам,
че тази нощ заспивам във ръцете ти.
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_1222.html
Ще ме опазиш ли...
Аз много, много дълго не заспивам.
Почти докато не заспи нощта.
Под клепките си тихо те откривам
и после те пренасям във съня.
Рисувам с пръст по дясната ти длан
едно сърце. И после го целувам.
Оставям му и пулс, и топлина
от мекото докосване на устните.
Стисни го в шепата си. То тупти.
И цялата вселена е побрало...
Сънувам ли те, обич? Може би...
Но с теб се чувствам себе си. И цяла.
Сега заспивам. Води ме Съня...
По миглите ми спуска лъч Луната.
Но знам че в теб, във дясната ти длан,
на сигурно съм скрила обичта си.
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_6368.html
Подари ми този сън...
Постой при мен. След малко ще заспя.
Но ти не тръгвай. Остани до мене.
Виж - гаснат светлинките на града
и някак си звездите стават по-големи.
Усещаш ли как плахата ми длан
се сгушва доверчиво във ръката ти?
А вън една усмихната Луна
танцува в облаците, сякаш те е чакала.
Не тръгвай още... Остани до мен.
Незримо-истински, поискай да съм твоя.
Бъди ми тази нощ едно небе,
в което да покълна като полет.
Когато стъпя, босонога, във съня,
ме целуни. Аз искам нежността ти.
Не тръгвай още... Крехка е нощта
и устните ѝ галят тишината...
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_1468.html
Което никой друг не може...
Прозрачните коне на моя сън
те носят през косите на вселените.
Вали любов. Любов вали навън
по всички безпосочия на времето.
А аз се пиша с шепот под очите ти
и стъпките ми водят до Луната.
Обичай ме. Обичай ме, обичай ме!
Какво, като насън си само вятър...
Какво, като не ме целуваш на разсъмване?
Аз мога да ти подаря безкрая!
Звезди, като вулкани в тъмното.
И правото безспир да ме мечтаеш...
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_04.html
А теб те няма само
Иска ми се да си тук, до мен,
когато ти тежи от преумора.
Да скрия думите ти със ръце
и ей така, с очи да си говорим.
Да бъде тихо. Много, много тихо.
Светът да чезне в пазвата на мрака.
Луната мълчаливо да се вплита
във дланите на облака разплакан...
Да те докосна с устни. Пак. И пак.
Отново, и отново, и отново...
В прозореца да пада лунен прах,
примесен с капчици-сълзи на облак.
А ние с тебе просто да мълчим.
И да е тихо, топло и уютно...
Едва тогава можеш да заспиш
вместо с възглавница - на скута ми.
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_965.html
Не знам дали си чувствал топлината...
Не знам дали си чувствал топлината,
когато съм сънувала, че те целувам.
Не знам дали си шепнел думите ми,
когато дълго съм стояла будна.
Не знам дали дъждът ме е рисувал
по късните прозорци в тишината ти.
Не знам дали изобщо си е струвало
да те заключвам шепнешком в душата си...
Но знам, че ако мога да докосна раменете ти
със плахи, много плахи устни,
ще бъда най-щастливото момиче на планетата.
И няма да поискам да те пусна...
https://caribiana.blogspot.com/2009/05/blog-post_623.html
Чакай ме...
Не ме сънувай тази нощ. Недей.
И без това сама ще дойда.
Направила съм впряг от ветрове
и някак съм уверена в посоката.
Ти спи спокойно. Аз ще долетя
през сребърните нишки на мъглата.
И цяла нощ до тебе ще стоя.
И ще се влюбвам в тебе без остатък.
Когато се почувствам уморена,
за малко ще се сгуша до гърдите ти.
Ще слушам пулса ти безкрайно дълго време,
чак до когато трябва да отлитна.
Ще те целуна. Някъде към пет.
Да бъда първа, още преди изгрева.
Ще ти оставя мъничък куплет,
за да си сигурен, че мен ме има.
Не ме сънувай тази нощ. Недей.
Аз вече полетях с криле от вятър.
Ако не вярваш - погледни небето.
Ще видиш силуета ми върху Луната.
https://caribiana.blogspot.com/2009/05/blog-post_9275.html
Не знам сънувала ли съм те...
Когато нощем идваш уморен,
аз спя. По-кротка и притихнала.
А ти отключваш късното небе,
потънал в аромата на косите ми.
Докосваш с устни лявата ми длан
и тихо влизаш в будните ми стихове.
Понякога оставяш къс Луна
във ъгълчето на смутените ми мигли.
Когато се събудя, съм сама.
Но във дланта ми малък отпечатък
напомня, че се случват чудеса...
А пътищата са известни на сърцата.
https://caribiana.blogspot.com/2009/05/blog-post_23.html
Не разбираш ли...
Не... Не ме превръщай в някаква мечта.
Не ме затваряй в сън или фантазии.
Аз имам дъх, и пулс, и рамена,
и устни... и за теб съм ги запазила.
Аз имам нежност, колкото света,
която просто трябва да раздам на някого.
И за това не мога да заспя.
И за това не спирам да те чакам.
И... моля те... не ме превръщай във копнеж!
Копнежите умират на разсъмване.
Аз имам обич във това сърце,
която просто трябва да се сбъдне!
https://caribiana.blogspot.com/2009/05/blog-post_1024.html
Познавам те...
Когато те сънувам, нямаш име.
Защото то съвсем не ти е нужно.
В съня ми само двамата се скитаме
до ъгъла на моето събуждане,
където гаснат восъчни звезди
и плачат люляците с дъх на пролет.
А ние с теб задъхано мълчим,
изгубили инстинкта да говорим.
Когато те сънувам, зная кой си.
Защото те нашепва тишината.
А аз съм твоя. Безгранично твоя
в очите ти, в които ме сънува лятото...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_27.html
Усетѝ го...
Аз само като шепот ще те галя
със устни, слепи от копнежи.
Те много тихичко ще изговарят
събраната във мене нежност.
И цялата ще се прелея в теб -
душа в душата, огън в огън.
Тогава сигурно ще разбереш,
че те обичам непростимо много...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_8604.html
На твоя прозорец ...
Добър вечер. Вънка спи града.
Ти самичък ли си? Да? Аз също...
И ми стана скучно. За това
тръгнах да си търся сънища.
Как дойдох при тебе ли? Не знам.
Просто тръгнах ей така, на слуки.
Може би доведе ме Нощта...
Или пък Съдбата... или друго...
Ще ме пуснеш ли при теб? Вали...
А прозорецът ти ми изглежда топъл.
Долетях с чадърче на звезди
и си нося лунен прах във джоба.
Как летя ли? Ами... аз не знам.
Просто вярвам, че го мога и това е.
И пристигнах като на шега
на прозореца на тихата ти стая.
Искам да остана с тебе тази нощ.
Вън е мокро. И е страшно. И е тъмно.
Ще остана, само докато
във прозорецът започне да се съмва.
Имам нужда само да се сгуша
в твоите ръце... поне за миг...
После двамата, в дъжда заслушани,
може би ще можем да заспим?
Всъщност... тръгнах да си търся сънища...
Може ли да изсънувам теб?
Всяка нощ, навярно, ще се връщам
да заспивам в твоите ръце...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_8104.html
Шепа ноти
Някой свири на пиано. А нощта
връзва леки люлки между клоните.
В тях врабчетата, притихнали, ще спят.
И е пролет... толкова е пролет!
Нотите, като въздишка леки,
се издигат плавно над града.
И по техните невидими пътеки
стъпва, босонога, Любовта.
Бих могла да се разплача, но не искам.
Просто... имам нужда да съм влюбена.
А мелодията тихо се разплисква
и заглъхва някъде из тъмното...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_18.html
Позволи ми...
Отварям си прозореца. Да влезе нощ.
Какво като е хладно. Аз съм топла.
Луната е виенско колело,
което ме завърта наобратно.
А някъде по въздуха трепти
една изплъзнала се мисъл, че ме искаш.
Улавят я високите звезди,
и после вятърът я спуска ниско, ниско.
Почти... почти до моето лице.
Усещам, сякаш ме целуваш.
Недей да казваш, моля те, недей,
че ти дори... дори не съществуваш.
Защото аз си зная, че си там...
Макар, че "там" къде е... кой ли знае.
Но аз те чувствам в пулса на нощта
и просто имам нужда да мечтая.
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_17.html
Kaжи ми...
Толкова ми е самотно тази вечер...
Нямам сили даже да шептя.
Ще запаля седем бели свещи
в храма на зелената Луна
и ще си поискам да направи
мъничко вълшебство. Само миг,
в който да се случи любовта ми
в ириса на твоите очи.
В който да повярвам, че за мене
мислите ти пишат стих след стих.
И мигът да стане на безвремие
в тъмното на моите коси.
Само миг, във който да те чуя
над заспалата от дъждове Земя
и да знам, че всичките ти думи
ще рисуват в мене Любовта.
Толкова ми е самотно тази вечер,
че е просто... просто непростимо!
Все едно е колко си далече.
Моля те, кажи ми че те има...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/ka.html
Просто знам
Не знам защо, но вярвам, че ме има.
И то не другаде, а точно в теб.
В онези тихи кътчета необратимост,
в най-нежното на твоето сърце.
И точно там е истинската вечност-
от хиляди животи в тебе спя.
Защото аз съм онзи малък трепет,
от който се разлиства любовта.
Какво, че съм сама и ти си сам...
Не е възможно да не се открием.
Не виждаш ли? Поникват ми крила,
когато чувствам, че край мен те има.
Как знам ли? Каза ми го Вечерта.
По дрехата на Залеза ми го написа.
Пази ме, моля те! Във тебе спя...
в най-нежния копнеж да си обичан.
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_14.html
Посветила съм ти всички сънища...
Преди заспиване се чувствам най-сама...
Луната само ме рисува с тънки пръсти.
А аз се сгушвам в във една мечта,
в един копнеж за твоето присъствие.
В очакването да усетя твоя дъх
да плъзне топлина по мойте длани.
Едва тогава ще успея да заспя,
спокойна, че ще пазиш любовта ми.
Но е безкрайно тихо. Две звезди
протягат тънички лъчи една към друга.
Не знам дали ще се докоснат... Може би...
А може би ще бъде непосилно трудно.
Но в мен трепти като светулково фенерче
едно желание да чуя как ме викаш.
Преди заспиване те чувствам най-далечен.
А искам повече от всичко да те стигна.
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_13.html
Не съм ти сън
Не съм ти сън. Нали? Не съм ти сън.
Събуден си и мен ме има.
Прозорецът ти е с очи навън,
към бледожълтото лице на изгрева.
И аз вървя по тъничкия ръб,
съшил земята заедно с небето.
В очите ми събужда се денят
и слънцето изгрява от ръцете ми.
А ти ме чакаш. Цял един живот...
Да те докосна с устни и да кажа:
-Здравей. Позна ли ме? Донесох ти любов.
Вземи я цялата. За теб я пазех.
А после... после ти ми разкажи...
Останалото ти си го сънувал.
На мен сега така ми се мълчи...
А ти не спирай. Още ме целувай...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_1265.html
Дали от пролетта...
По шията ми - капчици роса.
Докосва ги самотен лъч. Просветват.
Събуждам се в постеля от трева.
Не съм момиче днес. А цвете.
И ти ще бъдеш вятър. Или дъжд.
Ще ме целуваш с много меки устни.
Тъй както страшно нежен мъж
по кожата ми утринно се спуска.
Не съм момиче днес. Не съм жена.
Лале съм и свенливо се разтварям.
От топлата ти, ласкава ръка
попивам обич цялата. И паря.
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_12.html
Ще дойдеш ли във този летен град?
Ще дойдеш ли във онзи летен град
със гълъби и слънце по площадите,
където вечер, след камбанения звън
заспиват старите оранжеви фасади,
където пулсът ти е с ритъм на прибой,
а изгревът е със криле на гларус,
където стъпките ти чезнат във покоя
на каменните топли тротоари,
където кестените палят бели свещи,
разперили листа, подобно длани,
където времето е миг, но е и вечност
във пурпурната мантия на залеза...
Където аз ще се престоря на момиче,
родено от солта и от морето
и устните ми нежно ще се учат
да разгадават линиите на лицето ти...
Ще дойдеш ли във този летен град?
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_02.html
За дъжда, миражите и обърканите чувства...
Все вали, и вали, и вали...
Кой качи водопад на небето?
Някак странно и тъжно красив
този дъжд прекроява сърцето ми.
Кара всички посоки във мен
да се слеят в една - все към тебе.
И пулсира с капчуков копнеж
всеки трепет, покълнал във вените.
По пунктира на твоята обич
много плахо ще тръгна сама.
Ще повярвам, че сигурно може
да премине във плътна черта.
Само дето не знам, дали ти
ще повярваш, че аз те обичам.
И на мен ми е трудно така...
Нямам чувства, да бъдат отричани.
Но сега...но сега, но сега...
през прозореца виждам как идваш.
Силует от дъждовна вода.
И сълзичка на края на миглите.
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_22.html
Ако можеш, обичай ме...
Не пресявай през своето сито
мойте думи. И мойте сълзи.
Аз не съм ти вода ненапита.
Но съм извор сред тези скали.
И съм полъх от вятър в тревите,
и парченце зелена Луна.
Аз съм крайче от дъхава пита,
с вкус на мед и на капка роса.
Аз съм чаша нагарчащо вино.
И вселена, и бряг, и посока.
Аз съм допир от тяло. Картина.
И утеха, и жажда... и болка.
Аз се смея. Тъгувам. Мълча.
Аз съм същата - страшно различна.
Аз създавам. Но също руша.
Ако можеш, такава обичай ме...
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_19.html
Кутията на Пандора
Защо не чу, като ти казах "Не отваряй!"?
Защо поиска да надникнеш в мен?
Сега очите ти сълзят и парят
и въздухът нагарча, нажежен.
Ръцете ти треперят. Дишаш тежко.
Умираш ли? О, не. Би бѝло лесно...
Не трябваше във мене да поглеждаш.
Със думи се играе бесенката.
Сега поне разбра ли ме какво съм?
Капакът се затваря много трудно.
Във отговор на твоите въпроси
аз дълго ще остана будна.
Защото аз съм болест във душата ти,
защото щипя като сол във раните.
Защото съм ти черното проклятие.
Защо не чу, като ти казах "Не отваряй!"?
От любопитство ли... От обич? Хайде стига...
От обич никой в мене не поглежда.
Ако го правеше - щеше да види -
на дъното съм скътала надеждата.
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_7340.html
Вместо прегръдка
Ще се стопя като един мираж
сред пясъците на пустинята.
Не казвай нищо за това,
което двамата не стигнахме...
От думите ти ме боли.
А тебе те боли от моите.
Нормално е да завали.
Но стават хлъзгави завоите.
Не ме помнѝ. Не ме помнѝ.
Не искам да ти бъда камък.
От мене ще си прогориш
в сърцето точно нова рана.
Нали не си щастлив така?
Нали не мога да съм Нея?
Целувам те.
Ще си вървя.
А ти бъди щастлив.
Без мене.
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_16.html
Бавно идвам...
Когато залезът се пръсне по небето
и птиците повярват в пролетта,
когато всички думи във сърцето ти
замлъкнат и се вслушат в обичта,
когато устните ти се научат нежно
по кожата ми да рисуват огън,
когато във очите ти копнежът
стопи заключената в мен умора,
вземи ме. Твоя съм. Напълно.
Стаена, кротка, светла и добра -
едно цветче, в душата ти покълнало,
под топлите ръце на любовта...
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_15.html
Което нямам сили да ти кажа...
Скрий ме много вътре в себе си,
да забравя колко ме е страх.
Нека в топлината ти унесена
тази нощ спокойно да заспя.
Приюти ме в нежните си длани,
и изтрий сълзите от преди.
Няма път и няма разстояния.
Само нощ. И аз. И ти.
Устните ми тихо те прошепват
и целуват липсата ти в мен.
Ти нали повярва във вълшебства?
Значи ще се сбъднем някой ден.
Дотогава скрий ме силно в себе си,
както аз те пазя там, във ляво.
Нека да усетя как в сърцето ти
цялата ми обич се взривява.
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_13.html
Извънсезонни чувства
Пожарите на дългите лета,
в които търсех твоята крайбрежност,
преминаха във тъжен листопад
по клоните на есенната нежност.
Един оранжев късен минзухар
проби земята с острата си жажда.
И после зимата затрупа с тишина
онези думи, дето те възраждаха.
Аз станах най-невидимия слънчев лъч
и много тайно стигнах до ръката ти.
А след това търкулна се светът
по дългите пътеки на раздялата.
Навярно може само пролетта
да ме напише нова. И по-правилна.
Но ти едва ли имаш топлина,
която да ме стопли огледално.
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_7734.html
А толкова имам нужда от теб...
След всяка обич странно опустявам.
В мен звуците се блъскат, непроронени.
По тялото ми плъзват сто лиани
от някакви мъгливи, сини спомени.
В очите тихо гаснат световете,
които вчера пръскаха искрици.
И става някак мъртво във сърцето ми.
По-мъртво от пречупени криле на птица.
Прибирам си косите. И надеждите.
Затварям всички чакащи прозорци.
В картонена кутия скривам нежното.
И късам стълбите, които водят Горе.
След всяка обич слагам катинари.
И стават все по - тежки от преди.
Пътеките към мен жаравно парят.
И всяка стъпчица по тях ще те боли.
Така че помисли добре, дали да тръгнеш.
Боля ужасно. И ужасно ме е страх.
Защото, знаеш ли, ще бъде много трудно.
А всъщност, имам много обич да ти дам...
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_04.html
Идея нямаш колко те обичам...
Идея нямаш колко те обичам...
Идея нямаш колко ме е страх.
И как съвсем безпътни криволичат
пътеките из моята душа.
И за това понякога замлъквам,
заслушана в гласа на пеперудите,
защото ми е непосилно трудно
да изговоря с прости думи чудото.
И за това понякога се скривам
под сянката на първото кокиче.
Защото чакам в мене да премине
страхът от силата, с която те обичам.
Когато превъзмогна себе си,
когато скъсам на парченца този страх,
ще се заключа тихичко в ръцете ти
и цяла вечност ще остана там...
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_03.html
Послевкус
Предвкусвам устните ти,
спрели върху моите.
Ръцете ти са пролетни поветрия,
отвели от очите ми покоя
на на набразденото от скука
равноденствие.
Предвкусвам устните ти,
шепнещи в косите ми.
Ръцете ти са летни новолуния,
рисували по мене ненаситност
в пролуките между задъханите
думи.
Предвкусвам устните ти,
върху спящите ми мигли.
Ръцете ти са светли откровения,
събудили копнежите ми тихи
да пожелая силно
да ме вземеш.
И след това оставям по небцето ти
черешов дъх
с кристалче захар.
Когато спя на топло във ръцете ти
а ти докосваш с устни
небесата ми...
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_25.html
Знаеш ли...
Може би за тебе съм я пазила
цялата си нежност. От години.
Да затвори белезите от порязано,
набраздени по душата ти ранима.
Ще те прилаская във ръцете си,
да погаля спящите ти клепки,
да те скрия тихо вътре в себе си,
в тайната къщурка на сърцето.
Да опитам с топлите си устни
да прогоня зимата в очите ти.
Да усетиш само с длани пулса ми,
после да го вземеш във гърдите си.
Знаеш ли... за тебе съм я пазила
цялата си нежност. От години...
И сега тя просто те позна.
Нека да е твоя... Позволи ѝ.
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_22.html
Разкажи ми...
Разкажи ми как ме търси тишината ти.
Как ме срича със задъхан шепот.
Как вървя по линиите на ръката ти
и пресичам линията на сърцето.
Разкажи ми как замлъкват думите
в ъгълчето на пресъхналите устни.
Как небето плаче от безлуние
в ризата на облак разпокъсан.
Разкажи ми... Направи магия
някак си да дойда във съня ти.
После в топлите ти шепи да се скрия
тиха, малка, твоя и безплътна...
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_17.html
От другата страна на настроението...
Фантазирам... Не мога да спра.
Ти вървиш през мрака прозирен.
Следваш моето плахо "Ела..."
и изгрялата в тъмното диря.
С топли длани докосваш вратите,
зад които е жив моят свят.
Само с поглед, без думи, ме питаш.
Само с поглед отвръщам ти "Да..."
После тихо прекрачваш през прага
и изпълваш света ми със себе си.
Ти си топъл, обичащ и галещ,
а пък аз се промъквам в сърцето ти
и така ми е толкова хубаво,
че по устните плъзват сълзи.
Аз съм толкова твоя и влюбена,
че душата ми даже крещи.
Всъщност, знаеш ли, твойте ръце
безумно, безумно ми липсваха.
Днес светът ми е пълен със теб
и всичко е толкова истинско...
и всичко е само фантазия,
която не мога да спра.
А без тебе светът ми е празен.
Ти не чу ли? Аз казах "Ела..."
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_7081.html
Понякога
Понякога гласът ти ме намира
и чак забравям колко си далечен.
Тогава те обичам до безсилие.
Но все остава в мене неизречено.
Понякога ти пиша със бездумия,
когато те обичам мълчаливо.
Когато те обичам до задъхване.
Когато те обичам до горчивост.
Но мостът е конец. А страховете ми
тежат. Тежат като Земята...
От тук до там е дълго като вечност.
А аз съм толкоз непростимо кратка.
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_11.html
Аз съм някакъв мъничък спомен...
Аз съм някакъв мъничък спомен -
петминутен, случаен и кратък.
Даже до днес не съм ти говорила.
Да, обаче, сега ми е скучно от чакане.
За това ще премина набързо през тебе,
ще подскоча по няколко опнати мисли,
ще си взема парченце от твоето време.
А пък ти ще решиш, че съм само измислица.
Че не помниш смеха ми, че съм нещо сънувано...
дежа вю, може би, или нещо такова.
И не си ме докосвал, не си ме целувал.
Ще махнеш с ръка и... изчезнах. Готово.
Аз отново ще стана мъничък спомен,
между другите, дето са страшно значими.
Но и двамата с тебе прекрасно го знаем -
само аз го умея това сърцебиене...
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_10.html
Липсваш ми...
Още дълго няма да заспят
звуците на твоето отсъствие.
Ще те шепнат с тъжния си глас,
скрит в извивката на топлите ми устни.
Ще се счупи нощното небе
и звездите тихо ще закапят.
В моите протегнати ръце
само липсата ти бавно ще догаря.
А луната ще обърне гръб.
И ще стане тъмно, много тъмно.
Още дълго няма да заспя...
Да дочакам ти да ми се сбъднеш.
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_3020.html
Анемонии
Посявам в мислите ти анемонии* -
изящни, с нежна красота.
Невинни уж. Ала отрова
тече по крехките стебла.
Не няма да умреш, не бой се.
Ще мислиш просто само мен.
Ще ме обичаш до експлозия.
Ще бъдеш сякаш претворен.
Посявам в мислите ти анемонии...
А мойте мисли чезнат все по теб.
Търся те в случайни силуети,
във отражения, в утайка от кафе.
И щом доксна с устни твойте устни
и вкуся анемонения сок,
ще принеса във дар любов възкръснала,
ще стъпя плахо в твоя бял чертог.
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_3258.html
*анемонията произхожда от Югоизточна Европа и Мала Азия. Може да се срещне в най-различни цветови разновидности. Варира от едри групи от цъфнали сини цветове до големи туфи от бели цветове по поляните.
Прочети още на: https://www.az-jenata.bg/a/4-za-doma/23806-anemoniia---nezhnata-princesa-sred-cvetiata/
(https://www.az-jenata.bg/media/az-jenata/files/articles/640x480/23a5dd1680d925d3bfae182229ce9c13.jpg)
До онзи ден, дори не те познавах...
Един такъв, съвсем небрежен,
дойде при мен и просто ме обикна.
Без никакви претенции. Без ултиматуми.
А аз дори и не успях да мигна.
До онзи ден, дори не те познавах.
А днес... съм влюбена неистово.
Изобщо не разбрах как стана...
Обаче съм щастлива, че е истина.
До вчера все се питах как, защо,
поетите възпяват любовта...
Но ето-ти дойде и ми показа.
И аз повярвах във това.
Две думи... Само две. Прошепнати...
Със топлина, със искреност, със нежност.
Не спираш да ги казваш. Аз не спирам...
Така започва нашата безбрежност.
И влюбени със теб, творим безвремие.
Рушим пространства, срутваме стени.
И няма жива сила на Земята,
която може да ни раздели...
Защото те обичам до полуда!
Защото знам, че ме обичаш до забрава.
Защото щом душите ни се търсят,
на другите какво ли им остава...
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_3258.html
Deja vu
Над заспалия град нежно пада мъгла.
Ние двама вървим по смълчаните улици.
Бледи призрачни лампи светят едва
и споделят със сенките свойте безсъници.
Сякаш всичко това е било и преди -
тази улица пуста и Луната вековна.
Ние пак така мълчаливо вървим,
сплели длани и мисли в прегръдка любовна.
Във времето сякаш наш'та обич прескача.
"Няма срещи случайни!"- прошепва съдбата.
А Луната усмихва се тайнствено в здрача.
Над заспалия град нежно пада мъглата.
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_3258.html
Един към друг
Пътувахме един към друг през времето,
без даже да разбираме това.
Пресичахме пътеки криволичещи
строяхме мостове... Любов? Съдба?
По звездни карти търсехме ориентир,
загубили контура на Земята.
Но вярващи, че някой ден,
ще се открием. И ще се дочакаме.
И бъдещето, скрито, кротко дремеше,
в кристална топка на магьосница.
А любовта пътуваше към нас
със свойта чувствопълна конница.
Сега сме тук, открили се в пространството.
От бяла чародейка сме орисани.
Чертаем вече двама своя път
и звездните атласи пренаписваме...
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_3258.html
Заставам на прага на свойта душа
Заставам на прага на свойта душа.
Завърнах се днес от краткото бягство.
Донесох ѝ дар - отстрани се видях -
неподвластна съм още на измамни богатства.
Пораствам. Разлиствам се. Ставам жена.
Коварно невинна и суетна небрежно.
И страшно ми беше. Но после разбрах -
оставам си аз. Сърцето е нежно.
И вече по-женствена, но по детски усмихната
аз пак ще заплитам лъчите в косите си.
И пак ще играя с Луната на жмичка,
и пак ще събирам звезди във очите си.
И пак ще рисувам слънца тебеширени
по стените олющени на къщите стари.
Ще целувам морето, ще се смея със вятъра
(те са моите вечни другари).
Момичето вчерашно днес е жена.
Измамно наивна, суетно небрежна.
Но още от моята женска душа
с усмивка широка момиче поглежда.
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_3258.html
Ако..., но...
Ако съм роза...
Ти си капките роса във утрото
проблясващи по моите листенца.
Пчелата, за която се разтварям.
И песента си нощем на щуреца.
Миг пролетен си и ме караш да цъфтя.
Вятър си, най-нежния за мене.
Лунен лъч, целунал ме в нощта,
а в слънчев се превръщаш денем.
Въздуха си - цяла ме обгръщаш.
Дъжд си и по мен се стичаш.
Като земята си ми нужен да живея.
А аз съм влюбена във теб. И те обичам.
Но съм жена, и...
Ти си този, който съм сънувала.
Мъжът, заради който съм живяла.
Единственият, който ме допълва
и с тебе заедно се чувствам цяла.
Превръщаш дните ми в поезия.
Със теб се чувствам защитена.
Обичана се чувствам и щастлива.
И сякаш... че съм преродена.
За мен си всичко, дето съм желала.
Единствен си. На никой не приличаш.
Не стигат думите да те опиша...
И аз съм влюбена във теб. И те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_3258.html
Просто... те обичам
Открих те без да искам. Слепешком.
Треперех цялата. И вече те обичах.
Сърцето ми усмихваше се мълчешком.
Душата ми превърна се във птица.
Понякога ми беше страшно. Без причина.
Но ти разстрелваше безмилостно страха.
В снега прокарваше за мен пъртина.
И заедно с мен във пламъци горя.
Ще бъда твоя. Винаги. До края.
И не на думи. Не, не се заричам.
Аз вярвам във това. Аз вярвам, зная.
И ти повярвай. Просто... те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_1496.html
Почти езическо
Ще те пречистя. С изворна вода.
Понеже тази, в църквите,макар и свята,
не може да изтрие любовта,
която е ръждясала в сърцата.
Ще те благословя, но не с молитва,
отправена към Бог или Мария.
Със стих ще го направя, който литва,
когато в него любовта си ти открия.
Ще те въздигна. Там, в душата.
От обич ще ти построя пиедестал.
Това ще бъде моята отплата,
че място във сърцето си ми дал...
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_8787.html
До утрото
Когато свойте плитки тъмнокоси
Нощта разпусне и покрие с тях света
и по небесните поляни хукнат боси
звездите диви и влюбчивата Луна,
в каляска от разрошени божури
със пъстрокрило-пеперуден впряг
лилави сънища към теб изпращам
със дъх на първи, недокоснат сняг.
Във тях пристъпям много плаха, тиха
облечена във теменужена мъгла.
Денят ти сив от мислите изтривам
и ставам твоя, чак до сутринта.
А с изгрева, от гларуси събуден,
по стълба, сплетена от слънчеви лъчи,
аз си отивам - сън недосънуван.
Ще се завърна пак, когато свечери...
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_9191.html
Моят храм
Моят храм е изваян от стъпки -
тези, дето към теб извървях.
Няма свещи. И няма икони.
Аз самата на кръста горях.
Моят храм са очите ти сутрин
и ръцете ти топли в нощта.
Без молитви. И без песнопения.
Всеки грях ще простя с тишина.
Моят храм е и в Ада, и в Рая.
Да пристъпиш във него дали си готов?
Аз не съм божество. Дар не очаквам.
На олтара сложи само твойта любов...
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_8940.html
Така и не можах да ти я дам...
Така и не можах да ти я дам...
онази нежност, дето ти я пазих.
Сега тя, свита, спи във мойта длан
а ти си никъде. И ти е празно.
Вали ли нощем твоето небе?
Превръща мислите ти във галери,
с които се завръщаш все при мен-
в червените полета на Венера.
А аз не зная как да продължа...
Не искам да се влюбвам в други.
Във шепата си още я държа -
онази лятна нежност, пеперудена.
Далечни ли са нашите планети?
Или са близо. Ние сме далеч...
Ако решиш... оставям да ти свети
прозорчето на моето сърце.
https://caribiana.blogspot.com/2008/12/blog-post_06.html
Обичай ме по-нежно от нощта...
Обичай ме по-нежно от нощта,
която слиза тихо от небето.
Когато ме докосваш, обещай,
че цялата ще ставам топъл трепет.
От устните ми си открадвай шепнешком,
мълчания, заключени в целувка.
В очите ми събуждай онзи стон,
от който думите сами замлъкват.
Обичай ме по-нежно от нощта,
защото тежките любови ме раняват...
Ако не можеш – нека съм сама.
Луната и до днес сама изгрява...
https://caribiana.blogspot.com/2008/11/blog-post_25.html
А есенния въздух ме обича...
Във нощи като тази съм различна.
Разпускам плитките на тъмните коси.
А есенния въздух ме обича
и с хладни устни нещо ми шепти.
Съблича дрехите ми и ми дава други-
ефирни, като звезден ореол.
От пръстите му цялата настръхвам
под тънкото си лунно кимоно.
Дори не знам дали ми е студено.
А есенния въздух ме целува.
Ръцете му копнеят да ме вземат
и само в неговия свят да съществувам.
С разпуснати коси и босонога,
във нощи като тази съм различна.
Небето се покрива с тънък облак,
а есенния въздух ме обича...
https://caribiana.blogspot.com/2008/11/blog-post_6769.html
Спомен
Не помня думите ти. Помня тишината,
която казваше, че ме обичаш.
Не помня пътищата. Помня вятъра.
И тъмното желание в очите ти.
Забравила съм също звездопадите.
Забравила съм всичките посоки.
Забравила съм лятото, цикадите,
и въздуха тръпчив на сенокоса.
А помня само тишината между двама ни.
Наситена. Лилава. Споделена.
Беззвучното докосване на дланите
когато ти поиска да ме вземеш...
И помня мълчаливите треви.
Дъхът ти, сенките, Луната горе...
А ти, ако си спомняш думи – забравѝ...
Помни ме тиха, лятна... твоя.
https://caribiana.blogspot.com/2008/11/blog-post_12.html
Зад завесата на нощта...
Ела... След залез ставам нежна.
Събличам бавно миналия ден.
Под миглите ми тихо се процеждат
желания със цвят на ветрове.
Изтривам делничните скучни думи
и уча нови. Пишещи любов.
Оставам топла. Чиста. Лунна.
Без отговор. И без въпрос.
Превръщам се във аромат на лято.
Смутена, иззад рамо те поглеждам.
В очите ми съзвездия изгряват.
Ела... след залез ставам нежна...
https://caribiana.blogspot.com/2008/11/blog-post_11.html
Ако те има...
Подръж ме в ръце. Но не гледай очите ми.
В тях съм заровила много сълзи.
Целуни ме по бузата. Разказвай ми приказка.
И просто за малко при мен остани.
Тръгни си, когато дъхът ми утихне
и пулсът ми стане по-подреден.
За да мога в съня си да бъда усмихната
нарисувай ми Слънце на леглото до мен.
Подръж ме до себе си. Да усещам сърцето ти.
Да се свия на точка и да вляза в съня.
Една светла магия за мен са ръцете ти.
Уморена се свивам във тях да заспя...
https://caribiana.blogspot.com/2008/11/blog-post_09.html
Апокрифни мисли
Сглобявай ме наново. От фантазии.
Кръсти на мен последния кошмар.
Недей да си признаваш, че ме пазиш.
Изтрий ме цялата. И тайно ме създай.
В косите ми дъхът ти се изгубва,
когато тръгне върху голия ми гръб.
Сънуваш ме. А толкова си буден!
Отричащите себе си... не спят.
По дланите ти паря. И ме има
в мига, във който рухваш уморен.
По котешки лениво се извивам
и тръгвам по мечтите ти. Напред.
А ти отричай. Колкото си искаш.
Дори, когато устните ти ме шептят.
Дори, когато ме превръщаш в писък.
Дори, когато ме крадеш от вечерта.
Отричай ме. И бавно ме възвръщай.
По шията ми напиши с език,
че все едно е днес дали сме същите.
Защото вечността е просто миг...
https://caribiana.blogspot.com/2008/11/blog-post_1383.html
Единствено след залез съм възможна...
От кратки сънища
единствено ме помниш.
Като ухание
на вино от цветя,
което си забравил
нейде в стомните,
а още от вкуса му
си пиян.
Във мислите си
опипом ме търсиш –
заоблена и мека
топлина.
А пръстите ти
сякаш са изтръпнали
от допира
до крехката ми длан.
Светът, във който
вечер ме създаваш,
утрата ти отричат.
От инат.
Един оранжев изгрев
разпилява
в сълзите ти
контура на жена...
https://caribiana.blogspot.com/2008/11/blog-post_02.html
Ти, който някога ще ме обикнеш...
Ти,
който някога ще ме обикнеш,
със всичките ми грешки и несъвършенства,
ще можеш ли да видиш във очите ми,
че съм оставила за тебе шепа нежност?
Ще можеш ли да премълчиш сълзите ми
и само рамото ти тихо да ме приютява,
когато разбера, че не съм силна...
когато бъда себе си, по женски слаба?
Ще може ли ръката ти да ме погали,
когато всички други ме отричат?
Ще можеш ли...
да ме намериш само...
Ти,
който винаги си ме обичал...
https://caribiana.blogspot.com/2008/10/blog-post_2182.html
Между моите устни и твоите...
Целувките ти сигурно са с вкус на утрин.
На облаци и крехка светлина.
Защото като ме целуваш във съня ми
по устните ми гасне вечерта.
По меките им топли очертания
дъхът ти плъзва нишка от копнеж.
Рисува обич, шепот и стенание.
Чертае линийка задъханост по мен.
По ръбчетата се разлива захарно,
По–тръпнеща от влюбения пулс.
Настръхва ме, подобно кратък вятър,
внезапно през прозорците нахлул.
На устните ми твоите заспиват.
И имат вкус на светла тишина.
Когато се събудя... ще те има ли?
Не знам...
целувай ме в съня...
https://caribiana.blogspot.com/2008/10/blog-post_30.html
Докосване
Мое кратко и нежно мечтание,
затвори тези тъжни очи.
Нека днес да сънуваме заедно.
Нека заедно помълчим.
Остави ме, с пръсти изтръпнали,
да погаля твоята длан.
Да докосна лицето ти, устните,
после, тиха, до теб да заспя.
Затвори ме в кръга на ръцете си
и стопли раменете ми с дъх.
И какво, че безкрайно далече си,
щом ме имаш, макар и насън...
https://caribiana.blogspot.com/2008/10/blog-post_4872.html
Ослушай се...
Не ти ли казах колко са студени
ръцете ми без твоите ръце?
И всички светофари са червени.
А аз не зная пътя за Към Теб...
Забравих ли да кажа колко много
очите ми те търсят, без да спят?
И нещо има в тях... парченца огън.
А той се е превърнал във сълза.
Не съм ти казала... Такава съм. Мълча си.
Но ти ме чуваш – лунна тишина.
Докосваш устните ми с твоите в съня си.
Така започва, май че, Любовта...
https://caribiana.blogspot.com/2008/10/blog-post_8789.html
...От себе си
Аз вече няма да се влюбвам никога.
Навярно и така ще оживея.
Ще скрия всичките безумни мигове,
в които спомените ми са разпилени.
Сърцето ми ще стане страшно скучно.
И пълно цялото с ехтяща празнота.
Да бъде мълчаливо го научих.
И... толкова. Какво е любовта...
Изглежда то обаче не поиска
във рамка от необич да е вплетено.
Намерих на гърдите си написано:
,,Отивам си. Обичам те.
Сърцето ти".
https://caribiana.blogspot.com/2008/10/blog-post_3186.html
Нашият Ден
Някъде, из листите на календарите
спи в очакване Нашият Ден.
Да намерят ръцете ми твоите длани...
Да намери сърцето ти пътя към мен.
Този Ден е оранжев. Със облаци бели.
С канелено-ябълков топъл привкус.
С ръкави от ноти на птичкови трели,
завързани с връзки от дъждов капчук.
Във джоба му има парченца от думички,
които със тебе ще подредим.
Сгрешим ли понякога – има си гумичка...
Изтрием ли грешките – да си простим.
На този ден в шепите има постеля,
в която, и спяща, все теб да обичам.
И синьо-лилави над нея се стелят
тихите сенки на дългото вричане.
Има прозорче. С прелитащи гълъби.
Има завески на жълти цветя.
Има и нещо бездумно и хубаво,
което не мога да изрека...
Този ден има задъхано утро,
което ме прави твоя изцяло.
Има следобед, провлачен до мръкване...
И е безкраен...да няма раздяла.
Някъде там, в календарните листи
тръпнещ ни чака Нашият Ден.
Дали е далече...или пък е близко?
Незная. Но зная – във него си с мен...
https://caribiana.blogspot.com/2008/08/blog-post_14.html
Като слънчоглед
Като слънчоглед по изгрев съм.
Със разтворени жълти листенца.
И се будя от приказен сън
в който с тебе вървим към Далечното...
Ти докосваш с лъчи топлодланни
мойте крехки копнежни съцветия.
Аз съм ехо и шепот полянен.
И съм твоя. Уханна. И светла.
И се взирам във теб. И те шепна.
Ти ме имаш разцъфнала лятно.
Слънчоглед съм... И жълто потрепвам
като вливаш във мен капки злато.
Все те искам с очи. Непрестанно.
И съм жадна. И още те търся...
Ти изгряваш във мен. Настоятелно.
И ме пълниш със обич и слънце...
https://caribiana.blogspot.com/2008/08/blog-post_03.html
Съвсем, съвсем егоистично
Все някога ще бъда уморена
от дългия си полет към звездите.
