• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 

The best topic

*

Posts: 13
Total votes: : 2

Last post: 29 October 2022, 06:17:26
Re: Най-великите империи by Hatshepsut

Христо Ясенов

Started by Hatshepsut, 10 August 2022, 18:51:04

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Topic keywords [SEO] поезия

HatshepsutTopic starter

Признавам, че не бях чел нищо от този автор. Това е още един поетически талант, отровен от червената зараза  :tired:

Христо Ясенов


Биография

Христо Ясенов е роден през 1889 г. в Етрополе като Христо Павлов Туджаров. Получава основно образование в родния си град, след това учи последователно в Копривщенската гимназия и в Търговската гимназия в Свищов. Завършва гимназия във Враца (1907).

Първи етап в творческата биография на Ясенов са ученическите години в Свищов, където започва да се занимава с рисуване. Следва врачанският период, свързан с читалище ,,Развитие" и зачестилите стихотворни опити – Ясенов вече печата под различни псевдоними в ученическите списания и със собственото си име в студентски сборник.

През 1907 г. е приет да следва в Държавно рисувално училище в София. В края на 1909 г. приятелят му Б. Хаджибончев го представя на Антон Страшимиров, който, възхитен от стиховете му, го привлича за сътрудник на литературното списание ,,Наш живот" (под име ,,Наблюдател" през 1910 – 1911). Страшимиров измисля и псевдонима Христо Ясенов, с който младият поет става известен в литературните среди. Срещите с вече изявени писатели и поети (Г. Райчев, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Георги Стаматов, Людмил Стоянов, Константин Константинов и др.) са важен момент в творческата биография на Ясенов до войните (1912 – 1918). През този период той сътрудничи и на списанията ,,Смях" и ,,Звено".

През 1913 г. Ясенов отказва да стане член на Съюза на българските писатели (избран е посмъртно през 1945). Участва в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата (1913) война. След връщането си в София продължава да учи в Художественото рисувално училище. През 1914 г. постъпва в Школа за запасни офицери в Княжево, след което е старши подофицер в Орхание (дн. Ботевград). Участва и в Първата световна война (1915 – 1918) – като взводен командир в Сърбия и на Южния фронт, произведен е в чин поручик (1917). След Солунското примирие Ясенов избягва от пленнически лагер в село Секулово, където е държан като заложник.


През 1919 г. Христо Ясенов се връща в София и същата година завършва Художественото рисувателно училище. От 1919 г. е учител по рисуване в София. Той става член на БКП и започва да издава с Крум Кюлявков списание ,,Червен смях"; тогава се запознава с Христо Смирненски. През 1920 г., поради недоволство от качеството на първите броеве на списанието, Ясенов и Кюлявков са отстранени с партийно решение, а за главен редактор е определен Димитър Полянов. В края на 1922 г. Ясенов заболява от туберкулоза и лежи няколко месеца в санаториума в Искрец.

От 1923 г. Ясенов поддържа връзка с Военната организация на БКП. След потушаването на Септемврийското въстание (1923), в което не участва пряко, той е член на редакционната колегия на ,,Бюлетин на общия помощен комитет за подпомагане на пострадалите от фашизма", от който излиза само 1 брой, и участва активно в дейността на комитета. От края на 1923 г. е привлечен за сътрудник на военнотехническата комисия към Централния комитет на БКП.

На 20 март 1924 г. Ясенов е интерниран в Горна Джумая (дн. Благоевград). Във в. ,,Развигор" се появяват протестни декларации на български интелектуалци срещу задържането на поета (№ 136 от 29 март и № 137 от 5 април) На 30 март 1924 г. литературна задруга ,,Хиперион" провежда четения в полза на Ясенов. Протестни материали се появяват и в редактирания от Йосиф Хербст вестник ,,АБВ". Калина Малина, Крум Кюлявков, Илия Бешков, Александър Балабанов и др. публикуват свои текстове в защита на Ясенов (в ,,Развигор", ,,Звънар", ,,Ек"). На 4 април 1924 Ясенов е освободен. Поетът отговаря с декларацията ,,На всички адреси" (,,Развигор", № 138, 15 април 1924), в която благодари на всички, които са го подкрепили, и обявява своята гражданска позиция.

След атентата в църквата ,,Св. Неделя" в София, на 22 април 1925 г. Ясенов е арестуван. Първоначално е отведен в училище ,,Фотинов", по-късно (10 май 1925) е преместен в Дирекция на полицията. Обявен е за безследно изчезнал.


Паметник на Христо Ясенов в Етрополе

Творчество

Ясенов издава единствената си стихосбирка ,,Рицарски замък" през 1921 като №1 на замислената от Гео Милев библиотека ,,Книги за малцина". Повечето от стиховете, влезли в 12-те цикъла на стихосбирката са писани през 1909 – 1912 и с малки текстологични различия (предимно в цикъла ,,Пан") голяма част от тях са публикувани в периодичния печат до 1919.

Стихосбирката се вписва в символистичната традиция в българската литература, като в някои цикли, като ,,Пан", ,,Ведрина" е силно неоромантичното влияние. Изследователите на ,,Рицарски замък" намират връзка с поезията на Константин Балмонт, Александър Блок, Вячеслав Иванов, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов. Подобни на стихосбирката са и някои стихотворения, публикувани през 1911 – 1912 в сп. ,,Наблюдател" и ,,Наш живот", които Ясенов не включва в стихосбирката си.

С ангажирането на Христо Ясенов с БКП след Първата световна война поетическото му творчество рязко намалява. Той пише няколко стихотворения, публикувани в списанията ,,Червен смях" и ,,Везни" (1919), стихотворението ,,Петроград" (Ботев лист, 1920), хумористично-сатиричните стихове, памфлети и фейлетони, в които главни теми са ситуацията в България след войните, цената на постигнатия мир и политическите борби в Русия след 1917. В публицистичната си дейност той използва множество псевдоними: Еро Розен, Хр. Розин, Хр. Трепетликин, Ваня Петроградски, Трети интернационал, Чрезвичайка, Юденич, Агапия Деникинова и др.

Известни са и двадесетина картини от Христо Ясенов, предимно портрети, сред които и портрет на Антон Страшимиров, но повечето изчезват по времето на комунистическата власт.

Съчинения

,,Рицарски замък". 1921
,,Събрани произведения". 1947
,,Събрани произведения". 1953
,,Избрани произведения". 1960
,,Съчинения". 1965
Димчо Дебелянов. Христо Ясенов. Димитър Бояджиев. ,,Стихотворения". 1973

https://bg.wikipedia.org/wiki/Христо Ясенов

HatshepsutTopic starter

"РИЦАРСКИ ЗАМЪК" ОТ ХРИСТО ЯСЕНОВ - КОРЕКТИВЪТ НА ЦЯЛОТО
Георги Чобанов

Вътрешната изчерпаност на позитивистичната доктрина, господствала през ХIХ век, води до активна философско-естетическа преориентация към идеите на Шопенхауер, Ницше, Бергсон... Те намират първоначална употреба, както знаем, в поезията на декаданса и импресионизма, но добиват адекватен естетически статут преди всичко в художествената теория и практика на символизма. В този смисъл символизмът се поражда като антитетичен двойник на позитивистичната естетика и като приемник на романтизма.

Какво всъщност представлява смяната между двете естетически и художествено-конструктивни парадигми за българския литературен развой? Изграждайки се като литература чрез позитивистичната художествена практика на направлението Каравелов - Вазов, литературата ни не притежава другата необходима й цялост, която типологически да съответства на европейския романтизъм. В периода между манифеста на Г. З-ча "Осветление на българската поезия" (1885) и манифеста на Г. Милев "Против реализма" (1919), бележещи началната и крайната фаза на оттласкване и отричане от позитивизма, българският литературен процес се сдобива с другия полюс на европейската литература в изчистен класически вариант.

И ако референциалната зависимост на позитивистичния тип литература задава принципиална многообразност на езиково-стилови и жанрови тенденции, то конструктивните особености на символа изравняват стиловите почерци. Критическото съзнание трябва или да извести поредната естетическа кончина, или да потърси възможност за разподобяване вътре в рамките на символистичния дискурс. Така, то по необходимост достига до противопоставно типологизиране на художествените явления. Най-отчетлива е типологията по линията Ницше - Шопенхауер. Според нея изявеният активизъм, жизненост, нарцисизъм, дионисиевските изблици на лирическия Аз безапелационно отреждат на Ясенов място до Ницше. Същевременно го противопоставят на най-чистите представители на другата линия - Лилиев, Дебелянов. Тази критическа операция преакцентува и самата поезия на Ясенов - в центъра като най-"истински" застават поемите-цикли "Пан", "Пробудни песни", "Ведрина", "Небе", които започват да функционират като емблематични за лирическия свят на поета. Така се стига до опростяване на лирическия субект, защото той е "заключен" в целостта на стихосбирката, а не в текстовете, оразличаващи го от твърде разпространената в българския символизъм поетика на страданието, основаваща се на философската система на Шопенхауер.

Нашите усилия по-нататък ще имат за цел да реконструират взаимодопълнителността на двете тенденции у Ясенов въз основа на единствената и дълбоко концептуална негова стихосбирка "Рицарски замък".

Както сочат изследователите, лирическият Аз у Ясенов манифестира себе си с честота, нехарактерна за другите символисти - според М. Кирова по 45 пъти в "Рицарски замък" и в "Себепоклонник" се среща 1 л. словоформа (Кирова 1988: 218). Въпреки това поетът не изгражда завършена персоналистична концепция за себе си1. В контекста на жреческата фигура на П. П. Славейков, на мита за твореца-самотник Яворов, на оргиастично-скандалния К. Христов Христо Ясенов не успява (а най-вероятно не желае) да създаде публичната си литературна личност. Показателно за това е представянето на стихосбирката "Рицарски замък" в автопредговора към нея като документ за изживян поетически етап, а не като аргумент за поетическо самочувствие. Разминаването между публицистични жестове и естетическо самосъзнание придобива особена стойност в контекста на изявеното в самия текст творческо самочувствие на един от неговите лирически герои:

Аз обичам своя стих,
лъчезарен и прозрачен -
ту ласкателен и тих,
ту язвителен и мрачен.
И по-нататък:
В него има много младост, слънце, музика и ласки,
много горести и радост, много трепети и краски!
      Цар на сенките незрими,
      пълен с бури и затишия,
      аз обичам свойте рими
      и разгулни игростишия.

