Западнитѣ български покрайнини

[Hatshepsut]

НЬОЙСКИЯТ МИРЕН ДОГОВОР И ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ

След Първата световна война на България е наложен жесток мирен договор, който българския народ и правителство намират за несправедлив. Решителна роля за неговата подготовка играят Франция и Англия, подтиквани от Сърбия, Гърция и Румъния. В дискусиите при подготовката на този договор, САЩ заемат друга позиция. Президентът Удроу Уйлсън заявява необходимостта от подписване на мир без задоволяване на несправедливи искания за присвояване на чужди територии като "наказание". "Никой мир не може да бъде траен - заявява президентът Уйлсън - ако допусне да се прехвърлят народите от ръка на ръка като вещи". На тези заседания САЩ решително поддържат справедливата кауза на победените страни в това число и на България, против останалите сили от Съглашението, инспирирани от прекомерните искания на Сърбия. По-късно Конгресът на САЩ отказва ратифицирането на Ньойския и останалите договори от т.нар. Версайска система.Създаденото на 1 декември 1918 г. Кралство на сърбите, хърватите и словените (КСХС), поема щафетата от Кралство Сърбия с нейните претенции, като се стреми да присъедини обширни територии от Западна България.


2.1. Претенциите на КСХС спрямо България.

Претенциите на КСХС се изразяват в желание да се присъединят градовете Видин, Кула, Белоградчик, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил, Петрич, Цариброд, Босилеград с прилежащите им землища, части покрай р. Тимок. Всички тези земи стават известни като Западни Покрайнини. КСХС претендира и за териториите около гр. Струмица и полага огромни усилия, за да убеди своите покровители, че икономическите интереси налагат да получи още и Пернишкия каменовъглен басейн.

Желанието на КСХС да присъедини Западните Покрайнини се оправдава със "стратегически" и "етнически" съображения. За целта предлагат фалшифицирани карти и документи, с които се опитват да докажат съществуването на сръбско малцинство в България. Твърденията им за такова сръбско население в България остават недоказани, поради което делегацията на КСХС по същество мотивира исканията си за Западните Покрайнини само със "стратегически" мотиви.

Въпреки противопоставянето на делегата на САЩ и без да дочакат окончателното решение на Конференцията, на 6 ноември 1920 г. сръбските войски окупират територии около р. Тимок, част от Трънско, околиите на Цариброд и Босилеград.


2.2. Западните Покрайнини след 1919 г.

Съгласно Ньойския мирен договор от България са откъснати Западните Покрайнини с територия общо 1545 кв.км и с население 64 509 души. От него 54 758 са българи, 8 637 - власи, 549 - цигани и само 127 - сърби. Това население живее в два града, три пазарни средища и 118 села. В откъснатите територии има 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които преподават 269 учители и учат 7 892 ученици. В Западните Покрайнини има 45 български черкви с 42 свещеници.Повече от 30 000 българи бягат в България. По-късно около 5 000 от тях емигрират в Западна Европа и Америка.Това, което Сърбия не можа да постигне в Сръбско-българската война от 1885 г. и през Втората балканска война от 1913 г., получи на 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой с договора за мир с България.


2.3. Очертаване на границата между Западните Покрайнини и България.

Съгласно чл.29 от Ньойския мирен договор е съставена международна комисия от френски, британски, японски, сръбски и български представители, която да определи граничната линия на място.Изпълнението на тази задача се оказва изключително трудно. Френският представител в международната комисия по очертаване на сръбско-българската граница полк. Ордьони признава, че "няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад - от непроходна крепост от планини". Така се очертава една от най-нехуманните граници, наречена от журналистите "черната граница". Тя разсича 25 български села - Груинци, Ресен, Стрезимировци, Петачинци, Банки, Врабча, Долна Небля и др., като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, черкви, пътища, семейства, роднини и приятели. В граничните села е забранено да се държат кучета, да се сеят високи селскостопански култури, да се свети нощно време, Българското население посреща с бурни протести решението на Ньой. Три години българките от Западните Покрайнни носят черни забрадки. В своята книга "Войната се завръща" френският журналист Анри Пози пише: "Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат. Те са все пак щастливи, че докато е копана някоя вълча яма, не са изхвърляни костите върху насипа на нещастните малки мъртви - както видях при с. Извор".


3. СЪДБАТА И ПРОБЛЕМИТЕ НА БЪЛГАРИТЕ ОТ ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ


3.1. Западните Покрайнини до Втората световна война.

От подписването на Ньойския договор през 1919 г. до днес при всички сръбски режими българите от Западните Покрайнини са подложени на системни насилия и терор, целящи тяхното денационализиране и насилствена асимилация, а земята, на която живеят, да бъде присвоена завинаги. През 1920 г. в Кралството на СХС се приема Закон за защита на държавата. Законът не признава националните малцинства в държавата и на практика принуждава българите да приемат сръбски имена и презимена. Много българи загиват на новата българо-сръбска граница "при опит за бягство". До 1930 г. на тази граница са убити повече от 300 българи. Повече от половината от населението е принудено да емигрира в България. Закриват се всички български училища и църкви. Отварят се сръбски основни училища, в които се преподава и учи на сръбски език, сръбска история и култура. Часовете по вероизповедание се провеждат на сръбски език. Оказва се натиск на всички просветени хора да се декларират като сърби. Към фамилните имена, вместо утвърдените техни български окончания "ов" и "ова", принудително им се поставят сръбски окончания на "ич". Забранява се говоренето на български език на публични места. На населението в Западните Покрайнини се налагат тежки данъци, реквизиции и глоби по всякакъв повод. Принудителният труд също се налага повсеместно. Откъсването на Западните Покрайнини от България създава изключителни трудности на населението. Липсата на пътища между Западните покпайнини и градовете на Сърбия практически ги изолира и довежда до пълно блокиране на тези територии. Голям проблем са и двувластните имоти. Терорът над българското население в Югославия предизвиква жив интерес сред водещи вестници в Европа - италианските: "Impera", "Curriero Аdriatico", "L'Ambrosieno", "Тribunе"; английския - "Маnchester Gardian", "Times"; немският: "Berliner Tagesblat". Тези вестници отпечатват редица публикации за насилията над българите, специално в Западните Покрайнини.Българското население е лишено от политически права. То може да участва в парламентарните и местни избори, но е ограничено да гласува само за представители на традиционни сръбски партии.Опитите за сърбизирането на българското население срещат организирана съпротива. На 15 и 16 юни 1924 г. в София се основава Временен върховен комитет за бежанците, който свиква първата Конференция на бежанците от Западните Покрайнини. Създава се организация с повече от 3 000 члена, разпределени в 68 дружества. Започва издаването на вестниците "Западни Покрайнини" и "Западно ехо". Представителят на организацията големият български поет Емануил Попдимитров, пледира за правата на българите от Западните Покрайнини пред редица международни форуми.Под ръководството на Емануил Попдимитров към Върховния комитет е създаден Научен институт "Западни Покрайнини", в който членуват 44 именити български учени. Основната цел на Института е да събира и опазва материали за българския характер на населението в Западните Покрайнини.През 1923 г. се създава Вътрешната западнопокраинска революционна организация "Въртоп". Тя е основана в отговор на непоносимия терор над българското население и въплащава идеята за въоръжена борба за национално освобождение и присъединяване на Западните Покрайнини към България. Когато репресиите достигат застрашителни размери, членовете на организацията пристъпват към провеждане на серия от атентати, политически убийства и диверсии на територията на Западните Покрайнини - Враня, Ниш, Пирот, Цариброд, както и в Белград.

