На 31 януари отбелязваме 169 години от рождението на големия български държавник Стефан Стамболов.

Той е роден на 31 януари (стар стил) 1854 г. в Търново. Апостол на Вътрешната революционна организация (1875 – 1876). Участвал е в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание. Бил е руски военен кореспондент през Руско-турската война (1877 – 1878). След Освобождението се издига в средите на Либералната партия в Княжество България. След преврата от 1886 г. оглавява Регентството, потушава размириците в страната с цената на дълготраен разрив на отношенията с Русия.
През 1887 г. е назначен за министър-председател и се задържа на власт до 1894 г. Основава и ръководи Народнолибералната партия до убийството му. На 3 юли 1895 г. Стефан Стамболов е нападнат и зверски съсечен в центъра на София по заръка на Москва. Два дни по-късно умира от раните си.

Откъси от дневника на Стефан Стамболов:

6-ий декемврий 1886

,,В борбата ни с турците за нас Россия беше свята, на нея ни гледахме с пълно и безпределно доверие, от нея чакахме да ни помогне...
Тогава ние с ненавист и омраза гледахме не само на турците, но на австрийците, на немците, а най-вече на англичаните, които високо викаха, че Россия не иде да ни освободи, а да ни пороби, завладее и погълне... Кой българин вярваше на тия немско-английски палаври,(така нарича европейците, б.р.)?

А между там минаха се 10 години и днес всекий разумен българин, всеки патриот, който милее за българската независимост и народност, като гледа какво вършат русите в България и навън, иде да даде право на немците и ингилизите, да признае, че техните уверения са биле и прави, и уместни.

Като разбрахме, че Россия иска да унищожи Царството ни, да грабне земята ни, да погуби народността ни и да се намести в къщата ни, ние се сепнахме, събрахме силите си и се почна между Россия и нас една страшна и непримирима дипломатическа война, война между ,,освободителите", днес превърнати в грабители и ,,освободените", между малкия Давид и исполина Голиата..."

,,И ясно е за всякиго, че всички желаят да одържат победа българете над руссите, безмерно малкия и слабия над безмерно големия и силния. С едно постоянство, което учуди всичкия свят, с една неучаквана вещина, с една примерна ревност и бдителност, с една предвидливост и съобразителност българете унищожиха всичиите руски интриги, разкъсаха всичките им примки и прескочиха всичките трапове, които им бяха приготвили ,,освободителите". Интригата и подкупът, заплашванията и заканванията не подействуваха, изкуствено приготвените бунтове умряха преди да се родят, обещанията много малко души прилъгаха, нотите останаха мъртва буква...
Аз вярвам, че България ще излезе цяла и невредима от днешната криза, мене ми шепне един глас, че скоро държавният ни кораб ще влезе в добро и безопасно пристанище и че покровител на всичките моряци и кораби, българският светец Св. Никола, ще пази нашия кораб.


Да се не закачат с нас руссите, защото голямо зло има да им пати главата.


Россия ще влезе в капана, който отколе й се гласи, ще се почне една общоевропейска война, в която по всяка вероятност Россия ще бъде разбита.


Затова нашите братушки ще сторят много добре да си понамалят претенциите и ограничат апетитите, а така също и да не бият котката в затворена стая, защото тя може да се хвърли на врата им и тогава не са знае що може да стане – или котката ще бъде пребита, или калугера удушен."

Димитър Маринов предава думите на Стефан Стамболов отправени към княз Александър Батенберг :

" – А кръвта на руския народ? – възрази княз Александър с болна ирония.

