• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

27 July 2021, 08:08:27

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
13368 Posts

Шишман
5571 Posts

Panzerfaust
887 Posts

Лина
739 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 22667
  • Total Topics: 1351
  • Online Today: 208
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 17
Total: 18

За чорбаджиите през Възраждането

Started by Hatshepsut, 09 September 2018, 21:20:20

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Topic keywords [SEO] възражданеистория

Hatshepsut

За чорбаджиите през Възраждането


Ханът на Жаджи Николи във Велико Търново

Не дотам популярен факт е, че след реформите в Османската империя, започнали в началото на ,,Танзимата" (на български – реорганизация, e понятие, което се свързва с период на обществени реформи в Османската империя, започнал с въвеждане на пакет от закони, обнародвани от султан Абдул-Меджид на 3-ти ноември 1839 г.), по днешните български земи отделни хора, обикновено близки до властта, се замогнали неимоверно много. За едно много кратко време, периодът от началото на ,,Танзимата" до Освобождението (1839 – 1878 г.), тези хора станали особено популярни с прозвището ,,чорбаджии". Чорбаджиите участвали активно както в икономическия, така и в политическия живот на страната. Много от тях били членове на органите на изборната местна власт – ,,меджлиса" (общинските съвети по места).

Нека видим какво е икономическото им влияние и по какъв начин те са успели да увеличат така значително материалното си благосъстояние.

През ,,Танзимата" за пръв път в Османската империя се приема Търговски закон. Така след няколко столетия от съществуването на империята най-накрая се дава юридическа закрила на частната собственост на султанските поданици. По този начин хората получили стимул да откриват собствени търговски дружества (частни фирми), да печелят законно и да се надяват на държавна закрила от посегателства срещу бизнеса си.
Напоследък е доста модно да се сочи ,,Танзимата" като пример за европейско развитие на Османската империя. Тя самата пък често е обявявана за равна на европейските велики сили по права, свободи и това, което днес наричаме ,,бизнес климат". Трябва дебело да се подчертае, че развитието през ,,Танзимата" наистина е революционно, ново за империята и е европейско по своя характер. Но не бива да се подминава факта, че именно то довежда до разпада, разпокъсването и ликвидирането й. Дали от неспазването на европейските предписания, или именно от спазването им, но Османската империя стремително поема по пътя на разпада си, а величието й е само спомен. На този етап тя се оказва неспособна на модерно капиталистическо развитие, което е една от причините балканските народи решително да се откъснат от прегръдката й.

Преди това откъсване (от българска страна) да маркираме все пак един интересен момент съвсем в началото на ,,Танзимата". На историческата сцена именно тогава започнали да се изявяват все по-активно чорбаджиите. Една част от тях натрупали богатства от търговия. По онова време империята поддържала ниски износни мита на стоките, което било много добре за търговията със зърнени храни от България. Пшеницата била особено желаната стока на запад, като от нея доста българи натрупали големи парични суми. Българските търговци отворили свои търговски къщи в Англия и на други места из Европа.

Другият особено ползотворен ,,бизнес" по българските земи е откупвачеството на данъци. В Османската империя съществувало такова право – ,,илтизам", по силата, на което определени хора можели да откупят събирането на многочислените османски данъци директно от ,,Портата" (османското правителство). Така тези хора добивали статута на нещо като ,,държава в държавата". По своя преценка и свое желание те облагали населението в откупената им област с произволни суми. Освен т.нар. ,,десятък", който в един момент бил вече над 1/10 от дохода (в разрез с шериата), българите в империята плащали още куп други данъци. Регистрирани са случаи, при които откупвачът изисквал определени данъци (например ,,серчим" върху свинете, ,,беглик" върху овцете) да му се заплатят в неколкократно завишен размер. Може да си представим как се е чувствало обикновеното население при този произвол в пределите на уж модернизиращата се империя.
В това състояние на нещата, разбира се, нямало нищо европейско. Затова, според разпоредбите на ,,Танзимата", порочната система ,,илтизам" трябвало да се преустанови. Но Османската империя не успяла (или не пожелала) да спре или забрани вредния ,,илтизам". За голяма част от народа той бил голямо зло, но за близките до властта бил един изгоден начин за натрупване на нови богатства.

