• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Guest. Please login or sign up.

21 April 2021, 23:09:45

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
12668 Posts

Шишман
4836 Posts

Panzerfaust
781 Posts

Лина
705 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
  • Total Members: 128
  • Latest: Fiave
Stats
  • Total Posts: 20873
  • Total Topics: 1329
  • Online Today: 115
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 55
Total: 55

avatar_Hatshepsut

Мракобесието на "културния" марксизъм

Started by Hatshepsut, 27 July 2018, 11:51:48

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Мракобесието на "културния" марксизъм


На първо време какво изобщо представлява културният марксизъм? Напоследък го чуваме подхвърлян по медии, като вече е станал и отличителен белег на алтернативното дясно, в своята критика на сегашното световно политическо статукво. Но така и не се среща подробно обяснение на този термин и често се стига до противоречиви мнения.

Това е защото самото понятие е изключително общо. Не съществува едно униформено движение, наречено културен марксизъм, а по-скоро наименованието се използва като събирателен термин, който обхваща няколко течения във философията и политическите науки, появили се през втората половина на 20-ти век.


Корените на културния марксизъм могат да се проследят до Франкфурт, Германия, по-точно при т.нар. Франкфуртска школа, която е представлявала неформално сдружение на европейски интелектуалци.

Недоволни и критично настроени както към капитализма, така и към социализма (в съветския му вариант), тяхната цел е била да изследват недостатъците в теорията на класическия марксизъм, както и да я модифицират, така че да коригират предполагаемите дефекти, довели до хуманитарната катастрофа в Съветския съюз.

През 70-те години на 20-ти век в западния академически, интелектуален и художествен живот се случва нещо изключително интересно. С издаването на Запад на книгата "Архипелаг Гулаг" на Александър Солженицин през 1973 г., в която обширно и обстойно се изобличава престъпният и човеконенавистен характер на руския експеримент. Повечето западни защитници и апологети на комунизма в крайна сметка се отказват от идеологията, а обещанията ѝ за утопично бъдещо общество, изградено от  homo sovieticus се спихват и изгубват каквато и да е легитимност. Точно по това време и идеите на франкфуртската школа се сдобиват с изключителна популярност и биват прегърнати от целия стар социалистически елит в западна европа, както и от масовите студентски организации по онова време.

И оттогава на практика  доминират академическия живот на запад.


От горе ляво надясно: Ерих Фром, Теодор Адорно, Макс Хоркхаймер, Лео Лоувентал,
Фридрих Полък, Франц Леополд Нюман, Хърбърт Маркузе, Уолтър Бенджамин

Какви са идеите на Франкфуртската школа?

Един от най-видните й представители Херберт Маркузе издава есе през 1965 г., озаглавено "Репресивната Толерантност", в което пише:

"На малките и безсилни малцинства, които се борят с фалшивото съзнание, и с тези, които се облагодетелстват от него, трябва да се помогне: тяхното съществуване е по-важно от запазването на правата и свободите на тези, които злоупотребяват с тях, за да получат чрез конституцията власт в интерес на потисниците на тези малцинства."

Феминизмът (т.нар. трета вълна феминизъм), който разглежда жената като потиснато малцинство, постколониализма, който разглежда колонизираните народи като потиснати малцинства, както и движението Black Power (Черна силa и в по нови време Black Lives Matter), което разглежда чернокожите като потиснати малцинства – всички те са произлезли от Франкфуртската школа.

В нейния фундамент лежи убеждението, че всеки един аспект на нашата идентичност без значение дали ще е раса, сексуална ориентация, пол, т.нар. 'джендър', семейство, култура или религия трябва дa бъде подложен на съмнение и критика, както и всяка поведенческа норма в нашето общество трябва да бъде оспорена, като в най-добрия случай се стигне до цялостното им изменяване, което да доведе до възмездие за предполагаемите потиснати малцинства.

Културният марксизъм се различава от класическия марксизъм по това, че той вече не разглежда историята и настоящето през призмата на класовия конфликт – между буржоазията и пролетариата, между тези със собственост и тези без. Вместо това на тяхно място идват потисниците и потиснатите (тези с привилегия и тези без). Малцинствени групи влизат в ролята на пролетариата и крайната цел се преобразява в тяхното повсеместно освобождаване от репресивния характер на обществата, изградени от потисниците им.

По-нататък социалната, политическа и икономическа структура, която се е създала и която е била изтъкана от цялото ни културно, историческо и интелектуално западно наследство, подлежи на "деконструкция" през призмата на франкфуртския похват.

За пример – патриархалното общество, създадено, построено и доминирано от мъже изначално и вътре в себе си е гнило, тъй като цели единствено да утвърждава и разпространява мъжката доминация над жените. Няма никаква стойност в него и каквото и да е създало, то е било просто инструмент за налагане, утвърждаване и продължаване на насилствения си характер.

За сметка на това мнозинствата биват определени, както отбелязах, като привелигировани потисници. И, както споменах, крайната цел на културния марксизъм е да измени социалната структура, така че да коригира това неравенство и да облагодетелства предполагаемите потиснати малцинства.

Хетеросексуални са потисници и са конструирали общество, което от само себе си ги привелигирова. Решението в този случай логично следва да бъде промотирането на различни сексуалности.

Белите са потисници и идеята за превъзходство на белите (white supremacy е заложена в западните инститицуии и социалния живот още от появата им и е техен основен белег затова и решението е мултикултурализъм, който включва мерки като позитивна дискриминация (напр. квоти за небели хора в държавни служби).

Друга интересна и плашеща характеристика на културния марксизъм е неговото активно идеологизиране на лингвистичното ни наследство. Думи се променят, така че да пасват ценностната система на франкфуртистите. Пример за това е новото название на нелегалните имигранти в САЩ, които вече се наричат недокументирани имигранти. Пример от България е опитът за назоваване на циганите ,,роми". Тези тоталитарни набези върху речника ни могат да се разглеждат като удобни начини за контролиране на дискурса. [ обяснителна бележка – поради това идеологизиране се възражда т.нар. езикова относителност или лингвистичен релативизъм, познат като теорията на Сапир и Уорф, която в общи линии твърди, че езикът променя мисленето, а не, че езикът е просто материалната проява на мисълта.]

Дори и думата да се запази, тя може също така да промени значението си. Най-видно тук изпъкват термините сексизъм и расизъм, които вече не се определят като предубеденост на база раса/пол, а вместо това се разглеждат като симбиоза между привилегия и власт. Така се стига до абсурдни твърдения и теории, които за съжaлeние доминират университетските кампуси на запад, като например – ,,Аз като жена от малцинствена група не мога да бъда сексистка или расистка спрямо бели мъжe".

Друг виден представител на Франкфуртската школа Теодор Адорно пише книга ,,Авторитарната личност", в която той определя бащинството, гордостта от семейството, християнството,  склонността към традиционни полови роли и сексуалност, както и патриотизма (любов към родината) като патологични феномени. Тази тенденция да се патологизират мненията на инакомислeщите и несъгласните с политическите цели и възгледите на идеологията, е характерно за културния марксизъм.

По този начин критиките към тях могат да се дискредитират като ,,ирационални страхове" или фобии.

Например ако бяло християнско семейство не иска да живее като малцинство в общност, доминирана от различна култура или религия, и вместо това проявява предпочитание към хора, споделящи същото културно и историческо наследство, това се определя като ,,фобия" и тесногръдие.

Така се раждат безбройните термини, които се използват като идеологизиран лингвистичен арсенал от проповедниците на новата ,,културна революция" – ислямофоб, хомофоб, ксенофоб и тн.

Това прераства в явлението 'политическа коректност', която вече успешно навигира медийния и обществен дискурс, като налага автоцензура от страх да не бъдеш заклеймен като расист, сексист и т.н.

Ако се върна обратно към пасажа от Маркузе е видно, че културните марксисти разглеждат конституционните свободи и права като свобода на словото не като средство, чрез което могат да се овластят дадени маргинални групи, а обратното – инструмент, създаден от западната политическа мисъл, с единствената цел да налага, утвърждава и продължава господството на западната цивилизация и още по-конкретно нейните строители – бели хетеросексуални християни мъже.