- Ох, да оставим тая кръв. Ако русите проляха кръв, и ние не проляхме вода. Стомилионна Русия изгуби 40 000 войници и два милиарда лева. За избитите си синове те взеха Бесарабия и цяла област в Азия, а за изхарчените рубли те взеха тройно военно обезщетение от Турция, за окупацията те взеха и от нас двадесет милиона.
А ние? От три милиона народ ние дадохме жертва сто хиляди души; опустошенията и пепелищата погълнаха цели натрупвания от векове, чиято стойност надминава десет милиарда.
И какво получихме? Отечеството ни – разделено на пет части и раздадено по милост на различни държави. И още – едно натрупано опекунство, което ни души всеки час, което ни спъва на всяка стъпка. Не, ние ще хвърлим туй опекунство и Ваше Височество трябва да останете начело на тая борба."

https://faktor.bg/bg/articles/169-godini-ot-rozhdenieto-na-stefan-stambolov-da-se-ne-zakachat-s-nas-russite-zashtoto-golyamo-zlo-ima-da-im-pati-glavata

Цитат на: FELDMARSCHALL - 31 Януари 2023, 04:48:37Че то и сега сумати държави ползват F-16 и това им е основния изтребител. И не версията от 70те години, а многократно ъпгрейдвана и ъпдейтвана до наши дни. Ако нямаш базисни познания по бойна авиация, съветвам те съвсем приятелски да не тролиш в темата.

Само че никой не казва с какви части ги сглобяват - с наскоро произведени или изкопани от някой прашен рафт. Като знам коя дупка на кавала сме за целия останал свят, няма да се учудя да ги сглобяват със стари части, за да се отърват от тях, понеже няма кой да ги купи.

Питови (Pittidae) са семейство средноголеми птици от разред Врабчоподобни (Passeriformes).

Включва около 40 вида, разпространени главно в тропическите области на Азия, Австралазия и Африка. Видовете са много сходни на външен вид и по начин на живот и по-рано са класифицирани в един общ род. Достигат дължина 15 – 25 сантиметра и имат масивно тяло със силни издължени крака и дълги стъпала, много къса опашка и леко закривен клюн. Много от видовете са ярко оцветени.

https://bg.wikipedia.org/wiki/



Pitta brachyura е вид птица от семейство Питови (Pittidae).

Видът е разпространен в Бангладеш, Индия, Непал, Пакистан и Шри Ланка.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Pitta_brachyura



Дължината на тялото на възрастен екземпляр е 15-20 сантиметра, дължината на крилата е около 10 сантиметра. Птицата има дълги крака и много къса опашка. Окраската е зеленикава или синя отгоре и бежова или оранжева отдолу, областта около очите е черна с бели ивици по шията и горната част на главата.


Живее в тропически и субтропични гори и храсти в Индия. Северните популации мигрират към Южна Индия или Шри Ланка за зимата.

Диетата включва плодове, семена, насекоми и други малки гръбначни, добити от земята или дърветата. Най-често птицата може да се види на или над горската почва, когато търси храна.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Синекрылая питта




Indian Pitta (Pitta brachyura)

ПРЕД ОРАЧА

Край нивите мирни вървим.
Орач над браздите в пот плава.
Ний сладко и умно гълчим
за песни, изкуство и слава.
 
Гълчим за наслади, блага,
що в дар от живота ще вземем
без пот и без мъка... Я чакай сега
пред тоз орач шапка да снемем!

ПЕСЕНТА НА ФЪРТУНАТА


               I

Фу! Фу!... Фучи, ечи
навън студений вятър,
нощта реве, бучи,
кат гробен свод мърчи,
черней небесний шатър.
 
Стъклата с шум трещят
от бясната фъртуна,
комините пищят,
врабци в гнезда трептят.
Лудей стихийна буна.
 
Кат юдин бесен рой
запели вихри ядни,
природата е в бой...
В поле настръхнал вой
от глутниците гладни.
 
               II
 
Във окъртената хижа
будна, на легло, вдовица,
         сред тъмница,
зъзне с трепетни дечица –
нейната любов и грижа.
 
Мамо, студ! – Ох, аз треперя!
– Спете, гълъбчета, спете,
         потърпете –
ний сме сиромаси клети –
утре дърва ще намеря.
 
Мръзнат чада с майка бедна.
Студ прониква през завивка,
         под покривка,
сън не дава, ни почивка.
Нощ – година, бурна, ледна...
 
               III
 
В салонът осветлен, богати,
с рой прелестни жени, моми,
оркестър весело гърми
       на валса фърковати.
Лъщят брилянти и труфила злати.
 
– Обичам те, о ангел мой! –
на валса в вихра той и́ шъпне,
а тя копнее, сладко тръпне...
       За бурний мраз и вой
щастливите в тоз дом са недостъпни.
 