Третият основен път към лесна печалба от онова време бил лихварството. Тъй като легитимните кредитни институции (банките) напълно отсъствали (с едно дребно изключение), пари за каквото и да било се искали и давали срещу баснословни лихви от лихвар. Така лихварството станало третият и най-пряк път към обогатяването, след търговията (основно със зърно, кожи и добитък) и откупвачеството на данъци. А нерядко славните български чорбаджии съвместявали в едно и трите дейности. Любопитно е да се отбележи, че наследниците на ,,старите" чорбаджии, т.е. тези от османско време, са едни от строителите на съвременна България. Не навсякъде у нас обаче тези фамилии имали еднаква тежест след Освобождението. Например в Габрово – ,,Българския Манчестър", хората, забогатели след Освобождението и придобили политическа тежест, произхождали из средите на еснафа (занаятчийски сдружения). В Търново, напротив, доста от заможните хора след Освобождението са именно от знатните местни чорбаджийски фамилии.

Нека разкажем нещо повече за богатите търновски (доосвобожденски) родове, защото техните потомци са сред най-видните граждани след Освобождението. За тях и днес се говори, но като че ли за делата им не се знае достатъчно, а личностите им са недостатъчно познати на широкия кръг любители на историята.

Най-голямото и модерно предприятие в Търново след Освобождението било бирената фабрика на братя Хаджиславчеви. Тя е построена с парите на чорбаджията Хаджи Славчо Хаджипаскалев, който ,,се считаше за милионер" в Търново.
Хаджи Славчо Хаджипаскалев е потомствено свързан с кожухарския еснаф в града. Неговият баща се занимавал с кожухарство. Синът обаче имал по-голямо влечение към търговията, а ,,не се ограничил само с подшиване на кожуси", както повечето от другарите му. Търговската му дейност се разпростирала до Влашко и Виена. Купувал и продавал главно сурови и полуобработени скъпи кожи. Дори когато заминавал със семейството си на поклонение на Божи гроб, пътешком успял да сключи много изгодна сделка, от която ,,добива печалба, която няколко пъти му покрива разноските" по пътуването. Особено много забогатял покрай заниманията си с лихварство: той ,,служеше един вид като банка, поради нямане на такава." Дава пари назаем на търговци и занаятчии от Търново и Горна Оряховица. Става ясно, че Хаджи Славчо е от онези чорбаджии, обогатили се основно по пътя на лихварството и търговията.

Други трима богати търновци от преди Освобождението, принадлежащи към онази привилегирована обществена прослойка, натрупала богатствата си главно от лихварство и спекула (откупуване на данъци) са хаджи Минчо хаджи Цачев, хаджи Николи Димов Минчооглу (зет на първия) и Стефан Карагьозов. Първите двама действали в съдружие с посредника си в Цариград, Христо Тъпчилещов. В началото на 50-те г. хаджи Минчо събирал лично данъци във Видинско, брат му Цони – в Ломско, а зет му хаджи Николи – в Търново и Свищов. Спорове около събирането на ,,беглика" в Търново са най-вероятната причина за убийството на хаджи Минчо през 1855 г.

От размера на оставените от тях пари в наследство може да се направи извод за материалното състояние на търновските откупвачи на данъци. Хаджи Минчо хаджи Цачев завещал сума от малко над 344 хиляди гроша. В цялата Русенска околия, от втората половина на 40-те и първата половина на 50-те години, имало само един случай на наследство от 224 хиляди гроша, и то на починал мюсюлманин. Във всички други случаи наследствата били по-скромни, обикновено при заможните хора били между 2000-5000 гроша (една овца струвала около 30 гроша).

Налага се изводът, че хаджи Минчо за времето си и за географския регион, в който живял, бил най-богатият човек. Само в рамките на 2 години (1852 и 1853 г.) той имал възможността да вложи в начинанията си личен капитал в размер на 1,9 млн. гроша. За зета на хаджи Минчо, хаджи Николи, има документални сведения, оказващи негова покупка на общинско място на стойност 57500 гроша. Предполага се, че на това място е построен известният триетажен хан от уста Кольо Фичето в периода 1858-1862 г. От Стефан Карагьозов се пази неговото ,,Душевното завещание" с дата 1-ви март 1878 г., вписано в Кондиката на Търновската митрополия. То изразява желанието му да бъде погребан в семейна гробница, която се намирала в градината на фабриката му, а от Венеция да му бъде поръчана фотографията за мраморен паметник.

