• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

18 June 2021, 01:50:39

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
13075 Posts

Шишман
5263 Posts

Panzerfaust
848 Posts

Лина
726 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 21936
  • Total Topics: 1346
  • Online Today: 71
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 49
Total: 49

Българската Бойна Слава

Started by Hatshepsut, 21 September 2018, 05:52:09

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Генерал Тодор Георгиев


Генерал-лейтенант Тодор Георгиев Сребров (1882-1971)

Тодор Георгиев Сребров е български офицер (генерал-лейтенант), началник на щаба на армията (1934 – 1936).

Тодор Георгиев е роден на 27 февруари 1882 г. в село Чешнегирово, Пловдивско. През 1902 г. завършва Военното на Негово Княжеско Височество училище, произведен е в чин подпоручик и зачислен във 2-ра рота на 9-и пехотен пловдивки полк. През 1905 г. е произведен в чин поручик. През 1908 г. поручик Георгиев постъпва в Николаевската генерал-щабна академия в Санкт-Петербург, Русия, през 1909 г. е произведен в чин капитан. Завършва през 1911 г., и след завръщането си в България продължава да служи в 9-и полк. Служи и в 1-ви пехотен софийски полк.

През Балканската война (1912 – 1913) е щабен офицер, като на 18 септември 1912 г. е назначен за офицер за поръчки в щаба на 2-ра армия, на 28 септември 1912 е причислен към щаба на армията, а от 27 април 1913 до 11 август 1913 е началник на Оперативната секция на Щаба на 2-ра армия, след което до март 1914 е офицер за поръчки към Щаба на 2-ра военноинспекционна област.

В периода 1914 – 1915 година капитан Георгиев е ротен командир в 27-и полк. На 18 май 1915 г. е произведен в чин майор.

През Първата световна война (1915 – 1918), в периода 1915 – 1916 г. е началник-щаб на 3-та бригада от 9-а пехотна плевенска дивизия, а от 28 декември 1916 е командир на дружина в 57-и пехотен полк. От 24 май 1917 отново е началник-щаб на 3-та бригада от 9-а пехотна дивизия. На 17 август 1917 г. е произведен в чин подполковник.

След демобилизацията подполковник Георгиев служи в Щаба на армията, а през 1920 г. е назначен за началник на Мобилизационната секция. На 30 януари 1923 е произведен в чин полковник и назначен за командир на 7-и пехотен преславски полк. През 1926 г. става началник на отдел в Щаба на армията.

На 31 октомври 1930 г. е произведен в чин генерал-майор, през 1932 година е назначен за началник на 3-та военно-инспекционна област, като от 19 ноември 1932 поема командването на 4-та пехотна преславска дивизия. От 2 май 1933 г. е председател на Военно-историческата комисия към Щаба на армията, а от април 1934 – началник на военно-учебните заведения. През 1934 г. за кратко е началник на 2-ра военноинспекционна област.

На 21 май 1934 г. генерал-майор Тодор Георгиев е назначен за началник-щаб на българската армия, на 26 август произведен в чин генерал-лейтенант и 2 месеца по-късно, на 26 декември 1936 г. се уволнява от армията по собствено желание.

1950 – Осъден на смърт, впоследствие заменено с доживотна присъда. 1967 – Освободен поради преклонна възраст; 1990/1991 – Реабилитиран с решение на Върховния съд.

Тодор Георгиев е женен и има 2 деца.

Военни звания

Подпоручик (1902)
Поручик (1905)
Капитан (1909)
Майор (18 май 1915)
Подполковник (15 август 1917)
Полковник (30 януари 1923)
Генерал-майор (31 октомври 1930)
Генерал-лейтенант (26 август 1934)

Награди

Орден ,,За храброст" IV степен, 1-ви и 2-ри клас
Орден ,,Св. Александър" III степен без мечове, IV степен с мечове по средата
Орден ,,За военна заслуга" I, II, III, IV и V степен на военна лента
Германски железен кръст II степен
Орден ,,Югославска корона" I степен
Турски полумесец

Трудове

,,Оперативни задачи и директиви" (1941);
,,Оперативни проучвания" (1937);
,,Срочни оперативни донесения. Теория и примери от оперативно гледище" (1942);
,,Стратегия. Лекции. четени на преподавателския курс във Военната академия през учебната 1934 – 1935" (1935).
,,Причини за неуспеха на 2-ра армия във войната с гърците" (1914);
,,Изненадата и нейното значение за успеха във време на война"; ,,Организация и водене на нощен бой";
,,Задачи, решение, план" – статии във ,,Военен журнал" (1914 – 1942);
,,Главен инспектор на войската" – статия в ,,Българска военна мисъл" (1940);
,,По организацията на железопътните дружини"; ,,Водене на тактически задачи" – статии в ,,Народна отбрана" (1920 – 1926);
,,Боят на 3/9-а пех. бригада на височината Глоговица";
,,Командването на 3-та отделна армия в Лозенградската операция през войната с Турция в 1912 г. (Оперативно изследване)" – статии във ,,Военноисторически сборник" (1937 – 1945);

https://bg.wikipedia.org/

Hatshepsut

Генерал Православ Тенев


📢През месец юни 1916 г. при една своя обиколка в Моравската инспекционна област генералът за поръчки в щаба на Действащата армия Православ Тенев вижда, че в казармите си 51-ви полк е запазил много бойни трофеи. Така му идва идеята те да бъдат събрани в музей. За един от инициаторите за създаването на Главния военен музей (днес Национален военноисторически музей) ви разказваме в рубриката ,,Военен календар" днес. 📌

👉Генералът от пехотата Православ Тенев (1862 – 1942) е роден във Варна на 15 март 1862 г. Завършва Военното училище в София (1882) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1892).
Като младши офицер служи в 12-а пехотна раховска дружина (1882 – 1885) и 8-и пехотен приморски полк (1882 – 1886).

⚔По време на Сръбско-българската война (1885) командва 3-та рота от 8-и пехотен приморски полк и се отличава в боевете при Сливница, Драгоман, Цариброд и Пирот.

ℹСлед войната е ротен командир във Военното училище (1886), 9-и пехотен пловдивски (1887 – 1888) и 21-ви пехотен средногорски полк (1889). Последователно заема длъжностите старши адютант в щаба на 6-а пехотна бдинска дивизия (1892 – 1894), началник на Оперативното отделение в Щаба на Армията (1895 – 1896), началник-щаб на 1-ва пехотна софийска дивизия (1897 – 1898), началник на Административния отдел във Военното министерство (1899), командир на 22-ри пехотен тракийски полк (1899 – 1902), началник-щаб на 4-та пехотна преславска дивизия (1902 – 1903), командир на 2-ра бригада от 9-а пехотна плевенска дивизия (1903 – 1905) и началник на Канцеларията на военното министерство (1906 – 1907).

🔹През 1907 г. поема командването на 6-а пехотна бдинска дивизия(1907-1914), с която воюва в Балканските войни (1912 – 1913) при Лозенград, Люлебургаз, Чаталджа, Дойран и в планината Беласица. От 6 март 1914 г. до 15 април 1915 г. е началник на Щаба на армията. Има голяма заслуга за възстановяване на материалните загуби след войните, за преработването на оперативните и мобилизационните планове и за превъоръжаване на армията с нови образци оръжие.

🔹В Първата световна война (1915 – 1918) е началник на Главно тилово управление (1915 – 1917), началник на Македонската военноинспекционна област (1917) и генерал за поръчки в Щаба на Действащата армия (1917 – 1918).

🏛 По негова инициатива главнокомандващият българската армия генерал Никола Жеков издава заповед № 391 от 4 юли 1916 г. за организирането на военен музей.

🥇На 31 октомври 1918 г е произведен в чин генерал от пехотата, след което преминава в запаса. Награден с военен орден ,,За храброст" ІІІ ст. 2 кл и ІV ст. 2 кл.

