Българофили

[Hatshepsut]

Ами Буе

Ами Буе е роден в Хамбург през 1794г. На 10-годишна възраст остава кръгъл сирак. Получава първоначалното си образование в Женева и Париж, а по-късно учи медицина в Единбург. Буе участва в няколко геоложки експедиции в Шотландия и Хебридските острови, а след дипломирането си през 1817г. се установява в Париж.

Между 1836г. и 1839г., заедно с Огюст Викенел, в ролята на топограф, Ами Буе предприема експедиция на Балканския полуостров, в която са включени учени от различни клонове на науката и извършва продължителни етнографски проучвания. През 1836г. двамата пристигат на Балканите и изследват Рила, долината на река Струма и Пирин, с градовете Кресна, Благоевград, Дупница, Радомир. Самостоятелно от Викенел Буе описва Софийската котловина, а на юг от нея Витоша.

В 1837г., вече самостоятелно, изследва северните и южни склонове на Стара планина от Искърския пролом до Черно море, в т.ч. цялото течение на река Камчия. Експедицията се движи по маршрута Софийско поле – подбалкаснки градове – Черно море. Буе изследва средното течение на Тунджа и вместо високите планини, нарисувани на старите карти, открива хълмове и ,,обръща" реките да текат на юг към Егейско море, а не на изток към Черно море. Освен това доказва, че Стара планина не е свързана със Странджа.

Буе успява да се наслади на китната природа на Етрополе, Ловеч, Плевен, Севлиево, Габрово, Казанлък и Стара Загора – отправна точка за опознаването на югоизточните български земи с големите центрове – Разград, Шумен, Пловдив и Пазаржик. След това проследява цялото течение на река Марица, като тук го очаква нов географски сюрприз. По съществуващите тогава карти реката тече в тясно дефиле със стръмни отвесни склонове, а Буе открива и оконтурява широката и плодородна Горнотракийската низина. Проследява северните и източни склонове на Родопите и установява, че планината завършва на 20-30 км западно от река Марица.

След завръщането си в Париж през 1840г. издава La Turquie d'Europe; observations sur la geographie, la géologie, l'histoire naturelle (,, Европейска Турция; наблюдения върху географията, геологията и естествената история" ) в четири тома, едно от най-важните за времето си изследвания на региона, включително на територията на България. Книгата му е съпроводена и с първата изработена геоложка карта на България.

От 1841г. Ами Буе се установява във Виена, където продължава изследванията си, най-вече в областта на геологията на Балканите. Там на немски език през 1847г. под наименованието ,,Етнографска карта на Османската империя — европейска част и Гърция" Ами Буе издава етнографска карта на Османската империя, за която руският учен Тимотей Флорински казва, че е максимално точна и е правена преди началото на споровете за народностите в Македония. През 1849г. съставя и първата етнографска карта на османската част на Балканите. По-късно, с австрийски държавни средства, той издава пътните си дневници, в които е представен богат фактически материал, събран по време на пътешествията му из балканските земи. Изданието е осъществено във Виена през 1854г. в два тома и е озаглавено ,,Сборник от пътни дневници в Европейска Турция" (Сборник от маршрути). Въз основа на личните си наблюдения и като се позовава на проучванията на балканските земи, които прави в продължение на много години, френският учен съставя и включва общо 37 маршрута.

,,Българите — пише Ами Буе, — населяват България, Долна Мизия и по-голямата част от Горна Мизия; те съставят при това главната ядка на населението в Македония, с изключение на най-югозападната част от Костур до и по Бистрица." Според него българите в Турция възлизат на 4 500 000 души. Наблюдателният изследовател пише с вълнение за красотите на българската природа. Той не пропуска да изтъкне гостоприемството на българина. Спира се и на други негови морални добродетели, с които се запознава по различни поводи при контактите си с българското население.

Така при описанието на околностите на Ловеч, той сочи: ,,Понеже това е един от главните пътища в Турция, не бива да се учудваме, че българите са били държани далеч от него. При това османците сами са насърчавали установяването там на мюсюлмански села и изобщо са успели да изтикат трудолюбивото българско население към Балкана, в Горна Мизия и Македония".  Буе назовава акуратно причините за това във важните градове в онази епоха да преобладава мюсюлманското население, а именно – държавната политика на Османската империя чрез етноса да запази контрола над месността и пътищата, минаващи през нея.

С какво привлича вниманието на Ами Буе тогавашна София, опожарена двадесет години преди неговото посещение? ,,София е великолепно разположена — изтъква той, — за да стане много населен и красив град, защото тя е в равнина, насред Турция, на кръстовището поне на 7-8 пътища... Във военно време завземането на София е в тясна връзка със завземането на проломите, водещи към Мизия и Македония, както и към Тракия... Природата е създала възможности той да се превърне в укрепен град, понеже височините, които го доминират, са доста далече и той е в равна местност." Отново анализът на Буе отразява много точно стратегическото значение на София, доказано още в древността, но също изиграло същвствена роля при избора на столица на бъдещото българско княжество.

Етнографска карта на Балканите на Ами Буе

Френският учен отделя значително място на описанието на Пловдив и околностите му. Още в началото той изтъква, че това е един от най-цветущите градове на Турция. ,,Разположен на около 1000 фута височина сред тази област — пише той, — между Константинопол и Белград, между Салоник (Солун, б. а.), Серес и Букурещ и между Андрианопол, Дурацо (сега — Драч, б. а.) и Скутари (сега — Шкодра, б. а.), транзитната му търговия ще да е значителна... Филипополис застава в предните редици на търговските градове на Турция." Пловдив е може би най-важният град от икономическа гледна точка за Южна България и търговията в нея.