Затова и отново се стига до нелепости като горене на плакат, на който пише ,,Свобода на словото" (Free speech) в името на социалната правда, което се случи през пролетта на 2017 г. в елитния американски университет Бъркли.

Проникването и разпространяването на тази идеология във висшите учебни заведения е може би най-фрапантната част от всичко, което описвам. Роджър Скрутън брилятно описва в своето есе в какво са се превърнали по негово мнение хуманитарните науки в днешните университети.

,,Разбира се, културата на Запада остава главният предмет на изучаване в хуманитарните науки. Обаче целта вече не е да насади тази въпросна култура, а да я опровергае – да изследва всички начини, по които тя греши по отношение на егалитарния светоглед. Хуманитарните дисциплини вече са проектирани да докажат тази теза – да изобличат всички начини, по които чрез историята си, схващанията и вярванията си, както и своите произведения на изкуството, своята музика и език, културата на Запада няма по дълбоко значение и смисъл от властта, която тя цели да утвърди и продължи."

До някаква степен обобщих какво представлява явлението културен марксизъм, въпреки че тази задача е изключително трудна поради хетерогенноста на и разнообразието вътре в мисловната школа, както и поради наглед фрагментарното ѝ състояние.

Аз самият съм твърдо против културния марксизъм поради ред причини, най-важната от които е, че смятам самото движение и практиките, които го подплатяват, за носещи много повече вреда от полза по отношение на малцинствените групи, които твърди, че представлява и защитава.

https://voinaimir.info/

Hatshepsut

"Третият пол", или когато човекът се мисли за Бог

"Това е триумфът на крайния индивидуализъм. Вече няма външна реалност пред желанията на индивида, който се мисли за Бог. Индивидът трябва да се самопороди, да избере своя пол, да избере своята култура. Само и единствено изхождайки от тези свои фантазии, той ще се определи. Идеалът зад всичко това? Неутрален човек, нито мъж, нито жена, без родина и семейство, вид мутант, в крайна сметка, който няма да дължи нищо на миналото и ще се превърне в морско свинче за луди учени, готови на всичко, за да наложат своята визия".



Предложението трябваше да накара мнозина да подскочат: събрани на конгрес, членовете на Либералната партия на Канада ще обсъждат възможното признаване на "трети пол". Отгатвам реакцията: още една глупост на Джъстин Трюдо. Трябва обаче да приемем това предложение сериозно.

То е част от програмата на новата радикална левица, която се представя за умерена. Тя претендира, че "се бори срещу дискриминациите". Проблемът е, че предлага екстремистка концепция за тази борба, която я изопачава. Какво ли не оправдават в нейно име.

Така тя възнамерява да премахне разделянето на човечеството на мъже и жени. Това разграничение се представя като архаична останка, която спъва процъфтяването на сексуалното различие. Мъжете и жените били потиснически категории, които пречат на индивидите да живеят напълно свободно.
 

Теорията за пола

Тук разпознаваме теорията за пола, която предизвиква големи дебати във Франция. Според нея мъжкото и женското са чисто социални конструкции и това, което ги отличава, произтича от сексистките стереотипи. В името на човешката свобода, трябвало да се деконструират тези категории. Или най-малкото да се релативизират.

Откъдето и признаването на "трети пол". След мъжа и жената, "неопределеният". Той щял да бъде по-висш, защото ще измисли собствения си пол. Очевидно някои хора имат нарушения на сексуалната идентичност. Но тяхното трудно положение се използва от радикали, които искат да обявят за недействително едно цивилизационно правило в името на изключението.

По същата логика, която днес кара някои да искат да премахнат графата "баща" и "майка" в административните формуляри и да ги заменят с "родител 1" и "родител 2". Или пък виждат сексистки скандал, когато стаята на момчето е боядисана в синьо, а тази на момиченцето - в розово.


Краен индивидуализъм

Това е триумфът на крайния индивидуализъм. Вече няма външна реалност пред желанията на индивида, който се мисли за Бог. Индивидът трябва да се самопороди, да избере своя пол, да избере своята култура. Само и единствено изхождайки от тези свои фантазии, той ще се определи.

Идеалът зад всичко това? Неутрален човек, нито мъж, нито жена, без родина и семейство, вид мутант, в крайна сметка, който няма да дължи нищо на миналото и ще се превърне в морско свинче за луди учени, готови на всичко, за да наложат своята визия. И не мислете, че тази визия е обречена на безпомощност: тя влияе на правото и оттеква в училищата.

Въпреки това, сексуалното разделение на човечеството е основен принцип, който структурира всички цивилизации. Мъж и жена не са изкуствени категории. Без тях човечеството губи жизненоважните си ориентири в объркване, което първо обезсилва, после разрушава индивидите.

Очевидно всяко общество изгражда по различен начин представата си за мъжко и женско. Те не са застинали и се променят с времето. За щастие. Но никога на нито едно общество не му е хрумвала идеята да премахне това жизненоважно разграничение. С изключение на нашето. Зад този фалшив прогрес се крие истинска глупост.
 

Статията на Матю Бок-Коте по актуалната вече и за България тема за признаването на "трети пол" е публикувана преди четири години (Justin Trudeau et le « troisième sexe », journaldemontreal.com, 22 февруари 2014 г. ). Авторът е доктор по социология и доцент във Висшето училище по търговия (HEC) в Монреал, колумнист в "Журнал дьо Монреал" и Радио Канада. Трудовете му засягат главно мултикултурализма, промените в съвременната демокрация и квебекския национален въпрос.

Превод от френски: Галя Дачкова


http://new.glasove.com/categories/na-fokus/news/tretiyat-pol-ili-kogato-chovekyt-se-misli-za-bog

Hatshepsut


Hatshepsut

Искам България да е все така ,,изостанала"


Иван Спиридонов, журналист, общественик и публицист. Автор на книгата "Сатанизъм UNLIMITED. Самоунищожението на бялата раса" (2018)

В последните години ми се е случвало десетки пъти да слушам колко е изостанала България и колко са ,,непрогресивни" нейните граждани, които всъщност изобщо не са граждани, а по-скоро някакви първобитни хора. Тези примати-българи не разбирали нищо от глобализация, сексуални и всякакви други свободи, постмодерност мултикултурализъм или социални конструкти. И това се повтаря като мантра от хиляди наши сънародници. Това не са онези ,,есхатолози" тип Иво Христов, които постоянно провиждат погребението на България и на българския род. Не са и другите странни персони, които не толерират децата си да учат български, изобщо не се интересуват от бъдещето на България, понеже не се усещат българи. Не са и онези изпаднали в хюбрис столични ,,НПО-интелектуалци", ,,хипермодернисти" и социални антрополози, които вече изобщо не усещат почва под краката си, а летят някъде из техния си либерален heaven.

