Божана Апостолова

[Hatshepsut]

Божана Апостолова


Божана Апостолова, снимка от 2011г.

Божана Апостолова е родена на 9 май 1945 г. в гр. Пловдив. Завършва българска филология във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий" – гр. Велико Търново. Собственик е на Полиграфически комплекс и "Издателска къща Жанет – 45"ООД – Пловдив.

Издадени книги: стихосбирките "Нестинарска орис", 1978 г., "Необетован свят", 1986 г., "Както мама се кръсти", 1995г., "В питието на мрака", 1998 г., " Вселюбов", 2001 г., "Състояние трето", 2003 г.; романът "Делнична библия", 1998 г., удостоен с Националната литературна награда "Пловдив; "Човекът с небето", 2002 г. - съвременна приказка за деца.

Като издател в актива й са имената на Андрей Германов, Иван Радоев, Дора Габе, Константин Павлов, Екатерина Йосифова, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Първан Стефанов, Иван Динков, Станка Пенчева, Георги Величков, Христо Карастоянов, Бойко Ламбовски, Георги Борисов, Григор Ленков, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Силвия Чолева, Марин Бодаков, Петър Чухов и мн. др.

Инициатор и съучредител на "Пловдив чете", "Младият Пловдив чете", нейно дело е годишната литературна награда за поезия "Иван Николов".

За нея са изписани много, и все силни слова: "Странна, избухлива смес от сърдечен смях и стръвна ярост", "Майка Тереза на българската литература" и още какво ли не, и все докосващи истината.



НЕОБЕТОВАН СВЯТ

Боже, колко необетован свят
между тичинки, между съзвездия -
светли бездни от аромат,
галактични стъмени бездни...

А сред тях безкрайно ечи
оглушителното мълчание,
ненаселено от очи,
от пчели, от криле и длани.

Няма място за празнота
повече под небето...
Просто веднага ще рухне света,
ако някой откъсне цвете.

https://liternet.bg/publish14/b_apostolova/index.html

[Hatshepsut]

Не се измъчвай...

Не се измъчвай. Моите сълзи
са истините в този ден оскъден.
И те създавам не какъвто си,
такъв, какъвто трябваше да бъдеш.

***

Обичам те и зная. Болезнено се мята
кръвта ми и тревожи пак страстите ми луди.
Аз нямам друга мисъл: пътувам през земята -
към теб, към твойта обич, която ме събуди.

Обичам те и вярвам - все някога ще стане:
ще ръзцъфти и в тебе глухарче тънко, бяло.
Ще го докоснеш с пръсти - почти като имане,
и то ще се ръзпръсне, едничък миг живяло.

Обичам те и искам: Глухарчето да литне
над склоновете стръмни, над зъзнещи върхари,
да те настигне пътьом - несръчно, беззащитно
и върне любовта ни, дори през януари.

[Hatshepsut]

Есенно

Улавях аритмичното ти дишане
и слепешката тръгнала към тебе,
повтарях си без глас, без дъх: "Обичам те!"
Да знаеш само как си ми потребен.

Потребна ми е всяка твоя дума,
разтворила душата за прегръдка
и в златото на есенната шума
запазила смеха ми непокътнат.

За болката, която ненадейно
ще пусне тънко коренче, което
в съдбовния ми листопад ще грейне
и тъй ще отмъщава на сърцето.

За всичко. За сълзата мимолетна,
която ни направи по-красиви.
И без да иска, тайничко просветна
в душата ми, където спиш щастливо.

[Hatshepsut]

Душата ми

ДУШАТА МИ, като въздишка лека,
притисна се до тебе, до човека,
и преоткрила свойта женска стряха,
засуети се безтегловно плаха.

Едничък жест, едничък поглед само
я приюти до мъжкото ти рамо.
И лумнали внезапно, сетивата
достигаха сами до чудесата.

До твоя свят. Във който ти небрежно
претегли, без да искаш, свойта нежност,
претегли думата, която ражда
безименната страст и сляпа жажда.

А ласката ми безответно близка -
от тебе да побегне не поиска
и гледах как я пиеш до насита...
Душата ми простена болна, свита.

И поругана. От любов, която
потегляше към свойто късно лято.
Потегляше смутена и щастлива,
пречистена в сълзата ми горчива.

[Hatshepsut]

Внезапна самота

ВНЕЗАПНА САМОТА ме сполетя.
И сякаш сетих мравка на дланта си.
Нима така ще сетя и смъртта –
едничък звук от цяло многогласие.

Едничък звук. И края на света.
И края на живота, ако щете...
Но ето че с усърдие в пръстта
гробарят днес посява живо цвете.

[Hatshepsut]

БОЖАНА АПОСТОЛОВА В СТУДИОТО НА ПОТВ / "КЛУБ НА ФИЛИБЕЛИЯТА"

[Hatshepsut]

И НАКЪДЕ?
 
Сама и обща в себе си живея.
От себе си изтичам и се вливам
в пороя на деня, където всичко
за мен отдавна е удавило представите
за нещо хубаво.
 
Училище за глухонеми е душата ми.
Там всеки ден
се уморявам от мимични жестове
и все по-рядко себе си разбирам.
Дали защото
думите са абортирали от смисъл
или защото смисълът е абортирал от човека?
Не знам.
Но подозирам, че безутешната стихия на века
са изродените представи за човечност
в мухлясалия саркофаг на чувствата.
Така че нищото е мярката на мойто можене,
а имането е платената ми съвест
на цивилизования мой живот,
че и нататък –
отвъд израстъците изкусителни на мисълта ми,
отвъд измислените блудства с идеала...
 
Но ето... сутрешната ми закуска пак е болка.
И сякаш губи смисъл всякакво завръщане
към себе си,
към себе си,
към себе си."