("Себепоклонник")2

Създаването на мит за "поета на жизнерадостта" Ясенов би изисквало, в съгласие с митогенериращите механизми на българското литературно съзнание, да съществува определено съответствие между поведението на поета и на лирическите субекти, привиждани в обичайната рецепция като негови двойници. Но колкото лирическият му герой в "Пан" е горд и гръмогласен, а в "Себепоклонник" - нарцистично себевлюбен "владетел на бурите" и "пророк", толкова човекът Ясенов е скромен и тих, дори се изчервявал, когато рецитирали негови стихове ("Пан"), според литературния му кръстник А. Страшимиров. Както отбелязва М. Цанева, "неговият "Пан", неговият "Себепоклонник", "Заключена душа" и прочие поетични преображения са не толкова лирически проекции на авторовата личност, колкото лирически маски. Свидетелство за това - продължава авторката - е самата артистична лекота, с която той ги сменя" (Цанева 1990: 51). Ето защо доминиращата представа за Ясенов като "поет на жизнерадостта" е по-скоро литературно-критическа щампа, която по свой начин манипулира рецепцията на лирическия му свят, отколкото реално съществуващ персоналистичен мит за неговата литературна личност.

Но не различностите дири Ясенов в своите преображения, а възможността те да се усещат като цялост, като единство. Авторът изключително много държи на това единство. В посочения автопредговор той декларира, че прави определени "идейни, литературни и естетически" компромиси с поместваните текстове в името на една "необходимост за вътрешната ЦЯЛОСТ на тоя сборник" (к.м., Г.Ч.) (Ясенов 1979: 193). В рамките на самата стихосбирка "Рицарски замък" носител на единството на поетическия свят е фигурата на лирическия говорител, в чието поле от компетенции са разположени противоположни на пръв поглед лирически индивидуалности (Пан, Мадона, Себепоклонник, но и лирическият Аз от "Заключена душа" и "Рицарски замък"). Обединява ги, да повторим, делегираната на лирическия говорител авторова концепция за композиционно-стилова и емоционално-образна цялост на стихосбирката. Стиховете в нея са писани по различно време, печатани са като отделни стихотворения и като цикли. Включването им в новото концептуално единство на "Рицарски замък" означава ново прегрупиране, редактиране, писане на нови части - въобще всичко, което е необходимо за изграждане на циклизираната поемна структура, с каквато се отличават и дванадесетте текста (Кирова 1988: 216).

Двойната, "дисциплинираща" проекция на отделното стихотворение - веднъж в поемния цикъл, втори път в сборниковата цялост - не го лишава от лирическа самостойност. Доказателство за това са особените грижи за ритмико-музикалното и строфично обособяване на всяка една от частите на Хр. Ясеновите поеми. Същото можем да кажем за релацията лирически герои - лирически говорител, разбира се, стъпвайки върху друг доказателствен материал. А това, според наблюденията на М. Неделчев, е гаранция за запазване на специфичното за символизма напрегнато двоене между частта и цялото3.

Концептуалното единство на стихосбирката "Рицарски замък" може да бъде коментирано в различни посоки. Пленничеството на Аз-а като ключова за символизма и за самохарактеризиращия се лирически герой тема ще открием и в първата циклична поема "Заключена душа", и в следващите "Есенен сън" (радостите - "птици, попаднали в плен"), "Приказно царство" ("аз съм попаднал във плен"), "Пробудни песни" ("като развързан пленник из тъмница,/ ще превъзмогна всеки земен плен"), "Небе" (от едно пленничество: "аз съм жертва на земните ями,/ аз съм пленник на свойто сърце" към друго: "потопи ме в лазурната бездна -/ нека бъда навеки пленен!"), "Себепоклонник" ("аз пленник съм, от слънцето пленен!"), "Рицарски замък" ("и всеки мечтател.../ остава завинаги жертва на моя загадъчен плен").

Неистовият порив на Аз-а към Слънцето4, към ручея (с живата вода), към вятъра, към "цветната природа"..., атрибутивните на Бога словесни формули: "Не съм ли божество, не съм ли сатана?", "Не съм ли бог, не съм ли вечний бог?", "и казах сам: Да бъде светлина!" и пр., открояват своеобразието на Ясеновия лирически герой в контекста на родния символизъм и същевременно отварят междутекстови пространства в различни посоки - от библейски митологеми до европейския (руския - Балмонт) символизъм, от богоборчеството на Ботев до това на Г. Милев и Смирненски ("Да бъде ден!"), от К. Христовия ексцентричен витализъм до сливането със стихиите у Багряна...

Смислово-тематичните ядра, същностните характеристики на Аз-а, оркестрират в многобройни вариации целостта на лирическия говорител и на стихосбирката, задават вместеността им в образната система на символизма, на родната и европейската литературна традиция. По-любопитно в случая е концептуалното единство на стихосбирката, осъществявано чрез развитие на теми, образи и мотиви, окръглящи одисеите на авторовата мисъл в един специфичен лирически сюжет. Така например, поставените в първата поема драматични въпроси намират своето развитие-отговор в последната 12-та поема "Рицарски замък", която ни връща към проблематиката, за да я утвърди и преосмисли. Освободената от земните окови душа е прикована о небесните. Трагичното осъзнаване на невъзможността Аз-ът да се върне сред "долините", но и да се откаже от тях, на невъзможността да поеме към Небето, но и да остане завинаги там болезнено отеква и в други текстове на Ясенов, налагайки темата за СТРАДАНИЕТО като характеристика на неговия лирически говорител.

Подобно саморазкъсване в българската лирика срещаме у Яворов. Но неговият лирически герой, разбирайки собственото си безсилие, изпада в дълбока резигнация и пасивност, докато Хр. Ясеновият лирически Аз осъзнава светлата трагичност на невъзможността реално да се постигне Абсолюта и това го води до химнично-патетичния жест на себеразрушаването, на екстатичния порив да взриви замъка-душа.

Тържеството на лирическия виталитет у Ясенов ("Небе", "Пан", "Ведрина", "Себепоклонник") е видимо само в контекста на цялото, в контекста на "Заключена душа" и "Рицарски замък", рамкиращи раздвоения, страдащия Аз, онзи, който знае: "няма мир за мене,/ но и не търся мир посред света" ("Себепоклонник"). ЖИЗНЕРАДОСТТА на мирно благославящия земя и небе, винаги "влюбен" и "всякога пиян" лирически герой е само другият полюс на разкъсваната между земя и небе страдаща душа, високият полюс на себенадмогването, на визионерното постигане на Абсолюта, на Бога, на сливането с природните стихии, с космическата душа. Събирането на полюсите в един текст не ги йерархизира, не би следвало да йерархизираме и поемите, полюсно структуриращи стихосбирката.

Но да се върнем към диалога между рамкиращите поеми като прибавим и поемата "Небе". В "Заключена душа" лирическият Аз страда от "земна скръб", от "окови // които сякаш няма да развържа", от обречеността си на Земята. В "Рицарски замък" ситуацията коренно се е променила, лирическият герой не е пленник, а господар на замъка, той е свободен:

Разкъсана е земната верига
и аз съм със развързани крила.
Но, оказва се, че лелеяният замък с кула, отвеждаща право към Небето, към Бога, към Абсолюта, е само "гробница безгласна/ без въздух, без миражи и вода". А за "бедния син на земята" спасението е, както изповядва лирическият герой в "Небе", в "лъжата мечтателно-нежна", в "приказка някаква", в "някакъв светъл мираж". Става ясно, че без миража, без мечтата обвързването с Небето, с живота там горе не носи очакваната радост (!). Откъсването от хората, от Земята и "земната скръб" не сродява с бога и Небето:
и заживях високо над земята -
от хората и бога отчужден.

("Рицарски замък")

Ретроспективното цитиране на мотиви между първата и последната поема звучи като изстрадан отговор. Нека чуем диалога:
Издигна ли се - земна скръб ме трови,
а морен взор сълзите не задържа -
и аз усещам някакви окови,
които сякаш няма да развържа.

("Заключена душа")

А в "Рицарски замък":
Разкъсана е земната верига
и аз съм със развързани крила.
Възлизам по гранитни стъпала...
Този отговор предхожда трагичните прозрения на Смирненски от "Приказка за стълбата":
Възлизам по гранитни стъпала
и мраморната кула ме издига.
До моя слух суетен шум не стига,
ни смъртен звън на кървава стрела.
Аз виждам само слънце и скала
и чувам химн на будна чучулига.
И докато плебеят-принц на Смирненски остава в драматичното си заслепение, лирическият герой на Ясенов, верен на изключителната си жизненост и борбеност, взривява себе си в гранитния пиедестал, до който се е възкачил. Волята на гордия човек и бог не го напуска:
Аз сам запалих замъка - и ето! -
събарят се стените върху мен!...
Дяволското изкушение за еднозначност, "за" или Земя, или Небе е преодоляно в страданието.

Драматично преживеният крах на илюзията ни възвръща към усетената не само в "Небе" "мисъл потайна" - в мечтата и в приказката Аз-ът може да се постигне, може да възкреси митичното единство между човека и Всемира. Ето защо са многобройни словесните формули за тъждественост или за намерение, за желание за тъждественост между лирическия субект и обектния свят: "Аз искам да съм пролет сред пролетите млади/ и ручей бистрошумен от бисер и сълзи..." ("Пробудни песни"), "Аз съм облак лекокрилен..." ("Пан"), "аз облак съм от бури и роса!" ("Себепоклонник"). Така лирическият говорител на Ясенов ни връща към дълбинни мисловни и образни структури, към митопоетичното единение и цялост на човека и света5. Лирическият Аз чете себе си в природата, открива се като вселена от значения. Взаимната обратимост възвеличава Аз-а, прави го възможен за себепоклонение.