Освен неоспоримите му заслуги в сферите на географията и геологията, Ами Буе успява да осъществи контакт с местните и да запише интересни подробности от пребиваването си в българските територии.  Наблюденията му относно етническия състав, географското разположение и икономическото значение на градовете са впечатляващи, от една страна с това, че са направени от западноевропеец, изследвал множество райони по света, и въпреки това дал толкова висока оценка за родината ни, а от друга страна, защото макар и геолог, той успява да изгради една пълна представа за българите и материалната база на техните градове, давайки макар и несъзнателно примери за това как биха могли да се развият успешно вътре или вън от пределите на Османската империя.

https://www.bulgarianhistory.org/people/chuzhdencite/ami-bue-frenski-geolog/

[Hatshepsut]

Джеймс Баучер или ирландецът, който обожава България

Историята разказва за личности, родени някъде там, далеч отвъд границите на нашата държава. Те нямат много общо помежду си, но въпреки всичко са обединени от едно неповторимо чувство, което кой знае как е успяло да достигне техните сърца – любовта към нашата страна, любовта към българския народ, толкова пламенен и силен. Любовта към едни нрави, далечни и странни и все пак привлекателни. Това е рубриката ,,Чужденците в историята". Това са хора, които се бият, работят, творят и плачат за нашата мила родина, която в един миг се превръща и в тяхна.

В днешния брой на рубриката е представена историята на един ирландски журналист. Той наистина е необикновен журналист, чийто живот не само трябва да познаваме, но и да разказваме. Често, изхождайки от комплексите си, твърдим, че всички народи изпитват неприязън към българите. Това не е вярно. Достатъчно е да видим делата на личности като Джеймс Баучер, чиято история е в следващите редове. Какво кара един ирландец да носи български народни носии, да спи завит с ямурлук и да пие ракия?

Джеймс Баучер се ражда на на 18 декември 1850 г. в Боготстаун, Ирландия. Получава добро образование в Дъблин, а после и в Кеймбридж, Великобритания, тъй като е роден в семейство на земевладелци. Запленен е от музиката, но за съжаление започва частично да губи слуха си и пренасочва интересите в сферата на езиците и журналистиката. Завършва висшето си образование и започва работа като преподавател в Итън. Пише редица статии и бързо гигантът вестник ,,Таймс" го забелязва. Издига се за кратко време и скоро му е поверена задачата да бъде кореспондент в Югоизточна Европа. Първото пътуване на Джеймс Баучер е в Румъния през 1887 г. До началото на XX век обикаля почти всички балкански държави, като посвещава трудове и статии на политическото и социалното положение в тях.

Мисията на Джеймс Баучер в София започва с конфликт. Журналистът не крие възмущението си от княз Фердинанд и министър-председателя Константин Стоилов, защото силно вярва, че те имат пръст в убийството на Стефан Стамболов (15 юли 1895 г.) Успява доста бързо да си осигури негативно отношение от българския държавен глава, но това не го спира. Във висшите кръгове директна проява на омраза няма, но се знае, че Фердинанд недолюбва Баучер, макар къщата на журналиста да е точно срещу двореца. Ирландецът минава за непукист, защото рядко се вълнува какво би било най-сензационно и четено, а по-скоро се осланя на собствената си представа за справедливост и съвест.

Джеймс Баучер отрежда специално внимание на несправедливостите в България. Неведнъж той споделя, че именно тя го е запленила най-много и неслучайно най-мащабните и успешни негови статии са за ситуацията в страната ни. Той отделя внимание на всички несполуки, които сполетяват България. Статиите, които пише за нередностите, въведени от Букурещкия (1913 г.) и Ньойския мирен договор (1919 г.), срещат огромен интерес сред обществото. По време на Първата световна война (1914-1918) изготвя редица съобщения и петиции до представителите на Антантата, с които апелира за снизхождение по отношение на България и българите. Каузата му е подкрепена от братята Ноел и Чарлз Бъкстон. Този ход далеч не се харесва на основния представител на Антантата – Великобритания. Журналистът е на косъм да загуби работата си.

Ето един интересен факт около личността на ирландския журналист. Няма българин, който да не познава картината на Иван Мърквичка ,,Ръченица". Тя разказва на поколения българчета за националния бит, обичаи, образи, носии и нрави от епохата след Освобождението. Ръченицата се разиграва в една кръчма в Бистрица (в близост до София), а един от играещите е именно Джеймс Баучер. Как един чешки художник и един британски кореспондент намират общо помежду си? Изследователите сочат, че срещата е случайна, тъй като файтонджията на Баучер е родом от Бистрица и често го води там. Фактът, че Баучер играе ръченица, облечен в шопска носия, не трябва да изненадва, а само затвърждава прозвището му ,,ирландецът с българското сърце". Твърди се, че след срещите им в Бистрица художникът и журналистът се сближават изключително много.

След войните за национално обединение Баучер пише десетки статии за съдбата на бежанците и апелира към световната общественост насилията на Балканите да бъдат спрени. Той дава всичко от себе си, за да сложи край на тези ужаси, но за жалост не успява. Едно от най-любимите му места за посещение е Рилският манастир, като дори изявява  желание да бъде погребан там. След гибелта му на 30 декември 1920 г. той е положен в близост до Рилския манастир – чест, която е оказана само на този чужденец. Признателна България уважава делото му, като кръщава редица улици и булеварди на негово име.

Днес, 100 г. по-късно, без излишен патос можем да кажем, че ирландецът е обожавал България. Той е основният (ако не и единственият) фактор английската общественост да разбере за събитията в следосвобожденска България. Ако през 1876 г. в IХ издание на Британската енциклопедия има само две страници и половина за България, в Х издание от 1902 г. има цели 14 страници, написани от него. Отделно за Македония, която той обявява в по-голямата си част за историческа България.

Подвигът на Джеймс Дейвид Баучер е още по-значим, предвид че се състои във времена, в които България е репресирана от Великите сили и мнозина се опитват да попречат на нормалното й развитие. Един ирландец не само й помага, той й се зарича и отдава. Джеймс Баучер посвещава цялата си кариера, за да информира света, че там – в Югоизточна Европа, има една прекрасна държава, която се бори за своето обединение, която търси своя идеал. Непонятно е как човек, който си върши работата обективно и безпристрастно, се превръща в запален българофил. Ето цитат от статия на Джеймс Баучер за България:

,,Наистина българите направиха чудеса. Те съществуват от подписването на Берлинския договор в условия, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени благоприятни за тяхното развитие. Те нямаха активни приятели, а трябваше да се примирят с много активни и безскрупулни врагове. Наемни убийци шетаха из страната с цел да ликвидират най-изявените граждани; чужди емисари живяха сред тях, за да предизвикат безредици с най-долни средства; трябваше да се бият със сърбите и да живеят под постоянната заплаха от окупация от неимоверно по-силен враг. Те се справиха с тези трудности с тиха смелост и упорство, черти, с които всеки един народ би се гордял и доказаха, че са най-достойните претенденти за отхвърлянето на робството."