Национален военно-исторически музей

Hatshepsut

Полковник Тодор Нейков


Полковник Тодор Нейков пред едноименната галерия на "Цербера". Дойранската позиция в Македония, ноември 1917г. ДА Пазарджик

Оцветена фотография на ЕДИН ОТ НАЙ-ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРСКИ БОЙНИ КОМАНДИРИ НА ПОЛКОВЕ ПРЕЗ ПЪРВАТАТА СВЕТОВНА ВОЙНА, който все още няма никъде паметник, нито в родния му град Чирпан, нито в Свищов и в Плевен.
Полковник Тодор Нейков е боен командир на 33-ти пехотен Свищовски полк през Първата световна война, блестящ офицер и железен пълководец, непобедим със своите Свищовци през цялата война на фронта в Македония, а през 1915г. и в Поморавието и на Косово поле.
33-ти пехотен Свищовски полк е един от най-великите български пехотни полкове, записал през Първата световна война само победи на фронта в Македония, където под командването на полковник Тодор Нейков разгромява последователно СЪРБИ, РУСНАЦИ, ФРАНЦУЗИ, АНГЛИЧАНИ И ГЪРЦИ, т. е. всеки, който се изправил срещу него. И не само ги побеждава, но и НАНАСЯ ЖЕСТОКИ ПОРАЖЕНИЯ НА ВСИЧКИ ВРАГОВЕ НА БЪЛГАРИЯ.
Паметни са боевете на Свищовци по време на Дойранската епопея на 18-19.09.1918г., в състава на 9-та Плевенска дивизия, но в тяхната сянка остават победите им през есента на 1916г. при Кеналската позиция в състава на 6-та Бдинска дивизия срещу французите и руснаците, които са част от отбранителните боевете на 1-ва българска армия на линията село Петорак - Арменохор - Кенали - Меджедли - Негочане.
Само при голямата пехотна атака на 14.10.1916г. противникът, който е атакувал с превъзхождащи войски (2 руски и 3 френски полка) е дал над 2000 убити и ранени войници и 4 офицери. Толкова остават след ПОГРОМА на врага пред българските позиции!
В рамките на един боен ден на 14.10.1916г. от рано сутринта до късно вечерта в участъка Кенали-Меджитли 33-ти пехотен Свищовски полк разгромява 34-ти и 44-ти френски пехотен полк и 4-ти руски специален полк. Неповторим боен подвиг. После в Завоя на Черна СВИЩОВЦИ отново побеждават ВСИЧКИ врагове, с изключение на ВЪШКИТЕ. 😃
Единствено 15-ти пехотен Ломски полк в същата тогава 1-ва бдинска бригада съперничи по победи на 33-ти пехотен Свищовски полк.

Янко Гочев


Тодор Костов Нейков е български офицер, генерал-майор от пехотата, офицер от Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913), командир на 33-ти пехотен свищовски полк през Първата световна война (1915 – 1918).

Тодор Нейков е роден на 19 август 1868 г. в Чирпан, Османска империя. Постъпва във Военното на Негово Княжеско Височество училище и завършва през 1889 г., като на 18 май е произведен в чин подпоручик. На 2 август 1892 г. е произведен в чин поручик. Служи в 9-и пехотен пловдивиски полк и във Военното училище. През 1899 е произведен в чин капитан. През 1903 г. като капитан от Военното училище е командирован за обучение във Военнопедагогическите курсове в Санкт Петербург, които завършва през 1904 година. Като капитан командва 8-а рота от 21-ви пехотен средногорски полк. На 14 април 1910 г. в чин майор.

Служи в 22-ри пехотен тракийски полк и като началник на 4-то полково военно окръжие.

Взема участие в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913), след което на 1 април 1914 г. е произведен в чин подполковник.

По време на Първата световна война (1915 – 1918) подполковник Тодор Нейков е командир на 33-ти пехотен свищовски полк, за която служба ,,за отличия и заслуги през втория и третия период на войната" съгласно заповед № 355 от 1921 г. по Министерството на войната е награден с Военен орден ,,За храброст", III степан, 2 клас и съгласно заповед № 464 от същата година по Министерството на войната е награден с Военен орден ,,За храброст", III степан, 1 клас.

След войната е назначен за началник на 2-ра пехотна тракийска дивизия, на 1 декември 1920 г. е произведен в чин генерал-майор и на 4 декември същата година е уволнен от служба.

Военни звания

Подпоручик (18 май 1889)
Поручик (2 август 1892)
Капитан (1899)
Майор (14 април 1910)
Подполковник (1 април 1914)
Полковник (16 март 1917)
Генерал-майор (1 декември 1920)

https://bg.wikipedia.org/

Шишман

Денят 31-ви март е обявен за Боен празник на легендарния 3-ти Бдински пехотен полк. Най-добре за воинското достойнство на бдинци говори спасяването на знамето на Трети Бдински полк. След подписването на примирието след края на Първата световна война, бдинци се опитват да спасят и своето бойно знаме – в противен случай е трябвало да бъде изгорено. Пред целия полк е изгорена дръжката и калъфа на знамето, а скритото знаме е върнато в България през октомври 1919г. и за пръв път го показват пред видинчани на площада на победите, днес площад «Бдинци» през 1926г. Знамето е наградено със сребърна гривна за спасяването му от плен. С почетни знаци награждават и двамата войници, спасили знамето от плен.



Hatshepsut

Генерал-лейтенант Стефан Паприков


Офицер, политик, дипломат, един от главните ,,виновници" за признаването на Независимостта на България. В рубриката ,,Военен календар" днес ви припомняме за генерал-лейтенант Стефан Паприков (1858 – 1920). 📌

ℹТой е роден на 12 април 1858 г. в Пирдоп генерал-лейтенант Стефан Паприков. Участва в Старозагорското (1875) и в Априлското въстание (1876). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1883). Служи в 1-ва (1879 – 1880), 20-а (1883 – 1884) и 12-а пехотна дружина (1884 – 1885).

🔎 След Съединението (1885) ръководи мобилизацията и съсредоточаването на войските от Южна България на западната граница. В Сръбско-българската война (1885) е началник-щаб на Западния корпус и допринася за отбраната на Сливнишката позиция и овладяването на Пирот.

✔ Като помощник на военния министър (1886 – 1887) участва в ликвидирането на бунта на офицерите русофили в Русе (1886). През следващите години заема длъжностите началник на Щаба на армията (1887; 1896 –1899), началник на Военното училище (1887 – 1891) и началник на Административния отдел в Щаба на армията (1891 – 1895).
✔ От 18 януари 1899 до 18 март 1903 г. е военен министър и допринася за подобряване стопанската част на Българската армия. В периода 1903 – 1905 г. служи като Инспектор на пехотата, след което преминава на дипломатическа работа.

👉 От 1908 до 1910 г. е министър на външните работи в правителството на Александър Малинов. На тази отговорна длъжност го заварва провъзгласяването на Независимостта на България на 22 септември 1908 г. Генералът има съществен принос и играе важна роля в последвалите дипломатически преговори за признаване и подкрепата от страна на великите сили на този съдбовен за България политически акт.

🔹 По време на Първата балканска война (1912 – 1913) представлява Българската главна квартира при Главната квартира на сръбската армия. Член на българската делегация за сключване на Лондонския мирен договор (май 1913).

🔹 През Първата световна война (1915 – 1918) е председател на Комисията за подпомагане на войнишките семейства.

📖 Автор на ,,Записки по военна администрация" (1887), ,,Брезнишко-Трънският отряд в Сръбско-българската война" (1891), ,,Учебник по военна администрация" (1893) и др.
Награден с военен орден ,,За храброст" ІІІ степен 2 клас.