И ще поискам някой да ме вземе
във шепите си. За почивка.
Да ми свали крилете отмалели.
Със устни да ми вдъхне земен въздух.
В прегръдката си да ме залюлее.
И да го чувствам. И да ме почувства.
Да ме научи да обичам. По човешки.
Да ми покаже как се ходи по земята.
И ако някога ме види тъжна,
да каже:
- Пазя ги... Крилата ти...
https://caribiana.blogspot.com/2008/07/blog-post_6644.html
Стъпките ти...
Стъпките ти носят много лято
в сините пътеки на съня ми.
Влюбвам се във теб, когато
ме обичаш бавно. На разсъмване.
Сигурно на вричане прилича
тихото ми женско будене.
Казах ли ти днес, че те обичам?
Преди първите лъчи на утрото...
Устните ми сънено мълчаха,
но очите ми говореха за влюбеност.
После всичките Слънца изгряха.
Беше обич... Беше лудост.
Стъпките ти... тих, заглъхващ звън...
Малко тъжно... беше просто сън...
https://caribiana.blogspot.com/2008/07/blog-post_13.html
Над люлката ми бдяла е орисница...
Не зная защо съм такава.
Навярно е орис... Съдба.
Но винаги светла изгрявам,
дори след парлива тъга.
Със поглед събирам мелодии,
живели отдавна във мен.
И звънва със техните ноти
животът ми бял - прероден.
И руква смеха ми по стълбите.
В очите ми бягат звънчета.
И Слънцето гушва ме влюбено,
оплело ми люлка в ръцете си.
Тъгата се свива самотна.
Мърмори, прокудена в ъгъла.
Поглеждам я леко изкосо
и ето я - вече си тръгва.
Не зная защо съм такава.
Прости ми и сбогом, Тъга!
Навярно от светла орисница
си имам такава съдба.
https://caribiana.blogspot.com/2008/07/blog-post_05.html
Понеже искам да заспя в ръцете ти...
Понякога си те измислям уморен
от сивите парченца чужди погледи.
От празната вода на делника
и от горчивата му (вече) обредност.
Тогава сключвам двете си ръце
в прегръдка, като лято омагьосваща,
около твойте мъжки рамене,
изтръпнали за шарено докосване.
В очите ти подпалвам фойерверки.
И всичката си приказност ти давам.
Преливам ти лъчи на юлско слънце.
...Висулките умора се стопяват.
Понякога си те измислям уморен.
Да има повод да се сгуша до гърдите ти.
Уж е за теб. А всъщност... е за мен.
Когато идваш уморен в мечтите ми...
https://caribiana.blogspot.com/2008/07/blog-post.html
Твоя...
Усети ли ме? Чу ли ме? В съня ми...
Единствено във него те целувам.
Единствено във него (колко пъти)
съм твоя цялата. Не искам друго.
По устните ти отпечатвам името си,
което е въздишка. И дихание.
Под пръстите ти се взривява тишината
и на кристални късчета се разпилява.
По топлата си кожа те гравирам,
изтръпнала от обич. До безумие.
И тихо ти нашепвам женска святост
на тайния език на всички влюбени...
https://caribiana.blogspot.com/2008/06/blog-post_26.html
Тъмносините ръце на тази Нощ...
Разтварям се невидима в нощта...
Не искам никой да ме види плачеща.
Приличам на въздишка на пчела.
Приличам на отлитащо глухарче.
Приличам на един прошепнат вик
и спъвам се във празните си мисли.
Приличам на на фенер, но без светлик.
На кратък стих... така и недописан.
Наричам си сълзите с имена
и подарявам по едничка на звездите.
Разтварям се невидима в нощта,
за да поплача, в синьото и скрита...
https://caribiana.blogspot.com/2008/06/blog-post_19.html
Крехката ни сила...
Когато шепне на разсъмване Земята
със глас на свенливо момиче,
послушай... заслушай се... Тя ти разказва,
че мога безкрай да обичам...
Че мога да взема тъги и горчилки
във двете си женски ръце
и някак по чудо от тях да направя
искрящ пъстроцветен букет.
Че мога със устни сълзите ти мъжки
да скрия и да изгоря.
И после с конец и парченце надежда
да ти ушия крила.
Прилича на приказка. На цветна фантазия.
На... глупост дори ти прилича...
- Но стават вълшебства - ти шепне Земята -
когато Жената обича...
https://caribiana.blogspot.com/2008/06/blog-post_5493.html
В съня ти влизам...
Поисках да съм изсънувана.
Във всичките ти нощи. И до край!
Да бъда полъх от едно целуване...
Небе. И слънце. И жена...
Поисках да покълнеш в мен. И аз във теб.
Рисувах ти пътеките насън.
По кожата ти плъзвах мислите си,
облечени във вятърен парфюм.
Вземи ме в сънищата си! Завинаги...
Задръж ме. До гърдите си. Наблизо.
Затвориш ли очи - поискай ме ...
Безмълвно-влюбена, в съня ти влизам...
https://caribiana.blogspot.com/2008/06/blog-post_17.html
Заключени секунди в погледа му...
Когато ме заобичат очите му,
и дланите му като ме обикнат,
ще бъда мисъл, плъзнала по устните.
И шепнешком ще го извикам.
Ще се вплета във него мълчаливо.
И всичките му сетива ще нарека на себе си.
Ще бъда струйка дим.Ще се извивам
над грапавите му, неясни делници.
Със боси ходила и женски пръсти,
ще изкатеря трудната му нерешителност.
Ще вдишва аромата на косите ми,
когато сутрин ме превръща в изворна.
Ще бъде поглед по извивката на раменете ми.
Ще бъде дъх във шепите през зимата.
Когато отразена във очите му привечер,
притихнала и негова, заспивам...
https://caribiana.blogspot.com/2008/06/blog-post_01.html
Безсъниците носят... Теб
И ти ли като мен оставаш буден,
макар че всъщност страшно ти се спи?
И ти ли като мен мечтаеш чудо,
но не на сън. С отворени очи?
Кажи, и ти ли като мене не заспиваш,
а си говориш тихичко с Нощта?
Нали и ти в безсъници се скриваш
да търсиш в тях и мен, и любовта?
Нощта е жрица. И магьосница Нощта е.
Тя може да ни сбъдне сто мечти!
Аз... пак не спах... А просто си представях -
по лунните лъчи се спускаш Ти.
И някак много, много нежно ме прегръщаш.
Не казваш нищо. Ала аз си знам...
Една любов с вълшебен плащ обгръща
душите ни, преплели се в една...
https://caribiana.blogspot.com/2008/06/blog-post.html
Денят си тръгва...
Онзи прорез там, зад хоризонта
през който залезът започва да изтича
е част от мен. В минута съкровеност.
В която мога истински да те обичам.
По кадифените била на Странжда
(които се заоблят във безкрая)
прокапва вечер. С птичи стъпки.
В очи - с притулени мечтания.
Не чувстваш ли? Денят си тръгва.
Безмълвен. Остарял. Бездомен.
Ти не разбра. А всъщност беше
ужасно важен. И съдбовен.
https://caribiana.blogspot.com/2008/05/blog-post_8830.html
По Вселенските закони
На някакъв вселенски кръстопът,
ръката ти протегната ме спира.
Сред милиони търсещи очи
отново твоите намирам.
И някак странно, някак изведнъж,
във мене всичко почва да се връща.
А думите ти, топли като юг,
ме карат да се чувствам някак вкъщи.
Това си Ти - какъвто те познавам,
от онзи Първи Миг на Сътворение.
Когато взрив разцепи пустощта
и във сияние събуди се Вселената.
И от тогава все ни има с теб...
Животите си срещаме в спирала.
Какво е вечност? Ти и аз...
И вече знам – няма раздяла!
https://caribiana.blogspot.com/2008/05/blog-post_8016.html
Готов ли си...
Готов ли си за онзи дълъг поход
от твоя тайнствен свят към моя?
Готов ли си за прашните му пътища
и остри неочаквани завои?
Към мене ще те водят стъпките
на полунощни горски самодиви.
На птиците крилете ще са знаци,
и вярната посока ще разкриват.
Понякога навярно ще е страшно.
Ще бъде мрак. Студено. И мъгли.
Но ти (ако ме искаш) не се връщай!
По стъпките на самодивите върви!
И там, на края, на това пътуване
ще ме откриеш влюбена във тебе.
Заспала във цветче на маргаритка,
ще чакам да протегнеш длан...
И да ме вземеш.
https://caribiana.blogspot.com/2008/05/blog-post_21.html
Touch of pink
По устните ми е ванилено от тебе.
Защото снощи цяла нощ си ме сънувал.
Прегръщал си ме с всичката си нежност.
Целувал си ме... дълго си целувал.
Сега си буден, ала още ме усещаш.
Малинова се стапям по небцето ти.
По шията ти още съм гореща.
И още съм сатенена в ръцете ти.
Не ме сънувай вече... Стига толкова.
Ела, и до гърдите си ме приюти.
Тогава ще ме имаш чак до болка...
И ще се чудиш, всъщност, искаш ли...
https://caribiana.blogspot.com/2008/05/touch-of-pink.html
Не ме интересува...
Не ме интересува, че звездите
са всъщност празни мъртви светове.
Аз виждам в тях искрички на вълшебство,
изпратено за мене от далеч.
Не ме интересува, че и лятото
е кратко като дъх върху стъкло.
Във него съм оставила сърцето си
и светли дири тръпнеща любов.
Не ме интересува, че те няма.
И че единствено за тебе си измислям.
За мен е важно, че макар невидимо,
аз съм създадена да те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2008/05/blog-post_15.html
Да достигна до теб...
Подухна вятър... Вятър от мечти.
Докосна скулите ми с твойте пръсти.
А после във косите ми се скри.
Ухаеше на лято. И на пъстро.
По устните ми бавно те написа.
Ти беше зов, прошепнат сутринта.
Обречена от приказна Oрисница
в ръцете ти положих Любовта.
И бях целуната... от вятърни мечти...
Копнеех да докосна раменете ти.
Сега изпращам малък влюбен стих
по тайните пътечки на сърцето ти...
https://caribiana.blogspot.com/2008/05/blog-post_13.html
А теб те няма...
Огледалото е мълчаливо. Като дим.
Мъчи се от близо да ме види.
Да докосне устните ми със очи
и така да ме остави. Да си ида.
Да се скрия в облак от тъга.
В избеляла риза от копнежи.
Да потъна в перлена печал.
Мълчалива. Тиха. Безутешна.
Чувствам се бездомна и сама.
Цялата Вселена ме отрича.
И една безкрайна пустота
се оглежда в образ на момиче...
https://caribiana.blogspot.com/2008/05/blog-post_02.html
Да те прилаская някога...
Да те прилаская някога... Когато умората
по гърба ти рисува със пръсти...
Да съм твоя постеля. Прозрачна въздишка,
от която се будиш възкръснал.
Да погаля със длани лицето ти привечер.
Да заспиваш във скута ми, стихнал.
Да съм твое убежище. Да съм твое призвание.
Да съм дом, да съм бряг, да съм пристан...
Да те стопля със устни. Да съм шепотна дума,
в полусън да ме сричаш безмълвно.
И когато се будиш, сплел ръце със ръцете ми,
аз да бъда копнеж. И разсъмване...
https://caribiana.blogspot.com/2008/04/blog-post_30.html
Почувствай вятъра...
Когато времето е страшно мълчаливо
гнездят по керемидите звезди.
Безмълвен вятър бавно се извива
и нещо във ухото ми шепти.
Разказва ми за тебе... Все за тебе...
Разказва ми за нощите и дните ти...
Изрича името ти някак шепнешком.
А аз не спирам да го питам... все го питам...
И му повтарям, да запомни устните ми.
И срещне ли те някъде, да спре...
И ако може, нека те целуне.
И ако можеш... да почувстваш мен...
https://caribiana.blogspot.com/2008/04/blog-post_28.html
Сърцето ми прилича на пчела...
Пчелите ми приличат на сълзи,
които слънцето изплаква по цветята.
Проблясват в тях пречупени лъчи
и звънва тишина между крилцата им.
Целуват в пресекулки ароматни
листенцата на нежни цветове.
И някъде, в далечна необятност,
превръщат тичинков прашец във мед.
Сърцето ми прилича на пчела.
Събира капчици от думи неизричани.
И после, в най-наситената тишина,
безмълвно ги превръща във обичане...
https://caribiana.blogspot.com/2008/04/blog-post_4839.html
Аз не мога да бъда безличана...
Аз не мога така. И изобщо не искам
да вървя по пътеки, от други оставяни.
Моя път си чертая. Моя път си строя.
Моя път с мои думи сама си проправям.
Аз не мога така... да бъда безлична.
Да крада чужди шепоти и да дишам от тях.
И загърбила себе си, на друг да приличам.
С чужди тухли не става... Не става мой свят.
Аз не търся себе си в чужди душевности.
Вдъхновение черпя... всъщност, то черпи мене.
Аз не мога да бъда лист под индигото.
Имам собствено Слънце. И се пиша с червено!
https://caribiana.blogspot.com/2008/04/blog-post_6630.html
Целувката...
Някъде на края Света,
някога, когато те целуна,
ще избухне слънчева дъга,
звездопади трепкави ще рукнат.
И ще бъде пролет, даже есен,
и ще бъде вечер призори.
Ще мълчи небето. Като песен.
А Земята като пламък ще искри.
Цялата Вселена ще заглъхне.
Ще се чува само трепет. Като пулс.
Ще съм влюбена до нежност тази сутрин
в мекото докосване на твойте устни.
https://caribiana.blogspot.com/2008/04/blog-post_7806.html
И ще се сбъдне (може би...)
Преди да се разсъмне, става тихо.
Навсякъде пониква тишина...
Замлъкват в унес влюбено звездите,
замлъква жълтооката Луна.
А ти стоиш край немия прозорец...
Дори не знаеш, че и аз стоя.
Опитвам с тишината да говоря.
Опитвам се... и все мълча.
Не казвай нищо... Два прозореца
си шепнат влюбено. Безкрай.
Такава тишина, че... затвори очите си
и просто... нещичко си пожелай.
https://caribiana.blogspot.com/2008/04/blog-post_18.html
Усещане...
В очите ми се раждат тихи мълнии.
А цялата прозирам. От невинност.
По шията ми спуска се безмълвие.
Пълзи на долу с дяволска прецизност.
Изгрявам бавно. Светли пълнолуния.
Чаршафите виновно се отдръпват... И череши...
А устните ми търсят нежно сбъдване.
Почти молитвено потръпват. Малко грешни.
По женски плахо даже просълзявам.
Сълзите ми, обаче, омагьосвали...
Обричат всеки на безкрайна жажда,
веднъж до мен едва докоснал се.
И думите ми - думите на Ева,
която носи в шепи зряла ябълка...
Събуждат в тялото ти странна нежност
и те примамват в тайните ми в полумрака.
И после, казват, губим Рая...
или самите ние в него се изгубваме...
В очите ми невинността - безкрайност.
Във вените ми - женственост. До лудост...
https://caribiana.blogspot.com/2008/04/blog-post_09.html
Просъници...
Преди наистина да се събудя,
се будя мислено в ръцете ти.
Ти още спиш... Какво сънуваш?
Рисувам обич по лицето ти...
А после тихо те прошепвам
и до гърдите ти се свивам.
Така е хубаво и нежно...
В прегръдката ти пак заспивам.
А после... будя се. Наистина.
И теб те няма. Тишина.
Не ме боли, а просто празно е...
но... имам си поне мечта.
https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post_2753.html
Любовни сезони
Оставѝ ме да бъда през твоята пролет
песен на птици, носещи юг,
разцъфнала клонка на дива череша,
и ритъм задъхан на весел капчук.
А после във твоето лято да бъда
черупка на мида, вечерен прибой,
пясъчен замък, поляна със макове,
щурчова песен и звезден покой.
Искам да бъда за теб в есента ти
от дъхаво грозде натежала лозница,
цвят хризантемен, зрееща ябълка,
пъстра гора. И оставаща птица.
След това в твоята сребърна зима
оставѝ ме да бъда топъл уют.
Огън припукващ в червена камина,
канелена меденка, вино... и скут.
Искам да бъда твоето време.
Всички сезони. Дни. Часове.
Малко по малко от мене си вземай.
В минутки заключвай ме в твойто сърце...
https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post_20.html
Тихи ухания
Ухая бавно на събуждане.
Процеждам ден по сънената кожа.
По устните ми трепва пожелаване.
В очите ми потъва невъзможност.
В косите ми заплитат се смълчани
последни вдишвания от изтичащ сън.
Сърцето ми те изговаря с пулса си-
отлитнал с птиците камбанен звън.
И устните ми тихо те изгубват...
А колко много, много имат нужда
да се допрат до твоите, когато в утрото
ухая бавно. На събуждане.
https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post_11.html
Не убивай звездите!
Ако случайно някога заспиш,
без да си спомниш, колко те обичам...
звездите до една ще извалят.
Небето на слепец ще заприлича.
Луната ще изгасне с тъжен вик.
Земята ще заплаче мълчаливо.
Ще застудее. Бели птици,
разперили криле, ще си отиват.
Спомни си колко много те обичам
в секундата преди съня...
Забрави ли..? Не казвай нищо...
Виж през прозореца - звезди валят...
https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post_09.html
Все небето...
Птиците ме омагьосват с лекотата,
със която носят на крилете си небе.
Искам като тях да съм - свободна.
Да летя... И... да летиш със мен.
Искам да си вятър, да ме носиш.
Да отвяваш облаците пред очите ми.
И прегърнала те, сутрин да се будя.
Да ти давам слънце, и лъчите му.
Все небето ме привлича... все небето...
Вая твоя образ по плътта му синя.
Устремявам се нагоре и... политам...
Протегни ръка към мене.
Докосни ме.
https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post_08.html
Сърцето е виновно
Не те избрах. Сърцето е виновно.
То никога не иска разрешение.
Ако се влюби - влюбва се... и толкова.
Сърцата имат свое мнение.
Понякога тъжи, че теб те няма.
Заравя се и плаче. Като облак.
Сълзите му са светли. Като пяна.
И да ги спра не мога и... не мога.
Понякога се караме със него.
- Не го обичай! - казвам му- Не трябва!
Но то ми се усмихва мълчаливо
и все не вярва и... не вярва...
- Ще те боли. - повтарям - Не обичай!
Безумие е да го правиш!
Не знаеш ли, че обичта ранява?
Или отново просто ти се страда...
Сърцето ми не слуша... И обича.
Не се сърдѝ, че тебе е избрало.
Не иска нищо, нищичко за обичта си.
А просто се нуждае да я дава.
https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post_07.html
Тънката ивица на хоризонта
Докосвай ме едва. Когато се разсъмва.
Когато изгревът е още мисъл...
Когато е мечта на Слънцето. Не се е сбъднал.
И първия му лъч не ме е близнал.
Целувай ме полека. На разсъмване.
Когато гаснат Лунните копнения.
Когато тихите звезди стопяват силуетите си
и чезнат в белите пътеки от съмнение...
На зазоряване ме имай. Много влюбено.
Изричай полугласно трепета ми.
По раменете ми, все още топло-сънени
рисувай думите си само с шепот.
И след това, като триумф на утрото,
което покорява синевата,
ме събудѝ. Да съм изгряваща,
запалила до писък сетивата ти...
https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post.html
Само толкова...
Наваляха звездите в косите на мрака.
А пък някъде там ти си сам.
И изобщо не знаеш, че тебе съм чакала...
Но какво бих могла да ти дам?
Шепа обич, която не знам дали искаш.
Пет усмивки и зрънце тъга.
Да направя от изгрева извор разплискан.
И парченце небесна дъга.
Друго нямам. Това ми е всичко.
Ако искаш вземи го. За теб е.
А на мен ми е лесно да те обичам.
И да стоплям по малко сърцето ти.
https://caribiana.blogspot.com/2008/02/blog-post_28.html
Обич на длан
Вземи дланта ми в своята ръка
и погадай по линиите, дето я пресичат...
Дали ще бъда влюбена завинаги?
Дали ще бъда някога обичана?
Прокарай пръст по малките пътечки,
които лъкатушат като ручеи.
Предсказвай ми, че ще се влюбя,
макар да знам, че вече се е случило.
Накрая в шепите си скрий дланта ми.
Не казвай нищо... Нека помълчиме.
И без гаданията вече знам -
прочел си в нея твойто име.
https://caribiana.blogspot.com/2008/02/blog-post_24.html
А ти не знаеш...
Докосвам те... Когато спиш.
Със крайчето на къдраво кичурче.
Със връхчето на сънените пръсти.
Но ти не знаеш... Няма да научиш.
Целувам те... Когато спиш.
Със мекото на влюбените устни.
Под клепките ти бягат сънища.
Дали във тях си ме допуснал?
Говоря ти... когато спиш.
На тихия език на любовта ми.
И обещавам... ако позволиш,
до тебе във съня ти да остана.
https://caribiana.blogspot.com/2008/02/blog-post_22.html
От толкова обичане...
От толкова обичане се губя
на вените ти в сините пътеки...
В жаравените връхчета на пръстите ти...
Във шепота на дланите ти меки.
От толкова обичане покълвам...
Отпивам те... и изворна се раждам.
Вкусът ти - вино за причастие...
А аз... една разблудна жажда.
От толкова обичане... съм себе си.
Намерила се в тихите ти думи.
Попила тебе в спящото си тяло.
Превърната във твоето разсъмване.
https://caribiana.blogspot.com/2008/02/blog-post_13.html
Знаеш ли...
Знаеш ли как изобщо нищо не искам...
Нито думи без смисъл, нито мѝсли за мене.
Нито очакване, нито скрити надежди.
Нито даже секунда от твоето време.
Място в сърцето ти? За какво ми е...
Място си имам... колкото искаш!
И въобще... май имам за даване...
имам обичане даже в излишък.
Нищо не искам от тебе. Изобщо.
Уморих се от сметки във чувствата.
Обаче не мога да спра да обичам.
Всъщност... май в това е изкуството...
https://caribiana.blogspot.com/2008/02/blog-post_08.html
Аз цялата съм като розов храст...
Аз цялата съм като розов храст през лятото.
Желанията ми почти разтварят цветовете си.
Поглеждат срамежливо питащи към тебе
и скриват със листенца раменете си...
Откъсвай си от мене цвят по цвят...
Откъсвай си онези, най-уханните.
Разпукали зелените си дрешки в утринта,
сега се сгушват разцъфтели в дланите ти.
Аз цялата съм като розов храст през лятото.
Сега е зима. Но покрита съм с цветчета.
Разтварят се, окъпани в роса
и чезнат влюбено във зноя на ръцете ти...
https://caribiana.blogspot.com/2008/02/blog-post_06.html
Силуети
Оставѝ мъглата да ни скрие.
Като тю́лена завеса да се спусне.
Погледни ме през воалите ѝ тънки,
очертай ме в мрака с меки устни.
Ще настръхна. Не от нощното студено.
Не от влажното докосване с мъглата.
Ще настръхна цяла от дланта ти,
дето в мен разлива топлината.
После ще потъна във ръцете ти.
Ще се губя там... докато съмне.
Остави мъглата да се спусне...
и ела... ела да ме прегърнеш.
https://caribiana.blogspot.com/2008/02/blog-post_05.html
Безкрайна нощ
(Това е нещо рядко срещано - едно стихотворение, написано от двама души, които водят диалог помежду си. В случая поетите са Анонимния и Caribiana) :)
[Анонимния]
Слънцето залязло е, а горе
Луната тъжна кротко в мрака свети.
И там сред тишината, само с поглед,
целуват се самотните планети.
Аз бродя сред небето на живота
и все така те търся без почивка,
секунда само там в далечината,
за миг да зърна твоята усмивка.
И в бляскавия дъжд от звездопади,
беззвучно капещ от очите на небето,
мечтите ни се гонят пожелани,
но винаги угасват във морето.
И там, сред необятната вселена,
се блъскат в мрака влюбени комети.
Луната вече легна уморена,
а Слънцето... не иска да засвети.
[Caribiana]
Дали ще плъзне някога зората
по хоризонта нежните си длани?
Дали отново ще искри росата
в тревиците на пролетни поляни?
Или завинаги ще се изгубят в мрака
безследно цветовете на живота?
И ние с тебе все така ще чакаме
една недоизпята тиха нота?
Дали сред онзи танц на звездопадите
и нашите звезди ще се намерят?
Или ще търсиме единствено наградата
да видим светлинка във мрака черен?
Далечни, непрогледни разстояния...
В различни, необходени Вселени.
Луната спи. Не се се събужда Слънцето.
Звездите тихо капят уморени...
https://caribiana.blogspot.com/2008/01/blog-post_30.html
Чувствам...
В мен си.
С всеки удар сърцето ми тебе изрича.
Всеки дъх носи твоето име.
Всичко в мене трепти от безмълвно обичане.
И от щастие. Тебе те има!
Тук си.
Всеки повей на вятъра е ръката ти нежна.
Сплиташ пръсти в косите ми тъмни.
И потъваш в очите ми - мамеща бездна,
от която се ражда разсъмване.
Обич...
от която в душата ми светят Слънцата
и потъват далеч страховете.
От която се чувствам и друга, и същата.
От която чак спира сърцето ми...
https://caribiana.blogspot.com/2008/01/blog-post_27.html
Признание
Прегърни ме. Прегърни ме силно.
Остави ме да слея с ръцете ти.
Остави сърцето ми да бие
в ритъма задъхан на сърцето ти.
Остави дъхът ми да потъне,
слял се с твоя във едно дихание.
Замълчи така... съвсем без думи е...
Но е пълно с хиляди признания...
Това, което устните ми не изричат,
душата ми крещи със всички сили.
И цялата ми същност е планета,
Единствената си Звезда открила.
И цялата съм шепот и докосване...
Една вълна, заляла бреговете си...
Една усмивка, скрила се в очите ти...
Една дъга, открила цветовете си...
Прегърни ме... Недей да ме пускаш!
Слушай тихия глас на сърцето...
Нещо идва... Нещо се ражда...
И е силно, като взрив на комети.
После зимата свършва внезапно.
От земята надничат кокичета.
А пък моите устни, без глас,
пак се учат да шепнат "Обичам те..."
https://caribiana.blogspot.com/2008/01/blog-post_26.html
Когато се създава светлината...
Не беше просто случване на нещо.
Не беше просто полет към звездите.
Не омагьосване. Не еуфория.
А нещо, още неоткрито.
Не бях отдадена. Бях просто твоя.
Живеех чрез дъха ти само.
А "сливане" е празна дума...
То беше нещо по-голямо.
Не беше взрив... по-силно беше.
Разтърси цялата Вселена...
А после бликна Светлината,
от теб и мене сътворена...
...........................
По клепките ми плъзват се съня
и ласката на топлите ти устни.
Аз цялата съм сгушена във теб.
Така заспивам... Не ме пускай!
https://caribiana.blogspot.com/2008/01/blog-post_24.html
Летене
Летене беше... повече от истинско
Понесе ме към нови светове...
Превърна ме във блясък на светкавица
прорязала безмълвното небе...
Докоснах Слънцето... и лумнах цялата.
Извираше от мене светлина...
А ти ме носеше - трептящо пламъче -
във дланите ти огнени горях...
Летене беше... искрометно... палещо...
Пожарен полет над заспалата планета...
Сега заспивам... Звездопадна...
И още от летенето ни светя.
https://caribiana.blogspot.com/2008/01/blog-post_22.html
Обещавам ти лято...
Аз съм лятна... Толкова лятна,
че те паря дори без докосване.
Всяка мисъл за мен е черешова,
всяка дума - едно омагьосване.
А вкуса ми е слънчев. На праскови.
Твойте устни са жадни за още.
Пак ме вдъхвай - мириша на юли...
Сенокоси... море... полунощия.
Аз съм твоето късно обичане.
Със светулки и тихи щурци.
Със поляни, пламтящи от макове
и със пясъчно-топли следи.
Знаеш, лятна съм... толкова лятна,
че оставих без зима сърцето ти.
Прегърни ме за малко... Целувай ме...
Да съм лято, заспало в ръцете ти.
https://caribiana.blogspot.com/2008/01/blog-post_20.html
Нереида
Да, знам... За мене птиците разказват.
Живея във пророчествата на звездите.
Да, аз съм тази, дето я сънуваш...
Това съм аз - сестрата на Вълните.
А как доплува ти до моя дом?
Морето забранява да се влюбвам!
Затуй мъжете, тръгнали към мен,
в прегръдката си синя то погубва...
Но ти си тук... По някаква магия...
Недей да питаш, колко съм сама...
Поне за малко ме накарай да обичам,
преди завинаги да се превърна във вълна...
https://caribiana.blogspot.com/2008/01/blog-post_17.html
Попитах сърцето си...
Аз нося всички изгреви в очите си
и полъха на екзотични ветрове.
Под миглите ми крият се магиите
на всемогъщи древни богове.
Ако поискам, мога да съм утрото,
и в устните ти шепоти да скривам.
Да бъда знак, жигосан във сърцето ти,
като нечезнеща вековна диря.
Но аз не искам... Искам да съм лятото,
което с меките си длани те обгръща.
Да съм уют. Да съм утеха. Да съм твоя.
Да бъда топлото усещане за "вкъщи".
https://caribiana.blogspot.com/2008/01/blog-post.html
Искам лесно и просто обичане
В мене никой не се влюбва наистина.
Или бягат, или стават обсебени.
Заживявам набързо в сърцата им.
Някак кратко. Сезонно. И временно.
Или пък, се вторачват в очите ми,
сякаш аз съм единствено чудо.
И се мъчат да вържат крилете ми,
че летели били... пеперудени...
Аз не искам такова обичане.
Искам истинско. Като дишане леко.
Като чая във зимните утрини.
Като цвете край горска пътека.
Искам лесно и просто обичане.
Без условия и без да ранява.
Любовта, казват, трудна била...
Всъщност, май, ние трудна я правим.
https://caribiana.blogspot.com/2007/12/blog-post_6805.html
Когато свърши и последното мълчание...
Когато свърши и последното мълчание,
когато разпилея всички спомени,
сърцето ми ще е напукано сияние
от ветровете-скитници оголено.
Тогава ще съм чиста. Ще съм ничия.
Ще бъда празен лист, очакващ Тебе.
Ще разцъфтят отново всички лилии
и ще се раждат влюбени поеми.
А Ти ще дойдеш ли? Когато се пречистя?
Да бъдеш този, който ще ме пише?
Да донесеш на утрото ми бистрото,
а пък на устните ми - чувството, че дишат...
https://caribiana.blogspot.com/2007/12/blog-post_08.html
Портрет на мъж
Рисуват те мечтите ми - усмихнат,
забравил лятото за винаги в очите си.
В прегръдката ти сгушена заспивам,
а ти притиснал си ме до гърдите си.
Гласът ти идва тихо във съня ми ,
единствено да ми напомни че обичаш...
А устните ти - трепетно виновни,
ме карат да съм твоето момиче.
В сърцето ти - едно море безбрежно -
откривам своя тих, уютен пристан.
Рисуват те мечтите ми... А аз им вярвам.
И знам, че някога ще се превърнеш в истина.
https://caribiana.blogspot.com/2007/12/blog-post_03.html
Ела...
Погалѝ ме преди да заспя.
Скрий дъха си до моето рамо.
Прошепни ми, че вече си тук.
Да забравя, че всъщност те няма.
Запалѝ ми фенер от звезди.
С тях пиши по небето "Обичам..."
Аз ще зная, че всичко е сън,
но на истинско страшно прилича!
Прегърни ме преди да заспя.
Длани скрий във косите ми тъмни.
Ще е влюбена с тебе нощта...
Ще е пусто... когато се съмне.
https://caribiana.blogspot.com/2007/12/e.html
Целуни ме
Трепетно шепотни
с цвят на обичане
твоите устни
идват в съня ми.
Докосват ме искащо,
с вкус на политане
и светли искрици
припалват в кръвта ми.
Воалени облаци
с криле пеперудени
понасят ме вятърно
към твойте ръце.
Вселената вихърно
в огньове избухва
когато в целувка
се срещнем със теб.
...И стихва нощта,
съкрушена от нежност.
Избликват наново
родени звздите.
А аз съм превърната
в тръпнеща вишна,
узряла за тебе
в съня и в мечтите...
https://caribiana.blogspot.com/2007/11/blog-post_27.html
Песента на звездите
Протягам длани да докосна птиците,
които във душата ти кръжат.
И някъде, дълбоко във очите ти,
откривам колко слънчев е светът.
Рисувам с дъх по устните ти пламъци
и аз самата се превръщам във искра.
А някъде, в далечни бели замъци,
възкръсва пълнокръвна Любовта.
И после се събуждам... Онемяла...
Звънят звездите с мънички дайрета.
Навярно ми разказват как със тебе
ще се намерим нейде сред планетите.
И ще прилича сигурно на звездопад.
Ще бъде някак светло, искрометно...
Тогава - знам - след падналия мрак,
отново във душите ще просветне.
https://caribiana.blogspot.com/2007/11/blog-post_21.html
Мое небе...
Намерѝ ме, преди да е късно...
Ето - аз отново разтварям криле.
И сърцето, за обич възкръснало,
търси своето чисто Небе.
Днес усещам, че има те някъде.
Чувствам пулса ти в тихия дъжд.
А от лунно-среднощни отблясъци
те извайвам... Така ме задръж.
Ще рисувам в очите ти изгреви,
после залезно - малко тъга...
Подозираш, че има ме някъде.
Потърси ме! Не спирай сега.
И когато открия в сърцето си,
малък стих, избродиран от теб,
ще се сгуша за дълго в ръцете ти,
мое топло и чисто Небе...
https://caribiana.blogspot.com/2007/11/blog-post_16.html
Искам някъде теб да те има...
Искам някъде теб да те има...
Във една заснежена гора,
в малка къща с горяща камина
и с прозорче със ледни цветя.
Да ни свети единствено огъня...
А в ъглите, в стаения здрач,
да затулим излишните спомени,
скрили в себе си всеки наш плач.
Да се влюбя във тебе безпаметно,
не от виното, просто така...
И да зная, че даже след зимата,
ти ще пазиш за мен любовта.
А в камината огънят пръска
малки, жълти, искрящи звезди.
Открадни си от моите устни...
потопи се във мойте очи...
Искам някъде теб да те има...
Та дори и през триста морета.
В една зима... Някъде там...
И дълбоко, дълбоко в сърцето ми.
https://caribiana.blogspot.com/2007/11/blog-post_10.html
Не съвсем невъзможно...
Понякога ми се приисква да съм книга.
Да легна в топлите ти мъжки длани.
Да ме разлистваш. Да ме изучаваш...
Да съм любимото ти занимание.
Понякога ми се приисква да съм дреха.
По тялото ти нежно да прилепвам.
Да те обгръщам. Да те чувствам в себе си.
Да съм причина... А пък после следствие...
Понякога ми се приисква да съм вино.
Да ме отпиваш и по устните ти да се плъзгам.
Да те замайвам и да те опиянявам
и да те карам да си страшно дързък.
Не съм. Ни книга, нито вино, нито дреха.
Жена съм. Имам скучни делници.
Но знам, че вечер бавно ме разлистваш,
опивам те, и те заключвам в себе си.
https://caribiana.blogspot.com/2007/11/blog-post.html
Когато завали...
Когато завали, ела при мен.
Не да ме стоплиш с устни или длани.
А да излезем заедно навън,
под струйките вода, без дъждобрани.
От някакъв забравен лист,
сгъни ми малка, бяла лодка от хартия.
А локвите превръщай в океан...
В дъжда се сбъдват всякакви магии.
И след това ме погледни.
Разрошена и мокра... и щастлива.
Такава именно ме запомни.
Дъждът безкрайно много ми отива.
https://caribiana.blogspot.com/2007/10/blog-post_09.html
Понякога...
Понякога се връщаш в спомените ми
и плисва ме момчешкият ти смях.
Очите ти ме парват с огънчето,
в което май изцяло изгорях.
Гласът ти ме извиква с топъл тембър
и сякаш цялата Земя притихва.
Една сълза, забравена от тебе,
под миглите ми тъжно се усмихва.
https://caribiana.blogspot.com/2007/09/blog-post_25.html
Не те познавам...
През вечер идваш във съня ми.
Не те познавам. Ала искам да си Ти.
Безмълвен си. Не казваш нищо.
Защото всичко е във твоите очи.
Така ми липсваш... Страшно много!
Без тебе цялата ми нежност е излишна.
Ръцете ми пресъхват от безо́бичност,
а между устните ми спят въздишки.
Не тръгвай! Остани в съня ми.
Скрий топлия си дъх в косите ми.
Обичай ме. Макар и нереален.
В сърцето ми си толкоз истински!
https://caribiana.blogspot.com/2007/09/blog-post_18.html
Така започват всички чудеса
Така започват всички чудеса -
с една Луна, огромна като обич,
със сините пътеки на нощта
и със звездичките, накацали над покрива.
Тогава стихват всички страхове
и всички думи нищичко не значат.
И става лесно като две и две
да бъдеш лек, невидим и прозрачен
и да разпериш тайните крила,
които денем криеш упорито,
да се усмихнеш на сънуващия град,
на себе си... и просто да политнеш.
Да минеш над заспалите алеи,
и над синеещите в здрача кестени
и просто да почувстваш, че живееш,
че си куплетче от една вълшебна песен...
Така започват всички чудеса...
и преживяват кратката си вечност.
И сигурно завършват пак с Луна -
огромна. И отчайващо далечна.
За нея
Огън! Очи. Небе до безкрая!
Вали. Просто бавно вали.
Тъмно-цветно небе
от звезди, а накрая
само спомен - очи..
Две дълбоки очи.
Огън! Нали? Достигащ до Рая!
Гори в тези нощни звезди.
Тъжно-синьо море
от мечти, но не зная
как да спра да мечтая.
Ще изплувам, нали?
Огън! Дали? Кой те чака накрая?
Върви.. просто бавно върви.
Топло, топло сърце
от лъчи на безкрая.
Как да спра да мечтая
в две дълбоки очи..?
Безсъние
Не спиш, нали?
Разлистваш сънищата си и търсиш мене.
И ми измисляш нови небеса.
В очите ти от много дълго време
мълчи по-влюбена една звезда.
Не спиш. И аз.
И стъпките ни се пресичат
незнайно как, незнайно и къде.
Усещаш ли как тайно те обичам?
И как очаквам да се спреш при мен...
Не спим. Защо...
Защото във стъклата
се отразява само тишина...
Бих искала да стопля самотата ти,
онази непростима самота.
Не спя. Не спиш...
Тогава ме почувствай.
Почувствай устните ми.
Затвори очи.
Какво като е безутешно късно...
Нали и двамата сега не спим.
Тогава нека просто да се имаме...
Незнайно как. Невидими.
Но близки.
Усещам дланите ти, галещи незримото.
Не мога да заспя без теб.
Не искам...
Тихите сънни градини...
Във меката постеля на нощта
се сгушвам като в облак. И утихвам.
А котешките лапки на съня
се галят нежно-нежно в миглите ми.
Косите ми се пълнят със звезди.
Луната кротко ме люлее в шепи.
В прозореца нахлува късен бриз.
Докосва шията ми. След това лицето.
А после идваш ти. Не казваш нищо.
Потъваш с мен във тишината на нощта.
Ръцете ти ме правят на въздишка
и аз се стапям цялата във тях...
Сутрини
Този мъж,
който си въобразявах, че си,
понякога ми липсва толкова много
че звуците се разпадат
цветовете и формите изчезват
и с Вселената се случва онова,
което се случва с екрана на телевизора,
когато внезапно спре токът.
Оставаме само аз и липсата му
и аз не мога да дишам,
защото тя е огромна,
някъде около шестнайсет пъти
по-голяма от всичко, което познавам
и изпълва цялото Нищо,
в което сме останали сами.