[Hatshepsut]

Мариана Христова

В края на Първата световна война, с един печално известен договор от 27 ноември 1919 г., части от територията на страната, напълно български градове и села, са дадени на съседни държави. Някои нямат късмета, като българите от Южна Добруджа, например (които за известно време стават румънски поданици) да се върнат, по време на Втората световна война, обратно в пределите й. Българите от т.нар. Западни покрайнини, жителите на Цариброд (днешен Димитровград), на Босилеград - намиращия се близо до Кюстендил български град (за който много хора в България може да не са и чували) и пр., стават част първо от Кралска Югославия, после от Съюзна република Югославия, а днес - от Република Сърбия. И колкото и тъжно е да се напише това, много от техните потомци сега, след почти девет десетилетия, са престанали да учат, пишат, говорят, мислят на майчиния си език. Те все още се наричат българи, имат, де юре, особено с последния вариант на конституцията на Р. Сърбия от 2003 г., всички права да запазят своята идентичност, връзка с етническите си и културни корени и пр. Де юре. Де факто много от тях само се наричат българи; други се срамуват малко от това даже; трети са може би "сърбияни", "югославяни", един Бог знае какви. Не са никак много тези, които настина познават и обичат езика и културата на народа, към който все пак принадлежат. (Някои може да са станали и "прави сърби", така да се каже, колкото и неточно е да се каже така.) Православните, сродноезични, толкова близки по манталитет и култура, толкова жизнени и достатъчно горди със собствената си национална принадлежност "братя сърби" (които днес по някаква ирония на съдбата са на път да изгубят толкова скъпото за тях Косово например), отдавна са решили, че което е станало тяхно, си е тяхно, какво е било преди, няма никакво значение. При това времената уж са вече напълно демократични - Сърбия и тя един ден, като страна, част от общото европейско пространство, може би ще стане член на Европейския съюз, или поне се беше запътила натам. ЕС с неговите усъвършенствани критерии за права на човека, включително що се отнася до всичко, гарантиращо езиковото и културно многообразие, запазването на културната идентичност и т.н. Ако и когато това стане обаче (ако барутният балкански погреб не избухне, разбира се, този път заради най-младата нация на континента, албанската, поради "горещия картоф" със статута на Косово или поради повече от един фактор), от т.нар. българско малцинство в Сърбия няма да е останало кой знае колко като идентичност. Ще остане едното име, при това писано грамотно най-вече само на сръбски.

Много мъка, много насилие, много манипулации е имало над това население в миналото. Най-жестоки са разприте между роднини, ако може така да се каже. Най-жестоко е понякога да направиш от едни българи сърби, именно защото имат същата вяра като твоята, Православието в случая, и език, който е доста близък, не от някоя съвсем различна езикова група. Жестоко не защото всеки насилствен или принуден избор на идентичност винаги е противен, а защото асимилирането, манипулирането на някого, който има сродни език и идентичност, може да стане по-лесно, по-невъзвратимо. И дори когато са го убедили, че няма защо да страда, няма защо да помни езика и корените си, най-добре да ги изтласка, да ги забрави (само проблеми от тях), и той точно това прави, приема другата идентичност - пак нещо остава в паметта, в съзнанието, в подсъзнанието ако щете, в личната и колективна памет. Принудата, насилствения, лъжлив, манипулиран избор. Така може в едно градче, в една община като Цариброд например, хората да си живеят, да се устройват, да мислят най-вече за алъш-вериша, търговията, икономическия напредък и пр.; заплатата на един учител от царибродската гимназия да е доста по-добра от тази на учителите в България (поне преди голямата стачка в началото на тази учебна година), а процентът смъртност и процентът самоубили се на глава от на населението да са много високи, едни от най-високите в сравнение с други общини в цяла Сърбия (дори в бивша Югославия, преди да се разпадне).

При това държава майка, България т.е., почти нищо не е могла да направи или не е направила да възпре тази асимилация. В продължение на всичките вече почти 90 години тя винаги е имала достатъчно свои проблеми. И колкото и да са се сменяли политическите режими, по отношение на българите, останали отрязани по западната й граница, е имала или скромна, повърхностна, плаха или никаква политика. (Ако не броим разбира се прословутата идея за Балканска федерация, прегръщана по различно време от различни ръководители на страната, като Ал. Стамблойски, например, който подписва през пролетта на 1923 г. известното Нишко споразумение с Пашич, или добре известните коминтерновски напъни на Г. Димитров и «братската му дружба» с Тито.) Така или иначе обаче политиката на България по отношение на "западните земи" не е довежда до възпирането на насилствената асимилация. Не облекчава страданието на немалко т.нар. обикновени хора (пращаните в лагери като прословутия Голи Оток или подобни нему), за това, че им е "трябвало повече бой ", за да престанат да се противят. Истината е горчива, много горчива, някои и днес мислят вероятно, че е по-добре да това да не се говори много, да не се знае. Каквото било било, да гледаме напред... (Само дето, как беше - преди да затвориш, помириш, надживееш една история; да затвориш всъщност една доста потулвана история - поне някои страници трябва отново да се прочетат. Да се отворят, осмислят, назоват...)

