Българската Бойна Слава

[Hatshepsut]

Подполковник Иван Сокачев


Подполковник Иван Сокачев (1887-1949)

На 7 ноември 1887г., е роден във Враца, Иван Ангелов Сокачев. Виден български писател с псевдоним Ален мак. Заминава на фронта още в първите дни на Балканската война, после участва и в Междусъюзническата.
През 1948г. Иван Сокачев е изправен пред съда с обвинение в ,,сътрудничество с фашистката власт". През септември той неочаквано е отзован от Австрия, където представлява България в преговорите за репарациите от войната, за да го арестуват в София. Задържан е в Дирекцията на милицията, а по-късно е изпратен в лагера ,,Богданов дол". Според спомени на близките му последната им среща с него е била в началото на 1949 г. След това са получили съобщение от началника на лагера, че Иван Сокачев се е обесил в последния ден на февруари, в резултат на психическа депресия. Според близките му истината е друга.
История на песента "Ален мак" написана от Иван Сокачев:
Ресторантчето ,,Дълбок зимник" край Орлов мост в София често се отбивал Димитър Благоев. Там веднъж той чул песента за аления мак. Развълнуван, помолил музикантите да я изпълнят няколко пъти. Започнал да я слуша всяка вечер, докато песента не излязла извън стените на заведението и била запята от хората като символ на надеждата за бъдещето.
Никой не е подозирал, че текстът на песента е създаден на фронта, през 1913 г., след един от боевете при Чаталджа, от офицера Иван Сокачев, в момент на дълбока носталгия по родината и близките. За пръв път то е публикувано в сборника ,,Войнишки другар", издаван в полка на самия Иван Сокачев. Когато авторът се връща от фронта, решава, че от това би станала чудесна песен и дава своето стихотворение на музикантите от оркестъра на софийската кръчма ,,Дълбок зимник", за да го претворят в песен. Те я включват в своя репертоар и така песента става достояние съвсем случайно на Димитър Благоев.
Завършва Военното училище, където учи с бъдещите генерали Владимир Стойчев и Крум Лекарски. В началото на август 1908г. е произведен в чин артилерийски подпоручик. До 1912г. служи във Втори артилерийски полк във Враца.
Като висш офицер от Българската армия, Сокачев е награден от маршал Толбухин за проявена лична храброст с орден "Александър Невски" - втора степен, който притежават малко българи. Той е представител на България в Комисията по репарациите във Виена, виден деятел на ловното движение, член на ръководството на Българския олимпийски комитет, представител на България в Международния ловен съвет, председател на Комитета за защита на природата и горите и първи председател на Българското киноложко дружество, общественик, журналист.
Голяма част от творчеството му е събрана в юбилейния сборник с над 714 страници разкази, фейлетони и студиа, посветени на любовта към природата, животните, лова, трудовата повинност и военното дело, издаден през 1939г. по случай 25-годишната му творческа, обществена и ловна дейност.
Военната кариера на Иван Сокачев преминава през всички войни, които България води до 1945г. Името му е свързвано и с дълголетната история на националното ловно движение. Той е инициатор и на създаването на Обща федерация на спортните организации в България.
Жизненият път на този необикновен българин, с изключително чувство за отговорност пред обществото и лично достойнство, на което той не изневерява през целия си живот, свършва през февруари 1949 г.

Асен Виденов


Иван Ангелов (Ангелакиев) Сокачев е български военен деец, спортен функционер и общественик, автор на известната песен ,,Ален мак" (1913).

Военната кариера на Иван Сокачев преминава през всички войни, които България води до 1945 г. Виден и деен общественик, деятел на ловното движение, писател (с псевдоним Ален мак), журналист.

Роден е в семейството на адвокат във Враца на 8 ноември 1887 г. Завършва Военното на Негово Величество училище, където учи с бъдещите генерали Владимир Стойчев и Крум Лекарски, като е произведен в чин подпоручик на 2 август 1908 г.

До 1912 г. служи във 2-ри артилерийски полк във Враца. Заминава на фронта още в първите дни на Балканската война (1912 – 1913), после участва в Междусъюзническата война (1913). Служи във Варненския укрепен пункт, а от 1922 г. е в 1-во артилерийско отделение. Същата година е уволнен от редовна военна служба.

Участва във войната на България срещу Нацистка Германия (1944 – 1945). Като старши офицер от Българската армия Сокачев е награден от маршал Толбухин за проявена лична храброст със съветския орден ,,Александър Невски" ІІ степен, с който са удостоени малко българи. Кавалер е и на други ордени, сред които германският Железен кръст и 2 ордена ,,За храброст".

Представител е на България в Комисията по репарациите във Виена след края на Втората световна война.

Военни звания: подпоручик (2 септември 1908), поручик (22 септември 1911), капитан (18 май 1915), майор (27 февруари 1918), подполковник.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Подполковник Иван Сокачев

[Hatshepsut]

Генерал Стефан Нерезов

Генерал Стефан Нерезов – командирът на Девета пехотна плевенска дивизия, загива при атентата в ,,Св. Неделя". Под неговото вещо командване дивизията записва редица блестящи победи над войските от Антантата, превръщайки се в една от най-боеспособните български части

На 12 ноември се навършват 155 години от рождението на генерал Стефан Нерезов –  командир на една от най-елитните ни военни части през Първата световна война – Девета пехотна плевенска дивизия.

Бъдещият славен военен деец е роден в Севлиево на 12 ноември 1867 г. в патриотично и родолюбиво семейство. Основно и средно образование получава в родния си град.

С голяма радост момчето посреща освобождението на България от турско робство през 1878 г., гледайки с възхита и преклонение нашите опълченци. Още оттогава в него са загнездва мисълта да се посвети на военната кариера в служба на Родината.

Когато през 1885 г. избухва Сръбско-българската война 18-годишният тогава младеж се записва като доброволец и се сражава храбро със сръбските нашественици. След края на войната постъпва във Военното училище в София. Завършва го през 1888 г. с отличие и е произведен в първи офицерски чин –  подпоручик.