Не мога да определя дали плача или не
защото не знам
как изглеждат сълзите
в безвъздушно пространство.
Сигурно като дъжд,
който никога не докосва земята -
си казвам после, точно преди да се превърна в точка.
И тогава се сещам
как може да ми липсва нещо,
което никога не е съществувало никъде
освен в моето въображение.
Толкова съм глупава...
Сигурно не ми липсва той,
а ти.
Нещо като дом ... (Той)
Единственият, който вярва в приказки.
(И приказките вярват в него.)
Единственият, който може истински
да ми изброди всичките пътеки.
Единственият, който знае думите
на заклинанието против моя плач.
Единственият, който чува
мелодията в мойта мълчина.
Единственият, който съм запазила
от обичта, с която наранявам.
Единственият, който не намрази
измислените кътчета в света ми.
Единственият, който приютява
капризите на женската ми същност.
И за това Единствен си остава.
Да има при кого да се завръщам...
Като никой друг
Аз знам, че си различен... И е хубаво.
Защото можеш да приемеш моя свят.
Не просто да ме гледаш много влюбено,
а всъщност да не вярваш в чудеса.
Аз знам, че можеш да ми се усмихнеш,
когато шия роклички за феите.
До рамото ми мълчешком, притихнал
да слушаш как говоря на небето.
Да ме прегърнеш, като плача за цветята,
които някой е откъснал снощи.
Да боядисаш заедно със мен дъгата.
И после... да си влюбен още.
Аз знам, че си различен... и е хубаво.
Не зная само има ли те някъде.
Но знаеш ли... не сме изгубени.
Щом още имам сили да те чакам...
Една такава нощ...
Понеже аз ще дойда, ти ме чакай.
И приготви небето като за любов.
Светни Луната в синьото на мрака,
а облаците облечи в сребро.
И направи звездите да ухаят.
Да капят много нежно над света.
Под техните блещукащи сияния
се случва най-красиво любовта.
И после замълчи. Не искам думи.
Достатъчни са двете ти ръце
и устните, които да целуна.
Достатъчно ми е да бъда с теб.
Вкусът на нощите ми
Когато спи градът е страшно хубаво.
Приижда някаква среднощна свобода.
В такава тишина ми се танцува.
Обича ми се в тази тишина.
Луната ми облича тънка нощница
и цялата съм дяволски красива.
Признай - измисляш ли ме още?
Все още ли не вярваш в самодиви?
Виж - лунната пътека през морето
прилича на вечерен булевард.
Във въздуха невидими тромпети
издишат някакъв разнежен джаз.
Когато спи градът е страшно хубаво!
И уж е тихо, а съвсем не е...
Нощта разказва приказки за влюбени.
И всички те са приказки за мен.
Стълба до луната
Ако можеш, обърни Луната.
Там, от другата страна,
Аз съм седнала и чакам
тебе, Скитнико. Сама.
Гледам към звездите вечер.
Търся твоите следи.
Лунен вятър с глас далечен
все за тебе ми шепти.
Слушам приказката дълга –
как пристигаш уморен.
Как безкрайно си ме търсил.
Как си влюбен. Точно в мен.
Как откъсваш от Венера
най–червените лалета,
как звездички си намерил –
във косите ми да светят...
Слушам приказката дълга.
Лунен вятър ми шепти...
Хайде, Скитнико, побързай,
и Луната завърти...
Моята глупава обич
От тебе няма да си взема нищо.
Ще си отида без да разбереш.
И няма да се питам дали искаш
поне да се опиташ да ме спреш.
Това, което мога да ти дам, е обич.
Но мисля, че за теб е все едно...
Земята е огромна и ти можеш
да си намериш купища любов.
А моята е все така ненужна...
Скимтяща, малка, свита на клъбце,
разплакана понякога и често тъжна,
и с много наранено сърчице...
Не е за теб. Ти искаш по-голяма.
А тя е свикнала да я отритват.
Така е свикнала да я раняват,
че вече ѝ е трудно да опитва
да устоява на човешките капризи,
да бъде силна, мъдра и добра.
Отдавна е раздала двете ризи.
И няма неударена страна.
Понякога заспива и сънува
как някой ден ще се намери кой
да я поиска без да се преструва.
Да я превърне в истинска любов.
Да излекува всичките ѝ рани.
Да я прегърне. И да помълчи.
И дълго, дълго да я гали с длани.
До скоро мислеше, че ще си ти.
Тишина
Днес съм тиха. Пиша тишина.
Днес от думи вече ми нагарча.
Днес безкрайно дълго ще мълча.
Прецъфтях. Като глухарче.
Днес ме няма. Нищо, че съм тук.
Тук съм, а съм толкова далече...
В мен умира празен всеки звук.
Днес от приказки съм разсъблечена.
Просто имам нужда да мълча.
Някога ми трябва да съм тиха.
Да потъна в свойта тишина
и да дишам.
Просто дишам...
Ще те сънувам...
Ще те сънувам тази вечер за последно.
А после ще забравя как се казваш...
Ще вляза тихо в своето безвремие
и няма да поискам да изляза.
Амнезиите много ми отиват.
Особено когато са ми нужни.
Сега рисувам спомените в сиво.
И лъжа, че не помня. Просто лъжа.
След малко е последната ни среща.
Насън, разбира се. Насън съм само.
А ти дори насън не ме поглеждай.
Защото ще поискам да остана.
Очакване
Превърнала съм се в едно очакване.
В летящ нагоре водопад.
В сълза, притихнала под клепките.
Във жар. В мастило... и във хлад.
Измислила съм си, че ще те има.
И че ще бъдеш пролетният ми копнеж.
И топлият ми огън във камината,
смехът в очите ми, искряща свещ.
Усещам устните ти всяка вечер-
горящо-плахи... галещият дъх...
В косите ми заравяш нежността си
и правиш ме единствена в света.
Превърнала съм се в едно очакване.
На Теб. На Твоите очи.
На дланите ти. И на обичта ти.
И знам, че ще се сбъднеш някога...
Нали?
Октомври
Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Есенна съм някак. По душа.
Правя облаците страшно многодъждни.
После сядам на небето и мълча.
Късам жълтите листа с ръце от вятър.
(Просто нямам маргаритки. А пък днес
много ми се иска да узная
Той обича ли ме... Или не.)
Тук–таме закачам малко слънце.
Вместо пръстен или обеци.
Хладно ми е, сякаш, на разсъмване.
И покривам раменете си с мъгли.
Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Влюбена до лудост във Април.
Няма как сезонно да се свържем...
Извинете ме...
Ще завали.
Изхвърлям всички минали сезони...
Изхвърлям всички минали сезони.
Ръждиви листопади. И мъгли.
Свирепи бури. Ледникови периоди.
Хриптящи суши. Придошли реки.
Кутии с нестопили се снежинки.
Буркани с консервирани слънца.
Албуми със черешови градини.
И пликове с оранжеви листа.
Изхвърлям цели ери. Не! Еони!
Парчета време, от които ме боли.
Изхвърлям всички минали сезони...
Оставям най-любимия. Сезонът Ти.
Защо не пиша...
Защо не пиша ли, Любов...
Защото мога да ти кажа всичко –
за времето, за мене, за живота,
за начина, по който те обичам,
за нощите, в които съм сама,
за дните, във които се изгубвам,
за малките вълшебства на дъжда,
за тишината, скрита в думите,
за страховете си, за зимното небе,
за птиците и тъжните си
настроения,
за някакви далечни светове,
за маите и тяхното летоброене,
за колапса на Слънцето и за това,
че Краят на Света ще се отложи,
за музиката ми (която, да,
наричаш често просто
невъзможна),
за хората, които ме вбесяват
и за умората от делничния ден,
и за усещането как ми отеснява
през зимата оловното море...
Или защото просто се
смълчавам
и ставам тиха... като сняг.
Или като небе по свечеряване,
Или като преглътната сълза.
Защо не пиша ли, Любов...
защото
Светът на Думите се умори.
Не ми се пише. Толкова е просто.
Не ми се пише. Днес ми се мълчи. –
...И искам да се скрия в себе си.
Тук съм си...
Под тънкото небе на зимата
прозира студ и снежен вятър.
В прозорците и във витрините
проглежда плахо светлината.
По булевардите вечерни хора
разхождат скучните си мисли.
Ако ме търсиш, аз съм горе -
при облаците и при птиците.
Не ми достигат сили
за посредственост.
И суета съвсем не ми достига.
Да кажем, че ми е наследствено -
родена съм от музика и книга.
Не съм ти нужна, знам.
Не и такава.
Но все пак ето - давам ти адреса:
Луна 1 и после все направо.
Ако се чудиш някога къде съм..
Нещата, които не умея
Разбрал си ме погрешно. Или никак...
Не съм лекарство против самота.
Не съм забавен филм. Не съм и книга,
която ти е просто под ръка...
Не мога да лекувам чужди скуки
и да запълвам разни празноти.
И как да те намеря, щом се губиш
в гора от минали животи. И жени.
Да бъдем заедно, за да не си самотен,
е дяволски неправилен мотив.
Не го приемам някак си... Не мога.
Довиждане от мен. Бъди щастлив.
Навярно те обичам по-различно...
Навярно те обичам по-различно.
Не точно както си си го представял.
Но съм такава и... така обичам.
По-тихо. По-дълбоко. До забрава.
И няма да съм тази, дето
ще ти сервира някакви дълбоки драми.
Аз просто пазя всичко във сърцето си.
Това е обич, знаеш ли... не знаме.
И някак ми е глупаво да я доказвам
с безсмислената показност, която
отвън е шарена, а вътре - празна.
За мене обичта е... свята.
А другото е вятър и мъгла...
Цъфти лудешки, после прецъфтява...
И аз не мисля, че това е любовта.
Любов е нещото, което продължава
дори когато мине пролетта,
дори когато пъстрите цветчета
полегнат тихо мъртви във пръстта.
Но любовта остава. И им свети.
И не, не чакам да ме разбереш.
Отдавна зная, че не си приличаме -
различни хора от различни светове.
И все е обич уж... А е различна...
Защото всичко е любов...
Два облака се срещат на небето
и много, много дълго се целуват.
Преплитат дишането си, ръцете,
и всичко е като танцуване.
Ритмува тихо слънчевият вятър.
Шептят смутено някъде дърветата.
Тежи и се превива тишината.
Простенва глухо. И просветва.
А те завихрят своята прегръдка,
един във друг потъват и се сливат.
И птиците се скриват и замлъкват.
И всичко става тайнствено красиво.
А въздухът трепти от толкоз обич -
два облака се срещат на небето...
Да ти разкажа повече - не мога.
Така започват, всъщност, дъждовете.
В очите си отглеждам водопади...
В очите си отглеждам водопади.
В косите - нощи и слънца.
Във мислите си - седем диви коня
и сянка на подплашена сърна.
Във дланите си си отглеждам нежност.
Във устните - почти стаен копнеж.
В мечтите - залезни крайбрежия.
А във сърцето - обичи. За теб.
И щом ме имаш - значи имаш всичко.
Нощта, конете, бързата вода...
Обичай ги! Безумно ги обичай.
А мене - повече от тях...
Не спирай никога да ме обичаш
Не спирай никога да ме обичаш,
чуваш ли,
не смей и за секунда да преставаш,
дори когато другаде си влюбен,
дори когато ти се иска да ме мразиш,
когато нямаш спомен, че ме има
и ме усещаш само с интуиция,
когато избелява името ми,
когато пожелая да съм ничия,
когато те боля до изнемога,
когато ме разплакваш от безсилие,
когато ме вгорчаваш от тревожност,
когато по случайност съм ти мила,
когато си отивам, натрошена
от острите ти думи и от вятъра,
когато ме целуваш уморено
и страшно ти се иска да избягаш,
когато укротяваш страховете ми
и сам се плашиш, че умея да съм твоя,
когато ме издигаш до небето,
когато ме засипваш с безпокойство,
когато се раняваме взаимно
и след това тъжим разнопосочно,
когато се преструвам, че съм зима,
когато слагам (пред)последна точка,
когато ме захвърляш най-небрежно
в кашона с непотребните си вещи,
когато най-внезапно ставаш нежен,
когато липсата ти ме приклещва,
не спирай никога да ме обичаш, чу ли,
защото спреш ли, цялата Вселена
ще спре да съществува, ще се счупи
във вените ѝ стъкленото време,
ще бъде ледниково, мъртво, безутешно,
по-страшно даже от библейска притча.
Не смей дори да си го мислиш!
Не спирай никога да ме обичаш.
Цветята на дъжда
Дъждът не спира да вали...
Навярно тъй обича да се забавлява-
рисува първо локви по асфалта,
а после в тях балончета си прави.
Е, да, на него му е весело, нали...
Замерва булеварда с тежки капки.
Изплезвам му се през прозореца сърдито.
Обаче съм сърдита, но за кратко.
Защото тъй загледана във локвите,
полегнали по черния асфалт,
откривам как, разцъфнали, чадърите
си правят пъстроцветен карнавал.
Червени, сини, жълти и на точки,
танцуват полудели под дъжда.
И тротоарите приличат на градини,
в които никнат приказни цветя.
Е, как да продължа да му се сърдя?
Нали когато спре дъждът,
чадърените му цветя увяхват,
а тъй красиво е, когато разцъфтят!
Два вида светлина
Ти си мислиш, че аз съм Луна
и така ти изглеждам красива.
По небето ти стръмно вървя
в коловоза на някаква диря.
Хвърлям мрежи от меки отблясъци
и докосвам със крехки лъчи
онзи тъмен пожар във душата ти,
в който много отдавна гориш.
Ала, знаеш ли... всъщност грешиш.
Аз изобщо не съм ти Луна!
Аз не светя със чужди лъчи.
Имам собствена светлина.
За това не поглеждай във мен.
Нажежена до бяло съм. Грея.
И привикнал на нощно небе
ти навярно... ще ослепееш.
Концерт за... никой
Дъждът изсвири своето стакато
по черните клавиши на асфалта.
Мелодията се разпръсна сляпо
из празните ъгли на светлината.
А нямаше един човек да чуе,
как капките разказват с кратки срички
за облаците, скрити в думите
с които някога си ме обичал...
А нямаше един човек да чуе,
как нотите се удрят във прозореца.
Как вятърът в ръцете ми нахлува
и с думите ти нещо ми говори...
Дъждът изсвири своето стакато -
концерт за празна улица и самота.
И после си замина в тишината,
която слезе бавно над града...
Поне да завали!
Днес небето в сиво се е пременило.
От облаци оплело си е одеал.
А Слънцето сърдито се е скрило,
обидено, че го нарекох портокал.
Уж идва лято, а от студ потръпвам.
Добре поне, че Вятърът заспа...
Ще завали. Какво пък? Нека да изкъпе
дърветата, тревите и пръстта.
Обаче като няма Слънце на небето,
душата ми помръква мълчалива.
Във ла минор затупква и сърцето
и някак ми е празно, некрасиво...
Поне да завали! Да си попеем
с капчуците и мокрите врабци.
А после, току-виж Дъга изгрее.
Е, хайде де! Поне да завали!
Не гледай. Аз ще ти разкажа...
Тихо... Вече птиците спят.
Виж - изгрява Луната полека.
И разплита безшумно Нощта
своите тайни зелени пътеки.
Помълчи заедно с мене за миг.
Затвори тези сини очи и се вслушай -
във небето се раждат звезди.
А пък то е лилаво. И плюшено.
Сънен вятър прелита над нас
и мирише съвсем като пролет.
Над главите ни шушне едва
и прелита със смях между клоните.
Малък облак, опънал платно,
си играе на лодка. Отплува...
А това е... това е любов.
И със устни по теб я рисувам.
На другия бряг...
Вчера си тръгнах. Под жълтия дъжд.
Пясъчни капки без звук ме обгърнаха.
Нямаше никой. Тишина. Тишина...
Защо не опита поне да ме върнеш?
Пустиня вали над моята пролет...
Под прашни треви надничат мечтите.
Пясък във пясъка... Със пръсти от вятър
някой рисува силует на момиче...
A вчера си тръгнах. От тук. И от себе си.
Следите нетрайни отвя ги южнякът.
Душата ми пепелна търси брега си.
И тайно се моли там да я чакаш...
https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post_24.html
Аз съм тишина...
Не мога да ти кажа колко много
в очите ми приличаш на дъжда.
А той сега замислено потропва
по стъкленото тяло на деня.
А той сега е близък и далечен -
такъв, какъвто винаги е бил.
И думите му падат, неизречени.
... от този дъжд ужасно ме боли.
А исках да ти кажа страшно много,
ала не знам езика на дъжда.
Той ще си тръгне, скрит във някой облак.
А аз ли? Аз съм тишина...
Потърси ме с поглед...
Потърси ме с поглед. Утре. На разсъмване.
Когато слънцето по хоризонта пише стихове.
Ще бъда там. Написана. И влюбена.
И цялата Земя за миг ще стихне.
Ще бъда силует във погледа на изгрева,
пътуващ някъде далеч... към теб.
Ще бъда перушинка. А пък бризът
ще ме подхвърля в свойте шепи.
А после във зениците ти ще се спра. За дълго.
И ще се гмурна в тебе. Във сърцето ти.
И някой ден, ще видиш, че си влюбен.
Във изгрева. А също... в силуета.
По сините баири на мечтите ми...
По сините баири на мечтите ми
търкалят се оранжеви слънца.
Преливат се от изгреви във залези
и чезнат в луннокрехка светлина.
По сините баири на мечтите ми
червени макове са пръснати в тревите.
Глухарчетата се превръщат в парашути
и кихне ли калинка - литват.
По сините баири на мечтите ми
се скита Той и носи в шепи приказки.
Очите ни се срещат под дъгата
и сините баири стават истински...
Последните цветя от теб...
Видя ли ги? Те снощи разцъфтяха.
И въздухът заспа опиянен.
Лилавите цветя на тишината,
която ти разстилаш покрай мен.
Не ги откъсвай! Толкова са крехки.
Раними, като счупена мечта.
В листенцата им капят безутешно
парченца от звезди и от Луна.
Не стъпвай в тях, за да ме стигнеш!
Отдолу има бездна от очакване.
Тръгни си най-добре. Не ме разпитвай.
Аз имам тях. И себе си. И мрака...
Не се завръщай в Тайната градина.
Лилавият ѝ аромат ще те убие.
Хвърли ключето с надпис ,,Минало".
Така все някой някога ще ме открие.
Тя е лято...
Тя е лято. На вид и на вкус.
Като вишна, узряла в ръцете ти,
тя е пулсът на твоя пулс
и тръпчиво сладни по небцето ти.
Ти не можеш да кажеш каква е.
Тя прилича на слънце и дъжд.
Тя е някаква мъничка тайна
във очите на влюбен мъж.
Тя е мекото, нежно лоно,
във което потъваш, обичайки.
Тя е твоето бъдеще. Тя е спомен.
Не е нищо особено. Тя е всичко.
Юлска луна
Тази юлска Луна - просякиня
крие в шепи лъчи от Слънца.
И говори с очи на комините
колко тъжна била. И сама.
Как я галел понякога Вятърът,
но за кратко, за няма и миг.
После тръгвал, бездомен, нанякъде,
без да знае, че тя ще тъжи.
Мълчаливо ли плачат Луните?
Ветровете се влюбват в цветя.
А в небето за тях все разпитва
една юлска самотна Луна...
Някой ден ще се случи, обаче...
Под завеса от бледи звезди
ще покълне в сърцето ѝ стръкче -
роза, обич... и Малкият Принц.
Бяхме до тук...
Не разбираш ли... Бяхме до тук.
После няма. Нататък е болка.
Ти си някак отчайващо друг.
Обичта ти е... колкото-толкова.
Аз не мога... Не мога така.
Да съм винаги първа резерва.
На повикване. И на шега.
Уморих се. До край се изчерпах.
Изживей си каквото там...
Само, моля те, недей да се връщаш.
Тази стая вече няма врата.
И табелка ,,Добре дошъл вкъщи".
Тази стая е... просто стени.
(По които кръвта ми свети.
Тук и въздухът даже боли
от разстреляното доверие.)
Аз не плача за теб.
Все едно...
Просто върви напред и не се обръщай.
Плача за думичката ,,любов".
Която никога вече
няма да е същата.
Тиха болка
Затихваш... Тихо ме болиш...
Безшумен си съвсем като сълза.
В дълбокото на моите очи
се дави някаква отчаяна мечта.
Спасителните пояси ги свърших.
Останаха ми котви. Много тежки.
Не зная как да я спася. И също
не зная няма ли да бъде грешка.
Мечти-удавници си имам много.
Те са солта във всичките ми рани.
Напомнят себе си. Напомнят болката.
И любовта, която не остана...
Да я спася ли... Глупава мечта!
Защо избра при мен да се удави...
А ти си тих... съвсем като сълза.
Болиш ме тихо. И не преболяваш.
На път за никъде...
Момичето извади телефон
и много дълго си говори с някой.
Звучеше влюбено. И толкова самó...
И бавничко вървеше в тъмнината.
По стъпките ѝ светваха звезди,
а тя едва ли знаеше, че го умее.
Говореше със някой, без дори
да подозира как след нея
по хорските настръхнали лица
се връщат плахо няколко усмивки
и как Луната слиза над света,
защото иска да остане близко
до тихата ù, жълта топлина,
с която казва колко го обича,
до късчето изгряваща дъга,
която свети във това момиче.
А то вървеше толкова самó,
макар, че си говореше със някой.
И после никой не разбра защо
Луната се обърна и заплака.
Единствена
Ако не мога да съм тупкането вляво,
ако не мога да съм цялото небе,
ако не можеш с глас да ме опариш,
ако не можеш с шепот да ме спреш,
не идвай. Никога не идвай.
Ако и с тебе пак ще съм сама,
е по-добре да спра да те измислям.
Да те сънувам, докато не спя.
Да те обичам, докато те плача.
Да те копнея, повече от всичко.
Аз искам да съм нечията Тя. Така че,
ако не съм Единствена... не ме обичай.
Ще идват други...
Ще идват други... Ще се мъчат
по мъничко на мене да приличат...
Ще си открадват думички, усмивка...
Дали ще могат блясъка в очите?
Във всяка мене ще откриваш.
А после... ще ти бъде празно.
Защото аз съм огнен пламък -
където парна, не зараства.
Направих си душата от глухарчета -
цъфти във жълто. После прецъфтява.
И не, изобщо не умира -
превръща се във пух. И отлетява.
А ти откривай ме във други.
Ще е кратко.
Да, като мене ще звучат... почти.
Но, знаеш, няма да е същото... изобщо.
И от това, повярвай ми, ще те боли.
Аз съм просто случайност...
Аз съм просто случайност
във чадъра на зимата.
Имам четири тайни.
Две от тях ще ти стигнат,
за да тръгнат пътеките
под очите солени.
Там, където сърцето ти
крие мисъл за мене.
Аз съм трън във петата.
Всяка крачка ме помни.
Имам вино в душата си
и жарава във стомните.
Аз съм крехка невинност
на ръба на седлото ти.
И сега си отивам.
Все така недокосната.
Но пък нощем се връщам
със очите на котките.
(По стените на къщите
всяка сянка е клопка.)
И се свивам във скута ти.
И от обич... мълча.
И така те целувам,
все едно съм жена...
Целувай ме...
Целувай ме... Луната ще мълчи,
прикрила с мигли нежния си поглед.
И само няколко разсеяни звезди
ще се усмихват тихичко отгоре.
А ти целувай устните ми цяла нощ...
(Какво е август, без да ме целунеш!?)
Дори и вятърът замира от любов.
А ти целувай устните ми до разсъмване...
Не казвай нищо. Нищо не прошепвай...
Целувай ме... Единствено това.
Бъди ми най-прекрасното вълшебство,
което ще си иде със съня...
И се сърдя ужасно на себе си...
Започвам всеки ден със "Край!"
Какво по-хубаво начало...
От днес не вярвам в любовта.
Без нея пак ще съм си цяла.
Без тебе вече не боли.
Дори не помня, че болеше.
Сълзи ли? Глупости... Сълзи...
Каквото беше... знаеш... беше.
И вече лъжа съвършено.
Почти си вярвам... Само че
след няколко секунди време
едно предателско гласче
нашепва "Още го обичаш.
И знаеш, че ще е така...
пред себе си, добре, отричай.
Но няма как пред Любовта..."
И тръгва всичко пак обратно –
сълзите, липсата ти, празнотата...
Какво, че любовта е вятър...
Той ми е нужен. За крилата.
А мислех, че умело лъжа...
И мислех, че ще си повярвам.
Ще спра да съм ужасно тъжна.
Ще спра завинаги да те очаквам.
Излиза, че не става лесно.
Това, проклетото сърце
ще те очаква цяла вечност.
Или поне докато спре...
Сън
Отключвай ме. Със ключ от нежнодумия.
Разлиствай ме със пръсти от копнежност.
Превръщай мислите ми във безумия...
И ме желай до тиха безнадежност.
Докосвай погледа ми със очите си
във кратките секунди от случайност.
По устните ти лутам се въздишкова.
И цялата съм полунощна тайна.
Открадвай си от мене мълчаливости.
И омагьосвай дните ми със пръски чудо.
А аз се будя с шепичка щастливост,
защото снощи пак съм те сънувала...
Мълчание
Капка по капка тишина...
Събирам в шепи мълчание.
Светът ми съвсем ослепя.
Защото всъщност ме няма.
Целунах те за последно.
Нищо, че беше за пръв път.
Живея във своя си бездна...
в която стрелките замлъкват.
Целунах те просто наужким
(понеже те няма, нали)...
И после порой и градушка
разкъсаха всички мечти...
Но аз си събирам мълчания –
събирам ги капка по капка.
И после с инат и старание
се вдигам. И тръгвам нататък...
Всъщност, не вали
Небето слиза при Земята
по стълбичка от дъжд.
И гали с пръстчета тревата ѝ,
по-пухкава от плюш.
Земята днеска е момиче,
Небето е момче.
И те, изглежда, се обичат.
(Държат се за ръце.)
Земята сваля срамежливо
вечерната си дреха.
Небето цяло се разлива
от нежност във ръцете ѝ.
И после дълго се прегръщат,
затворили очи.
А всички хора, скрити в къщите,
си мислят, че вали...
Любов ли е...
Любов ли е когато те измислям
по-съвършен отколкото си всъщност,
когато не те искам... и те искам.
Когато ти си чувството за "вкъщи".
Когато те изплаквам безпричинно
и въпреки причините те оправдавам,
когато нямам сили да съм силна,
но някак си успявам да остана,
когато се пропуквам от гласа ти
/и после се запълвам със мълчания/
когато търся безпосочни пътища
и си поставям нови разстояния,
когато те зазиждам вън от мене
и после цялата се сривам. Да те пусна.
Когато губя себе си в безвремие
и после осъзнавам, че е късно...
Любов ли е, когато не заспивам
и те сънувам със отворени очи,
а в мен вселените избухват и се свиват,
и после се превръщат във сълзи.
Любов ли е когато се ранявам
сама със моите безброй защо-та,
а отговорите им винаги ги няма,
освен един. Любов е.
Стъпки по звездите
Алеите вечерно притъмняват
и кестените си говорят шепнешком.
Над клоните им бавно разцъфтява
една Луна, изцяло от сребро.
Щурците свирят валс. Безкрайно нежен.
В три-четвърти. Най-влюбеният такт.
Полюшват се тревичките небрежно
под дъхавите преспи майски сняг.
Представям си очите ти, които канят.
И дланите, с които ме държиш.
Завъртаме се тихо, много бавно
в секундата преди да полетим.
Под нас остават нощните алеи,
дърветата и цялата земя.
Танцуваме със тебе по небето
един любовен и... измислен валс.
Познаваш ме...
Ти познаваш всичките ми Аз.
Нежната, гальовна като коте,
другата - препила с тишина,
измълчала чак до край живота.
Лошата - ядосана и гневна.
Лиглата, която те разсмива.
Сръдлата, която те изнервя.
Влюбената - истински щастлива.
Тъжната..., а тя те натъжава...
И онази, дето се страхува.
Спящата Красавица. И жабата.
(И при двете става със целуване.)
Доверчивата, наивна чак до глупост.
Умната (понякога се случва).
Половинката ти абсолютна лудост.
И онази, дето е заключила
кулата си с десет катинара,
тъй като светът навън я плаши.
Ти познаваш цялата ми шареност.
Всичките жени във мен познаваш.
И те всички искат да останеш.
Искат да ги искаш всички, всички!
Да ти кажа ли една мъничка тайна?
Всички ние много те обичаме.
Подари ми тази тишина...
Сбогувай се със мен. Защото аз
разбрах, че ми е време да си тръгна.
Сбогувай се наум. Мълчи на глас.
Не искам думите ти. С тях е трудно.
Не си ме спомняй. Никога. Недей.
Била съм някоя, която те обича.
А днес съм нищо. Нищичко. Въобще
и диря няма от това момиче.
Боли ли те? Не казвай, че боли.
И двамата разбираме, че лъжеш.
След всичко, по-добре да замълчим.
Да бъде тихо. Вместо тъжно.
Нежността ми...
Нежността ми е малко уплашена вече.
И отказва да влиза във думи.
Било ѝ студено. Била разсъблечена.
И дишала някак си трудно.
Аз подозирам, че май се е влюбила.
И се пази за Него, навярно.
Да се свие в ръцете му, мъркащо сгушена.
Да е негова цялата. Цялата...
И сега ми отказва... не искала стихове.
Тясно ѝ било. И скучно.
А за обич и птици... всички са писали.
Нежността ми копнее за случване...
Днес разпадам целия си свят...
Днес разпадам целия си свят
на отделни атоми умора.
Дяволски ми трябва тишина.
Дяволски не искам да говоря.
Искам само някакво небе
да смени таваните във къщи.
Искам ли криле? Днес не...
Няма от къде да се завръщам.
Искам само щипка лунен прах
да поръси белите завивки.
А по нея, като котешка следа,
да премина от сълза - в усмивка.
Днес не искам да съм нежна с теб.
Днеска искам ти да ме прегърнеш
с най-любовните и ласкави ръце,
във които утре да осъмна.
Сигурно
Сигурно ще ти е тъжно с мен понякога.
Ще си нервен. (Аз ще те ядосвам.)
Сигурно ще търсим разни влакове
с най-различните отдалечаващи посоки.
Аз ще те замервам със сълзите си.
И сърцето си по теб ще хвърля.
Ти ще ме забравиш със ръцете си.
И ще ме забравяш много бързо.
Ще сме си сърдити. И жестоки. И обидени.
Ще се нараняваме. Взаимно. По човешки.
Ще си тръгваме един от друг. (Наистина?)
После ще тъгуваме за грешката...
И добре, че кръгла е Земята
и че плюс и минус се привличат,
че се срещаме отново двамата
в точката, в която се обичаме.
Там ли си...
Понякога, когато те очаквам,
изпитвам страх, че съм ти се въобразила
в едно отминало отдавна лято
и после в някаква изгубила ме зима,
... а теб те няма, няма те изобщо,
изобщо никога, изобщо никак,
и знаеш ли, това е много лошо.
Тогава цялата те викам и те викам...
без глас, без ни едничка дума,
но викам с вени, с пулс
с очи
със... всичко
и цялата изтръпвам -
да ме чуеш,
да чуеш
как
безмълвно те обичам
от другата страна на разстоянието
което се протяга помежду ни
едно такова
страшно, празно, нямо,
а пълно цялото с различни думи.
И после си припомням че те има -
щом мен ме има, теб те има също.
В противен случай нищо няма смисъл -
ни ябълките, ни луната, нито къщите,
нито дори шедьоврите на Ренесанса
ни цялата космическа програма,
нито идеята за Истинското Щастие.
Разбираш ли, изобщо смисъл няма
да съществувам само аз,
така, безтебна,
и безадресна, и напълно ничия,
случайна и напълно непотребна,
препълнена с излишност от обичане,
сама във цялата вселена, и ранима,
направена от сънища и стихове.
Та... исках да си кажа, че те има.
Да те повярвам целия.
И да утихна.
Като зимно море съм...
Като зимно море съм. Крада бреговете си.
Пълня шепи със блясък,
а пък то – песъчинки.
И разпенвам сърдито солените вечности
с водораслени пръсти. Преди да затихна.
Натежават гърдите ми от черупки на миди.
Нямам перли отдавна, раздадох ги всичките.
Преповтарям си стихове. С гласовете на рибите.
И се уча да бъда, като себе си ничия.
Не докосвай водите ми. Почти са замръзнали.
Как се стопля море? Ще имаш ли сили?
Помисли си добре. Помисли и не бързай...
Аз съм тихо море. В най-студената зима.
Не съм от тук...
Не съм от тук, за мъничко минавам.
Поспрях за ден във твоя свят.
Донесох ти от моите вълшебства
и няколко парченца красота.
Приших на джоба ти усмивка от лалета
и в дланите ти нежност посадих.
Не съм от тук обаче. И ще тръгвам.
А ти ми обещай да си щастлив.
Ако понякога ти стане страшно тъжно
за мен, момичето незнайно откъде,
не гледай сред звездите да ме зърнеш.
Забравих се във твоето сърце.
Пóлети
Днес ми е тъжно. Толкова тъжно,
че не мога дори да заплача.
Очертавам край себе си малка окръжност
с диаметър - ръката на здрача.
И се скривам във нея. Гола. По себе си.
Без мечти. Без надежди. Без нищо.
Пак туптят във сърцето ми безкрайни далечности.
И приличам съвсем на летище...
От което отлитат... Отлитат завинаги.
Без билети за някакво връщане.
Вътре в мен се разпадат отминали мигове.
А така да ми се прегръща...
Докато си мисля за теб...
Аз така, неусетно се вливам под кожата...
Без да искам. Не зная защо.
Не признаваш. Ти просто не можеш.
Но си станал със вкус на любов.
Инжектирам се тихо във вените.
А във пулса ти пускам коне.
И до вчера си имал сърцето си.
Но от днес - вече не. Вече не.
То сега е във моите шепи.
Аз съм нежна. (Ти имаш късмет.)
Знаеш колко гальовно ръцете ми
милват твоето мъжко сърце.
Знаеш мекия допир на дланите.
(Колко пъти умирал си в тях...)
Но се чудя, единствено, знаеш ли
как без мене до днес си живял...
Рисувам залеза в очите ти
Р ъцете ми те искат. Страшно много.
И чак болят от острата ти липса.
С ънувам те - един ездач на облаци.
У смихвам се на сън. Тъжа наистина.
В ълшебствата ми вече са изчерпани.
А нови няма. Просто нямам сили.
М ълчат звездите в черната си бездна.
З ащото сигурно и тях съм уморила.
А кордите на вятъра заглъхват тихо.
Л юлее се неистово небето.
Е динствено във тайните си стихове
З а теб говоря нежно със сърцето си.
А теб те няма... Само как те няма!
В селената тежи от самотата ми.
О бъркан залез над земята ляга -
Ч ервен, като изгубеното лято.
И аз рисувам него във очите ти,
Т ъгата става пурпурно лилава.
Е динствен мой, аз знам, че си измислица.
Т и знаеш ли, обаче, как ми трябваш?
И никой друг не ми е нужен...
Bреме е...
Усещаш ли как бавно си отивам...
Как се превръщам във далечен хоризонт.
След мене нищото е някак си горчиво.
А Слънцето е семка от лимон.
Животът ти е същия. До точка.
Не липсва нищо. Нищо не боли.
Часовникът е пълен със отсрочки,
които спъват тънките стрелки.
Не съм била. Недей да си ме спомняш.
Кутията е пълна със мълчание.
А тишината на гласа ми е отровна -
да ти помогне лесно да забравиш.
Ще мине бързо. Няма да усетиш.
Да бъда драма... мисля, че е скучно.
Не се обръщай. Аз съм прах в небето.
Не помниш нищо. Аз не съм се случвала...
Когато ми е страшно мълчаливо...
Прегръщам те наум. Наум ти казвам,
че имам нужда от теб. До безпомощност.
Целувам наум очите ти привечер.
И после отново. И още... и още...
Наум се вплитам в тебе. Неделима.
Съзвездията се разлитат в необята.
Повтарям ти наум, че те обичам.
Обичам те наум... почти до святост.
Намирах стъпките към тебе... Трудно.
По разни кръстопътища се разпилявах.
От лунна тишина си правех изгреви...
Сега наум ... във теб се приютявам...
Това, което не ти казах...
Обещах ти да не се разплача.
И превърнах сълзите си в стих.
Затова, навярно, е прозрачен.
И е много, много... много тих.
Когато го четеш, ще спре на устните ти,
солен, като вълните на море.
От липсата на думи е задъхан.
И целият е пълен само с мен.
С обичане, от тука до... небето.
Със много малки трепкащи звезди.
Със синьо. С нежно. Със вълшебно.
С това, което си оставил в мене Ти...
...като на кино
Този филм го изгледах целия.
И сега свети надписът - "Край".
А след края - една безпределност.
Тишина. Свобода. Самота.
Не е тъжно. Не е. Светлосиньо е.
И по ръбчето само горчи.
Аз харесвам нямото кино.
(Всички думи са просто лъжи.)
Черно-бялата болка е истинска.
Хайде, сбогом, господин режисьор.
Беше хубаво в тази приказка.
Даже беше почти любов.
После някой открадна нещо...
И от липсата натежа.
Всяка приказка има вещица.
Не всяка приказка е със хубав край.
Не е тъжно. Не е. Светлосиньо е.
Да, разплака ме... като за финал.
Но това е цената - сълзите ми.
...
Глупав филм за такава цена.
И тебе ще изплача...
И тебе ще изплача. Няма страшно.
По-лошото е, че болиш отвътре...
че цялата съм тъмна, пуста, прашна,
изгубена между нощта и утре.
Наивна съм до глупост. И го зная.
Но все не съумявам да съм друга.
Все чакам приказката, на която края
ще бъде хубав. Просто хубав...
Но явно все не случвам разказвача,
който ще може да ми я напише.
Сега и тебе трябва да изплача.
А толкова мечтаех да подишам
в ръцете ти, които не докоснах,
да те целувам после... до без дъх.
Но сигурно така съм омагьосана...
А те обичам... както никой друг.
Отвъд...
Любовта ми боли. И се свива във ъгъла.
Плаче тихо. И плаче сама.
Ослепяла отново... и пак се излъгала.
Няма сили за повече. Знам.
Хайде, стига, любов. Преглътни си сълзите.
Изправѝ се. Да, знам, че боли.
Но сме глупави двете. И вярваме в приказки.
(Кой не вярва в красиви лъжи?)
Хайде, стига, безумнице! Нека си тръгваме.
Той не иска ни мен, нито теб.
Да, излишни сме. И да - тъжно е.
Или пък... всъщност не е.
Тъжно беше достатъчно време.
И достатъчно време боля.
Ти си цялата в рани. Аз - до смърт уморена.
Не е тъжно. А просто е край.
Безсмъртие
Аз съм Любов... не си ли го разбрал?
И точно за това все оцелявам.
Разстрелваш ме със думи. И боля.
Изгаряш ме безмилостно на клади.
Разкъсваш ме със дяволски очи.
И прокървява даже тишината.
И ослепявам от обиди. И лъжи.
И оглушавам от полярен вятър.
Не дишам и не спя. Със дни. С години.
И пак съм жива. Въпреки това.
Навсякъде съм. Топла и незрима.
Аз съм Любов... не си ли го разбрал?
Ти не обичаш мен
Ти не обичаш мен, знам. Не обичаш мен.
Обичаш начина, по който те обичам.
Обичаш тъжното ми есенно небе
със облаци от посивели стихове,
които никога не би прочел
не би разбрал
на би усетил...
Обичаш тихата ми самота,
в която се разлиствам
като цвете,
обичаш начина по който се усещаш,
когато те обичам мълчаливо,
обичаш непонятната ми нежност,
която отдалече те опива...
Обичаш да ме има в твоя свят
и през очите ми да виждаш себе си,
обичаш чувството, че аз съм там,
дори когато съм объркано-далечна...