Историята на Джеймс Баучер ни е нужна, защото един ирландец ни припомня, че сме родени в едно райско кътче, което се нуждае от нас, за да бъде малко по-добро.

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Един хърватски етнограф и археолог, радетел за българщината

На 30 декември се навършват 125 години от смъртта на Стефан Веркович

Стефан Веркович е изтъкнат хърватски фолклорист, етнограф, нумизмат и археолог от 40-те до 90-те години на XIX век. Той е видна фигура в просветното движение и в борбите на българския народ за църковно-национална независимост.

Бъдещият учен-българофил е роден в босненското село Угляра в бедно семейство на 5 март 1821 г. Отрано остава сирак и е отгледана от роднини, които го изпращат да учи във францисканско училище. След като го завършва, постъпва във францискански манастир, където према монашеството. Впоследствие в периода 1837-1843 г. учи богословие в епископския лицей в Загреб.

В младежките си години Стефан Веркович се увлича от идеите на илиризма, като мечтае за обединение на южните славяни в борбата им за освобождение от османско и австрийско владичество. В епископския лицей той прегръща идеята, че южните славяни са потомци на древните траки и илири.

През 1843 г. той се отказва от монашеството и се свързва със сръбското правителство, което го натоварва с тайна мисия в Хърватско, Черна гора, Косово и др. По време на тази мисия, обикаляйки балканските земи, Веркович издирва средновековни славянски ръкописи, старинни монети и предмети и записва народни песни и обичаи. При тази обиколка активно сътрудничи на Сръбското дружество за словесност в Белград, като през 1863 г. е избран за негов дописен член.

През 1855 г. хърватският изследовател се заселва да живее в македонския град Сяр, намиращ се по това време в рамките на Османската империя. Там се включва активно в църковните борби и просветното движение на българското население от Източна Македония. Установява контакти и поддържа интензивна кореспонденция с редица видни дейци на Българското възраждане, сред които са Стоян Чомаков, Кузман Шапкарев, Райко Джинзифов, Арсени Костенцев и др., както и с българските църковни общини в градовете Неврокоп, Петрич, Солун, Струмица, Мелник и др.

От 1862 до 1875 г. Веркович изпълнява нова тайна мисия на сръбското правителство, като редовно изпраща секретни доклади за обстановката в българските земи под османска власт. По това време искрено вярва, че Сръбското княжество ще обедини всички южнославянски народи. Същевременно не става сляпо оръдие на сръбския шовинизъм и открито подкрепя църковно-националната борба на народа ни.

В периода 1877-1891 г. хърватинът се установява да живее в Русия, откъдето открито се противопоставя на великосръбската и гръцката пропаганда и отстоява истината за българския характер на македонските славяни.

През 1893 г. той идва в Княжество България и заради големите му заслуги към народа ни получава пожизнена държавна пенсия гласувана от Народното събрание.

В периода 1892-1893 г. със съдействието на министър-председателя Стефан Стамболов предприема две пътувания в Западните Родопи, като целта му е да докаже автентичността на дадените му от учителя Иван Гологанов народни песни. Мисията му обаче търпи пълен провал.

Покрусен от това, няколко месеца по-късно, на 30 декември 1893 г. Веркович умира в София, на 72-годишна възраст.

Изявеният хърватски изследовател на балканските земи оставя богато научно наследство, от което се открояват следните трудове: ,,Нови славянски находки от Македония", излязъл от печат през 1858 г., ,,Народни песни на македонските българи" (1860 г.), ,,Описание на бита на македонските българи" (1884 г.), ,,Веда Словена", в два тома-(1874 и 1881 г.), ,,Топографско-етнографски очерк за Македония" (1889 г.) и др.

http://www.desant.net/show-news/48103

[Hatshepsut]

Американец спасява културното ни наследство

Докато архитектурните културни  паметници у нас се рушат, а знайни и незнайни инвеститори кроят планове как да заобиколят ограниченията , които може да им наложи  ,,тежката машина" на Националния институт за недвижимо културно наследство , един американец спасява емблематични сгради в старопрестолния град Велико Търново.

Повече от  десет  години

тексацецът – милионер Едмънд Бек изкупува старинни сгради

в историческата  столица на България и ги спасява от разруха и забрава. Вече девет такива сгради  са  реставрирани , ремонтирани  и върнати към нов живот. Досега Бек е инвестирал над 4 млн. щ.долара в това свое  начинание.



Най-голямата гордост  на бившия военен пилот и ветеран от войната във Виетнам е архитектурния шедьовър , строен от  легендарния  български строител Уста Кольо Фичето през 1858-а - ханът ,,Хаджи Николи".  Той се намира на прочутата улица на занаятите, известна като Самоводската чаршия във  Велико Търново. Американецът  придобива имота  през пролетта на 2006-а от наследниците на Хаджи Николи, като поема ангажимента да запази името на хана.

Сградата  вече е напълно  реставрирана , но  е запазила оригиналния си вид , тъй като  при обновяването й са използвани автентични материали и технологии.  Тя  е със статут на национален паметник на културата и  представлява  комплекс с  музей, с картинна галерия , с ретро фото студио , винен дюкян и ресторант. За да бъде постигнато всичко това, ремонтът й е продължил повече от пет години. 

Преди година  вече бившият посланик  на САЩ у нас Ерик Рубин пристигна , за да разгледа емблематичната сграда и дори остана да  обядва в комплекса. Тогава той каза:  ,,Наистина съм запленен от тази невероятна историческа сграда, от прекрасната колекция от произведения на изкуството. Тук човек наистина усеща духа на Велико Търново! Това което прави г-н Бек, е една прекрасна история за връзките между Велико Търново и САЩ, една прекрасна история и за един американец, който е пристигнал тук, влюбил се е в старинния град и продължава да поддържа живи връзките между нашите две държави!"