По време на службата си в различни гарнизони на страната се изявява като отличен командир, поради което е изпратен да следва във Военната академия в Торино, Италия. През 1896 г. той се завръща в България, продължавайки строевата си военна служба.

Заради солидното му образование и добрата военна подготовка по време на Балканските войни е назначен за началник на Оперативния отдел, като същевременно е помощник-началник щаб на Действащата армия. Той тежко преживява националната катастрофа, сполетяла страната ни.

След влизането на България в Първата световна война през 1915 г. на страната на Централните сили генерал Нерезов е командир на Девета плевенска пехотна дивизия. Под неговото вещо командване тя записва редица блестящи победи над войските от Антантата, превръщайки се в една от най-боеспособните български части.

Следва ново назначение, като за кратко той е началник на взетата от сърбите Моравска военно-инспекционна област. От юли 1918 г. е командващ на Първа българска армия, с която се сражава до последните дни на войната.

Стефан Нерезов, като патриот и родолюбец е покрусен от новата катастрофа, застигнала страната ни през есента на 1918 г. Въпреки това той остава на служба във войската, като в периода 1920-1921 г. е назначен за началник-щаб на българската армия. През 1921 г. се уволнява и минава в запаса.

На 16 април 1925 г. генерал Нерезов отива на опелото в църквата ,,Света Неделя" на убития от комунистите запасен генерал Коста Георгиев. По време на службата се разнася страхотен взрив и куполът на храма се сгромолясва върху присъстващите. Загиват около 150 души, сред които и 12 видни български генерали.

Един от тях е севлиевски военен деец, участник във всички войни водени от България след освобождението и от османско владичество. Така от ръцете на комунистическите терористи загива един от изявените наши генерали, оставили с дейността си трайна диря в изграждането на българската армия и допринесли за нейната бойна слава.

Преживе за своята храброст  и командирски умения генерал Стефан Нерезов получава множество отличия и награди, сред които орден ,,За храброст" – II и III степен, орден ,,Свети Александър" – IV и V степен без мечове, орден ,,За военна заслуга" – I степен с военни отличия и орден ,,За заслуга" –  на обикновена лента.

https://www.desant.net/show-news/59359

[Hatshepsut]

Генерал-майор Иван Русев


Генерал-майор Иван Русев (1872-1945)
Източник: http://www.lostbulgaria.com/

📢 Днес се навършват 150 години от рождението на генерал-майор Иван Русев, роден на 15 ноември 1872 г. в Шумен. В рубриката ни "Военен календар" ви разказваме за него.

🔹Той завършва Военното училище в София (1892) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1900).

🔹 Служил е в 7-и пехотен преславски полк (1892 – 1897) и Оперативната секция в Щаба на армията (1900 – 1901).

🔹 Заема последователно длъжностите редактор на военните издания (1902 – 1903), началник-щаб на 2-ра бригада от 9-а пехотна плевенска дивизия (1904 – 1907), командир на дружина в 33-и пехотен свищовски полк (1907 – 1908), началник на мобилизационната част във Военното министерство (1908 – 1909), началник на Школата за запасни офицери (1910 – 1912).

🔹 През Балканската война (1912 – 1913) е началник-щаб на 8-а пехотна дивизия. Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като началник-щаб на 2-ра армия (1914 – 1916) и командир на 7-а (1916 – 1917) и 2-ра пехотна дивизия (1917 – 1918). На 20 октомври 1918 г. преминава в запаса.

🔹 Главен директор на Трудова повинност (1920 – 1921) и един от главните организатори на военния преврат през 1923 г.

🔹 От 1923 до 1926 г. е министър на вътрешните работи.

🔹 Осъден е от Народния съд на смърт като народен представител в ХХV ОНС (1940-1944). С решение №243 от 12 април 1996 г. на Върховния съд се признава за невинен.

📖 Автор е на ,,Движение напред на пехотния взвод" (1914), ,,Добро поле и 2-ра пехотна тракийска дивизия" (1921), ,,Осма пехотна тунджанска дивизия" (1921) във войната срещу турците 1912-1913" (1923), ,,Принос към историята на Втора армия във войната 1915-1918 г. Кн. І-ІІ" (1928).

Национален военно-исторически музей

Портретна фотография на Иван Русев, български военен и политик

Иван Атанасов Русев е български офицер, генерал-майор от генералщабното ведомство и политик от Демократическия сговор. Той е един от организаторите на Деветоюнския преврат и вътрешен министър след него (1923 – 1926).

Иван Русев е народен представител в XXI (1923 – 1927), XXII (1927 – 1931), XXIII (1931 – 1934) и XXV (1940 – 1944) Обикновено Народно събрание.

Биография

Иван Русев е роден на 15 ноември 1872 г. в Шумен. През 1892 г. завършва Военното на Негово Княжеско Височество училище, на 2 август е произведен в чин подпоручик и зачислен в 7-и пехотен преславски полк. На 2 август 1895 г. е произведен в чин поручик, през 1900 г. завършва Николаевската генералщабна академия и на 18 май с. г. е произведен в чин капитан. Служи в Оперативната секция на щаба на армията, на 18 май 1905 г. е произведен в чин майор, а от 1910 г. е подполковник. Последователно заема длъжностите началник на щаба на 2-ра бригада от 9-а пехотна плевенска дивизия, командир на дружина в 33-ти пехотен свищовски полк, началник на мобилизационни части и отделения и началник на Школата за запасни подпоручици.

Балкански войни

През Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913) е началник на щаба на 8-а пехотна тунджанска дивизия.

На 1 ноември 1913 г. е произведен в чин полковник и назначен за началник-щаб на 2-ра военноинспекционна област.

През Първата световна война (1915 – 1918) е началник-щаб на Втора българска армия (1914 – 1916), командир на 7-а пехотна рилска дивизия (1916 – 1917) и на 2-ра пехотна тракийска дивизия (1918), като на 30 май 1917 г. е произведен в чин генерал-майор. След демобилизацията се уволнява от армията.