Обичаш моето 'обичам те' и болката
когато казвам, че ми липсваш...
Обичаш чувството да бъда твоя.
Но мене не... не ме обичаш...
Имам нужда от разбивач на илюзии...
Имам нужда от разбивач на илюзии.
Да ми срине света до основи.
Със замах да строши въздушните шлюзове,
дето все ме отвеждат нагоре.
Да срути напълно всички пясъчни замъци.
Да запали мечтите ми. Като факли.
Да затули със камъни оня приказен кладенец,
пълен с напразно очакване.
Да покрие прозорците с черни, лепкави сажди.
И нищо от мене да не остави.
Освен тишината. За чисто прераждане.
И сълза.
...
Малка капчица за голямо удавяне.
И този ураган премина...
И този ураган премина...
Още не зная оцелях ли.
Кървя ли? Или пък калинки
пълзят по ръбчетата на тъгата.
Не знам дали съм плакала.
Не помня.
Запомних само дъждовете.
Едно небе, като от огън,
се спусна ниско. Да ми свети.
Говоря ли? Или в тревите
щурците се събуждат късно.
А някъде лежат мечтите ми.
Студени. С посинели устни.
Не знам боли ли. Не усещам.
Или съм Вятър, или Нищо.
С отломки обич без надежда
сърцето ми не се засища.
Светът Отвъд ми е невидим.
Докосвам с пръсти хоризонта.
Не вярвам в нищо.
В нищо не вярвам.
Навярвах се за сто живота.
И този ураган премина...
Зениците ми опустяха.
Като след ядрената зима.
И не разбирам... Оцелях ли?
Сгрешена буква
Знам, че не мислиш за мен.
И навярно не помниш...
Не го разбирам, но го знам.
Усещам го във себе си по болката,
оплела всичките ми сетива.
Усещам го по тишината на сърцето си.
По празните пространства вътре в мен.
По нощите ми, дълги като вечности.
По схлупеното есенно небе.
По две сълзи, които ме задавят.
По вятъра и жълтите листа.
По липсата ти, остра като рана.
По тихия гласец на Любовта,
който в съня ми хлипа тихо
и все ме моли да те превъзмогна.
А аз го скривам в малки, бледи стихове.
И все не мога... и не мога...
А ти не ме помни. Не съм за помнене...
Аз съм печатна грешка в някакъв роман.
Прочел си го. А под кориците, затворена,
оставам да живея само аз...
Писмо до Април
Не ме разнежвай толкова...
Не ми се влюбва.
Или поне не още. Не сега.
Сега ми е красиво да се губя
по тихите пътечки на нощта.
Да срещам себе си.
Да се обиквам.
Да си прощавам. И да си отивам.
Да бъда аз. Да бъда никой.
И точно за това да съм щастлива.
Засей ми само няколко глухарчета,
а после ги завий със ветрове.
Да могат вместо мене да изплачат
най-трудните ми тайни страхове,
най-дългите мълчания от обич
и най-неизговорената болка.
Сънувай ми поеми. И художници.
Но, моля те, не ме разнежвай толкова...
Неделя вечер...
Луната е смълчана. Чак до бяло.
Звездите тази вечер са невидими.
В индиговото синьо огледало
небето се оглежда. Непредвидено.
А някъде една любов се буди.
Едно сърце разлиства обичта си.
А някъде се раждат пеперуди.
А някъде хвърчат Пегаси.
Не ме ли виждаш? Бялата ми риза...
Косите ми, по самодивски разпиляни...
По стълбичка от детелини слизам
към твойте теменужени поляни.
Не казвай нищо! Твоя ще съм скоро.
Самичка идвам. Даром ти се давам.
Не казвай нищо... Нека не говорим...
Поиска ли ме?
Ето ме.
Оставам...
Не ми достигат думите...
Не ми достигат думите... Не ми достигат.
Във мен живеят цветове. И нищо друго.
Отвътре съм безмълвна и картинна.
Отвътре съм беззвучно пеперудена.
Отвън успешно се преструвам на момиче,
но вътре в себе си съм макове и слънчогледи.
Отвътре тишината ми е акустична.
А думите са бледи. Много бледи.
Ако понякога замлъквам, не тъгувай.
То е защото те рисувам вътре в мен.
И някакси... не са ми нужни думи.
Откакто имам теб вместо сърце.
Ще ми простиш ли...
Ще ми простиш ли таралежовите дни,
в които ставам остра и бодлива?
Когато всичките заключени сълзи
напират зад очите и заливат
света ми, също твоя свят
и цялата вселена се удавя...
Когато те замервам с тишина
и губя себе си, и се забравям...
И тътена на черното сърце,
което прави облаци... ще ми простиш ли?
Ще ме заключиш ли във двете си ръце,
да си призная колко те обичам...
Понякога е трудно за разбиране...
Понякога ме правиш страшно тъжна,
разплакана, ранима и сама.
Понякога до лудост ме объркваш.
Понякога ми иде да крещя.
Понякога ми иде да съм друга.
Да бъда лоша и ужасно безразлична.
Но някак си не мога и не мога.
Защото, знаеш ли... аз те обичам.
Обичам те сърдито и щастливо,
обичам те ядосано, безмълвно.
Обичам те, когато съм горчива.
Обичам те, когато се разсъмва.
Обичам те, когато ми се сърдиш,
когато ти се сърдя, те обичам,
обичам те, когато си ми труден,
когато със сълзите си изтичам,
когато вън вали, когато липсваш,
когато нощите ми стават само твои,
когато спя, когато дишам,
когато се изгубвам зад завоя,
когато ме намразваш за последно,
когато за последно те отричам,
когато си ми дяволски потребен,
когато...
Винаги.
Аз те обичам.
Има ме.... за него
Аз съм мълчанието сутрин в очите му.
Последната капка отиващ си сън.
Първата глътка топлина от кафето.
Аромата на утро по кожата съм.
Аз съм тръпката по гръбнака му вечер.
И съм копнежа му, и съм умора.
Аз съм тази, която единствено
с поглед търси в морето от хора.
Аз съм близко до него. И страшно далече.
Аз съм толкова негова, че чак го боля.
Той ме има неистово. И без притежание.
Аз го имам остатъчно. И само в съня...
Горе...
Колко пъти ти казах - живея високо.
Всеки облак е мой. И всяка звезда.
Нямам време изгубено. И нямам посоки.
Нямам глупави мисли...
Имам крила!
Имам табун от коне - еднорози.
Имам измислици. Цял гардероб!
Имам пясъчни замъци. И изгреви в розово.
И съм Слънце опалващо...
И съм летен потоп...
Колко пъти ти казах... Душа - любопитница
как да вържа на тази Земя?
Все ме дърпа на горе... Викат ме птиците.
Нямам време за губене.
Имам крила!
https://caribiana.blogspot.com/2008/04/blog-post_9711.html
Опит да се разбера
Аз съм ничия лунна соната.
Аз съм ничия тиха сълза.
И стоя все така непролята
във окото на вечността.
Аз съм само случайна нота
във симфонията "Живот".
Аз съм бряг. И морето. И лодката.
Аз съм всичките си "Защо".
Аз съм буква от твоята книга.
Само буква съм. Но пък в мен
се съдържа целият смисъл
на предългите редове.
Аз съм всичко. И нищо. И себе си.
Аз съм пътя, по който вървя.
Аз съм вярата на надеждата.
Подозирам - и любовта...
Слънчево, с превалявания...
Понякога, когато завали,
горите в мене стават много тъмни.
И тъничките борови игли
пробождат дланите ми до разсъмване.
Тогава ставам диря на сърна,
която си изгубил от очите си.
Понеже ти не плачеш, затова
очите ти се пълнят със мъниста.
Понеже аз потъвам в плюшен мъх,
посоките ми свършват много рано.
Дъждът е някакъв вълшебен дух
и цяла нощ в гората ще остане.
Сега не казвай "Днеска не вали"...
Ти няма как да видиш вътре в мене.
Пороите ми стават на реки,
но Слънцето е огненочервено.
Недей да търсиш нищо в този стих.
/Банално е да мислиш, че сравнявам
дъжда със някакви изплакани сълзи
и с някаква непоносима драма./
Не... Всъщност, просто заваля...
/Изглежда пролетта ми се завръща./
И аз се скитам боса под дъжда,
а иначе... а иначе съм същата...
Коктейл от есен
Три капки дъжд. И утринна мъгла.
Отпивам от коктейла на Октомври.
Вкусът му парва ме... На есенни листа...
И кара ме тръпчив да го запомня.
Ела! Свенливите звезди се крият
зад облачно-дантелени завеси.
По чаша от Октомври да изпием.
И току-виж - превърна се в принцеса...
На малки глътки... Чувстваш ли?
Опива... и ме кара да мечтая...
Октомври, всъщност, не е толкова сив...
А пък Луната му е малка запетая...
Наздраве! Нищо, че без чаши...
Направо от небето му ще пием.
И май, че не е страшно тъжна есента.
Нали..? Една оранжева магия!
Искам те
Нежен, лиричен,
нахлуваш в съня ми.
Тъй романтичен
пристъпваш в деня ми.
Караш лицето ми
да засиява,
а пък сърцето...
съвсем онемява.
Дните и нощите
сливаш в магия.
Искаш ме, искам те...
ще те открия
в стих и във мисъл.
Любовен куплет
за мен си написал -
нали си поет!
За теб съм изписала
нежни слова
и съм ги скрила
във мойта душа.
Ела и вземи я,
без да ме питаш.
Докрай изчети я -
разтворена книга.
Искам те, иска...м те,
мое момче...
Само кажи ми,
къде си? Къде...
Септември
Септември е жена, която крачи
по тихи плажове на края на Земята.
Не знае как, но все намира начин
да съхрани идеята за Лято.
В косите ѝ живее дълъг вятър,
напяващ заклинания за Есен.
И тя изпраща птиците, когато
дочуе хлад в среднощните им песни.
Измисля Слънце.
После Дъжд.
После обратно.
Но нещо винаги не ѝ достига.
Септември е една жена, която
забравя всичко.
И не помни никого.
Влюбеният дъжд
Какво като вали!? Във мен е слънчево.
Аз цялата съм жълта светлина.
Пресичам боса мокрогърби улици,
прескачам дъждопийни локви и тъга.
Какво като е сиво!? Аз съм пъстра.
Душата ми е шарена дъга.
Чадъра си го нося като лодка -
събирам там капчукова вода.
Дъждовно-омърлушените хора гледат странно.
Със сиво-кални погледи замерват моя ден.
Не, не обичам дъжда... Но пък той ме обича
и нежно-влюбено покапва върху мен.
Чертае тесни криволичещи пътеки
по голите ми летни рамене
и после спуска ги надолу по ръцете,
и не, съвсем не иска да се спре.
Подтичвам наваляна по асфалта.
Дъждът целува с трепет моето лице.
Ех, тези капки... нека да целуват!
Аз бързам пък, за да целуна теб.
Такава мокра, със сърце от слънце,
с душа, ушита от дъга,
ще спра пред теб, ще се усмихна
и всичкия си дъжд ще ти даря.
Отвори ми, нося тишина...
Отвори ми, нося тишина...
И много тънка лунна рокля.
Навън, разсънена, Нощта
започва земната си обиколка.
Поръчай ми безброй звезди.
(Харесвам дългите звездовалежи.)
В такива нощи не се спи.
А се обича много нежно.
Докосни ме... Нося ти любов.
Искам да я сгушиш с топли длани.
Искам да съм будна цяла нощ.
А нощта да свършва много бавно.
Само с устни ще ти прошептя,
че не искам вече да сънувам.
Отвори ми. Нося тишина.
И едно желание за сбъдване.
Приказка от тетрадката на есента
По сивото сако на Тротоара
Листата слагат жълтите си кръпки.
Така той вече не изглежда старец,
със спомени от стъпки. Много стъпки.
Над него Клоните клюкарят за дъжда,
който се влюбил в уличната лампа.
Смехът им, рижав като котарак,
отлита някъде със порива на вятъра.
В пролуките между високите листа
се виждат няколко парченца от небе.
И с тях, закърпения с жълто тротоар,
мечтае да се срещне някой ден...
Три минути след залеза
Вятърът запали сините си свещи.
В джоба му умората заспа.
Сплете някакви куплетчета в косите ми
и над покривите звънна тишина.
Преброих си няколко усмивки -
седем истински и две напук.
Слънцето прибра лъчите си
в златно-розов облачен сандък.
Улиците се потапяха във вечерност.
Сградите се сменяха с декори.
Времето, забравило часовника си,
скри се зад оградата на двора.
На терасата стояхме сгушени
само двете - аз и мисълта за теб.
Беше ни такова меко, плюшено,
с вкус на шоколадов сладолед.
А пък няколко пресечки по-нататък
ти въздъхна, малко уморен.
После се усмихна. Аз те чаках
в ъгълчето на забързания ден.
Мълчание
Аз ще чакам... Ще те доизмислям.
Ще разпитвам Луната за тебе.
На брега на едно мълчание
ще пилея парченцата Време.
Ще ти пиша писма. Но без букви.
Ще разказвам за теб на дърветата.
Ще те търся във изгрева сутрин,
а пък вечер звездяно ще светя.
И когато утихна от чакане,
и когато брегът се разнищи,
по пътечка от стъпки на гларуси
ще те видя да идваш. Пречистен.
Аз не знам дали ще ме помниш...
Ще познаеш ли в мене онази,
дето в твоите сънища прашни
хвърли шепичка светли елмази.
Но ще чакам. На брега на едно мълчание.
Ако спреш - аз ще бъда безумно щастлива.
Ако просто край мене отминеш,
няма страшно...
Просто обич една си отива...
Ако някога
Ако някога със тебе се изгубим
и ти до мене редом не вървиш,
повикай ме тихо по име,
тъй както молитва шептиш.
И ще те чуе сърцето,
ще пламне във мене искра
и взела от нейния огън
към теб ще намеря следа.
По птиците бели стих ще ти пратя,
по вятъра пролетен - песен-магия.
Ще бързам към тебе, безумно обичаща.
Щом ти призоваваш ме - ще те открия!
Ще ме обгръща мъглата навярно...
Пред мен ще израстват черни гори.
Но аз ще те търся, ще вървя по гласа ти,
искрата от обич във мен щом гори.
Повикай ме тихо по име,
тъй както молитва шептиш,
ако някой ден не съм до тебе,
а сам не искаш да вървиш.
Ти не знаеш...
Ти не знаеш колко пъти съм умирала.
(Убиваше ме между другото. Небрежно.)
Сега е все едно дали съм жива.
Погребах всички глупави надежди.
Сега съм призрак. Дъх във огледалото.
Прозрачна сянка. Тъжно привидение.
Поне съм бяла. Толкова съм бяла...
Ако погледнеш в мен, ще ослепееш.
Но ти не гледаш... Никога не гледаш.
И не видя как бавничко ме губиш.
Как се стопявам тихо и безследно,
докато ти си... просто другаде.
А аз оставам сам-сама, където
изхвърлените обичи умират.
И не е тъжно, че не вярвам в тебе.
А че след теб не вярвам в никого.
Неназовимите неща
Аз живея далече. В Нощта.
Двеста крачки след залеза, вляво,
под една избледняла Луна,
и секунда преди звездопада.
Той живее на другия край,
там където Небето прелива
и изтича съвсем по ръба
на един омагьосващ изгрев.
Аз почти не говоря, а той
ми разчита докрай тишините.
Как се казва това... Любов?
Или по-добре да не питам.
Не си ме канил...
Ще мина тихо покрай теб.
(Аз днес съм въздух.
И като въздух съм съвсем невидима.)
За малко ще се спра в ръцете ти.
Съвсем безплътна.
И тихо ще прошепна името ти.
Със пръсти ще погаля устните ти.
И слепоочията.
И сигурно тогава ще усетиш...
В зениците ти бавно ще се спусна -
малка точка,
в най-тайната кутийка на сърцето ти...
Вълшебници
Вълшебниците никога не остаряват,
защото вместо кръв тече море.
И там, където е сърцето, вляво,
те имат слънце. Не сърце.
Вълшебниците няма как да остареят,
защото времето минава покрай тях.
Защото във душите им живее
една безкрайна лунна светлина.
Вълшебниците винаги са същите -
с усмивки във очите им-звездици.
Вълшебниците са човеци, всъщност,
но от онези, дето стават птици...
,,ЗАВИНАГИ" е нещо като вечност...
Дали изобщо някога ще мога
да бъда сбъднатата обич на момче?
Да бъда есенната му тревога
и пролетния му копнеж?
Дали ще мога да накарам някой
да ме прегръща, въпреки бодлите?
Да ме целува, като плача,
замлъкна ли - да не разпитва...
Дали изобщо някой ще поиска
да има всичките ми сто лица -
стихия, фея, непорастнала,
принцеса, вещица... Жена.
Дали го има този, който
ще ме обикне ей такава?
Без да се мъчи да ме моделира,
по себе си да ме скроява?
Изобщо май че няма смисъл.
Отдавна май не се надявам.
А някога един Поет твърдеше,
че ,,... всичко, всичко си тогава!"
Пролет
Kогато Пролетта целуне миглите ми
и свърши този сън, най-зимният от всички,
градините във мен ще се разлистят,
пречистени за ново. За обичане.
Тревите ще заместят ледовете.
Дъждът ще пее и ще носи птици.
Обиденото слънце ще засвети,
поръсвайки света ми със искрици.
Ще нацъфтят дърветата, а ветровете
ще бъдат топли, дъхави и южни.
Когато свърши този сън, ще стана цвете.
Сега сънувам своето събуждане.
Полъх
Аз днес съм някакво черешово цветче
и пръстите на вятъра ме милват.
Потрепват много нежно върху мен.
Дъхът му натежава и притихва.
Листенцата ми тихо му шептят
и цялата си пролет му разказват...
Той ги целува мълчаливо. След това
отново ги целува. Много бавно.
И им рисува слънчеви лъчи.
И цялото небе им подарява.
Не спира да ги гали, много тих.
И сигурно е много влюбен вятър.
Ужасно е красиво... А над нас
кръжат слънца, и облаци, и птици.
Аз днес съм някакъв черешов цвят.
А той е вятъра. И страшно го обичам.
Малките неща
Обичам си дъждовните недели.
Небето, слязло над града.
И облаците - леко посивели,
застинали в безкрайна тишина.
Светулките в далечните прозорци,
звукът от капки върху парапета,
ръждивите бъбриви водостоци
и сивите излъскани павета.
Спокойно е. И нежно. И уютно.
Това ми стига, за да съм щастлива.
Плюс жълтото кресло във ъгъла
и Ерих-Кестнерова книга.
Аврора
Не винаги, но вече много често
мълча до теб. Със теб. И в теб.
Вселената отказа да се меси
във мойте фантастични светове.
Сама се разполагам с чудесата.
Сама подреждам думи и звезди.
Сама съм си Късмета и Съдбата.
А Любовта остана да си ти.
И между делници, светулки и комети
се сгушвам кротко в мисълта за теб.
Обичам те така, че правя светло
дори и най-отдалеченото небе.
Не сме добри
Не сме добри. Боли, но е така.
На думи всички сме безкрайно щедри.
От тази наша виртуална доброта
пораства само дребното ни его.
Но иначе сме топчици от страх,
от предразсъдъци, и от комплекси.
Имунизирани сме срещу всякаква вина.
Със мъртва съвест се живее лесно.
Заключваме си празните сърца.
Затваряме небето с керемиди.
А вътре плачат истинските ни лица
от страх, че може някой да ги види.
Можем просто да поседнем някъде...
Можем просто да поседнем някъде
и да си измислим залез вместо кино.
Да броим отлитащите влакове
или щъркелите. Или пък комините.
Можем да напълним със череши
празните джобове на мечтите си.
Или да бродираме по пешовете
на небето няколко звездици.
Просто трябва мъничко да замълчим.
Трябват само стръкчета от Тишината,
да си спомним колко хубаво звучи
истинският глас на Любовта...
Отстрани...
Тя е усмихната. И във очите ѝ
раждат се хиляди малки звезди.
Рисува сърца по стъклото на утрото.
И пламва денят във фонтан от дъги.
Понякога тя е така непорастнала.
Говори със птиците на собствен език.
Вярва в някакви странни вълшебства,
които се случват съвсем призори.
Друг път омайва. Със чар на магьосница.
Жена... Като никоя друга жена.
Косите ѝ, устните, топлината в ръцете ѝ...
И стихва възторжен целият Свят.
После е гневна. Прелитаща мълния.
Ураган над разпенено лудо море.
Пясъчна буря. Стихия. И бедствие.
Облачно, сиво, дъждовно небе.
Някога плаче. Даже май - често.
За сухите, тъжни, жълти листа.
Ведно със дъжда. За мъртвите мидички,
които вълните редят по брега.
Има дни - скучна е. Не ѝ се говори.
Сякаш угаснал е целият свят.
Прибира грижливо старите спомени,
които в сърцето ѝ кротичко спят.
Тя няма време да бъде еднаква.
Върти я Земята във тъй шарен танц!
И тя е ту малка, ту пък порастнала,
ту тъжна, ту весела...
Ами... просто е тя.
Хайде... Съблечи ми страховете...
Хайде... Съблечи ми страховете.
Вече ми е толкоз уморено...
Аз съм някакво пустинно цвете
в някаква измислена вселена.
Нека да усетя по нозете си
как тревите плачат на разсъмване.
Нека във косите ми разплетени
да се къпят нощни пълнолуния.
Остави ме гола. Да подишам
истинския въздух на Земята.
Остави дъждът да се подпише
с капчици по пътя на гръбнака ми.
Нека слънцето да ме целува като влюбено.
Да бележи кожата ми с топлината си.
Нека пада върху мен задъхано
порива на истинския вятър...
Съблечи ми страховете. До последния.
Нека да усетя твойте длани...
После сигурно ще се стопя безследно.
Но ще съм била... Ще съм останала...
Черешово време
Такова ми е жълто! И зелено...
Че чак от пролет почва да сладни.
Прегръща ме черешовото време
и връчва ми кесия със мечти.
Запрята синкаво-зелената си рокля
Морето, и присяда на брега.
Във дланите му дреме тиха кроткост
и няколко черупки топлина.
А въздухът е тежък от обичане.
Небето е крилце на пеперуда.
Направо всичко сякаш е различно
и сякаш цялата Земя е влюбена!
А аз съм раздавачка на мечти.
Кесията ми почна да прелива.
Черешово усмихвам се с очи
и подарявам шепички щастливост.
От сънища и дъжд...
Аз съм толкова, толкова влюбена
в аромата на дъжд по листата...
Цяла нощ насън съм се губила
между шепот на вятър и капки.
Цяла нощ по тревите съм стъпвала
босонога, с коси разпилени.
Мълчаливо дърветата шушнеха
свойте тайни зелени поеми.
По ръцете ми плъзваха длани
тънкосребърни лунни лъчи.
От среднощния дъжд над поляните
заискряваха мокри звезди.
Аз се влюбвах до лудост в дъжда,
във водата, дошла от небето.
А когато се съмна, разбрах -
цяла нощ съм се влюбвала в тебе...
Тази нощ
Тази нощ ще събирам Луни.
По-безсънна ще бъда, изглежда.
А над мен (след дъжда) ще вали
звездопад от последни надежди.
Ще мълча. Аз отдавна мълча.
Но отдавна във мене говори
една влюбена в теб тишина.
Една стихнала, трепетна обич.
Ти ще чуеш ли? Сигурно не...
или, може би, да. Аз не зная.
Само знам, че бих искала теб.
Тебе искам! От тук, до безкрая.
Принцесата е страшно уморена...
Принцесата е страшно уморена.
От грахови зърна. И от обувки.
Не ѝ достигат сили. Нито време
да чака принца с вълшебната целувка.
И как да я събуди, като тя
не спи изобщо. Вече сто години.
По цели нощи вярва в чудеса.
И вечно губи вярата си на разсъмване.
Принцесата е уморена. До сълзи.
Светът я плаши. Струва ѝ се лош.
Сега тя просто иска да заспи.
Не я будете. Лека нощ.
Знаеш ли...
Знаеш ли колко много имам нужда от бряг...
Да ме спира, когато преливам,
лудо-пролетна, придошла от стопения сняг,
и разюздана, бясно-пенлива.
Знаеш ли колко много ми трябва море...
Да се влея във него, когато утихна,
притаила дъха си, със примряло сърце,
натежала от обич и искане.
Всъщност... толкова малко ми трябва на мен -
две ръце–брегове - между тях да се сгуша,
и прибоя на твоето морско сърце
в полусън замечтано да слушам...
Това ще ти дам...
Една шепа море.
И три песъчинки.
Няколко мидички.
И малък рапан.
В очите ми -
слънчев лъч.
И пет-шест думички.
Това ми е всичко.
Това ще ти дам.
А! Имам и още!
Няколко облака,
парченце Луна.
И чаша небе.
Глътка разсъмване.
И хапчица Слънце.
Мечти - в изобилие.
И вяра. Във теб.
И гларусов вик.
И гълъбов полет.
И езерни нощи.
И влюбени дни.
И място в сърцето ми.
Съвсем специално!
И цялата аз,
разказана в стих...
Привидно...
Жената, с очи като древна магия,
умее да вижда света по детински.
В сълзите ѝ тайни извечни се крият.
Почти невъзможни. И дяволски истински.
Когато се буди, нощта се пропуква
и хукват в косите ѝ слънчеви трели.
Когато заспива, съзвездия рукват
и бледи мъгли мълчаливо се стелят.
Когато обича, изчезват сезоните.
И времето тръгва в незнайна посока.
Прилича на птица, унесена в полет.
Понеже е влюбена, я тегли високото.
Жената, с очи като древна магия,
познава сърцето ти, сякаш е нейно.
Владее ума ти, подобно стихия.
А всъщност, е твоя. До безнадеждност...
Краят на юли
Краят на юли е мек като коте.
Мърка по обед сред тихите клони.
Стъпва на пръсти по топлите плочници.
Натежават сънливи лъчи по балконите.
Красиви момичета с шарени рокли
цъфтят като макове по прашните улици.
А във небето последният облак,
небрежно усмихнат, играе на куцанка.
Едно ми е пясъчно, вятърно, слънчево...
Такова отнесено, лятно и влюбено.
Напълно естествено време за случване
на някаква приказка. В края на юли...
Нещата, които жените умеят...
Ако тебе те има все някъде
и до мене решиш да се спреш,
в Oкеан ще превърна Земята,
а домът ни - във Ноев ковчег.
Ще създавам наново Живота.
И ще бъде пречистен Света.
Не за друго, а просто защото
ще науча със теб Любовта.
Адски лесно ще ме познаеш
(нито повече, нито по-малко) -
аз съм тази, която мечтаеш.
Сърцебиене нося. И ябълка...
На този, който не напълни сърцето ми
Изхвърлям старателно всички отпадъци
от някаква смешна и грозна любов.
("Любов" ли се казва дългото чакане
на някой, пропускащ те винаги в своя живот?)
Сега съм сама. Тъй както бях с него.
Боли ме така, както с него боля.
Но май имам повече. Поне имам себе си.
На себе си само принадлежа.
Това беше всичко. Ти сам го направи.
Аз мога да дишам дори без сърце.
На негово място, в гърдите, от ляво,
са Никогавече и Никогастеб.
Не се опитвай...
Не се опитвай със очи да ме събираш.
Нито със длани. Нито със сърце.
Отдавна, безнадеждно разпиляна,
живея в стъпките на нощни ветрове.
Отдавна станах от русалка - птица.
За кратко между двете бях жена.
За да съм влюбена във тебе го поисках...
А ти, изглежда, даже не разбра.
Сега не можеш да ме стигнеш. Не опитвай.
Мисли за мен като за минал сън.
Със стъпките на ветровете си отивам.
Не съм била до теб... Не съм...
Едно врабче
Едно врабче си носи ноти във джобовете
и скача смешно по перваза на прозореца.
А малко по-надолу на тревите им е рошаво
и гъделичкат тайно клонките на розата.
На мене ми омръзна вече да съм тъжна.
Омръзнаха ми всичките вини, които си вмених.
Това врабче навън е мъничко нахално...
Повика ме, подсвирквайки, да полетим.
От пъстрите му перушинки ми е весело,
а то от джоба си ми дава шепа нотички.
Една пчела прехвърча хеликоптерно...
Представям си, че носи мед във кошничка.
Добре, че Слънцето е мързеливо преди залеза
и седна на терасата да си побъбрим.
Отцеждам си вината... Ставам празна.
И почвам с ноти на врабчета да се пълня...
Не бързай...
Ще се влюбим тихо, постепенно,
в изгрева, във пясъка, в дъжда,
в изящните градежи на Вселената,
в танца на крайпътните цветя,
в облаци, в реки и в самолети,
в мраморните статуи и светлината,
в онзи тънък, виолетов хребет,
в рибите, в акордеоните, във вятъра,
в къщички, в лози, във сладоледи,
в улички, врабчета и в поеми,
ти - във мен, а аз - във тебе,
ще се влюбим тихо, постепенно...
Домът е там, където...
Искам облаков дом. Искам вкъщи!
Искам чаша горещ шоколад.
Днес Луната е резенче пъпеш
и е сладка на вкус. И на цвят.
Днес се чувствам различно. Не тъжна.
Само празна съм някак, без теб.
А Луната ме гледа и лъже,
че се чувствам ужасно добре.
Само дето не зная посоките,
дето водят, където си ти...
Да... небето е страшно стоо̀ко
и ме гледа с огромни звезди.
Явно днес ще съм също безсънна.
Но какво пък... нали ти си сън.
И си тръгваш със всяко разсъмване.
Днес не идвай. Ще бъда навън...
Писмо до Малкия принц
Здравей. Не сме се виждали отдавна.
Единствено звездите пазят твоя смях.
Надявам се, че си добре. Не си пораснал.
И още имаш роза. И овца.
А ние тук броим вместо звезди – монети.
Картографираме си плитките души.
Фенерите угаснаха. Не светят.
А пък Земята... бавно се върти.
И залезите идват много рядко.
А хората са тъжни същества.
Но всеки си е крал /поне за кратко/
във царството на свойта самота.
Не пляскаме с ръце от възхищение.
Горчилка пием... Може би от срам...
Едно голямо земно затъмнение
се вижда сигурно от твоята звезда.
Сърцата ни са слепи. Много слепи.
Защо тогава имаме очи?
Щом няма как да видим със сърцето си
същественото... И така... Мълчим...
Опитомяваме си чувства. Не лисици.
Цветът на житото остава неразбран.
...
Понякога дочувам сред звездите
камбанките на звънкия ти смях.
Искам дъжд...
Искам дъжд. Догорча ми от слънце.
Прашен Август със лепкави длани...
Празни хора... разпукани грънци...
А съм жадна. Дъждът ми го няма.
Искам надвечер да го видя да идва.
Да тежи аромата му по листата зелени.
Да разсъни капчуците. И от тях да избликне
водопадно и звънко една песен за мене.
И на моя прозорец да приседна смълчана.
Да улавям по нотичка от звука на тромпетите,
със които пристигат, мокри чак до коляно,
но усмихващо живи и добри дъждовете.
Наистина ли ме познаваш...
Понякога ми писва да съм себе си,
заспивам и се будя чисто нова -
със кръв от прароднина - вещица
и с кацнала на рамото ми сова.
Не помня никакви заучени учтивости,
но зная много древни заклинания.
Дресираното мое "аз" дълбоко спи
в събуденото ми докрай съзнание.
Тогава съм Богинята. Онази,
която пренаписва Хаоса във Свят.
И няма църква, дето ще погази
най-чистия закон на Любовта.
И няма сила, дето ще потисне
пречистващия огън вътре в мен.
Тогава съм направена от истини.
А Бог дори не е роден.
Формата на чудесата
В края на краищата има чудеса,
дори и да не вярваш много-много.
Една внезапна шарена дъга
изригва от прокъсания облак.
Едно дръвче разцъфва мълчешком
и между две панелки пее славей.
Сърцето се събужда за любов,
макар че някак си не ти се нрави.
Отвикнал си от хубави неща
и те е страх да си щастлив, навярно.
Но все пак - пълно е със чудеса.
И ние с теб сме чудо. Заедно.
Случайни спомени от едно бъдеще
Тя вече няма нищо за забравяне.
Не помни обичи, не помни и тъги.
Тя няма денонощия, а само залези.
И не признава думите. А ги мълчи.
Във гардероба ѝ е пълно с приказки.
Не ги сънува. Просто ги живее.
Светът в очите ѝ полека се разлиства.
Светът от векове е влюбен в нея.
А тя сама пресича звездопадите.
(И мислите ти тайничко пресича.)
Прилича малко на една Шехерезада,
дошла да те научи на обичане;
дошла от древно предсказание,
да сбъдне твоите най-нежни нужди...
И ти заспиваш, стоплен, в скута ѝ,
и ти не искаш никога да се събуждаш...
А после, след безброй безвремия,
навярно ще я помниш. Много тихо.
Като сънуване. Като докосване. Като доверие.
Като усещане, заключено във стихове.
В ъглите на старите къщи...
В ъглите на старите къщи
живеят хиляда истории.
Мазилката е намръщена.
И ѝ се лющи кожата.
Проскърцват дъските на пода.
Дрезгаво и прегракнало.
Макар че никой не ходи.
Проскърцват от тъжно очакване.
Животът е сведен до минимум.
В две паяжини на тавана.
Хиляда истории... И нито една
няма да бъде разказана.
Не ги умееш възкресенията
Вече няма прашинка любов
във сърцето, което ти дадох.
Ти си тръгна и бе за добро.
Аз останах, създавайки Ада.
Не надзъртай назад. Там боли -
натюрморт от оголени рани.
Над жаравата - огън вали.
Не се връщай, щом не остана.
Не започвай да питаш защо.
Стана късно. Какво искаш още?
Вече нямам и стръкче любов,
не за теб, а по принцип. Изобщо.
Понякога...
Понякога, останала без чувства,
се радвам на красивия живот.
Не ми е празно и не ми е пусто,
а просто ми е адски все едно.
За теб, за нас, за любовта, която
така и не порасна до небето.
Угасна кротко, стъпкана в земята,
без да остави белег на сърцето.
И... да, това е. Щастието идва
във най-различни форми и размери.
Защото спрях да чакам и да питам,
то спря до мен и просто ме намери.
Напълно не на място
На юли слънцето прогаря тайни знаци
по кожата ми, плачеща за вятър.
Копнея да се върна у дома си.
Не знам къде е. Не е на Земята.
Навярно е далече. Не си спомням.
Един човек поиска да остана.
И после си отиде. Аз не мога.
Изгубих усет за звезди и разстояния.
Сега съм като хората - зависима
от времето, от другите... от всичко.
Но най-боли от простичката истина,
че тук отдавна никой не обича.
По възелчетата на едно сърце...
Не знам коя съм. Нито искам
да бъда по-различна от това.
Над мен звездите са ужасно истински
и лесно се докосват със ръка.
Във мен покълват приказки по здрач,
в които няма никакви поуки.
Понякога съм езерна вода,
която облакът е сложил във капчука.
Когато времето на покрива ми спре,
ти подарявам залези в червено.
Когато плача, ставам на море
и устните ми стават по-солени.
Във полунощ съм повече жена,
но вътре в мен усмихва се момиче.
И ставам плаха. И мълча.
А всъщност, просто... много те обичам.
Свят за двама...
Ето виж -
аз измислих наново Света-
много мъничък, само за двама.
Има пейка, над нея - Луна.
И зелена, зелена поляна.
Няма хора, но има щурци.
Няма думи, а само мелодия.
И се учим със теб да мълчим.
И забравяме как се говори...
И забравяме всичко билó.
И забравяме всяко "ще бъде..."
Този свят е сега. И е нов.
Една малка планета за влюбени.
Тихият ход на Времето
И тази Вечер слиза във града,
оставяйки звезда над всяка къща.
Луната кротко сяда на брега.
Морето и Земята се прегръщат.
Подухва вятър. В тихите треви
просвирва синята му нощна песен.
Изпращам си последните тъги
и се усмихвам. Струва ми се лесно.
Забравих всичко. Всичко си простих.
(Простих ти и забравих, чу ли?)
В душата ми пониква крехък стих.
И идва юли.
Не се опитвай да ме приземиш...
Нали ме знаеш колко съм крилата...
И непрекъснато ми се хвърчи.
Дори почти не стъпвам по земята.
Из въздуха съм все... почти.
На всички облаци дете съм, май.
И по дъгата се разхождам.
Не ми отива земността.
Небето ми подхожда.
Не се опитвай да ме приземиш.
Хвърчаща съм, и толкова!
Когато облаците слязат на земята,
...превръщат се във локви.
Тук, при мене...
Тук, при мене, е тихо и диво.
Само вятърът шепне в тревите.
Нощем Луната нехайно разлива
куп светулки. И песни на птици.
Тук, при мене, са всички сезони.
Имам длани от лято. И ухая на сняг.
Имам есен в очите. А в устните - пролет.
Разцъфтявам неистово.
Безутешно валя.
Тук умират звезди и се раждат Вселени.
И не гасне това зарево...
Тук, при мене, е краят на Времето.
Тук, при мене, е просто... Любов.
Тази приказка просто не свършва добре...
Вече не мога да плача за теб.
От такава любов се умира.
Има приказки, дето не свършват добре.
А aз... все такива намирам.
Няма друг, допълнителен край.
Принцът е просто илюзия.
На принцесата вече не ѝ се мечтае.
От мечти е до кръв охлузена.
И си сваля короната. Знае, че тя
също е просто картонена.
Хвърля я в ъгъла. При любовта.
И парчетата счупени спомени.
Няма принц. Само някакъв мъж,
който боли като триста.
Думите... Тях ги задръж
за принцеса, която ги иска.
Аз се наслушах. Навярвах. И толкова.
Резултатът е - самота.
Погледни ме -
нямам място за повече болки.
Усетѝ колко много боля.
Сбогом, принце. Недей да ме помниш.
И прощавай, че вярвах в теб.
Чаках дълго...
Студено.
Бездомно е.
Тази приказка просто
не свършва добре.
Време за криле
Земята най-внезапно опустя,
като разбрах, че хората са хора -
убиват всичките си чудеса
и всички сини Улици Нагоре.
И не осмислят, че да си Живот
не значи просто да си съществуваш.
Уж търсят все Голямата Любов...
когато я намерят - търсят друга.
И станах цялата една тъга...
Заради смисъла, човеците и чудесата.
Защото ставах точно като тях.
И точно като тях крадях душата си.
Ти, за това навярно (може би,
защото ме болеше всяко падане,
защото ми горчеше от сълзи)
дойде. И аз повярвах в ангели.
Пепеляшка на свобода
Дванайсет е. Това е онзи час,
в който каляските отново стават тикви.
На мене ми е все едно. Защото аз
отдавна съм избягала от приказката.
Захвърлих стъклените си пантофки.
И сега
си ходя боса. Боса и безгрижна.
Не искам краткотрайни чудеса.
На феята не казах и "Довиждане".
Сега си имам собствен малък свят.
Не съм принцеса със вечерен час.
По график.
Дванайсет е. Дванайсет е. А аз
рисувам на стената си жирафи.
Търсила съм те...
Днес цял ден те откривах по шумните улици.
Събирах си с поглед парченца от тебе.
Събирах усмивки. Очи. Изпуснати фрази.
И те сглобявах в сърцето си. Сякаш, че "Лего".
Открих те в зениците на продавача на пуканки.
И в усмивката на момчето от сладоледа.
Ръцете ти бяха в ръцете на скулптора.
Останах до него и дълго го гледах.
Някой извика моето име. Но друго момиче.
И сякаш внезапно съвсем оглушах...
Този глас... този глас... на твоя приличаше.
Усмихнах се тихо... Дали те събрах?
Сякаш по вятъра беше ми пратил
погледа, с който казваш "Обичам..."