Национален военноисторически музей

Hatshepsut

14 April 2021, 11:45:15 #110 Last Edit: 14 April 2021, 18:27:50 by Лина
Полковник Любен Кондаков


Полковник Любен Кондаков (1915-1944)
Оцветена фотография от Royal Bulgaria in color

На 14 април 1915г. в Сливен е роден Любен Захариев Кондаков. Легендарен български  офицер - капитан, летец-изтребител от Въздушните на Н.В. войски. Един от героите на българската авиация от Втората световна война. Загива само на 29 години на ,,Черния Великден" при последната бомбардировка на София на 17.04.1944 г. в неравен въздушен бой с англо-американските изтребители. Поручик Л.Кондаков е син на офицер. Негов баща е Захари Илиев Кондаков (1881-1951), майор от артилерията. През Балканските войни е капитан, командир на батарея в 6-ти. артилерийски полк. Награден е с орден ,,Св. Александър" и с три ордена ,,За храброст". През Първата световна война е майор и командва отново батарея в 6-ти артилерийски полк.
Майката на Любен - Мария Кондакова е дъщеря на известен сливенски търговец - Янаки Лесинов. Чичовци на летеца са: Тодор Кондаков, учител по математика в Сливенската мъжка гимназия, кмет на града и Борис Кондаков, офицер от запаса, капитан от 11 пехотен полк. В семейството му известен герой е загиналият Русчо Лесинов, брат на майка му, по време на Първата световна война, на върха Каймакчалан като командир на картечна рота от 11-ти пехотен Сливенски полк .
Л. Кондаков учи в Сливен иоще като ученик се увлича в спорта. Той спортува в клуб ''Асеновец". Дипломира се през 1934г.
Спазвайки традицията, решава да се посвети на военната професия и да стане авиатор.
През есента на 1934 г. Л. Кондаков постъпва във ВНВУ в София в ,,Трета рота". През 1934-1935 г. завършва курса за обучение на щурмани, а през 1937 г. продължава обучението си като пилот на учебното летище в Казанлък. През същата година завършва и ВНВУ и на 3.10.1937 г. е произведен подпоручик с 56 випуск.
Започва работа като млад офицер в Учебния орляк. През 1938 г. Л. Кондаков завършва Школа за висш пилотаж в Пловдив. През втората година на военното си образование полага психо-технически изпит и е приет за юнкер-летец във 2-ра рота. Обучава се като летец-наблюдател, летец-пилот, летец-изтребител, висш пилотаж, стрелба по въздушна и земна цел, фотострелба и въздушен бой. Целият курс завършва с отличие.
Изпратен е на специализация като инструктор в гр. Бигдожд, Полша. Завръща се в България. Назначен е за инструктор на Изтребителна школа на летище Марино поле, Карловско.
''Отличен летец, прям, жизнен, сърдечен и честен и офицер. Много взискателен във въздуха и амбициозен в работата си", характеризират бойните другари Л. Кондаков. Той става командир на 692-ро изтребително ято в 3-ти орляк от 6-ти изтребителен полк. Един от първите български авиатори, усвоили съвременния немски изтребител Месершмит 109Е.
Участва активно във въздушните сражения срещу англо- американска авиация.
На 10.12.1943г. поврежда ,,Либерейтър" Б-24, на 30.03. 1944 г. - Б-17 ,,Фортрес". Провежда общо 5 въздушни боя с 12 бойни полета.
Загива на ''Черния Великден'' на 17.04.1944г., когато попада под кръстосания огън и е улучен. Близо до село Дренково го разкриват и прострелват. Покрусена и нещастна е съпругата му Райна, а синът му, роден на 16.05.1943 г. остава без спомени за баща си.
Бащата на героя, който е офицер преживява тежко смъртта на сина си, но вдъхва кураж в суровото военно време на своите съвременници.
Съсипан, със сълзи, но с гордо вдигната глава говори: ''Помнете, той загина като истински герой".
През 1944 г. Любен Кондаков посмъртно е произведен в чин капитан, а чак през 1992 г. - в чин полковник. Носител е на два ордена ''За храброст".
През 1944г. на лобното място на Любен Кондаков край село Дренково, махала Поповци, днес община Благоевград е изграден голям метален кръст с надпис.
На 15.04. 2014 г. е открита паметна плоча на Любен Кондаков. Паметният знак, е дело на скулптора Николай Султанов. По инициатива на сдружение ''Мати Болгария" е поставена на къща, изградена в близост до родната къща на летеца в Сливен на ул. ''Добри Чинтулов", пресечка с ул. ''Михаил Колони".

Янко Гочев

Hatshepsut

Генерал Сава Савов


На днешния ден през 1945 г. умира българският генерал и военен министър по време на Първата световна война Сава Панайотов Савов.
🔴 Сава Савов е роден на 5 декември 1865 г. в Шумен. През 1877 г. завършва първоначалното си образование в Шумен, а през 1882 г. се премества да учи във Варна, където учи последният 5-и гимназиален клас. На 6 септември 1883 г. постъпва във Военно на Негово Княжеско Височество училище, завършва на 30 август 1885 г., произведен е в чин подпоручик и веднага заминава за фронта на Сръбско-българската война(1885) – като командир на рота от 7-и Преславски полк.
🔴 По време на войната взема участие в боевете при Сливница на 5 ноември, а на следващия ден ротата му е изпратена да заеме позициите на 10-а рота пред редута. На 7 ноември се провеждат най-тежките битки, като ротата на Савов е разположена в самия редут. По-късно взема участие в Пиротското сражение. За участието си във войната е награден с Княжески орден "Св. Александър" на военна лента.
🔴 През 1886 г. подпоручик Савов е младши офицер. В следващите години бива произведен в чиновете поручик, капитан, флигел-адютант на княз Фердинанд, майор и подполковник.
🔴 На 5 януари 1906 г. подполковник Савов е назначен за помощник-началник на Военното на Негово Княжеско Височество училище, на 15 август 1907 г. е произведен в чин полковник, а на 27 февруари 1908 г. е назначен за адютант на царица Елеонора. На 6 октомври 1908 е награден с Народен орден "За военна заслуга" III степен. През 1910 г. полковник Савов поема командването на 22-ри пехотен тракийски полк.
🔴 През Балканската война (1912 – 1913) командва 22-ри пехотен тракийски полк, отличава се в боевете при Булаир, Овче поле и Калиманци (по време на Междусъюзническата война). След Балканските войни, през 1913 г. за два месеца е командир на 1-ва бригада от 1-ва пехотна софийска дивизия, а на 14 февруари 1914 е произведен в чин генерал-майор. От 18 декември 1913 г. до 1917 е генерал от свитата на Фердинанд I и маршал на двореца.
🔴 През Първата световна война (1915 – 1918) генерал-майор Сава Савов е назначен за началник на Пета пехотна дунавска дивизия. На 20 май 1917 е произведен в чин генерал-лейтенант, а от 28 юли до 22 декември 1917 г. изпълнява длъжността временно командва 3-та армия като замества боледуващият генерал Стефан Нерезов, като до март 1918 е титулярен командващ. В периода март – юли 1918 командва 4-та армия, на която длъжност е до май 1918 г.
🔴 За участието си във войната е награден със следните османски награди: медал ,,За бойни заслуги", златен орден ,,Имтияз", орден ,,Меджидие" I степен.
🔴 На 21 юни 1918 генерал-лейтенант Сава Савов е назначен за Министър на войната, на която длъжност е до 28 октомври 1918 г., когато е уволнен по собствено желание.  На 29 юни 1919 г. молбата му е уважена, той е произведен в чин генерал от пехотата и уволнен от служба.
🔴 Впоследствие се заема с политическа дейност. Член е на Демократическата партия. В XXI (1925 – 1927) и XXIII (1931 – 1934) Обикновено Народно събрание Сава Савов е народен представител.
⚫️ Генерал от пехотата Сава Савов умира на 18 април 1945 г. в София.

Споделено от Клуб "Родолюбие и отечествознание", фейсбук

Hatshepsut

Генерал Спас Георгиев


Генерал Спас Георгиев (1858-1916)

Той е офицерът, командвал 3-та бригада от 7-а пехотна рилска дивизия, която освобождава Горна Джумая (дн. Благоевград) на 5 октомври 1912 г. В рубриката ,,Военен календар" днес ви разказваме за генерал-лейтенант Спас Георгиев. 📌

ℹГенерал-лейтенант Спас Георгиев е роден на 18 април 1858 г. в София. Произхожда от семейството на предприемач. Завършва първия випуск на Военното училище и получава назначение като субалтерн офицер в 4-та самоковска дружина. От началото на 1882 г. заема същата длъжност в 1-ва пеша софийска дружина.