       Лудее буйната игра,
       гърди пъхтят, лица алеят...
       Във въздуха се леят
       благоуханья тънки – до зора
завесите салонни ще светлеят...
 
               IV
 
Реве, бесней
навън стихия.
Живот гасней
в зла неволия.
На голий пол
клетник застива,
след тежка бол
навек заспива.
 
Ненавестен,
един оставен,
несъжален,
от свят забравен.
 
Снага хладней,
мъждят гледачи...
Фъртуна пей,
фъртуна плаче.
 
               V
 
В мирен сън, един до други,
в топъл кът, при мек въздух,
спят щастливите съпруги
на възглавници от пух.
 
Къщата пращи и тръпне,
снежний вятър като вей,
и шумът му сякаш шъпне,
на прегърнатите пей:
 
,,Спете! Моето бученье
пo услажда ваший сън.
Спете в сладко упоенье,
аз приспивам ви отвън."
 
               VI
 
На вятъра воят
шуми в пущинака,
един часовоят
недвижим бди в мрака.
 
Фъртуната бясна
лицето му брули
и дрямка опасна
очите му були.
 
Нощ бурна и ледна
и дълга кат век...
До утрина бледна
йощ има далек.
 
Той слуша унесен
как халата писка,
как нейний рев бесен
ту вий, ту се киска,
 
ту пей погребална
той песен, ту звук
от музика бална
достига дотук.
 
               VII
 
Фу!...Фучи в тъмата
хала снежна, зимна,
чува я палата
и хижата димна.
       Чува я болница,
       чува я тъмница.
 
Чува я беднякът,
недоял, зазъзнал,
чува я селякът,
на поле промръзнал;
       морният работник,
       гойният имотник.
 
Чуй я на живота
робът без покривка,
ситата охота
под топла завивка,
       забумкалата печка,
       огнището без клечка.
 
               VIII
 
Веявицата вей,
веявицата пей:
,,Таз нощ плачът ми гужда
в два лагера светът...
Приспива и събужда.
На охолност и нужда
размерите растат.
 
Усещат се бедите
по-силно тоя миг –
бедите, добрините...
Честитий по-честит е,
клетника – пo клетник.
 
Леглото богаташко
по-сладко е сега,
теглото сиромашко
расте в мраза, в снега.
 
Гласът ми нежно гали
богатите в света,
а в други гърди пали
гневът, ненавистта.
 
Кипят ожесточенья,
роптае дух и плът,
отчаяни решенья
зачеват ми в шумът.
 
Ридаят голотии,
бездомното пищи,
в студ охкат немотии
и деца, и бащи...
 
И техний сбран вик фърка
към свода, страшен, лют,
но моят рев му бърка
от бога да е чут!"
 
Веявицата вей,
веявицата пей.
 
София, 1899

ВИДЯХ ГО ПАК...

Видях го пак, видях го ази знамето
свето жалейно македонско черно
и с трепет красноречьето му нямото
разбрах го аз, покъртен бях безмерно.
 
Задрилски братя с ведно празнуваха
денят на избавленьето ни славен,
а там зад Рилазвякове се чуваха
оковни вопли на народ безправен.
 
Под сняг печалното вървеше шествие,
из улицата кална то вървеше...
Склоних глава, изпратих му приветствие,
сетих сълза, че буза ми гореше.
 
Отмина то без шум, кат погребение,
на Македония със образа високи
и светлий ден на нашто избавление
пред мене с траур се покри дълбоки.
 
София, 1900
 
Писано по случай шествието на македонската колония на 19 февруари 1900 г. из софийските улици.

РЕНТГЕНОВИТЕ ЛУЧИ

Със лучите, Рентген що откри,
чудо ново пред света представи:
тъмните тела прозрачни прави –
тайна в мрака веч не можеш скри.
 
Затова, щом чуя дума блага
ил съзра усмихнати очи,
иде ми да кажа аз веднага:
       дайте Рентгеновите лучи!
 