Ръцете, с които умееш да галиш.
И смях. И усмивка. И слънце в очите.
Цял ден събирах парченца от тебе.
А дори не разбирах. Дори не бях искала.
Сглобявах си цветна мозайка от обич.
Защото те няма. А страшно ми липсваш...
Любовта ми живее под наем...
Любовта ми живее под наем
в наранени, самотни сърца.
Като спрат да болят, я оставят.
Да си търси пътя сама...
Тя си взема протритата раница,
две-три кърпички. За сълзи.
И прекрачва бодливата граница
на строшените си мечти.
Като плачеш, светът е размазан
и не виждаш къде вървиш.
Затова любовта ми навярно
все се блъска във разни стени.
Тя е толкова непохватна,
че понякога чак ме е жал.
Тръгва, връща се наобратно,
после спира. И тръгва пак.
Май започвам да я разбирам
тази моя наивна любов.
Уморена е от квартири.
Любовта ми си търси дом.
Няколко шепи сънуване...
Звездите слагат нощните си шапчици
и тръгват да раздават сънища.
По шепичка оставят пред прозорците
или в комините на всички къщи.
На нощ мириша цялата. На сънено.
На приказки. На вятър. На Луна.
И някак е зелено. Изумрудено.
И пада на талази тишина...
Дано да ми се падне сън със Тебе...
Усещам, как по миглите ми се топи...
Като заспиш, ще дойдеш да ме вземеш...
Ще бъда твоя цялата... Като заспиш...
Една история за двама
При тях се случва лесно любовта,
понеже те умеят да обичат.
Той - непораснал мъж. А тя - жена,
и малко повече - момиче.
Той сутрин ѝ рисува сто слънца
по синята завивка на небето.
Тя слага мляко, обич и душа
и прави аромата на кафето му.
И после той ѝ композира дъжд
и ляга като вятър във косите ѝ.
А тя бродира макове и ръж
по дългия следобед на мечтите му.
Надвечер той утихва, уморен
във ласкавата топлина на дланите ѝ.
А тя превръща залеза в море
и устните ѝ стапят тишината му.
Когато стане нощ, той я целува
и я отвежда някъде отвъд звездите.
А тя сияе, негова, във тъмното
и след това заспива до гърдите му...
Кестен
Във някой друг живот ще бъда кестен.
С безброй зелени длани ще държа небето.
В черупки като таралежчета наесен
ще скривам по парченце от сърцето си.
Във пролетните нощи цветовете ми
ще бъдат бели свещи в тъмнината.
И ще отглеждам късни птичи песни
по клоните на истинското лято.
А корените ми ще крият във пръстта
най-нежните наченки на живота,
когато зимата се случи зла
и драска тялото ми с ледни нокти.
Когато бъда кестен някой път,
навярно все жена ще си остана...
Нали ме знаеш - мога да държа
огромното небе със крехки длани.
Валят мечти...
Валят мечти, момче, валят мечти...
Затрупват ме почти. А ми е хубаво!
Промушвам се в калъфката на твоя сън,
и цяла нощ ти шепна, че съм влюбена.
Държа ръката ти (от много отдалеч)
и всичките ми мисли те обичат.
Поисках си от падаща звезда
да ме превърне в Твоето Момиче.
Да мога някога до теб да се събудя.
Да мога някога до тебе да заспя.
Да бъда малкото ти светло чудо...
Валят мечти, момче... мечти валят...
Ако понякога не ме намираш...
Звездата, дето няма свое име,
се казва просто Втората Звезда От Дясно.
Понякога в очите ми се скрива.
Когато не внимавам. И пораствам.
Понякога ме вика. И я чувам.
С крилете си я чувам. И политам.
Най-тайното ми, най-вълшебното пътуване
по тихите пътеки на звездите...
Не знам летял ли си до там и на обратно.
Не знам дали ми вярваш, че я има.
Когато съм далеч от тебе, вероятно
съм на звездата, дето няма име...
Аз ще си отида...
Аз ще си отида. Много тихо.
Сякаш никога преди не съм била.
Мястото ми не е тук. Звездите
викат ме отдавна там. При тях.
А на теб ще ти напиша за последно
някакво разсеяно писмо.
Всеки път, когато го погледнеш,
да се чуди в теб един въпрос.
Ще оставя само бели листи.
Много бели листи. С многоточия.
Ще си тръгна. Трудна, като истина.
И съвсем внезапно. И нарочно.
Ако някога ти стане страшно скучно,
боядисай всички листи във червено.
Затова съм ги изписала със точки.
Превърни ги във калинки. Вместо мене.
От другата страна на дъгата...
Довиждане ли каза? Не те чух.
Заслушала се бях във хоризонта.
Говорех си със птиците на ум.
И... ето ме. Сега съм тук. За сбогом.
Ще тръгна пак към своята дъга.
Единствено под нея съм щастлива.
По онзи път... със жълтия паваж...
(в мен Дороти и Оз са още живи).
Ще си поискам да се влюбя някой ден.
Какво пък... Нека е за кратко.
На теб... какво ще ти остане подир мен?
По стъпките ми никнат незабравки...
Днес изглежда съм влюбена...
Не пия кафе. А се будя със чаша
горещи и жълти слънца.
Ръцете ми галят лицето на здрача
и бавно отпъждат нощта.
Завързвам косите си с полет на птици
и с фиби от малки дъги.
Не знам от къде съм. Не вярвам във истини.
Обичам красиви лъжи.
Във джоба ми кротко подрънкват звездите,
които веднъж ми набра
един Малък Принц. И без да попита,
превърна Луната в сълза.
Сънувам чудовища, дето не плашат,
а имат трапчинки от смях.
Отглеждам в саксия три златни ябълки.
И пазя Ламята от тях.
Не вярвам във истини. Не знам от къде съм.
Светът ми е кошница с чуденки.
Откривам се трудно. Изгубвам се лесно.
А днес пък, изглежда, съм влюбена.
Извън сезона
Тази нежна, зелена тъга
се разстила над спящите къщи.
И не спира, не спира дъжда.
А небето не се преобръща.
Крие Слънцето в другия край,
праща облаци в моя посока.
Аз приготвям бисквити и чай
и броя светлинките във локвите.
Най-обичам да бъда сама
и изобщо не ми е виновно.
Май съм есенна по душа.
Носталгична, добра и дъждовна.
Морето
Морето тази сутрин е жена,
която мълчаливо се събужда.
Протяга се... вълна подир вълна.
Индиговите сънища прокужда.
Заравя после пръсти в пясъка
и го целува с цялата си нежност.
По шията ѝ слънчеви отблясъци
рисуват силуети. И безбрежност.
С изпъстрена седефна гривничка
е китката ѝ... И е водораслена.
Под дланите ѝ сякаш никнат мидички
и се търкулват по брега във пясъка.
Морето, всъщност, вечно е жена...
Загадъчна, сърдита, романтична...
Във скута си люлееща брега
във нощите на дългото обичане...
Врата към теб
Откраднах малко залез... Две-три шепи.
Сега ще взема ъгълче Луна.
И няколко звезди. От по-най-светлите.
И щипка вятър (ей така - за цвят).
Ще нарисувам с тях една картина.
С небе, със лодка, с тебе. И с врата.
А аз през нея после ще премина,
да вляза в този нарисуван свят.
Ще ме познаеш ли? Не знам. Но ще се влюбиш.
(това сама не знам защо го знам).
Ръцете ти ще ме прегръщат много дълго
и после лодката ще вдигне две платна.
Ще вдигнем котвата и вятърът ще духне.
Ще плаваме над нощната Земя.
Сега започвам вече да рисувам
картината с вълшебната врата.
Руини
Останаха само камъни, Обич...
останаха само руИни...
Хиляда години душата ми броди
и търси те в мъртви градини...
Пустее полето отдавна. СамO...
И птиците вече не идват.
А аз все така те очаквам, Любов -
невидима, бяла и тиха...
Сега всеки камък ни помни - нали?
История, спряла във времето.
Зад тези порутени, хладни стени
отново да се намерим...
Не мога да те мразя...
Не мога да те мразя. Не умея.
Но щом го искаш... хубаво. Разбирам.
Животът ни е даден, да живеем.
Друг е въпросът, че живеейки умираме.
И тъй... Каквото беше - беше.
Финалът ще е тих и безболезнен.
Не ме боли... Което ме болеше,
остана във едно далечно време.
Сега е просто... разочарование.
И малко огорчение. Съвсем мъничко.
...а аз не се научих и не зная
как да намразя, докато обичам...
Защото правиш времето да спира...
Защото правиш времето да спира.
Защото правиш ми сълзи от смях.
Защото правиш вечерите сини.
Защото правиш от дъжда - дъга.
Защото приказките ти умеят да са живи.
Защото с теб е хубаво да се мълчи.
Защото в тебе себе си намирам.
Защото ти си просто... ти...
Бих искала да мога да оставя
до теб, в нощта, докато спиш,
един мъничък, бял подарък.
Един мъничък кратък стих.
Без много думи. Без излишности.
Със много нежна тишина...
целувам те със плахи устни
и просто ти благодаря...
Накара ме да се почувствам... странно
"Не си човек. Човеците са лоши".
Напълно ти повярвах за това.
Какво обаче съм, не зная още.
(Или не искам да го разбера).
Накара ме да се почувствам... странно.
Първо - обичана. А после - сувенир.
Една безсмислена, неструваща награда
от някакъв измислен твой турнир.
Спечели ме, порадва се и ме забрави.
Така де... с рицарите е така...
(Понякога се лъжа, че са ангели
и даже ги сънувам със крила).
Сега обаче всичко ми е ясно.
Не всичко, но почти. Добре.
Не знам къде обаче ми е мястото.
Ти знаеш само, че не е при теб.
Есенност
Този август е толкова дълъг...
А във мене се буди септември.
И ме прави различна. И друга.
По-красива. И малко неземна.
А във мене валят листопади
и се стелят потайни мъгли.
А във мене дъждовна прохлада
се промъква и тихо ръми...
Този август е прашен и скучен,
пресолен от море. Остарял.
Искам есен в очите. По устните.
Искам шепот на жълти листа.
Уроци
Ти не вярваш, че има любов.
И... не ми говорѝ за обичане.
Не ме питай как и защо
се научих да те отричам.
Пътят беше остър и тънък.
Баналното острие на бръснача.
Вървях, обичах те и се спъвах.
Учех се да не плача.
Когато учителят е добър,
уроците са ми лесни.
Зная ги вече и насън.
Зная ги просто чудесно.
Сега искаш да науча обратното?
Не, сметката не излиза.
Забравила съм те безвъзвратно.
До последното копче на ризата.
Аз, всъщност, никога не съм те търсила...
Аз, всъщност, никога не съм те търсила.
Но пък те чакам цял един живот.
Строях си замъци от пясък и от въздух,
а после ги напълвах със любов.
Измислях си те всеки ден по малко.
Но никога не ти измислях имена.
Понякога за кратко се разплаквах,
но после се превръщах във жена
и знаех, че не може да те няма.
Понеже аз съм тук. Значи - и ти.
Звездите нощем правех на екрани
и прожектирах в тях безброй мечти.
Когато дойдеш, сигурно ще се разпадна
на късчета любов и светлина.
Или ще стана шепа сняг във дланите ти
и просто ще се разтопя...
Защото пожелах да те обичам...
Бях Бягащата по вълните. Бях вълнà.
Русалка бях. И приказно момиче.
Но после се превърнах във жена.
Защото пожелах да те обичам.
Отрязах дългите си, къдрави коси.
Затворих в мида мамещите песни.
Морето каза, че ще ме боли.
Но аз не вярвах. Мислех, че е лесно.
Кажи ми, моля те, че не греша...
Кажи ми, че ще мога да остана
във този твой така човешки свят.
Без залезът да ме превърне в пяна.
Защото аз избрах да съм жена.
Защото пожелах да те обичам.
Сбогувах се с последната вълна
и... нямам нищо.
Или имам всичко...
На прага на Вселената...
От песента на тъмните звезди,
по-тиха от снега на януари,
в очите ми започва да боли.
Започва да шепти и да ме пари.
И тръгват думи, леки като мрак.
Сълзи? Не вярвам. Вече ги изплаках.
Преплитат се любов, тъга и страх
и после колебливо се разпадат.
А аз стоя и вярвам в чудеса
на прага на Вселената, в която
Сърцата се топят от самота
в студената прегръдка на тълпата.
Аз не зная...
Как се рисува любов, любими?
Как се рисува любов?
С твоя дъх, заровен в косите ми
и със шепотен зов...
С твойте длани, прегърнали раменете ми
и със устни копнежни.
С тъмни ириси, озарени от нежност
и със мигли премрежени.
С топли пръсти по скулите
на зазоряване.
Със усещане, че всъщност сме заедно,
макар да ни няма...
Как се рисува любов...
Как се рисува, любими?
Ето ти облак-платно...
напиши ми...
Моя стара, невинна любов...
Моя стара, невинна любов,
съхранена във капчици време,
тихо свита, зад гръдната кост,
как успя да останеш със мене...
Моя нежна, антична любов,
съумяваш ли още да дишаш?
Мое светещо, топло кълбо,
неугасващо древно огнище...
Моя истинска, трудна любов,
озаряваща, чиста, огромна...
Ние с теб сме се слели в едно.
Но не зная дали
той ни помни...
По залез...
Изтлява слънцето и тиха топлина
целува раменете ми по залез.
Научих ли се вече да летя?
Научих ли се вече да забравям?
Научих ли се вече как без теб
да дишам равномерно и спокойно?
Достигнах ли последното небе?
Научих ли се да не бъда твоя?
Не знам. Навярно не. Защото днес
пак преболява обичта ти в мене.
Ако разбираш, би било добре
да се завърнеш. За да си я вземеш.
Улица "Вълшебна"
На улица "Вълшебна" номер пет
живеят котка и едно момиче.
Имат балкон с ажурен парапет,
перденца на цветя и на звездички,
саксии със оранжеви цветя,
завързани балони на простора,
а нощем имат люлка за Луна,
направена от облаци и покрив.
В градината им никне Тишина.
И музика. От няколко врабчета.
Когато му е скучно на Дъжда,
долита там и каца по дърветата.
А хора не отиват... Не и до днес.
Ти - също. Но ако аз изчезна,
оставям ти най-точния адрес:
Момичето от улица "Вълшебна".
Къде ми е поезията, питаш...
Къде ми е поезията, питаш...
Ще ти кажа:
препила е със вино от сълзи.
Лежи като клошарка на паважа -
бездомница с един разклатен стих.
Когато пиеше любов, тя беше друга.
Сега внезапно някак остаря.
Смали се, сбръчка се и се прегърби.
И сигурно е сляпа. От солта.
Не я търсѝ. Едва ли ще се върне.
Ще скита нощем с уличните котки.
Ще търси себе си (и теб) във тъмното.
А на разсъмване ще се превърне в точка.
И после... нищо... После ще е тихо.
Светът ще си е същият. И все едно
е нямало ни мен, ни стихове...
нито изобщо някаква любов.
Като буря през лятото...
Небето сложи тежък, нощен грим -
клепачите му - с цвят опушен облак,
а миглите му - гъсти като дим
прикриха синьото на погледа.
Разпусна гъста, лъскава коса -
приличаше на плитка от графити.
Присви очи и просто замълча.
И заприлича на едно момиче,
което влиза в полупразен бар,
запалва си цигара. И забравя
за всичката си лятна самота,
за Него, за смеха на светофарите.
Небето пуши. Пуши и мълчи.
Небето е момиче след раздяла.
Под маската му от вечерен грим
дъждът като сълзи се разпилява.
А някакъв оркестър свири джаз...
Тромпетите проблясват. Еква тътен.
Момичето от утре е жена.
И някога отново ще се влюби.
Идвам към теб
Във шепите си нося звезден прах.
Под мостчето промушва се реката.
Безброй пътеки извървях
чак до небето... и нататък.
Превръщах се във облак сив,
поливах с дъждове земята,
рисувах Слънцето със тебешир
и влюбвах се неистово в Луната.
Пилеех обичта си като пясък
и имах ветрове във сто посоки.
Полирана, душата ми, до блясък
изплъзваше се от ръце жестоки.
А тази вечер някой ме изпрати
пред твоя нощен дом да спра
и да превърна в приказка съня ти.
Във шепите си нося звезден прах...
Хиляди километри обич...
Каквото и да кажа, няма смисъл.
Ще ти говоря само с тишина.
Заключих всичките вълшебни приказки
във Кулата На Края На Света.
Поне една да ми се беше сбъднала...
Поне в една да беше оживял.
Поне за мъничко, преди да тръгнеш,
да беше ми показал Любовта...
Но няма нищо. И така ще стане.
Без думи ще говоря. И с копнеж,
че ти, през всички земни разстояния
ще имаш сетива. Да разбереш...
Когато дойдеш...
Когато дойдеш,
ще се уча да те сричам-
по погледа ти,
жестовете,
тишината...
По тъмните нюанси
на очите ти...
По дишането,
по гласа,
по аромата.
Ще изучавам
географията върху кожата ти.
По всички точици
и линийки,
и по трапчинките.
Ще бъда сигурно
досадно невъзможна,
по начина,
по който те обичам...
Защото днес се чувствам пеперуда...
Под сенките на думите ми са се скрили
най-нежносините невидими криле.
Днес те са само спомен. Минало.
А времето не може да се спре
и все извива своята безкрайност
край чашките на дивите цветя.
Оплита сребърно-дъждовна паяжина,
в която се улавям. Все сама.
Един-единствен слънчев лъч ще може
да позлати росата по тревите.
Да плъзне длан по меката ми кожа
и просто да ме стопли. Без да пита...
И сенките ще станат просто думи.
И аз ще имам цялото небе.
Аз знам, че Ти си този лъч.
Ще ме целунеш.
И аз завинаги ще се прелея в теб.
Сърцебиене...
Помниш ли синджирените люлки?
И захарната песен на петлетата?
Усещането, че светът е малък
в ръкавите на пъстрото ти детство?
Такова ми е, като те сънувам...
Безвремево, с трапчинки от усмивка.
И после Утрото неканено нахлува
и мислите ми бавно те изпускат...
Обаче си оставаш в мене. Като трепет.
Като рисунка по стъкло със дъх.
На пук на мислите, сърцето те запомня.
И боцкаш тихо в синия му пулс.
В прозрачното мълчание на моят ден...
Ще отговоря само с тишина
на незададените ти въпроси...
По ивичка от слънчев лъч вървя
и коренче от Майски Ден ти нося.
Във шепа пръст ще го засея пред дома ти.
(Дано израстне бяло, като пролет.)
По птиците звезди ще ти изпратя,
да заблещукат ярко над тополите.
От нишките на залези ще оплета
постеля, във която да заспиваш.
Ще се превърна в езерна вода,
която да преглъщаш след горчивото...
Но днес поисках само да мълча...
А ти ме питай все така, без думи.
Събирам букви, да напиша Любовта.
И след това по тях ще се завърна...
Неща, които не знаеш
Знаеш ли,
че ме е страх да спя на тъмно?
А нощната ми лампа е зелена.
Понякога прилича на разсъмване.
Понякога е малко уморена...
А знаеш ли, че някаква звезда
живее в ъгъла на левия прозорец?
Разказва приказки /между един и два/.
Кой казва, че звездите не говорят?
И сигурно не знаеш, но чаршафите
понякога тъгуват, че те няма...
Мърморят тихо сънените шкафове,
а после ни сънуват. Заедно.
И цялата ми стая, ведно с мен,
не спира да те чака, и те чака...
Понякога се скривам с две ръце
да не познае утрото, че пак съм плакала.
Не знаеш сигурно, но всяка нощ
преди заспиване ти пиша сънища...
Които скривам в твоето легло
и много, много дълго те прегръщам.
Чети го със затворени очи...
Измислям тииии... поле по сенокос!
С парфюм от мента, мащерка и детелина.
След залез е, но още не е нощ,
и всичко е забулено във синьо.
Сега ще пусна шепичка светулки,
две щипки вятър и любов на вкус,
оркестър от щурци със пет цигулки,
които свирят малък нощен блус,
една Луна, която се усмихва,
и няколко разрошени звезди,
едно пакетче мое сърцебиене
и шепот на заспиващи треви.
Ти затвори очи и просто си представяй...
Ще се смутя, но пак ще те целуна
по ъгълчето на устата ти, във ляво.
И след това ще се стопя във въздуха.
Но ти ще имаш цялото поле,
светулките, щурците и тревата.
Ще имаш мен. Разбира се. И мен.
Какво като сега съм само вятър...
Омагьосница
Обикновена лятна нощ... Почти.
Нещоочакваща, излюпва се Луната.
Небето я замерва със звезди.
И почва приказка оттук нататък...
Във нея аз съм с устни като залези,
а пък косите ми са пролетни поветрия.
Оплитам мислите ти със очи си.
И в шепите ти сипвам шепоти.
Научила съм всичките си заклинания
от детски книжки за вълшебници.
От бели самодиви по поляните
откраднах си мелодия за песните.
И... цяла приказка те омагьосвах...
Във мене да се влюбиш те заричах.
Ала магията ми нещо се обърка
и стана тъй, че аз те заобичах...
Дъждовен юни
Дъждовен юни. Лятото едва
надзърта предпазливо от небето.
Но може би градинските цветя
се радват от сърце на дъждовете.
А аз стоя на своя малък облак
и се преструвам на случайно чудо.
Задрасквам цялата човешка болка
и я превръщам във красива лудост.
Не се сърди, че искам да вали.
Ти знаеш, че съм дъщеря на дъждовете.
Използвай си човешките очи
и виж как от калта израства цвете.
Денят X
Не зная днес ли ще е този ден,
във който няма да поискам да се върна.
Сърцето ми е толкоз уморено,
че даже не заплака като тръгнах.
Въздъхна тихо. Тъжно. И се сви.
Предадено сърце. Хиляда пъти...
Прочетох му "Хиляда и една лъжи".
Последната наистина го счупи.
И вече няма сила да го спре...
Така решително едва ли съм си тръгвала.
Изглежда днес е точно този ден,
във който няма да поискам да се върна.
Не се обръщай
Ако тръгна по стъпките на Евридика,
дали ще се превърнеш във Орфей?
Или отчаяно, сърцето ми ще вика,
а твоето отсреща ще немей?
Ако сред тези пеперудени поляни
внезапно разбера, че съм сама,
дали за мене птица ще изпратиш,
за да повярвам пак във любовта?
Ако насън отново се завръщам
към онзи бряг, морето и... към теб...
недей, недей да се обръщаш.
Аз знам, че отговорът ти е "Не!"
Да разплачеш Огъня...
(Парченце от мен)
Когато бях Принцеса на Моретата,
владеех бреговете и водите.
В ръцете ми заспиваше Планетата.
В очите ми се раждаха Звездите.
Бях влюбена във Огнения Конник.
Но как живеят Огън и Вода?
Червената му обич беше тежка.
Превръщаше ме в пара. И болях.
Веднъж изпрати диви Ветрове
и пясъчните ми дворци се разпиляха.
Превърнаха и мен самата в прах.
А рибите в морето се разплакаха.
И птиците кръжаха без подслон
и с тъжни крясъци стихиите проклинаха.
Бях шепа пясък - ситен и студен
и бавно в огнените Му ръце умирах.
Ала внезапно нежен морски Бриз
от мене песъчинка си открадна.
Подхвърли я към бялото Небе.
И после тя безмълвно дълго падаше.
Как стана - даже не разбрах -
събудих се в очите Му, обаче...
Сега понякога навярно боцкам там.
И той почувства ли ме... плаче...
Този, който няма да ме обича...
Ще бъда приказка, написана от думите,
които устните му никога не изговарят.
Ще бъда сепнатият дъх на утрото му.
Ще бъда в сънища, които се повтарят.
Той ще се влюбва необмислено-необяснимо
и ще отрича любовта категорично.
От нежност сетивата му ще са изтръпнали,
докато мисли, че не ме обича...
Ще ме ревнува тайно. И понякога.
Ще се събужда нощем да погледа
косите ми. И миглите. И устните.
Докато спя до него. (И насън съм негова).
Ще ме превръща в стих, когато виното му
на вкус на мен започне да прилича.
И аз все още ще съм приказка, написана
от думите, които никога не е изричал.
Моят вълк
И не искам пак да бъда крив -
нека съм поне веднъж добрия!
Приказка, в която съм щастлив...
Ако още няма, измисли я!...
Ники Комедвенска, "Писмото на Вълка"
Така се случи, срещнах го в гората.
И беше много тъмна нощ.
Страхувах се. Боляха ме краката.
А той изгледаше по вълчи лош.
Но нещо във очите му проблесна...
И се разпадна целият ми страх.
Да бъдеш лош, навярно, не е лесно.
Да бъдеш лош - то е да бъдеш сам.
Погалих го. Несвикнал на милувки,
по навик се опита да ръмжи.
А после легна тихичко във скута ми
и просто си мълчахме. До зори.,
Потръпваше от топлината на ръцете ми,
за първи път посмял да е добър.
Заслушах се във пулса на сърцето му
и го обикнах...
Аз
обикнах
вълк.
Не ми се слушат страшните ви приказки...
Ядял момичета, наивни като мен...
Не вярвам, знаете ли... Писна ми.
Защото моят вълк има сърце,
каквото много от човеците отдавна нямат.
Обичам го. Обичам си вълка!
Това е приказката ми. Такъв е краят ѝ.
Нататък продължава Любовта...
В огледалото
Утрото се буди, крехко като чувство,
и потропва с пръсти по спящите стъкла.
Отварям му да влезе. Излизам от съня си.
И сънена и топла прекрачвам във деня.
Замлъква огледалото, когато го поглеждам.
Превръща се отново във приказен портал,
през който, ако искам, мога да избягам
обратно във съня си - в света от син кристал.
Където съм забравила какво е да си тъжен.
Където Теб те има и не ми е пусто.
Където от ръцете ти ми става много нежно,
когато от очите ти прегърната се чувствам...
Постапокалиптично
Умора. И сълзи. И пак умора.
И някакъв измамен, грозен свят.
И някакви подобия на хора,
които идват, за да ме болят.
Антиутопия. Реалност. Същото е.
От силите ми е останал само прах.
И никъде не се усещам в къщи.
Освен в една несбъдната мечта.
Освен в една любов, която диша
напук на този кислороден дефицит.
Аз съществувам, за да те обичам,
дори когато дяволски боли.
Звездите във небето ми са мъртви.
Но вече нямам нужда от небе.
Нито от приказки. Нито от утре.
Не искам нищо вече.
Само теб.
Разни природни закони...
Все още има капчици от Лятото
в отделни песъчинки по брега.
Но Есента разстила тишината си
под бавните напеви на дъжда.
Все още слънцето обагря птиците
между тревожни облаци и ветрове.
Дърветата са остарели рицари
и вече не мечтаят за криле.
Това е тъжно, но съвсем естествено -
един безкраен, вечен кръговрат.
След всяко Лято, знаеш, идва Есен.
След всяка обич идва самота...
Обичам тихите недели...
Обичам тихите недели, във които
не мисля за нищо. Дори и за теб.
Не чакам. Не търся. Не искам. Не питам.
А просто съм в себе си. И е добре.
Изпращам няколкото закъснели птици
и тайно си представям, че летя.
Рисувам маргаритки по корицата
на някакъв тефтер във скучен цвят.
Допивам чая си. Банално ментов.
Но става даже и за стих...
Една мелодия минава в шепот
и гали клепките ми, и трепти.
И всичко е реално. И вълшебно.
Потъвам в малкия си, топъл свят.
И той пулсира целият от нежност
в една неделя, пълна с тишина...
Да съм толкова, толкова твоя...
Понеже вали, а аз не заплаках,
макар, че ми беше тъжно без теб,
понеже след малко ще слезе сумракът
в очите на днешното лошо небе,
понеже е хладно (но не и в ръцете ти),
понеже Луната расте ли расте,
понеже събирам звезди на парчета
и с тях си сглобявам едно ново сърце,
понеже, понякога, тихо те галя,
макар, че те няма, всъщност, до мен,
понеже лъчите небрежно търкалят
по шумните улици дъх на кафе,
понеже Земята на карта е плоска
и хиляди пътища водят към Теб,
понеже, обаче, не зная посоката,
измислям си нови и светли криле,
които да вдигнат най-нежното в мене
високо, високо, до петия облак,
и ти да ме видиш, и ти да ме вземеш,
и аз да съм толкова, толкова твоя,
че чак да забравя очите си в твоите,
в ръцете ти себе си чак да забравя...
Понеже е привечер, понеже е пролет,
понеже сега те мечтая, мечтая...
Дисонанс
А навън е толкова юни...
Скърцат люлки, посипва се смях.
И небето е синьо и стръмно.
И мирише на свобода.
Всички летни жени са красиви.
А мъжете са... просто мъже.
Този юни така им отива
на солените рамене.
По тревите пълзят калинки.
И приличат на сърчица.
Представи си - светът е градина
и цъфти ли, цъфти любовта...
Стига глупости.
Просто е юни.
Толкова юни, че чак ми е тясно.
И се чувствам различна. Изгубена.
И ми липсва ноември. Ужасно.
Южната тераса
Принадлежа на южната тераса.
Особено към седем вечерта.
Съставена съм от избягал вятър,
от фибичка и резенче тъга;
от няколко разрошени къдрици,
от букви в някакъв случаен ред,
от малко котки и от малко птици,
от устни и от голи рамене;
от тиха нежност, като на светулка,
от дъжд, от пясък, от звезди,
от безметежно сладката си скука,
от музика за сняг и за мъгли;
от страх, от смях, от плач и от бадеми,
от розово, от дъвка, от стъкло,
от гривна, боси ходила и от пастели;
От спомени.
От нощ.
И от любов.
Точно такава тишина
В прозорците на тази южна вечер
небето се разтапя в пруско синьо.
Денят замлъква някъде далече.
Звездите са очите на Богиня.
А мислите ми, тежки от умора,
спонтанно се разпадат в акварели.
Изчиствам се от разговори с хора
и пиша думи - кратки и дантелени.
Чете ги вятърът Отшелник. После плавно
се плъзва нежно ниско над морето.
Вълните го докосват много бавно
и той потъва, влюбен в гласовете им.
Зараждане
Понякога прескачаме небето
в усърдието си да се намерим.
И се изгубваме в началото, където
дъхът е още истински и нервен.
Подхвърляме си думи, мимолетни,
с които се маскират крехки чувства.
А гласовете трепкат, уморени.
Но тишината все пак се разкъсва.
Блестят надеждици - като пайети
и сенките се свиват на кълбо.
Притихваме досущ като планети,
които чакат своя пръв Живот.
Какво си имам...
Какво си имам... само празна рамка.
Но е лесно да те нарисувам в нея.
И някога, под топлото на дланите ми,
поискам ли, аз знам – ще оживееш.
Очите ти направих от дъжда,
който така и не дойде при мене.
От вятъра направих ти коса.
И устни от морето съм ти взела.
Отрязах си парченце от небето
и те облякох в риза, тънка като лято.
От птиците поисках шепа ноти,
които избродираха душата ти.
Позна ли се? За мене ти си всичко.
Един колаж от слънце и от дъжд.
Стихийно-светъл. Облачно–усмихнат...
Възможно-невъзможен... влюбен мъж.
Умората
Умората със тънички презрамки
се впива в раменете ми. И ме мълчи.
Покрива тялото ми с кротката си сянка
и те поглежда с моите очи.
Днес тя е дълга. Дълга до земята.
Оплита глезените ми с воал.
Покрива устните ми с тишина, която
прониква в натежалите ми сетива.
И искам ти, със търпеливи пръсти,
от мене много бавно да я съблечеш.
От ласките ти днес ми се възкръсва.
От шепота на твоите ръце.
От устните ти ми се съживява.
Без дъх ми се остава от копнежи.
Виж как умората полека се стопява
и как под нея цялата съм нежност...
Ловецът без Снежанка
Аз заравям сърцето си
в някакви странни любови.
Подарявам го цялото
на напълно случайни мъже.
Те го слагат на рафта си,
под табелка със име и номер
и улисани в своя лов
търсят ново трофейно сърце.
Вече свикнах с това
и не мога дори да заплача.
Всички истински приказки
свършват точно така -
там, където живеят Снежанките,
живеят жестоки палачи
и... жадуват за обич, навярно...
И събират сърца.
Уморих се да бъда Снежанка
и съм без сърце за даряване.
Във графичката "донор на обич"
ще напиша "негодна".
Аз тъгувам понякога.
А понякога просто забравям.
А понякога
просто нарочно
не искам да помня...
До пролетта
Застудя. И се втурнаха птиците
да преследват горящия юг.
Скрили късчета дом във зениците
ще очакват да се върнат тук.
И морето, някак си неловко,
стъпва по ситния пясък.
Боси гларуси тракат със човки
и провлачват тъжния си крясък.
Слънцето отново си блести,
но я няма вчерашната еуфория.
Есента във роклята си скри
нотите на лятната мелодия.
След това ще дойде зима белокоса,
ще премръзнат жълтите сълзи на есента.
Ще живея сигурно по памет
и ще чакам да целуна пролетта.
А пък ти... Ще дойдеш ли със нея?
Да посееш в моето сърце
стръкче обич. И да закопнея
за очите... и за твоите ръце...
Винаги е късно
Аз съм се раждала между думите
и съм писала с дъжд по лицето ти.
Избродирах ти сто пълнолуния
по ревера на дългата вечност.
После будех тревите в съня ти
и небето на изток светлееше.
Нарисувах ти хиляди пътища
през дванайсет различни вселени...
А сега се затварям в очите си.
По-далечна и по-неразбрана.
Тишината на струйки се стича
по света ти, във който ме няма.
Ако вратата е заключена...
Подслушвал ли си под прозореца на лятото
как си шепнат брегът и морето?
Как се галят... Разменят си мидички
и докосват неволно ръцете си?
Поглеждал ли си крадешком как слънцето
съблича роклята си от жарава?
Горещо му е. И си вее. Вместо с ветрило -
със криле на гларуси.
Не крий очите си под сламената шапка!
И без това си вятър и половина!
Не стой така пред къщата на лятото,
а просто влизай.
Даже през комина!
Накарай ме...
Накарай ме да бъда източна
за твоите пресъхнали копнежи.
Да те изгрявам жълта, първоутринна,
и в дланите ти обич да отглеждам.
Накарай ме да бъда винолееща
за твоето сърце повкаменено.
Да ме отпиваш бяла, утолителна,
и да посееш обичта си в мене.
Накарай ме да бъда недокосната
след всичките пътеки на ръцете ти...
Извайвай ме кристална, жаркочувствена.
И дом вдигни за мен. В сърцето си.
Въздушна целувка
Ако някога изчезна, и ме няма,
не вярвай, че съм си отишла.
/Аз, всъщност, никога не съм оставала.
Аз просто съм една измислица./
Но ти недей да ставаш тъжен.
Обещай ми!
Защото знаеш ли, аз винаги съм с теб.
Защото аз съм слънцето във дланите ти,
ключът за в къщи, резенче небе,
цветът на вишната, смокинята във двора,
момичето от пясък на брега.
Притичва сянката ми между бързащите хора
по шумните площади на града.
Аз винаги съм там. И тук. До тебе.
Дори и някой да ти каже, че ме няма,
не вярвай. Аз съм на небето.
На моята звезда. От там ти махам...
Тъжни лабиринти
Умея да се губя в себе си. Умея.
Строя от мислите си тъжни лабиринти.
А страховете ми са зли зелени змейове,
които ме причакват зад ъглите.
Побягвам.
Да бягаш в себе си от себе си... е трудно.
Препъвам се в неотговорени въпроси.
Не знам дали сънувам, или будна
пристъпвам по жарава. И съм боса.
И няма изход. Няма. Няма. Няма.
Стените просто стават огледални.
Където беше краят, е начало.
А някъде началото е краят.
И аз изчезвам в себе си. Изчезвам.
Защото не познавам Ариадна.
---
Понякога във себе си съм бездна,
в която просто искам да пропадна.
Диви цветя
Защото все не свършва тази обич,
и не свършва,
натрупва се във вените ми и в сърцето,
и жили в мене... лошо, като стършел,
сълзите ми са много, много светли.
Аз няма как да ти я дам насила. Няма...
И вече спрях да се опитвам. Беше време.
Не знам дали ти е отчайващо голяма.
Знам само, че не искаш да я вземеш.
Прилича ми на плевел. Непотребна.
Поникнала на мястото на... всичко.
И точно за това - ужасно вредна.
Не знаех, че е вредно да обичаш.
Но може би неправилно го правя...
Изглежда не успях да се науча.
Запомням го. А после го забравям.
И после ми е много, много мъчно.
И ето ме - приличам на градина.
Отдавна изоставена. Сама на себе си.
И чакам някой някога да мине,
и да открие във тревите цветенце.
Преразказ
Преразкажи ме с думи на Нощта.
Преразкажи ѝ устните ми. И очите.
Преразкажи ѝ моите ръце. И смях.
И ароматът, сгушен във косите ми.
Накарай я от ревност да изтръпва.
От нежността за мен във всяка твоя дума.
От начинът, по който ме прошепваш -
копнежно искащ. Искащ до безумие.
Разказвай ѝ за мен. За теб. За нас.
Кажи ѝ, че аз винаги съм те обичала...
Когато тя си тръгне сутринта,
спомнѝ си, че на нея съм приличала.
Някъде високо в мене...
Превърнах думите си в птици. И ги пуснах.
Да отлетят далеч от мен... Където искат.
Не са ми нужни. Никак. Аз съм въздух,
във който Тишината се разлиства.
Днес вече нямам дълги изречения,
с които да разказвам кратки обичи.
Живея в някакво десето измерение
и ми е хубаво почти до невъзможност.
Недостижима съм за тежките си мисли,
за плоските си чувства... и за всичко.
Почти ме няма тук. Почти съм истинска.
Не знам дали е свобода. Но ми прилича.
Зелените очи на пролетта
Зелените очи на пролетта
вместо зеници имат маргаритки.
Косите ѝ - разлистена трева,
а вятърът небрежно я разплита.
Гласът ѝ - лястовичи глас,
кръжи покрай стрехите и ги пълни.
Ръцете ѝ са клони на липа
и в тях звездите плачат на разсъмване.
Зелените очи на пролетта
потъват в сините очи на лятото.
И точно там започва любовта -
във стъпките им, минали по пясъка,
над който облаците шият дъждове
и слънцето преде лъчи и ги разприда.
В два погледа и четири ръце...
и шепа стихове, написани по мидите...
Черно-бели илюстрации
Те си тръгват един по един...
всички принцове, дето измисляше.
И сърцето започва да спи
във една стогодишна безприказност.
Накъдето погледнеш - живот.
Прозаичен и леко помръкнал.
И отдавна не питаш защо
любовта ти изчезва зад ъгъла.
Само нощем понякога, тайно,
се усещаш принцеса. Но истинска.
И в съня си завинаги бягаш
в една книга с разказани приказки.
И се криеш зад твърди корици,
зад гланцирани листи и букви,
да си спомниш езика на птиците.
И живееш съдбата на куклите.
После тръгваш. След тебе Пинокио
търси някакво златно ключе.
Ти се будиш обратно в Живота.
А Животът заспива във теб...
Прототип на богиня
Нощта се процежда на капки
по голото рамо на плажа.
Звездите - проблясъци кратки.
Луната - във броня на стража.
Вълните обрамчват пенливо,
дантелено, моето тяло.
Отдадена. Малко свенлива.
От голост и хлад затрептяла.
Нощта и морето ме имат.
Превръщат ме в статуя синя.
Брегът е отчаян художник,
разлистващ морето - картина.
Имало едно време...
Тази Нощ е момиченце. И не иска да спи.
Сяда до мене и моли за приказка.
И във нейните сини, тъмносини очи
две съзвездия светли неочаквано плисват.
Хваща моята длан с посребрени ръце
и ме води нанякъде. Аз не искам да питам.