Но преди това лирическият Аз от "Заключена душа", този "странник без подслон и родина", трябва да търси и подслон, и родина в следващите превръщения на лирическия говорител. Ето защо настоятелно нарастват обръщенията към майката в "Есенен сън", "Приказно царство", "Пробудни песни", "Мадона". Женското присъствие е целебно-магическо, от него прорастват желания. "Приласкайте ме, родни сестри!", започва лирическият герой в "Есенен сън", "приласкай ме, като майка!" настоява пред Мадоната от едноименната поема. Към Суламит от "Посвещения" се обръща с "Бъди благословена, о жена!", а в "Небе" възкликва "Разгърни се широко над мен!/ Цяла нощ те сънувах и чаках...". Опирайки се на майката: "Притискай ме, майко-родина,/ до своите земни гърди!" ("Приказно царство"), той се чувства силен: "И аз отново ще заспя, и пак отново ще израсна/ стихиен, шеметен и горд, стихиен, шеметен и щедър" - "и сам ще бъда ураган".

Самочувствието на Аз-а постоянно расте - в "Пробудни песни" той ще се запита риторично: "Не съм ли бог, не съм ли вечний бог?", а в "Себепоклонник" жизнерадостно ще утвърди собствените си песни (рими, образи, стихове), вярвайки, че те, както ще каже по-късно Вазов за своите, ще се четат. Подобно свръхзнание и дързост съвпада и с цялостния образ на лирическия Аз, който изживява себе си и като провидец, надарен с голямото Знание - "аз съм пророк"6.

Съзнанието за космическа хармония между Небе и Земя, между Бог и човек, в която чрез своите миражи и мечти лирическият герой сам се включва като земен син, логично отвежда към идентифициращия се с Природата и Бога Пан и Себепоклонник. Те носят усещането за първозданната цялост на Битието, те възкресяват осъщественото в мита единство между света и човека. Ето към това единство ни връща "Пан": "Земята ме роди, небето ме отхрани", "Аз владея ширината на безбрежните простори -/ в мене слънцето изгрява и вселената говори!" То му дава не "желание на бог", на древногръцки бог на стадата, горите, ливадите, на живата природа - Пан, то му дава целостта на мирозданието. Затова казва за себе си, че е "превъзмогнал боговете", затова като син на богове сред богове живее, но е и различен, отделен, противопоставен на Бога, единствения. Това мнимо объркване на позициите - лирическият Аз е човек и бог, и нещо повече от бог - е заложено в етимологията на думата 'пан'. Гръцката дума ни насочва към значението 'всичко' - света и човека, небето и земята, доброто и злото, началото и края като цялост. Неслучайно себепоклонникът от едноименната поема ще повтори четирикратно: "Не съм ли божество, не съм ли сатана?". И по нататък ще продължи да обхваща, не да помирява, а да смирява пред тайнството на Всемира противоположностите:

Аз нося сърцето на плаха и нежна девица
и страшния присмех на демон коварно-жесток.
В душата ми крее копнежа по синята птица
и светлата вяра на черния земен пророк.
И по-нататък:

Но моята песен е бяла весталка и жрица
и в моята кръв се кикоти разблудния бог.
Лирическият субект не се разкъсва между добро и зло, той стои над тях като Ницшевия свръхчовек, обгръща ги в целостта им, успоредява и успокоява полюсите, без да ги сблъсква драматично. При Дебеляновия лирически герой, чиито думи са и мото, и честа перифраза у Ясенов, съвместяването на полюсите руши душевната хармония, душевния строй на лирическата личност - "нестройна", раз-строена душа. При Хр. Ясенов - съвместяването не предизвиква драматични последици - "слънце и бури метежни/ живеят във мойта душа" ("Пан").

След като се е отъждествил с Природата, лирическият герой трябва да приеме природния принцип за безболезнено, естествено съвместяване между противоположностите. Крайно и безкрайно, красиво и грозно не рушат хармонията на Всемира, а укрепват неговите устои. И тук взаимната обратимост спасява лирическия субект от разпадане, от нестройност и дисхармония, от трагизма на раздвоението. Разкъсаната цялост "гибел е за мене", "прохладата на белия покой" в замъка носи смърт за Аз-а.

Опознал "мъдрости много", лирическият герой намира достоен и закономерен изход във финала-равносметка и на поемата, и на стихосбирката, финал-апостроф към бъдещата "Приказка за стълбата". В началото лирическият герой, лишен от човешките сетива ("загубил слуха за всеки земен стон" - к.м., Г.Ч.), не може адекватно да реагира на света извън себе си:

Кога светът заплаче - аз се смея,
кога светът лекува - аз скърбя,
помръкне ли вселената - аз грея...
В края, когато е разрушил своя "замък", сетивата му се възвръщат и той, оставайки все така високо на своя "надоблачен трон", може да чуе и състрадае земните горести:
И слушам, аз слушам унесен вълната на хиляден хор,
земята ридае и вика под тоя бездушен простор...
И скрита сълза се отрони неволно от морни очи,
че в земната музика черна и моята горест звучи (к.м., Г.Ч.).
И "Заключена душа", и "Пан", и "Рицарски замък", и всяка от останалите поеми са елементи от система, моменти от еволюцията, от разгръщането на лирическия субект. Ако в "Пан" Аз-ът е обладан от свръх-активизъм, позволяващ му да се отъждестви с природата: вселена - абсолют - бог, да се превръща в космически принцип, да слива в единство човешката душа с универсалната душа на всемира, то в "Заключена душа" Аз-ът осъзнава своите граници - болката трябва да се изстрада, кръстът да се понесе, страданието се възправя - мълчаливо, несподелимо:
ти затвори душата си за другите
и в себе си утеха намери!
...........................
Но в шумний хор на людските ридания
ти своята нерадост премълчи!7
Неслучайно проблясва образът на СПАСИТЕЛЯ в края на поемата - окован, разпънат. В по-експлициран вид ще го видим в "Себепоклонник", където изповядва, че е "изкупил сам и кръста, и Голгота".

В страданието и в непомерната воля лирическите герои на Ясенов градят мащабната фигура на всепобиращия ги лирически говорител. Контекстът на цялото лишава от функционалност опростения модел за "поета на жизнерадостта", щампа, определяща "единственото" лице на "истинския" Хр. Ясенов.

Неизменното тълкуване на поезията му в категориите на прогреса като движение от символизъм към революционна романтика и реализъм, от литературна поза към искреност, от пасивност към активност, от песимизъм към революционен оптимизъм не прави тази поезия по-близка, по-разбираема. Същото постига некоректното стесняване в обхвата на Ясеновата поезия с цел оголване разнородността на символистичните почерци. И ако типологичният подход е необходим за оразличаване на поетическите явления в контекста на българския и европейския символизъм (вж. Добрев 1992: 65-66, бел. 22), то при един близък поглед подобна необходимост губи основанията си. Защото в българския символизъм има изравняване на образния реквизит - не на решенията, не на акцентите, и стихосбирката на Хр. Ясенов "Рицарски замък", работейки на принципа на допълнителността с двете глобални за школата типологии, го доказва. При цялата продуктивност на модела поетът все пак се отрича от него - не новата идеологическа мода, а съзнанието за осъществена цялостност и завършеност го предпазва от  продължение.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1.  Вж. повече за българската персоналистична философия, извлечена от литературната ни практика от началото на века у Неделчев (1987). [обратно]

2.  Цитатите тук и по-долу са по Хр. Ясенов (1979). [обратно]

3.  Срв. съпоставките между Яворов и късния Траянов у Неделчев (1987: 149-151). [обратно]

4.  Лексемата "слънце" според Весела Николова (1975) е употребена 52 пъти, а "нощ" - 21 пъти в рамките на стихосбирката, а само в "Пан" "слънце" присъства 19 пъти. [обратно]

5.  Вж. наблюденията на Ликова (1987). [обратно]

6.  В рамките на символистичния контекст това е линия самотна (главно у Траянов). Особено показателна е противопоставната тенденция у Лилиев с неговите безпокойства: "Като утеха сетна проблесват небесата" (1920):

Какво ще кажем ний на младите сърца?
....................................
На запад подранила вечерница ще блесне,
и плахите ни мисли, и плахите ни песни
всред вечната забрава без ек ще отзвънят. [обратно]
7.  Срв. у Д. Бояджиев "Страдай - мълчи! - ей смисла лих/ на непосилна орисия", у Яворов "сърце ми всичко знае - вечно ще мълчи..." [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Добрев 1992: Добрев, Добрин. Огледалният свят на българския символизъм. // Интерпретации на класически текстове от българската литература - I. Шумен, 1992.

Кирова 1988: Кирова, Милена. Българската поема от Освобождението до Първата световна война. София, 1988.

Ликова 1987: Ликова, Розалия. Хр. Ясенов - от витално-митологичното до революцията. // Ликова, Розалия. Портрети на български символисти. София, 1987, 150-174.

Неделчев 1987: Неделчев, Михаил. Социални стилове, критически сюжети. София, 1987.

Николова 1975: Николова, Весела. Влияние на импресионизма върху "Рицарски замък" на Ясенов. // Език и литература, 1975, бр. 4.

Цанева 1990: Цанева, Милена. Поет, герой и читател. // Цанева, Милена. Автори, творби и проблеми. София, 1990.

Ясенов 1979: Ясенов, Христо. Съчинения. София, 1979.

https://liternet.bg/publish/gchobanov/iasenov.htm

HatshepsutTopic starter

#2
Започвам с поемите от цикъла "Рицарски замък", те са 12 на брой...

Заключена душа

Стои една старинна кула край морето
през тъмни вечери и утрини прозрачни -
и там ридай заключена душата и сърцето
сред хладните стени и сводовете мрачни.
А светло е, и греят вън пространства необятни,
но зная аз, че няма кой вратата да отвори,
защото бог захвърли ключовете златни
на тъмното море сред водните простори.

2

Аз нямам дом, където бездомен да почина,
ни пролетни градини в предутринна роса -
и аз съм като странник без подслон и родина,
и страдам под покрова на всички небеса.
И страдам до умора, че ти си вечно с мене
и тровиш всяка мисъл, и тровиш всеки блен,
ти - сянка неразделна, невяра и съмнение,
ти - вечната загадка на всеки минал ден.