[Hatshepsut]

Ето един интересен репортаж:

[Hatshepsut]

Асимилация грози българските малцинства на територията на бивша Югославия, според Зденка Тодорова

30 март 2009 | Агенция "Фокус"

Колко българи има на територията на бивша Югославия, самоопределят ли се те като такива и пред какво се изправят в опита си да отстояват произхода си Агенция ,,Фокус" разговаря със Зденка Тодорова, председател на Хелзинкския комитет за правата на българите в Сърбия

Фокус: По ваши наблюдения, определят ли се българите в Западните покрайнини като такива и случва ли се техните права и свободи да бъдат нарушавани?
Зденка Тодорова: Правата на българите в Западните покрайнини продължават грубо да се нарушават. Девет години след промяната, аз казвам така наречената промяна в Сърбия, защото на практика, по отношение на българското малцинство нищо не се е променило. Това го виждам, преди всичко, в нежеланието на Белград да върне старото име на Цариброд и въпреки осемте, до сега, наши решения на общинските съвети, инициативи, подписки на неправителствени организации, граждански сдружения в Цариброд да ни бъде върнато старото име Цариброд. Белград за пореден път отказа след последното решение на общинския съвет в Цариброд през септември 2008 година. Мълчанието означава, че Белград не желае да върне името на града и Цариброд е единственият град в Сърбия, на който името не е възстановено след тези промени от 2000 година. В това виждам нарушаване правата на българите. Вторият проблем е образованието. Въпреки обещанията на социалните власти в Белград, че ще бъдат за начало увеличени часовете по български език. Виждаме сега, какво се случва с царибродската гимназия. С решение на учителския съвет, на колектива на гимназията, да бъдат открити две български паралелки в търговската гимназия ,,Св. Кирил и Методий" и да си останат двете сръбски. Белград – мълчание по въпроса, което ще рече, отказва да се вслуша в желанието на преподавателите, вече родителите и учениците. И още нещо – в Цариброд беше върнато името на Христо Ботев на основното училище, беше. От тази учебна година си беше възстановено името Христо Ботев, обаче това е хвърляне на прах в очите, защото отказват да увеличат часовете по български език и да открият паралелки с български език, което ни се полага по Конституция и затова предпочетоха за начало – е, ще върнем името на училището. Но пък от друга страна, такъв парадокс, в училище с българско име Христо Ботев, всичко да се преподава на сръбски с два часа седмично български. Ето това е лицемерие, държа да подчертая, на Белград и на властите в Белград. Докато не ни възстановят името на града и увеличат часовете по български език и административно езикът не се върне в общинските администрации в Цариброд и Босилеград, всичко това, което ни се полага по Конституция. Наистина за никаква положителна промяна не можем да говорим в отношението на Белград към националното малцинство.

Фокус: Сред българите там има ли такива, които искат да се върнат, в България да получат образованието си?
Зденка Тодорова: Всяка година, по държавна поръчка, към 30 студенти от покрайнините се записват в българските ВУЗ–ове. Едно време критикувах отношението им към българската ценностна система, да я наречем, към българския език, когато се връщат с дипломи за висши образования, които са получили в България, в Западните покрайнини. Назначават ги на държавни служби и там вече започват в тази въртележка, въпреки че са с български дипломи и би трябвало да защитават българския език, те се съобразяват със сръбските изисквания и говорят на сръбски, много не се борят за българския език. Забелязвам една тенденция – тези студенти, които са следвали в България, вече са проводници на българската идея, по друг начин се държат и вече не толкова съществува някакъв страх – ако ни дадат служба, ние няма да повдигаме въпросът с нашите права, няма да афишираме българското. Една от българските емблеми е мартеницата и забелязвам, че от няколко години насам, вече присъства българският символ и българският език – инициативата в гимназията, тези родители, които ще изпращат децата си да учат в България, вече искат да се учи български.
Ето, какво се случи на трети март. 19 години съм в това движение В защита на българите, но за първи път, почувствах нещо, което не беше организирано в Цариброд. Нямаше политици, нито български дипломати официално, нито пък сръбски представители да са седнали някъде в публиката и да кажем ето това е дирижирано от някъде, не – идва Народно читалище ,,Славянска беседа" и изнася един много хубав спектакъл, рецитал със стиховете на Радой Ралин и втората част, песни на фолклорния ансамбъл ,,Троянска беседа" и публиката, в препълнената зала, за първи път я чувам как пее ,,Хубава си, моя горо" и на края по стиховете на Христо Ботев ,,Жив е той жив е". Залата пееше заедно с хора, даже имаше просълзени хора, които казаха, че нещо спонтанно се е случило с тях, че нещо е станало в залата и те просто са почувствали тази енергия, може би от сцената към тях и обратно, че да се получи един такъв синхрон. Организират се концерти, които са извън политическите наблюдения и това е хубаво, че на хората им е писнало от политици и намеса в малцинството, както от страна на Белград, така и от недалновидни български дипломати и политици, които предизборно само знаят да идват в Цариброд или когато има някаква такава културна проява. Да седнат, да се появят там и нищо да не им помагат, с нищо. Хората, спонтанно предпочитат те да си показват своите стремежи към българското, без някой да ги тласка или предизвиква към това. Аз мисля, че целта е постигната. И 20 инициативи да има, ние името на града ще си върнем, и с образованието на българския език, върнахме си и името на училището Христо Ботев. На сръбските власти това беше една хубава плесница на трети март, защото няма хората да пеят в Цариброд сръбски песни, а пяха песните с български хор. От друга страна в Босилеград имаме паметник на Васил Левски и три паралелки в долните класове на български език. Има процес, има положителни тенденции, обаче Белград всичко спъва, трудно вървят промените. От страна на София нищо не се прави.

