Боби Бойчевъ

[Hatshepsut]

Тази тема ще бъде посветена на стиховете на Боби Бойчев.
Боби Бойчев е съвременен български поет, обикновено той подписва стихотворенията си с псевдонима Боби Кастеелс.
Някои от стихотворенията са писани от двама души - самия Боби и друг поет (по-скоро поетеса  става дума за поетесите Яна Вълчева и Йорданка Господинова).
Това е нещо рядко срещано - едно стихотворение, написано от двама души, които водят диалог помежду си...



Боби Бойчев – Кастеелс е роден през 1953 г. Завършил е музикална гимназия, а по-късно и балетна педагогика. Работил е във Варненската и в Пловдивската опери, в Музикалния театър в София, както и за кратко – в балетно студио "Арабеск". Той има голям принос за българската вариететна естрада като солист на "Ревю-балет Златни Пясъци". Боби Кастеелс е работил дълго време и като изпълнителен директор на импресарска агенция в Брюксел. Има множество хореографски постановки на латиноамерикански състави. Създал е и собствена балетна формация, която получава първа награда за хореография и костюми на национален конкурс за вариететни изпълнители в Казанлък през 1988 г. По-късно той се отказва от балетното поприще и завършва медицина в Белгия. Пише литературни творби от 2009 г. Лауреат е на международния конкурс "Мелнишки вечери на поезията", печелил е награди и от други литературни конкурси – "Жени и вино, вино и жени", награда на читателите в сп. "Клуб 50+", награда в конкурс, организиран във Фейсбук от издателство "Буквите", и др. Имал е самостоятелни рецитали във Варна и Бургас. Пее и свири на китара и на пиано. Говори перфектно девет езика.

Профилът на Боби Бойчев във фейсбук: https://www.facebook.com/vicont.boby

[Hatshepsut]

Не идвай пак, любов

Не идвай пак в ума ми – като болест,
с онези рани трудно оцелях
и глухи богове безмълвно молих,
забърсвайки от снимките ти – прах.

Не искам да запазя мъртъв спомен,
дълбаят ме очите ти до кръв.
Без теб светът е тъмен и огромен,
a тъжен – застаряващият лъв.

Не идвай в мойте нощи – призори,
звездите гаснат в мъжките зеници,
а слънцето – за миг ще заличи
тъгата – по отлитащите птици.

Дали си сви гнездо на юг – не знам,
дали – над твоя покрив зрее лято,
но ето ме – объркан, пуст и сам,
забравен дух – в запуснатото блато.

Не идвай пак, любов, не ме мъчи
едва сглобих последните парчета.
Сърцето ми е мъртво – не тупти...
плътта ми е храна – за бесни псета.

[Hatshepsut]

Нашият залез

Нашият залез - Йорданка Господинова и Боби Кастеелс

[Йорданка]
Тази нощ ми се влюбва... Във вятъра...
С всички негови вятърни навици.
Теб те няма, а той в тишината
ми нашепва... И жадно ме пали...

Тази нощ ще будувам. Със огъня,
който тайно си взех от звездите...
И защото до болка не мога
да съм онзи копнеж във очите,

който ражда светулкови нощи,
ще съм будна... Със нашия залез...
Всеки миг те мечтая... И още
твоят дъх като ласка ме пари...

Тази нощ ще танцувам... Без песен...
И за теб ще събличам луната.
Крадох залези... Питах къде си...
Босонога кръстосвах земята,

за да бъда магия в съня ти.
Спи любов...
Аз ще дойда на пръсти...
Ще се сгуша до теб. А когато
влюбен вятърът пак ме потърси

ще си тръгна. След мен тишината
ще боли... Като обич красива...
Затова не затваряй вратата,
за да мога до теб да заспивам...


[Боби]
Тази нощ аз съм с плаща на вятър,
като демон любовен се вихря.
В теб запалих заспалия кратер,
но страстта ми дори не затихна.

Тази нощ ще изгарям на клада...
Всяка съчка във мен ще избухне.
Във жарта ще намеря наслада,
даже моята клада да рухне...!

Ще си моя в най-жадните нощи,
на безпаметни ласки в забоя.
Ще крещиш във забрава за още.
Всяка клетка във теб ще е моя.

Тази нощ ще съм грешен монах,
който с ласки бичува страха си.
И открил първородния грях...
се отдава със плам на страстта си

за да види как пламва небето
и как ангели с тръпнещи пръсти
дърпат струните нежни в сърцето
и невярващ, безмълвно се кръсти.