Капиталите и бизнес начинанията на тези знатни търновци от преди Освобождението лежат в основата на материалното замогване и на техните наследници. Търново бил град с по-консервативни традиции. При него спечеленото от преди Освобождението се трансформирало по естествен начин, по пътя на наследствеността и приемствеността. Това било характерно за повечето търговски центрове на доосвобожденска България, което прави особено важна ролята на чорбаджиите за бъдещото развитие на страната.

http://bulgarkamagazine.com/

Hatshepsut

Евлоги и Христо Георгиеви – меценатите, които завещаха всичко на България


Евлоги Георгиев Недев е роден на 3 октомври 1819 г. в Карлово. Първоначално започва образованието си в местното училище под ръководството на небезизвестния възрожденски учител Райно Попович. Продължава да учи в Пловдив, а след завършването на гимназия се завръща в родния си град да учителства. Следващата и по-голяма част от живота си прекарва извън пределите на Османската империя. През 1837 г. заминава за Галац, а после за Букурещ. Едва на 18 години, без особено голям капитал, започва да развива търговска дейност. Бързо натрупва състояние и се превръща в един от най-богатите мъже в Европа за XIX в. Умира на 5 юли 1897 г. в Букурещ.

Христо Георгиев Недев е роден през 1824 г. и е по-малкият от двамата братя. За жалост от 5 деца остават живи само Христо и Евлоги. Подобно на брат си, той започва бизнес. Христо Георгиев умира внезапно на 6 март 1872 г. в Букурещ. Там се намира и гробницата му, в която спи вечния си сън точно до брат си.

Живот и принос към България

През 50-те години на ХІХ в. братята започват даренията си ,,на ползу роду". Те се считат за основатели на ,,Добродетелна дружина" – организация на заможни българи, която си поставя за цел освобождение на българските земи от османско иго. Дружината подпомага финансово и организационно революционерите. Центърът на организацията се намира в Букурещ. Тя набира български доброволци за руската армия в Кримската война (1853 – 1856 г.), а в последвалите години набавя солидни средства за осигуряването на образование на редица видни българи. Христо умира млад, едва 48-годишен,  без да доживее до най-големите дела, с които днес помним карловските братя. Макар да губи живота си прекалено рано, историците го поставят редом до брат му, тъй като в завещанието си Евлоги посочва и неговите заслуги за дарението, предвидено за строеж на университет в София.

Съвместните действия на българските революционери, емиграцията и последвалата Руско-турска война водят до Освобождението на България. След 1878 г. Евлоги Георгиев се връща в България и в следващите години закупува солидно количество парцели в центъра на София, така че през 90-те години вече притежава над 10 хиляди квадратни метра. През 1896 г. меценатът обявява дарението си от 800 000  златни лева и земя на стойност 200 хиляди лева за построяването на сградата на университета.

Други големи дарения, които Евлоги Георгиев прави са:

На болницата в ,,Галац" – 100 000 лева.
На университета ,,Карол I" – 200 000 лева.
На Българско девическо училище в Солун – 50 000 лева.
На Българска болница в Цариград – 120 000 лева.
Само година след направеното дарение за Софииския университет големият българин умира, а в завещанието си оставя колосална сума пари. Тук започва кошмарът, тъй като Евлоги завещава само малка част на роднините си, а всичко останало дава на България. Това е обяснимо, тъй като нито Евлоги, нито Христо създават семейства, така че на практика нямат наследници. Една сума в завещанието му прави впечатление на всички българи. Това е космическата цифра от 6 милиона златни лева, която е дарена за построяването и поддържането на сградата на висшето училище в София. За изпълнител на завещанието карловецът посочва видния българин и негов съратник Иван Евстратиев Гешов.

Завещание

♦ На българската черква в Букурещ Евлоги Георгиев завещава 20 000 лева.
♦ 200 000 лева разпределя за поддръжката на училището ,,Кирил и Методий" и за Букурещкия университет, ,,за да се издържат бедните, но прилежни студенти."
♦ На общината в Галац приписва 30 000 лева.
♦ 6 000 000 лева дарява за построяване на Висше училище в България.
♦ 20 000 отделя за строителството на българска болница в Цариград.
♦ Меценатът разпределя пари и за приюта ,,Елена" и букурещкото управление на болниците.
♦ Три години преди смъртта си Евлоги Георгиев купува сграда в Солун за българска община.
♦ На първите си братовчеди, родени от тримата братя на майка му – Христо, Никола и Иван Пулиеви, завещава по 16 000 лева, които по-късно променя на 40 000.
♦ Още по 4000 лева дава на тези от братовчедките си, които са останали неомъжени.
♦ На леля си Елисавета Пулиева оставя къщите си в Букурещ заедно с покъщнината, конете и недвижимите имоти към тях.