На 23 юни 1920 е назначен за Главен директор на Трудова повинност, на която длъжност е до 20 май 1921 г. Активен член на Военния съюз и Народния сговор, Иван Русев е сред основните организатори на Деветоюнския преврат. След него той е вътрешен министър в двете правителства на Демократическия сговор, водени от Александър Цанков. Играе важна роля в пресичането на съпротивата на Българския земеделски народен съюз след преврата и в потушаването на Септемврийското въстание, както и в последвалите преследвания на комунисти. Критикува ВМРО заради монополизирането на Петричка област, а след 1928 г. година подкрепя крилото на протогеровистите.

След разделянето на Демократическия сговор през 1932 година се включва в Народното социално движение на Цанков, но през 1934 година го напуска.

След Деветосептемврийския преврат през 1944 година Иван Русев е осъден на смърт за участието си в XXV обикновено народно събрание и е разстрелян на 1 февруари 1945 година в София. Присъдата е отменена с Решение №243 на Върховния съд от 1996 година.

Военни звания

Подпоручик (2 август 1892)
Поручик (2 август 1895)
Капитан (18 май 1900)
Майор (18 май 1905)
Подполковник (1910)
Полковник (1 ноември 1913)
Генерал-майор (30 юни 1917)

Награди

Военен орден ,,За храброст" III и IV степен, 2-ри клас
Царски орден ,,Свети Александър" III степен с мечове по средата
Народен орден ,,За военна заслуга" II степен с военно отличие, IV степен с военна лента и V клас на обикновена лента
Орден ,,За заслуга"на обикновена лента

Библиография

,,Една година военна служба" (1911)
,,Движение напред на пехотния взвод" (1914)
,,Добро поле и 2-ра пех. Тракийска дивизия" (1921)
,,Осма пехотна Тунджанска дивизия във войната срещу турците (1912 – 1913)" (1923)
,,Учебник за подготовка на подофицери" (1927; в съавторство)
,,Принос към историята на Втора армия във войната 1915 – 1918 г." (1928)
,,Обществени и политически мисли" (1941)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Генерал-майор Иван Русев

[Hatshepsut]

От дълбочината на миналото, спомен за чест и слава!

106 години от разгрома на руските войски и отблъскването на тяхната "танкова атака" в боя при Балтаджещи - укрит и неописан от казионната истриография епизод от войната за освобождението на Добруджа през 1916г.
"Славните преславци показаха, че както умеят да вървят стремително в атака, тъй също знаят и да остават непоколебимо на пунктовете, издадени и изложени под най-силен кръстосан артилерийски огън, и срещу ужасния устрем на руските войски." - генерал Стефан Тошев - командващ 3-та Българска армия.
От 30 ноември до 2 декември 1916 г. се провежда едно от кръвопролитните сражения на Добруджанския фронт, съпътствано от руска "танкова" атака и последвано от пленяване на вражески "танк", т.е. брониран автомобил.
Ето как се стига до тази знаменита българска победа над руските нашественици в Добруджа.
В средата на ноември 1916 г. част от полковете на 4-та пехотна Преславска дивизия заемат отбранителна позиция в околностите на село Балтаджещи, където отблъскват последния опит за контранастъпление на противниковите войски в Добруджа.
На 30 ноември 1916г. руските войски започват своите стремителни атаки срещу 4-та пехотна Преславска дивизия, които продължават с характерния за тях устрем и на 1 и 2 декември 1916г.
Позицията на 19-ти пехотен Шуменски полк, който изнася тежестта на тридневните боеве, е в района на силно издадената напред кота 234 до село Балтаджещи, като вдясно от него е разположен 31-ви пехотен Варненски полк, а вляво са 47-и пехотен и 48-и пехотен полкове.
В продължение на няколко дни българските окопи са подложени на непрекъснат обстрел от тежката руска артилерия и са буквално сринати от руските тежки фугасни снаряди. Руснаците атакуват дори с бронирани автомобили (танкове), въоръжени с картечници зад които се движи гъста маса руска пехота.
Срещу българските войски настъпват целите 9-та и 10-та Сибирски дивизии и части от 61-ва руска дивизия. Дневникът за военните действия на 19-ти пехотен Шуменски полк информира, че в 16.00 ч. на 30 ноември 1916г. започва раздвижване на противника, което до 16.30ч. преминава в настъпление.
Българските войници обаче не трепват. Връхлитащите руски войски са посрещнати със силен пехотен и артилерийски огън от наша страна. Малки групи руски войници успяват да минат огнената завеса и да се промъкнат през телените мрежи, за да бъдат унищожени до крак с огън и нож.
Пред фронта на 3-та дружина на 19-ти Шуменски полк се появява несрещана дотогава противникова военна техника - два бронирани автомобила "Остин", придружавани от гъсти редици пехота.
Посрещнати са с ожесточена картечна и пушечна стрелба и обстрелвани от българската артилерия те са принудени да се изтеглят, успявайки преди това да нанесат сериозни поражения сред бранителите. При отблъскването на тази атака от полка са убити 1 подофицер и 17 войници, ранени са общо 323, контузени 181 и неизвестно пропаднали 2 души.
Други документи на дивизията съобщават за появили се общо 4 бойни машини пред фронта на 19-ти пехотен Шуменски полк и съседния му вляво 47-и пехотен полк.
В историята на 2-ри тежък артилерийски полк, участвал в същото сражение, се споменава, че първите два "танка" са напреднали в посока на позицията на 47-и пехотен полк и са били поразени от артилерията, а другите два са се насочили към кота 234. Според същата история по-късно единият от засегнатите бронирани автобмобили е бил довлечен до телените мрежи, а другият не е бил в състояние за изтегляне.
На следващия ден настъплението на противника е подновено и с големи усилия е отбито около 14 ч. и 40 минути. Само на 1 декември 1916г. 4-та Преславска дивизия отблъсква цели пет последователни руски атаки!
Упоритата българска отбрана принуждава руското командване да концентрира силите си срещу 19-ти пехотен Шуменски полк в нощно настъпление, като в 18.00ч. на 2 декември1916г. освен основните сили, е вкаран и резервът (38-и Сибирски полк), който е насочен в атака само срещу кота 234. Посрещнат е с убийствен огън и настъпващите редици са почти напълно унищожени. По данни на пленници, в отстъпление са се спасили едва около 1/5 от атакуващите.
В крайна смерка позициите на преславските полкове се оказват непробиваеми за руснаците, независимо от отслабването им с отнемането на 8-и Приморски полк, изпратен в Македония и атаката на противника с участието на цялата 10-та Сибирска дивизия.
На следващия ден 3 декември 1916г. напред са изпратени малки български групи, за да заринат в изкопаните неприятелски окопи разпръснатите по полето около 700 противникови трупа. Пред мрежите са и двата изоставени руски бронирани автомобила.
Същия ден е назначена една команда от 3-та пионерна рота начело с поручик Иван Терзиев, на която е възложено да измъкне и закара в тила двете повредени неприятелски машини. Командата успява да изтегли само единия автомобил "Скобелев", който същия ден е откаран в Балтаджещи.
За тези победоносни боеве генерал Стефан Тошев пише в спомените си следното:
"Славните преславци показаха, че както умеят да вървят стремително в атака, тъй също знаят и да остават непоколебимо на пунктовете, издадени и изложени под най-силен кръстосан артилерийски огън, и срещу ужасния устрем на руските войски."