Прокуристът на фирмата на Бек  Любомир Марков пък съобщи, че  в  музейната част са гостували емблематични съкровища като Панагюрското, Рогозенското, Боровското, Могиланска могила, частни колекционери.  А в картинната галерия са експонирани съвременни български автори.

Американецът –филантроп е  финансирал и  възстановяването на Стамболовия хан, който е бил собственост на семейството на политика и революционера Стефан Стамболов.

Още две възрожденски къщи на Самоводската чаршия също са напълно реставрирани от него. Преди години  той е купил и още една полуразрушена сграда на улицата на занаятите и я превърнал  в хотел ,,ARTE"

През тази година започна реставрацията

на  първия български хотел след Освобождението ,,Царъ  Борис" на ул. ,,Опълченска" в града. Предвидената инвестиция в него е на стойност 2 млн.лева.

Сградата е строена през 1894-а по проект на един от най-известните архитекти по онова  време – Стоян Герганов.  Историята говори, че малко след освобождението журналист от ,, Нешънъл Джиографик" я е нарекъл хотела ,,българският Уолдорф – Астория". Тя е обявена за паметник на културата през 1980 година.



Любовта на тексасеца  към старите сгради не е от вчера. Бек и съпругата му са страстни колекционери и въпреки достолепната си възраст, той все още продължава да прави планове за реставрацията на още две къщи на ул. ,,Опълченска" в старопрестолния град, като смята по този начин да превърне пространството в цял архитектурен ансамбъл. След Търново , интересите му вече се насочват и към Русе, където отдавна се знае, че много от архитектурните паметници на т.нар. в миналото ,,Малка Виена" също плачат за реставрация, която да върне предишния им блясък.

Разбира се,

любовта му към страната ни не го е заслепила,

Макар и деликатно БЕК намеква, че административните процедури у нас са прекалено бавни и биха могли  да откажат много хора от подобни начинания.

Интересна е историята на неговото ,,влюбване " в България. Както често се случва, това става съвсем неочаквано. През  лятото на 2005–а  бившият военен пилот и сегашен  предприемач, и съпругата му,  се озовават случайно на Самоводската чаршия във Велико Търново. Впечатлили се от хана на Хаджи Николи, на чиято тежка метална врата висял  огромен катинар.

В съседното кафене филолозите Любомир Марков и Силвия Йорданова, които се занимавали с недвижими имоти, им разказали историята на емблематичния хан, който  Уста Колю Фичето  построил  за търговеца и борец за българската църковна независимост Хаджи Николи. Едмънд Бек попитал дали заключената и занемарена сграда се продава и когато разбрал, че е  така, заявил, че го иска - дал визитната си картичка и си ...тръгнал.

Не след дълго, сделката била сключена. Обяснението на самия Марков за това, което се случва по-късно е, че  Бек обичал сградите - паметници на културата. Той има афинитет към старите градежи и за него реставрацията им била  удоволствие.

След първата покупка на исторически  имот в града за предприемача връщане назад нямало, защото както казват тук за него -  той е оставил  сърцето си във Велико Търново.  Намеренията му са да продължи да го прави, стига да не бъде затиснат от българската бюрократична машина, както пък казва прокуриста му  Любомир Марков.

И добавя:  ,,Във времето нещата при нас се случват доста по-бавно. Това, че  бюрократичната машина е трудноподвижна  не е подвластно нито на мен, нито на него. В крайна сметка с търпение и упорство всичко се случва. Държавата работи бавно. В Америка Бек  строи петзвезден хотел на ,,Ривър уолк" в Сан Антонио, инвестицията е за около 115 милиона долара, общината  там му опрощава във вид на данъци и такси 10 % от инвестицията и цялата администрация работи в доста по-бъэрзи срокове, така че нещата да се случват навреме "

Марков обяснява, че тексасецът-филантроп не очаква подобни финансови жестове от страна на общината, но поне се надява за  инвеститор, като него пък и за който и да било друг да стане така, че поне проектите  да се придвижват по-бързо.

Но както всички знаем, нашенските чиновници трудно могат да се нарекат експедитивни...

Да не говорим за примера, който Бек дава на нашенските предприемачи, които първо мислят  за възможността ,,за разширение"  на подобни обекти, а едва по-късно - за тяхното истинско възстановяване като паметници на културата.

https://www.banker.bg/obshtestvo-i-politika/read/565656-amerikanec-spasiava-kulturnoto-ni-nasledstvo

[Hatshepsut]

Как братя Бъкстон повярваха в българската национална кауза

В началото на века за никого не е тайна, че в Европа може да избухне военен конфликт между Великите сили. До края на юли 1914 г. европейската общественост, а и някои политически водачи все още таят надежда, че разумът ще надделее над страстите и че разпределянето на колониите и икономическото проникване в по-слабо развитите страни може да се разреши по мирен път.

Изстрелите в Сараево се оказват само поводът за започването на война.На 28 юли 1914 г. австрийската артилерия отвъд Дунав обстрелва Белград. Започва Европейската война, станала по-късно известна като Първата световна война.

Десетина години по-рано е основан Балканският комитет. Дописка във вестник ,,Дейли нюз" позволява да се съди, че началото на комитета вероятно е положено в края на юли 1903 г., веднага след вестта за обявяването на Илинденско-Преображенското въстание.

Инициатор за създаването на комитета и негов вдъхновител чак до разпускането му през 1946 г. е младият в началото на века политик Ноел Еуард Бъкстон. За Ноел Бъкстон месеците, прекарани на Балканския полуостров в края на 1914 г. са не просто едно пътуване, но и част от неговата мисия.

Дядо му Томас Фауел Бъкстон е един от основателите и председател на Дружеството за борба с робството. Семейната пивоварна фабрика осигурява на Ноел достатъчно доходи, за да не трябва да изкарва прехраната си с ежедневен труд и той отрано се насочва към политиката. Почти през цялото първо десетилетие на века той е депутат в Парламента от Либералната партия.

До балканските проблеми се докосва съвсем случайно. През 1899 г. лекарите го съветват да смени за известно време английския климат с по-топъл. Би могъл да отиде в Гърция, но, както той пише – ,,В Гърция бяха ходили всички." Избира Македония. Картината, която вижда в Македония, безскрупулната експлоатация на християнското население в Османската империя, го разтърсва и става негова кауза.