Подобно на много други случаи със сходни сюжети, разгневените роднини на карловските братя завеждат дело за оспорване на завещанието. Те твърдят, че Гешов е подменил исканията на Евлоги, макар от предходните действия на заможния българин да става ясно, че той на практика осмисля съществуването си чрез благотворителност. Вуйчото на Евлоги – Иван Пулиев оспорва завещанието и завежда дело в Илфовския съд. През 1899 г. умира, но делата продължават синовете му – Богдан, Христо и Драган. Процесът се политизира по изключително грозен начин. Министърът на правосъдието Панайодов внася първата искова молба за фалшифициране на завещанието на Евлоги Георгиев.

Вероятно либералното правителство има да разчиства стари сметки с Евлоги Георгиев, както и с Иван Гешов – консерватор и бъдещ премиер на България, тъй като то се включва активно в процесите и се опитва да окаже влияние. След продължителни съдебни битки завещанието е потвърдено. Експертизата доказва, че касата на Евлоги е отворена с 4-те различни ключа, намиращи се у различни негови роднини и не може да става и дума за тайна подмяна на документи. Битката е спечелена!

Тук идва и положителната новина. Тъй като сагата приключва чак през 1911 г., тогава парите са над 13 милиона заради лихвите. Строежът на сградата на Софийския университет започва през 1924 г., а 10 години по-късно е завършена и тържествено открита.

Пишем тези редове с голяма емоция и преклонение пред патриотичното чувството на Евлоги Георгиев към Родината и сънародниците му. Това негово чувство безспорно личи от делата и думите му. Вероятно и починалият твърде рано Христо е имал същия мироглед, но сякаш историята помни само по-големия брат. Нека днес, повече от сто години по-късно, минавайки през сградата на Софийския университет да погледнем с признателност и преклонение прекрасните скулптури на карловските братя, дело на Кирил Шиваров. Това е най-малкото, което можем да направим за тях. Нека помним думите от завещанието на родолюбивия българин Евлоги Георгиев:

,,Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми ме прави да умра спокойно!"


Паметник на братята Евлоги и Христо Георгиеви в гр. Карлово

https://www.bulgarianhistory.org/people/vyzrozhdenci/evlogi-i-hristo-georgievi/

Hatshepsut

Димитър Ценов – скромният милионер, който дари просвета на Свищов


Свищов е първият освободен град по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. Той е родното място не една или две бележити личности от нашата история, в това число  предприемачи и дарители, допринесли със своите усилия и средства за просперитета на младата българска държава. Това не е изненадващо. Традиция още от началото на ХІХ век е богатите хора в Свищов да завещават средства за просветното дело. Връх в тази традиция поставя закъснелият възрожденец Димитър Ценов.

Той е роден през 1852 г. в семейство на заможен свищовски търговец. През 1867 г. Димитър е изпратен да учи в реалната гимназия в Кронщад, Австро-Унгария. Но скоро се налага да напусне училище и сам да си изкарва препитанието, тъй като баща му е разорен. Димитър работи в държавно учреждение в Букурещ, после в кантората на свищовски търговци, след това в румънските железници. Постепенно става предприемач в строежа на нови жп линии, трупа опит, авторитет, връзки, а и известно състояние. Димитър дружи с хъшовете в Румъния и ги подпомага финансово.

 

След Освобождението на България, свищовлията се връща в родината си. Няколко години работи в Министърството на външните работи, но чиновничеството не е по неговия вкус. Ценов се отдава на своята стихия – стопанското поприще. Заема се с вносна търговия, помага му това, че знае няколко балкански и западни езика. За сравнително кратко време става крупен предприемач, търговец и акционер. Той прави фабрика за цимент при Златна Панега.

Участва активно в благоустрояването на столицата София – строи водопроводи, улици, обществени сгради. Участва и в построяването на жп линии.