Янко Гочев

Руска бойна машина, пленена от Българската армия в Добруджа по време на Първата световна война (1916)
 Оцветена фотография от Royal Bulgaria in color

[Hatshepsut]

Майор Георги Радков


Майор Георги Радков (1889-1945)

На 12 декември 1889 година е роден Георги Русев Радков. Един от най-великите български военни, офицер, майор от артилерията, изтрит от нашата история и убит от безродните комунистически престъпници и подлоги на поробителите от Москва. Легендарен герой от морския бой с отряд бойни кораби на Руския черноморски флот край Балчик през декември 1916г.
По времето на тоталитарното комунистическо управление, морският бой и разгрома на руските войски в Добруджа през Първата световна война умишлено не се разглеждаха и анализираха от българската марксичестка историография, останаха неизвестни за широката общественост, а с това бе забравено и името на този доблестен офицер от бреговата артилерия. След деветосептемврийския преврат от 1944г. е осъден от ''антиНароден'' съд и разстрелян от комунистите край Врачанския затвор.
В град Балчик е наименуван площад ,,Капитан Георги Радков", носещ името на защитника на града. На площада от Община Балчик е издигнат паметник на българската брегова артилерия с предоставеното за временно ползване от Военноморския музей във Варна 100 mm морско оръдие ,,Шнайдер".
Роден е на 12 декември 1889г. в Разград, в семейството на полковник Руси Радков и Руска Цонева. Бащата е с богата биография на офицер – завършил е Военното училище в София, доброволец е в Сръбско-българската война (1885), работи във Военно министерство, завършва Генералщабната академия в Торино, Италия. По време на Балканската война е командир на 44 пехотен полк, участвал при обсадата на Одрин.
Капитан Радков завършва през 1909г. Военното училище, произведен е в чин подпоручик и е назначен в 1-ви артилерийски полк в Разград. По спомени на сестра му, Г. Радков е всестранно развита личност – притежава ораторска дарба, владее италиански, френски, английски, немски и руски език, интересува се от музика и свири добре на цигулка. През 1912г. Г. Радков е произведен в чин поручик, а пагоните на капитан получава през есента на 1915г. С подчинените си поддържа добри отношения и когато се налага умее да ги вдъхновява, за което се ползва с тяхното доверие.

Военната биография на капитан Георги Радков е тясно свързана с бойния път, изминат от Българската армия по време на трите войни за национално обединение. Като офицер от артилерията участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Изпълнявайки войнския си дълг, воюва последователно с турци, гърци и сърби, а в края на 1916г. за защита на морските брегове на България се бие и с руснаци. Първоначално служи нато адютант на командира на Първи нескорострелен артилерийски полк. Участва в боевете за овладяване на Лозенград, Бунар Хисар и при Чаталджа, както и в обсадата и превземането на Одрин. От декември 1913 до януари 1915г. служи в бреговата артилерия във Варна.
През Първата световна война, капитан Радков е командир на 150 mm скорострелна гаубична батарея от Видинския тежък артилерийски полк. Неговите артилеристи демонстрират добра бойна подготовка, водейки точен огън по противника, с което е сломена сръбската отбрана при редутите Гарваново било и Връшка чука в средата на октомври 1915г.
През лятото на 1916г. е назначен за командир на батарея от южната артилерийска група, защитаваща Варна. На 7 и на 9 септември 1916г. черноморският град Балчик става обект на два корабни артилерийски удара, нанесени от ескадрени миноносци на руския черноморски флот. При тези нападения на противника е опожарена и унищожена индустриална перла на Балчик – мелницата на Анонимното индустриално дружество – най-голямата по онова време в България. По решение на командването в края на октомври 100 mm морска батарея, разположена на н. Галата и командвана от капитан Радков, е преместена на открита огнева позиция на около 2 km източно от Балчик.
В българската военноморска история две събития са особено важни с мащабите и резултатите си. Това са торпилирането на крайцера ,,Хамидие" и морският бой при Балчик през декември 1916г. Нападението за бомбардирането на Балчик е съпроводено с героичен отпор срещу отряда бойни кораби на руския черноморски флот от разнообразни средства за защита. Проведено е истински морски бой с използването на подводница, атаки от водосамолети и активно участие на брегова артилерия и всичко това при крайно неблагоприятно съотношение на силите.
След двете бомбардировки на Балчик на 7 и 9 септември 1916г., на 13 декември 1916г. сутринта отряд руски бойни кораби в състав крайцерът ,,Память Меркурия" и ескадрените миноносци ,,Громкий" и ,,Счастливый" отново приближават Балчик. Флагманският кораб ,,Память Меркурия" се намира между двата ескадрени миноносеца. Той има водоизместване 7428 t. Въоръжен е с 30 оръдия, от които с главен калибър 152 mm – 16 броя. Разположението им е такова, че позволява 10 от тях да водят огън едновременно по една цел. Двата бойни кораба, съпровождащи руския крайцер, са ескадрените миноносци ,,Громкий" и ,,Счастливый". Те са тип ,,Новик". Артилерийското им въоръжение се състои от 3 бр – 102 mm (главен калибър) и 2бр -47 mm зенитни оръдия (от 1916 г.). На борда им са монтирани пет двутръбни торпедни апарата.