Тръгвам след нея. С боси нозе.
Надалеч ли отиваме? Няма приказки близо.
А по пътя градът постепено топи се.
Сякаш винаги бил е внезапен мираж.
И край нас много бавно картини разлиства
един страшно истински вълшебен пейзаж.
Уж ме води Нощта, а сме в моята приказка.
(Малко банална - за любовта.)
Тя ме слуша внимателно. Слуша притихнала.
Както слушат с душите си всички деца.
Аз не зная говоря ли... Всъщност, мълча.
Ала явно Нощта и без думи разбира ме.
Само краят не знам... А защо ми е край?
Любовта си остава. Аз и ти си отиваме...
От толкова взаимност...
Със теб взаимно май сме се измисляли,
в минути, с преболяла тишина.
И неуверено били сме истински.
По-истински от есенния мрак.
Един на друг създавали сме очертания –
изрязани контури от небе.
Били сме си един на друг дихание,
без даже и сами да разберем.
Безброй години сме събирали сърцата си,
разпъснати сред хиляди вселени.
Душите ни са се преследвали през знаците,
които те доведоха при мене.
Неподозиращи, със теб се измечтахме.
Изтръпваха ръцете ни от обич...
Открихме се. И се изгубихме. Уплашени.
Един от друг. Защото сме възможни.
В една есенна нощ...
В една есенна нощ, най-внезапно,
точно когато валиш,
точно когато звездите са хладни
и малко напомнят сълзи,
ще застана до теб. Съвсем неочаквано.
По-безшумна от лунния лъч.
Ще съм резенче лято, светулка и пламъче,
ще съм шепичка пролетен дъжд.
Ще се свия в сърцето ти и там ще рисувам
теменуженосини поля.
Ще заспиш укротен. И дори ще сънуваш
как до тебе безсънна стоя.
А когато нощта си замине, а утрото
избелее до цвят на сребро
ще отвориш очи и ще видиш в леглото си
едно есенно жълто листо...
Затишия
Ще преболи и тази тишина.
И после ще се слее с моята.
След първата изплакана сълза
ще дойде неочаквано спокойствие.
Ще ме прегърнат нежни цветове.
Тогава ще се случа пеперуда.
Без памет за човешкото сърце.
Без чувството, че някой ме е губил.
Ще отболи и тази тишина...
И ще забравя как ме е боляла.
Прекрасно е, че всичко има край.
По-тъжно е, че има и начало.
Стих за бездомници
Боли ме от човеците, които
си правят дом в сърцето ми.
И си отиват.
След тях е до полуда тихо.
Раздиращо.
Разкъсващо.
Горчиво.
След тях се уча как да не обичам.
Как да не вярвам в думи.
Нито в хора.
Как да съм друга -
лоша и цинична
към всички подозрителни любови.
След тях се мразя.
Толкова се мразя,
че пулсът ми съвсем неволно спира.
Ако не са сълзите, ще съм празна.
И толкова готова за умиране...
Не се завръщайте...
Домът ви в мен го няма.
Продадох го за шепа безразличие.
Запазила съм думите ви само.
Да ми напомнят как не се обича.
Себеусещане
Понякога сама съм си тълпа...
И съм си шумна чак до изнемога.
А дълго ваяната тишина
в очите ми взривява облаци.
Тогава търся други светове,
в които се опитвам да намеря
откъснатите си криле
и по-щастливото си вчера.
И няма кой да укроти
натрупаните ми мълчания,
отритнатите ми мечти
и гневното ми отчаяние...
Понякога сама съм си тълпа.
Сама със себе си се разминавам.
И няма как да премълча,
че ми се иска да не се познавам.
Когато се страхува любовта...
Заспиват тихо уморените сълзи.
Заспиват уморените усмивки.
Дъждът не спи. Съвсем не спи.
Разказва мокрите си приказки,
в които рицарят спaсява любовта
във битка с вятърните мелници.
Русалката излиза на брега,
повярвала на лоша морска вещица.
Елиза някъде, наместо прежда,
пресуква нишки от копривени листа.
Луната мълчаливо се оглежда
в една изгубена пантофка от кристал...
А аз не съм от приказките уж,
но не заспивам.
Не вярвам да е грахово зърно
това, което страшно ми убива.
По-скоро е уплашена любов...
Дъждът вали, вали и преразказва
истории за разни чудеса.
А в мен е празно. Просто празно.
Или е пълно с тишина...
Като след всяка детска игра...
Не зная правилата на играта.
Дори не знаех, че играем на любов.
Един по детски самодеен театър.
А ти - един добър, добър актьор.
Оказах се до глупавост наивна.
И дадох истинското си сърце.
А твоето излезе реквизитно...
Сама съм се излъгала. Добре...
Навярно си скучаел, а пък аз
навярно съм изглеждала като играчка.
Сега прибирай бързо любовта си
в кашона с пукнатата топка и със влакчето.
Надявам се, че си се наиграл. Дано...
А аз отивам да превържа раните
на моята разплакана Любов.
Която пак си е обелила коляното...
Не плача. Оазисите са за други...
Гласът ми. Мислите. Червените луни.
Копринените нишки на тъгата.
Навън вали. Не чу ли? Пак вали.
Аз спирам. Друга е нататък.
Рисувах птици. Шиех им небе
от някакви мечти, назаем взети.
Накрая, със отчаяни ръце
свалих крилата им. И скрих небето.
Тогава точно заваля отново.
Но не е дъжд. Не е. Нали?
Това са сребърните капки на отровата.
Не виждаш ли? Тъга вали...
А аз ще тръгвам. Някъде. На изток.
Където хоризонтът ражда изгреви.
Не ме завръщай. Няма ме. Не искам.
Ще се удавя в тези тъжни стихове.
Не можеш да си мой, разбираш ли...
Понеже още си на всички минали.
Очите ми от днес са сухи извори.
Принадлежа изцяло на пустинята.
Съвсем обикновен Вълшебник...
Той живее на една далечна планина.
Точно на върха, на най-високото.
Прави карти за пътеките на ветровете
и им начертава в тях посоките.
Сутрин, със една невидима връвчица
дърпа Слънцето обратно на небето.
После го измива със роса и го избърсва,
за да може хубаво да свети.
След това присяда уморен в тревите
и изрязва станиолени звезди.
Привечер на стълбичка се качва
и по небосклона ги лепи.
След това надува и Луната.
(Тя е всъщност от балонена материя).
После сменя тока на Земята
с чисто нови лъскави батерии.
И накрая сяда и ми пише много дълго...
Казва ми, че бил съвсем обикновен.
Нищо, аз обикновен си го обичам.
И... съвсем вълшебен е за мен!
Аз и небето...
Пак се разплака без да иска
соленото ми пролетно небе.
Във шепите си облачни притисна
на птиците памучните криле.
Приседнах на перваза до прозореца,
брадичката подпряла на коляно.
Небето гледах уж. И капките.
А мислех тебе... Тебе само.
Усещаш ли ме? Някъде в безкрая...
Докосвам с устни твоите клепачи.
Събирам цялата си сила, за да скрия
че всъщност, заедно с небето, плачем...
Но ти недей... При нас е друго.
Такива сме понякога с небето.
Разплакваме се лесно. Много бързо.
Затваряме сълзите си в куплети.
А ти недей... Кажи ни, че е пролет.
Кажи ни, че дъждът ще отшуми...
Докоснах ли те... клепките целунах...
Такива сме с небето днес. Валим.
"Обичам те, обичам те, обичам..."
Ще си събирам всичките "Обичам те!"
в една кутийка с пролетни цветя.
Когато дойдеш, тиха и стеснителна,
ще те погледна и ще ти я дам.
Не бързай да надничаш под капака ѝ,
защото сигурно ще бъде ураганно -
затворила съм в нея толкоз обич,
че би могла дори да те удави.
Но някак ми е страшно непосилно
да я задържам в себе си и да мълча,
когато ми се иска да помилвам
лицето ти със топлата си длан.
Когато ми се иска да ти кажа...
и аз не знам какво... не се изрича...
На ум единствено си преповтарям
"Обичам те, обичам те, обичам..."
Понякога се срещаме случайно...
Понякога се срещаме случайно
на уличката с розовата къща.
Или в онази остаряла чайна.
Или където и да е. И сме си същите.
Усмивките. Очите. Гласовете.
И онзи глупав навик да мълчим
над две безкофеинови кафета
под кръгче от цигарения дим.
А жестовете нервничат издайно.
И много искам да избягам. Пак.
Понякога се срещаме случайно.
Или нарочно. Или на шега.
Ако той си отиде от мен...
Ако той си отиде от мен
ще умрат ветровете в очите ми.
Ще съм кръгче в дъждовна вода.
Ще съм празна. Бездомна. И ничия.
Ще сънувам полета от макове,
във които заспивам. Безпаметна.
Ще тупти, татуирано с болка,
и сърцето ми... на обратно.
Ще се пръсне душата ми стъклена.
Ще звънят по паважа парченцата.
(За да бъдат събрани наново
ще са нужни две хиляди вечности.)
Любовта ми ще стане на хляб,
от прозрения късни. И истини.
Който вместо на него, ще дам
като шепа трошици. На птиците.
Не ме търсѝ
Лапичките на дъжда препускат шепнешком
по клепачите на тъмните прозорци.
Разказват нещо с равен баритон
капчуковите лунни водостоци.
А ти сънуваш ли ме още във дъжда,
с букет от нарциси и син чадър?
Целуваш ли онези капчици вода,
които те превръщат в по-добър?
Надничаш ли все още в локвите,
да зърнеш там парче небе, поникнало в асфалта?
И да си спомниш как, когато беше с мен
рисувахме с звездите нощни лампи?
Не тръгвай да ме търсиш... някой ден.
Почакай, остани където си!
Навярно ще намеря път към теб.
Но първо трябва да простя... на себе си.
Според лунната поличба
Като древно предсказание се сбъдвам.
В нощи несънуващи и будни.
Идвам. Или пък си тръгвам.
Но оставям в тебе малко чудо.
Има ме. Поличба е Луната.
И звездите питай, ще ти кажат.
Стъпките ми будят тишината
звънчево трептящи по паважа.
Някой сигурно ме е написал,
в нощ, изпита с много вино...
Без да иска, е орисал
във съня ти да ме има.
Според някакво поверие се сбъдвам...
В полунощ. Във ранна пролет.
Идвам ли? Или си тръгвам?
Вярвай във поверията, моля те!
Ще те измисля
Не те измислям, докато вървя
със уличната градска пролет.
Тогава мислите ми лягат във пръстта
и дават сок на корените на тополите,
и нямам думи за човешките истории.
Разбирам само гълъбите, дето в хор
разказват за небето, по-нагоре,
от моето момичешко "Защо?".
Не те измислям, докато мълча
и пада слънчевото време на прашинки.
Измислям си парчета от дъга,
които се извиват над комините
и нямам думи за човешките истории.
Разбирам само вятърът, дошъл от юг
и неговото отражение в прозорците,
докато свири в стария улук.
Ще те измисля след това, когато
от жълтите глухарчета остане пух.
Когато стъпките ми минат през вратата,
която сто години вече е без ключ,
Ще те измисля след това, навярно,
когато съм готова да съм истинна.
Сега е рано още. Много рано.
Един оранжев котарак ми се усмихва.
Останала съм си напълно същата...
Останала съм си напълно същата -
сама и непонятна за човеците.
Събуждам се във трескавите сънища
на някаква угасваща планета.
Намерил си ме може би случайно
във търсене на нещо много друго.
Сега ме запазѝ в дълбока тайна,
защото иначе ще ме изгубиш.
За мен е лесно - мога да остана
Навсякъде и Никъде сама.
Аз съм Магията, която оцелява
въпреки теб в човешкия ти свят.
За няколко секунди щастие
Един ден ще изляза, ще заключа вратата,
ще поставя ключа под прага.
Ще пътувам на стоп със някакъв вятър.
Ще избягам от тук. Ще избягам!
Ще опитам вкуса на небето по изгрев -
пълна чаша с черешово вино.
По ръцете ми после като тънички гривни
сто лъчи на слънце ще преминат.
А по залез ще сляза от вятъра, ще му махна.
Не за сбогом, а "Пак ще се видим!"
И ще тръгна сама. Ще вървя над Земята.
Без да зная къде ще пристигна.
Може би там, където се раждат звездите.
И където ще бъда различна.
А оттам е по-лесно да се спусна в очите ти.
И във тях да угасна. Обичана...
Това, което липсва на дъжда...
Струва ми се, че вали от столетие.
И че никога няма да спре.
Шият с дълги конци дъждовете
това есенно празно небе.
Нощем в локвите падат сърдито
светлинките на два светофара.
А край тях преминават колите -
малки кораби. Мокри и шарени.
Само няколко жълти прозореца
вдъхват някакъв топъл уют.
На перваза ми тихо мърморят
три врабчета. И тръпнат от студ.
Ами... есен е. И валят дъждовете.
По-безкрайни от вечност дори.
Ако можех да се сгуша в ръцете ти...
нека вали, и вали, и вали...
Къщичка за птици
Направих къщичка за птици
за моите несбъднати обичания.
За да им бъде топло през сезона
на дългото себеотричане.
Нахраних ги със шепа думи,
които нощем си измислях.
И ги завих с трева на кръпки.
(Не беше нова. Но беше чиста.)
Сега се стопли. От нечий поглед.
Обичанията ми сякаш се събудиха.
И там, във къщичката ми за птици...
... сапунени балони се излюпиха...
Има ли го... има го навярно...
Той е малко уморен понякога.
Малко тъжен.
Малко сам.
Има птици на прозорците.
И влакове.
Със които нощем бяга...
Чувал е езика на дърветата.
А по пясъка рисува тишина.
Пръстите му - със вълните сплетени,
А пък във очите му - дъга.
Той умее да приспива вятъра.
И по лунната извивка се пързаля.
Вярва във вълшебства сутринта.
А пък вечер - сам ги прави.
Той живее някъде и никъде.
Има чаша, цялата на точки.
На терасата му столът е камъшен,
а пък времето - с отсрочка.
Той не ми говори прозаично.
И ми вярва, че си го измислям.
Скрива ме в ръцете си, когато плача.
И е страшно, страшно истински.
Корабът му плава по здрачаване
над короните на пеещи акации.
Идва да ме вземе. И отплаваме.
Чак до следващото кацане.
Той е този, който кара вишните
да цъфтят на пролет. И им пее.
Той е този... който във сърцето ми
не под наем, истински живее...
Има ли го... има го навярно.
Срещали сме някога следите си.
И когато пак се срещнем, ще остане.
До тогава... пиша му мечтите си...
Целувай ме...
Разплаквал си ме. Но за теб си струва.
За теб си струва до последната сълза.
(Сега ела и дълго ме целувай,
за да забравим колко те болях.)
Забравял си ме. Знам, че се преструваш.
Защото си ме спомняш и на сън.
(Целувай ме. Целувай ме. Целувай ме.
И бавно ме събличай от страха.)
Осмисляш ме. А аз, а аз ти вярвам.
Така не вярвам даже и на себе си.
(Целувай ме разнежено и бавно.)
Един на друг със тебе сме си вечности.
Ноти за неделя
Неделя. Хлад. И гълъби.
Спокойно. И пречистено.
Облечена съм само в тишина.
Сама. (И твоя.) Влюбена.
И сънено-разлистена
под тихите капчуци на дъжда.
Април. Какао. Музика.
Небе отвъд прозорците.
Усещам те, затворя ли очи.
Дъхът. Очите. Пулсът ти...
В неделя не говорим.
Обичаме се тихо. И мълчим.
Урок по себе си
Научих се да бъда много тиха.
И тишината ми прилича на сияние.
Преглътнатите думи се смалиха.
Порасна като Слънце премълчаното.
Научих се да преболявам бързо.
(Но белезите ми остават. Нелечими.)
Научих се, че вятър не се връзва.
Научих се да виждам и незримото.
Научих няколко вълшебни думички,
една история и малко стъклостишия.
Изучих всички безпосочни пътища.
И как през буря от сълзи да дишам.
Научих, че... не мога да съм силна.
Ранима съм. Чуплива. Ефимерна.
Научих се такава да се имам.
(И да обичам теб. Безвременно.)
И все пак ме има...
Аз сигурно не съм наистина,
а някой ме измисля
във виолетовите вечери покрай брега.
Разлиства плахо мислите ми,
като приказка,
и ме кръщава с нежни имена.
Създава ме такава, недокосната,
една - единствена във цялата Вселена.
Рисува ми очи - безкрайни космоси
и по детински ще се влюби в мене.
Дори не забелязва, че не съм наистина.
Понеже шепотът ми е съвсем реален.
И устните ми. Също и косите ми.
И дланите, с които го погалих...
А аз съвсем не знам,
дали ме има.
Но даже и да съм измислица, ще е добре,
щом има рамо, на което да заспивам
и обич, колкото море.
Вятър
Този вятър идва ненадейно.
Точно както ти дойде.
Като теб е щурав и е грейнал
като лятно, влюбено момче.
Сплита дъх в косите ми. Притихва.
После пак изхвърча, полудял.
После шепне тайните си стихове
скрит във сянката на някаква липа.
После тича бос по калдъръма
чак до ъгъла на своите мечти.
После някой плахо ме целува.
Вятърът ли беше или ти...
И ето, тези няколко секунди,
във които с тебе просто си мълчим
създават чудо. Най-човешко чудо
за две сърца и четири очи.
Тогава се завръщам при душата си.
При теб се връщам. В нашия си свят...
Сладко от смокини...
Есен съм във мислите му.
Сладкоплодна.
Ябълково вино.
Дъхав сок...
Кехлибарено узряла.
Като грозде.
С вкус на обич.
Лудост.
И живот.
Резенче от дюля на езика му.
А под пръстите му –
плодчета от шипка.
От дъха му съм прозрачна.
Като истина.
И разтварям себе си.
Във тихото..
Аз го искам...
Даже до безумие.
Като топла медена роса.
Да попие в мен.
И аз да лумна.
Да съм неговия
Есенен пожар...
Подреждам спомените си...
Подреждам спомените си от теб
по рафтовете на душата -
парченца обич, дъжд, куплет,
мечти, безсъние и вятър.
И те намирам в тях - сърдит,
добър, уплашен и копнежен.
По дланите ми още спи
за тебе пазената нежност.
И нея ще заключа там -
при спомените си от тебе.
Аз не можах да ти я дам.
Ти не поиска да я вземеш.
И просто всичко е било измислица,
в която аз не съм се вписвала.
Ще те изплача днес. А след сълзите
дали ще помня, че ми липсваш...
(пре)сътворение
Тази нощ е последна.
А след нея е мрак.
Предбиблейски. Нечувал за Господ.
Вледеняващо Нищо. И една тишина -
необятна и тътенно остра.
Тази нощ е последна...
И след нея сама
ще създавам Вселена. Без тебе.
От взрива на последната моя сълза
ще направя пространство. И време.
Тази нощ е последна.
След нея светът
ще започне наново създаден.
Първи ден в календара
е утре.
Денят
от Вселена, в която те няма.
Пролет
Навсякъде над покривите на града е пролет.
Върви на пръсти по терасите и по комините.
Танцува слънчева, разрошена и гола,
избягала от нечия картина.
Разпръсва лястовици по небето. И се смее.
Под босите ѝ ходила цъфтят глухарчета.
Дърветата са влюбени във нея.
(Дори им се приисква да подскачат.)
А тя върви сама, съвсем небрежна
и гали с длани грубите им клони.
Получили една внезапна нежност,
цветчетата им вятърно се ронят.
Приличат на сълзи. И на конфети.
Вали любов по улиците. И ухае...
А пролетта танцува под небето -
красива, босонога и безкрайна...
Винаги след полунощ...
Когато се търкулне вечерта
в дворовете със тайните градини,
Луната слиза ниско над града
и сяда уморено на комина.
Заглъхват хората. Морето спи.
Прозорците угасват. Става тихо.
И само няколко несбъднати мечти
се будят в мен. (Преструват се на стихове.)
Улавям ги със двете си ръце
и ги записвам по звездите някъде...
Ти можеш ли звездите да четеш?
Да прочетеш по тях, че те очаквам.
Нощта мълчи. Луната на комина
люлее тънички лъчи (като крачета).
А аз разхождам в тайните градини
най-скритите копнежи на сърцето си.
Есента си подсвирква нещо...
Днес музиката на града е някак ретро.
Една такава френска и шансонена.
Навярно е от Слънцето, което
подскача върху есенните покриви.
Минава шепнешком по булеварда -
ефирно, тънко и съвсем дантелено.
Промушва се под шарените арки,
които са направили дърветата.
Докосва с меки пръсти минувачите
и те неволно (може би) му се усмихват.
А по асфалта слънчевите зайчета
трептят и пишат малки стихове
в очите на незнайните поети,
които чуват музиката на града.
Която днес е някак ретро.
И с нотички от светлина.
Ще мълча и ще пиша...
Ще се скрия в пролуката между вчера и утре
и до късно ще пиша безадресни писма.
Ще постеля море във най-тъмния ъгъл,
а над него - свещичка - един лъч от звезда.
Ще мълча и ще пиша. Ще съм влюбена в някой.
Той ще знае езика на всичките облаци.
Само няма да знае къде да ме чака.
Но ще има усмивка за всяка дъждовност.
После той ще ме види - в отвора на времето.
Ще протегне ръка след безумното лутане.
Ще целуна дланта му. И докоснал небето,
ще заспи, уморен в топлината на скута ми.
Носталгично... по себе си
Прелистваш пак измачканата ми душа.
Не я ли знаеш вече наизуст!?
Изучил си до болка и цвета,
и парещо-тръпчивия ѝ вкус.
Събуждала е в тебе водопади.
Приличала е на пустинна роза.
Била е вещица. На клада.
Сега се е превърнала във проза.
А беше извор. Пееха я птиците.
Рисуваше я Залезът привЕчер.
Видях я за последно в колесницата,
отлитаща от себе си. Далече.
Да размечтаеш Луната...
Той ще дойде. Когато Луната
хвърля мрежи като страстен рибар.
И улавя във тях и звездите,
и лъча на крайбрежния фар.
Той ще седне на моя прозорец.
Ще извади изписан тефтер.
Всяка дума във него е песенна
и е пламък от пътен фенер.
Ще е нежен. А аз ще съм влюбена.
А пък той ще повярва във приказки.
И Луната, раздиплила мрежи,
ще усети, че всичко е истинско.
Цяла нощ ще се взира в очите ни,
да запомни какво е Любов.
Как изглежда, и колко копнежна е,
как се случва, къде, и защо.
И когато си тръгне по съмнало,
ще си тръгне със нова мечта-
сред звездите в небето търкулнати
да я спре някой път Любовта...
Нещата, които няма да видиш никога (без мен)
Не е дъждът. Не е и тишината.
Нито са тайнствените сенки на април.
Навярно съм виновна аз самата
и много малко си виновен ти.
По принцип съм щастлива да е тихо.
По принцип ми е хубаво сама.
Но днес ми се рисува върху стихове
с контурите на твоята ръка.
Но днес те няма, нищо че си близо.
И няма никой. С кой да споделя
как облаците тихичко изнизват
искрящите усмивки на дъжда.
Таралежено
Когато съм сърдита, съм пустиня.
Отглеждам само кактуси във мен.
Пресъхва всеки извор и изгарям,
а пясъкът е кърваво червен.
Когато съм сърдита става остро.
Тревата даже остра е, боде.
И таралежите, подобно котки
умилкват се във моите нозе.
Когато съм сърдита, цъфват тръни.
Звездите са с подострени лъчи.
Бодлив е вятърът и злобно хапе.
И няма дъжд. Валят игли.
Но после ми омръзва да се сърдя...
Прегръщам те. Не, вече не бода.
Приспивам всички мои таралежи.
Дъждът се лее. Без игли. Вода...
Привечер
Привéчерно е. Смугли светлини
събира тихо залезът във шепи.
А уличните лампи са Луни.
И всички улици - небета.
Днес няма дъжд. И по-добре.
Защото есенният дъжд ми е безсолен.
Защото той е някакъв крадец
на пясъка от летните ми спомени.
Днес нямам мисли. Никакви почти.
Безгрижно ми е, като на светулка.
Октомври се усмихва със очи
през тясната си облачна пролука.
Не знам каква да бъда тази нощ.
И сигурно ще стана тъжна муза.
На някакъв човек със саксофон.
И с много неизсвирени илюзии...
Не бързай да се будиш...
Във моята гора е още лято.
С тръпчив аромат на треви.
С полянка с цветя, над която
пчеличкова песен жужи.
С пътечка от стъпки на елфи,
която ме води... към теб...
Под дъбови клони, оплели
хамак за доброто небе.
Вървя по мъха, босонога .
В косите ми вятърът спи.
И всички незнайни посоки
ми казват, че чакаш ме ти.
Накрая ще дойда в съня ти -
една малка и топла сълза...
Ще спра върху твоите устни
и просто ще се... стопя.
Как умира любовта...
Сега разбирам как умира любовта -
внезапно.
За секунда невнимание.
И после няма никаква следа.
А само тишина.
И бездиханност.
А после... няма после.
Няма нищо.
И като казвам нищо,
няма даже минало.
Смъртта на любовта
е хищница.
А думите са празни.
И изстинали.
И няма спомени,
разбираш ли...
не помня.
Не помня теб.
Не помня нас.
Категорично.
Дали боли...
не ме боли.
Сега съм огън,
който съвсем не помни,
че съм те обичала.
Погледнато отвисоко...
Нещата просто си се случват.
Някой си тръгна. Някой остана.
И всичко е друго, а всъщност е същото.
И няма никаква промяна.
Земята се върти по график.
Съседката простира в 6
два реда шарени чаршафи,
а после пие мляко с нес.
Колите все така мажорно
изпълват улиците на града.
Зад изпотените прозорци
надничат хора без лица.
Дърветата събличат клони.
Нали е есен, няма как.
Разсърден вятър лудо гони
един бездомен котарак.
И всичко си е както трябва.
Светът си е съвсем по план.
Защо тогава ми е празно...
И някак счупено...
Не знам.
Рисунка на сърце...
Помниш ли... когато беше малък,
как рисуваше дланта си с химикал?
Разперени пръсти на страничка бяла
старателно как очерта?
Стоя и се чудя самичка понякога -
пазиш ли листите още?
Макар че си много, много пораснал...
Дланта от картинката – също.
Сега в тази длан аз искам да сложа
една малка рисунка за теб.
На страничка бяла (доколкото мога)
рисувам контур на сърце.
И не знам ще го пазиш ли.
Нито кой си... Къде си...
Просто имам нужда да знам,
че макар безадресно да изпратя сърцето си
то ще срещне протегната длан...
Първият ден
Когато ще се срещнем, ще вали...
Ще падат топли капки летни сънища.
Денят ще бъде много, много тих,
развързал възлите на скритите си пътища.
А ние ще се срещнем на един,
във който всичките посоки се пресичат.
За да запазим тихата мелодия, ще замълчим.
И само погледите ни ще се обичат.
И ти ще тръгнеш в моите очи,
за да откриеш в тях, че съм те чакала.
А аз във твоите ще пиша стих
за нашето безкрайно жълто лято.
И след това под сини капки сън,
ще сложа длан във топлите ти шепи.
Дъждът ще пада с тих камбанен звън,
откраднал нотите на пулса на сърцето ти...
Напиши ми песен...
Напиши ми песен за едно небе,
във което изгревите се прераждат
в светлите бои на акварела
със отблясъци от жълто и оранжево.
Напиши ми песен за крилете,
във които диша много вятър.
За летеното над утринни морета,
за вкуса солен на свободата.
Напиши ми песен за високото.
Даже да е мъничък рефрен.
Подари ми всичките посоки.
Напиши ми песен за едно небе!
За цветята и бодлите
Обичам те... не те обичам...
На маргаритките им писна.
Не писах думи. Писах чувства
по гладките очи на листите.
Сега ще стрелям по звездите
(понеже никоя не пада).
Ще си измисля, че те има.
(Обичам явно да те страдам.)
А утре ти ще ме захвърлиш
в чувала с вехтите си чувства.
От тежка обич се прегърбих.
Това съвсем не е изкуство.
Обичам те, не ме обичаш...
Или обратно. Или трето.
Момиче съм. Не съм момиче.
А остро трънче във сърцето ти...
Аз, ти и лошият, страшен Мрак
Аз не съм влюбена в тебе. Изобщо.
Но така те обичам, че чак
те разказвам във приказки нощем
на студения, хапещ Мрак.
Той наднича, свиреп, от ъглите
и се прави на много страшен.
А пък аз му светя в очите
с бялото на чаршафа си.
И разказвам, разказвам, разказвам
как ми липсваш, когато те няма,
как Вселената става празна
и поне три пъти по-голяма,
как в ръцете ти бих заспала,
но понеже ги няма - не спя.
Как със тебе сме едно цяло -
две половинки на Лудостта.
И не зная дали му писва
на студения, страшен Мрак
да слуша това "Липсва ми...
До Голямата Мечка чак!",
но тънее и избледнява,
става мек, нежносин и плюшен,
на места до небеснолилаво,
и протяга ръце да ме гушне.
Той разбира - така те обичам,
че от обич не мога да спя.
И се мъчи на теб да прилича
този страшен, среднощен мрак.
За да спреш поне за секунда
да ми липсваш така, до сълзи.
И да спра с това "Не съм влюбена."
Отдалече си ми личи...
Един предсънен стих...
През прозореца ми влиза вятър.
Носи ситен шепот на звезди.
Аз не искам да събуждам тишината,
дето върху устните ми спи.
И мълча. Наум си те повтарям.
Вярвам те наум, съвсем без глас.
Цялата Вселена влиза в стаята ми,
за да чуе тази тишина.
По стените никнат хризантеми,
избродирани от лунна прежда.
А навън небето е голямо.
Като обич. И като надежда.
Искам да знаеш
Аз съм синьо мънисто. Амулетено.
Да те пазя от зли очи и от думи.
Само от мисли и обич оплетена,
аз съм нежна ръка във нощи безсънни.
Аз съм приказка с хубав край,
когато си сам и всичко е тъжно.
Аз съм брод през реката. Пътека. И фар.
Когато поискаш да се завърнеш.
Когато си тръгнеш, навярно ще плача.
Не се обвинявай. Не е от тъга.
Просто казвам по моя си начин:
- Е... нека напред ти върви по вода!...
Октомври
Октомври е небе с безброй звезди.
Оранжеви листа. И кестени.
Октомври пише приказки. Или мълчи.
И е ужасно повече от есен...
Октомври е носталгия. Тъга.
Усмивка. Радост. Ябълки. И грозде.
Октомври, всъщност, е жена.
Която омагьосва с поглед.
Октомври е въздишка. Топъл чай.
Октомври е поле от хризантеми.
Мъглива нежност... Нежност до безкрай.
Октомври и през май живее в мене...
Различни светове
Тя мълчи и отглежда във себе си
позабравени уж страхове.
По душата ѝ грапави белези
ѝ напомнят за него. И теб.
Няма как да пристъпиш по-близо.
Тя е Космос, а ти си човек.
Имаш къщи, желания, ризи...
Тя си има звезди. И сърце.
Невъзможно е. Не, че я плашиш,
но си нещо от Другия Свят.
Ти си само човек. Не е страшно.
Просто хората много болят.
Пазачът на фара
Пазачът на фара въздиша солено
и всички вълни са му приливни.
По залез небето му пее в червено,
и жълто се буди със изгрева.
Очите му знаят крилете на птиците
и всяка звезда от къде е.
Когато вали, му нагарча в зениците.
Пазачът на фара не пее.
В мъглата фенерът му ражда утехи
и скрива във шепи молитвите.
Гласът му понякога става на шепот,
когато разказва на рибите.
Докосва небето. Така е високо...
И дава надежда на кораба.
Пазачът на фара е дом и посока,
закрила, и сила, и вяра.
След всяка разпенена буря замлъква,
по-светъл от слънце и огън.
Когато е тъжен, морето помръква
и дълго се чувства виновно.
Пазачът на фара отдавна го няма.
Но диша солено прозорчето.
Усмихва се там, на картината само
зеленото мъничко корабче...
Приказка, която не става за нищо
Хайде да се сбогуваме, искаш ли...
Да не трупаме празни надежди.
Малко тъжна е тази приказка.
И съвсем невъзможна изглежда.
Има някаква странна принцеса,
дето сама се преструва на жаба.
Появяват се няколко вещици
в кратки роли. За няколко кадъра.
Има принц, който изчезва,
омагьосан от някого временно.
И огромна, бездънна бездна
за пропадане на принцесата.
Но когато принцът се върне (защото
колко трае една магия...)
тя е цялата, цялата обич.
И не може да го прикрие.
И така се въртят нещата...
Като стара, издраскана плоча.
Имало едно време... и нататък.
Краят липсва. Няма я точката.
Хайде да я напишем, искаш ли?
Нищо, че принцесата го обича.
Много тъжна е тази приказка.
Тя не става дори и за притча.
Като късметче... до поискване
Един случаен Вятър
почука на прозореца
и се усмихна.
Отсреща на фасадата
терасите бърбореха,
но тихо.
Пълзяха парапетено
листата на лозичката.
Оранжеви.
В косите си дърветата,
листенца като фибички
закачаха.
Следобедна и жълта съм.
По чаено съм дъхава.
И медена.
Рисувам ти парченце сън.
Оставям го зад ъгъла.
Да го намериш...
Почти научно и почти на шега
Аз съм Марс, казваш... А ти си Уран.
И сме на светлинни години далече.
От коя ли сила, не знам,
сме така упорито привлечени?
Има ред във Вселената, знаеш ли...
Тъй де, сред всеобщия рошав хаос.
Всички атоми подредено крачат.
Само ние не сме във час.
Как ще стигнеш до мене, кажи ми?
По трасето на Млечния път?
Но това са светлинни години!
При това - ще смутиш редът.
Дай да станем едни метеори.
Да летим накъдето си щем.
Току-виж - пресечем траектории
и един до друг вземем, че спрем.
То ще бъде космически сблъсък.
Някъде там, накрай световете.
И ще станем или черни дупки,
или две пощурели комети.
Или даже, на пук на законите,
ще се случи Големият взрив.
Нека гледат това астрономите -
как се ражда Вселена с мечти.
Ще си поискам обич.
(И щастие. За теб.)
Различно е... Пътувам сам-сама.
Плашилото отдавна се отказа.
Лъвът - и той. Отказа се от страх.
Не срещнах тенекиени дървари.
Навярно са разбрали - без сърце
във тенекиените им гърди ще бъде леко.
Вървя самичка. В маково поле.
Изгубих пътя с жълтите павета.
Не знам дали наистина убих
онази лоша вещица от Изток.
Пораснала съм малко. И боли.
И всичко ми се струва по-различно.
Уж пак отивам в Изумрудения град,
макар да знам, че Оз не е вълшебник.
Навярно още вярвам в чудеса...
Или пък просто е последната надежда...
Понякога се сливам с нея...
Тази тънка, неделна Луна
е увиснала в мрежа от клони
(сякаш легнала в плетен хамак)
и наднича към мен на балкона.
Нежен бриз я полюшва полека,
тя премигва свенливо с очи
и изглежда ефирна и мека
и загадъчно нещо шепти...
Ти не знаеш какво ми разказва.
Само аз ѝ разбирам гласа.
И в очите ми бавно пролазват
две парченца неделна Луна...
Октомври
Октомври е. И всичко е различно.
Дъждът измисля нови цветове.
Луната е светулка, и кокиче,
и спомен за предишни светове.
Небето се разпада на трошици
над някакъв съвсем случаен град.
Когато вятърът сънува птици,
на хората се случват чудеса.
Но е октомври и е по-различно.
Носталгия по някакъв живот,
във който хората умеят да обичат
и още помнят думата "Любов".
Щастието е толкова лесно...
Целува залезът извивката на хълма
и облаците се обагрят във червено.
Една Луна смутено се търкулва
по дланите на пролетното време.
Не диша вятърът. Мълчи, приведен,
между цветчетата на бухналите клони.
Звездите кацат тихо по небето.
И всичко е като отключен спомен.
Мирише на събудени треви.
На дъжд от юг. На полет птичи.
Така е хубаво, че само се мълчи.
И аз обичам, и обичам, и обичам...
Безкръвно
Най-дългото очакване приключи.
На края... не се случи нищо.
Вратата ми самичка се заключи.
Не иска вече ничие завръщане.
Дали е тъжно... Тъжно е, навярно.
Но нямам сетива да го усетя.
Превърната съм в зима.
От полярните.
И айсбергите смачкаха сърцето ми.
Научих си уроците.
С отличен
взех изпита. Най-трудният си изпит -
до лудост и до смърт да го обичам
и да съм ничия.
Най-ничия от всички.
Несбъднатата обич не говори...
Аз съм във всичките онези дълги мигове,
в които дъждовете се събличат.
В пропуснатите страници на книгите.
И в кратката целувка на лъчите.
В ръцете ти, когато уморени
притварят длани и сънуват тишина.
Във капката по бузата на времето.
И в сънения поглед на Нощта.
Аз съм в прозореца на къщата отсреща.
В зениците на котката на двора.
И все мълча.
А исках да ти кажа нещо.
Несбъднатата обич не говори...
Едно сърце
Eдно сърце тупти съвсем самò
на края на студената Вселена.
То чака шепа истинска любов
и две протегнати ръце, за да го вземат.
То чака да дочуе във безкрая
на друго някое сърце гласа.
И се надява много, много тайно,
че някога се случват чудеса...
Безтегловност
Тя много дълго ще забравя да обича.
И много дълго ще си спомня теб.
Ще има куфар със надежди. За отричане.
И няколко минути. За да спре.
И после много дълго ще се връща в себе си.
За да си бъде непозната. Даже чужда.
Ще има спомени. Изрязани от вестници.
И сънища, които я събуждат.
Когато всичките ѝ думи я напуснат,
тя много дълго ще мълчи. И ще е тихо.
И много дълго в теб ще се откъсва
едно цветче... от кратки нощни стихове...
За да знам, когато ме повикаш...
Нямам име.
Имам много имена.
Затова сама не знам коя съм.
Сутрин съм отрязък от Луна,
вечер ставам статуя от пясък.
И съм малка.
Като цвят на вишна.
Вятърът ме гали с тихи пръсти.
После съм голяма. Като истина,
след която лесно се възкръсва.
Черно-бяла съм.
От филм на Чаплин.
И е тъжно, дето нямам думи.
Но съм също многоцветен разлив
в устните на твоето безумие.
И съм всичко.
По ръба на нищото.
Губя се, когато се намирам.
Ще попитам просто:
Искаш ли
ти да ми измислиш ново име?
Ако имах право на едно желание...
Есента оглуша от крясък на гларуси
и се счупи стъклото на Лятото.
Умори се зеленото. Предреши се във охра.
Заръмяха дъждовни проблясъци.
Посивя, престаряло, небето и млъкна.
Вместо макове – хризантеми.
Сиви стъпки, нагризали мокрия пясък,
Свършват там. На брега. Уморени.
Струйка дим. Изгорели листа. Безвъзвратност.
Тишина... А мъглите – разплетени.
Топъл дъх съм. Прашинка от Слънцето.
Пожелах си да стопля ръцете ти...
Помня те отдалече...
Помня те отдалече. Че отблизо болиш.
Всъщност даже не искам да помня.
Обичта си заключих зад десет врати
и посипах очите ѝ с лава и огън.
И насила повярвах, че съм забравила
твоя глас. Тишината, споделена със теб.
Обичта ми – наивница – все така се надява...
И не иска, глупачката, за секунда да спре!
Ех... да беше я взел...Че ужасно ме мъчи.
Все за теб ми говори. И не иска да спи.
Аз я чувам, макар че много здраво заключих
всички онези десет врати...
Нощем, понякога
Сънят погалва нейните очи
и тихо ѝ нашепва нежни думи.