Фокус: България, като държава, комуникира ли по някакъв начин с тези хора? На миналата пресконференция Вие казахте, че предстои специална пресконференция на Хелзинкския комитет, свързана с отнетото гражданство на българите точно в Западните покрайнини.
Зденка Тодорова: Да, готвим я. Защото тази година навлизаме в 90 години от Ньойския договор. Подготвяме един много сериозен документ, свързан с българското гражданство, предисторията на проблема и нашите инициативи, по нататък, какви ще последват. На нас българското гражданство ни е отнето `44 година. Новите комунистически власти тогава в България, ни го отнемат, въпреки че ни се дава в Царска България, а и до 1920 година ние сме български граждани и поданици. 1920 година ни го отнемат, заради Ньойския договор, възстановено ни е от 1941 до `44, след което пак ни е отнето, което е едно висящо гражданство. Ние го притежаваме, но властите тук, отказват, по една нормална и по-бърза процедура, възстановят. Имам предвид само тези българи, които живеят в Западните покрайнини, нямам предвид онези, които от Западните са се изселили и живеят във вътрешността на Сърбия. Те нека да си доказват с документи, че наистина са българи. Тези, които сме останали, коренното местно население, да си живеем там – ние да доказваме на някой си чиновник в Министерството на правосъдието, че ние сме български граждани. За това много сериозно, предстоят избори, ще натискаме всички и ще разобличаваме нежеланието на досегашните власти, в услуга на Белград, какво са правили, само и само да създават напрежение сред хората, едва ли не една част от тях да намразят България, защото точно от България не им дават нещо, което им се полага по естествен път, че са българи. Това, че някои от тях са се асимилирали в Сърбия или някои са се посърбили, това е пробойна в българската държава, че е допуснала и трима и петима и 100 души от нейната общност, по този начин да се откажат от българското.

Фокус: Какъв е броят или процентът на хората, които имат желание да си върнат българското гражданство?
Зденка Тодорова: Искат всички, колективно. Но трябва да минат през всички административни процедури.

Фокус: Вие споменахте за асимилация на българите от Сърбия.
Зденка Тодорова: Асимилацията се оглежда, преди всичко в това, че Белград постоянно под формата на образование, лансираше тяхната представа за историята, за езика, за това, че едва ли по едно време в средата на `90 години ние сме шопи, а не сме българи. Даже се стигна и до там - да ни създават измислена нация, изкуствена, само и само да не сме българи. 2003 година, когато беше последното преброяване на населението в Цариброд, се оказа, че половина на половина са се писали българи и не българи. 17% бяха неопределящи се, това беше един протестен вот. 16% бяха отказали да се декларират. 16% бяха казали – ние сме сърби, да речем и имаше един ескимос в Цариброд, така се декларира. А единствено за българите в Западните покрайнини формулярите за преброяване бяха печатани на сръбски. За останалите малцинства, това беше всичко прилично напечатано. Там имаше подвеждащо нещо и подвеждащи въпроси, бяха специално обучени хора за преброяването, пуснато сред хората. Мисля че, това не беше и реална картина, но факт е. Оказа се, че половина на половина са се писали българи. При условие, че и другата половина иска българско гражданство, ние трябва по някакъв начин да работим с тези хора, които бяха и заблудени и купени даже от сръбските власти. Но с какво – с конкретно нещо. Българската държава да показва интерес, не само да изпраща от време на време някой фолклорен състав или ансамбъл, а да действа конкретно в защита на държаните интереси. Белград искат Европейски съюз – да, ама върнете името на града. Искате сътрудничество с нас и с европейски институции – да, ама гимназията в Цариброд иска български език две паралелки – дайте им ги. Така вече може да говорим за сериозно отношение
Хора от Цариброд какво има да доказват, че са българи?!

Фокус: Колко е броят на всички българи на територията на бивша Югославия.
Зденка Тодорова: Декларирано е че са към 20 514 души за цяла Сърбия. За национално малцинство сме признати 20 000 човека. Толкова са се декларирали като българи. В Белград ни споменават като едно от най-малобройните малцинства.

Фокус: Знаем, че в областите Гора и Жупа има много българи. Част от тях в момента се намират на територията на новосформираната се държава Косово? Как се отразява това на българската общност?
Зденка Тодорова: Проблем им е създал Белград. Защото Белград искаше да създава изкуствени малцинства там където ги няма. Противопоставяйки българите в Гора на косовските албанци, искаше с помощта на тях да създаде своя пета колона, която да бъде използвана в определени момента срещу властите в Прищина. Стигна се дотам, че Белград, плащайки им за учители, преподаватели, заплати, пенсии, всъщност ги отдръпваше от общуването им с Прищина и косовските албанци. Те ще трябва да го научат, ще трябва да се съобразяват с това, че вече живеят в друга държава. Косово си затвори очите и каза - сами етносите да си определят на кой език ще учат – дали ще учите на български ли ще учите на албански. След като не знаят български, след като не са сърби, за да учат на сръбски, една част от Жупа предпочита да се декларира като босненци и да учи на босненски.

Фокус: Вие представяте една доста заплетена ситуация? Къде виждате изхода?
Зденка Тодорова: Факт е, че българите от Гора и Жупа се представят като босненци, въпреки че няма логика, но само да не са българи. Вместо от българска страна всички да им пригласят българи сте, ние сега за вас, които имате това българско самочувствие, ще направим всички възможно. Както босненците. Те си имат 4 радиа. Имат периодичен и официален печат. Имат партии. Защо това от българска страна да не тръгне веднага един етно-културен център, читалище, детска градина.
Албанците им затварят училищата. Те не знаят на кой език искат да учат. Не са сърби – знаят, че не са. Ама не са и босненци, въпреки че по-лесно разбират езика. Ето Босна, която икономически е бедна държава, си има политика. От българска страна нямаме политика и това, което говорим ние и го пишем от правозащитна гледна точка. Трябва да се окаже един обществен силен натиск върху новите власти, които ще дойдат в новото правителство. Трябва да има от тяхна страна към българската общност зад граница политика, защото проблемите са различни – едно са Покрайнините, друго е Македония, трето е Украйна, четвърто е Косово. В Косово трябва да бъдат най-привилегированите, да бъдат един вид приоритет. Ние тук сме лесни – ние сме признати за национално малцинство, преборили сме се за някои права. Няма да спра да повтарям тези неща, защото по някакъв начин тези хора са запазили голяма част от българското в себе си и то трябва да бъде съхранено, запазено и да му се помогне. В Цариброд и Босилеград по-лесно ще се преборим. Аз призовавам всички да се включим в полза на това изпълнение. Всеки подхожда по различни начини.