Бреговата батарея защитаваща Балчик, е преместена дни преди това от Варна. Батареята е известна и с името ,,Света Троица", на името на съществуващият тогава манастирски параклис край Галата, където тя е разположена преди преместването в Балчик. Състои се от две 100 mm Д-50 морски оръдия, производство на френската фирма ,,Шнайдер" (,,Schneider"). Далекобойността им е 8 km. В това отношение оръдията от главния калибър на неприятелския крайцер и съпровождащите го есминци ги превъзхождат. Теглото на един снаряд от оръдията на батареята е 22 kg, а техническата скорострелност е един изстрел в минута. Следователно огневата производителност за 1 минута е един залп с тегло 44 kg. Личният състав на батареята включва 37 души. Командир е капитан Георги Радков, тогава на 27 години. Нито войниците нито техния командир са участвали в морски бой и имат практически опит за това. По време на боя батареята изстрелва по противника 186 снаряда (обикновени гранати – 130, бронебойни гранати – 44, и шрапнели – 12). В бойния дневник е отбелязано, че руският крайцер е улучен от 4 – 5 снаряда. В руски публикации се отбелязва, че 100 mm брегова батарея стреля добре. Батареята открива огън по челния ескадрен миноносец от дистанция 5200 m. Той започва да се отдалечава с пълен ход, докато излиза от нейния обсег и повече не се приближава на изстрелно разстояние. Батареята пренася огъня си по крайцера и с прекъсване води артилерийски двубой с него, когато противникът се отдалечава към нос Калиакра. С точната си стрелба бреговата батарея привлича огъня на противника върху себе си. Водейки артилерийски двубой с флагманския крайцер на неприятеля, тя го отвлича от изпълнение на основната му огнева задача – да нанесе максимални поражения на сградния фонд на Балчик. Така проявявайки героизъм и с риск на живота си артилеристите на капитан Радков предпазват града от по-големи разрушения. Командирските качества на капитан Радков се изявяват по убедителен начин и неговите артилеристи се противопоставят на противника успешно с бреговата батарея, която е с 20 пъти по-малко на брой оръдия и 100 пъти по-малка огнева мощ от тази на руския флот.
Със заповед на неговия началник, на 31 декември 1916г. той е назначен за командир на 240 mm батарея, която познава добре, тъй като преди това е служил там.
Капитан Радков е своеобразен носител на най-добрите професионални качества на българския офицерски корпус.
През 1920г. майор Радков е уволнен от служба. В продължение на около една година до 15 октомври 1921г. е на дипломатическа работа, изпълнявайки длъжността втори секретар при българските легации в Лондон, Париж и Рим. През 1922г. Г. Радков вече в България, постъпва на работа в Българо-италианската банка в София. Около 1928 – 29г. се премества със семейството си в Русе. През тридесетте години на миналия век Георги Радков служи в Трудовите войски. Когато постъпва в Трудови войски, той е член на БЗНС. През периода 1940-1944г. заема различни длъжности в тогавашната изпълнителна власт. През 1940-1941г. той е кмет на Девин, с. Костенец-Ихтиманско. След това е командирован за околийски управител на Охрид. На 23.I.1943г. е назначен за околийски управител на Оряхово. По негова молба е освободен от тази длъжност на 19 март 1944г.
След 9 септември 1944 година е арестуван и съден. На 23 март 1945г. четвъртият състав на Народния съд на Врачанска област – гр. Оряхово го осъжда на смърт заедно с още 7 обвиняеми. В 21 ч. 30 мин. вечерта на същия ден, на 200 крачки югозападно от изхода на Врачанския затвор Георги Радков и останалите обвиняеми са разстреляни. В правото си на последна дума той казва:

"През цялата си служба като околийски управител абсолютно никому зло не съм желал и зло не съм сторил, никой не е арестуван или преследван по мое нареждане. Нямам никакви вулгарни или користни прояви".
Във връзка с преименуването на площад в Балчик на неговото име и откриването на паметник на артилеристите защитници на града, в архива на Министерството на вътрешните работи е извършено проучване на всички документи, имащи отношение към наказателното дело, повдигнато срещу Г. Радков от Народния съд. Не са открити никакви свидетелства, уличаващи го в политическо преследване или репресиране на нелегални или техни роднини и близки. Най-общо отправените срещу него обвинения, въз основа на които е издадена присъдата, се свеждат до това, че е провеждал политика на тогавашното управляващо правителство.
В своя молба до Врачанския областен народен съд от 5 февруари 1945г. Г. Радков моли да бъдат допуснати и призовани за разпит по повдигнато срещу него наказателно дело пет свидетели.
След многократни постъпки пред съответните инстанции, благодарение на настойчивите и последователни усилия на дъщеря му Лиляна Станилова, той е реабилитиран. С определение № 986 от 4 юни 2007г. на Окръжен съд – Враца, неговата съдебна реабилитация става юридически факт.
До включването на България в Първата световна война офицерът Георги Радков е кавалер на орден За военна заслуга V ст. на военна лента и орден ,,Св. Александър". През 1917г. за героичния отпор, даден на отряда руски кораби, капитан Радков е удостоен с военен орден За храброст IV ст. II клас и с германски Железен кръст II ст.