Най-големият проект на Димитър Ценов е в края на ХІХ в. – нефтена рафинерия край Бургас. И това е във време, когато стопанските ползи от петрола не са още познати в България. Правителство обаче недалновидно отказва да подкрепи проекта и той пропада. След 1916 г. стопанската дейност на Ценов започва да намалява, а след 1920 г. е прекратена, не на последно място и защото националните катастрофи го покрусяват.


Паметникът на Димитър Ценов в Стопанската академия в Свищов

Спечелените пари той дава за благотворителност – за сираците от войните, за бедните, за изпаднали в нужда поборници на националната кауза, за ,,Червения кръст", за учебни и културни заведения в родния си Свищов и в София.

Лишен от високо образование, Димитър Ценов чете трескаво в свободното си време и натрупва впечатляваща библиотека. Води скромен и тих живот, лишен от показност. Така и не създава семейство.

През 1912 г. завещава всичките си пари, недвижими имоти и ценни книжа за откриването и издръжката на висше търговско училище в Свищов. В писмо до кмета на града Димитър Ценов пише: ,,Аз имам една мечта – да направя нещо за родния си град, в който захванах своето търговско поприще, и за българина, комуто изглежда предстои още много културна борба, додето ще може да достигне своята справедлива, национална и човешка кауза."

Обявен за почетен гражданин на Свищов, последните си години Димитър Ценов прекарва в болница на ,,Червения кръст", като заплаща за стая, за да не тежи на близките си. Той умира през 1932 г. в София.

Последното му желание е да бъде тихо погребан, единствено иска гробът му да се поддържа чист и със зеленина, ,,... а не да бъде занемарен, както у нас е обикновено. Моля да не се вземе това за нескромност."

Завещанието на Димитър Ценов е второто по размер и значение дарение за просветни нужди след това на Евлоги Георгиев. Въпреки това, той не го възприема като нещо съществено и грандиозно, както личи от финала на неговата последна воля:

,,Като принасям своята скромна лепта на народния олтар, свършвам с благопожеланието, щото българският народ да върви безспир по пътя на културния напредък и към постигането на своя идеал. Амин."

Димитър Ценов оставя над 5 млн. златни лева и само четири години след смъртта му неговият завет е изпълнен. По този начин Свищов става третият университетски център в България след София и Варна.

https://bulgarianhistory.org/dimitar-tsenov/

Hatshepsut

Стопанските измерения на Освобождението

Икономическата картина в българските земи в навечерието на освобождението от турско робство е сравнително слабо позната на широката публика. С помощта на проф. Пенчо Пенчев ще научим повече както за състоянието на българското стопанство, така и за ширещите се в Османската империя финансова криза, корупция и беззаконие. Научният анализ показва, че водещите социални сили в българското общество са т.нар. средна класа, известна част от най-богатите българи и интелигенцията. Това личи ясно при социалния състав на комитетите на Васил Левски, както и при ръководителите на Априлското въстание. Значимото като мащаби и прояви участие на българите в Руско-турската Освободителна война има своите стопански и финансови измерения, които заслужават по-нататъшно проучване и осмисляне

1 част:


2 част:

Hatshepsut

Чорбаджийството през Възраждането

Когато говорим за прослойката на чорбаджиите винаги оставаме резервирани и никога единни в мнението си за тях. Чорбаджията е останал в стиховете и публицистика на Христо Ботев като ,,шпионин", ,,предател", ,,изедник" и ,,експлоататор на народа", т.е. като символ на чуждопоклонството и характера на духовно мъртвия и таящ неприязън човек. Дори пише, че каквато омраза храни българина към турчина, такава храни и към чорбаджията. С такава представа сме останали и ние, израствайки с представата за ,,злото лице" на чорбаджийството. Но дали има основание да смятаме така, ще разберем в следващите редове.

Чорбаджийството е част от групата на финансово обезпечените българи, която ще изгради икономическата база, от която ще се зароди цялото движение (национално и духовно) срещу поробителя. Неговото зачеване е свързано с икономическите промени, които настъпват в Османската империя след краха на нейните амбиции към Европа и подписването на Карловацкия мир от 1699 година. Оттам нататък започват коренните преобразувания в нейната икономическа и стопанска система. Но все още господства източният феодализъм и монотонност, или както го нарече Левски ,,деспотско-тиранска система", които измъчват населението в ежедневието си и ги спират да прекрачат прага на Новото време. Но в такива трудни времена се ражда и заможната прослойка сред българското население, за която няма достатъчно източници и данни. Вероятно и те самите не са осъзнавали тази своя роля в историческата канава на Възраждането, но е съвсем ясно, че без тяхната материално-техническа база и капиталистическа стойност, Възраждането можеше и да не стигне до своя духовен апогей, защото ,,базата определя надстройката".