3

Небето пак очи за сън притвори:
звезди и нощ, и скръб, и самота...
И викнал бих, но кой ще ми отвори,
но кой ще чуй от мъртвите в света?
И викнал бих, но страшно ми е мене,
че тъмната пустиня няма слух.
А по-добре е в жажда и съмнение
да чезна тъй безропотен и глух.

4

И ти недей дохожда, царице непозната,
ти - мълния и пролет, горение и плам:
под тихото смирение на късната позлата
аз искам да живея безропотен и сам.
И ти недей дохожда сред сънните покои:
аз искам да живея с притворени очи
и мирно да сънувам желанията свои
под златното сияние на късните лъчи.

5

В предсмъртен сън люлее се зората,
безшумен здрач излеко вей и пада.
Аз болен съм и сещам си душата -
и сещам я без въздух и прохлада.
И пролет мене нивга не полъхна,
че в тежък сън нерадости сънувах.
Но, боже, ах, да можех да заглъхна,
и никого, и нищо да не чувах!

6

Денят ме отминава със сълзи на очите,
замислен и печален, в предчувствия и страх
че тъмен бог отново разсипва над горите
на тъмни теменуги загадъчния прах.
Денят ще свечерее. Над мене ще се стъмни,
че морна нощ ще спусне разгърнато крило
и мисли безотрадни, мъчителни и тъмни,
отново ще набръчкат набръчкано чело.
И плахо ще погледна на запада в мъглата,
и горко ще заплача завинаги пленен,
че нейде надалеко умряла е зората,
а може би със нея най-хубавият ден.
Денят ме отминава със сълзи на очите,
замислен и печален, в предчувствия и страх
че тъмен бог отново разсипва над горите
на тъмни теменуги загадъчния прах.

7

Досаден гнет и непритворна жажда
обсажда мойте химни и моления -
и сякаш в мен умира и се ражда
плачът на много, много поколения.
И аз горя, и гасна, и живея,
като затворен рицар в неизбежност -
и плача смъртно, плача и се смея -
и моят смях е пълен с безнадеждност.
Издигна ли се - земна скръб ме трови,
а морен взор сълзите не задържа -
и аз усещам някакви окови,
които сякаш няма да развържа.

8

Когато здрач прибули теменугите
и твоят ден за скърби свечери,
ти затвори душата си за другите
и в себе си утеха намери!
И в бездната на тъмните страдания
разпъвай свойта мъка и плачи!
Но в шумний хор на людските ридания
ти своята нерадост премълчи!

HatshepsutTopic starter

Есенен сън

Есенен вятър полъхна,
вечер се стели навън,
нейде далеко заглъхна
ехо от вечерен звън.
Слънцето бавно умира,
глъхне потайно града,
призрачен пастир прибира
призрачни, морни стада.
Място, пространство и време -
всичко се в болка топи...
- Майко, и мен ми се дреме!
- Майко, и мен ми се спи!

2

Глуха вечер притаява дъх над морните поля
и люлее тишината на застинала печал.
В примирение и мъка гинат белите цветя...
И на мене ми е тъжно, и на мене ми е жал!

Вик на болка безприютна в тишината пролетя
сякаш жерави далечни пред настъпила мъгла.
Из далечните полета всяка билка прецъфтя
и заплака някой глухо там зад моите стъкла...

И заплака някой глухо тук във моите гърди -
сякаш сбраха се самотност и неволя, и печал.
В примирение и мъка гаснат моите звезди...
И на мене ми е тъжно, и на мене ми е жал!

3

Погасна слънцето на запад в море от пурпур и позлата,
и вятър есенен понесе плача на горестно сираче;
нависна облак над полето и болна скръб приспа цветята...
Аз искам радости и слънце, а колко много ми се плаче!

Мъгла и болка безначална препълни всички небосклони
и аз - неволник безприютен - помъкнах свойто тежко бреме...
Притисна морен сън земята и мокра есен заромони...
Аз искам буден да живея, а колко много ми се дреме!

4

Над безкрайното поле
дъжд подранил завале...
Дъжд подранил завале
над безкрайното поле.

Бог въздъхна уморен,
и безтрепетно разкри,
и безтрепетно разкри
ден безбрежен и студен.

Ден безбрежен и лъчист
грейна в сънните гори
и в нерадост озари
всеки клон и всеки лист.

Всеки клон и всеки лист
свойто щастие прокле -
че над родното поле
есен багри разпиле.

5

Миротворната вечер пилее светлината на белия ден,
че зад пустите горски усои безнадеждно се слънцето скри.
Мойте радости гаснат неволно, като птици попаднали в плен -
помогнете ми, влюбени братя, приласкайте ме, родни сестри!

Аз предсещам мъчителни скърби в безнадеждното свое сърце,
че сланата на къдрава есен мойте детски градини покри;
и отдавна забравен от всички, аз протягам напразно ръце -
помогнете ми, влюбени братя, приласкайте ме, родни сестри!

HatshepsutTopic starter

#4
Пан

1

Аз владея ширината на безбрежните простори —
в мене слънцето изгрява и вселената говори!

И когато притъмнеят висините ведросини
в теменужната прохлада на затишие и сън,
аз прехвъркам лекокрилен над полета и градини
и събирам боговете с миротворния си звън.

И понесени далеко над самотните поляни,
веем вихрени одежди — и над сънните земи
бием медните езици на загадъчни камбани
и пируваме и пеем в напластените тъми.

И забравили тъгата на суетностите черни —
в онзи час, когато всичко в примирение мълчи, —
ний танцуваме и пеем из просторите вечерни
и пленително се греем в златолунните лъчи.

А когато светло утро издалеко се разведри
и разлее на потоци топли, румени зари,
ний откриваме простора на безбрежията ведри
и събуждаме живота на задрямали гори.

И невидимо-самотни приласкваме цветята
и наливаме ги с бисер, руйно вино и роса —
и прехвъркаме далеко, надалеко из полята —
и се губим в ширината на самите небеса.

А понесени високо палим слънцето и греем —
греем с топлата отрада на всемирна красота —
и в лъчистата му мрежа ний пируваме и пеем,
пеем гордо — и всемощно благославяме света.

Аз владея ширината на безбрежните простори —
в мене слънцето изгрява и вселената говори!

2

Кат влюбена щерка зората умира
сред златния трепет на късни лъчи
и вечерен здрач се над мене простира.
Но детската радост безумно прозира
в лазурния поглед на мойте очи.

Тъмнеят и тръпнат безбрежия сини
и гасне простора от златни зари.
Но в пъстрия губер на мойте градини
и в будния трепет на мойте долини
невидимо утро гори.

И в топлата ласка на вятъра нежен
усещам душата на мира дълбок
и тръпна, кат пролет под покрива снежен —
и аз съм далечен — и много безбрежен —
и аз съм самотен кат бог!

3

И в златните полета на къдравата есен,
под грейналите багри на румен златоткан,
аз пея, превъвзмогнат, предутринната песен
и винаги съм влюбен, и всякога пиян.

И в снежните пустини на ледената зима,
под стъкления поглед на белия саван,
аз пея зачарован мелодия любима
и винаги съм влюбен, и всякога пиян.

И в звучните градини на блудницата пролет,
сред пъстрите прегръдки на губера разстлан,
аз тръпна под крилата на детския си полет
н винаги съм влюбен, и всякога пиян.

И в пладнешкия задух на грейналото лето,
когато тръпне плодът от сокове налян,
аз мирно благославям земята и небето
и винаги съм влюбен, и всякога пиян.

4

На много утрини отворих аз вратата,
на много вечери навеях от сънят
и пих на всяко цвете от росата,
и пих на всяка чашка от дъхът.
И в тоя час душата ми е пълна
със цветен прах от всички дървеса:
човек и бог, аз всичко ще погълна,
че слънце дишат мойте небеса.

По водна шир понесох аз кораби —
и всяка твар усети моя зов.
И в тъмний град от зверове и раби
запалих слънце — пламък и любов.
И в тоя час небето пак ми шепне,
небето пак ме грее и зове —
и в ласките ми всяка вейка трепне,
че пролет дишат моите ветрове.

5

Аз се раждам из вълните на подводия дълбоки
лъчезарен и прозрачен, като светъл маргарит,
и прехвъркам по безкрайни и неведоми посоки —
и под свода необятен на лазурите високи
дигам замъци от злато и въздушен хризолит.

Дигам замъци и кули и над мировете пея —
сам вселена и природа — и в природата съм Пан;
ту запален като слънце над безбрежията грея;
ту умирам като феникс — и възкръсвам, и живея —
сам горение и слънце и стихиен океан.

А в безоблачните сфери, превъзмогнал боговете,
пия нощната прохлада и предпладнешкия зной —
и запълням като тайна всеки миг от вековете —
и в далечните пространства разговарям с ветровете,
сам желание и буря, и фъртуна, и покой.

А в широката си пазва крия всички небосклони —
моят мир е необятен и загадъчно-дълбок.
Мойте пътища завиват по неведоми наклони —
и в безбрежните предели кой би смогнал да догони
моя облак буреносен и желание на бог?

6

Сърцето ми в скръбта се не събира:
безбрежен и широк е моят мир.
То трепета на всеки лист разбира,
то слънце е и светла кръгошир.
То слънце е — и в него аз се грея —
самичък бог сред свойта самота —
и в песента си страдам и живея,
и в песента ми влюбен е света.

От край до край вселената владея
и пъстроцветен вий се моят път;
като небе над мировете грея,
че в мен умира и самата смърт;
и като ручей светло-бистротечен,
аз напоявам цветните лъки;
и като слънце пламенен и вечен,
аз разтопявам ледните реки.

Където мина, пътища чертая,
безоблачен и ведър като ден;
във мене е началото и края
и мъката на всеки детски блен;
пред мене е широко и просторно
и пия аз от слънцето зари;
и аз горя и пея неуморно,
че в мойта песен слънцето гори.

7

Аз нося живота на детските ласки
и звучния спектър на чудна дъга;
аз нося играта на светлите краски
и тиха нерадост, и топла тъга.
Аз нося лазура на волни простори —
безкрайно далечен, безкрайно дълбок.
През мене и в мене небето говори
и пее душата на вечния бог.
И вечно залутан в пустини безкрайни,
аз нося прохлада и топли лъчи,
че в мене живеят предутрини тайни
и слънцето грее през мойте очи.