АСЕН ВИДЕНОВ

Подвигът на капитан Радков и спасяването на Балчик

Ние българите сме странен народ. Историята ни е наситена с многобройни примери на героизъм, но ние често забравяме това и продължаваме развитието на нашата национална амнезия. Със следващите редове ще се опитаме да излезем от това състояние, разказвайки историята на един забравен герой, който навярно е помнен само от жителите на Североизточна България. Става дума за капитан Георги Радков – човекът, който по време на Първата световна война спасява Балчик от пълно разрушение.

Още с влизането на България в Първата световна война през октомври 1916 година, главните сили на Антантата решават да респектират новия си враг и координират своите действия, подлагайки на разрушителни бомбардировки българското беломорско и черноморско крайбрежие. Ударът, нанесен от англо-френския съюзнически флот върху беломорските ни пристанища е изненадващ и предизвиква гневна реакция сред обществото ни. А когато няколко дни по-късно руски кораби започват да бомбардират Варна, българите са потресени. Като отговор на тази агресия, за кратко дори храм-паметникът ,,Св. Александър Невски" е преименуван на ,,Св. Св. Кирил и Методий".

Георги Радков (1921г.)

След като през 1916 година България започва война с Румъния, руските бомбардировки по Черноморието ни зачестяват. С блестяща десантна операция на 5 септември 1916 година българският флот овладява Балчик. Градът е важен за снабдяването на Трета българска армия, воюваща в Добруджа. Това кара руския флот да предприеме действия срещу селището. Така на 7 и 9 септември 1916 година, без да срещнат съпротива, руски кораби откриват огън по града, нанасяйки значителни щети. Разрушени са множество сгради, сред които най-голямата мелница в България. Българското командване решава да постави брегова артилерийска позиция край Балчик. Преместена е една батарея от Варна под командването на капитан Георги Радков.

Георги Радков е роден в Разград през 1889 година в семейството на военен. Като артилерист взема участие в едни от най-важните битки през Балканската война – при Лозенград, Бунар Хисар, Одрин, Чаталджа. За около година служи в бреговата артилерия във Варна. През Първата световна война участва в разгрома на Сърбия като командир на гаубична батарея от Видинския тежък артилерийски полк. През лятото на 1916 година е назначен за командир на батареята, която през есента е преместена край Балчик.

Подобно на ген. Колев, кап. Радков изпитва естествените за всеки българин чувства на признателност към Русия и руския народ, за което свидетелства личният му дневник от годините във Военното училище:

,,Русите проливаха толкова кръв за нас, сложиха костите си за да извоюват нашата свобода, и ето че сполучиха и изведнъж, като че ли всичко пропадна с Берлински договор, ако мога така да се изразя."

Страшилището ,,Память Меркурия"

На 12 декември 1916 година, след като вече България е освободила Добруджа, Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България) правят официално предложение за спиране на войната и възстановяване на мира в Европа. Вместо да даде положителен отговор, Руската империя заповядва на своя флот поредна атака над българското крайбрежие. На 13 декември три руски бойни кораба се насочват към Балчик (към този момент България  е спечелила войната в Добруджа, т.е. атаката е стратегически необоснована и има за цел сплашване на българското население). Превъзходството на руските сили е смазващо – само флагманският кораб ,,Память Меркурия" е в състояние за минута да изстреля снаряди с общо тегло, надвишаващо 70 пъти това, с което бреговата артилерия може да му отвърне. Общата огнева мощ на трите руски кораба превъзхожда тази на българската артилерия 100 пъти...

Въпреки явното превъзходство на противника и липсата на опит, кап. Радков проявява самообладание и успява да мотивира своите артилеристи. Те откриват огън срещу руските кораби и така отвличат вниманието им от града. При невероятно трудни условия – руските снаряди избухват на метри от батареята, артилеристите проявяват нечувано мъжество и всеотдайност. Бреговите оръдия, според фабричните си специфики, са в състояние да произвеждат по един изстрел за минута, но нашите артилеристи успяват да произвеждат по един изстрел на всеки четиридесет секунди. На практика техните снаряди не би трябвало да нанасят поражения по дебелата броня на ,,Память Меркурия", но българите успяват да направят няколко точни попадения. Предизвикват взрив на кърмата на крайцера, което кара руската флотилия да се оттегли. В защитата на Балчик участват също водосамолети и първата българска подводница UB-18. Балчик търпи сериозни поражения. Има жертви и сред мирното население. На практика всеки изстрелян снаряд означава точно попадение, тъй като градът е амфитеатрално разположен и гъсто застроен. Ожесточеният отпор на българската брегова артилерия обаче го спасява от пълно разрушение.

Площад ,,кап. Георги Радков" в днешен Балчик

След войната съдбата е немилостива към кап. Радков – героя от Балчик. Макар и за кратко да заема дипломатически длъжности, той е свързан с БЗНС и след преврата от 9 юни 1923 година е арестуван и пребит от новата власт. След атентата в черквата ,,Св. Неделя" е арестуван отново.

През 30-те години обстановката в страната се нормализира и правителството оценява заложбите на офицера, който има богат опит и владее пет езика. Кап. Радков служи в строителни войски. Назначаван е за кмет и околийски управител в различни селища. Именно като околийски управител на Оряхово го заварва деветосептемврийският преврат. Въпреки връзките му със земеделското правителство, въпреки репресиите, на които го подлага правителството на Александър Цанков и най-вече въпреки проявения героизъм в трите войни за национално обединение, ,,Народният" съд го привлича като обвиняем и го осъжда на смърт. Присъдата е изпълнена на 25 март 1945 година.