Стабилната финансово прослойка се създава в градското пространство и се обуславя с развитие на занаятчийството и търговското-промишленото производството, което пък от своя страна води до имущественото разслоение сред обществената йерархия. И тук можем да отделим различните нейни степени и групи.

Върхът на социалната пирамида се заемала от висшето общество, чиито представители били лихвари, индустриалци, собственици на търговски фирми и прочее. Те не са голяма част от социалната йерархия, но тяхното влияние не е никак малко, а от тях зависи до голяма степен и стопанския живот на даденото населено място. Разбира се, не можем да правим аналогии с едрата индустриална буржоазия във Великобритания във времената на Индустриалната революция, но все пак, в рамките на източен ориентализъм и феодализъм, те са успели да използват капитала, идващ от Запада за ,,съживяване" на Османската държава и са започнали да създават бизнес проектите на новото българско време.

Следващата група в социалната стълбица е на средната класа, към която се числят търговски посредници, манифактуристи, заможни занаятчии и прочее. Тук, в демографски план, е една обширна част от българското население, върху която лежат обществените дейности и които са и представители на съответното селище. Към тях се числят и чорбаджиите, за които ще говорим по-нататък. Третата част се състои от дребните и средни градски и селски стопани, които освен, че са мнозинство (бакали, тепавичари, търговци на дребно), следователно са и ,,гърбът" на който се опира българското революционно движение.

И тук е редно за разгледаме чорбаджийството като явление, неразделно свързано с възрожденската епоха. През XVIII и XIX век тази прослойка присъства в обществения строй и въздейства силно върху тогавашните отношения. През 1857 година се издава Закон за чорбаджиите в Търновския санджак, в който се говори, че те са платени длъжностни лица, натоварени с фискални функции (събиране и разпределяне на основните данъци за държавната хазна). Тази дейност вършат в срок от 1 година. Но тук идва и момента на корупция, тъй като при такива условия е било лесно да злоупотребят или да присвоят от взетия налог една доста голяма част, с която забогатявали, за сметка на данъкоплатците. Точно такива чорбаджии се оплюват във възрожденската преса.

Още в първите векове на османското владичество, институцията на чорбаджиите е пряко свързана с общинското самоуправление на българите, но това е до началото на Възраждането. След това на чорбаджията започва да се гледа като на богат човек, който експлоатира чуждия труд, за сметка на своето благо. Тази теза за класовото разделение между ,,потисници, грабители" и ,,трудещите се неуморно селски маси" е била удобна на властта преди 10 ноември 1989 г., за да критикува капитализма. Христо Гандев дори обръща внимание, че въпреки грабителския подход и изедничеството на чорбаджиите, те имат важно място в стопанския живот за българите на прага на новото време и създават първите български капитали. В следващите редове ще дадем примери за чорбаджии от различен занаятчийски корпус – земевладелци, скотовъдци, търговци, промишленици (манифактуристи и други), които дават ясен знак за стопанския напредък на даденото населено място, т.е. играят ролята на стопански барометър за икономическия живот в населеното място.


Димитраки Хаджитошев

Тъй като започнахме от Търново, нека погледнем кои са тамошните ,,знатни" сред българското мнозинство. Георги Попсимеонов, който е крупен търговец, в продължение на 40 години е лицето на Търново в обществените работи и дейности. Стефан Карагьозов е лихвар, търговец и фабрикант, който разгръща мащабна стопанска дейност в града. Със средствата си посторява фабрика за препработка на пашкули, за производство на спирт, за бира и парна мелница. Друг влиятелен чорбаджия от Търново е Хаджи Минчо Цачев. Той е влиятелен търговец на едро, който в съдружие с други търновски търговци основават кантори в Цариград, Виена и Свищов. Хаджи Минчо не се срамува от българското си потекло, не се отказва от народността си, не последва много богати българи от онова време, които се определят като гърци.

Точно обратното, той, със собствени средства за делото, подпомага все повече засилващата се борба с гръц­ките фанариоти и става водач на българската ,,национална партия" в Търново. С негови сред­ства през 1849 г. отново е въздигнато запаленото от гърците и впоследствие изгоряло българското училище при църквата ,,Св. Никола" в Търново, което Хаджи Минчо прави триетажно. Той се грижи и за църквите, като настоява там да се служи и пее само на български.