Тази нощ ще запаля звездите
Със целувки луната ще сгрея.
Ще съм огнен копнеж във очите...
И до изгрев в дъха ти ще тлея.

[Hatshepsut]

Някога

Някога, много преди да ме има
в този свят – пелена на забрава,
шепнех в унес едно нежно име,
a със него – нощта се стопява.

Някога, много преди да изтлея
в небесния дом, отпътувал от рая,
пожелах – с твоя дух да се слея
в свят, за който аз нищо не знаех...

И те търсих сред бледи икони,
във очи на покорни слугини,
сред разкоша на светски салони,
в будоари на щедри богини...

И те търсих в ъглите на спомени,
разломен от безпътните нощи,
сред въздишки от ласки отронени
и не знаех – да искам ли още?

Уморен те открих – ненадейно
като кораб – маяк сред мъгла -
моя пулс прогърмя – оръдейно
и вибриращ в дъха ми примря.

Ти си - знам, пратен ангел от рая,
преродих се за теб – да те имам
и дори моят път да е в края,
любовта за лекарство ще взимам.

[Hatshepsut]

Ако някога

(Яна Вълчева и Боби Кастеелс)

[Яна]
Ако някога в неясен полуздрач,
там, в топлото на твоята вселена
дъхът ти спре за миг от мисълта
(и в тази мисъл искаш да ме вземеш)...

Ако една секунда те дели от мен,
и стиснеш телефона в тишината,
или пък спреш в задъхания ден
и ме усетиш парещо в душата си...

Ако поне веднъж тревожно не заспиш
с усещане, че някъде ме има,
ако намериш сили пак да ми простиш,
и шепнеш нежно краткото ми име...

Ще спре дъхът ми в този полуздрач,
ще те усетя парещо в душата,
и знаейки, че пак ще замълча
ще стисна телефона в тишината...

[Боби]
Ако някога съня ти те предава
и екват тихо призрачни камбани,
а пулсът тишината прекроява,
по-плътна от изгарящо желание...

Ако дъхът ти е стакато на виола
и звънне телефона ти задъхан -
в нощта на истината гола...
арктичен студ от нея ще залъха.

Ако гласът ми не е южен вятър,
топящ стремглаво ледените вени,
ако не е с дъха на знойно лято,
та пулса ти замиращ да съвземе...

Тогава ще избухнат сто вулкана
в очите ти от чакане прелели,
сърцето ти - жарава разпиляна
ще гасне сред студените постели.

[Hatshepsut]

Искам те!

Искам те, а чувството ме плаши!
Покълнало е в мен и ме душѝ.
А пулсът ми към ада ще отпраши,
дъждът навън не спира да вали.

Рисувам те по влажното стъкло
в прозореца на моите надежди,
щом тясно става земното кълбо,
оплетено в любовните ни прежди.

Искам те, без милост в мен гори
най-жадната пустиня на земята.
Дъждът навън... не ще я утоли,
душата ми... от обич е саката!

Навън вали, любимите черти
на моя блян несбъднат пропътувах.
С очи-пожар, тя с тях ме покори,
а толкова от близост се страхувах!

[Hatshepsut]

Вопли

(Йорданка Господинова и Боби Кастеелс)

[Йорданка]
Боса съм. В душата си съм боса.
Днес свалих последната си дрешка.
Върнах се назад. И без въпроси
отболях направените грешки...

И понеже знам да те будувам,
в жадни нощи дълго те отричах.
Лъжех се, че вече не сънувам.
Вярвах си, че вече не обичам...

Но със всеки знак, че теб те няма
стъпките сами назад вървяха.
Без дори да мога да призная
колко тъжни мисли оголяха...

Ето, пак от спомен те измислям
и ми става малко по-уютно...
Сякаш във изгаснало огнище
огънят се връща... И е чудо,

че любов, отречена и трудна,
може още с разума да спори.
Щом и днес до изгреви е будна
в опит с тишината да говори...

[Боби]
Всяка нощ душата ми те проси,
дяволски са мислите ми грешни.
Въглен жив страстта и огън носи,
кладите за вещери са смешни.

Как пламтя, когато те сънувам,
не, не тлея, не горя... избухвам.
Лава е кръвта ми, в нея плувам,
не бъди за воплите ми глуха!