През 2007 година офицерът е посмъртно амнистиран. Днес централният площад в Балчик, носи името ,,Кап. Георги Радков". Подвигът на кап. Радков и на подчинените му, макар и да не е широко е известен, завинаги остава в паметта на признателните жители на Балчик.

Автор: Огнян Янков

https://bulgarianhistory.org/podvigat-na-kapitan-radkov/

[Hatshepsut]

Генерал Данаил Николаев - Патриархът на българското войнство

Филм за опълченеца и основоположник на непобедимата българска армия.

[Hatshepsut]

"Историята оживява" - ген. Иван Колев (епизод 16)

Шестнадесетото издание от втория сезон на съвместната рубрика на сдружение "Българска история" и телевизия BiT.

[Hatshepsut]

"Историята оживява" - ген. Михаил Савов (епизод 22)

[Hatshepsut]

Родолюбци почетоха с панихида паметта на ген. Тодор Кантарджиев

Днес на гроба на прославения генерал Тодор Кантарджиев бе отслужена панихида по случай 78 години от неговата смърт. Въпреки студеното време, родолюбци се събраха, за да почетат паметта на командир на Сборната дивизия през Първата световна война. Организацията на панихидата бе дело на познатия на много хора истински български патриот Валентин Симеонов.

"И той е от забравените български генерали, защото е бил изключителен патриот, воювал и в трите войни за национално обединение - Сръбско българска, Балкански и Първата световна война. И е побеждавал много противници, включително и руски генерали, предвождали даже и прочутите руски казаци. Няколко пъти  раняван, многократно награждаван, обичан и от войници и от народа. И един от малкото наши герои, който се заема да опише събитията, които е преживял през тези войни", родолюбецът-изследовател Никола Григоров във Фейсбук.

"За да се помнят и героите, участвали в тези войни и техните подвизи. И безкрайната им любов към нашата татковина България. За да я имаме нашата славна история. Накрая завършва своята летописна дейност с прекрасна биография за легендарния Чакър войвода от Самоков. Дълбок поклон и вечна му памет", казва още Григоров.

https://faktor.bg/bg/articles/rodolyubtsi-pochetoha-pametta-na-gen-todor-kantardzhiev

[Hatshepsut]

Полковник Каварналиев – баща, командир, родолюбец


Полковник Константин Каварналиев (1866-1913)

Втоплата вечер на 23 юни 1913 година кипи битката за Дойран. Малобройните български защитници на позицията устояват с твърдост на атаките на многократно превъзхождащите ги гръцки части. Артилерийският огън на противника коси редиците на българите, разорава плитките им окопи, кръв напоява земята около езерото. Зад бойната линия, близо до брега, е положен един български офицер – той е смъртно ранен, около него са малко на брой негови подчинени. Всички останали са в бойния ред на защитниците.

– Поручик Дуров! – отронва раненият.

– Слушам, господин полковник! – отзовава се млад адютант.

– Тръгни по пътя към София и дори да срещнеш един български войник, прати го, за да го туря в боя! – нарежда раненият и отпуска глава.

Това са последните му думи. Не след дълго сърцето на офицера спира да тупти завинаги. Присъстващите свалят шапки и казват Господнята молитва за душата на своя командир. Неговото име е Константин Каварналиев – любим началник на своите войници, офицер с голямо българско сърце, бележита личност. Смъртта му го превръща във вечна легенда за българите, а героичните му подвизи хвърлят светлина върху пътя на тези чеда на нашия народ, които се посвещават на предана и безкористна служба на Отечеството.

Полковник Каварналиев е един от плеядата светли синове на България, които с ума, сърцето и волята си изграждат здравите основи на родната войска и подготвят бляскавите победи по бойните полета на войните за национално Обединение.

Роден в Шумен през 1866 година, Константин отрано е привлечен от военното поприще и е приет във Военното училище в София през 1882 година, а по случай Съединението е произведен в чин портупей-юнкер и е зачислен в Пети пехотен Дунавски полк. С полка си е включен в Източния отряд край турската граница. Само на 19 години е, когато през 1885 година вероломното нападение на Сърбия над България го отвежда на бойното поле за първи път. Краят на войната го заварва като подпоручик.

След войната е върнат във Военното училище, за да довърши обучението си. След положен изпит е изпратен в Генералщабната академия в Брюксел, а по-късно е прехвърлен да учи в Генералщабната академия в Торино, Италия. Завършва през 1897 година и е приведен като офицер в 2-ри артилерийски полк във Враца. През 1900 година артилеристът става пехотинец — приведен е в Шеста пехотна Бдинска дивизия, където е командир на дружина в 35 пехотен Врачански полк, а след това е началник-щаб на Втора бригада на Бдинската дивизия.

През 1900 година се венчава за Елена Попова, дъщеря на известния русенец Стоил Попов, а през 1903 година се раждат двете им деца Веселина и Костадинка. Личното му щастие е съчетано и с израстване в службата — произведен е в чин майор през май 1900 година, а в чин подполковник през 1904 година. За по-малко от година през 1907 година е командир на 15-ти пехотен Ломски полк в Белоградчик, а след това е прехвърлен в Русе като началник-щаб на Пета пехотна Дунавска дивизия, като малко по-късно е произведен в чин полковник.

Каварналиев завършва трети във випуска си през 1888 година и е назначен в 4–ти артилерийски полк, където служи до 1892 година.

Бързото му изкачване по служебната стълбица не е най-важно. Константин Каварналиев е изключителен военен педагог и сърцевед, като не жали усилия да подготви добре своите войници и офицери за бъдещата война. Воден от Суворовската максима ,,Повече пот в учението, по-малко кръв в боя", като командир на Ломския полк избира ново, по-подходящо място за летния лагер на войниците. Не се отделя от подчинените си при упражненията. С бащинска усмивка, но строг и сериозен, той прави разбори през почивките, посочва добрите и лошите моменти на участниците. Освен образцов офицер, той пише и издава книги и упътвания за тактическа подготовка на офицерите от артилерията и пехотата, като за основа му служи натрупания опит като щабен и строеви офицер.