👉Взема участие в Сръбско-българската война (1885) като командир на рота.

🔎През 1889 г. получава ново назначение като командир на дружина от 9-и пехотен пловдивски полк. По-късно заема длъжността завеждащ домакинството в същото формирование. Последователно заема длъжностите командващ 18-и пехотен етърски полк (1895), командир на 1-ви пехотен софийски полк (1898), командир на 1-ва бригада от 7-а пехотна рилска дивизия (1904). През 1906 г. преминава в запаса.

➡Мобилизиран е и участва в Балканските войни (1912 – 1913) като командир на 3-та бригада от 7-а пехотна рилска дивизия. Води формированието в боевете за освобождението на Горна Джумая и Крупник, а впоследствие и в боя при с. Айватово на подстъпите на Солун.

🥇След войните е повишен в чин генерал-лейтенант. Награден е с Военен орден ,,За храброст" III и IV ст., орден ,,Св. Александър" III и IV ст. с мечове по средата, ,,Св. Александър" V ст. без мечове, орден ,,За заслуга", знаци ,,За 20-годишна отлична служба" и ,,За 10-годишна отлична служба".

Национален военноисторически музей


Спас Георгиев Георгиев, роден на 18 април 1858 г. в София, е генерал-лейтенант от пехотата. Командир на 3-та бригада от 7-а рилска дивизия. Кавалер на ордена ,,Кръст за храброст" за Балканската война 1912 – 1913 г.

Завършва Военното училище на 10 май 1879 г. B Сръбско-българската война 1885 г. e командир на рота. Произведен в поручик на 30 август 1882 г., в капитан – на 30 август 1885 г., в майор – на 23 април 1887 г., в подполковник – през 1892 г., в полковник – през 1896 г., в генерал-майор – през 1906 г., минава в запаса същата година.

През Балканската война е отново на действителна военна служба в действащата армия и командва 3/2 бригада от 7-а рилска дивизия. На 5 октомври 1912 г. освобождава Горна Джумая (дн. Благоевград) и разбива с 8000 щика турския Струмски корпус в сражението при Крупник.

Командваната от Георгиев 3-та бригада от 7-а рилска дивизия още веднъж разгромава турските войски в боя при Айватово на 12 км от Солун, като с фронтална атака обръща в бягство турците и влиза в Солун на 27 октомври 1912 г. Броени часове преди това комендантът на града Хасан Тахсин паша предава града на гръцката армия след водени сепаративни преговори зад гърба на българите.

Произведен е в генерал-лейтенант и награден с Кръст за храброст.

По време на военната си кариера служи в 1-ви пехотен софийски и 9-и пехотен пловдивски полкове.

Умира в 1916 година.


Военни звания

Прапоршчик (10 май 1879)
Подпоручик (1 ноември 1879, преименуван)
Поручик (30 август 1882)
Капитан (30 август 1885)
Майор (23 април 1887)
Подполковник (1892)
Полковник (1896)
Генерал-майор
Генерал-лейтенант

https://bg.wikipedia.org/

Hatshepsut

Bulgarian military parades 1925-1930 Български военни паради 1925-30


Hatshepsut

Генерал-лейтенант Никола Рибаров


Генерал-лейтенант Никола Рибаров (1859-1927)
Художник: Димитър Гюдженов

Днес в рубриката "Военен календар" ви запознаваме с историята на генерал-лейтенант Никола Рибаров (1859 – 1927), роден на днешната дата през 1859 г. в Русе. ⤵️

🔹 Той завършва Военното училище в София през 1880 г. Служи във Видинския укрепен пункт, 24-та и 23-та пехотна дружина. Участва в Сръбско-българската война (1885) и се сражава при Сливница и Пирот. От 1887 до 1907 г. командва последователно 5-и пехотен дунавски, 10-и пехотен родопски, 4-ти пехотен плевенски и 3-ти пехотен бдински полк.
🔹 През 1907 г. е назначен за командир на 2-ра бригада от 3-та пехотна дивизия, с която воюва в Балканските войни (1912 – 1913) при Акбунар, Чаталджа, Кукуш, Рупел и Горна Джумая.
🔹 По време на Първата световна война (1915 – 1918) поема командването на 3-та пехотна балканска дивизия в боевете при Страцин, Куманово, Призрен и Лесковац.

🎖 На 20 май 1917 г. е повишен в чин генерал-лейтенант, а след войната излиза в запаса. Награден е с военен орден ,,За храброст" ІІ степен и ІІІ степен 2 клас.

Национален военноисторически музей


Никола Илиев Рибаров е български офицер, генерал-лейтенант от пехотата, началник 3-та пехотна балканска дивизия през Първата световна война, български военачалник, участвал в сраженията и в планирането на операциите на Македонския фронт по време на Първата световна война (1914 – 1918).

Никола Рибаров е роден на 1 май 1859 г. Постъпва на военна служба на 8 април 1878 г. като войник от първия набор на българското опълчение.[1] През 1880 г. завършва Военното на Негово Княжеско Височество училище с 2-ри випуск, на 30 август 1880 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен във Видинския укрепен пункт. На 30 август 1883 е произведен в чин поручик и служи в служи в Силистренска № 24 пеша дружина.

По време на Сръбско-българската война (1885) организира прехвърлянето на войските към Сливница и се сражава при Пирот в състава на пионерната дружина. Произведен е в чин капитан на 24 март 1886 г. През есента на 1886 г. е назначен за ротен командир в 23-та пехотна Казанлъшка дружина. Служи в 23-ти пехотен Шипченски полк, след неговото формиране на 10 януари 1889 г. Произведен е в чин майор през 1890 г. Произведен е в чин подполковник през 1894 г. Назначен за командир на дружина в Пионерната бригада в София. Произведен е в чин полковник на 2 май 1902 г. Последователно командва 5-и Дунавски, 10-и Родопски и 4-ти Плевенски пехотни полкове. През 1904 г. е назначен за командир на 3-ти Бдински пехотен полк. През 1907 г. е назначен за командир на 2-ра бригада от 3-та пехотна Балканска дивизия в Ямбол.

По време на Балканската война (1912 – 1913) командва 2-ра бригада от 3-та пехотна балканска дивизия (29-и Ямболски и 32-ри Загорски пехотни полкове) се сражава срещу турците при Бос-Тепе, Мураджилер, Мурачлъ, Кайпа, Таушан-Куруджукьой, при превземането на форта Илери Табия на Чаталджанската позиция (4 – 5 ноември 1912 г.) и при превземането на Одринската крепост в боевете за укрепленията Сапунджилар, Пачиджилар и фортовете Илдъз-Табия и Каик-Табия (12 – 13 март 1913 г.). През Междусъюзническата война (1913) се сражава срещу гръцките дивизии при река Галик, на Кукушката позиция (19 – 21 юни 1913 г.), при Демир Хисар, Рупелското дефиле, Петрич и Градешница (8 – 14 юли 1913 г.) През 1914 г. е назначен за началник на 3-та пехотна Балканска дивизия.

По време на Първата световна война (1914 – 1918) през есента на 1915 г., полковете на неговата дивизия се сражават срещу сърбите при Крива Паланка, Страцин, Скопие, Суха Река, Дренова глава, Кукавица планина, Призрен, Прищина и Дяково. През 1916 г., по време на настъплението срещу Лерин и Чеган (17 – 27 август 1916 г.), 3-та Балканска дивизия настъпва срещу сръбските и френските позиции в Мъгленската котловина и води боеве при Сброско, Пожар, Ковил, Пожарски рид, Баховски рид, Мала Рупа. Произведен е в чин генерал-лейтенант на 20 май 1917 г. 3-та Балканска дивизия остава на позиция по върховете на Нидже и Кожух до края на войната през 1918 г. След края на войната е командир на 9-а пехотна Плевенска дивизия.