Колко е изостанала България, ми повтарят на пръв поглед нормални и сравнително интелигентни хора. Някои от тях живеят тук, а други – в чужбина. Всички обаче са болни от някакви форми на ,,либерална дебилност". Те провиждат у българина изостаналост в мисленето и антипрогресивност. Черепните кутии на тези същества са натъпкани с идеите на Фридрих фон Хайек, Карл Попър, Херберт Маркузе, Джудит Бътлър или Ерих Фром, макар и някои от тях да не са чували тези имена. Толкова са натъпкани, че не е останало никакво алтернативно мислене. При повечето това се е случило след учене в западни университети, след работа към някоя ,,европейска институция" или просто след дългогодишно пребиваване ,,на Запад" и особено в северозападна Европа. Съвсем наскоро една нашенка, живееща от 25 год. в Скандинавието, ми разказа за свой колега хомосексуалист, който щастливо се омъжил за друг хомосексуалист и двамата били много щастливи. Подробно ми описа всеобщото щастие във фирмата, манифестацията на масово одобрение към еднополовия брак като към нещо съвсем нормално. Това, каза ми тя, са прогресивни хора, много са напреднали, много са модерни, обществото им е напълно свободно. Никой не пречи на другите. Всички имат еднакви права. А тук не е така, нали, попита с тих тъжен глас, но и с надежда, че може да сме станали ,,по-прогресивни".
Аз спокойно ѝ разказах как у нас огромната част от населението приема за аномалия и нещо съвсем ненормално еднополовите отношения, а браковете не са разрешени. Обикновеният българин, особено извън София и големите градове, не е и чувал за такива неща, а който е чувал се гнуси и кълне и псува и ,,младоженците" и майките им и цялата им рода. ,,Прогресивната" дама изпадна в ужас. Гласът ѝ стана студен и ми каза: ,,Мислех, че след влизането ни в Европа нещата ще се променят, но не би. С поне 30 години сте назад. Не искате да приемете прогреса." Обясних ѝ, че е забравила, но тук, на Балканите, нравите са други и хората са по-консервативни. Либералните теории, особено тези от последните 50 год., са обект само на научен интерес от страна на няколкостотин души из университетите и на малка група ,,проевропейски" настроени българи, които просто вземат пари от Брюксел. Ако и да има гейове, лезбийки и т.н., то те са пренебрежимо малцинство и не представляват някакъв интерес за обществото.
Тогава и погледът ѝ стана студен и ми каза с неприкрита злост – много сте изостанали. Никога България няма да стане част от Европа. Винаги ще сте си същите мизантропи и хомофоби. Това място все ще е заспало, населено с прости и ограничени хора и т.н. огън и жупел. Подобни разногласия съм имал доста пъти с други жертви на либералната болест и знаех, че няма смисъл да споря с нея, нито да ѝ обяснявам повече. Затова само се разсмях, а тя взе, че се обиди...

Също наскоро поех колективно обвинение към целия ни народ по повод наличието на отделни човешки раси. Слушайки пиперливи и изпълнени с ,,език на омразата" български коментари по адрес на участниците в ,,black lives matter" нашенка, омъжена за холандец, взе да ми обяснява какви сме били изостанали расисти. Не било правилно да делим хората на раси. Всички сме били еднакви, а различията в цветовете на кожата идвали от различните климати в различните континенти и различните нива на ултравиолетово лъчение. Освен това българохоландката се опита да ме убеди, че всички западни бели народи трябвало да се чувстват виновни, защото колонизирали други континенти и сега било правилно и едва ли не задължително да се заселват в Европа африканци и азиатци. Явно не ѝ беше ,,по специалността", защото пропусна да ми разкаже за расата като ,,социален конструкт". Накрая се стигна до нашата, българска вина по отношение на циганите: как сме ги сегрегирали, дискриминирали и пр. Тогава не издържах...
Обясних ѝ, че много добре познавам идеите на Херберт Маркузе, Нина Яблонски, Ноел Игнатиеф, Ерик Фонър и други апологети на пост-човека и че знам каква огромна щета нанасят тези идеи на цивилизацията ни. Изказах ѝ също дълбоката си убеденост, както и дълбоката убеденост на значителна част от българите, че съществуват различни човешки раси като факт без никакво морално съдържание. Тях просто ги има – научно, таксономично, реално – без значение дали на нас ни се иска да е така или не. Заявих ѝ убедеността си, че е неправилно и грешно хора да се заселват далеч от местата, където сам Бог ги е заселил. Това не е добре нито за тях, нито за местните жители. Също ѝ заявих, че в България от ,,репресивна толерантност", ,,неоаболиционизъм" или ,,раса като социален конструкт" почти никой не се интересува и никой няма намерение да ходи да целува цигански крака. Тя ме гледаше втренчено, но като стана дума за циганските крака излезе от транса си и просъска през зъби – затова и ще си останете тук само тъпи расисти и комунисти; народ, живеещ 100 години назад във времето; простаци, мислещи се за велики. Аз пак се разсмях, а българохоландката също се обиди и напусна помещението.

Още много случаи мога да опиша. Как например ми направиха забележка, защото съм казал ,,жена ми" или ,,децата ми". Това било сексизъм, фашизъм, мачизъм, нетолерантност и пр.: децата и възрастните имали еднакви права и свободи, а ,,възрастта и тя била социален конструкт. Или колко ,,назад" сме били в България, защото не вярваме в глобалното затопляне. Или колко сме ,,ограничени", защото не приемаме мигранти... Един от най-фрапантните случаи беше, когато някакъв младеж, живеещ в Англия, ми каза, че тук сме много зле и ,,назад", понеже синтетичната дрога била по-скъпа от цигарите и алкохола, и че освен това я нямало свободно. На Острова били по-напред, защото масово продавали евтина дрога.

Та, така с прогреса и ,,напредналия" Запад. На мен пък ми харесва в ,,изостанала България". Предпочитам да гледам семейства от жени и мъже българи с деца-българчета, ще ми се в родината ми да живеят предимно бели българи, не защото мразя, а просто защото винаги така е било. Ще ми се да се пие ракия със салата и да се слушат хорà, както винаги е било и да се ядат кебапчета, както винаги е било. Ще ми се да не идват никакви мигранти – нито ,,сирийски", нито ,,несирийски" и ми се ще повече от нашите на Запад да се върнат тук или поне тези, които и там са запазили своята ,,изостаналост" и ,,непрогресивност". Ще ми се да си останем за либералните зомбита същите ,,хомофоби, фашисти, комунисти, расисти, сексисти, мачисти" и всякакви други ,,исти". Мисля си, че колкото повече за тях сме такива, толкова повече това означава, че сме запазили нормалността си и ще пребъдем...
А ,,Западът" – той нека продължава по пътя към ,,прогреса" и либералния рай... Ние няма да му се месим, а само ще се смеем отстрани. Все така просташки и ретроградно ще му се смеем.

https://novaevropa.online/

Hatshepsut

Какво представлява неомарксизмът и как ни засяга


,,Всеки исторически факт беше премахнат или фалшифициран,
всяка книга пренаписана, всяка картина пренарисувана,
всяка статуя и сграда преименувани, всяка дата беше променена.
И процесът продължава ден след ден и минута след минута.
Историята спря."
Джордж Оруел, ,,1984"

Имаме работа с една нова, крайно лява идеология, за която се утвърди напоследък названието неомарксизъм.

Преди беше известна под названията политическа коректност, културен марксизъм или дори прогресивизъм. Те обаче не отразяват в пълна степен нейната същност.

Това е най-новата тоталитарна идеология, в много отношения различаваща се от класическите, и много по-опасна. Тя е анонимна, всепроникваща, коварна и разсредоточена. Няма единна партия и програма, вожд и единен теоретичен център. Поне засега.

Не признава унифицирано наименование. Според активистите на движението, наименованието ,,неомарксизъм" или ,,културен марксизъм" и действията, които им се приписват, са плод на конспиративни теории.

Неомарксистите най-често лукаво се самоназовават ,,либерали", скривайки, че са присволи названието ,,либерал/либерален" от старите класически либерали от 19-и и 20-и век, с които, в идеологически план, нямат почти нищо общо. Просто това название се ползва с добър имидж в обществото. Често се самоопределят и като ,,прогресивни", по същата причина.

Съвременните американски левичари са предимно неомарксисти: продукт на идейно направление в марксима, известно като културен марксизъм.


Франкфуртската школа

Главен идеен източник на неомарксизма са трудовете на философите от групата на т.нар. ,,Франкфуртска школа", сформирана през 1923 г. в Института за социални науки към Университета във Франкфурт, Германия.

Това са М. Хоркхаймер, Т. Адорно, В. Бенямин, К. Маркузе, Е. Фром, Ю. Хабермас и други. Те се занимават с културните и психологически аспекти в развитието на обществото.

Поставят си като цел ,,културната", ненасилствена борба с буржоазния морал и държава, във всичките им аспекти, както и подкопаване на европейското културно наследство, включително християнството, за да извършат мечтаната от марксизма социална революция.

Стигат до извода, че културната революция, за разлика от политическата, ерозира обществото ефективно и бързо, с по-малко насилия. Отчита се, че новите форми на подчинение се постигат с ,,мека сила".