Фокус: Гораните всъщност са българи, изповядващи ислям и живеещи на територията на бивша Югославия - това не е ли твърде голямо противоречие и какви по националност се чувстват те?
Зденка Тодорова: Не. Това не е противоречие. Те са най-късният ислям. Техните интелектуалци са потомци на българи богомили, които са избягали от България и са се заселили в тези непроходими планини – Шар планина, Кораб. Те са интересни защото най-късно са приели исляма, даже някои в края на 19 век. Той е много мек ислям. Но от друга страна са си запазили и християнските традиции. Най-големият празник там е Гергьовден. Всяка година те четири дни празнуват Гергьовден. Това не е обичайно за останалите мюсюлмани по света. Запазили са си българските традиции в носиите. Запазили са античния български говор, даже пишат и говорят на него. Освен мюсюлманските празници, те празнуват десет християнски. Това, което ги прави особени е, че те са запазили голяма част от християнските и дори езически ритуали.

Фокус: Има ли българска общност в областта на косовския град Гниляне, наскоро имаше сблъсък между полицията и гражданите? Как се отразява на българската общност напрежението между сърби и косовари?
Зденка Тодорова: Гораните в момента са встрани от конфликта с косовксите албанци. Българите в Жупа нямат никакви проблеми с властите. По отношение на образованието лека полека може би започват да стават по-сговорчиви към Прищина. Могат да си решават проблемите в диалог.
Проблемът на гораните е доста комплексен и доста сложен, но това е действителността и ние трябва да се съобразяваме, но и да помагаме по някакъв начин, за да се излезе от този омагьосам кръг. Стига да имаме всички стратегии.

Веселина ФОТЕВА

[Hatshepsut]

Петър Захаров: Ньойският договор беше катастрофален за българщината

Петър Захаров – председател на общобългарски комитет ,,Западни покрайнини", пред Агенция ,,Фокус".