8

Аз живея в цветната природа
на широка, необятна хижа
и безгрешен като боговете,
крия там съдбата на света.
Моят дух не зная що е болка,
моят дух не знае що е грижа:
аз се раждам светъл като песен
в люлката на всяка самота.

Имам аз и шумни водопади,
и балкани шеметни и снежни;
имам житни златокласи ниви
и широки пролетни лъки;
имам топли макови градини
и полета сочни и безбрежни,
по които бавно лъкатушат
бистросини езерни реки.

Имам аз и люлка от зефири
и дъбрави цветно-къдролисти.
В мене всичко живо се възражда,
в мене ваичко мъртво се руши.
И безгрешен като боговете,
аз обичам висините чисти.
аз обичам лунните девойки
и съня на детските души.

А в часа на пролетната вечер
в сянката на сферите безкрайни
аз целувам трепетно звездите
и лаская златната луна.
И прегърнал шеметно земята,
аз й шепна вечните си тайни —
тайните, в които лъкатуши
изворът на всяка светлина.

Аз живея в цветната природа
на широка, необятна хижа
и безгрешен като боговете,
крия там съдбата на света.
Моят дух не знае що е болка,
моят дух не знае що е грижа:
аз се раждам светъл като песен
в люлката на всяка самота.

9

Стихиен и метежен, аз паля лесовете
и в пламъка им бурен възпламвам и горя —
и раждам се безумно в съня на вековете —
самичък късна вечер и утринна заря.

И грея над полята далечни и безбрежни —
полята нацъфтели от мойта топлина;
и пия аромата на утрините нежни —
самичък нежно утро и бяла светлина.

И грея през мъглите на своето съмнение,
и себе си изграждам, и себе си руша —
и в светлите чертози на моето рождение
усмихната се ражда световната душа.

10

Аз съм облак лекокрилен, облак бледен и прозрачен —
и люлея се запален от вечерните зари;
аз съм облак лекокрилен, застрашителен и мрачен —
и поройно се изливам над полета и гори.

И гальовно оросявам цветнокъдрите градини —
цветнокъдрите градини пият моята роса.
Аз съм облак бързотечен във простори ведросини —
в мен са мощно въплотени животворни чудеса.

В мен са мощно въплотени черни мълнии и бури
и залутан вечно търся на безбрежия брега...
Аз съм облак бързотечен по разстланите лазури,
аз съм облак бързотечен — светла радост и тъга.

11

Земята ме роди, небето ме отхрани —
световен властелин и син на боговете.
Владетел на гори и бурни урагани —
във моето небе живеят ветровете.

Размирно-величав и нежен като пролет —
запалени от мен възпламнуват слънцата.
Стремителен и горд е смелият ми полет
и в моето сърце пленени са сърцата.

На тоя смъртен мир без вяра и отрада
аз дъхнах трепета на свойта вечна жажда.
Под моето небе природата е млада,
под моето небе природата се ражда.

И винаги един — фъртуна и тревога, —
земята любя аз и слънцето милея;
и вечно окрилен и буден като бога —
земята ме роди да паля и да грея.

Земята ме роди, небето ме отхрани —
световен властелин и син на боговете.
Владетел на гори и бурни урагани —
във моето небе живеят ветровете.

12

Аз горд съм като слънцето и нежен —
и нежен като вечерно небе.
Духът ми е стихиен и метежен
и аз съм горд, просторен и безбрежен —
безбрежен като пролетно небе.

Аз горд съм като слънцето и щедър —
и щедър като майката земя.
Духът ми е безоблачен и ведър.
и аз съм горд и горестен, и щедър —
и щедър като родната земя.

13

Обичам тишината на утрините бели
и бисерния блясък на тяхната роса;
обичам и нощите — нощите навалели —
и приказките техни за странни чудеса.

Обичам всяка пролет и рожбите й нежни,
обичам и тъгата на есенния ден.
но любя и размаха на бурите метежни,
и тихата девойка, потънала във свен.

HatshepsutTopic starter

#5
Пробудни песни

1

Събуди ме в прохладните утрини, майко -
в несъбудени ранни зори:
искам слънцето, слънцето светло да видя
и далечните сини гори!

И понесъл тъгата на тъмни пустини,
превъзмогнал кошмари и сън,
да послушам пробудните цветни градини
и съзвучния сребърен звън.

И забравен от бога на всички небета -
като лодка по тъмни води -
да погледам далечните родни полета
и земята на мойте деди.

Събуди ме в прохладните утрини, майко -
в несъбуден рани зори:
искам слънцето, слънцето светло да видя
и далечните родни гори!

2

Аз искам да съм пролет сред пролетите млади
и ручей бистрошумен от бисер и сълзи -
и кротко да целувам крайбрежните ливади,
и мълком да копнея по белите брези.

И езеро да бъда - та в мен да се оглежда
лазурната безбрежност на ведри небеса,
и привечер върбата над мене да навежда,
натегнала от скърби, разплетена коса.

Аз искам да съм ручей - и мене да жадуват
през пролет и през есен тревите от брега,
и лодки от желания в водите ми да плуват...
Аз искам да съм вечност сред вечната тъга!

3

В прозорците ми слънцето звъни
и веселият ден ме кротко буди.
По стаята се гонят светлини,
като крила от бели пеперуди.
Отдавна жива пролет е навън
и птица пее в ширните простори,
и аз лежа без радост и без сън,
и няма кой вратата да отвори.

Печална майко, мълком приближи
и поведи ме тихичко и леко,
заветната си дума ми кажи
и изпрати ме нейде надалеко -
аз страдам тук и мъка ми тежи -
и в мъката унивам и се губя,
а искал бих - сред правда и лъжи -
безумно да презирам и да любя.

И може би в язвителния хор
от крясъци, затишие и глуми
аз ще изпитам всеки срещнат взор
и ще открия непознати друми;
а може би безумно устремен,
като развързан пленник из тъмница,
ще превъзмогна всеки земен плен
и ще настигна свойта синя птица.

4

Нощ тъмна несетно припада,
замира и глъхне брега
и лъхне от запад прохлада
и вечерна топла тъга.

Аз чезна в мъглите вечерни
край сънните речни върби
и - рожба на горести черни -
душата ми горко скърби.

Тя страда и кротко лелее
миражи на пролетен блен -
че слънцето бавно гаснее,
а с него и белия ден.

5

Загадъчни и тъмни отхождат часовете
и всяка нощ се вие от жертвеници дим -
и винаги двамина - със жертви на ръцете -
ний страдаме до болка и в болка се топим.

И винаги двамина - самотност и неволя -
по стъпките ни никне неверие и страх;
но аз отдавна вече забравих да се моля,
посипал боговете с проклятия и прах.

6

Денят бледнее бавно и умира -
отпущат се натегнали криле;
и пада нощ - и пада - и замира -
и чезне татък в пустото поле...
И пак един, поглеждам към небето:
безбрежие и сенки, и лъчи... -
и питам аз, а тръпне ми сърцето,
сърцето тръпне - вечний бог мълчи...

На късна нощ затишието пада,
повяват бавно сънни ветрове.
И някой дух потиснат в мене страда,
и някой ме из тъмний край зове...
И целий мир се в моя дух прелива:
аз извор съм - и тъмен, и дълбок -
и питам се задъхан и измъчен:
Не съм ли бог, не съм ли вечний бог?

7

Зората напоява безбрежията ведри
и бисерна позлата по склоновете ръси.
В предутринна прохлада полето се разведри,
полето се разведри и губери разтърси.

Спокойно се люлеят натегналите вейки
и пролетна мелодия във трепета им блика.
А колко светла радост по слънчевите грейки,
а колко цветно злато и колко перуника!

И, майко, отведи ме наблизо до цветята
и дай ми светло вино от чашките им сини:
аз търся сънен шемет в леглото на полята,
понесъл черна жажда от пясъчни пустини.

8

Градината ми слънце не дочака,
а падна здрач над суша и вода.
И някой в мен мъчително заплака,
и някой в мен безумно зарида...
А може би, че няма да изгреят
на бяло утро светлите зари -
и в мене всички жажди ще изтлеят,
и в мене всеки цвят ще изгори.

Но в задуха на свойта безметежност
аз търся пак прохлада и роса -
ах, пейте ми за светлата безбрежност
на ведрите бездънни небеса;
ах, пейте ми за белите чертози
на вечната богиня - Красота, -
и за дъха на румените рози,
покъсани из мойта самота.

HatshepsutTopic starter

Рицарски замък

Аз виждам свойта рицарска ограда
над непристъпни бездни и скали.
И всяка нощ, когато здрач припада —
над мене само звезден дъжд вали.

И аз съм хладен, хладен като камък,
загубил слух за всеки земен стон,
и пазя зорко своя древен замък
и своя царствен и гранитен трон.

Кога светът заплаче — аз се смея,
кога светът ликува — аз скърбя,
помръкне ли вселената — аз грея,
монарх и страж на своята съдба.

И само нявга чувам гръм и трясък:
изпращат огън злите богове.
Но жалък ми е всеки техен крясък
и аз им връщам дим и смехове.

Тук земен вятър моя трон не брули,
до мен не стигат даже и орли:
аз дигам свойте замъци и кули
над непристъпни бездни и скали.

2

Все тоя загадъчен остров и тия гранитни скали,
и моята царствена кула, прилична на древен чертог.
Огражда ме водна стихия и северен дъжд ме вали,
а как съм безгрижен и бодър и как съм безумно
жесток!

Тук кораби пътни минават и свири спасителен
рог...

И лодки — и тежки кервани от гъсти надводни
мъгли...

А слизат край мене принцеси и пажове
в брачен оброк —

и гаснат ранени и морни от моите златни стрели.

И всеки мечтател безумен, попаднал неволно при мен,
остава завинаги жертва на моя загадъчен плен,
заплетен в неземни наслади и ласки, и
звездна любов.

Морето размирно се плиска и тегнат над него беди,
и носят се кораби волни в разгулните черни води —
и всички запират край мене — и няма
спасителен зов!

3

Тук буря не бучи и ветрове не веят,
и не долита шум, мълва и горък стон;
безтрепетни, пространствата синеят,
застинали в един прозрачен тон.