За франкфуртските мислители, революцията е един дългосрочен проект в полето на морала, семейството, образованието, науката, популярната култура, образованието, изкуството, медиите и сексуалните отношения.

Всички те са силно повлияни от марксовите идеи, но собствените им концепции значително се отличават от ортодоксалния марксизъм, особено в неговата съветска редакция и в икономическия му аспект.

С други думи, те се явяват ревизионисти на марксизма, но единствено по отношение на начините за постигане на крайната цел – утопията, като запазват огромното си уважение кам Маркс, когото единодушно смятат за свой учител.

За разлика от Маркс обаче, франкфуртските мислители смятат, че революцията ще се провежда в сферата на културата и неин авангард ще бъдат малцинствата от всякакъв вид – сексуални, религиозни, етнически, културни и т.н., т.е. всички маргинални слоеве на обществото. Това било така, защото работническата класа вече се е обуржоазила, намаляла е по численост и не може да бъде хегемон на революцията.

Крайъгълни камъни в идеологията на неомарксизма са теоретичните разработки на философите-марксисти от Франкфуртската школа, обединени под названието ,,критическа теория за обществото", а също така елементи от теорията на Фройд, както и идеите за безкрайната и от нищо неограничена толерантност към всички и всичко (тук не се включва толерантност към другомислещите).

Тези абсурдни идеи неизбежно сблъскват неомарксизма с основните принципи на човешкия морал: ,,буржоазния" морал, според политкоректния новоезик.

Оттам и главната задача на движението, формулирано от теоретиците му: ,,разгром (деконструкция) на буржозния морал и общество".


Преместване в САЩ

Когато Хитлер идва на власт, почти всички членове на ,,школата" бягат в САЩ и там заемат преподавателски места в хуманитарни катедри по Източното крайбрежие.

След края на войната, някои от тях остават в Америка и продължават да обучават последователи. Революционната насоченост на ,,критическата теория" е оформена от Херберт Маркузе, ,,философът-революционер", през 1965 г. във фундаменталното му есе ,,Репресивна толерантност".

Мнозина смятат, че тази брошура е предназначена да изиграе в неомарксистката революция ролята на ,,Комунистическия манифест" на Маркс и Енгелс в неосъществената световна пролетарска революция.

Разбира се, интелектуално Маркузе не може да се сравнява с Маркс. Той по-скоро може да се разглежда като аналог на Ленин, в ролята на гениален тактик на революцията, и абсолютно необвързан с човешкия морал.

Звездата на Маркузе изгрява по света през време на студентските бунтове през 60-те години на 20-и век във Франция и други страни. Студентите тогава пишат по стените на кампусите трите букви ,,М": Маркс е Бог, Маркузе е неговия пророк, а Мао неговият меч.

Новото учение се разпространява първоначално в университетите по Източното, а след това и по Западното крайбрежие на САЩ. (1) Там се подготвят хиляди студенти в хуманитарните дисциплини, а някои от тях стават професори и учители, и обучават нови студенти и ученици.

Тези млади хора, индоктринирани в университетите, се оказаха решаващият фактор за промените в американското общество. Те овладяха медиите и училищата, и започнаха да индоктринират младежите и малцинствата. Така преди 20 години беше овладян вестник ,,Ню Йорк Таймс". (2)


Неомарксизмът и другите левичарски течения

По този начин новото левичарство нараства като лавина вече 70 години и инкорпорира в себе си всякакви други левичари: антивоенни активисти, хипита, разочаровани комунисти, анархисти и т.н. В момента тази идеология, известна най-вече като неомарксизъм или също културен марксизъм, има структура, обединяваща различни левичарски течения.

Сред тях са: феминист(к)и, мултикултуралисти, екологисти, пацифисти, зеленисти/затоплисти, веганисти, антиваксър-исти и т.н., както и щурмовите им отряди – антифашистите от ,,Антифа" (Antifa), SJW-исти (Social Justice Warrior – Войни на социалната справедливост), BLM-исти (Black Lives Matter, ,,Черните животи имат значение) и други.

С една дума, става въпрос за една синкретично, ,,кооперативно" движение без общ център и ръководство, но с единна базова идеология: неомарксизъм.

Това е тоталитарна идеология от нов тип: тя няма някои от характерните белези на класическите тоталитарни идеологии. Но е много по-опасна от тези идеологии като комунизъм, фашизъм и националсоциализъм.


Неомарксизмът в университетите в САЩ

Теоретичната база на неомарксизма е разсредоточена в хуманитарните катедри на университетите по двете ,,леви" крайбрежия. Там е съсредоточен стратегическият мозъчен тръст на движението, включващ преди всичко професори от тези катедри.

Те не само индоктринират студентите си в новата тоталитарна идеология, но постоянно съставят, обсъждат и споделят стратегически планове относно пътищата за завземане на властта и осъществяване на утопията (прекрасния нов свят), съгласно теоретичните разработки на ,,критическата теория".

Разработват също и новите теории на неомарксизма, дават насоки към изявените активисти от различните течения и групировки, относно практически действия на терен.


Свободата на словото, най-големият враг

Неомарксистите овладяха почти всички университети в САЩ и диктуват политиката им. Гонят се масово професори и другомислещи студенти. Посяга се вече и към естествените науки. Усилено се работи по пренаписването на историята и класическите литературни произведения.

От друга страна, специална система от цензори се наема от авторите, за да преглеждат доколко призведенията им са ,,правилни", преди да ги публикуват.

Основен враг на неомарксистите се явява свободата на словото, затова и един от главните им методи за осъществяване на тотален контрол над обществото е умъртвяването ѝ (защото тя е майка на всички граждански свободи) и като следствие: налагане на страх от репресии и принуждаване на хората да мислят еднакво.

Символичното изгаряне на ,,свободата на словото" в студентския кампус на MIT през 2017 г. стана новина номер едно в консервативните медии по целия свят. Естествено, либералните почти не реагираха, тъй като деянието беше извъшено от ударния отряд на неомарксистите: ,,Антифа".

Потискането на свободата на словото не изостава и в Европа. Там то вече взема институционален характер. Към момента, в Германия и Франция вече има лица, осъдени на затвор за изказване на мнение. При класическите тоталитарни идеологии е същото!


Неомарксизмът и християнството

В списъка с врагове на неомарксистите, на едно от челните места, се намира християнството, по-точно християнският морал. Това е разбираемо: християнският и марксисткият морал са антагонисти.

За разлика обаче от другите ,,врагове", критиката срещу хриситянството е приглушена. Обяснима тактика, като се има предвид огромната численост на християните по света и особено авторитетът им в САЩ. Затова неомарксистките теоретици не желаят да си създават опоненти в тази област, преди да му е дошло времето.


Неомарксизмът и младежта

В обществото, главният интерес на неомарксистите е насочен към децата и младежите. Индоктринацията на последните в идеите на движението е една от главните задачи на неомарксистите.

Смята се, че индоктринацията на децата трябва да започне в детските градини от най-крехка възраст, чрез сексуално възпитание.

Индоктринацията на младежите в по-напреднала възраст се осъществява в училищата и университетите.

Успехите са забележителни. Така например, одобpението на поколенето Z в САЩ към cоциализма cе е yвеличило от 40 до 49%. А 28% имат добpо мнение за комyнизма.

За cpавнение, cpед амеpиканците над 74 г. комyнизмът има 3% подкpепа. Ако 72% от ,,мълчаливото мнозинство" (над 75 г.) и 58% от ,,бyмъpите" (56-74-годишните) cвъpзват маpкcизма c тоталитаpната дъpжава, потискаща cвободата на гpажданите cи, то само 25% от поколението Z cмята така, по данни на ,,Intellectual Takeout".


САЩ най-благодатната почва за неомарксизма

Най-благодатното поле за идеите на Маркузе се оказа Америка. И досега базови теоретици на неомарксизма си остават хуманитарните университетски преподаватели-левичари в САЩ.

Целта на тази идеология е лелеяната мечта на всички левичари: унищожаване на ,,буржоазната държава и морал" и изграждане на Новия човек и Новото общество, които ще се подвизават в прекрасния Нов свят. Звучи ли ви познато?