Дай ми знак с горещите си длани,
устните ти нека бъдат извор.
Ангелски са нощите избрани,
влюбените в нея нямат избор.

Ето тази нощ е страшно дълга,
камъни в постелята си имам...
и се гърча в спомените мълком,
щом те няма, търся те, любима...

Не витай в проклетите ми мисли,
впий се жадно в сухите ми устни.
И смъртта над мене да надвисне,
аз без теб света не ще напусна!

[Hatshepsut]

Далечна любов

Тази далечна любов невъзможна,
красива, безумна, желана и сложна.
Болезнено страстна, кървяща и жива,
която в безпътици - пътя открива.

Тази заплетена трудна дилема
блудства с ума ни, съня ни отнема
и тътне в гърдите сърдечния ритъм
препуска и шепне- Обичам, обичам!

Нощта е взривена, денят е обречен,
плътта е жарава, а огънят вечен.
Душата ти птица е, крехка, ранима -
ах, тази трагична любов немислима...

Да - тази, която в сърцата рисува...
потоци от обич, в които да плува,
крайбрежни оазиси – диви лагуни,
пристан за влюбени, слънчеви дюни.

Тази далечна любов невъзможна,
разбиваща, нужна, до болка тревожна.
Влудяващо нежна, учудващо цяла
след всички съмнения в мен оцеляла!

[Hatshepsut]

Помниш ли ме?

(Яна Вълчева и Боби Кастеелс)

[Яна]
Помниш ли ме? Зная, че ме помниш.
Как ли се забравя тишина?
Там, където някой те е стоплил
винаги ухае на тъга.

Там, където някой те е чакал,
пътищата още те следят,
опустяват гарите без влакове,
нощите отказват да заспят...

Страх те е навярно от сълзите ми -
аз не плача. Аз съм светлина.
Може би приличам на обичане,
но съм само полъх на жена.

Помниш ли? Усмивка, аромат,
слънчево усещане за нежност...
Другото е шепот в тишината,
спомен някакъв. И още нещо...


[Боби]
Дишам те, не помня, а сълзиш
капки кръв в пресъхналите вени.
В мъртва тишина оставам жив,
споменът за теб живее в мене.

Питаш, дали помня онзи миг?
Времето замря на тази гара,
помня приглушения си вик
в песента на тъжната китара.

Там където някой се е клел
винаги ухае на ряздяла...
Ерос свойта кошница изплел,
вечна – любовта е оцеляла.

Ако не заплачеш, ще е грях,
с моите сълзи ще те измия
и ще те пречистя пак чрез тях,
свойта обич няма как да скриеш.

Помниш ли, велурените длани
устните изтръпнали в целуване,
две тела в които ще остане
спомена от нежното лудуване.

Как ли се забравя тишина?
Там където някой те е галил,
белег е оставил, не следа -
споменът е жив мъртвец – прежален!

[Hatshepsut]

Непривично

Първата стъпка, дали ще направи?
А как ми се иска до нея да спра,
но дрезгав гласа ми отново се дави...
тя, бавно отмина – аз още мълча.

Първата дума е толкова важна,
първия жест – да намеря ключа...
и когато се ражда в очите ѝ жажда,
първа към мен да протегне ръка.

Да ме гали с очи - необятна вселена,
две съзвездия с обич незрима...
Да пристъпи към мен - покорена,
южен вятър след лютата зима.

Първа целувка и първи сълзи,
понеже скован от любов аз не смея,
и тайно си мисля – дано не личи...
сърцето ми бие вече само за нея.

Тя е блян, тя е сън и е дръзка и смела.
Знам, не е редно, но я искам така
непривична докрай - до предела -
водѝ неспокойни на буйна река.

[Hatshepsut]

Аз знам

Аз знам, че ти си моето момиче,
звънят за тебе слънчеви камбани.
Води от сто реки да се оттичат -
в едно русло от обич са събрани.

Призна ми, че си крехка и ранима,
че твоето небе се ражда звездно
в очите ти – галактика незрима,
а аз съм неизследваната бездна.

В полетата памучни на греха ни
не мога лудостта си да подтисна.
Две устни, две ръце и топли длани,
с притворени очи - да те притисна.

Не искам от съня ми да си спомен,
все същата си – облаче от нежност,
аз - пролетния дъжд, и неспособен
от слънце да прогледна и безбрежност.