Емануил Шишманов е също представител на едрата търговска прослойка, занимава се дейно с вносна и износна дейност във Видин, Свищов, Виена и Будапеща. Даже, през 1835 година получил австрийско поданство, което правило работата му по-лесна. Безспорно един от най-видните стопански и будни дейци сред тази прослойка е Димитраки Хаджитошев от Враца, който организирайки огромна стопанска дейност започва да създава в над 30 селища във Врачанско манифактурни работилници за изработка на коприна, за топене на руди и метали, за варене на ракия и прочее. Той става известен като водач на църковно-националното движение и яростен противник на тамошния митрополит Методий. Той и цяла Враца желаят техния духовен пастир да бъде българин. Под влияние на гръцките владици обаче той е заловен и убит през 1827 г.

Един от първите ни манифактуристи изобщо е габровецът Хаджи Христо Рачков, който на прага на XIX век създава една от най-изявените и централизирани манифактурни производства за произодство на коприна, което му е донесло огромен капитал. Има фабрики в Габрово и Казанлък, а също така дейно търгува на панаирите в Узунджово, Сливен, Букурещ и други. Той купува много земя – лозя, ниви, ливади, тепавици, воденици. Участва в подготовката на гръцкото въстание. Синът му прави рекапитулация на имотите му след смъртта му и открива, че баща му е разпределил наследството си на различни места като Габровско, Търновско, Никополско, Казанлъшко и други. Това показва, че той е един от най-прозорливите чорбаджии в самото зараждане на тази прослойка.

От бегликчиите най-изявен е Петко Догана от Копривщица. Той събира данъка върху овцете и едрия рогат добитък в различни региони на българските земи, като стига чак до Албания. Редом с него застава Божил Чорбаджи от Котел, замогнал се финансово по-време на кърджалийските размирици.Станал известен, освен като голям бегликчия, а и като собственик на къшла с 500 глави добитък. В Котел се издига още един търговец-предприемач – Стойко Попович. Бащата на Георги Раковски създава работилница за изработка на гайтан от чаркове и дараци, с внос от Великобритания, а през 1827 година става доставчик за турската армия на аба в Цариград. Годишно в Котел се изработват 20 000 топа аба.


Вълко Чалъков и жена му Рада са изобразени като ктитори на стенопис в Рилския манастир

В чорбаджийското пространство е добре известен копривщенско-пловдивския род на Чалъкови. Вълко Чалъков си изгражда име на знатна личност в Цариград, като по професия е джелепин и бегликчия. Той също се изявява и като щедър дарител и поддръжник на множество стопански дейности в българските земи. Синът му Недельо Чалъков снабдява Цариград с овце като джелепбашия. Стоян Чалъков също поема този занаят и се издига в очите на обществото както със своята стопанска дейност, така и със своята щедрост и отдаденост на българската кауза. Дарява средства за строене на църкви и училища дори и извън Пловдив. Бъдещият политик, общественик и лекар – Стоян Чомаков също е част от този род, тъй като неговата майка е от Чалъковския род.

Хаджи Станьо Врабевски, наричан още ,,Тетевенският Ротшилд", е изключително богат (според Стоян Заимов имал ,,до десет хиляди лири"), но и отдаден на революционното движение и борбата за свобода. В Тетевен и околностите, благодарение на солидния си капитал, е гледан с уважение от турските власти и е има възможността да определя своя политика на Тетевен. Благодарение на своя добитък, който изнася за Австро-Унгария и Влашко, той се замогва и се превръща във важна личност за съдбата на местните хора. Както мнозина, Врабевски е захласнат по българското национално-освободително движение. Познава се лично с Васил Левски и участва в обира при Арабаконак (22.09.1872 г.), където е заловен, а по време на разпита е напълно откровен към въпросите на разследващия случая :

,, – Ами ти, бре, хаджи, защо...? Какво ти трябваше? Нали всичко си имаш? ...

– Свобода на България ми трябва, ефенди."