Срещу това се опълчи президентът Доналд Тръмп, и затова страхът и омразата на левите медии беше толкова голяма. (3) Левичарите са овладели близо 80% от медиите в САЩ.

Главен (финансов) съюзник на неомарксизма са глобалните интернационални корпорации, големи фондации, като тази на Сорос, както и физически лица.

Те обаче допускат същата историческа грешка, както германските едри финансисти, които подпомогнаха навремето идването на власт на Хитлер. След това трябваше някои от тях да спасяват кожите си с бягство или да завършат в концлагер.

Такъв е нравът на тоталитарните идеологии – те изяждат първо създателите си.

От своя страна, неомарксистките организации (по-точно затоплисти, зелени и екоактивисти) осигуряват на глобалистите нови бизнеси за трилиони долари, свързани с т.нар. зелени индустрии, зелени сделки, храни на бъдещето и т.н.

Глобалните транснационални компании искат да преобразят света в един глобален пазар, а хората – в една огромна, безлика (и дори безполова) маса, лесна за манипулиране, т.е целите им с неомарксистите съвпадат (но само временно и частично, както в случая с Хитлер). По този начин се оформя един престъпен ,,дяволски съюз" (4).

Неомарксистките организации растат като раково образувание под този златен дъжд; купуват съвести, проникват в образователната и възпитателната система за децата и младежите, индоктринират ги. Овладяват университетите и държавните институции. Навлизат в науките (включително в естествените) и пренаписват историята.


Неомарксизмът в България

Левичарите са вече и у нас. Неомарксизмът се припознава предимно от внуците и генеричните наследници на номенклатурата (Активни борци против фашизма и капитализма, АБпФК). Повечето от тях са високообразовани, немалко са завършили на Запад.

Те презират СССР/Русия, но по семеен рефлекс са привлечени от левичарските идеи на неомарксизма.

Имат си вече и партия, мимикрираща като ,,градска десница".

А в Софийския университет вече се преподава теория на джендъра в магистърски курс, и история на жените.

Студенти-левичари вдигнаха шум в Софийския университет: искат да гонят професор, който изнасял ,,неправилни" лекции. Накрая успяха. В медиите някой отбеляза: ,,Софийският университет падна". (5)


Бележки:

(1) Сравнително нов принос към идеологията се явява създаването на теорията за джендъра, формулирана от Джудит Бътлър, на базата на идеите на други леви радикални феминистки от миналия век: С. дьо Бовоар, К. Милет, Л. Иригаре, М. Витиг и други. Джендър теорията е рожба на радикалния феминизъм и идеите на културния марксизъм. Съгласно тази теория, няма разлика между мъжкото и женското начало, т.е няма полове.

Всичко зависи от средата, от възпитанието. Дали си мъж или жена зависи как си възпитан след раждането. Илиза, че няма място за никаква наследственост. Следователно биологичният пол е ,,фикция", ,,социален конструкт" и не е актуален в контекста на бъдещото човешко развитие. Ще го замести ,,социалният" пол (джендър). Той е свободно избираем и програмируем, и ще доведе в крайна сметка до унификация на пола, т.е. до безполовото общество, което пък в съчетание с мултикултурализма, ще освободи света от всяко потисничество и от хегемонията на мъжете (най-вече белите!).

На базата на тези теории неомарксистите твърдят, че не съществуват също и човешките раси: те също били фикция (съществувал обаче ,,расизмът", разбиран само и единствено като форма на потисничество на чернокожите от белите, обратното не било расизъм). В този контекст, привържениците на джендър теорията се сблъскват челно с генетиката като наука, подобно на комунизма преди 60 години. По същите причини, поради които Сталин преследваше генетиката.

От джендър теорията, създадена от Джудит Бътлър и формулирана в основния ѝ труд (Gender Trouble – Feminism and the Subversion of Identity) привържениците извеждат важни изводи:

а. геномът на човека, като фактор, е несъществен, околната среда/възпитанието е всичко. Придобитите белези в процеса на въздействие на околната среда/възпитанието е възможно да се наследяват!

б. свободно може да се задава пола на детето, по желание на външни фактори (институции, идеологии).

в. мъжкият пол е виновен за всички нещастия на човешкия род, защото е носител на агресия, войни и разрушения, а на първо място най-виновни са белите мъже.

г. трябва да се води борба за овластяване на жените и за феминизацията на мъжете.

д. междувременно е необходимо да се действа за разрушаване на буржоазното семейство, основа на всички обществени злини и спирачка на прогреса, чрез промотиране на полиамория, наркомания, хомосексуалност, проституция, еднополови бракове, инцест, промискуитет, смяна на пола на новородени, снижаване прага на отговорност за педофилия и т.н., а сред жените да се пропагандира отказ от ,,гнета на майчинството" и от ,,гнета на мъжете", като същевременно се действа и за ,,освобождаване на децата от гнета на родителите".

Необходимо е да се отбележи и важният факт, че движещите фигури в джендър движението са по правило лесбийки. Те са водещи лидери в теорията, организацията и във всички акции на джендър организациите (предимно НПО), като непрестанно и агресивно пропагандират омраза към мъжете и идеите за овластяване на жените: те също така презират и хетеросексуалните жени, считайки ги за безволеви и страхливи същества, неспособни да се опълчат на мъжкото потисничество и следователно имащи нужда от ръководство.

Джендър теорията, както беше споменато, негласно смята, че наследствеността се свежда до унаследяване на придобитите белези (т.е. възкресява се отдавна забравената и отречена от науката теория на Ламарк и идентичната ѝ лъженаучна теория на Тр. Д. Лисенко, господствала в СССР по времето на Сталин). От това следва, че с възпитание може да се създадат у хората качества/белези, които да се наследят от поколенията. Така, в продължение на само няколко поколения може да се изгради Новия човек. Поради тази причина основен противник на неомарксистката теория за джендъра се явява науката генетика. По същите причини, поради които е преследвана и в СССР.

(2) Професорите неомарксисти в хуманитарните катедри на големите университети обучават и индоктринират хиляди студенти, които навлизат в обществото и осъществяват идеите на своите учители.

,,Старата гвардия [в медиите] живеешe с принципи, които можем условно да определим като гражданско либертарианство – защита на гражданските свободи на всеки човек. Те наивно предполагаха, че споделят този мироглед с младите хора, които са наели на работа в своите вестници, просто защото тези хора се наричат либерали и прогресивисти. Оказа се, че това е било много наивно предположение. Младата гвардия има съвсем различен мироглед." (Бари Вайс, The American Conservative, 10 юни 2020 г.)

,,Много години ми се смяха, че писах за 'войната на културите' на територията на студентските кампуси, места за пребиваване и срещи на студенти. Казваха ми, че това е второстепенно събитие. Но това, което се случва, показва защо тези 'войни в кампуса' бяха толкова важни: студентите, които излязоха от тези кампуси след завършване на обучението си, след това се издигнаха, влязоха в ключовите институции на нашия живот и драматично ги промениха."
(Бари Вайс, пак там)

,,Днес чух следната история: човек, работещ в медицинска фирма, разпространил съобщение, че през тази седмица във фирмата ще се състои антирасистки протест. Всички работници са 'убедително помолени' да не отказват участие. А тези, които не се присъединят, ще бъдат разобличени като презряни расисти, кандидати за антифашистко 'депрограмиране'. При това никаква причина за отсъствие от протеста няма да се счита за уважителна."
(Мат Уелч, журналист от Reason, пак там).

Познато, нали? (поне за по-старото поколение)

(3) А какви са намеренията на водещите лидери-теоретици на неомарксизма относно стратегията за овладяването на обществото? Те вече обсъждат действията си:

,,Ако Байдън победи, има ли някакви предложения относно национална програма за де-фашизация на цялото население на САЩ?"
(Проф. Даниел Щаймец-Джен, историк от Университета в Дартмут:. Публикувано в социалните мрежи от Род Дреер, The American Conservative, 10 юни 2020 г.)