А всяка пролет, ти си цвят разтворен,
роса кристална, цъфнала градина.
Сърцето ти е рай - за мен отворен,
вратата му широка ще премина!

[Hatshepsut]

Ръцете ти

Ръцете ти не мога да забравя,
по-парещи от южното ми пладне!
Живееш в мен, каквото и да правя,
дори Морфей съня ми да открадне.

Сълзите ти не мога да избърша,
далече си от топлите ми длани.
И ще изтръгна като клон, ще скърша
сърцето си - пред мигове желани.

Лицето ти не мога да докосна -
безплътно очертание във мрака.
И тази нощ - в година високосна,
самотна, мойта обич ще ме чака!

Ръцете ти са дюни на Сахара,
изгарят ме до смърт горещи бури,
по-мощни от пенлива Ниагара,
по-нежни от кожуси на самури.

Безплътна си, не мога да те стигна.
Оставям ти стихà си да те гали...
И буден ще сънувам - без да мигна,
как мойта жажда клада ще разпали!

[Hatshepsut]

Единствена моя

Не разбираш ли, думите просто са мост!
С тях ще минем на другия бряг на мечтите.
В мойте устни се стапя ненужен въпрос,
щом почувствах соления вкус на сълзите.

Не избухваш ли някога в порив на страст?
Като бряг запустял ме обливат вълните,
а без теб всеки миг е ненужен баласт...
щом сирени безводни ни вземат душите!

Ти будуваш ли в нощи по-бели от сняг
в ненаписана песен, която ти пея?
Като птица самотна жадуваща бряг -
аз в сълзите ти бисерни пак ще изгрея.

Ти си пулса неравен пулсиращ в кръвта.
Онзи вечен маяк – сочещ пътя в мъглата
и сърдечния блян, който грабва съня...
залив тих и желан, щом си свия платната.

И прости ми, любов, пред вратите на рая,
ослепя да се взираш за мене с надежда.
Ще изкупя сълзите, за които не зная...
вечен дълг за любов този миг ми отрежда!

[Hatshepsut]

Знаеш ли как се обича?

(Яна Вълчева и Боби Кастеелс)

[Яна]
Всъщност знаеш ли как се обича?
Като дъжд, като гръм, като буря,
сладострастно, дори неприлично.
И за чужди очи да е лудост.

Да! Така, така се обича!
До без дъх, до безкрайност човешка.
Всички други за теб да предричат,
че си моята пагубна грешка.

И какво като пак съм сгрешила,
щом кръвта ми е в точка "кипене"
и усещам се истински жива
от ръцете ти нежни по мене...

Вече знаеш ли как се обича?
Всъщност знаеш - така, като тебе,
непонятно и лудо за всички,
все едно този миг е последен.

Все едно ще се скърши Земята,
ще изчезна далечна и чужда,
ще ме търсиш, а мен ще ме няма...
От такава любов имам нужда!


[Боби]
Аз зная, зная как се обича момиче -
безметежно, до смърт, като хала.
Лавина, в която страстта те увлича
и всичко, което поискам би дала.

Ромео... като него до гроб се обича.
До последната капчица кръв,
по която зъл вещер предрича,
че си само за хищници стръв.

Та дори и в порок на страстта
превъзбуден и мрака да стене,
щом отвори врати крепостта,
любовта на нощта ще е пленник.

Всъщност знаеш ли как се обича?
Без остатък, до пълно изгаряне.
Любовта и смъртта си приличат,
драматично е всяко повтаряне.

Все едно ще се свърши живота,
щом в телата кръвта се събужда
по свещена дори от кивота...
ех, от тази любов имам нужда!

[Hatshepsut]

Ангел мой

Ангел мой, моя приказка чудна,
сбъднат миг непробудно сънуван.
Любовта ни е страстна и трудна,
като извор в пустиня жадуван.

Ангел мой, моя ангелска песен,
сън вълшебен в горещите нощи.
Лист откъснат от вихър понесен,
гълъб - носещ любовните пощи.

Ангел мой, моя лунна соната -
колко нощи без тебе тъгувам?
Приближи се, вземи ми ръката,
тази нощ само теб ще сънувам!

Ангел мой, моя участ съдбовна,
храм потънал в любовна омая -
на сърцето ми жрица върховна,
ти – манна или грях си – не зная...

Ангел мой, моя страстна икона,
виж звездите на мрака се вричат.
Крал да бях, ето давам си трона -
нощ една, с теб да бъда – обичан!