Ноел Бъкстон

До Балканските войни Бъкстон пътува почти всяка година из полуострова, набира лични впечатления, установява контакти с местни политици, пише десетки статии и се превръща в един от най-добрите познавачи на балканските проблеми във Великобритания. Постепенно заразява с интересите си и цялото си семейство.

До известна степен поведението му е повлияно от така наречения ,,Гладстонов комплекс", т.е. от съзнанието, че Великобритания със своята политика на Берлинския конгрес е отговорна за съдбата на българите в Македония. Темата за ,,вината", която Англия трябва да изкупи, преминава през всички материали, излезли изпод перото му – Europe and the Turks, With the Bulgarian Staff, The War and the Balkans, Balkan Problems and European Peace, Oppressed Peoples and the League of Nations.

С Гладстон го сближава и недоверието към целите на руския царизъм на Балканите. В началния период на дейността си Балканският комитет е зает преди всичко с положението в Македония. През 1903-1908 г. Комитетът разпространява редица памфлети и брошури за положението в Македония. Но в полунощ на 10 септември 1914 г след деветдневно напрегнато пътуване двамата братя Ноел и Чарлс Бъкстон пристигат в София.

Веднага след пристигането си в София Ноел и Чарлс Бъкстон развиват оживена дейност. Бъкстон декларира, че не възнамерява да агитира в полза на Антантата, а идва да подкрепи българския неутралитет.

Пресата нашироко отразява посещението им и прави всевъзможни догадки за истинските причини, стоящи зад визитата им.

В продължение на два-три дни той се среща с Иван Гешов, д-р Стоян Данов, Ал. Стамболийски, Я. Сакъзов. Цар Фердинанд също приема братята Бъкстон, а същото правят Васил Радославов и министърът на финансите Димитър Тончев.

Бъкстон се сблъсква със силното недоверие на голяма част от българската общественост към намеренията на Антантата.

След десетдневното си посещение те напускат страната и отиват в Букурещ. Там един турчин прави опит да ги убие като отмъщение за антитурската им позиция по време на Балканската война. И двамата братя са водили дневник за всички събития през този период. За покушението срещу тях четем от дневника на Ноел:

Бяхме решили да не ходим на погребението на краля (на Румъния), а да посетим стопанството на господин Гешов. Промъкнахме се през тълпата и се настанихме в колата. Чарлс Бъкстон седна от дясната страна, а Гешов – от лявата. Шофьорът въртеше манивелата, когато Чарлс извика: ,,Пази се!"

В същия момент чух пистолетни изстрели непосредствено в лицата ни. След това видях човека да отстъпва, продължавайки да стреля. Спомням си, че си помислих: ,,Възможно ли е да стреля толкова дълго, без да ни улучи!" Не усетих нищо, но след миг видях, че съм покрит с кръв.

Въздъхнах с облекчение, като видях, че човекът ни гледа, като че ли объркан от това, че не сме паднали. После го събориха. Моментът бе вълнуващ, но продължавахме да разсъждаваме трезво. Чарлс каза: "Улучен съм някъде в тялото.

От болничното легло той изпраща в Лондон телеграма, в която настоява на България веднага да бъде обещана Източна Тракия, като не се затваря и пътя ѝ към Македония. След оздравявянето си Ноел и Чарлс Бъкстон са посрещнати отново в София като герои, пострадали в защита на българската национална кауза.

Ноел излиза с декларация, че ако България влезе във войната, Съглашението ще принуди Сърбия да направи отстъпки. А в интервю пред вестник ,,Мир" заявява, че дори ,,не само ако България остане неутрална, но и ако закъснее да се присъедини към Тройния съюз, тя рискува да не види своята територия уголемена."

Доклад на Балканския комитет за положението в Македония през зимата на 1907–1908г.

В дневника от 15 ноември на Чарлс Бъкстон четем:

Отново сме тук след нещо като триумфално пътуване. Бих искал да мога да споделя с теб впечатлението от изключителния изблик на чувства в България, когато новината за престъплението станала известна. Най-напред била пратена новината, че сме убити.

Последвал втори взрив на радост и облекчение, че само сме ранени. Една нова улица в най-великолепната част на града е наречена на наше име! Говори се, че ще бъдем удостоени с почетно гражданство! Спомняш ли си г-н Ватралски? Сега той е наш голям приятел и е написал нещо като проповед или лекция за работата ни с много семейна история и т.н. В разговор с една българска студентка казах, че имам пет сестри и четирима братя. Тя отговори: "Не можете да ми кажете нищо, което вече да не знам.

Пътуването им на Балканите  завършва с няколкодневен престой в Гърция и Сърбия. В Гърция пред Венизелос Ноел Бъкстон излага идеята, че Гърция трябва да отстъпи Кавала на България, като в замяна поиска от Англия да й се обещаят гръцките територии в Мала Азия.

В Сърбия двамата братя остават смутени от чутото и видяното и недобрите им впечатления са предадени от Ноел така:

В Щип три жени си пробиха път до нас, за да ходатайстват за мъжете си, обвинени, казаха, невярно в присвояване на общински пари и притежаване на барут! Рискуваха открито отмъщение. Обичайното изявление е: ,,Бях българин, но сега съм сърбин!" Мъжете им били в затвора без съд вече седем седмици.

На българин, американски поданик, който ни посети във Велес, му било забранено да замине, защото префектът, каза той, не можел да прочете писмото на консула на САЩ и защото в американския паспорт пишело "Димов", а не Димович.

https://bulgarianhistory.org/bratya-bukston/

[Hatshepsut]

Пиърс О`Махони – ирландецът, който спаси македонските сираци

https://bulgarianhistory.org/omahoni/

Потушаването на Илинденско-Преображенското въстание през 1903г. е момент от българската история, добре познат на всички ни. Днес обаче ще Ви разкажем за човешкия подвиг на ирландеца Пиърс О`Махони, който изоставя кариерата си на депутат и уютния си дом в родната земя, за да се посвети на неизвестната му България.