От 5 август 1920 г. е прехвърлен на щат в опълчението. Уволнен е от действителна военна служба на 28 април 1921 г. Умира на 5 февруари 1927 г. в София.

Военни звания

Подпоручик (30 август 1880)
Поручик (30 август 1883)
Капитан (24 март 1886)
Майор (2 август 1890)
Подполковник (1894)
Полковник (2 май 1902)
Генерал-майор (1914)
Генерал-лейтенант (20 май 1917)

Награди

Военен орден ,,За храброст" II и III степен 2 клас
Орден Св. Александър III степен с мечове по средата, V степен без мечове
Народен орден ,,За военна заслуга" IV степен на военна лента
Орден ,,За заслуга" на обикновена лента

https://bg.wikipedia.org/wiki/Никола_Рибаров

Шишман

  ТОЛКОВА ЮНАЧЕН МОЖЕ ДА Е САМО НАРОД С ХАЙДУТСКА ЖИЛКА
Не знам кога е правена снимката, но е това е една от най-силните фотографии, на които е заснета БА - под старото бойно знаме, станало такова в сражения - надупчено от куршуми и разкъсано от снарядните осколки, полято с българска кръв! И никога не попаднало във вражески ръце, въпреки превратностите на живота!     




_____________________________________



Hatshepsut

Генерал-майор Никола Станимиров


Генерал-майор Никола Станимиров (1876-1962)

Никола Станимиров е роден е на 11 май 1876 г. в Габрово.
Женен е за дъщерята на генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев – Елена. Имат трима сина: Тодор, Рачо и Станимир и тримата следват пътя на баща си и стават офицери.

През 1893г. постъпва във Военното училище – майка му не е съгласна, но Никола е толкова ентусиазиран, че бяга от Габрово. Определен е за служба в конницата, но получава гръбначна травма, заради която е прехвърлен в пехотата. През 1897г. завършва ВНВУ и е назначен в 8- Етърски пехотен полк.
След три години служба в полка, молбата му за връщане в кавалерията е уважена и поручик Никола Станимиров е назначен в 1 ескадрон на 3 конен полк.
През 1904г. е изпратен в Офицерска кавалерийска школа в Санкт Петербург , която завършва през 1906 г. По време на следването си в школата, Никола Станимиров има възможност да завърже познанства с офицери от висшата руска аристокрация. По-късно разказва, за ловни излети, които са траели по няколко дни и са преминавали през няколко съседни имения на един и същи негов колега, руски граф, чието име за съжаление не се помни. След революцията с него се свързва негов познат руски аристократ, на когото той помага да се устрои в България и му намира временна работа – да се грижи за конете в лейбгвардейския полк. В знак на благодарност, по-късно бялата емиграция го кани на традиционните Императорски балове, които се провежда всяка година във Военния клуб. След завършване на офицерската школа в Санкт Петербург, Никола Станимиров е произведен ротмистър. През 1908 г. е изпратен в Санкт Петербург да поднесе мундира на 3. конен полк на Великата княгиня Мария Павловна, снаха на императора, назначена от Княз Фердинанд за шеф на този полк. По-късно, при посещението си в България Великата княгиня ще приеме в свитата си съпругата му Елена Станимирова. Четири и половина години ротм. Станимировъ работи в Кавалерийската школа, докато мобилизацията от 1912г. прекъсва нейните занаятия.
Ротмистър Станимировъ е назначен за помошник-комендант на Главната квартира, а след няколко месеца му е възложено командването на ординарния ескадрон при Щаба на действащата армия.
Никола Станимиров участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни в командването на 1-ви, 3-ти, 4-ти и 9-ти конни полкове. През 1914г. е назначен за командир на 3 ескадрон от Гвардейския на Н.В. конен полк.
Бил е командир на 5 конен полк, 3 конен полк. През периода 1922-1923г. заема най-престижната дворцова офицерска длъжност – командир на Лейбгвардейския на Н.В. конен полк. Като такъв е и адютант от свитата на Цар Борис III.
Участвал е в редица кавалерийски атаки: Букова глава, Добротин, Призрен, Дрин, Кочмар, Добрич.
Начело на кавалерията участва във военния преврат от 1923г, макар и да не е сред заговорниците. След това е началник на жандармерията и заместник инспектор на пограничната стража. Награждаван е многократно с различни отличия във война и мирно време.
При атентатът в църквата ,,Св.Неделя" през 1925г. ген.Станимиров е ранен, а жена му е затисната от греди, но остава невредима. Макар и ранен, генералът пръв подава сигнал към пожарната и организира ответните действия на властта през първите часове след атентата. Има слух, че уволнението му от армията през 1928г. освен на прослужени години се дължи и на дуел с друг офицер. След като се уволнява, приема поканата на братовчед си Петър Стойчев и известно време е представител на габровската търговска къща Братя Хаджистойчеви в София .

Генерал-майор Никола Станимиров умира на 11 февруари 1962 година.

В края, нека споменем прощалните думи, които старият конник отправя към своите подчи­нени в последната си заповед. Тези думи изхождат от дъното на една войнишка душа и те не могат да не намерят отзвук в сърцата на нашите читатели:
,,Неправдата над България, колкото и да е страшна, не е вечна. Рано или-късно тя ще рухне, и тогава ще разберат всички, какво пакостно де­ло са вършили алчните за чисто български земи. Нека помним,че на българския народ не мо­же да се отнеме, нито миналото, нито бъдещето, на което той има право да се надее, щом като бъдем всички сплотени в преданост и любов към общия народен идеал.

Обичайте от душа всич­ко българско и се гордейте с него, зашото вече цел свет знае, че българина е силен и добър,че обича земята си, не посяга на чуждото, но не скъпи жертви за своето.
Пазете ЦАРЯ, защото Той е олицетворение на древното българско величие, беше идол и меч­та на толкова изстрадали поколения през тур­ското робство Той е утеха и надежда на скоропоробените и необходимост за народното един­ство и сила; запазете го, именно в тези смутни години, когато държавата ни има и вътрешни вра­гове, защото историята е откровена и казва, че България е пропадала само тогава, когато народа не е бил групиран около ЦАРЯ си."

Фейсбук-страница История БГ

Hatshepsut

Генерал-майор Асен Николов


Генерал-майор Асен Николов (1867-1928)

На 14 май 1867г. в Търново е роден един военен с богата история – генерал-майор Асен Николов (1867 – 1928), за който ви разказваме в следващите редове и продължаваме рубриката ни "Военен календар".

🔸 Той завършва Военното училище в София (1885).
🔸 По време на Сръбско-българската война (1885) е младши офицер в 3-ти пехотен бдински полк и се сражава при Трън, Сливница и Пирот. Служи във Военното училище (1886 – 1888) и в 3-ти пехотен бдински полк (1888 – 1901).
🔸 Заема длъжностите началник на 31-во (1908 – 1909) и на 2-ро полково военно окръжие (1909 – 1911), командир на 19-и пехотен шуменски полк (1911 – 1912).
🔸 В Балканските войни (1912 – 1913) командва дружина от 34-ти пехотен троянски полк (1912 –1913) и 70-и пехотен полк (1913). Воюва при Петра, Караагач, Люлебургаз, Одрин и срещу гръцките войски.
🔸 От 1913 до 1915 г. е командир на 19-и пехотен шуменски полк.
През Първата световна война (1915 – 1918) командва 1-ва бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия (1915 – 1917), 12-а пехотна (1917 – 1918) и 2-ра пехотна тракийска дивизия (16 – 20 септември 1918), с които воюва на Южния и на Добруджанския фронт.
🔸 До декември 1918 г. е началник на 4-та дивизионна област, след което преминава в запаса.

🎖 Награден е с военен орден ,,За храброст" ІІІ степен, ІV степен 1 клас и ІV степен 2 клас.