Настъпва времето за борба за постигане на националния идеал. На 5 октомври 1912 година България обявява война на Османската империя. Пета пехотна Дунавска дивизия под командването на генерал Павел Христов и началник-щаб полковник Константин Каварналиев е в състава на Трета армия с командващ генерал Радко Димитриев. Дивизията се сражава геройски в битките за Лозенград и се проявява особено при Бунархисар. На 15 октомври 1912 година Пета дивизия е изпратена без разузнаване в района на Бунархисар и приема срещен бой с многократно превъзхождащ противник.

Оказва се, че това е невралгичен момент от войната — противниковите части са насочени в стика между българските Първа и Трета армии и разкъсването на фронта би довело до тежки загуби. Генерал Христов заповядва на дивизията си да задържи позицията на всяка цена и тогава получава телеграма от генерал Димитриев ,,Умрете с дивизията на място. Нито крачка назад. На добър час!", генерал Христов се усмихва — заповедта не е необходима. Дунавци и техните командири удържат позицията с цената на много тежки загуби, с цената на много българска кръв. България излиза като победител от войната.

През пролетта на 1913 година полковник Каварналиев е назначен за командир на Трета бригада на Трета пехотна Балканска дивизия под командването на генерал Иван Сарафов. През май 1913 година бригадата е съсредоточена близо до Дойранското езеро. С настъплението на българските Втора и Четвърта армия е дадено началото на Междусъюзническата война. Бригадата на Каварналиев настъпва към Гевгели и след кратък бой завзема моста на Вардар, а страничното бригадно прикритие осигурява Калиновското дефиле и пази фланга на другарите им от Втора бригада на полковник Рибаров, която защитава Кукуш. Неравната битка при Калиновското дефиле се води три дни и коства много жертви на защитниците от Трета бригада.

Един български полк срещу една гръцка дивизия — героични битки! Българите не губят битката при Калиново, а се изтеглят към Дойран след прекратяването на защитата на Кукуш.

Полковник Каварналиев е решен да задържи позицията, знаейки, че смъртта е близо. На 22 юни гръцката Десета дивизия превзема връх Хисар и надвисват опасно над десния фланг на Каварналиев, а други две дивизии напредват от Кукуш. Полковникът е спокоен, не трепва, не се поддава на емоции — идва момент, в който да покаже силата на своя дух. Победа над противника е илюзия, единствената възможност — да се умре с чест. Позицията при Дойран е набързо приготвена, артилерията е малко — само 6 батареи. Гръцкото превъзходство в жива сила и артилерия е неколкократно, гръцката артилерия насочва унищожителния си огън срещу българските окопи. Редовете на защитниците се топят, когато две дружини от Втора бригада на Бдинската дивизия се появяват на бойното поле и атакуват връх Хисар, спирайки вражеското настъпление.

На следващия ден три гръцки дивизии настъпват стремително срещу Дойранската позиция, а гръцката артилерия открива убийствен огън по смелите балканци на Каварналиев. Поддръжки няма, всички са в бойния ред на бригадата. Атаките на противника следват една след друга. Защитниците на дойранската позиция се топят, артилерията разорава българските окопи. За отстъпление никой не мисли, всички се държат храбро, когато гъстите вериги на гръцката атака заплашват да залеят българите. Виждайки опасността, Каварналиев излиза от командния си пункт и с думите ,,Аз на грък гръб не давам" с пушка в ръка повежда контраатака ,,на нож". Увлича останалите живи войници и офицери в безумно смело контранастъпление. Сякаш нови сили се вливат в жилите на малобройните дойрански защитници. Чуват се прегракнали викове ,,Напред! След командира, момчета!" и нашите войници се спускат след своя комендир. Уплашени, гърците отстъпват и позицията е спасена.

От десния фланг на българските позиции се чува ,,Ура!" и ,,Шуми Марица" — това са 15 и 35 полкове от Бдинската дивизия, които пристигат на бойното поле и атакуват левофланговите части на гърците. Натискът върху бригадата на Каварналиев е отслабен.

— Ранен сте, господин полковник! — възкликва един войник и сочи краката на Каварналиев. От десния крак на полковника се стича кръв. — Да извикаме санитари!

— Нищо ми няма, оставам с вас тук, младо! — отвръща Каварналиев.

Не след дълго идват санитари и установяват, че раната на командира е смъртоносна — прекъсната е важна артерия. Верният син на България изпълнява докрай своя дълг и привечер умира от раните си край брега на Дойранското езеро. Погребан е в скромен, набързо приготвен гроб, сред свои войници. Посмъртно е произведен в чин генерал-майор. През 1916 година командването на Девета пехотна Плевенска дивизия решава да издигне паметник на лобното място на Каварналиев, паметникът е открит с прочувствена реч от подполковник Дрангов. Ето какво пише големият български писател Стилиян Чилингиров, обръщайки се към войниците от Единадесета пехотна Македонска дивизия, които също се прекланят пред подвига на Каварналиев на лобното му място:

,,По-низко главите! Допрете чела до тая земя, осветена с кръвта на славния герой. Той знае, че вие сте тук, той чува милата си родна реч, той се радва заедно с вас, че скъпата ви татковина е свободна, че не напразно се проля неговата кръв.

Вечная памет!"

Паметникът на доблестния герой е взривен през 1966 година от режима на Титова Югославия. Отломките от красивия паметник и до днес лежат като тъжно доказателство, че не всички хора споделят Дебеляновото ,,мъртвият не ни е враг".  Въпреки многократните молби на официалните български власти, все още няма разрешение от властите в Република Македония за възстановяване на паметника. Може би някой ден паметникът отново гордо ще се извиси над бреговете на Дойранското езеро и ще ни припомни онова дълбоко изстрадано, но толкова българско и Ботево ,,Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира".

https://bulgarianhistory.org/kavarnaliev-polkovnik-chovek-rodolubec/