,,Войната на културите приключи. И така, въпросът за либералите е: как да спечелят битката, но и какво да правят с губещите в тази война на културите? Това е главно въпрос на тактика. Предложението ми е да бъдем жестоки. Принципът 'Горко на победените: изгубилите трябва да живеят с това' – този принцип е по-добър от милост към губещите."
(Проф. Марк Тушнет, от Харвардския университет, публикация в интернет)

Натискът на неомарксизма върху обществото се затяга. От киното вече две-три десетилетия ни залива неомарксистката продукция на Холивуд – филми, в които виждаме властни и мъжествени жени, нерешителни и женствени (най-вече бели!) мъже, както и достойни цветнокожи и ЛГБТ, всичките в аритметично зададени пропорции.

Киноиндустрията там се стреми да ,,възпитава" зрителите в дух на ,,социално и полово многообразие", чрез мнозинство жени в главните роли, с повече гей и ЛГБТ тематика, с преобладаващи представители на определени раси и етноси в актьорския състав. Масово се произвеждат ,,правилни" сценарии, като се пренаписва историята в лъжлив и фантастичен уклон, а също и чрез пренаписване в неомарксистки дух на класически произведения в литературата и т. н.

Всъщност това е претворяване на постановката за ,,изкореняване на идеята за стереотипни роли на жените и мъжете в обществото", както и на основни тези на мултикултурализма. В областта на изкуствата това не е нищо друго, освен римейк на т.нар. ,,социалистически реализъм": трябва да се представят хората и събитията (в минало, настояще и бъдеще време), не такива, каквито са, а такива каквито някому се иска да бъдат.

Масовата литература на Запад вече се подчинява на същите ,,нормативи". В САЩ отдавна има специализирани цензори – т.нар. ,,sensitivity readers", които помагат на авторите доброволно да оформят ,,правилно" книгите си (също и сценариите за филми), за да бъдат издадени без забележки.

Вече започват да се преиздават цензурирани класици (Марк Твен, Агата Кристи, Астрид Линдгрен), в ,,правилна" редакция (спомнете си Оруел ,,1984" – Гробът на паметта). Фалшифицират се и исторически персонажи, за да се приведат в ,,правилен и възпитателен" вид (през 2018 г. National Geographic произведе в този дух политкоректен лъжебиографичен филм за Айнщайн).

Започва пренаписване на много глави от историята на човечеството, където се ,,изобличава реакционната роля" на ,,белите мъже": категория, виновна за повечето злини в човешката история. Оттам се прокарва тезата, че тази категория хора сега, със задна дата, трябва за платят ,,за всички злини, причинени на човечеството".

Опонентите още отсега са подложени на медиен тормоз, на гонения и остракизъм, а в някои случаи и на смъртни заплахи, най-вече в САЩ. Например ексцесиите от страна на левичари и джендър активистки през 2018 г. при избора на съдия Кавана във Върховния съд и много други случаи за преследвания на другомислещи, включително преподаватели и журналисти.

Особено чести са изстъпленията срещу преподаватели и гостуващи лектори в американските университети от страна на студенти левичари, най-вече от хуманитарни специалности.

Не са пощадени и естествените науки: още от 80-те години на 20-и век видни генетици се оплакват от притеснения и преследване от левичари-неомарксисти: Е. Уилсън от Университета Харвард, Р. Пломин от Университета Пенсилвания и, разбира се, Джеймс Уотсън, един от откривателите на строежа на ДНК.

Усилва се натискът срещу научните изследвания в областта на историята, а също и в областта на естествените науки: много изследователи в областта на генетиката предупреждават, че се пречи на изследванията им, свързани с генетичната основа на пола (особено при изучаване на еднояйчните/монозиготните близнаци), отказват се субсидии, оказва се натиск от администрацията и от левичарски студентски организации. Неомарксистите твърдят например, че теоретичната физика е ,,мачистка наука", защото е създадена от ,,белите мъже" (!).

(4) Бурният възход на тези неомарксистки движения се дължи преди всичко на ударното финансиране. Гигантски финансови потоци се изливат към неомарксистките движения.

В момента се е оформил един своего рода ,,нечестив съюз" между глобалните корпорации и неомарксистите. Последните осигуряват огромни пазари за трилиони долари на глобалните компании, чрез т.нар. зелени сделки и затоплистки проекти ,,за спасяване на планетата".

Огромни мрежи от донори координират и направляват тези потоци, в зависимост от нуждите на дарителите: една от най-големите такива мрежи е например американският Алианс за демокрация (The Democracy Alliance), основан през 2005 г. А що се отнася до дребни деятели на неомарксизма, като продажни политици и журналисти, и до тях достига немалко от презрения метал. Напоследък същият процес върви и в България.

(5) През 2018 г. във Факултета по славянски филологии на Софийския университет беше открит магистърски курс с джендър направление. За ,,научното" ниво на курса свидетелства, например, препоръчваната литература.

Един от изброените там автори е крайната феминистка Люс Иригаре, известна със знаменитото си твърдение, че ,,E = mc² е сексистко уравнение" (става въпрос за известното уравнение на Айнщайн, а е било ,,сексистко", защото Айнщайн, както и всички създатели на теоретичната физика, бил мъж, при това бял, факт изключително негативен за крайните феминистки/лесбийки)!

На пръв поглед изглежда странно, че Факултетът по славянски филологии организира курс по джендър. Всъщност, не е така. Правят го, защото произвеждат учители. После тези идеи ще се индоктринират в децата. Този процес върви в САЩ от 20-25 години!

https://www.novetika.com/kakvo-e-neomarksizym/

Hatshepsut

Анатомия на cancel-културата


от Светослав Александров

През последните месеци и години в западния свят става все по-актуална темата за cancel-културата. Нарочно използвам англоезичния термин, защото преводите на български език не звучат добре – в родните медии явлението е наричано ,,култура на отказа", ,,култура на заличаването" и ,,култура на остракизма". Но независимо дали използваме едно или друго понятие, става въпрос за едно и също явление: някой си човек (най-често знаменитост, но не винаги) изказва непопулярно мнениe в общественото пространство, след което онлайн тълпата се нахвърля върху него, раздухва случая – обикновено с цел остракирането му от социалните мрежи (т.нар. ,,деплатформинг") и уволнението му, особено ако набеденият за социален нарушител е публична личност или е на ръководна длъжност в работата си.

Най-често тези, които участват в остракизма, са леви борци за социална справедливост, а нарушителите са хора, набедени, че са изказали мнение, което може да бъде счетено за расистко, сексистко или нарушаващо правата на сексуалните малцинства. Проблемът е станал толкова сериозен, че както настоящият президент на САЩ Доналд Тръмп, така и предишният Барак Обама направиха изявления срещу cancel-културата.  По случай 4-ти юли, Деня на независимостта на САЩ, Тръмп обвини политическите си опоненти, че ,,засрамват противниците си и изискват тотално подчинение от всеки, който не е съгласен с тях".  Обама, който е демократ, се обърна към младите си съмишленици си през октомври миналата година, заявявайки: ,,Това не е активизъм. Това не води до промяна". Бившият президент бе категоричен: ,,Хората, които вършат добри дела, не са перфектни. Хората, срещу които се борите, може би обичат своите деца и споделят определени ценности с вас".

Но независимо, че е осъждана от лидери както на Републиканската партия, така и на Демократическата, cancel-културата съществува и няма изгледи да затихне. Лесно е да си обясним защо много от младите леви активисти обичат да използват похватите на публичното засрамване. Най-общо казано, защото те са убедени, че считаните от тях привилегировани лица, най-често успелите бели хора, не подлежат на отговорност за лошите си изказвания и постъпки. Безспорно животът в демократичните държави не е перфектен – заможните хора притежават възможността да си наемат по-добри юристи в съдебен спор, а жените и представителите на сексуалните малцинства не винаги получават нужното съдействие от съответните органи в случай на посегателство. Cancel-културата е привлекателна за борците на социална справедливост, тъй като разрушава йерархиите – всеки е уязвим и от всеки може да се поиска отговорност за всичко.