От една дописка, публикувана във в. ,,Дейли Нюз", О`Махони научава за събитията, разиграващи се по това време на Балканския полуостров. По това време милион и половина българи-християни биват третирани най-безжалостно от османските власти. В момент, когато имотът на въстаналите македонци се превръща в пепелище, а стотици деца на изклани въстаници се скитат гладни и боси в Българи, вестникът отправя апел: ,,Няма ли да се намери поне един сред нас, който да пожертва състоянието си, за да отиде и да основе на това място едно сиропиталище за тези невинни и в нищо неопетнени дечица!"

Героят на настоящия разказ О`Махони е силно потресен от разиграващите се на хиляди километри от него събития, още повече, че той все още помни зверствата на турците през Априлското въстание и горещо подкрепя застъпничеството на Уилям Гладстон за българите по това време. Ирландецът се познава лично със знаменития кореспондент на ,,Дейли Нюз" Едвин Пиърс, писал за Априлското въстание. След няколко разговора с него той решава да откликне на апела на вестника.

В благородното си начинание той е безрезервно подкрепен от втората си съпруга Алис Джен О`Махони. В края на 1903г. семейство О`Махони и Едвин Пиърс пристигат в Цариград и се срещат с българския екзарх Йосиф, който насърчава ирландеца и изпраща негова препоръка до софийския митрополит Партений.

На 5 Януари 1904г. вестник ,,Вечерна поща" съобщава, че семейство О`Махони е пристигнало в София с благотворителна цел. Първоначално благородният чужденец смята да остане в България няколко месеца. В мразовитата зима той обхожда погранични градове и села, претъпкани от македонски бежанци, ,,движен от чувство на милост към подобните си от християнско вероизповедание, които страдат под турското иго", както сам по-късно ще каже.  Той среща хиляди злощастници, избягали в България, за да спасят живота си.

Сред хилядите жертви на насилие О`Махони открива клети деца, чиито родители били избити. Те са изоставени сами в света – без семейство и без надежда. И тогава 54- годишният ирландец разбира,че няма сила, която да го накара да ги изостави. Занапред той ще е техния баща, Алис – тяхната майка, а това голямо семейство ще има собствен дом насред столицата на България.

И така няколкомесечният ,,воаяж" преминава в десетгодишна мисия, историята на която възкръсва, ако разровим пожълтелите вестници от началото на века.

АЗ НЕ СЪМ МИЛИАРДЕР, НО ПРИНАСЯМ СКРОМНАТА СИ ЛЕПТА. АЗ МИСЛЯ ДА ОСТАНА В СОФИЯ, КОЯТО МНОГО МИ ХАРЕСВА, НЯКОЛКО МЕСЕЦА, ДОКАТО СЕ НАРЕДИ СИРОПИТАЛИЩЕТО И ЗАПОЧНЕ ДА ФУНКЦИОНИРА ПРАВИЛНО.

С времето обаче той неусетно потъва в работата си и остава задълго в България.

Чужденецът купува със свои пари двуетажна сграда до Руски паметник, ремонтира я, мебелира я и на 30 март 1904г. софийският митрополит Партений осветява сиропиталището ,,Св. Патрикий". На втория етаж са апартаментът на ирландските благодетели, гостна стая, малка стаичка за надзиртелката и три големи слънчеви спални за питомците. На долния етаж са разположени стая за занималния, трапезария и кухня. При влизане и излизане в сиропиталището сирачетата изуват обувките си в едно коридорче, обуват чехли и окачват палтата си – всяко на своя закачалка.

Софийският елит се струва на откриването на сиропиталището. Добрович представлява княз Фердинанд, тук е Султана Рачо Петрова – съпруга на министър-председателя, както и подпредседателят на Народното събрание Димитър Петков, английският дипломатически агент Бюканън и още много други светски лица. О`Махони държи реч и обещава, че питомците му ще бъдат възпитани като истински българи, трудолюбиви и честни граждани и верни членове на Източноправославната църква. Последното той стриктно изпълнява, защото като католик се страхува да не го обвинят, че ще отклони сирачетата от вярата им.

ЗА МЕНЕ ТЕЗИ ДЕЦА СА ЕДНОВЕРЦИ ХРИСТИЯНИ, КОИТО СА ПОСТРАДАЛИ ПОД ЕДНА ГНУСНА ТИРАНИЯ, ЗАЩОТО СА ХРИСТИЯНИ. НО НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ,ЧЕ ТЕ СА СТРАДАЛИ И ЗАЩОТО СА БЪЛГАРИ. ТЕХНИТЕ СТРАДАНИЯ ЗНАЧИ ТРЯБВА ДА ВИ ТРОГВАТ ПОВЕЧЕ ОТ ВСИЧКИ ДРУГИ, ЗАЩОТО СА ОТ ВАШЕТО ПЛЕМЕ, ОТ ВАШАТА КРЪВ И ГОВОРЯТ ВАШИЯ ЕЗИК.

Отглеждането и  грижите за 30-тина деца никак не е лесно, въпреки, че семейството е подпомагано от директора на сиропиталището Фридрих Пит и милосърдната сестра Маргарет Дейзи Карбъри. За всяко дете е предначертан път в живота – О`Махони подготвя всички тях за професии като лозар, железар, столар и др. Повечето от младежите по-късно продължават обучението си в чужбина.

Алис Джен О`Махони умира на 15 юни 1906г. Дванайсет дни преди това Столична община отпуска във владение на приюта 2 декара земя близо до сградата на сиропиталището. Тленните останки на госпожа О`Махони са изпратени за Ирландия от съпруга ѝ,  младежите, министърът на народното просвещение проф. Иван Шишманов и др. Едно от сирачетата държи трогателна реч, в която казва:

ВЕЧНА ТИ ПАМЕТ, МИЛА И НЕЗАБРАВИМА БЛАГОДЕТЕЛКО! ЗНАЙ, ЧЕ РЕДКИ СА ЛИЧНОСТИТЕ НА ЗЕМЯТА, КОИТО МОГАТ ДА ИЗВЪРШАТ ТОВА, КОЕТО ТИ ИЗВЪРШИ ЗА НАС! ПОМНИ, ЧЕ ТВОЕТО ИМЕ СЕ НОСИ ПО ВСИЧКИ КЪТОВЕ НА ОПЕЧАЛЕНАТА И СТРАДАЛНА МАКЕДОНИЯ! ЗНАЙ, ЧЕ МАКЕДОНСКОТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ, КОЕТО Е СТАНАЛО ПЛЪТ И КРЪВ В НАШИТЕ ДУШИ, ГУБИ В ТВОЕТО ЛИЦЕ ЕДНА ОТ НАЙ-СВЕТЛИТЕ И НАЙ-ДЕЯТЕЛНИ ЛИЧНОСТИ!