И аз стоя в безоблачната сфера
на тоя стар, гранитен бастион;
но тук не крепне мойта светла вера
и не вещае радост моя трон. —

Че в тоя мир от тишина и нежност,
безветрие и ведра безметежност
не чува се тръба на бран и бой.

И в тайна скръб сърцето тайно стене,
че не живот, а гибел е за мене
прохладата на белия покой.

4

И аз съм зачарован да страдам и да чезна
в загадъчния замък на странна самота.
Суетни ми изглеждат земята и света
и черепния поглед на зиналата бездна.

Душата ми се губи в хармония съзвездна —
далеко от сълзите на всяка суета.
Обичам да се смея в очите на смъртта,
защото нося воля сурова и железна.

И в онзи час уречен за земните души,
когато мрачна гибел спокойно разруши
на моя дух размирен заветните скрижали —

ще бъда пъстър пламък от паднала звезда
и сам ще се разсипя над суша и вода —
и грешната земя от мен ще се запали!

5

Живот създадох аз от прах, вода и кал
и дъхнах му душа и трепет безграничен,
но сам останах глух, студен и безразличен,
бездушен като лед и хладен кат метал.

И моят стих звъни и свети кат кристал —
без болка, без любов, без горести и вопли —
и като лунен лъч той грее, но не топли,
че сякаш няма в мен ни радост, ни печал.

И ето ме сега напразно ограден
с бездушните стени на моя царствен замък,
където вее смърт и северник студен.

И всеки мой възторг умира заледен,
че аз съм отреден да крия своя пламък
и с равнодушие да срещам всеки ден.

6

Възлизам по гранитни стъпала

и мраморната кула ме издига.
До моя слух суетен шум не стига,
ни смъртен звън на кървава стрела.
Аз виждам само слънце и скала
и чувам химн на будна чучулига.
Разкъсана е земната верига
и аз съм със развързани крила.

Възлизам по гранитни стъпала...

7

Издигнах в най-високите лазури
недосегаем замък от метал —
и там приспах сърдечните си бури
и своята пророческа печал.

И в неговите бронзови обятия
заключих свойта скръб и своя блен
и заживях високо над земята —
от хората и Бога отчужден.

Но мойта скрита буря не угасна
и мойта скръб по-живо зарида —
че замъкът е гробница безгласна
без въздух, без миражи и вода.

А как горя да слезна в долините,
където спят села и градове —
да разруша на всеки дом стените
и да запаля живи огньове.

И да живея живата тревога
на слепия пророчески безброй —
да любя и проклинам с него бога
в падения, победи и двубой.

О късен час на мойто късно лето,
о час на моя бунт неизживен!
Аз сам запалих замъка — и ето! —
събарят се стените върху мен!...

--------------------------------

Но в пепелта им като жива рана
сърцето ми трепери и зове...
И мойта скръб, от векове набрана,
излива се във гръм и ветрове.

8

Аз много високо възлезнах и мъдрости много познах —
под мене земята остана погребана в бури и прах
И нейния грохот суетен, и нейния трепетен стон
долита кат музика странна до моя надоблачен трон.

И слушам, аз слушам унесен вълната на хиляден хор,
земята ридае и вика под тоя бездушен простор...
И скрита сълза се отрони неволно от морни очи,
че в земната музика черна и моята горест звучи.

HatshepsutTopic starter

#7
Приказно царство

1

...И сякаш отдавна съм бил
владетел на приказно царство —
и някакъв враг е разбил
престола ми с тъмно коварство.

Надгробните плочи мълчат,
посипани с пепел и лава,
но в техните букви личат
останки от минала слава.

И тия безцветни страни
били са свърталища бойни,
и тия старинни стени —
закрила за хиляди войни.

Летели са кобни стрели
и рицарски копия стари —
а тия безлюдни скали
били са прибежни олтари.

Била е нечувана бран
и време на страшна свирепост —
и в някакъв ден предвещан
е паднала старата крепост.

Престолният град е сломен
и храбрата рат е разбита —
и аз съм попаднал във плен
сред чужда и вражеска свита —

затуй — по незнайна съдба —
заложник на чуждо васалство —
аз плача и мълком скърбя
по старото приказно царство.

2

Златна есен златни листи рони,
цветен пурпур багри всеки клон;
дъхат скърби мойте небосклони,
рухва бавно моят царствен трон.
През мъглата дребен дъжд ромони
и навява сънни самоти...
Аз съм морен, морен от погроми! —
Бедна майко, чуваш ли ме ти?

Тъмна вечер тъмни сенки стели
и залива родните поля.
Аз забравих устремите смели,
аз отпуснах вихрени крила
и загубил пътища и цели,
безприютен в свойте самоти —
гасна мълком в тъмните предели! —
Бедна майко, чуваш ли ме ти?

Вихър свири в сънните тополи
и пилее сухите листа;
стенат плахо клонищата голи,
плаче плаха чайка над света
и — прибулил бездни и юдоли —
Бог развява сънни самоти...
Някой в мене пее и се моли...
Бедна майко, чуваш ли го ти?

3

Усмихна се пъстрата есен
сред сълзи и краски, и прах
и вихър тревожно понесен
развея въздишки и страх...
Аз чезна печален и морен,
люлеят ме страшни тъми —
зад моя прозорец отворен
студената вечер шуми...

Студената вечер говори —
и плаче — и странно ридай.
Да склопим измъчени взори —
настанал е страшния край!
Любете ме нежно, другари —
тъй рано над мен се стъмни!
Погаснаха сенките стари
на светлите минали дни.

Погасна несетно лъчата
над моя тъй траурен дом,
тежи ми в сърцето печата
на някакъв страшен разгром.
Аз искам спокойно да гина
сред тия безкрайни беди —
притискай ме, майко-родина,
до своите земни гърди!

4

Сън морен обвея несетно дружините бойни
и пламна изрязан над урвите месец студен.
Чернеят спокойно в тревата задрямали войни,
забравили сякаш разгрома на страшния ден.

Пониса се вечер и тъй е спокойно и леко!
И висне небето, и в звездни премени сияй —
и гледам аз буден как чезнат далеко, далеко
свещените степи на родния приказен край.

И в близкия спомен на тъжно-прощалната есен
потъвам неволно — от горест и скърби пиян, —
и сякаш дочувам — в старинна легенда унесен —
хайдушката песен на стария роден балкан.

И виждам полята, и виждам скалите безцветни —
и цветните ниви — и бистрите речни води —
и сякаш дочувам през ромона думи заветни —
заветните думи на моите храбри деди.

5

So will ich liegen und horchen still
Wie eine Schildwach', im Grabe,
Bis einst ich hore Kanonengebrull,
Und wiehernder Rosse getrabe,

Heinrich Heine


И аз отново ще заспя, и аз отново ще погасна,
тъй както гасне морний ден, за да изгрее чист и ведър,
и аз отново ще заспя, и пак отново ще израсна,
стихиен, шеметен и горд, стихиен, шеметен и щедър.

И аз ще спя, и аз ще бдя...
И ако в някой светъл ден премине буря през града
и чуя тропот на коне и металичен звън на шпаги,
аз ще напусна мрачний сън на свойте горести недраги
и в многобройний легион на стройните сурови войни
наред със медните тръби и страшните напеви бойни
ще вдигна своя боен стан.

И сам ще бъда ураган,
разгромил всички скърби ледни,
и тържествуващ и пиян,
ще пея химните победни
на свойта героична бран.

И аз отново ще заспя, и аз отново ще погасна,
тъй както гасне морний ден, за да изгрее чист и ведър;
и аз отново ще заспя, и пак отново ще израсна
стихиен, шеметен и горд, стихиен, шеметен и щедър.

HatshepsutTopic starter

Мадона

Зад пустинните полета и далечните гори,
дето месеца не грее и зората не зори —

в тишината на скалите, надалеко от света —
гине светлата мадона в безотрадна самота.

А разсеял бих тъмите, превъзмогнал бих и страх,
и понесъл бих се гордо над суетности и прах,

и заключения замък бих посегнал да руша,
за да любя и лаская тази трепетна душа.

Но страхувам се, че моя тя ще бъде само ден,
а на втория — от нея аз ще бъда уморен.

А желал бих да я любя, вечно да я любя аз,
превъзмогнал в любовта си катадневности и мраз.

2

Аз ида бледен, тих и морен — дете на тъмните пустини,
и търся светлата родина на волен отдих и сълзи;
аз търся цветните килими на твойте губери-градини
и хладна сянка под листата на твойте къдрави лози.

Аз ида бледен, тих и морен и търся шемет и забрава,
за да убия — лековерен — греха на всяка суета;
аз ида кротко да почина под твойта пролетна дъбрава,
аз ида тебе да целуна, о моя горда красота.

И пак до тебе коленичил — дете на делничните битви —
кат съща майка милостива прегръдки топли разтвори:
жадувам галения шепот на твойте вечерни молитви,
жадувам грейналия трепет на твойте румени зари.

3

Помогни ми да преплувам непреплувани морета
и да видя чудесата на неведоми страни;
дай ми слънце, за да сгрея помразените полета
дай ми пролетното слънце на безоблачните дни!

Дай ми пясъчния вихър на пустинята безкрайна
и бленуваните ласки на бленувана душа;
дай ми вярата на бога и великата му тайна,
да не мога обезверен, да не мога да греша.

И до мене приютена, приласкай ме, като майка! —
Търся топлото дихане на откъснати цветя;
търся грейнали простори и окрилата на чайка,
за да мога, като нея, над морета да летя.

А когато притъмнеят безпределните простори
и потърся обездомен аз родина и покров,
отвори ми ти вратата на широките си двори
и налей ми от виното на великата любов.

Помогни ми да преплувам непреплувани морета
и да видя чудесата на неведоми страни;
дай ми слънце, за да сгрея помразените полета,
дай ми пролетното слънце на безоблачните дни!

4

Усещам те, когато нощта молитви шепне,
усещам те в тъгата на всякоя сълза
и сутрин те усещам, когато лист потрепне
и глухо се откъсне от бялата бреза.

5

Усещам те навсъде — велика и безкрайна, —
ти пееш и танцуваш под лунните лъчи.
За другите си бездна, за другите си тайна,
а моят дух те знае — и люби, и мълчи...