Но дали тя е решението на проблемите, свързани със социалните неравенства? Демократизира ли обществото, или напротив, представлява опасно явление? В тази статия ще се опитам да направя своеобразна ,,дисекция" на cancel-културата.

Кога започва cancel-културата?

Разбира се, пресилено е да твърдим, че тя е ново явление. От една страна cancel-културата е неизменно свързана с политическата коректност, благодарение на която единственият приемлив изказ в общественото пространство е този, който се старае да не засегне нито един представител на дадена общност, третирана като уязвима или маргинализирана. Също така е свързана с проблема за културата на толерантност, който се изразява в това, че тя е парадоксално нетолерантна към тези, които счете за нетолерантни. Но cancel-културата е и нещо повече: тя е пряко свързана с възможностите, които осигурява интернет пространството – днес всеки може да изрази мнение и да го популяризира.

Спомням си как изглеждаше интернет през около 2000-та година – тогава нямаше Фейсбук, нямаше Туитър, но имаше чатове и дискусионни форуми. Аз участвах във всякакви такива – както български, така и чуждестранни. Малцина използваха интернет за основа на кариерното си развитие (като изключим, разбира се, работещите в сферата на компютрите и информационните технологии). Ранната мрежа не беше перфектна – всички спореха и всички се обиждаха (почти всички чат-юзери бяха тийнейджъри и млади хора). Е, имаше модерация – операторите на чат-каналите и администраторите на форумите прилагаха правилата избирателно (а повечето от тях също бяха млади, избухливи и незрели). Но поне мрежата бе децентрализирана и всеки недоволен можеше да си създаде свой онлайн проект със свои последователи.

Интернет се промени неизбежно след излизането на модерните социални мрежи. След тяхната поява се случиха едновременно три неща : 1. Централизация на интернета – днес всеки ползва Фейсбук или Туитър. А известен факт е, че много от работещите в американските компании от Силициевата долина са с леви възгледи – съответно, правилата за модерация отново се спазват избирателно както и преди, но има отчетлива дискриминация спрямо десните (например – ако ляв активист обиди събеседник, това не е език на омразата, но ако десен активист постъпи по същия начин, бива цензуриран и гонен). 2. Всеки може да напише мнение и то да бъде споделено в рамките на кратко време до стотици, хиляди, даже милиони читатели. Мненията не са ограничени само във форумите и чат-логовете, както беше преди. 3. Написаните мнения са вечни. Вече почти никой не пази чат-логове от 2000-2005 година, но ако сте се регистрирал във Фейсбук или Туитър в периода между 2008-2009 година, статусите ви оттогава стоят и досега. Какви бяхме преди 10-15 години? По-различни, естествено, повечето от нас имахме коренно различен светоглед. Но независимо от факта, че хората се променят, днес на всеки може да му се потърси отговорност за изказано в миналото мнение и да бъде цензуриран, изгонен от социалната мрежа или даже уволнен.

Кога точно започна опозоряването на хора в интернет е трудно да се каже – вероятно още с развитието на социалните мрежи през първото десетилетие на 21-ви век, а вече в началото на следващото десетилетие почти всички имаха акаунт във Фейсбук или Туитър. Може би най-емблематичният пример на остракиран човек е този с Джъстин Сако през 2013 година. Случаят е толкова ярък, че психолози и журналисти са писали статии и книги за него. Само този пример би бил достатъчен, за да разберете какви са нередностите на cancel-културата.

И така, датата е 20-ти декември 2013-та. Тогава 30-годишната Джъстин Сако е директор на пиар отдела на голямата корпорация IAC. Подобно на много други млади хора тя си има акаунт в Туитър, който го използва за общуване със своя ограничен кръг от познати. Подобно на много други млади хора Сако обича да пътува по света. И подобно на много други млади хора тя периодично публикува в мрежата откровени тъпизми за майтап.

В съдбовния ден Сако се намира на Международното летище ,,Джон Ф. Кенеди" в Ню Йорк, очаквайки своя полет за Южна Африка, Кейптаун. Скучаейки, момичето взима телефона и пише следния статус в Туитър: ,,Отивам в Африка. Надявам се, че няма да хвана СПИН. Просто се майтапя. Бяла съм". През следващия половин час чакане нищо интересно не се случва. Сако си цъка на телефона, никой не я ,,лайква" – което не е чудно, защото тя има само 170 последователи. Накрая се качва в самолета, изключва си телефона и решава да прекара 11-часовия полет в сън.

Полетът минава безаварийно и след кацането на самолета в Кейптаун, Сако си включва телефона. В същия момент тя получава SMS от нейна съученичка, с която не са си говорили след завършването на гимназията: ,,Съжалявам за това, което ти се случва". Сако е изненадана. Скоро след това получава друг SMS: ,,Трябва незабавно да ми се обадиш". Съобщението е от нейната приятелка Хана. Последват още SMS-и от различни хора и обаждане от Хана : ,,Ти си световна новина в Туитър!" Ужасът за Сако тепърва започва – тя е уволнена, а когато пристига в дома на роднините си, нейната леля (която е от партията на Нелсън Мандела и някогашен активист срещу апартейда) казва: ,,Не за това се бори нашето семейство. И благодарение на това, че те асоциират с нас, почти опозори рода". Най-лошото за Сако е, че не може да се скрие никъде. Не е в състояние да си наеме хотел, тъй като след всеки опит за резервация хотелските работници плашат със стачки. Животът на жената е съсипан.

Какво се е случило по време на 11-часовия полет? Джъстин Сако не е била най-известната личност на света, особено със своите 170 последователи в Туитър. Но на нейния статус попаднал влиятелен журналист. Той споделил статуса, а журналистът притежавал 15 000 читатели в социалната мрежа. Оттук насетне статусът на Сако се разпространил лавинообразно.

Безмълвен наблюдател на случката бил журналистът Джон Ронсън, който по-късно щял да я опише подробно в своята книга ,,И така, ти си бил публично засрамен". Това е първият детайлен труд за cancel-културата, дори и терминът да е добил популярност след появата на книгата. Дотогава Ронсън бил борец за социална справедливост, осъждал е всякакви прояви на сексизъм и расизъм и също е участвал в публични остракирания. Но сега бил ужасен от случващото се. Както споменах по-горе, полетът на Сако от САЩ до Южна Африка е продължил 11 часа. През това време статусът е станал известен, служителката е била уволнена, а тя още не е знаела затова. В Туитър се появявил ужасяващ хештаг – #HasJustineLandedYet –т.е. ,,Кацнала ли е вече Джъстин?". В този миг Ронсън бил потресен от развоя и осъзнал: в това няма никакво правосъдие. Имало е само зрелище и копнеж всички да станат свидетели в реално време как Сако ще бъде унищожена. Вижте я! Тя пътува кротко в самолета, може би дори спи. Нейният живот е съсипан, а тя още не го знае. Но скоро ще го разбере, съвсем скоро ще го разбере. Ще гледаме на живо как слиза от самолета, как си включва телефона и осъзнава, че с бъдещето ѝ е свършено!

Потребител в Туитър действително отишъл на летището в Кейп Таун, за да я снима как слиза от самолета, след което публикувал снимката в социалната мрежа. А междувременно журналистът Ронсън взел решение да разследва подробно явлението на публично засрамване. Преди да напише книгата той срещнал и интервюирал много други хора като Сако – отхвърлени от обществото, безработни и с разрушена психика.

Безспорно от случката може да извлечем много изводи, най-вече защо cancel-културата не може да замести нуждата от адекватно правосъдие, нито да реши проблемите със социалната справедливост. Ето кои са най-важните поуки:

Липса на реципрочност. С други думи – наказанието не съответства на деянието. Джъстин Сако си позволява да напише един-единствен расистки статус във Фейсбук, при това, както тя споделя по-късно в медиите, очевидно предназначен да бъде възприеман като шега. Резултатът – остракиране от социалните мрежи, загуба на работно място, отлъчване от семейството, тежки психически проблеми. Да, вярно – с течение на времето хората забравят или преосмислят случилото се. Не всичко е окончателно – през 2018 г. Сако е отново наета да работи за същата фирма. Но и до ден днешен, ако напишете ,,Justine Sacco" в Google, единственото, което ще можете да прочетете на първите няколко страници, са статии за нейния недообмислен статус – и чак след много упорито търсене можете да намерите друга информация.
Реципрочността на наказанието е един от най-важните принципи в правото още от древни времена. Модерната светска либерална мисъл е изкривила значението на принципа ,,око за око, зъб за зъб" (Изход 21:24), като някои атеисти продължават да използват тази сентенция за доказателство колко недоразвити и първобитни са били древните хора, понеже са си избивали очите и зъбите. Всъщност принципът ,,око за око, зъб за зъб" постулира реципрочността на наказанието спрямо деянието – ако си наранил окото на ближния си, заслужаваш и твоето да бъде наранено. Толкоз. Не по-малко, но не и повече.