Междувременно О`Махони успява да отвори клон на приюта , в Битоля, вероятно не без намесата на уважавания от султана екзарх Йосиф I. В Костенец той построява вила в ирландски стил, където летува със сирачетата. За зла участ, сиропиталището в Битоля е закрито от сърбите след Междусъюзническата война.

Нови бежанци, сега гонени от сърби-християни, отново разчувстват почтения ирландец. От октомври 1914г. до януари 1915г. той пише прочутите си ,,Писма до Англия", адресирани до видни британски политици. О`Махони е един от малкото чужденци, които в такъв тежък момент се застъпват за България. В писмата си той протестира срещу несправедливия Букурещки  договор, изобличава сръбските и гръцки жестокости и интриги, привежда данни от меродавната Карнегиева анкета. Още в първото си писмо О`Махони нарича българите ,,най-храбрият, най-свободолюбивият, най-напредничавият народ и най-толерантното племе на Балканите".

След 10 ползотворни години сиропиталището ,,Св. Патркий" преустановява дейността си на 31 декември 1914г. Ирландецът се завръща в родината си и умира в имението си на 2 юни 1930г.

След смъртта на О`Махони за него у нас напомня само една улица в София със странно фамилно име, което благодарните сирачета и техните потомци, пръснати по целия свят, по-късно добавят към своите собствени.

[Hatshepsut]

Джеймс Баучер – най-верният приятел на България


Ръченица - картина на Иван Мърквичка

На 18 януари 1919 година, след края на Първата световна война, във Версай, Париж започва Парижката мирна конференция. Художникът сър Уилям Орпен е единственият ирландец – официален представител на страната си. Но един друг ирландец, журналистът Джеймс Баучер, също е в Париж. В този важен исторически момент той не отразява мирната конференция в качеството си на кореспондент за Балканите на лондонския ,,Таймс". ,,Най-верният приятел на България", както го нарича биографът му лейди Елинор Гроган, е тук, за да лобира за каузата на страната ни, която като воюваща няма право на място на масата на преговорите.

,,Иронично е, колко добре информирани за България са били читателите на ,,Таймс" преди 100 години, в сравнение с читателите на изданието днес", казва за Баучер ирландският посланик в България Джефри Кийтинг, в интервю на Ирина Недева от програма ,,Хоризонт" на Българското национално радио (БНР) през 2008 година.

През 1888 година 38-годишният Баучер е на почивка на Адриатическото крайбрежие, по препоръка на своя лекар. На една от вечерите с британския посланик във Виена той се запознава с Бринзли Ричардс, кореспондент на ,,Таймс" в Австрия. Няколко седмици по-късно Баучер получава телеграма с предложение ,,да отразява селското въстание, което бушува в Румъния", а след това да проследи и събитията в следосвобожденска България, където след абдикирането на Александър Батенберг страната ни посреща с надежда управлението на княз Фердинанд I Саксккобургготски.

,,Кой знае защо влакът ни се застоя на малка румънска гара, където тълпа селяни чакаха навярно някакъв местен трен. Дълго гледах изпитите им лица, почернени от труд и грижи, неподвижни и непроницаеми. И щом срещнеха очите ми отвъщаха поглед. Тези клепки изграждаха стена по-непреодолима от крепост. После едно синеоко момиче с червена кърпа запя тиха песен. Прозвуча чужда и непонятна. Не разбирам дори и музиката на тези хора. Дали ще се чувствам все тъй излишен вдругиден, когато пристигна в Русчук", отбелязва в дневника си Джеймс Баучер своите съмнения.

,,И Баучер се заема да прозре душата на този народ от юноши." С тези думи Петър Увалиев описва желанието, с което кореспондентът на ,,Таймс" започва своята работа, след съдбоносната си среща с българския княз.  Есето ,,Гробът в Рила" е прочетено от актьора Ицхак Финци, а записът от 2003 година се съхранява в Златния фонд на БНР.

,,Той беше много повече от репортер – беше защитник на българските интереси и настояваше, че България и Балканите имат ключова роля за стабилността на Европа. Баучер твърдеше, че е възможно да бъдеш безпристрастен журналист, докато с цялото си сърце си съпричастен към българската кауза. Именно това направи Баучер толкова влиятелен. Той беше нашият истински посланик. Политици, дипломати и посланици в Лондон четяха докладите му от Балканите", пише след смъртта му във вестник ,,Сънди Таймс" неговият колега Т.П. О`Конър.

,,Всеки, който иска да научи нещо за България трябва да чете Баучер", заявява Ричард Крамптън, професор по история на Източна Европа  в Оксфордския университет, пред Мария Стефанова в интервю за БНР от 1995 година.

В продължение на 30 години Джеймс Баучер отразява събитията на Балканите, като освен за България той пише и за разделите на ,,Енциклопедия Британика", в които са описани и Гърция и Румъния по това време. Той разказва за отоманските зверства в Македония срещу българските помаци, Балканските войни, Първата световна война и първите олимпийски игри, които барон Пиер дьо Кубертен организира в Атина през 1896 година.

След като се пенсионира през 1918 година Баучер планира да пише книги, включително и своите мемоари, като разделя времето си между дома си в Килкъни, Лондон и София. Той закупува земя в столицата на България, върху която има намерение да построи къща, и да я нарече ,,Къра". Въпреки влошеното си здраве той не си дава почивка и продължава да пише статии и рецензии за бъдещето на Балканите, които публикува в различни ирландски вестници. Две години по-късно умира в София, а на поклонението му в катедралния храм ,,Свети Александър Невски" присъства и цар Борис III, с чието разрешение е изпълнена последната воля на Баучер – да бъде погребан в Рила.

,,Беше обикновен човек – нервен, преследван от увеличаваща се глухота, вероятно хомосексуален, но той беше и най-довереният съветник на крале и посланици в техния лабиринт от интриги на Балканите", пише в паметна бележка за своя кореспондент вестник ,,Таймс" през 1996 година.