Небето ѝ намига със звезди
и духва лунен вятър помежду им.
А някъде далеч, Накрай Света,
Той ѝ рисува слънце и лалета.
И неуморно пази Любовта
в туптящите простори на сърцето си.
Тя се усмихва в топлия си сън,
тъй както само ангелите могат.
Рояк светулки някъде навън
изписват думите "Обичам те" и "Много".
https://caribiana.blogspot.com/2020/11/blog-post_27.html
Морето няма да ме доведе до теб...
Морето няма да ме доведе до теб...
(И няма да поиска да ме пусне.)
Ще се разплаче, сигурно, като дете
и всички водорасли ще накъса.
Ще се засили към брега смълчан,
и не вълни, сълзи ще го заливат.
Окото на забравения фар
ще онемее. Сигурно завинаги.
И гларусите тъжно ще кръжат
над босите ми стъпки в пясъка.
С криле ще се опитат да държат
небето, ослепяло от неблясъци.
Морето няма да ме доведе до теб.
И няма да повярва във раздялата.
Ще се пресегне с влюбени ръце
и сигурно ще ме превърне във русалка...
Привечерия
...И потръпна брегът от прохладата
на тази предпролетна вечер.
Една лодка изопна платната си
и потегли към свойто Далече.
На небето изплува залезът
в тънка дреха от розов брокат.
Духна вятър. Звездите запалиха
малки точици светлина.
Тротоарите дишаха тежко,
уморени от дългия ден.
А Луната - една въртележка -
завъртя тишината. И мен.
Замълчах... А не ми се мълчеше.
Имах думи. Но пак замълчах.
Чаках свойто Далече-далече
и рисувах наум любовта.
Ето ме
И не веднъж в съня си си ме викал.
И не веднъж за мене си копнял.
И не веднъж луната си разпитвал
дали наистина си ме видял.
Ужасно дълго си ме търсил...
И чакал си ме цял един живот
да стъпя тихо и на пръсти
в душата ти по мраморния под,
и да прегърна тежките колони,
които си издигнал сам,
със топли длани да погаля
студът пълзящ във твоя храм.
И ето ме - пристигам във съня ти.
И ето ме - нали за мен копня?
А на луната... моля те, не вярвай.
Луната има две лица...
Нощ
Избеляват ми думите.
Изтъняват във мрака.
И просветва една тишина.
Аз стоя на ръба ѝ.
И просто те чакам.
А навън се раздипля нощта.
Опустяват площадите.
И изгряват прозорците.
Отдалече напомнят съзвездия.
Имам нужда от теб...
Две секунди за обич
са достатъчни. Колкото вечност.
Искам още веднъж
да ти кажа "Обичам те..."
После пак, после пак, после пак.
Нямам сили да бъда
все далечна и ничия.
А навън се раздипля нощта...
Ще се превърна в пролет
Понеже пролетта се инатѝ,
ще взема аз да се превърна в пролет.
Ще се гримирам в слънчеви лъчи,
а от цъфтящите тополи
ще си направя дреха пухчесто-златиста,
ще си сплета косите в плитка със треви,
а след това лалета ще измисля,
и птици идващи по две, по три.
Със длани ще избърша облаците,
които по небето тежко спят,
ще гъделичкам Слънцето, да се усмихне
и може би... ще дойде Пролетта.
Хората, които останаха без сенки
Банална вечер. Само че различна.
(Луната май е малко пò така...)
Две сенки по асфалта криволичат
и после се събират във една.
Навярно Той целува Нея
на ъгъла на първата им среща.
И си шушукат. Тихичко се смеят
на нещо тайно. Тяхното си нещо.
И после се разделят. Тя върви,
а листопадът ѝ постила жълта нежност.
Той дълго я изпраща със очи.
Чак докогато погледът му се премрежи.
И после тръгва. Някъде натам,
където в нощите си тихо я сънува.
(Луната май наистина е пò така...)
А сенките им още се целуват...
Чай от есенни листа
И тази късна есен се разлива
по устните ми, сякаш е сълза.
Ухае на тъга и на тръпчиво,
но аз не я изричам, а мълча.
Какво да кажа...Толкова е късно...
Утрата се завиват със слани.
На облака кожуха му е скъсан.
Невидим дъжд над мен и теб вали.
А ти вървиш. Уж знаеш точно пътя.
Защо, тогава, още си далеч?
Строиш си вечност май. От стъпки.
Които никога не стигат тук, до мен.
А устните ми чакат твойте устни.
Но имат само есенната тишина.
Изглежда май със теб сме се пропуснали...
Какво да кажа... тихо е. Мълча.
Не ми сваляй звезди...
Не ми сваляй звезди. Притежавам вселени.
Имам двеста галактики само в смеха.
Осъзнавам, че птиците пеят в зелено
и говоря езика на лунния прах.
Не ми сваляй звезди. После трудно ги връщам
по местата им в точния ред.
Нарисувай ми дом. Нарисувай ми пътища.
Напиши ми един старомоден сонет.
Погалѝ еднорозите, дето отглеждам.
Превърни ми тъгите във диви липи.
Предизвикай ми музите. Не ми давай надежда.
И, за Бога, не смей да ми сваляш звезди!
На този, който прави сънищата ми...
В работилничката за сънища те открих.
Ти стоеше до малък прозорец.
Ей такъв, замечтан, мълчалив,
с поглед реещ се някъде. Горе.
Там изгряваха бледи звездите.
Ти на всяка прошепваш "Здравей"...
Аз те гледам... мълча... и не питам...
Само чувствам, че в мене живей
малка част от душата ти лунна,
шепа лято от твойте лета,
стръкче обич, за тебе покълнало...
и една непокорна сълза.
Ще остана... при теб ще остана.
Там, зад малкия звезден прозорец,
в работилничка за пропуснати сънища
искам с теб да погледна. Нагоре.
Пренеси ме другаде (за да ме имаш)
Измислѝ ми приказка. Че този свят
без това ми става малко страшен.
Имам нужда от небе и от крила,
за да мога да летя над прашното.
Имам нужда от росата върху цветето,
да не губя вяра в любовта.
Имам нужда от погалването на ръцете ти,
за да мога нощем да заспя.
Не разпъвай стъкленото ми сърце
върху кръстове от сто съмнения...
То ще се пропука и ще спре.
После няма да зарасне и с вълшебство.
Не разплитай всяка моя мисъл.
И недей във шепи да ме стискаш.
Щом съм твоя - значи съм го искала...
Ти ще можеш ли да ми измислиш приказка?
Преоткриване
Опитвам се да се преплувам.
От бряг до бряг, от разум до душа...
Сама да се открия. Да съм друга.
И аз... със себе си да се сменя.
Опитвам се да се забравя, да не помня,
че скитница съм, дива по рождение.
Да се превърна в шепа синя кроткост,
обрамчена с гирлянда от търпение...
Обаче ми е трудно. И не мога.
Очите ми са с цвят на свобода...
Преплувах се до край. И пак съм същата...
в душата си, и в мислите... от бряг до бряг...
Вкусът на утрото
Ти виждал ли си изгрева във капчица роса?
Как се разпръсква светлина от нея?
И как струи от мократа трева
един копнеж на Слънцето - да грее.
Ти чувал ли песента на птиците,
когато утрото ги гали с хладни длани?
И как с възторг посрещат светлината,
пролазваща над спящите поляни...
Отпивал ли си малки глътки сини
от сутрешното свежо настроение?
Отпивал си... а пък вкусът им
напомнял ти е винаги за мене...
Такива диви, неопитомени...
тръпчиви малко, но с вълшебен аромат...
Проникват във душата ти. И там остават.
За да покълнеш после в моя свят.
Малка церемония
/единствено за мен/
...и точно в тези порцеланови минути,
между листенца чай и матови лъчи,
забравям колко много съм пречупена.
Забравям и така ми се лети...
Между тревата и небето ставам облак.
От близко ако гледаш, съм мъгла.
Ако заплача, ще направя локви.
И място за петнайсет хвърчила.
Но вече свърших всичките сълзи.
И нуждата от обич ми е тясна.
Сега си имам чаша чай. Жасмин.
Лъжичка мед, лимон и... щастие.
Поискай си...
Понякога съм дъжд със тъжна флейта.
Валя във полутонове наместо капки.
А вятърът край мен целува струните
на своята мъглива синя арфа.
Понякога съм с аромат на новолуние.
И слизам босонога в тихи сънища.
Прозрачна като сребърно сияние
те викам в тайните си нощни пътища.
Понякога съм златна като мед. И сладка.
И някак ягодова. Пролетна. И топла.
По устните ти натежават притежания.
В очите ти се давят тихи вопли.
Такава съм... Като опашка на хвърчило,
като дъга, сто цвята в себе си събрала...
Поне един от мене си поискай...
На тебе всички цветове бих дала.
Тук, на брега...
Едно сънливо слънце
нацупено се мъчи да изплува.
Морето бавно се протяга,
а гларусите влюбено танцуват.
Притичва бързо рошав вятър.
(Не знам дали е бризът.)
Прокарва пръсти през косите ми-
разглежда ме отблизо.
А въздухът е с аромат на синьо.
Тук, на брега, го има само...
Защо ме гледаш тъй замислен!?
Вълшебниците стават рано!
Хартиени криле
Във сърцето ѝ спят изтощени сълзи.
Нямат сили да стигнат очите.
Затова днес навярно не ѝ се мълчи.
Пише думи, които отлитат.
Нямат точно конкретен адрес,
нито има кой да ги чака.
Една стара любов им рисува криле
върху някакъв лист от тетрадка.
Тя мълчи и рисува. Думи, сълзи.
После сгъва листа. Самолетче.
От прозореца литва и самотно хвърчи
към едно безадресно "далече" ...
По невнимание...
Аз вече спрях да чакам. И си тръгнах.
Оставих си усмивките, сълзите,
тетрадката със стихове, и хълма,
по който се изкачвах до звездите.
Оставих си любимата мелодия,
и чашата с оранжевото цвете,
оставих си Луната върху покрива,
и всичките парченца от сърцето.
Оставих спомените. Да ги вземе вятъра.
Оставих сънищата във лилаво.
Отидох си. Да спра да те очаквам.
Забравих само тебе да оставя...
Нощта, небето и ти
Ако искаш вярвай, но небето
беше звездно точно по Ван Гог.
От думите ти цялата засветих.
И сигурно от мъничко любов.
Навън нощта се скри във гласовете
на птиците, родили пролетта.
А аз приличах на щастливо цвете,
невярващо в лъжите за студа.
И после стана тихо, но във мене
остана чувството за куп звезди,
за липса на пространство и на време.
Любимото ми чувство - Ти.
Две неща да запомниш...
"Жената, която от паметни дни
сърцето ми пламенно, страстно обича,
живее в незнайни, далечни страни
и Ничия Никога тя се нарича."
Николай Лилиев
Най-ничия съм. Повече от другите!
Дори и твоя никога не съм била!
Не си ли даваш сметка, че е трудно
да наречеш на мене любовта?
Добре, дори на теб да ти е лесно,
каква любов? Кажи, каква любов?
Извезана с преглътнати въпроси,
и всичките започващи с "Защо?"
Безумно ничия съм. Хайде, проумей го!
Дори и своя не умея съм днес.
И няма "тебе", няма "него".
А само пулс на ничие сърце...
Минава полунощ...
Минава полунощ. Ти спиш.
Звездите са излъскани до блясък.
Луната опетнена си мълчи.
И вместо нея - птичи крясък.
Почуквам на прозореца ти. С дъх.
Дали ще се събудиш да отвориш?
Облечена съм само в горски мъх.
И идвам да ти отговоря.
Защото в предния си сън
ти ме попита има ли ме или съм измислена.
Сега съм тук. Стоя отвън...
Не знам лъжа ли съм, или съм истина.
Дали съм измечтаната от теб
и после сбъдната от някаква магия,
или съм истинска, от плът,
дошла в съня ти да се скрие?
Не искай да съм истинска. Недей.
Ако съм истинска, навярно ще боля...
Сънувай ме. Пиши ме. И ме пей.
Кое по-истинско е от една мечта!?
Причината да съм жена
Преди да се родя бях лунен лъч.
Рисувах по морето стъклописи.
Посявах нежни стръкчета мечти
и хората във влюбеност орисвах.
Преди да се родя бях светлина.
Танцувах боса в цъфнали иглики.
Събуждах лястовиците през лятото.
Оглеждах се в росата многолика.
Преди да се родя създавах утрото.
Повдигах щорите на ранните мъгли.
Запалвах Слънцето, гасях Луната
и сънищата пазех в своя скрин...
А после пожелах си да съм влюбена.
Родих се. Истинска. Превърнах се в жена.
Намеря ли те, пак ще бъда себе си.
Открия ли те - ще съм светлина.
Какво съм аз
Аз съм тихо пристанище,
аз съм бурно море,
аз съм облака, аз съм слънцето,
аз съм вечния лед,
аз съм пролетен дъжд,
аз съм белия лист,
аз съм грешка и истина,
аз съм вятърът чист,
аз съм огъня, аз съм вода,
аз съм изгрева, аз съм луна,
аз съм пясък, аз съм коприна,
аз съм камък, аз съм картина,
аз съм пустиня, аз съм мираж,
аз съм от твоите мисли колаж,
аз съм невинна, аз съм вина,
аз съм единствена.
Аз съм жена!
От шума на листата навън...
Ноември ме разбра. И ме прегърна.
Най-топлите си дни ми подари.
Не обеща, че няма да си тръгне.
Не ми свали последните звезди,
а просто ми разказа листопадно
най-хубавата приказка на този свят.
И аз разбрах, че няма да остане.
Но пък повярвах някак в Любовта.
В онази, другата, която не ранява.
А просто съществува. Ей така.
Една любов, която се раздава
на всички тъжни хора по света.
Харесвам тишината помежду ни...
След толкова повярвани лъжи
вече не помня как се вярва в думи.
Не говорѝ.
Не говорѝ.
Не говорѝ.
Харесвам тишината помежду ни.
Харесвам тази мълчалива лекота,
в която всичко постепенно изтънява.
Остава само послевкусът на тъга
по сладостните устни на забравата.
Остават само няколко сълзи,
които ще изплача много тайно.
Не говорѝ.
Не говорѝ.
Не говорѝ.
Не зная как да вярвам в думите.
Не зная...
Последният платноход
Уших платна за старата си лодка
от някакви остатъци небе.
Сега ще чакам вятъра. И толкова.
Той знае накъде да поведе
мечтите ми, душата ми, сърцето
и сънищата, във които ти
се скиташ еженощно и небрежно -
далечен, близък,тъжен и щастлив.
Ще чакам вятъра. Оставям му платната.
Да духне в тях и да ме отведе при теб.
Дано да дойде правилният вятър.
Защото нямам повече небе.
Катарзис
Не виждаш ли - умира суетата.
Преражда се във себе си светът.
По-истинска се чувствам - като вятър,
притичващ сам, предсказвайки дъжда.
Отмивам този грим. Кому е нужен.
Човечета, направени от фалш.
Чудесни сме. Усмихнато се лъжем,
прикривайки душевния си плач.
Пречистване. Пречистване е всичко.
Измил ли си си калното сърце?
За мен не питай... Гледай как притичвам -
най-тъжният от всички ветрове.
А ние с тебе...
Пияни от носталгия вълни
се втурват бреговете да целунат.
Разплели водораслени коси,
вакхански танци във нощта танцуват.
А ние с тебе, още силно влюбени,
опитваме се да спасим онези
бездомни обичи, от хората прокудени,
вместо сърца с картонени протези.
А ние с тебе, все така обичащи,
превръщаме душите си в приюти,
за всички обичи, самотни, питащи,
отритнати, забравени, нечути.
Намига в жълто пристанният фар.
Самотен гларус с клюна си почуква.
А светлинките край брега - гирлянд.
Надежда в тъмното блещука.
Звездопади
Не заспаха нощес звездопадите
и валяха, валяха звезди.
И учудено гледаха сградите.
И морето притихна дори.
Само вятърът - шепотник стар
се промъкваше тихичко в мрака.
После сгуши се в млади листа
и навярно зората зачака.
И тогава ти ме целуна,
а пък аз... затворих очи...
Беше приказка? Не, не сънувах.
И валяха, валяха звезди...
Ако някой ден...
Ако някой ден реша,
че не те обичам вече,
ако тръгна си от теб,
ако кажа ти, че пречиш,
ако с думи те раня
и надеждите ти взема,
ако искам да съм с друг,
ако бъда зла, надменна,
ако мисля си че ти
с нищо мен не си заслужил,
ако пратя ти мъгла
и тайфуни да те брулят,
ако някой ден така -
без причина те напусна...
Ти не вярвай във това,
и не казвай, че е късно.
Завържи ме във прегръдка,
със целувка прикови ме,
укроти ме с капка нежност,
накажи ме с твойто име.
Нищо, че очите ми
с мълнии ще те пронизват,
нищо, че светът край нас
мълчешком ще се изнизва.
Разреши ми пак за миг
в твойте длани да изгрея.
Знам, че много ще боли
докато докрай изтлея...
Знам... Но знам, че ти,
ако истински обичаш,
ще успееш да спасиш,
туй, в което се заричаш.
Ала ако някой ден
ти си тръгнеш без причина
аз ще мога ли така?
Или просто ще загина...
Ако някога думите свършат...
Ако някога думите свършат
и решиш да потеглиш към мене,
ще откриеш, че аз съм си същата,
само мъничко по-уморена.
Ще откриеш пътека в звездите,
дето води до моя прозорец.
Ще те носят безмълвните птици
към дома ми - нагоре, нагоре.
Но ще стигнеш ли... нямам представа.
Ще е трудно с човешка душа.
За да дойдеш до мен ще ти трябва
безгранична любов. И крила.
Без теб...
Приготвям чай. Жасмин и мед.
Ухае ми на нещо като тебе.
А след това рисувам ветрове,
които ми напомнят за ръцете ти.
Измивам чашите. Сапунено балонче
лети над мивката. Прилича на дъга.
А в него - твоят образ е затворен.
И аз го гледам. И мълча.
Разгръщам книгата. "Нищо особено".
Разплаквам се. И гледам през прозореца.
Подскачам от звъна на телефона.
Не беше ти. Не искам да говоря.
Ще гледам филм. Дано да се усмихна.
Но знам, че няма. Знам, че само ти
ме караш да съм истински щастлива.
Днес или филмите са глупави, или...
Замествам те със музика. Не ми е скучно.
Макар че дните ми ужасно си приличат.
Когато съм заета, не те мисля...
В останалото време - те обичам.
Ако ме целунеш...
А зад стените, някъде, светът
събужда птиците си. И растат цветята...
Във моя замък всички птици спят.
А между плочките пониква вятър.
И всичко тук е в полусветлина...
Прошумолява роклята ми от снежинки.
Не мога да говоря. И шептя.
Защото трябва да ти кажа, че обичам...
Огледалата ми са целите във лед.
Не мога да ги разтопя с дъха си.
Таванът е висок. Като небе.
И само Слънцето понякога разкъсва
воалите му - сплетени мъгли.
И тънките лъчи ме осветяват.
Тогава се разтапям. На сълзи.
Тогава ставам много, много бяла.
Но знаеш ли, във ледения си дворец
аз мога да обичам. И мечтая.
Зад рокля от снежинки съм сърце.
Обикновено. Истинско. Отчаяно.
Някъде, над покривите на града...
Когато не е нито ден, нито нощ,
когато улиците стават уморени,
когато виолетовите сенки заухаят
и се стопява времето в безвремие,
когато светлината стане мързелива,
а стъпките на хората се смеят,
когато пролетта съблича ризата си
и ветропоказателите онемеят,
когато засияят бели в полуздрача
на нацъфтелите дървета къдрите,
когато мислите ти спъват се без мене,
а пък мечтите ти не искат сбъдване...
постой. И затвори очи. Не гледай.
Единствено със аромат усещай.
Под звуците на топъл морски залез
душите ни празнуват свойта среща.
Ако ме забравиш...
Ако някога забравиш как се стига
до къщата на моето сърце
и станеш много кратък, като мигване,
ще стана тъжна колкото море,
което Слънцето отдавна е излъгало,
напускайки за винаги брега.
Ще си припомня как се плаче дълго,
когато си отиде любовта.
Но няма да разплитам кръстопътища.
От тишината ще си вдигна дом.
Във който никой никога не се завръща.
И никой не говори за любов...
Изповед на една фея
Понякога навярно си уморен от мен.
От моя свят. От мойто непорастване.
И от това, че жълтото не си е просто жълто,
а е "цветяно жълто, с вкус на праскови",
и че колите са бръмчащи пеперуди,
летящи над асфалтови поляни,
и от безсънните ми нощи,
и от това, че ставам рано,
и от това, че роклята ми е на точки,
и че обичам Аладин и Шрек,
и предпочитам мляко или чай,
вместо да си "умирам" за кафе,
от гълъбите на терасата,
от елфите във дланите ми сгушени,
и от професията ми... на фея...,
от залезите ми божурно-теменужени,
от изгревите, дето според теб,
съвсем на нищо не миришат,
а те ухаят целите на синьо,
обаче ти не знаеш как да дишаш.
И също сигурно си уморен
когато плача без причина,
или се смея, ей така,
или и двете едновременно. В комбина.
Навярно ти е писнало от моя свят.
И казваш ми, че в приказки не можело да се живее...
Обаче, тука мисля, че грешиш.
Аз превъзходно го умея!
Недей да искаш да се променя,
защото вероятно ще ти липсвам.
Светът ти ще потъне в сивота
... когато феята отлитне.
Себесъстояния
Понякога съм тук, и там, навсякъде -
в дъжда, в тревите, в чаша шоколад.
И имам мисли като туфа макове -
цъфтят и прецъфтяват, и цъфтят.
Понякога съм зима, слънце, кестен
и сън на бебе, шепичка звезди.
Тогава става много, много лесно
да ме целунеш, за да полетиш.
Понякога съм друга, жълта, тиха.
Защото ставам извор на живот.
Тогава съм съвсем, съвсем наистина.
Тогава имам смисъл. И любов.
Такава съм...
Защото можех да съм друга някоя - по-обичайна.
С коса като коса, с очи - небета,
със флирт по устните, с хиляда тайни,
и с празно да е пълно във сърцето ми.
Защото можех да не плача толкоз лесно.
И никога да не греша в прогнозите.
Да имам ценности като измачкан вестник
и сладко да се захаросвам в розово...
Но някак си не ми се получава.
Аз съм бедствена.
А влюбя ли се - апокалиптична.
Обичам без причини и без следствия.
обичам ли... това е. Аз обичам.
Нещата, за които няма думи
Затварям думите си. Нека да мълчат.
Във тишината само ще се случвам.
Във тази тънка, хладна тишина,
която вятърът бродира върху къщите.
Сърцето ми говори друг език -
беззвучен, и безбуквен, и негласен.
Със слух единствено не можеш да го доловиш.
Нито с което е да от сетивата си.
Не можеш да го чуеш. Знаех си.
Това се чува само от сърцата.
Когато ти долипсвам, може би,
ще се научиш да разбираш тишината...
Ако е любов
Засега ме обичаш. (Засега - уточнявам).
Романтично е още, аз съм свят неоткрит.
От гласа ми над тебе нощта засиява
и изгряват съвсем непознати звезди.
Как да вярвам, обаче, на думи за вечност,
като вече не вярвам в добри чудеса.
Не разказвай за утре. То е много далече.
Искам всичко да бъде само тук и сега.
Аз сега те обичам. И сега съм до тебе.
Днес Вселената пее химни за нас.
Няма никаква нужда от бъдеще време.
Любовта е безкрайност и без това.
Забрава
Забравям всички, всичко и е хубаво...
Нощта сервира чаша със звезди.
Не знам защо, но ми е страшно влюбено.
Почти като наистина. Почти...
И ми е смешно. Аз не пиша стихове.
Защото никога не съм била поет.
Подреждам свойте мънички безсмислици
във кратки и неясни редове.
И ми е тихо. Като на Луната.
Понеже Вятърът остана без тромпет.
В замяна аз му подарих крилата си.
И цялото си вчерашно небе.
Сега вълшебството е в чашата ми с чай.
И днес се чувствам никак неизгубена.
Приличаме си малко със Нощта.
Забравям всички, всичко и е хубаво...
Капчици...
Оставям ги така... да се търкалят...
със тях си тръгват всички страхове.
И всичко дето в мене е горчало.
И някак светва моето сърце.
Чертаят своите рекички по лицето,
по устните се спускат и солят.
Обаче някак страшно ми олеква
и даже вече никак не горча.
Със тях изтече всичкото безвкусно,
Тръпчивото, което имах в мен.
Сега съм чиста. Даже малко сладка.
Макар и късно, почва моят ден.
Събужда се животът...
Неделя се разплете слънчева
и плъзна се по морските извивки.
От вятърните бегли гласове
не беше шумно. Даже беше тихо.
Във пясъка посях си обещания.
От мидички си нарисувах лодка.
На гларусите май им стана смешно,
поклащаха се с тромава походка.
Събрах си водораслен аромат,
напълних си джобовете до пръсване.
Вървях сама през сънения парк.
И всичко беше някакво възкръсване.
Не идва зимата...
Не идва зимата. Не идва и не идва.
A пък на мен така ми се замръзва...
Замръзва ми се на очите, да не виждат,
да знам поне защо не те откриват.
Замръзва ми се на ръцете. Да не чакат
до твоите да се докоснат, отмалели.
На устните ми се замръзва. Тишината
да ги покрие с тъничка дантела...
А зимата не идва и не идва...
Почти е лято. Топло и проклето.
Навярно тя ще дойде чак тогава,
когато те забравя със сърцето си...
Каменен свят
Сега съм там... където няма нищо.
Където даже птиците остават без криле.
Небе без въздух. Гаснещо огнище.
И вкаменено от безсилие море.
Сега съм там.. Реките са от пясък...
Луната свети с мъртва светлина.
Студено. Сиво. С остър крясък
единствен Вятърът се скита в пустошта.
Но някой ден ще се стопят скалите
и острите им зъбери ще рухнат.
Иззад стоманените тежки облаци
лъчи еуфорично ще избухнат.
Ще лумне ден. Ще бъде музика.
И ще мирише на разлистени треви...
Ще бъда пак... Ще бъда аз...
И (вярвам!) по-щастлива от преди!
Един неделен вестник
Паважно кафене. Сънлива уличка.
И бяла чаша с топъл шоколад.
На масата отсреща сяда тихичко
един замислен поглед с очила.
Във вестника му днес е много празно
и той чете очите ми с очи.
В прозорците на блокчето цъфтят мушката,
които не приличат на жени.
Да не тъгува погледът отсреща, се усмихвам.
И пиша статия за есенния дъжд.
Повдига вежди. И не е замислен.
А слънчев поглед на случаен мъж.
Превръщам се във кръстословица. Да не скучае.
А отговорите ми винаги са трудни.
Той мисли дълго. После пита чая си.
Но аз съм нерешима. И си тръгвам.
По стъпките ми става листопад.
А погледът върви след мен до светофара.
Не се обръщам. Знам, че е така.
И знам, че сигурно ще ме забрави...
Чувство за принадлежност
И, не, не си отива Любовта.
Била ли е - завинаги остава.
Отиват си човешките неща,
най-незначителните и дребнавите.
Но Любовта стои. Мълчи. Въздиша.
Понякога боли и е виновна.
Понякога поетите я пишат.
Рисуват я по усет и по спомени.
А тя изчаква някакъв момент,
във който да възкръсне ненадейно.
Не си отива Любовта, и, не,
тя не е наша. Хората сме нейни.
Полет
Ветроходите на чувствата ми онемяха.
Спряха на един измислен бряг.
Белопери гларуси кръжаха
над очите ми, със цвят на страх.
От вълните се измъкнах мълчаливо.
Не Венера. Просто... аз.
Стъпки. Пясъчни и колебливи...
Гледал ли си Слънцето в анфас?
Не протегнах длани.
Просто нямах...
Имах водораслени ръце.
И във тях единствено предлагах,
скрито в раковина сърчице.
Не очаквах да го вземеш.
Но опитах.
След това превърнах се в мъгла.
Не поисках нищо да те питам.
Бях въздушна.
И летях.
Защото е Ноември
А Ноември разлиства небето
като книга със тежки корици.
Кой написа онези сонети
за отлитащи другаде птици?
Кой написа онази поема
за жената, която си тръгва?
Кой измисли студеното време
и листата, събрани във ъгъла?
Кой отключи вратата на вятъра?
Няма никой... Ноември чете.
И понякога, само понякога,
пише есенни дъждове.
Една светулка в тъмната гора
Ако очите ми откажат да се будят
и думите ти се разпръснат из вселената,
ако ти стана непосилно трудна
и се препъвам по завоите на времето,
ако по дланите ти паря, недокосната
и все избирам другия прозорец,
ако препускам грешно из въпросите
и все не мога да им отговоря,
сама ще разбера, че съм неправилна.
И че съм влязла през врата за други.
И че във мене само е останало
едно откъснато крилце на пеперуда...
Но въпреки това, било е истина.
Познавам го по стъпките в сърцето ми.
Дори да го превърнеш в шепа минало,
то винаги ще си остане светло...
Смесени чувства
Диалозите,
дето си водя със тебе наум,
няма как да се случат реално.
Ти си друга вселена,
а аз - фонов шум.
Ненатрапчив, но все пак досаден.
Не ми пречи изобщо.
Аз наум си шумя.
Имитирам те доста успешно.
Даже спорим понякога
(пак наум)
с твоя глас.
И понякога чак ни е смешно.
Аз понякога казвам "обичам те",
ти мълчиш -
пресъздавам те с жив реализъм.
И неистински даже, пак ме болиш.
Всъщност, май прекалих с драматизма.
Диалозите,
дето си водя със тебе наум,
ме изкарват направо от кожа.
Ти си просто досаден, остатъчен шум
от една провалила се обич.
Когато думите не стигат...
Когато думите не стигат
да кажа колко много много те обичам,
аз мога с поглед само
да изрека, докрай че ти се вричам.
Когато нямам вече думи,
всяка частица на моето тяло
иска да ти покаже
че единствено твоя ще бъда. Изцяло.
Когато думите станат безсилни
да говорят за любовта ми към теб,
ще се превърна в лист от душата ти.
В стон. В ненаписан още куплет.
Ще ме чувстваш във себе си.
Ще те паря отвътре.
Ще боля. Ще те топля. Ще ти бъда душа.
Съвсем безсловесно,
съвсем тихомълком,
във теб ще разливам без звук любовта...
Напълно възможна споделена любов
В полунощ, натежала, Луната
ще надникне във моя прозорец.
На перваза ще седнат два ангела
и един със друг ще говорят.
Ще разбъркат звездите в небето,
ще предскажат дъжда и ще литнат.
А Луната, безумна и светла,
ще накъса съня ми на стихове.
Ще протегне лъчи да погали
тези тъмни коси разпилени.
И накрая дори ще признае
че отдавна е влюбена в мене...
Пак си тръгвам...
И пак си тръгвам. (Да... за кой ли път...)
Но днес не искам нищо да си взема.
Обезцветила съм до пикселче света.
Очите ми не виждат. Само гледат.
А думите ми тихичко ридаят
в една тетрадка с къси редове.
Звънчетата на сребърния паял*
ще отзвучат по пътя. Надалеч.
И няма никой, никой да ги чуе,
когато преминавам през града.
Ще бъда като себе си безшумна.
И ще оставя само Тишина...
Ето че научих една нова дума :smile-1:
*паял = дамско украшение за глезен
(https://www.alo.bg/user_files/v/varnakothari/5050609_95158495_big.jpg)
Това, което хората забравят да видят
По снега е минал котарак.
Лъкатуши лапичкова диря.
Скрива се в предвéчерния мрак
някъде из тайните градини.
Бих могла да го последвам мълчешком.
(Като Мартенския заек и Алиса.)
Но не тръгвам. И не знам защо.
И следата си остава недописана...
Аз вървя по пътя си човешки
и си мисля за онези светове,
към които мълчаливо ме отвежда
моето момичешко сърце.
А по снега е минал котарак.
Оставил е следа и е изчезнал.
И струва ми се, някак си така -
и котешките дири са вълшебни.
И ми стига... почти
Когато идваш толкова случаен,
досущ си като слънцето на февруари.
Разместваш облаците на обратно -
навътре сивото, навънка - шарено.
Предсказваш ми по линиите на ръката,
че точно тука ние се пресичаме.
Не искам да те слушам за нататък.
Във тази пресекулка те обичам.
И нищо, че е пет секунди щастие.
От много, казват, че се оглупявало.
А аз от малка вярвам във случайности.
И тъй се влюбвам все - от дъжд на вятър.
Неразбиране
Аз съм от времето преди Светът
да полудее толкова категорично.
Преди човеците да спрат
наистина да се обичат.
Преди да има богове,
които проповядват Болка.
Преди Часовникът да спре
в последната си обиколка.
Преди законите на Суетата
да впият нокти във Всемира.
Преди провала на Сърцата.
И затова не ви разбирам.
https://caribiana.blogspot.com/2021/02/blog-post_10.html
На път за вкъщи...
Подгоних сянката на вятъра
под клоните на есента.
Те се събличаха.
Без свян изхвърляха
червеножълтите листа.
Събирах си букет от тях.
Те се пилееха.
Танцуваха и кацаха край мен.
А някъде далеч изплува залеза.
Целуна ме усмихнат и смутен.
Прибрах го във очите си.
И в устните.
Изгрях от кротката му светлина.
А вятърът притихна сгушен
в букета ми от есенни листа.
Дъжд
Крехък дъжд. Ненатраплив. Свенлив.
Тротоарите гледат сърдито.
А над тях от небето вали
телеграма със подпис "Звездите".
Който може, отдавна чете
стихописа на водните капки.
Във които самото Небе
се разказва набързо. И кратко.
Малък дъжд. Как вечерно ръми...
По прозорците капят поеми.
А зад облака тъжно цъфти
една бяла Луна - хризантема.
На моя бряг се случват приказки
По този бряг поникват приказки.
На този бряг се случват чудеса.
Русалка нощем, взирам се в Луната,
А денем се превръщам във вълна.
Понякога излизам на брега. По залез.
И вятърът танцува покрай мен.
Косите ми от морска пяна гали,
а после стихва в погледа ми. Укротен.
Морето нежноръко ме обича. Много.
Защото аз съм му единствена. Една.
Защото само аз едничка мога
да бъда и русалка, и вълна.
Защото съм родена на брега му.
И съм сънувала във водораслено легло.
И само аз със рибите говоря
език беззвучен. С думи от любов.
И само аз посявам раковини в пясъка.
И после ги поливам с доброта.
Затуй на този бряг поникват приказки,
и затова се случват чудеса.
Равносметка
Оплетох си кошница. От безвремие.
В нея сложих смеха на Земята.
Шепа сълзи. От щастливост.
И потеглих по пътя нататък.
Разпилявах усмивки по вятъра.
И раздавах щедро обичане.
Нямах време да бъда нещастна.
Имах много да бъде изричано.
А душата ми цветно рисуваше
стъклописи по ледните погледи.
Разтопявах ги. Виждаха синьото.
Подарявах им мъничко пролет.
А за мене... запазих единствено
(без да искам, съвсем не нарочно)
едно натежало от случване,
пълно с трепети многоточие...
За някои срещи
Жената-дъжд те среща на алеята
и те поглежда право във очите.
Мирише на обичане след нея,
каквото никога не си опитвал.
Жената-дъжд небрежно заживява
във мислите ти, обичайно скучни.
И някак си след нейната поява
Светът изригва - пролетен и тучен.
И въпреки че просто ще отмине
с усмихнати очи и тъжни устни,
ще ти остави тайното си име -
Жената-дъжд.
Нали така я кръсти.
Неделя сутрин
Неделя сутрин. Ментов чай.
Балконите едва се будят.
Лениво Време... Свило е
криле до онзи дремещ гълъб.
Дърветата мълчат. Мълчат
и плочките на тротоара.
И само котките на ъгъла
по котешки си разговарят.
Такава тиха тишина...
Неделя сутрин. Чай от мента...
Животът сякаш е поспрял
наоколо да се огледа.
И после пак ще продължи –
задъхан, шумен и задавен.
Сега е просто мързелив.
В неделя сутрин. С чаша чай.
Друг свят
Не знам до колко мога да броя
преди да се разпадна на светулки,
но вече нямам сили да мълча
и нямам сили да разказвам скуки.
Светът ми търси своя сроден свят
(и неговия мъдър повелител),
където думите са птици и цветя,
и острови в море от чиста мисъл.
Където нощите изригват в цветове
и сме красиви като две идеи.
Но срещам само празни светове.
Не знам къде си, твоят свят къде е...
Над клоните...
Мечтите ми са боси, като птици.
Гнездят по покривите на душата ми.
И винаги са тук. Дори и зиме.
Понеже аз съм южна, не отлитат.
Небе им давам. Имам страшно много.
Небета имам всякакви по вид.
И там ги пускам. Да се скитат...
че им е грозен този свят пробит.
Напоследък обаче са влюбени.
Всички мои мечти. До една!
Заразиха и мене... И ето ме -
перушинесто-боса... Летя!
Друга възможна реалност
В това градче на края на света
е късна и дъждовна есен.
Звездите пишат с бледа светлина
една все още непозната песен.
Луната е усмихнато око
под бялата коса на кротък облак.
Предчувствам нещо - може би любов,
която заличава всички болки.
А може би съвсем не е така
и нищо истински не съществува.
В това градче накрая на света
съм само аз. И ви сънувам.
La vie en Rose*
Дъждът разтяга стар акордеон
и свири над смълчаните площади.
Мелодията му - един шансон -
вали над сгушените сгради.
А техните стъкла звънят
и пеят думите си влюбено.
Пригласят им един капчук
и два напълно мокри гълъба.
Градът е някак черно-бял,
но в него няма капка проза.
Акордеонът на дъжда
днес свири май "Животът в розово".**
По улиците в ритъм се въртят
поне хиляда шарени чадъра.
Така прекрасен е светът!
Танцува, и танцува, и танцува...
*/**La vie en Rose (Животът в розово) - известна песен на Едит Пиаф
Едно чувство
Едно чувство, заседнало в мен
ми прегризва съня. И душата.
С остри ножици реже парченца небе
и ги кърпи със вчерашен вятър.
Пие много сълзи. Много, много сълзи.
И e жадно за още. И иска...
Издълбава в очите ми ръждиви следи
и затваря в зениците писък.
Едно чувство, което наричах любов.
И осмислях със него Живота.
Ала днес е различно... Не зная какво.
Но по всичко прилича на болка.
Защо са тъжни хората
Там някъде, в един забравен Свят,
Тя среща Него. После се усмихват.
Небето прожектира звездопад,
а птиците измислят нови стихове.
Покълва обич. Бавничко расте.
И думите започват да се губят.
Като измислица на някакво дете,
открило своето най-чудно чудо.
Като сияние на слънце през дъжда,
и като полъх ниско над водата.
Така започва често Любовта.
И се изгубва в мрака на сърцата.
На нашия бряг на Света
Събýди ме след сто години страх,
научена единствено на недоверие.
Не знам дали защото те познах,
ти позволих въобще да ме намериш.
Или защото имах нужда от това -
да съществуваш, за да те обичам.
Но ето ни - в един отделен свят
споделяме най-личните си истини.
Далеч от всички, само ти и аз,
без някаква излишна еуфория
се губим в тихите води на обичта.
Дано е вярно, че са най-дълбоки.
Моментно... може би
Може би утре няма да има...
Може би днеска всичко ще свърши.
Ще останат единствено няколко думи
и мечти... като клони прекършени,
дето още са нямали пролет,
дето само сняг са видели.
И не сетили онзи дъх на зеленото,
само в снежни ръкави до днес са живели.
Може би всичко е сън изсънуван,
в нощ, във която Луната е вещица.
А зездите не светят наистина силно -
просто мъждукат... догарящи свещи са.