Ще ми се да видя зад словата
има ли от искреност следа,
колчем хубаво гълчат устата,
и душата казува ли: да!
От сърцето ли извира право
всяка дума, сладко що звучи?
Здравото на вярно ли е здраво?
       Дайте Рентгеновите лучи!
 
Ето оня строги проповедник
как върху пороците фучи,
сам чист, бял, като алпийски ледник...
Дайте Рентгеновите лучи!
А стидливата госпожа Гица?
Сe за чест, приличие гълчи –
наглед ангел, на слова светица:
       дайте Рентгеновите лучи!
 
Ето тоя родолюбец рядък:
за народа мисли и живей,
вечно за народа сълзи лей,
за народа сън не знае сладък.
Под таз обич силна що ечи?
Сърце жежко? Искрена ли нота
или вълча някоя охота?
       Дайте Рентгеновите лучи!
 
Вижте оня ратник идеален!
С идеал на знамето търчи.
Мрази власт, богатство – идол кален, –
дайте Рентгеновите лучи!
Там – друг рицар шумен за доброто,
за сюрмаси като лев ричи,
тях сънува той – а не креслото:
       дайте Рентгеновите лучи!
 
По трибуни, улици и друми –
купове на правдата жреци,
тътне въздух от високи думи
на народни ратници, борци.
А в душите? А в сърцата? Нощ е,
пълна тайна, нищо не личи...
Я светнете ми и тамо още,
       дайте Рентгеновите лучи!
 
София, 1900

ДА РАБОТИМ!

Да работим! Да работим смело:
с мишци, с нерви, с ръце и със ум;
нек се чуй у нази живо дело,
веселий на работата шум.
 
Да работим! Тази славна дума
нека екне кат камбанен звън,
нека стряска къщата и друма,
нека стресне спящий тежък сън.
 
Да работим! Нека дигнем знаме
с тая дума и вървим напред...
Труд! Спасеньето от робство там е,
идеал е той на новий свет.
 
Да работим! Имаме широки
поприща за славен труд,
бедност няма с него – срам жестоки,
няма стид под неговия скут.
 
Да работим! На бащите наши
добродетелта да продължим,
техний пот почтен да не ни плаши:
всичко ний на тоя пот дължим.
 
Да работим! Мързелът е страшен,
мръсен блуд с живота и с умът!
Мързелът е враг, другар всегдашен
на тегла, съюзник на срамът.
 
Да работим! Няма тук оръжье
по-велико, силно от труда,
само то е вярно и не лъже,
свят ломи, победно е всегда.
 
Да работим дружно и съгласно...
Час изгубен е изгубен век.
На живота във морето бясно
труд е наший Ноевий ковчег.
 
София, 1899

ПРОЛЕТ ИДЕ!

Пролет, пролет иде!
Златно минзухарче
над снега се види –
първото й другарче!
 
Скоро ще в полето
видя теменужка,
ще запей врабчето
за любов със дружка...
 
Иде тя към нази,
гостенката драга –
сещам я по тази
топлиница блага,
 
що така благатко
из въздух се лее,
по туй слънце сладко,
що тъй сладко грее,
 
по таз радост, дето
в цяла вей вселена,
по сърце ми клето,
дето тъй застена.
 
София, 1900

В ПРЕСЛАВСКИТЕ РАЗВАЛИНИ

Като се скитах в мъртвия Преслав,
в свещений прах на старата столица,
из гроб един пред мен изскокна прав
цар български с венец и багреница.
 
Познах го: бе великий Симеон.
– Аз десет века спах тук – той извика, –
кажи, що стана с моя славен трон?
Що стана ми държавата велика?
 
Поклон сторих, казaх. Той рече: – Жал!
А Томи, Охрид, Пинд? А Шар, а Сава?
– Те чужди са. – А аз ги бях владял!
Разграбена е моята държава!
 
В сегашната – аз бих се задушил,
за Симеона тясно тук е вече:
велик във гроба – тук се бих смалил!...
И той потъна в гроба, туй кат рече.
 
– О, стой! – със плач викнaх към царя аз,
пред чийто меч бе всичко треперало: –
О, стой! Кат има Симеон у нас,
и царството му негли би се сбрало.
 
София, 1900