По тази публикация работи Милен Димитров

https://archives.bnr.bg/dzhejms-baucher-naj-verniyat-priyatel-na-balgariya/

[Hatshepsut]

Братя Прошек са не само пивовари, направили са много в първите години на София като столица


Пивоварната на братята Георги (Иржи) и Богдан (Теодор) Прошек в София

След Освобождението София е избрана за столица (1879), има нужда от развитие и привлича немалко чешки специалисти. Те са инженери, художници, предприемачи. В района около софийската ул. ,,Оборище"и ,,Орлов мост" има много обекти, свързани с чешката култура, разказа в ефира на Радио София Виктор Топалов, краевед и създател на ,,Бохемска София".

Двамата братя Прошек толкова обичат България, че дори избират и български имена. Иржи става Георги, а Теодор – Богдан.

Георги (Иржи) и Богдан (Теодор) Прошек

Известни са най-вече с пивоварната. Дори името на бирата е побългарено – казва се Прошеково пиво, допълни Топалов.

Пръв в България идва Иржи. Той е инженер. Работи в железницата. Запознава се дори с Васил Левски и други революционери. След Априлското въстание пише за българите в чуждестранни издания.

Иржи е сред инициаторите на първия паметник на Левски (в София), чийто проект е също дело на чех - Антонин Вацлав Колар.

През 1884 г. Георги Прошек с брат си откриват известната и до днес пивоварна на ул. ,,Сан Стефано", днес - срещу БНТ. До кръчмата им по-надолу, наречена "Дълбок зимник", е бил прокаран пивопровод за прясно снабдяване с бира.

Освен това двамата чехи отварят първата в София печатница, в която се печата и списание ,,Мисъл".

По-късно, през 1889 г. на мястото на т.нар. Шарен мост братята  Георги и Богдан  Прошек и техния  братовчед арх. Вацлав Прошек постояват Лъвов мост.

https://bnr.bg/sofia/post/101559146/brata-proshek-sa-ne-samo-pivovari-napravili-sa-mnogo-v-parvite-godini-na-sofia-kato-stolica

[Hatshepsut]

Братя Шкорпил - български будители от ренесансов тип


Братята Херман и Карел Шкорпил

По произход те са чехи, но отдават голяма част от живота си на една кауза – България. Херман и Карел Шкорпил са историци, археолози, учители, изследователи на природата, хуманисти, идеалисти... Пристигат в България през 80-те на XIX век и се установяват във Варна.

Подобно на много чешки общественици и интелектуалци по онова време, двамата братя са водени от славянска солидарност, с идеята да помогнат на новоосвободената българска държава да стъпи на крака след тежкото и продължително османско владичество. Известни са най-вече като основатели на научната археология и музейното дело у нас. Но не само! "Това са изключително многостранни личности от ренесансов тип. Бих ги определил като едни от последните възрожденци на България" – казва инж. Петър  Атанасов от РИМ-Варна, създател на мобилното приложение "Братя Шкорпил – пазители на историческата памет". Разработката му допълва чрез добавена реалност изложбата в залите на музея, посветена на чешките просветители:

"Основно името им се свързва с Варна, те са основатели на варненското археологическо дружество, след това и на музея във Варна и т.н. – казва Петър Атанасов. – Сигурно знаете, че те първи идентифицират, откриват и показват коя е първата българска столица Плиска. Те са едни от първите изследователи на тракийските долмени по  нашите земи. И нещо, което е малко известно, но е съществен техен принос – Шкорпил имат голям интерес към природните науки – география, изследване на минерали, животински и растителни видове... И навсякъде, където са били учители, те са основавали такива кръжоци, създавали са сбирки, откривали са видове. Първият учебник по география на България е техен и т.н."

Карел Шкорпил в Мадара, 1924 г.

Още за основаването на Варненския исторически музей от братя Шкорпил ще научите от видеото:



НЕПОЗНАТИТЕ БРАТЯ ШКОРПИЛ | Основаване на музея

Няма област, в която братята Шкорпил да не са работили. Но най-силно чехите са радеели за съхраняване на рушащото се, заради нехайство на местното население, историческо наследство. Благодарение на тях, в областните ни градове отварят врати първите исторически музеи с интересни находки от различни епохи. Много от тези артефакти са били спасени от иманярите, отново благодарение на братята Шкорпил. За целта те развили гъста "шпионска" мрежа из цялата страна, от сътрудници, които ги предупреждавали за опасност от подобни набези. Отзвукът от всестранната дейност на Херман и Карел Шкорпил отеква и в наши дни:

Братя Шкорпил в Мадара с младия цар Борис III

"Младите са доста изненадани от това, че двама учители, с учителските си заплати, са успявали на практика да обходят цяла България във времена, в които е нямало транспортни връзки и да свършат толкова огромен труд. Дори и днес учените се базират на техните изследвания. Къщата, в която Карел е живеел все още съществува. Тя се намира във Варна, на ул. "Шкорпил" и е проектирана от самия него. Във Варненския исторически музей се съхраняват лични вещи на братята, техни описания, скици, рисунки... Но истината е, че голяма част от артефактите, включени в историческите ни експозиции, са открити от тях", казва Петър Атанасов. Разработеното от него мобилно приложение за братя Шкорпил представя по един приятен начин цялата информация за живота и дейността им в България и е достъпно за всеки притежател на телефон с Андроид. Можете да го откриете тук.

Преди дни в Русе беше открита изложбата "Намерено от Шкорпил", по повод 120 г. от създаването на русенския исторически музей. Експозицията акцентира най-вече върху делото на Карел Шкорпил в региона. Преди повече от сто години той открива и картографира голяма част от известните ни днес светилища и некрополи в долината на река Русенски Лом.

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101661259/brata-shkorpil-sa-bili-balgarski-buditeli-ot-renesansov-tip

[Hatshepsut]

"Историята оживява" - Луи Айер (епизод 17)

Седемнадесетото издание от втория сезон на съвместната рубрика на сдружение "Българска история" и телевизия BiT.

[Hatshepsut]

"Историята оживява" - Джеймс Баучер (епизод 21)