Фокус: Г-н Захаров, разкажете за себе си. Вие сте от Западните покрайнини?
Петър Захаров: Аз съм емигрант от Западните покрайнини, село Вълковия – едно борческо село, където турците не са смели да влязат и посред бял ден.
Фокус: По какъв начин Ньойският договор променя живота на хората в Западните покрайнини?
Петър Захаров: Ньойският договор беше катастрофален за България и българщината. Нашето население е чисто българско, не е имало един сърбин, но пада под сръбско робство. С ВМРО организираме един международен форум за Македония, интересуват ме Македония и Западните покрайнини, защото по бащина линия съм македонски българин, а да си македонски българин значи да си два пъти българин. По майчина линия съм внук на опълченец – дядо Апостол Комитата е бил печалбарин във Влашко и се присъединява към дружините и участва във всички боеве, включително в Освободителната война и на Шипка.
Фокус: Как сте запомнил Западните покрайнини от времето на Втората световна война?
Петър Захаров: По времето на Втората световна война аз бях ученик, учех български език, но съвсем за кратко. Започнаха бомбардировките, партизаните запалиха училището и общината и ние нямахме училище и останах без българско училище. После учих в гимназия на сръбски език, в университета учих немски език.
Фокус: Ще разкажете ли за момента, в който сте бил арестуван?
Петър Захаров: Арестуваха ме, когато бях първа година студент. Тъкмо дадох един колоквиум и на следващия ден имах много тежък изпит по немски език. Те ме арестуваха без да знам защо, не само мен, най-малко около 25 наши български студенти от пиротския край. Искаха да ни ликвидират, те удрят първо интелигенцията. Нали знаете – важно е да се унищожи духовността, с тялото после е много лесно. Първо избиват интелигенцията – духовниците, учителите, занаятчиите, а след това на простата маса слагат окончание –ич и ги провъзгласяват за сърби. Някои ме обвиняват и казват: ,,Ти си сърбофоб", ами не мога да бъда сърбофил.
Фокус: Как успяхте да избягате?
Петър Захаров: Издържах на ,,Голи оток", което на хърватски означава ,,гол остров". Там няма никакви растения, само камък. Там беше лагер за унищожаване. За разлика от работните трудови лагери на Хайнрих Химлер, които казват, че били най-жестоки в историята на човечеството – не е така. По-голям лагер от ,,Голи оток" нямаше. Той се равняваше на тукашния ,,Белене". Там имаше много българи от Западните покрайнини, които бяха главно интелектуалци. Там ни превъзпитаваха с лъжливи учения. Когато излязохме, бяхме около 30 студенти, искахме да си продължим образованието, но не ни приемаха никъде. Отидохме в Скопие, където ни записаха с връзки. Завърших образованието, после бях гимназиален учител. Не ми даваха да бъда близо до Пирот или до Ниш. Обаче ,,шило в торба не стои", ,,луд умора няма" – пак започнахме. Отидох в Германия, но през 1972 година се върнах, тъй като беше ,,хърватската пролет". Мислехме, че ще падне режима, обаче Тито написа едно циркулярно писмо, всички ни арестуваха и – повторно в затвора. Дадоха ми 2 години и 3 месеца. Издържах, минаха години. Бяха други времена, нямаше ги терорът и тежестите от първия път. Когато ни пуснаха, аз имах забрана – не можех да работя като преподавател. Тогава решихме с един мой приятел Йохан, който също беше учител, да избягаме. Много трудно беше да се избяга, защото агентите ни следяха постоянно. Имахме щастие да минем през Алпите, където и дивите кози не могат, защото имахме известие, че около Малибор, където е равнина, има минни полета. С големи мъки, целите в тръни, успяхме да стигнем до Клагенфурт в Австрия. Чрез немското и австрийското посолството те можеха да проверят какви хора сме. Веднага ни дадоха политическо убежище. Останах в Германия, живях в носталгия да видя Нишава, моя роден край.
Фокус: Имало ли е репресии към хората с българско самосъзнание преди или след Втората световна война?
Петър Захаров: Абсолютно, и то голям, невиждан терор. Анри Пози във ,,Войната се завръща" много добре описва какво е било положението в Македония и западните български земи – жесток терор, асимилация, безмилостни убийства на българи. Поп Апостол ме е кръстил през юни, а през юли го убиват. Сега в Пирот може би има 5 000 българи и в Цариброд – 10 000, всичко друго се сърбее. България заедно с Армения, Унгария и Германия най-много са санкционирани и териториално оплячкосани. Нашите майки и баби след падането на нашите краища под сръбско робство носеха с години напред черни забрадки в израз на траур. Слава Богу, има хора в България, които мислят като нас, повечето са нихилисти, гледат само оцеляването.
Фокус: Какво мислите за българската емиграция след Втората световна война?
Петър Захаров: Когато се предадохме в Клагенфурт, очаквахме да ни затворят. Питахме къде е полицията, защото искахме да се предадем на властите. Те казаха, че няма проблем, да отидем да си починем. Стабилизирахме се, а те ни казаха да отидем във Виена, където ще ни чака човек. Останахме там, малко се посъвзехме. Питаха ни къде искаме да отидем, а аз казах в Германия.
Фокус: Вие сега живеете в Швеция. Какво ви привлече, за да отидете там?
Петър Захаров: Най-напред отидох в Германия, първо бях във Франкфурт. Останах там с години, обаче какво стана – минаха толкова години и не видях нещо благоприятно да се случи за нас. Все се надявахме, че ще рухне ,,желязната завеса", че ще рухне комунизмът, но само се надявахме. Аз си казах, че няма да има проблем, ако отида в демократична и културна Швеция – там е мирен и хубав животът и там ще дочакам смъртта. В Швеция си възобнових политическото убежище, имаше малко формалности. Отидох по директива на Българския национален фронт. Там започнах пак да се занимавам с журналистика. Останах в Швеция без никаква надежда за промяна, обаче стана чудото – съобщават, че ще бъде разрушена срамната Берлинска стена. Казах си, че това ще бъде първата крачка към реформи, към промяна. Започнах да се зареждам с положителна енергия, с оптимизъм. Взех си консерви, суха храна и отидох три-четири дни преди да се разруши Берлинската стена. 10 млн. души дойдоха от цял свят – ще става историческо събитие, ще се руши Берлинската стена. Колко пъти съм минавал през Унтер ден Линден. Когато съм минавал, съм гледал с едно отвращение, с един страх. Когато дойдоха специалните машини, германците започнаха да рушат, вдигна се прах. Събарянето на Берлинската стена е най-щастливия момент в моята биография. Тогава ми потекоха радостни сълзи. Казах си, че това е първата крачка и така стана. Бързо рухна тази империя на злото, рухна Титова Югославия.
Фокус: Има ли много българи в Швеция?
Петър Захаров: Да, дойдоха много българи, но те са икономически емигранти. Много от тях бяха цигани. Шведите обаче не правят разлика между българи и цигани – щом си с български паспорт, те смятат за българин. Циганите започнаха да крадат. Там влизаш в магазините и можеш да им вземеш всичко, но си имат охрана, видеокамери и ги хващат. На няколко пъти ме викаха в един съд да им обяснявам. Има и съвестни хора. Работят кой каквото намери. Най-напред искаха политическо убежище, но нямаха право на такова. Дълго време се мотаят, докато дойде решение, че не могат да получат. Тогава те получават субсидии – безплатна квартира, заплата и т.н. След като донесат решение, че няма условия за приемането им в Швеция, ги гонят от страната. Сега вече е друго. Откакто България влезе в Европейския съюз, положението е по-добро. Сега всички с български паспорт имат равни права с шведите, стига да си намерят квартира и работа – могат да останат неограничено. Докато не бяха граждани на Европа, те трябваше да дойдат за три месеца и да се връщат в България. В Телеборг може би има поне 100 българи. Те сключват бракове, мислят си, че чрез брак могат да останат там. Шведите разбраха това и трудно се получава гражданство. Там има 5000 македонски българи от родния край на моя пра-пра дядо, отец Петър, на 10 км западно от Битоля. Аз съм бил срещу македонизма, по задължение. Успях да затворя емисията на македонски диалект, която правеха, но те изказаха много хули срещу българщината. Когато разбраха от Агенцията за българите в чужбина, тя тогава се ръководеше от Пламен Павлов, а заместник беше Спас Ташев, казаха ,,Да дойдеш тук, приготвили сме ти медал за заслуги ,,Иван Вазов". Все пак това е признание и аз съм благодарен.
Фокус: Какви са отношенията ви с Държавната агенция за българите в чужбина сега?
Петър Захаров: Много добри, аз уважавам агенцията. Имах разговор с Лили Шмидт – голямата благодетелка, най-голямата дарителка, която е изпратила 30 ТИР-а хуманитарна помощ до България – пари, одеала, лекарства. Тя е медицинска сестра, сега е в родния Кюстендил. По предложение на ДАБЧ президентът Първанов й връчи медал ,,Мадарски конник".
Фокус: Вие предоставяте безплатно дома си на българи от чужбина, за да пренощуват там. Защо го правите?
Петър Захаров: Къщата ми е взета не за близки родственици и потомци, те са в Копенхаген. Искам да бъда дарител, да има фондация, която да носи моето име. Да има един пантеон на загиналите от сръбски завоевател – това пише и на големия паметник, който съм сложил в памет на всички войводи – Мара Бунева, Иван Михайлов, Тодор Александров и всички величия, които са загинали. В ж.к. ,,Надежда" съм направил параклис, който се казва ,,Св. Петър и Павел". Тук се събира цялата емиграция, правим молебени.
Фокус: А какви хора приютявате в дома ви в кв. ,,Триъгълника"?
Петър Захаров: На това място могат да идват всички честни и отдадени на българщината българи. Забрави се българщината, тя рухва, както в земите извън държавните граници, така и вътре. Чрез вярата се подкрепя и се защитава националното съзнание – историята е показала така. Чрез православието искам да се възвърне българщината. Създаде се нихилизъм в България и сме пред прага на изчезване на българския род. Искам да има една малка искра за раждане на българщината, която да стане пламък и пожар. Докато не бях създал цялата инфраструктура, домът ми беше безплатен хотел, пансион. На втория етаж имах 10-12 легла. Идваха от България, Румъния, Бесарабия, Западните покрайнини – който дойде тук за някаква дейност, да получава гражданство, да не отива в скъпите хотели, а да заповяда там. ВМРО беше контролиращ, защото започнаха да идват много агенти от Скопие. Те мен много ме мразят, защото казвам истината за македонизма. Сега, като не съм тук, виждам, че няма полза от това. Сега имам една стая за близки сътрудници, както и салон, където се събираме. Сега идваха едни студенти, говорихме за сътрудничество. Имам много връзки в Германия, 30 години съм живял там.
Фокус: Кое ви радва в днешно време в България и българите? Има ли нещо, което ви огорчава?
Петър Захаров: Много работи – горчинки колкото искаш, благинки – малко. Виждам, че има някаква светлина в тунела. Трябва да се осъзнаем, да видим нещата, но и да ги наричаме тези неща с истинските им имена, не със заобикалки. Ние, от общобългарски комитет ,,Западни покрайнини", поставяме направо проблема – връщане на Западните покрайнини на Майка България. На всички хора казвам, че днес западните български земи по незаконен начин са присъединени към днешна Сърбия и там владее терор и е окупационна власт. Искаме да се увеличат часовете в българските гимназии, да дойде свещеник, за да се извършва богослужението на български език. Сърбите са специалисти по посърбяване, по асимилация. Искаме връщане на Западните покрайнини, защото те тази територия я държат безправно по международното право. Тази територия е дадена сърби, хървати и словенци, а не само на сърби. Нека ни делят на три или обратното – да се върне. Ние сме за това – никакво подпомагане на влизането на Сърбия в Европейския съюз. Първо да си разчистим сметките, тогава нека заповядат. От моята организация има хора, които ще запознаят европейската общност с проблемите на Балканите.