Национален военноисторически музей

Hatshepsut

12 June 2021, 12:56:28 #118 Last Edit: 13 June 2021, 14:14:49 by Hatshepsut
Героизмът на приморци


,,А смелостта и презрението към смъртта у българите растеше и след първите успехи достигна до гигантски размери. Българите не усетиха бурята. Буйстваха като поток, който всичко завлича. Спиране нямаше. Колкото и да паднеха, празнините незабавно се попълваха.
Офицерите и генералите даваха заповеди за спиране, за връщане, за да не се дават излишни жертви – никой не ги слушаше. Този поток не можеше да бъде спрян. Нямаше земна сила, която би могла да го отклони."
Курт Арам – военен кореспондент, 1912 г.

Мария ВЕСЕЛИНОВА

През първите години след Руско-турската война 1877-1878 г., освободителна за изстрадалото ни Отечество, българският народ изправя бавно исполинската си снага, отърсва се от страховете и униженията от годините на робството и поглежда напред, към съграждането на новия си живот. Покаралото самочувствие, плахата увереност на свободния човек той вгражда в строежа на днешния и на бъдещия си ден. Но идва страшният момент, когато още ненарадвал се на свободния си живот, той трябва да поеме по калните пътища на войната, в студ и пек, и в жестоки битки с врага да защити родното си огнище, семейството си, българското си име, Отечеството.
Пламва Сръбско-българската война (1885 г.). Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България. По това време Русия, която подкрепя младата българска армия с висши офицерски кадри, за да ѝ помогне да има своя самостоятелна войска, изтегля своите инструктори. Българската победа в тази кратка война, наричана ,,капитаните побеждават генералите", прави международното признаване на Съединението на Княжество България с Източна Румелия неоспорим факт.
Варненци не могат да останат настрана от това велико дело. На 12 октомври 1884 г. излиза указ N41, с който от Раховска №12 пеша дружина, Провадийска №16 пеша дружина и Варненска №20 пеша дружина е образуван Осми пехотен (пеши) приморски на Н.Ц.В. Княгиня Мария-Луиза полк.
В пожълтелите страници на военните архиви откриваме вълнуващи документи – портрет на една действителност, отдалечена във времето, но която разтърсва с драматизма си, с невъзвратимостта на жестоките събития, с болката от човешките загуби, които всъщност са хиляди прекъснати животи, хиляди драми... хиляди погубени светове. Победите и загубите на бойното поле, трудните преходи, задъханите заповеди, спомените на преките участници в жестокия делник на войната... откриваме в архивните документи, в тържествените укази, в бележките, написани на ръка, в снимките на хора: погледите на героите, пълни с решителност, ни показват един друг свят – силата на едно поколение, расло в робство, но вече усетило сладкия вкус на свободата и изпълнено с желание да покаже на какво е способно, да покаже непоколебимостта си, храбростта си, обичта си към Отечеството... Готово да заплати най-високата цена – младия си живот, без съжаление и страх, с ясно осъзнатото чувство, че го дава дан за велико дело, за своя род и Родина.
И бойците от новосформирания Осми приморски полк тръгват по трудните пътища на войната. След обявяването на Съединението се извършва мобилизация на българската войска, при което Осми приморски полк е изпратен на южната граница при гр. Ямбол. Полкът е под командването на възпитаника на руската военна школа капитан Сарафов. При обявяването на войната от страна на Сърбия Осми приморски полк се насочва към сръбската граница. Краен пункт – Сливница. Полкът изминава част от пътя с железница, а останалите 112 км до Сливница – пеша с цялото си бойно снаряжение. Прекосяват го за 36 часа. През гори и планини вървят воините приморци, без сън, без почивка, посред непрогледна тъмнина и заслепяваща виелица, водени от устрем към победния бой. Но в Сливница сърбите вече отстъпват. Варненци се включват в сраженията заедно с Шести пехотен търновски полк и Пловдивския пехотен полк.
И в тези боеве Осми приморски полк дава свидна жертва, първата: загива капитан Иван Златев – според архивните документи, той е единствената офицерска жертва на Приморския полк в тази война.
Пътят на младия капитан към героичния подвиг е кратък, но последователен. Корените на неговата смелост, боен дух, самоотверженост и неимоверно чувство за дълг ни връщат в Русе, където е роден през 1854 г. От малък Иван Златев е будно момче, обича да учи и успехите не закъсняват. На двайсетгодишна възраст вече е взел всички необходими изпити и става учител. Като млад и интелигентен човек, който живее в угнетителната принуда на турското робство, той се интересува от политическата обстановка в страната и този интерес го кара да издири и да се включи в един от клоновете на Българския революционен комитет в Русе. При избухването на Руско-турската война Златев веднага се записва като доброволец. Преживява атаките на града, артилерийския обстрел и други тежки мигове. Подписаният мирен Сан-Стефански договор е сякаш лъч светлина, която трябва да даде на изтерзания народ поне за кратко отдих от войните. Но младежът не може да остане равнодушен към изпитанията, които предстоят на новоосвободеното Отечество. И през първата година на свободата, на 8 август 1878 г., постъпва на служба в Русчукска №23 пеша дружина. При откриването на Военното училище в София Иван Златев веднага се записва в първия му випуск, през 1879 г., завършва го и на 10 май е произведен в чин прапоршчик (по-късно същата година званието е преименувано в ,,подпоручик"). Зачислен е във Варненската №20 пеша дружина.
В дружината служи като ротен командир, завеждащ въоръжението, ковчежник и др., а през размирната 1879 г. е командирован в околностите на гр. Балчик да преследва разбойници, като след завръщането си е назначен за член на полевия военен съд за съдене на заловените разбойници и хората, които ги укриват.