Хаджи Станьо Врабевски

Разбира се, може да посочим имената на много видни чорбаджийски представители като Чорбаджи Мою от с. Голяма Желязна, Ловешко; еленският предприемач Христо Михайловски; казанлъчина и именит търговец Стоян Груев (чорбаджи Стоенчо); мецената джелепин от Одрин Хаджи Найден Кръстев, който завещава 200 хил. гроша за обществени и просветни нужди – един истински и безусловен жест към българския народ; Александър Шишманов; Хаджи Трайко Рекали, който славейки се като голям скопски чорбаджия е и страстен дарител; Христодул Шишманов от Хасково, радетел за напредъка на просветното и църковното движение, който отстоявал националните интереси. Разбира се, списъкът е голям, и е трудно да се опишат всички от тази прослойка, които са били ревностни патриоти и достойни хора.

Чорбаджийското явление има злощастната съдба да се появи на фона на прехода от феодализъм към капитализъм и то в Османската империя, където подобен ред не е познат. Тук дадохме яснота за някои от чорбаджиите, които неопетнени от хулите ,,експлоататори и грабители" са се показали като хора, даващи мило и драго за народното благо, будни българи и всеотдайни дарители. Естествено, не всички имат такъв манталитет и стремеж към по-добрата промяна, но бих може да заключим, че хвърляйки ,,черното петно" върху всички чорбаджии, ние изпадаме в огромна заблуда, пренебрегвайки тези личности, които са се лишили от много,за да подпомогнат народния просперитет.

Автор: Иван Станков


ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:


Грънчаров, М. Чорбаджийството и българското общество през Възраждането. София, 1999.

Стоянов, Ив. История на Българското възраждане. Велико Търново, 1999.

Генчев, Н. Очерци. Социално-психологически типове в българската история. София, 1987.

https://bulgarianhistory.org/chorbadzii/

Hatshepsut

Александър Георгиев Коджакафалията


Александър Георгиев Коджакафалията
Художник: Божидар Чантарски

Александър Георгиев Коджакафалията, е български дарител и търговец, един от най-големите дарители в историята на Бургас, наричан Бащата на Бургас.
Роден е през 1830 г. в с. Дюлгерий (днес Зидарово), Бургаско.
Остава рано сирак. Поради липсата на средства не получава образование и остава неграмотен. Прякорът му Коджакафалията идва от силната памет, която притежава. Научава шест езика, за да може да общува с търговските си партньори. Помни наизуст всички сделки и подробностите по тях, имената на всичките си служители и бизнеспартньори.
Заедно с братовчед си работи в Созопол и Бургас, с него отваря малък дюкян. Има голям усет към търговията, подбира умни и предприемчиви хора за търговската си империя. Скоро бизнесът им процъфтява и те стават едни от най-влиятелните търговци в града. Александър става известен със своята пестеливост и премерени инвестиции. Построява няколко хана, магазина и фабрики. Натрупаното с много труд богатство влага в недвижими имоти. С лични средства строи сиропиталища, старчески домове и болници. Въпреки огромното си богатство, до края на живота си живее скромно, облича се с грубите си селски дрехи, храни се заедно с работниците си, живее в стаичка с размери 1,5 на 2 метра, намираща се под стълбите на сграда, негова собственост.
През 1911 г. (2 години преди смъртта си) Коджакафалията съставя завещанието си, което е едно от най-големите дарения в българската история..
Цялото си имущество от 25 000 000 златни лева, което днес се равнява приблизително на 1 100 000 000 лева, той дарява на общината, за да се развие градът и да се помогне на бедните.
Нивите му, които са били на мястото на сегашния ж.к. "Братя Миладинови" (както и част от комплексите "Лазур", "Зорница" и Приморския парк), са разделени на парцели и дарени на безимотни и бедни граждани, за да имат площ, върху която да построят жилища. Дава пари и за улици и осветление. Така се появява комплексът, както и името му – Коджакафалийска махала. Общо дарените площи осигуряват дом на над 600 човека.
Завещанието включва и магазините му, като изрично се упоменава те да не се продават, а печалбата им всяка година да се раздава на всички, които имат нужда, независимо от тяхната народност и вероизповедание.
Освен това прави дарения и на катедралния храм "Св. св. Кирил и Методий", на българската болница "Евлогий Георгиев" в Цариград.
Помощ получават и благотворителното дружество "Милосърдие" за построяване на сиропиталище, църквата в родното му село Дюлгерий (сега Зидарово), много други институции и бедни хора.
През 1913 г. е намерен мъртъв в дома си. Предполага се, че е отровен.