http://focus-news.net/?id=f16305

[Hatshepsut]

Сърбия връща българските фамилни имена в Западните покрайнини

Принадлежащите на българското национално малцинство сръбски граждани вече ще могат да използват изписване на женските фамилни имена и съгласно правилата на българския език и азбука с окончания на "-ова", "-ева" и "-ска".
Това съобщиха от пресцентъра на Министерството на външните работи. Оттам отбелязват, че това е постигнатото в резултат на целенасочената работа на българската държава в последните две години и след като въпросът бе поставен от вицепремиера и министър на външните работи Екатерина Захариева.

Досегашната практика бе женските фамилни имена на хората с българско самосъзнание в Сърбия да завършват на "-ов", "-ев" и "-ски".

Посолството ни в Белград е официално уведомено за промяната, въведена с акт на сръбското Министерство на държавната администрация и местното самоуправление от 25 декември 2018 г. С него са дадени разпореждания на всички общински и градски администрации в Сърбия за практическото прилагане на възможността за изписване на женски фамилни съгласно правилата на българския език и азбука.

В допълнение, министър Бранко Ружич е приел предложението на българския посланик Радко Влайков Сърбия да проведе разяснителна кампания сред българското национално малцинство. Нейната цел е да популяризира възможността за именуване по правилата на българския език не само на новородени деца, но и за промени на настоящите женски фамилни имена.

https://frognews.bg/novini/sarbiia-vrashta-balgarskite-familii-zapadnite-pokrainini.html

[Hatshepsut]

Българският език вече е официален в шест села на община Бабушница

В новият статут на община Бабушница е предвидено българския език да бъдат в официална, служебна употреба в шест населени места в общината, в които повечето от жителите са българи по националност. Това са селата Звонци, Берин извор, Вучи дел, Ракита, Ясенов дел и Нашушковица, пише в-к ,,Ново Братство".

Според преброяване на населението от 2011 година, хора с българска националност преобладават в посочените села. В село Пресека, в Звонския край, според официалното преброяване на населението, повечето жители са се самоопределили като българи.



Демократичната партия на българите задвижи процедура през декември, 2017-та, с която в горепосочените шест села българския език да получи статут на официален, служебен език. Партията има голямо влияние сред българите от този край.

Комисията, която изготви новия статут на община Бабушница, прие предложението. Междувременно зелена светлина за приемане на новия статут дадоха и тамошният Изпълнителен общински съвет. В края на миналата година, последва положително мнение по въпроса и на Общински съвет.

https://far.rs/bg/2019/04/16/bylgarskijat-ezik-vece-e-oficialen-v-sest-sela-na-obstina-babusnica-2

[Panzerfaust]

Интересното за община Бабушница е, че тя не е от Западните покрайнини, загубени с Ньойския договор, а е от покрайнините загубени с Берлинския конгрес 1878 г.

[Hatshepsut]

Фейсбук-страница "Bulgarians in Serbia / Българи в Сърбия":

https://www.facebook.com/westernoutlands/

[Hatshepsut]

Български запад" е български вестник, излизал от 21 март 1942 до 7 август 1944 година в Пирот по време на Българското управление във Вардарска Македония и Поморавието. Подзаглавието му е Ратува за цялостното културно, стопанско и народностно издигане на Българския запад.

Издател и редактор на вестника е Каран Дончев. Печата се в печатница Рахвира, София. Излиза един път в седмицата. От брой 13 към подзаглавието се прибавя Вестник за Пиротска, Царибродска, Трънска, Босилеградска и Бабушничка околия.

[Hatshepsut]

Сърби към българското малцинство: Изчезвайте в България!

През последните няколко дни в сръбския печат има множество публикации за увеличаващия се брой граждани, които искат да получат български паспорт, предаде кореспондентът на БГНЕС.

В публикациите се подчертава, че "българският паспорт дава възможност за безплатно обучение и лечение, както и за достоен живот и работа в държавите-членки на Европейския съюз /ЕС/". Статиите са публикувани в регионалния печат в Западните покрайнини, но повечето от тях са препечатани и в централните медии в Белград, които се позовават на "Южни вести".

Проправителственият вестник "Блиц" без никакво смущение разказва за признанието на жителка на Враня, която подробно описва униженията, на които са подлагани българите от Западните покрайнини. "Баща ми отдавна има българско гражданство и поради тази причина за мен е много по-лесно да получа паспорт. Животът тук е много труден. Направо непоносим и невъзможен. Не може да се живее нормално и достойно. Политиката се е впила и в най-малките части от ежедневието ни. Само заради фамилното ми име много често бях унижавана и сочена с пръст. А, това не е никак приятно!", разказва жената пред портала и подчертава: Има и коментари от типа: Българи, изчезвайте в България. Достатъчно ни навредихте по време на войните!

"Има и други псувни! Благодарение на българския паспорт ще имам право на достоен живот, без да бъдат сочена с пръст, без унижение и без да съм принуждаване да се моля, някой да ме наеме на работа", разказва още жителката на Враня. От нейното населено място в момента няколко десетки души чакат българско гражданство. Разходите около събирането на документацията са минимум 500 евро.