Капитан Иван Златев

На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик. На 12 октомври 1884 г. с указ №41 се въвежда полкова организация в българската войска, според която 24-те отделни пехотни дружини са сведени до осем пехотни полка с по три дружини във всеки полк. Така Варненската №20 пеша дружина става Трета дружина от Осми приморски полк. За неин командир е назначен поручик Иван Златев. През зимата на 1884/1885 г. Иван Златев сключва граждански брак. На 30 август 1885 г. е произведен в чин капитан.
Когато започва Сръбско-българската война, той е командир на Трета дружина от Осми приморски полк. На 7 ноември полкът пристига на Сливнишката позиция, когато вече сражението е приключило. На 10 ноември българската войска извършва съсредоточаване и формиране на нови отряди във връзка с предстоящото общо настъпление. Дружината на капитан Златев се включва в обходния отряд на капитан Радко Димитриев, който настъпва към Цариброд. Настъплението на отряда започва на 11 ноември. Бойците на капитан Златев и на Втора дружина от полка атакуват височината и я завземат. Същият ден се получава заповед на 12 ноември частите да се укрепят на заетите позиции и да не предприемат никакви настъпателни действия, докато не пристигнат подкрепленията от Източна Румелия. Въпреки заповедта, нищожен повод става причина за започване на сериозни военни действия. Ротите от Втора приморска дружина, които са на позицията на връх Бабина глава използват като източник за вода извор, който се намира в долината по пътя за с. Паскашия. Сърбите обстрелват подстъпите към извора. Българските части отговарят и в продължение на един-два часа се поддържа непостоянен огън, който прераства в непрекъсната стрелба. Към 10:30 ч. са забелязани сръбски части пред фронта и по фланговете на позицията. При това развитие на нещата командващият позицията капитан Васил Делов заповядва на дружината на капитан Златев да заеме левия фланг в приготвените преди това окопи. Развръщане извършва и Четвърта плевенска дружина чието движение е възприето от сърбите като настъпление и те откриват огън.
При създалата се ситуация командирът на отряда към 14:30 ч. капитан Делов издава заповед да се извърши настъпление и да се прогони противника. Настъпват дружината на капитан Златев, както и Втора дружина от полка, Четвърта плевенска и Четвърта търновска дружини. Към 15:00 ч. се включва и Шеста батарея от Първи артилерийски полк. При подадения сигнал за атака Единадесета и Дванадесета рота се втурват стремително напред, а Девета и Десета роти се насочват към десния фланг.
В този момент командирът на Трета дружина капитан Златев с извадена сабя, на бял кон, води ротите от резерва в настъпление. Пада пронизан от вражески куршум в гърдите. По-късно вечерта умира.
На платото на Нешков връх, в пространство от около 250 – 300 м2 падат убити около 130 сърби, а ранените са около 140. От българска страна, освен капитан Иван Златев, са убити още 14 подофицери и войници, а 73-ма са ранените. Но всички ще запомнят устрема на младия капитан, тогава той е само на тридесет години, и извадената му сабя, която ги повежда към победата.
На 13 ноември тялото на Иван Златев е погребано на същата височина, неговите войници го заравят тъкмо там, като знак, че заръката му е изпълнена. Когато войната приключва, Приморският полк се завръща на същото място, за да отслужи панихида (около 4000 души) в името на своя капитан и боен другар. Запомнен е от своите войници като мълчаливият командир, който рядко говори, но същевременно делата му вдъхновяват.
Но пътят на приморци продължава... Труден, но славен. Идват още по-големи изпитания за воинските качества и бойния дух на воюващите. Започват балканските войни... България се бори, за да отхвърли смазващия диктат на Берлинския конгрес (1878). Значителни територии, населени с българи остават извън пределите на Отечеството и обединението им с Княжество България (от 1908 г. Царство България) и Македония се превръща в основна цел и на политиците, и на цялото общество. Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. показва, че отговорът е друг. По-силен, по-смазващ... война. Жестока и безмилостна, насочена към вековния османски поробител. Балканските страни се обединяват в един юмрук, който ще изгони завоевателите на бащин дом, и родна стряха. Затова съвсем на място е изпратената нота на България на 30 септември от името на балканските съюзници, която поканва османското правителство да предостави в срок от шест месеца автономия на етническите малцинства в империята. В отговор, на 4 октомври, Цариград обявява война на съюзниците. България и Гърция, на свой ред, обявяват война на османците на 5 октомври, а Сърбия се включва два дена по-късно.
През Балканската война 1912/1913 приморци отново са в стремително настъпление. Този път техен командир е полковник Пантелей Киселов. Осми приморски полк се сражава в състава на Втора бригада на Четвърта преславска дивизия.
Пантелей Георгиев Киселов е български офицер (генерал от пехотата), герой от отбраната на Видинската крепост през Сръбско-българската война (1885), от сраженията при Гечкинли и Селиолу в Балканската война 1912/1913, а по-късно – от Тутраканската епопея (1916) в Първата световна война. Командир на Четвърта пехотна дивизия (1914 – 1918).

https://www.culturespace.bg/bg/news-more/geroizmyt-na-primorci/
 :arrow:

Hatshepsut

:arrow:
Пантелей Киселов е роден на 23 октомври 1863 г. в гр. Свищов. Той е третото от шест деца в семейството на заможния търговец на зърно Георги Киселов и Томаица Дюлгерова. Фамилията идва от прозвището на бащата на Георги, бай Моньо – изкусен майстор-строител от с. Вишовград. Тъй като бил всякога сериозен и навъсен, всички започват да го наричат бай Моньо Киселия. Георги Киселов много държи на образованието на децата си и подготвя синовете си да продължат с търговията. Наред с уроците в класното училище, за децата е нает частен учител – даскал Георги Боров. Най-ученолюбив е Пантелей. Винаги сериозен, послушен и кротък, той обича науката и е любимец на баща си. Но търговията никак не му е по сърце. Постепенно у него се развива силно национално чувство. Несъмнено влияние за това оказва учителят Боров – голям патриот и член на местния революционен комитет. Бащата също подпомага родолюбивото дело.
В навечерието на Освобождението, на 28 юни 1877 г., руски части влизат в Свищов. По покана на Георги Киселов няколко руски офицери отсядат в семейната къща на Киселови. Пантелей е силно впечатлен от руските солдати – униформите, пушките, разказите им за битки предизвикват у него странни усещания и съвсем скоро той решава, че ще се посвети на военното дело. Като узнава, че в София се открива Военно училище, той поисква да кандидатства. Баща му приема избора на сина си, дори търси съдействие на руски офицери и получава обещание от генерал Бобринов, бъдещ началник-щаб на българските войски, че ще даде препоръка, каквато се е изисквала заедно с полагането на изпит. Пантелей започва да се подготвя, но се случва нещастие: баща му губи няколко решаващи сделки и от притеснение за поминъка си се разболява и умира. Въпреки това момчето не се отказва от желанието си, издържа успешно изпита и през 1880 г. е приет във Военното училище.
Малко след като се връща в Свищов, при нелепа детска игра, най-малкият му брат Ангел го прострелва по невнимание с револвер в корема. Раната не е сериозна, но поставя под въпрос постъпването на Пантелей в училището. Генерал Бобринов се застъпва за него и мястото му е запазено, докато се възстанови. Още неукрепнал, слаб и изтощен, Киселов пристига в София. Въпреки вида си, той уверява началството на училището, че ще се справи и ще навакса. Така и става. Бързо настига връстниците си, калява се и се превръща в издръжлив юнкер, готов за нелекия живот на войника.
След тригодишния срок на обучение, на 30 август 1883 г., мечтата на Пантелей се сбъдва: той е произведен в първи офицерски чин подпоручик. Получава назначение в родния си град Свищов, в Петнадесета пехотна ломска дружина. Бойното си кръщение получава през Сръбско-българската война, когато е назначен за командир на рота в Трети пехотен бдински полк и се отличава при защитата на Видинската крепост. Една трета от личния състав на ротата излиза от строя, но позицията е удържана и нахлуването на противника в Северна България е осуетено.
На 24 март 1886 г. е произведен в чин поручик, с година старшинство, както всички участници в Сръбско-българската война, и е назначен за ротен командир в Тринадесети пехотен рилски полк със седалище в гр. Кюстендил. От 1 януари 1888 г. е капитан. През 1896 г. е назначен за командир на Свищовския граничен участък.
На 1 януари 1899 г. е произведен в чин майор и заминава за Варна като командир на дружина в Осми пехотен приморски полк. На 1 януари 1904 г. получава чин подполковник и заема длъжността помощник-командир на полка. Хвален често от началството си, през 1906 г. е предпочетен пред мнозина, за да бъде назначен на длъжността комендант на София. Две години подполковник Киселов въвежда ред в столичния гарнизон.