Аз имам нерадост и скърби неверни,
и черната жажда на пясъчна степ;
аз имам отрова от горести черни
и топли молитви и песни вечерни,
които говорят за теб.

Ти имаш морета и вихъри бурни,
и звучната радост на пролетен ден;
ти имаш напивка във сребърни урни
и светли олтари, и утра лазурни,
които говорят за мен.

Аз имам далечни безводни пустини
и черната жажда на пясъчна степ;
аз имам студени и мъртви градини,
и снежни полета, и пусти долини,
които говорят за теб.

Ти имаш дълбоки ласкателни взори
и звучната радост на пролетен ден;
ти имаш широки и светли простори,
и пролетно слънце, и мраморни двори,
които говорят за мен.

7

След всяка скръб, след всяко тържество,
след всеки шум на делничните битви
аз ида пак при тебе със молитви,
че ти си дъх от мойто божество.

И винаги по тебе замечтан,
усещам аз отново, че живея —
и странствувам, издигам се и пея —
и моята любов е океан.

8

Полъхна цветен мирис на вечер ведролика,
помръкна морно слънце над сънни лесове
и вечерник засвири в крайбрежната тръстика,
развеял цветни билки и златни класове.
Часът на късна доба спокойно зацарува,
напада лунно злато над суша и вода.
Заспалата мадона през мене засънува,
заспалата мадона през мене зарида...

HatshepsutTopic starter

Посвещения

1

И утрото ще дойде, Суламит,
със пурпурна усмивка на устата —
и утрото ще лъхне ведрина
в задрямалия губер на полята.
И в люлката на пролетния ден —
под погледа на ведрите простори —
с молитвата на пътник уморен
сърцето ми за теб ще заговори.

И в сянката на вечерния час,
когато притъмнеят планините
и слънцето, без ропот и без глас,
потъне надалеко зад горите —
с мъчителната жажда на дете
и с болката, от горести пропита,
сърцето ми за тебе, Суламит,
сърцето ми за тебе ще попита.

2

Над езерото месецът поглежда
и образа му в езерото бди.
Крайбрежна лодка бавно се навежда
и лебед плува в лунните води

Нощта е пълна с краски и звезди
и нейното величие говори...
Склони глава на моите гърди
и нека сън очите ти притвори:

ще видиш ти далечни кръгозори,
където вечна пролет зеленей;
море ще видиш, слънце и простори
и вятър, който кораби люлей.

И ний ще гаснем в сънния навей
на тая нощ безбрежна и велика,
а утрото по нас ще разпилей
на цъфнал крин и бяла перуника.

3

Очите ми са пълни с топъл здрач,
що вее през прозореца отворен.
И неведнъж — измъчен и изморен
от горести, нерадости и плач —
аз търсил съм те — в буря и беда —
под грейналите лампи на града.


И там, посред язвителния хор
на карнавала с призрачните маски,
приспивал съм се в твойте нежни ласки
и в пламъка на твоя женствен взор
и любил съм те жадно-заласкан,
унесен, зачарован и пиян.

И винаги с препълнено сърце,
пленителна, смирена и покорна,
ти плакала си — влюбена и морна —
във моите ласкающи ръце
и слушала си, като в детски сън,
на моя празник празничния звън.

И днес, когато веят тъмнини
и бледен сняг по улиците пада,
сърцето ми по теб неволно страда
и твоят светъл спомен ми звъни —
и сам, загледан в бялата луна,
аз шепна, като мъничко дете:
— Бъди благословена, о жена!

4

Помня още онзи миг свещен:
ти бе тъй възторжена и млада!
Гаснеше печално озарен
морний ден и вееше прохлада.
Ти заспа. Аз чаках запленен...
Всеки трепет дишаше отрада.
И припадна звездна нощ над мен.

Тая нощ бе нощ на листопада.
Тая нощ невидим бог разкри
царството на спомените стари.
Смърт целуна китните гори
и тревите смъртен скреж попари.
Ти очи отвори в полусън
и видя — какво видя тогава? —
Тъмни нощи — и черковен звън —
и венците на умряла слава...

— — — — — —

После дълга, дълга тишина...
И сърце сърцето не дочака.
Плач прониза сънната страна —
сякаш някой в мен и в теб изплака,
И потърси всеки сам път —
път неверен на неверна мъка.
А над нас възхождаше денят —
първий ден от нашата разлъка.

5

И мирно отпочинал след дневната умора —
отшелник безприютен под твоите крила,
аз искам да ти шепна, аз искам да разтворя
безименната книга на земните тегла.

Ти тихичко ме слушай приведена над мене:
аз всичко ще ти кажа, аз всичко ще ти дам —
тъй може би ще стихне нестихнало съмнение,
тъй може би аз няма да сещам, че съм сам.

6

Спомням си първата вечер,
спомням си първия ден:
аз бях вълшебник за тебе,
ти беше радост за мен.
Спусна се вечер неясна,
ширна се тъмно море —
твоята обич угасна,
моята радост умре.

Нейде в безлунната доба
някой заплака без глас,
някой неволно прочете
кобна молитва над нас.
Ний разделихме се мълком,
пълни с болезнена жал.
Първата пролетна вечер —
моята първа печал.

7

Лятна вечер кротко ще разгърне
кадифени, лебедни крила
и кат стара майка ще прегърне
глъхнали градини и поля.

И тогава — тъжно примирена,
и тогава — нежна като блян,
припомни си, сестро уморена,
припомни си мълком зарад мен!

HatshepsutTopic starter

Небе

Дълбоко и чисто небе, о моя въздушна безбрежност,
обичам лазурния лик на твойта безоблачна нежност!

Как много и мойта душа прилича на твойте лазури,
о мое просторно небе — родина на слънце и бури.

На земния грохот в безкрая аз страдам и жадно
се губя,

и в свойте страдания земни аз тебе сънувам и любя.

И нявга, когато помръкна отрупан със черни
проклятия —

дълбоко и чисто небе, вземи ме у свойте обятия!

2

Разгърни се широко над мен!
Цяла нощ те сънувах и чаках,
чаках буден и в тъмно, и в ден,
чаках буден и плаках, и плаках...
Разгърни се широко над мен!

Твойта луда безбрежност ме мами —
аз простирам към тебе ръце,
покажи ми съзвучните гами
на капризното свое лице!

Аз съм жертва на земните ями,
аз съм пленник на свойто сърце.
Твойта луда безбрежност ме мами —
аз простирам към тебе ръце.

Моят път е размирно метежен
и незнайна е мойта съдба.
Сещам земния страх неизбежен
и в мъчителна жажда скърбя.
Потопи ме в копнежа си нежен,
дето няма ни скръб, ни борба!
Моят път е размирно метежен
и незнайна е мойта съдба.

Зачарован и нежно смирен,
потопи ме в лазурната бездна —
нека бъда навеки пленен!
Твойта смърт е спокойна и звездна —
разгърни се приветно над мен!

3

Небе безоблачно, широко и лазурно,
небе на странните капризни изненади
ту черно като смърт, ту светло и безбурно,
сред рой съзвездия и облачни грамади.

О, има светли дни, когато аз ликувам —
и мойта радост е във тебе отразена;
о, има сиви дни, когато аз тъгувам —
и моят скърбен блен
във теб е въплотен;
о, има мрачни дни без сън и без надежда,
когато всеки звук е пълен със печал —
тогава моят стих, изваян от метал,
през твоя мрачен лик тревожно се оглежда;
но има часове и кървави, и страшни,
когато вика в мен неволята набрана,
тогава вее смърт по улиците прашни
и твойта тишина, от трясъци раздрана,
изпраща огън, дъжд, светкавици и град —
и тръпнат плочите на мокрия площад.
И твойте облаци започват канонада
над грешната земя — и тя реве и вика
и става между вас тогава страшна свада —
и падат мълнии, и свети електрика...

И ти само тогаз приличаш на земята
със нейните борби на живия безброй.
Обичам тоя час на кървава разплата,
на смъртните стрели и смелия двубой.

4

Аз съм бедния син на земята,
изнемогнал от скърби и труд,
и безропотен раб на съдбата,
ограден съм от слънце и студ.

И заморен от вечната грижа
на суетния призрачен ден,
отпочивам си в бедната хижа,
безнадежден и болно-смирен.

Ала в своята мисъл потайна
аз приличам на бдителен страж,
че през земната мъка безкрайна
грее някакъв светъл мираж:

аз се нося над сънни морета
и над звездните сфери летя,
запленен по незнайна планета,
упоен от мистични цветя.

И в лъжата мечтателно-нежна
(сякаш приказка някаква бе) —
виждам твойта пустиня безбрежна,
чародейно и гордо небе!

HatshepsutTopic starter

Луна

1

Всяка вечер ти изгряваш над горите —
и нерадост има в твойта светлина;
ти оплакваш нещо мило през нощите —
и тъгуваш, и умираш през деня.

Притаена над полетата безбрежни,
топли скърби крият твоите лъчи;
твойте ласки са томителни и нежни,
в тебе гледат много влюбени очи.

А когато морен ден око притвори
и настане час на твойте чудеса,
някой дух през теб пророчески говори
непонятни и разбрани словеса.

И тогава, и тогава, безотраден,
аз те гледам и със тебе се теша:
в твоя поглед — и мъчителен, и хладен —
диша бавно вековечната душа.

2

Изгрей над сънните гори
и мойте скърби озари,
луна, луна въздушно-нежна!

Помръкна морний летен ден
и аз те чакам уморен
посред пустинята безбрежна.

Изгрей и с трепетни очи
разлей усмивки и лъчи
по всеки край на небесата.

И сред задрямалата шир
открий ми своя чуден мир,
капризен жрец на чудесата!

И аз неволно ще заспя
посипан с лунните цветя
на твойте свилени воали:
над мен небето ще сияй
и аз ще гледам чудний край,
по който мойта младост жали.

3

Възлизаш миротворна и печална
при всеки тих и привечерен час
и твоята въздушност огледална
достига безнаказано до нас.

Земята е свърталище на бедни
и нищи, и прокажени души.
За твоите целувки милосердни
те чакат. — Целуни и утеши!