През последните години сръбските власти задържаха български лекари, които безплатно преглеждаха болни в Босилеград, връщаха обратно литература и помощи за живеещото в пълна мизерия българско малцинство в Западните покрайнини.

https://bgnesagency.com/

[Лина]

"През последните години сръбските власти задържаха български лекари, които безплатно преглеждаха болни в Босилеград, връщаха обратно литература и помощи за живеещото в пълна мизерия българско малцинство в Западните покрайнини. "

Да, това бе през 2017, като докторите никого не са успели да прегледат. Българската държава от друга страна е много заета с израждането и отглеждането на мангали и не пожела да подпомогне българските лекари, които бяха единици желаещите да участват в тази инициатива.
Предполагам че хората с български паспорти могат да идват в България и да се лекуват, но не си е работа това.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Маргарита Божкова "Българите от Западните покрайнини":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=572

..както и книгата на Венцислав Велев "Западните покрайнини, България и Югославия 1919-1931":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=573

...а също и книгата на Стоян Райчевски "Нишавските българи":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5680

[Hatshepsut]

100 години окупация на Западните покрайнини

[Hatshepsut]

По следите на българщината в Пирот


Крепостта Момчилов град в Пирот

https://bnr.bg/music/post/100673247/po-sledite-na-balgarshtinata-v-pirot

Разположен на един хвърлей разстояние от столицата на България, град Пирот в съседна Сърбия през последните години става все по-популярна дестинация за българите. Градът предлага различни начини за приятно прекарване на времето. Специална атмосфера създава пословичното гостоприемство, на неговите, макар и скромно живеещи, но приветливи, с широка душа обитатели. Най-привлекателните моменти видимо се въртят около пазаруването и похапването: съботният пиротски пазар, където можете да купите вкусно сирене и кашкавал, приготвени по старинни рецепти от истинско мляко; месарницата, от която хората пазаруват за вкъщи прясно изпечено крехко и сочно свинско; най-вкусната на света велика (в превод от сръбски – ,,голяма") гурманска плескавица, приготвена в закусвалнята от другата страна на улицата пред централния хотел.

Романтичните разходки по течението на река Нишава ще съживят у вас отдавна задрямали чувства. Ние обаче избираме да се разходим из Пирот по следите на българщината.

,,От Освобождението от Османско робство назад историята на Пирот е изцяло свързана с България. Там сръбско проникване няма до началото на 19 век. Смята се, че в 9 век след 809 г., когато Кан Крум завладява териториите на днешна София, завзема и района на Пирот. През Средновековието Пирот е бил считан за част от западните български земи, а в определени моменти на разрастване на територията, и от централните български земи. Затова всички средновековни паметници на културата, които видите там, са свързани много тясно с България", – разказва екскурзоводът Волен Антов, и допълва:

,,За средновековната история на Пирот не се споменава много. Но през Възраждането има интересен момент, когато Сръбската армия влиза през 1878 г. по време на Освободителната война. Тогава има нещо като препоръка от тогавашните управници на Сърбия българите да се запишат като сърби. Те естествено отказват. Митрополит Евстатий Пелагонийски, духовен водач на българите от пиротския край, заявява, че паството му е от чисти българи. Впоследствие започват репресии срещу това население. Митрополит Евстатий е затворен и измъчван, но след това освободен под руски натиск. След като през 1878 г. сръбската войска се настанява в този район, тя не си тръгва повече оттам. Оттогава Пирот е на сръбска територия".

Кои са обектите, които представляват интерес за един българин там?

,,В самия Пирот на първо място бих поставил средновековната крепост, която в днешния си вид е от 14 век и се нарича Момчилов град. Тя е символ на Пирот и е силно свързана с българщината. Момчил юнак е български герой, чието присъствие там е малко легендарно. Той е действал в района на Беломорието и Родопите, но легендата го отнася и в Пиротския край. Според нея Момчил е управлявал тази област и затова крепостта е наречена Момчилов град. Това е една много добре запазена средновековна крепост, но, за съжаление, лошо поддържана", – разказва Волен.

През вековете Пирот е поддържал активна връзка със старопланинския град Чипровци. Двата града са били известни български килимарски центрове и са били разположени на оживен път, използван от дубровнишките търговци. Тук, в Пирот, търговци от всички краища на Османската империя са купували чипровски килими и са ги отнасяли към Босна, Черна Гора, Скопие, Солун, Цариград... Днес традиционни местни ръчно изтъкани килими могат да се видят в Музея на Понишавието.

Църквата ,,Рождество Христово"

Преди да си тръгнете от града, задължително си оставете време, за да посетите двете изцяло български църкви. Едната – ,,Рождество Христово", известна като ,,старата" или ,,пазарската" църква, е изградена през 1834 г. Другата – ,,Успение Богородично", е от 1870 г. В тях можете да видите икони, изписани от зографи от българската Самоковска иконописна школа.

Иконата на Св. Йоан Рилски

В църквата ,,Успение Богородично" е работил Никола Йованов Образописец – един от най-ярките представители на Самоковската школа. Църквата ,,Рождество Христово" е зографисвана от Йован Николов Иконописец, чийто първороден син е споменатият Никола. В тази църква ще видите уникална икона на небесния покровител на България Свети Йоан Рилски Чудотворец. Докато разглеждаме храма, вътре се втурва развълнуван възрастен мъж, припада към царските двери на олтара и извисява глас в гореща молитва. Обяснява, че жена му гладува от дни. Но казва, че по-страшна от тази е духовната бедност, която ни залива днес. Затова се моли хората да обърнат очи към Бога. Местен жител, разбрал, че сме българи, ни кани, когато имаме време, да се отбием и в църквата ,,Свети Никола" в близкото село Станичене, където се съхраняват парчета от плащеницата на българския цар Иван Александър и отбелязва: ,,Историята на тези места не е нито българска, нито сръбска. Това е нашата обща балканска история".

[Panzerfaust]

За съжаление, в името на добросъседството със Сърбия и Румъния, след 1878 г. България зарязва българите от Поморавието и Северна Добруджа. Целият фокус е насочен към Македония и Одринско, което е голяма грешка.