Може би утрото вече наднича,
трие сънливо очи със юмруче,
после се втурва навън да разкаже
онова, дето в съня се е случило...
Може би никога нас ни е нямало...
просто някой е чел написана книга.
В нея със тебе били сме героите...
а пък краят е близо... ей го - пристига.
И какво ми остава на мене след всичко?
Две корици... душата - изсричана...
Но сърцето, със въглен гравирано,
трепва тихо... поне те обичам...
От незаспиване
Здравей. Нарекох те Любов,
понеже просто нямаш друго име.
Сега ти пиша стих.
Не знам защо.
Защото, може би, сега те има.
Защото тази незаспиваща Луна
се взира в мен... почти със укор.
И аз, естествено, не мога да заспя.
И аз, естествено, оставам будна.
Ти може би не спиш.
Или пък спиш.
Не знам. И знам.
И всичко ми е странно.
Но, знаеш ли, така ми се лети...
И всичко е ужасно нереално.
След малко ще е утро.
А пък аз
безсънно си стоях и те мечтаех.
Нарекох те Любов.
Така избрах.
А ти навярно даже и не знаеш...
Някъде, някой, нещо...
Събличам нощта от беззвездия,
от Вятъра шия платно.
И после със лунната лодка
потеглям към спящия дом.
През твоя открехнат прозорец
се вмъквам и влизам в съня ти.
(Това съм го правила вече...
може би, няколко пъти.)
За ръка те повеждам сред ниви
с метличини сини и макове.
А после се спирам. Целувам те.
И тихо изчезвам нанякъде.
Когато се будиш, не помниш.
Но без да разбираш защо,
в сърцето ти нещо говори,
че някой ти дава любов...
Видях тъгата ти...
Видях тъгата ти - зелена тишина
под сянката на обич непосилна.
Очите ѝ - очите на жена,
която трудно се превръща в минало.
Видях тъгата ти. А ти видя ли мен?
Едно оранжево цветче надежда,
което с тънко коренче плете
една непоносимо друга нежност.
Което се опитва със листа
да бъде слънце, тука, под земята.
Което се преструва, че не знае
че дните му до теб са страшно кратки.
Тъгата ти, със тежките очи
не иска да го виждаш. И го къса.
И после най-измамно ти шепти
и връзва нишките в душата ти на възел.
А онова оранжево цветче
навярно можеше и камък да разпука.
Да се протегне към едно небе
погалено от утринния въздух.
И после в шепите ти двете му ръце
привечер доверчиво да се сгушат...
Но забравѝ... Останал си далеч
в зелената тъга до смърт заслушан...
Заведи ме там...
Защо отново идва онзи сън?
Със езерото и звездички като длани.
Със вятър, парфюмиран с лято
и сини незабравкови поляни?
Къде е езерото, даже и не зная.
Къде звездите са разперени така?
Ужасно много искам да намеря мястото,
в което ни се случи любовта!
И ако някъде наистина го има,
и ако ние с теб се срещнем там...
ще стихна влюбена на твойто рамо
и цялата си нежност ще ти дам...
Понякога, когато мълча...
Нощта се спуска кротко над морето,
а залезът отсреща е лилав.
От вятъра се чува само шепот
и нежно се разсипва над брега.
Танцуващи солени песъчинки
проблясват плахо в тънките вълни.
Човешките ми думи не достигат
да ти разкажа всички красоти.
Човешките ми думи са безсилни
пред тези нечовешки чудеса.
И, странно е, но всичко се побира
в една човешка мъничка сълза.
Да си знае...
Не вярвам, че го има, но все пак
бих искала да го предупредя отрано,
че много ми е трудна любовта...
И много мъничко ми е останала.
И ако някой ден реши да я поиска,
ще трябва да премине през това -
хиляда нощи и хиляда приказки.
Дори по план - хиляда и една.
Тогава чак ще дам да ме целуне.
Ако все още чака, де... нали.
Защото всички бързат. Много бързат.
И той ако реши - да си върви...
На мен ми писна. Само бързоходци!
И ни един не се реши да спре.
Минават през живота ми с подскоци
и бързат за... не зная за къде.
А любовта (във моите представи)
не идва и не си отива за минути.
Когато Е, тя идва... и остава.
(Наивна съм. Добре. И глупава.)
Та тъй... Не вярвам, че те има,
но въпреки това, да си готов -
ще трябва да ме чакаш търпеливо,
ако поискаш мене. И любов.
Eдна любовна история от дълбокото зимно море
Чудовището се полюшва плавно
в зелени водорасли като мрежи.
То чака дълго, толкова отдавна,
една Русалка да го забележи.
Ръцете му са древни и солени,
а нейните коси - безумно сини.
Чудовището се усмихва уморено
на танца на красивите делфини.
Русалката играе със вълните
и слънчевите зайчета в морето.
И те познават само по очите ѝ,
че морското чудовище
е във сърцето ѝ.
Чудесата въпреки нас
Когато спреш да вярваш в чудеса,
небето става остро и грабливо.
Градът потъва в силна тишина.
Сърцето му се чупи. После спира.
Светът изопва плашещи черти
и всичките Чудовища излизат.
Не се поддаваш вече на мечти.
И как да вярваш в техния Пазител...
Той вярва в теб, обаче. Въпреки.
И точно за това ти прави чудо -
събуждаш се веднъж - и не боли.
И даже си способен да се влюбиш.
Отвъд приказката...
Вълшебният ми замък опустя.
Отидоха си приказните феи.
В градините с изсъхнали цветя
едва ли някога ще е неделя.
Едва ли някога отново ще са тук
Вълшебниците с островърхи шапки.
Сега от тъжния, ръждив капчук
се сипят онемели капки.
Пегасите ми станаха коне.
Остана само пепел от крилата им.
Заключено е онова небе,
в което се надбягваха със вятъра.
Часовникът удари полунощ.
И приказката се превърна в... нищо.
Под тънкото напукано стъкло
остана обич. Толкова излишна...
По никое време
Тази любов е ужасно различна.
Идва късно и бавно. Не разчита на нищо.
Не изпада във кризи. Не скърби истерично.
Само с теб, тишина и уют се засища.
Не ме лъже в очите. Няма капка очакване.
Няма рамка, посока и план за обичане.
Не тежи от надежди. Не заспива разплакана.
Не се буди отхвърлена, тъжна и ничия.
Появи се внезапно. Случайно. Неискано.
И се вмъкна в света ми съвсем непоканена.
Странен микс от нахалство и нежна изисканост.
И... какво да я правя...
Нека остане.
Откривай ме...
Разказвам си душата на звездите.
Парченце по парченце я разлиствам.
Събличам бавно всичките ѝ клони
и лунен вятър върху нея плисва.
Разказвам си сърцето на врабците.
Трохичка по трохичка го раздавам.
Перцата по крилете му сияят,
докоснати от слънчева жарава.
Разказвам се на цялата Вселена.
Без думи се разказвам, с тишина.
И в твоите очи за миг проблясвам -
една искрица с име на жена.
Сбогом, Принце...
Има ли те, Принце? Няма те.
А пък аз... все още те измислям.
Този свят е страшен за момичета,
дето вярват в приказки наивно.
И небето си остава на високо.
Свидят му се розовите облаци.
Само в сънищата ми на дълго и широко
си говорим с непознати конници.
Хайде, Принце... Време е да тръгваш
от света, заключен във мечтите ми.
Уморена съм отдавна от очакване
и от дълго и болящо необичане.
Беше ми приятно да те мисля...
чак до топлия ти дъх те измечтавах.
Но те няма... И на мен ми писна!
Хайде, Принце. Тръгвай си. Прощавай...
Бургас понякога
Градът е много, много уморен.
Изправя се едва, аха да тръгне,
но тръпнат старческите му нозе,
и пукат овехтелите му ъгли,
и скърцат ставите на тъжния живот,
пропити със бетон, съвсем втвърдени.
Почти не вижда с дясното око,
и няма кръв - само асфалт във вените...
Сърцето му (през лятото - фонтан)
сега е просто празно и самотно.
Градът се чувства страшно остарял
и тъжно се оглежда в локвите.
Въздиша тихо и отново сяда
на старото си място край брега.
От лявото око изтича гларус.
И в тъмното прилича на сълза.
А после ще заспи. И ще сънува,
че не е град, а слънчев платноход.
Ще вдигне котвата си, ще отплава
и леко ще помаха със платно.
Тишина
Онази Тишина, която живее в мен
нощем сяда до въображаемото огнище
и разказва приказки
на всички малки,
бедни,
изгубени
или изоставени мечти.
Събира ги около себе си
досущ като майка,
превързва ранените им колена,
бърше сълзите им,
гали рошавите им главици
и ги приспива.
Нежно.
Толкова нежно, колкото само Тишината може.
Дървата във въображаемото огнище припукват,
а зад синята завеса,
зад малкото квадратно прозорче,
зад паравана на Целия Свят
вали сняг.
Като тъмна, мълчана вода...
Понякога в очите ми се гонят сенки.
Откъснати, светулките умират.
Една Тъга, протяжна като вечност
разхожда себе си по керемидите.
И гледа отвисоко на земята.
Не я привличат улиците скучни.
Тя има мен, и себе си, и вятъра.
И стиска здраво слънцето в юмруче.
А аз я гледам. Даже е красива...
И във очите ми изплува тишина -
небеснотъмна, облачногорчива...
А ти не искай да поглеждаш в тях!
Малко объркано и незнайно защо...
Има нещо толкова топло в гласа ти,
че настръхвам и само мълча.
По снега неотъпкан минавам
като котешка боса следа.
И се свивам в ръцете ти тихи
под едно звездочело небе.
Там Луната защо се усмихва?
За това, че сме спрели със теб
под един светофар истеричен,
който свети зелено напук.
А тъгата на струйки изтича
от отсрещния щърбав капчук.
И гласът ти е толкова летен,
че изобщо не е януари.
Дай със устни да стопля ръцете ти.
Аз от твоите цялата паря.
А Луната-усмивка наднича
между клоните олисели.
Знаеш ли как те обичам?
Колкото осем вселени!
Зима
Аз не съм се влюбвала през зимата.
Сигурно заради този сняг -
падал е по клепките ми и е скривал
тъжните очи на любовта.
Тя е чакала да я намеря някъде,
да я стопля в шепа, с дъх.
Аз обаче съм вървяла срещу вятъра,
в хладната прегръдка на снега.
И сега, навярно, е замръзнала -
истинската ми, несбъдната любов.
Скрито във висулките на ъгъла,
спи сърцето ѝ, превърнато в стъкло.
Свърши вече с летните ми обичи.
Свърши с пролетното сърцебиене.
Ще се влюбя тази зима! Повече,
от когато силно съм обичала.
Ще се влюбя насред тихите алеи,
най-внезапно ще се влюбя сред снега.
Само, ако в тези преспи бели,
видя тъжните очи на любовта...
В полупрофил-полуанфас
Уморена от дъжд и от есени
и със вятър в едната ръка
мълчалива
горчива
естествена
тя се спира на мокрия праг.
А чадърът цъфти над главата ѝ -
бледорозов нелеп ореол.
Предозирана с вчерашно щастие
днес разбира, че царят е гол.
Като няма какво да направи
ритуално си прави чай.
С две лъжички тъга. И с цигара
прекадява дома на Нощта.
На сърцето ѝ пише "Затворено".
И зад тънкото, прашно стъкло
уморена от дъжд и от хора
спи една ничия, гола любов.
Не те помня...
Аз много от отдавна не те помня.
Защото те забравях с всички сили.
Вградих те в мен, и после те изроних.
А белезите днес съм вкаменила.
Това, че те сънувам, не е нищо...
И не е важно, че след теб е празно.
Аз цялата съм есенно стърнище
и тихо под мъглите доизгарям.
Та, кой си, казваш?
...Не, не си те спомням...
Да плача?
Аз?
Прощавай, но грешиш.
Това е просто дъжд, дошъл отгоре
последните искри да угаси...
Почти като теб...
Където се докосват ветровете,
над спящите дървета през нощта,
проблясва за секунда нещо светло
и сякаш се превръща във звезда.
Минава като шепот в тъмнината
и тихичко звъни с прозрачен глас.
Почуква с плахи пръсти по стъклата
и в стаята ми влиза Тишина.
Присяда на леглото срамежливо
(навярно както би направил ти).
И с леките си длани ме завива
и слага сън във моите очи.
А после... сигурно си тръгва.
Не зная... аз отдавна спя.
Но знам - ще спре за миг на ъгъла,
преди да се превърне във тъга.
А ти ще ме познаеш ли тогава?
Аз утре ще застана на брега
и с поглед ще очаквам всички кораби.
Ще бъда фар и песен на моряк,
който си носи птици в погледа.
Ще чакам там. Докато дойдеш ти.
Дори да пусна корени във пясъка.
Дори когато тежките вълни
по мене се нахвърлят с крясъци.
Ще се завържа с корабно въже,
с най-здравия моряшки възел.
За да не могат злите ветрове
без теб от този бряг да ме изхвърлят.
Накрая сигурно ще стана друга -
ще бъда статуя от сол и миди.
Дано поне очите ми останат -
когато дойдеш, да те видя...
Море като пустиня
Морето ми не може да заспи.
През зимата е толкова самотно...
На дъното му лятото горчи
като една пробита, стара лодка.
По изгрев слуша тишина
вместо глъчта на първите рибари.
Вълните му се кротват и мълчат.
Заменят синьо срещу шепа вяра.
През нощите брои звезди,
полегнало по гръб. И не продумва.
Морето ми не може да заспи.
И не сънува как ще се разсъмне.
В килера му стоят безброй неща -
рибарски мрежи, пояси и лодки...
За лятото навярно... Не сега...
През зимата морето е самотник.
Ще тръгна някой ден...
Ще тръгна някой ден нанякъде.
Светът ще бъде хилядопосочен.
Ще те оставя тук, на този бряг.
Да те забравя, може би... Нарочно.
А там, където бях, ще ослепее.
Ще бъде Нищо, от което ще боли.
Ще те забравя!... Никога, навярно...
По стъпките ми ще растат треви.
Пътеката ще се изгуби. Ще заглъхне.
И, аз нали ти казах - ще забравя!
Но някой ден. Когато стана смела.
Сега пред теб безсилна съм.
Оставам...
Вървя по релсите
Вървя по релсите. Отдавна няма влакове.
Тревите са високи. И зелени.
През лятото, навярно, има макове.
Обаче аз живея в безсезоние.
Вървя по релсите, които водят някъде.
И те самите са забравили къде.
Ръждясали от дъждове и чакане
чертаят своето "Напред, напред".
Усмихват се на стъпките ми леки,
понеже чувстват мъничко живот.
От релси се превръщат във пътека,
която бяга от една любов...
Светът зад мен не знае, че ме няма.
На мен пък ми е все едно дали го има.
Вървя по релсите. И бавно те забравям.
А всички светофари светят синьо...
Усеща се по въздуха...
Между последните лъчи и клоните
две птици крият смеховете си.
Когато мине вятър, ги отронва.
И под дървото никне цвете.
Тревата слуша мълчаливо
как корените и земята се обичат.
А после става жълта и заспива.
И тъжен дъжд над нея коленичи.
Това е Есента, навярно...
Сезон на някакво безплътие.
Небе, от залези прошарено.
Сезон на тишина отвътре.
Поветрие
Ще дойде онзи Вятър. Ще повее.
От топлия му дъх ще нацъфтят черешите.
И само в някакви далечни планини
ще дишат още Зимата и студовете ѝ.
Ще се закичи със лъчи Небето,
поляните със цветове ще се покрият.
А под стрехите на събудените къщи
отново лястовиците гнезда ще свият.
И аз отново ще съм същото момиче,
което силно вярва в чудесата.
Което в мълчаливите утра
ще гледа тихо раждането на росата.
От далече...
Бездомно ми е. И съм страшно ничия.
Изгубена, като монетка сред треви.
Разплакана. От тихо непрегръщане.
С угаснали от необичане звезди.
На тебе кой ти каза, че ми липсваш?
Или сърцето ти... самò разбра?
И твоя глас нахлу през телефона,
прорязвайки тъгата на нощта.
Прегърна ме със думи. Стана шепотно.
Луната на усмивка заприлича...
Сега заспивам, свита на кълбце
и стоплена от твоето "Обичам те"...
Oткакто имам теб
Аз няма да напрягам сетивата си
и да ловя несъществуващи любови.
/Понякога в прашеца на цветята
се крие най-коварната отрова./
И няма повече да се отдавам
на хора, дето нямат себе си.
/За чудеса са нужни двама.
Когато съм сама... съм просто вещица./
И вече ще се влюбвам много трудно.
Дори изобщо няма да се влюбвам.
/Ужасно е насън да бъдеш буден
и да мечтаеш скорошно събуждане./
Ами това е. Самоомагьосах се.
В джезвето къкри тайната отвара.
/А аз стоя до печката по нощница,
измислям приказки и пия чая си./
На ръба
Аз съм една рошава мисъл,
зад стените, които си вдигнал.
Все подскачам немирна и боса.
Не ме търсиш, но пак ме намираш.
Живея точно на ръба
на твоето червено сърцебиене.
И в нощите ти имам аромат
на шоколад, на мента и ванилия.
Какво да правиш... просто си безсилен...
И си признай - не искаш да си тръгвам.
Без мене ще останеш без магия -
самотен, сив и правоъгълен.
Един дъждовен, зимен ден
Две сенки се целуват под дъжда -
безгрижни, тихи, ничии и чисти.
И някаква внезапна синева
изтласква тежките ми, зимни мисли.
И някакви цветя валят във мен
край слънчевото зайче на сърцето.
И не е нощ навън. Нито е ден.
Напълно непознато е небето.
Във локвите - парченца от града.
Подреждам ги наужким като пъзел.
Оглеждам се разсеяно, а любовта
стои усмихната на ъгъла.
Нищо ново под... Луната
Никой не подарява цветя на Луната.
Кой ще ѝ стигне високото?
Всички залепят нозе за земята
и ги превръщат във корени.
Тайно понякога си мечтаят за нея,
ала криле не поникват...
И тя продължава така да живее.
И малко по малко привиква...
Пише по голите хребети думи,
а лъчите ѝ стават заоблени.
После узрява в едно пълнолуние,
загърната в риза от спомени.
А който се влюби безумно в очите ѝ,
завинаги става обречен.
Луната отдавна е луда по Вятъра.
И е безкрайно далече.
Не искам повече във лунапарка!
Светът ми е един разчорлен хаос,
пижама-парти, люлка на синджири.
А аз жадувам глътка тишина,
в която да забравя как ми липсваш.
От захарни памуци ми лепи.
А лимонадата е топла и горчива.
В стрелбищата се целя във звезди.
Обаче явно мерникът накриво
прицелва моя плюшен стоп-патрон
и все Луната пада покосена.
А някакво виенско колело
завърта дните ми. А с тях - и мене.
И музиката идва на вълни.
Един и същ рефрен до смърт повтаря.
Със устните ми тихичко шепти:
"Не ме забравяй ти, не ме забравяй..."
Създавам се, отново
Изчерпала съм всичката си тишина.
Напълнила съм се със много, много думи.
И тази вечер цялата мълча.
А в мен е шумно... Толкова е шумно.
Възраждам стария си ритуал -
Луната, чая, ти и тишината.
Във моя свят, над покривите на града,
се сгушвам. И шептят крилата ми.
С които утре ще отлитна някъде...
Към втората звезда, във дясно...
Ще стана приказка, роса, небе...
Но днес събирам тишина.
И не пораствам.
Така далече...
Нося скрити вълшебните приказки
зад трепването на клепачите ми вечер.
А устните ми ги изричат заклинателно.
Започват всичките с "Така далече..."
През девет планини, та чак в десета,
живея в къщичка и чакам Него.
Прииждат разни... Ала Истинския
май още път не е намерил...
Бродирам по тревите минзухари,
а вечер нося гривна от светулки.
Приготвям чай от диви теменуги
и спя във вятърно-лъчиста люлка.
Ако си Принца, дето ми е писан.
пътеките сами ще се постелят.
И не е нужно да доказваш на война,
че аз съм Тя - единствена за тебе.
Ще те позная. Само по звездите,
които както никога ще заблестят.
Когато ти напуснеш своя замък
към моето сърце да търсиш път.
Побързай, Принце... Аз съм тъй далече.
А ти май... все не си готов..?
Но идвайки към мен, хвърли си меча...
Не са ми нужни рицари.
Искам любов...
Когато те целуват лунните лъчи
Далече, далече, след много слънца,
след хиляди блеснали в мрака комети,
сред скитащи в нищото мъглявини
една малка звездичка блести на небето.
На нея съм аз. И пиша писма.
И пращам ги сутрин по вятърна поща.
А после рисувам дъги от обичане
и идвам по тях във твоите нощи...
Превръщам се в сън. Погалвам лицето ти.
Целувам те лунно, едва доловимо.
Прошепвам, че знам, че пътуваш към мен.
И обещавам, че мене ме има...
Далече, далече... След много утра,
сънят ще се сбъдне. Като глас на камбана.
Копнежна и влюбена до тебе ще спра.
А ти ме обичай! Обичай ме само...
Пред твоята врата
Нощните феи са музи
на някакви Късни Поети.
Приспиват в душите им залези
и носят в ръце ветровете.
Нощните феи са светли -
досущ на звездички приличат.
Защото се къпят във изгрева
и с лунни лъчи се обличат.
Нощните феи са тихи.
Нощните феи са шумни.
Нощните феи обичат
почти невъзможно безумно.
Нощните феи се раждат
само защото единствено
Късни Поети ги чакат
на тихи забравени пристани.
Нощните феи долитат.
Светва за кратко Земята.
Късен Поете, не чуваш ли?
Аз съм отвън, пред вратата ти.
Климатичните промени и ти
Неделя е, а аз стоя без думи
и само Слънцето напълно ме разбира.
Градът е цветен. И почти безшумен.
А Зимата забрави, че е зима.
Една внезапна пролет в мен нявярно
обърка списъка на земните сезони.
Но все едно ми е. Така се радвам,
а ти... а ти си, всъщност, истински виновен.
Защото, как посмя въобще, кажи ми,
да идваш, да ме влюбваш... да обичам...
Заради теб сега си нямам зима,
а само ваза с няколко кокичета.
Стига!
Ако поискам, мога да мълча и сто години!
Така, че, хайде, свиквай със това.
И стига си ми обяснявал колко силно
те наранявам с тази тишина.
Мълчи ми се. Мълчи ми се и толкова!
Различна съм била... И чак те плаша?
Не ме разсмивай... Казах ти. За Бога!
Мълчанията откога са страшни?
Нали ме има... Някъде съм. Тук.
На същата Земя съм, като тебе.
Но просто искам да е тихо. Всеки звук
сега ми е безкрайно непотребен...
Un ange passe
Край тях прелитат ангели. Безброй.
А някои за мъничко поспират.
Тя се усмихва на крилете им. А той
изглежда, че дори не подозира.
Тя се усмихва нежно. През сълзи.
И после дълго съзерцава тишината.
Той гледа... някъде. И пак мълчи.
Прелитат ангели край тях.
И от крилата им
над нея се посипва светъл прах.
Завихря се. Обгръща я. И я отнася.
И в дългата им, плътна тишина
внезапно става много празно...
https://caribiana.blogspot.com/2013/07/un-ange-passe.html
Да те обичам писано ми е било...
Колко, мислиш, може да се напише
по повърхността на една сълза?
Седем думи и много затишия.
Между тях - силует на жена.
После хвърляш сълзата по вятъра,
както идва внезапният дъжд.
Тя не трябва да има читатели.
И се скрива в ръцете на мъж.
После той, без дори да разбира,
все сънува предпролетна нощ...
И в сърцето му тихо пулсират
седем думи. И много любов.
Когато ме няма най-много...
Къде съм ли... в усмивките на хората.
И в собствените си сълзи.
В дъха ми по студените прозорци.
Във сънищата ти, когато завали.
Във стъпките, които разминават
безброй съдби по градските площади.
В изгарящия цвят на лавата.
И в неочакваните малки радости.
В очите ти, когато не ме гледаш.
В аксоните* и нервните ти окончания.
Във ягодовия сироп на сладоледа ти.
И в златните тичинки в чая ми.
Под нулата във всички термометри.
В лилавите отенъци на залеза.
В моряшките възли и във поветрията.
Във приказките (но във неразказаните).
Във премълчаното, в болящата копнежност
на всяко затаило дъх сърце,
в онези необмислени палежи
на Любовта Завинаги.
И търся теб.
*аксон = нервно влакно, дълъг и тънък израстък на нервната клетка (неврона), който провежда електрически импулси от тялото на неврона.
Аз обичам мъглата...
Аз обичам мъглата...
Мъглата е нежна.
Натежало от обич небе.
А над нея Луната
на тънички прежди
свойте тайни свенливо преде.
И е някак
безкрайно
безумно
красиво,
и бетонният град става друг.
Сякаш някаква приказка
кротко пулсира
в уморената градска гръд.
А мъглата го гали...
прегръща го бавно
и шепти непонятни слова.
Във очите му тихо
се промъкват сияния.
И блестят, и блестят, и блестят.
Аз обичам мъглата...
И когато порасна,
бих желала да стана Мъгла.
Да съм бяла и шепотна.
Всепоглъщащо ласкава.
Лудо влюбена в Нощния Град.
За твое добро
Виж, отдавна не вярвам във теб.
Вярвам в себе си. Много ме бива.
Вече нямам излишно сърце,
да ти дам това за разбиване.
Вече нямам дори и сълзи.
Не съм плакала сигурно месец.
Гледах рози, целувах бодли
и с кръвта си ти пишех есета.
Вече някак си май поумнях
и реално - не съм романтична.
Пред поредния край на света
те заклевам - недей ме обича.
Спящата красавица
Тези стълби сякаш нямат край...
Кулата е дяволски висока.
Но пък стръмните ѝ, хладни стъпала
водят в най-желаната посока.
Там, опряна в синьото небе
има малка стаичка. И в нея
чака ме старица. И преде
нишката на моето живеене.
Тя си знае - ще се убода
с връхчето на острото вретено.
Ще боли. Мъничко. Ще заспя.
Ще заспя за много дълго време.
Сто години казват, че било.
Само сто... Така съм уморена...
Искам повече. Искам безброй.
Чак до края на света и времето.
Принцове, не ме будете, моля ви.
Яхвайте си белите коне и... да ви няма.
Тъжно е, но често под короните
носите единствено измами.
И не вярвам на целувки. И в мечти.
Будили са ме така... опитах.
Днес, обаче, просто ми се спи.
В кулата, докосваща звездите.
Един скучен филм
Налудничавите брътвежи на дъжда
разказват сънищата на небето.
В стъклата никнат тихо и цъфтят
абстрактни, бледи, водни силуети.
Светът навън е като нямо кино -
забързани човечета вървят...
Прозорецът ми прожектира филми
и чака идването на Нощта.
А аз дори не знам какво очаквам.
Навярно нищо. Като всеки път.
Събирам с поглед падащите капки.
Очите ми от тях така блестят...
Принцесешки неволи
Каква принцеса съм, съвсем не знам...
Къде са ми кристалните пантофки?
Къде са ми вълшебните огледала?
Не спя от векове... Ни даже нощем...
Говоря си за дефицит.
На принцове.
И рицарите свършиха, изглежда.
Останах си по няколко мечти.
По приказки. И по надежди.
Но някак си не страдам от това.
Какви ти принцове, какви ти конници...
Каква принцеса съм, така и не разбрах,
но винаги се влюбвам във разбойници.
Дъжд
Дъжд ли вали, или ангели плачат,
скрити зад облак измамна любов?
Тихичко шушнат крилете им в здрача
зад гладкото, мокро, студено стъкло.
Някой е счупил сърцето на някого.
Някой е сам. По-сам от Луна.
И от небето слизат разплакани
тъжните ангели на Любовта...
Кой ли разбира... От толкова хора,
кой ли ще види - това не е дъжд.
Само някъде там, вперил поглед нагоре,
със тях си говори най-самотният мъж..
И... не
Напоследък всичките ми мисли почват с "Не..."
Явно просто имам нужда да отричам -
зимата и хората, птиците и... теб.
И това, че страшно те обичам.
Връзвам с тел пробитите мечти.
Те подрънкват, като стадо хлопки.
И защо така ми се лети?
Сигурно да търся юг. И топлото.
Как пък не измислих нещо с "Да!"?
Не и не... Това е. Отрицание.
Да му се не види на Света!
Тъй и не успях да го позная...
Огледало
Понякога всичко
започва в неделя,
между дванайсет и два на обяд.
Тя самата не знае къде е.
И изобщо не знае коя...
В огледалото - розова блузка.
А под нея прозира лятото...
Зад прозорците зимата пръска
вкус на сняг и парченца вятър.
Във косите ѝ има музика
и танцуват по раменете.
Зад вратата скрибуца скуката
на цялата тази планета.
Нейният свят е съвсем автономен.
Съществува отделно от всичко.
Рециклира мечти, надежди и спомени.
И обича. Все още обича...
Нищо, че често се губи из себе си
и разпитва предметите в стаята
(химикалката, тефтерът, завесите)
дали случайно знаят коя е.
А понякога се открива внезапно.
Във неделя, между дванайсет и два,
в огледалото, във което лятото
е забравило Любовта...
След всички наши безсъници...
Заспивай вече, моя тъжна Обич.
Заспивай - ето го Сънят.
Крилете му са сини. И те носят
високо над голямата Земя.
Аз ще остана още малко будна.
И много дълго ще се взирам в теб.
Ще те докосна тихичко със устни,
преди да стана някакво небе,
в което да заключа всички думи,
с които се раняваме излишно.
А след това, прозрачна и безшумна,
ще се превърна във една въздишка.
И кротко ще се слея със дъха ти.
И тихичко във тебе ще заспя.
Заспивай вече, моя нежна Обич.
Заспивай. Ето го Сънят...
Перце в дланта ти...
Една сребриста птица с две крила
отряза къс небе и малко залез.
От процепа се спусна тишина
и струйки вечер тъничко полазиха.
В очите ми, с последните лъчи,
едно изтляло слънце се подписа.
Помислих си, че точно в този миг
самата аз ще се превърна в птица.
Ще ме погали вятър нежнодлан,
ще се издигна над града умислен,
ще долетя при теб, за да ти дам
най-съкровеното си, истинско "Обичам..."
Кратък пътепис на един Дъжд
Аз валях над горите. Над седем реки.
И над пътища прашни валях.
Нощем валях. Валях и през дните.
Понякога правех дъга.
Валях над полета с висока трева.
Валях над селца и къщурки.
Валях монотонно над някакъв град
и сипвах му ромон в чучурите.
Но днес ще валя ето тук. С часове.
А ти... изхвърли си чадъра!
Момиче от Юг ме изпрати при теб.
Просто... да те прегърна.
Спомен от утре
Не помниш ли?
Как утре ме целуна?
Когато пишеше поеми по водата...
Когато грееха Луни над всички бездни
и свиреха предпролетни сонати...
Спомни си!
Утре ме прегърна...
Дъждът искреше - цветни стъкълца...
А аз не исках друго. Исках само
да кажа:
- Нарисувай ми овца!
И да се върне в тебе спомена за роза,
която има само четири бодли.
И онзи смях в небето да ce върне -
смехът на всичките камбанени звезди.
Спомни си утре...
Днес ще тръгвам.
Макар че някак ме опитоми.
Не те оставям сам. Но аз съм в утре.
Ако ме искаш - утре си спомни.
Ела във моя сън...
Ела! Във моя сън е плитко.
Луната слиза ниско, като пладне.
Тревите са високи, като облак.
И всичко е почти като реално.
И аз съм същата почти. Обаче твоя.
И само мъничко съм като вятър.
А пък нощта е корабна пробойна,
в която се разлива тишината.
Нали ти казвам - също като истински,
Сънят ми се събува. Влиза вътре.
И ти ела. Да ми измислиш приказка.
Измисляй ми... докато стане утре.
Като музика
Като тиха музика съм днес...
Някаква неписана, непята.
Неизсвирена съм още, виж...
Тебе... само тебе чаках.
Нямам ноти. Ти ги напиши.
После полунощно композирай.
Всеки звук накарай да трепти
и от мен по тебе да прелива.
Музика съм... идвам със Луната.
Ти долавяш всеки мой нюанс.
И попивам в теб... във сетивата ти,
в някакъв среднощнен древен танц...
Един облак разказва...
Когато се изкачвам до небето,
Земята ми се струва страшно тъжна.
А времето е... някаква монетка,
която се търкаля във окръжност.
Човеците са като шепа мравки.
И всяка суета ми е напразна.
Откривам смисъл само в незабравките,
с които някой е изпразнил вазата.
Животът става някак много малък -
един албум със черно-бели снимки.
А в някаква съвсем случайна пролет
сърцата се прераждат във калинки...
Красиво ми е днес...
Красиво ми е днес. Небето не е сиво.
По-скоро е със гълъбов отенък.
A покривите мъчат се до го докоснат,
протегнали ръцете си - антени.
Ощипвам вятъра. На него му е смешно.
Завива в малката пресечка в ляво.
А горе, в облачните работилнички
започва някой сняг да прави.
И някак цялата звуча като мелодия.
Очите ми не спират да ме пеят.
А мислите ми заприличват на врабчета
и тичат по дъветата да се люлеят.
Красиво ми е днес. Магично-хубаво.
Във въздуха се носи приказка.
Улавям я със поглед. И със длани.
Вълшебно ми е. И е истинско!
За тебе е
Отвъд дъжда, във който ме намери,
отвъд онези диви ветрове,
отвъд ръждивите отдавна двери
на моето измислено небе,
отвъд дъгата, слязла над морето,
отвъд морето, спряло на брега,
отвъд Луната, и отвъд лицето ми,
отвъд живота и отвъд смъртта
и въпреки че нищо не е вечно,
и въпреки че аз сама не знам защо,
стоя отвъд. Не близо. Не далече.
И просто си отглеждам стрък любов...
Следите, които няма да оставим...
По сините гръбнаци на вълните
се плъзгат лунните лъчи.
Приличат на ръце, които галят.
Брегът мълчи.
Изглежда, някой го е омагьосал,
да бъде цяла зима сам.
Навярно вече му е дотежало
от тишина.
Добре, че птиците долитат
и носят своя птичи смях.
Защото иначе би се разплакал
този бряг.
Добре, че вятърът препуска
по пясъчните му коси.
А ние с теб... защо сме тука?
Да помълчим...
И после всеки ще си тръгне
по този омагьосан бряг.
За да не можем да се върнем...
ще падне сняг.
Една история...
Тя живее във своя си свят.
И никога от него не излиза.
Усмихва се на късните цветя,
на гълъбите по корнизите...
Усмихва се понякога на теб
/не знам дали си забелязвал/.
Говори с есенните ветрове
и пее тихичко на залеза.
Облегната на своята стена,
заключена във своята картина,
невидима за видимия свят
и точно за това - недостижима.
Понякога се влюбва и дори
умее да обича като хората.
Но после като никой друг тъжи.
И никой не усеща болката ѝ.
Едва ли някой някога ще разбере,
когато най-внезапно си отиде.
Когато дойдат есенните дъждове
момичето от тебешир става невидимо.
Тъга
Защо сте тъжен, господин Луна?
Седнете на перваза на прозореца.
И аз съм тази вечер като Вас -
със никого не искам да говоря.
Събрала съм си шепичка сълзи
и всяка носи неговото име...
Изплача ли последната - ще отболи.
И ще е все едно не го е имало.
Елате в стаята ми, господин Луна.
От две тъги ще стане по-горчиво.
Но крехката Ви, бледа светлина
на моите сълзи така отива!
Превръща ги във падащи звезди,
когато се търкулват по лицето ми.
А ние с Вас мълчим, мълчим,
загубили доверие в Небето.
Събота следобед
"Не е измислица морето
и щастието съществува!"
- Христо Фотев
Следобедът се пълни с цветове,
преди да се разлее в нежен залез.
Едно спокойно съботно небе
реди звезди над синята си пазва.
Изминали са часове, нали?
А сякаш е изминала секунда.
Какво е Времето и как лети...
Вселената все още ме учудва.
Една от тайните ѝ разгадах,
макар да беше малко сложно -
не е измама Любовта
и щастието е възможно.
Контрасти
Не очаквай от мен дълги изгреви
по контура на твоя тих бряг.
Уморих се от слънчевост. Писна ми.
И реших да ти бъда Луна.
Ще ме виждаш понякога цялата,
а по-често - частици от мен.
И за кратко над теб ще изгрявам
в едно южно и лятно небе.
А когато си тръгна /решила съм!/
ще валят снегове над Земята.
И по моите стъпки невидими
ще цъфтят най-червените макове...
Навярно си я срещал някога...
Момичето - пазителка на птици
понякога не може да сънува.
Тогава тръгва боса през звездите
към другата страна на пълнолунието.
Тя може да повярва в сто вълшебства,
преди да се е вдигнала нощта.
Разпръсква тихо плахата си нежност
над всички тъжни хора по света.
А тя самата чака някой, който
ще каже "Аз съм. Ето ме. Дойдох.
Познавам те от милион животи...
Единствената истинска любов."
Момичето - пазителка на птици
понякога не може да заспи.
И боцкат скришом във зениците ѝ
две малки, неизплакани сълзи.
Градът е толкова вълшебен...
Градът е толкова вълшебен през нощта.
И как са тихи само булевардите...
Дърветата и вятърът шептят
и се усмихват уличните лампи
досущ като оранжеви Луни,
почти докоснали Земята...
Градът по детски и безгрижно спи.
И сигурно сънува, че е лято.
И нещо във очите ми блещука...
Не знам какво е. Но ми е красиво.
Навярно са звезди. Или светулки.
Или сълзи. Че нещо си отива...
Ала градът е толкова вълшебен тази нощ...
И през разплакани очи, пак е вълшебен.
Завивам го със цялата любов,
която не можах да дам на тебе...
Кой разсърди Събота?
Обещах ти Събота. А точно тази
съвсем не става за разказване!
Развързала е, явно, Ветровете си
и те прииждат лудо, на талази.
Препъват се в ръцете на антените,
провират се между високите комини,
ръкавите им сякаш са разплетени –
повличат паднали листа отдето минат.
Изглежда, сякаш стадо Вихрогони
невидими препускат над града.
След тях по улиците тежко се отронват
пресъхнали сълзи от сивкав прах.
Небето е пустинно. Няма птици.
А облаците са досущ като бразди.
И Вятърът ги разорава, да засее
в тях семе от Дъждовните води.
А на пристанището крановете се люлеят,
като пияни стражи, спрели край брега.
Вълните се разбиват, полудели
на кея във бетоновата гръд.
Да ти разкажа Събота... А точно тази
се е разсърдила на цялата Земя!
Но Съботите са лишени от омраза.
И сигурно това е просто гняв...
По вода
Направих си морета от сълзи,
защото старата ми, избеляла лодка
се умори от тези плитчини
в най-ъгловия залив на живота.
Веслата май отдавна ги изгубих.
Компасът сочи към североюг.
(Във моя свят посоките са други,
нали съм Някъде, Но Не И Тук...)
Сега поне водата е висока
и чакам приливната си вълна,
която ще ме върне във Живота.
И мъничко - във любовта.
Не казвай, че не съм ти казала...
Не виждаш ли? Тя още вярва в чудеса.
Сънува феи. (А и те сънуват нея.)
Живее сам-сама във своя свят.
А в другия, Големия, не смее...
Разказва приказки на тъжните звезди.
И чува как цветята си говорят.
Понякога е гълъб. И лети
над смешно малките сърдити хора.
Не виждаш ли... тя има сетива,
различни от на другите човеци.
И с тях улавя цялата тъга
и всичките усмивки на планетата.
Така различна е, че ще боли
ако объркаш нещо и се влюбиш.
Но пък... момиче-приказка е. А нали
на приказките краят им е хубав...