Генерал Пантелей Киселов

През 1908 г. Щабът на нашата армия решава да изпрати кандидатите за командири на полкове на стаж за една година в чужбина, в старите европейски войски, за да придобият знания и умения. Един от осмината щастливци е и Киселов. Той заминава за Франция и е прикомандирован към Осемдесет и втори пехотен полк, квартируващ в гр. Монтаржи.
Непосредствено след завръщането си в България е назначен за командир на Пети пехотен дунавски полк в Русе и на 1 януари 1910 г. е произведен в чин полковник. Остава там до 1912 г., като успява да спечели любовта и уважението на войниците си и на русенската общественост. На 10 март 1912 г., в навечерието на Балканската война, е преведен във Варна като командир на Осми пехотен приморски полк. При обявяване на войната с Турция, на 5 октомври 1912 г., полкът на полковник Киселов влиза в състава на Втора бригада от Четвърта пехотна преславска дивизия към Трета армия, съсредоточена източно от Ямбол. Първият бой е на 9 октомври при с. Селиолу. С две дружини от полка си Киселов е изпратен в предната охрана на бригадата. След обстрел от турски батареи полковникът решава да не чака другите две дружини, заповядва да се развее полковото знаме и настъпва право към селото, над което се е окопал противникът. Целта му е да заеме селцето, чиито къщи са отлично прикритие, а покрайнините са подходящи да се превърнат в изходна позиция за атака. Замисълът е изпълнен. Турците се опитват да спечелят нощта и да се укрепят по-добре, но българите настъпват и на мръкване първите редици на полка вече са на 300–400 крачки от турските окопи. Следва страховита атака ,,на нож". Врагът е изненадан и обърнат в бягство накъдето му видят очите. Неприятелската позиция е превзета. В този бой полк. Киселов проявява настойчивост, бързина и правилно разбиране и оценка на обстановката, а от Осми приморски полк започва неговата бляскава кариера на военачалник.
Първата световна война е епопея на подвига и саможертвата на българските войници, подофицери и офицери — тъжна за България поради несправедливите клаузи на Ньойския договор. Участието на България в Първата световна война е естествено продължение на борбите на българския народ за национално освобождение и обединение, каквито са и предишните три войни след Освобождението. Българската войска воюва за освобождаване на българските земи, населени с българско население.
Участието на България в Първата световна война не бива и не може да се забрави в името на 105 хилядите убити и повече от 150 хиляди ранени синове на майка България. Не бива и не може да се забравят подвигът и победите на българските воини в тази война.
Да помним загиналите от Осми пехотен приморски полк в Добричката епопея от 5 до 7 септември 1916 г. начело с командира на полка полковник Панайот Минков от Ловеч. Освен него са убити или умират от раните си двама поручици, трима фелдфебели, петима старши подофицери, четирима младши подофицери, четирима ефрейтори. След неговата смърт командването на полка се поема от полковник Никола Свещаров, също изпълнил докрай войнския си дълг и загинал геройски на поста си.
Това са приморци от Варненския полк – български герои офицери, подофицери и войници, сражавали се край Добрич от началото на боевете, от подвижния резерв на Варненския укрепен пункт начело с генерал Тодор Кантарджиев. Те освобождават града на 4 септември 1916 г., а на следващия ден първи посрещат атаката на руските войски, в това число руската кавалерия, и ги разгромяват с пушечен и артилерийски огън, като правят същото до самия край на боевете на 7 септември, проявявайки масова храброст.
Командирът на полка полковник Панайот Минков дава личен пример. Той е неизменно начело на приморци в Добричката епопея. Водят се изключително тежките боеве в защита на току-що освободения Добрич от идващите от север руски, румънски и сръбски войски. На десния фланг на българските позиции се сражава Оси пехотен приморски полк. На 6 септември привечер неговият командир полковник Панайот Минков получава заповед да настъпи и да атакува противника там, където го срещне. Командирът на, който е началник на страничното прикритие, още сутринта напуска Айдън Чухе и в боен ред приморци настъпват към Чаир Харман. Късно през нощта продължават до гребена на хълма, два километра източно от Геленджик и Минков изпраща към селото офицерски патрул. Узнал, че селото е заето от противника, той решава да използва нощта и мрака, за да го завладee отново, и нарежда през нощта на 7 септември селото да бъде атакувано първо от щурмовата рота, а след нея сам повежда Четвърта дружина от полка. В завързалата се жестока престрелка с руските нашественици той е тежко ранен, но отказва да напусне строя. В селото са заловени пленници от Дванадесети и Седемдесет и трети румънски и Двеста четиридесет и трети руски пехотни полкове. Благодарение на решителните действия на Осми приморски полк е подсигурен десният фланг на добричките войски. Успешната нощна атака ,,на нож" разпилява заспалите руски войници край селото, а боевете са известни още като ,,Сливница при Добрич". Командирът на Осми приморски полк полковник Панайот Минков се лекува от раните си в Александровската болница в София, където умира на 30 септември 1916 г. Погребан е в столицата. На загиналия приморски командир е кръстено добричкото село Панайот Минково. Там е поставена паметна плоча със следния текст:

,,ДОБРИЧКА ЕПОПЕЯ
5 – 7 СЕПТЕМВРИ 1916
През есента на 1916 г. започва
освободителния поход
на Трета българска армия
в поробена Добруджа.
В землището на село
ПОЛК. МИНКОВО
се водят кръвопролитни
боеве срещу румънски
и руски войски,
завършили с победа
на българското оръжие.
От признателните потомци".

Командването на Осми приморски полк се поема от полковник Никола Свещаров - героят с победи при Селиолу, Караагач и Чонгора през 1912 г. над турците, при Злетово и Калиманци през 1913 г. над сърби и черногорци, при Топра Хисар и Узунлар през 1916 г. над румънци и руснаци.
Полковник Никола Свещаров е роден през 1866 г. в Ески Джумая (дн. Търговище). Участва с Осми приморски полк в Сръбско-българската война като доброволец (1885), в Балканската война (1912/1913), в Междусъюзническата война (1913) и в Първата световна война в Добруджа (1916).
На 22 октомври 1916 г. Осми приморски полк се включва в преследването на разгромените войски на противника и настъпва на север към линията Абдулах - Омурча. Изтласква руските ариергарди в боя при село Омурча и ги преследва, като достига на около 3 км северно от жп линията Кюстенджа – Черна вода. При село Назърча на 23 октомври 1916 г. са разбити две руски дружини и са пленени 4 картечници и 96-има руски войници, като останалите са преследвани с огън на север.
В ,,Историята на приморци" тази атака е описана по следния начин: ,,Противникът обаче упорито защитаваше позицията си. За да се облекчи нейното завладяване, полковник Свещаров нареди да се изпрати 7-а рота от дружинната поддръжка в обхват на неприятелския ляв фланг. Противникът едва дочака приближаването на веригите до 400 метра и в момента, когато те се вдигнаха за удар с нож, той напусна позицията си и в голям безпорядък отстъпи по посока на с. Назарча. Приморци се втурнаха по следите му да го преследват и не давайки му възможност да се опомни, го застигнаха в окрайнината на с. Назарча, гдето плениха 4 картечници и 96 руски войници". Цената на тази победа е висока. При атаката на село Назърча пада убит от руски шрапнел командирът на полка. ,,Започнал своята служба като млад офицер в средата на приморци, той се срастна с техния дух и традиции, закрепна и възмъжа в службата, преминавайки всичките нейни етапи, докато пое най-после и командването на полка. Обичан от подчинените си, той успя да възпита в ред поколения чувства на обич към Родината и съзнателна готовност да се пожертват при върховни изпитания за нейните идеали. Доблестен войн, той бе съумял да спечели сърцата на подчинените си, които води към победи при Селиолу и Караагач, при Чогора и Злетово, при Топра Хисар и Узунлар. Той видя поражението на врага, дошъл от север и при Назарча, но тук, при преследването, той бе поразен от шрапнелен куршум и склопи очи спокоен, че неговите приморци ще изпълнят своя дълг докрай."


Паметта е завинаги!

След подполковник Панайот Минков това е вторият боен командир, който полкът губи във войната в Добруджа. И двамата стават жертва на руските нашественици.
Полковник Никола Неделчев Свещаров е погребан в Добричкото военно гробище до другите български герои, защитници на Родината. Той дава името на днешното добричко село Полковник Свещарово.
Командването на полка поема старшият дружинен командир подполковник Стефан Николов.
И пътят на Осми приморски полк продължава...

През 1894 г. във Варна пред Съборния храм е изграден Паметник на падналите чинове от Осми приморски полк в Сръбско-българската война, върху чиято западна страна е паметната плоча на капитан Златев. На негово име са кръстени няколко улици в страната. А имената на загиналите войни от Осми приморски полк ще четем по стените на паметниците и ще поставяме цветя в знак на благодарност за смелостта им, за саможертвата им в името на свободата и човешкото достойнство. И никога няма да забравим подвига им, никога няма да забравим героите... Неизброими са незнайните войни, вдъхновените учители, бедните селски момчета и мъже, оставили имот и деца, за да отдадат живота си в името на идеала за национално обединение, за да се бият за Отечеството си, за нас.

Откъс от албума ,,Приморци в атака", подготвен за печат, по проект, реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез Фонд ,,Култура".

https://www.culturespace.bg/bg/news-more/geroizmyt-na-primorci-kalen-po-trudnite-i-jestoki-pytishta-na-voinite/