В продължение на дълги столетия опозоряването се е използвало като наказание – например, престъпниците били излагани на позорни стълбове. Но обществото постепенно преосмислило отношението си – през 1787 г. лекарят Бенджамин Ръш, съосновател на САЩ и един от хората, подписали Декларацията за независимост, написал: ,,Позорът се счита в универсален мащаб за по-лошо наказание от смъртта". Макар че позорните стълбове съществували още няколко десетилетия, те поетапно били премахнати, защото било установено, че от осъдения вината започва да се прехвърля и на неговите роднини, приятели и сподвижници, тегнейки вечно над тях.

По своята същност cancel-културата е улично правосъдие.Макар че днес няма позорни стълбове, позорът в интернет си е пак позор. Зад всеки акаунт в социалните мрежи стои реален човек, който е практически беззащитен пред гнева на развилнялата се тълпа. Всеки обвиняем следва да има право на защита и възможност да се обоснове. Но как да се обоснове, след като разлютените активисти изопачават всичко, което казва?
Модерните леви активисти се стремят да премахнат концепцията за умисъла от правото. Според мен това е най-големият проблем. Нееднократно попадам на материали, писани от англоезични борци за социална справедливост, озаглавени като ,,intent vs impact" (т.е. намерение срещу въздействие). Тези леви активисти твърдят, че когато преценяваме даден човек, ние трябва да се ръководим от това какво е въздействието на дадено негово изказване или постъпка, а не какво е било намерението на въпросния човек.
Само че умисълът има огромно значение за определянето на вината и съответно е залегнал в наказателното право. Неслучайно се говори за пряк умисъл, косвен умисъл, съзнателна непредпазливост, несъзнателна непредпазливост, случайно деяние и така нататък. В опитите да премахнат умисъла, модерните леви борци за социална справедливост осакатяват правото – и не е чудно защо не могат да постигнат никаква справeдливост.

Ако излезем от случая с Джъстин Сако, ние може да разширим проблематиката с още две точки.

Cancel-културата отрича възможността на човек да се поправи. Всички хора се променяме. Ако преди години сме разсъждавали по един начин, днес може да мислим по друг. Често преглеждам спомените си във Фейсбук и самият аз откривам много мои твърдения, с които вече не се съгласявам. За съжаление съществена част от читателската аудитория приема писаното като вечен печат за личността – това е нещо, в което вярваш, вярвал си и ще продължиш да вярваш завинаги. Но човек винаги се променя към добро или зло.
Очевидно левите активисти не вярват, че човек е способен на промяна, иначе нямаше да се стигне до уволнението на Нийл Голайтли, ръководителя на отдела по комуникации в Боинг. Причината – есе, написано преди 33 години, в което Голайтли защитава тезата, че не е редно жените да участват на бойни мисии. Становището на автора е, че макар и жените да са в състояние да проявяват огромна смелост, те са лоялни към дома и семейството. За разлика от тях мъжете изразяват своята лоялност към тяхната групова среда, поради което са по-подходящи за военни операции, където груповата принадлежност е най-важна от всичко.

И така, след като Голайтли бе назначен на въпросната длъжност, постъпи оплакване срещу него заради въпросното есе. Явно едно извинение не бе достатъчно. Не бе достатъчно и твърдението на автора, че ,,това е заблуденият принос на един 29-годишен пилот към актуалния за времето дебат", както и че тогавашните му възгледи са различни от настоящите. Голайтли в крайна сметка бе принуден да се оттегли.

Не е нужно да подчертавам, че ако cancel-културата продължава да съществува и занапред, тя би изложила на риск всеки граждански активен човек. Както написах в началото на статията – днес в интернет всичко се съхранява, всичко се пази и не може да бъде лесно заличено. Винаги, във всеки един момент, може да се намери нещо, писано от теб преди години, да бъде извадено от контекста, след което да се използва срещу теб, като дори няма да ти се даде възможност да се обосновеш и аргументираш...

Cancel-културата застрашава свободното слово и демократичността. Тя задава тон какви мнения са приемливи и какви в никакъв случай не бива да бъдат изразявани, независимо от ситуацията или контекста. Надали има по-подходящ пример за това от реакцията срещу Дж. К. Роулинг, авторката на поредицата ,,Хари Потър", която беше набедена за трансфоб и съответно подложена на публично опозоряване. Обвинението беше абсурдно – Роулинг е либерал, а не консерватор, като за това си има логични причини. Допреди 20-тина години основните противници на поредицата ,,Хари Потър" бяха консервативни читатели, които се опасяваха, че книгите подбуждат към магьосничество и вещерство, противоречащи на християнската вяра.
Но ако Роулинг е либерал, как така се стигна до набедяването ѝ за трансфоб? Всичко се случи около един дебат за достъпа на транс-жените до женските тоалетни. Писателката напомни, че има много важна причина за половото разделение на тоалетните – то намалява шанса жените да се сблъскат с мъже-насилници. Самата Роулинг е била жертва на домашно насилие и сексуално посегателство.

Но ето какво съобщи авторката – ,,сертификатът за признаване на пол може да бъде връчен на всеки човек, без да му се налага да претърпи операция или да се подложи на хормон-заместваща терапия". Роулинг повдигна много важно опасение: всеки мъж-насилник може да претендира, че е жена и така ще получи възможност за достъп до женската тоалетна. Ако това се случи, безопасността на жените ще бъде застрашена.

Не е изненадващо защо тази позиция на Роулинг разлюти борците за социална справедливост – съгласно ляболибералния наратив, транс-жените са жени, точка по въпроса. Дори  най-минималният намек за различно мнение обижда ЛГБТ-общността. Следвайки този наратив, ако аз съм мъж, но отказвам да имам интимна връзка с транс-жена, това автоматично ме класифицира като трансфоб.

Само че Роулинг има пълното право да се опасява, още повече, че във Великобритания вече има такъв случай. Осъденият престъпник Керън Уайт, който се самоопределя като жена, без да е претърпял никаква операция за смяна на пола, получава правото да излежи присъдата си в женския затвор, където изнасилва две съкилийнички.

Но повдигането на подобни теми е табу. Роулинг е опозорена, набедена за трансфоб, а най-важното в разговора – как могат да бъдат опазени жените от подобни насилници, е изтикано настрана. Писателката е влиятелен човек и успява да устои на грозните атаки, които се вихрят на нейните профили в социалните мрежи. Но представете си какво би било, ако подобна позиция заеме човек, който няма възможностите и финансовата стабилност на Роулинг. Примерно жена като Джъстин Сако...

Най-мъчното за мен, когато пиша подобни дълги анализи, е да ги завърша с възможно най-доброто заключение. Този път това няма да представлява трудност за мен. Ще ви призная следното – гледайки какво се случва по света, аз съм щастлив, че съм роден в България. Радвам се, че не живея в Путинова Русия или на запад. Ако човек изкаже неудобно мнение в Русия, могат да го вкарат в затвора, а ако попадне под атаките на cancel-агитката в някоя западна държава, може да бъде опозорен или да си загуби работата. Не, мерси. В определени отношения, макар и не във всички, политическата и обществената атмосфера в държави като България, Полша или Унгария е много по-спокойна, отколкото на други места по света. Тук се чувствам свободен.

https://conservative.bg/anatomiya-na-cancel-kulturata/
Informative Informative x 1 View List