По твойта тънка стълба от коприна
възлизат те до модри небеса
и търсят там изгубена родина
и нови, непознати чудеса.

И всеки свойта земна скръб забравя,
магьосан в твоя сребърен светлик,
и всеки свойта болка притаява
в един псалом тържествен и велик.

4

Аз пътувам в път пустинен
към сънувана страна —
и съзирам град старинен —
и луна.

Ето кули катедрални
от далечни времена,
ето арки триумфални —
и луна.

В бели мраморни огради
виждам гробна старина
и запалени лампади —
и луна.

И над гробницата стара
плаче траурна жена,
а над нея ден догаря —
и луна.

Сякаш в тоя гроб пустинен
аз почивам в тишина...
Гроб пустинен в град старинен —
и луна.

HatshepsutTopic starter

Ведрина

В ранни пролетни превари
тръпне ведра ширина.
Слънце ветвите прошари. —
Ведрина! Ведрина!

Сред развеяните пари
бликна бяла светлина.
Звън предутринен удари. —
Ведрина! Ведрина!

Чезнат горестите стари
в свойта приказна страна,
чезнат моите кошмари. —
Ведрина! Ведрина!

Моят празник ме завари,
моят празник се сбъдна.
Да пируваме, другари! —
Ведрина! Ведрина!

2

С детска радост ражда се зората.
Светла шир и ведри небеса.
И налива някой по цветята
бисери и злато, и роса.

Сред полето греят изумруди —
погледа на хиляди очи.
И душата тръпне и се чуди,
и душата тръпне и мълчи...

3

Посред видения и пара
пилее слънцето зари,
В дъха на леката омара
шумят задрямали гори.

И пеят стройни трепетлики,
потрепват цветни дървеса,
потрепват храсти и тръстики,
покрити с пролетна роса.

И шум на будни водопади,
и шум на трепетни криле
и цветоносните ливади
родилен вятър разлюле.

4

И аз — без вяра и отрада, —
и аз — без вяра и без страх —
отпих въздушната прохлада
от аромат и цветен прах.

Посред видения и пари
потрепват белите брези...
О, час на пролетни превари!
О, час на радост и сълзи!

Вълшебна пролет галено прибули
пространствата на всички небосклони —
я южен вятър трепетно зарони
нацъфналите праскови и дюли.

Целуна бяло утро небесата.
Земята в блудни сънища потрепна
и вятърът в ритмичен стих зашепна
на сребърното утро чудесата.

5

Светло утро детски взор отвори,
топло слънце бликна над града;
зашумяха пролетни простори,
затрепера въздух и вода.

Цветни краски гордо заиграха,
буден вятър билки разпиле —
сякаш някой някъде размаха
исполински лебедни криле.

В пъстроцветний губер на тревите
земен танц подеха божества,
че прогони ведър ден тъмите —
ведър ден за светли тържества.

Светло утро ветвите прегърна,
древен бог зашепна словеса...
Древен бог безтрепетно разгърна
книгата на всички чудеса.

6

Сред сочната трева на мойте двори
люлее се излеко нацъфтяла слива.
А грее ведър ден в широките простори
и топла светлина в градините налива.

А грее ведър ден — и ведър, и безбрежен —
и всеки цвят гори и чезне за прохлада.
А грее ведър ден — ден знойно-безметежен —
и цветен дъжд от сливата обилно пада.

7

По китни дървета и цветни корони
зората разлепила прозирна коса.
И капка по капка росата се рани —
и капка по капка,
и капка по капка —
прозрачна и чиста роса.

Земята се буди и слънце съзира —
земята, забулена в черна тъга.
И тръпка по тръпка несетно замира —
и тръпка по тръпка,
и тръпка по тръпка —
по нейната морна снага.

Небето ликува и гордо поглежда —
то гледа простора безкрайно широк.
И дума по дума душата нарежда —
и дума по дума,
и дума по дума —
хвалебни на вечния бог.

8

Разстила пролет пъстри покривала:
треви и мак, и губер от зари.
В предутрен сън природата заспала.
В предутрен сън копнее и гори.

Над мене сластно тръпнат висините.
Полето дъха ягоди и крин.
Незнаен бог ридае ми в гърдите...
Незнаен бог... че аз не съм самин.

9

Ведролико ширна се небето
над градини, цветен сън заспали,
и пропя събудено полето
в трепета на медните кавали.

Светъл бог невидимо изгражда
цветни кули в сочната ливада.
Неродено, слънцето се ражда
в люлката на румена прохлада.

10

Нощта отхожда бавно и трепери,
разтваря слънце румена дъга —
о светъл час на необятни вери!

О ведър ден без болка и тъга!
Свободен дух свободен химн запея
из бездните на свойта самота...
Да славим гордий век на Прометея
и празничното слънце над света!

11

След бурен дъжд усмихнати простори —
сияние от четири страни;
небето се разгърна и разтвори,
небето ме с целувка разсъни.
И гледам аз далечините сини,
и гледам аз — безбрежна светлина...
О щастие сред моите пустини!
О пение сред мойта тишина!

И пей, душа, от горести пропита,
запей, душа, под свода разведрен
и възродена, дъхай до насита
прохладата на румения ден!
И в люлката на пролет пъстроцветна
изпий до дъно чашата сега —
че радостта за нас е мимолетна,
а вечна е световната тъга.

HatshepsutTopic starter

Ето и последната поема от цикъла "Рицарски замък"  :rizar:

Себепоклонник

Аз обичам своя стих,
лъчезарен и прозрачен —
ту ласкателен и тих,
ту язвителен и мрачен.

Аз обичам свойте рими и куплети, и строения,
свойте рицарски полети и разгулни настроения.

Моят стих е като камък —
горд и хладен, и суров,
ту опасен като пламък
и препълнен със любов.

В него има много младост, слънце, музика и ласки,
много горести и радост, много трепети и краски!
Цар на сенките незрими,
пълен с бури и затишия,
аз обичам свойте рими
и разгулни игростишия.

2

Безоблачно утро гората прегърна —
гората зашушна в пророчески блен...
И трепетно слънце неволно разгърна
лазурната дреха на пролетен ден.

Зашушнаха вейки и блатна тръстика,
потрепнаха сочни прохладни лъки
и нейде далеко тревожно заблика
тревожния ромон на будни реки.

И аз се събуждам и чезна понесен —
подобен на слънце из тъмни зори,
и аз се събуждам — и моята песен
подхванаха бури и будни гори.

Безоблачно утро гората запали —
гората зашушна в пророчески блен:
че аз съм пустинник със нови скрижали,
че аз съм пророка на южния ден.

3

В нерадостния устрем на живота
и в делничния грохот на света,
изкупил сам и кръста, и Голгота,
аз дойдох из сърцето на нощта —
и в моя дух небето притаява
безоблачната своя чистота —
че аз съм жрец, обречен да дарява
съкровища и билки, и цветя.

И много дни преминаха в тревога,
и много тъмни нощи — без луна,
но аз открих и слънцето, и бога
и казах сам: "Да бъде светлина!"

И не един пред моя лик премина
с язвителния взор на сатана —
че аз съм дух, запален из пустиня,
и камен град, издигнат в планина

4

От изток ида аз — гадател и пророк —
безгрижен, величав и светъл като бог.
Сърцето ми гори през ден и тъмнина:
— Не съм ли божество, не съм ли сатана?

На всички ветрове стихията събрах
и моята душа не знае що е страх:
аз паля градове и вея ведрина:
— Не съм ли божество, не съм ли сатана?

В безоблачната шир на мировия храм
аз бога поругах и тайната му знам —
и тайната ми грей над всички времена:
— Не съм ли божество, не съм ли сатана?

От изток ида аз със бурите на ден
и слънцето гори запалено от мен —
и слънцето гори с безумна светлина:
— Не съм ли божество, не съм ли сатана?

5

Аз нося сърцето на плаха и нежна девица
и страшния присмех на демон коварно-жесток.
В душата ми крее копнежа по синята птица
и светлата вяра на черния земен пророк.

Притискат ме мълком стените на хладна тъмница
и странно се смее над кулата лунния рог;
но моята песен е бяла весталка и жрица
и в моята кръв се кикоти разблудният бог.

Ще бъда обвързан в железни и хладни вериги,
ще бъда подхвърлен в тъмите на мрачен затвор,
но пак ще ми пеят разбудени, волни авлиги.
И аз ще ликувам в мечтателна радост унесен —
в престъпната дреха на слава и вечен позор,
но пак ще се чуе из бездните моята пеоен.

6

Непристъпни са моите замъци,
непристъпна е мойта душа.
Аз се раждам сред бури и пламъци,
аз не греша.

Като слънце живея в лазурите
на покрова безоблачно син.
Аз съм бодър владетел на бурите,
аз съм един.

В моя устрем се късат пределите,
моят храм е безбрежно широк,
Аз съм светъл вестител на смелите,
аз съм пророк.

7

В сърцето си аз крия черни рани,
запалени от делничния шум;
в душата си аз крия урагани —
размирие вещае моят друм.
И в трепета на всяка моя песен
играе лъч от румения ден.
Аз рицар съм над рицари понесен,
аз пленник съм, от слънцето пленен!
Самичък раб на сенките вечерни —
аз озарявам болните гори,
самичък син на горестите черни —
аз обещавам пролетни зари.
И в трепета на всяка моя рана
играе лъч от светли чудеса.
Аз удар съм на пролетна камбана,
аз облак съм от бури и роса!

8

Аз съм вечната лъжа световна —
никой мойте пътища не знай...

...........................

Аз съм без начало и без край...

Димчо Дебелянов



Аз съм светъл час и утринна прохлада,
аз съм вечер и погаснала заря.
Моят дух ликува, пей и страда,
моят дух — че аз живея и горя,

Аз отричам слънцето и бога, и небето —
и приемам ги в един и същи час.
Аз съм пълен с тишина и буря във сърцето,
аз съм тление и страст.

И невинен като пролет безотечна,
преминавам в лято, есен и — тъжа...
Аз съм истината, истината вековечна,
аз съм чудната лъжа!

9

Напред и все напред, без страх и колебания,
чрез бури и мъгла, по слънце и по мраз —
безстрашен патриарх на своите желания
и винаги герой на всяка своя власт.

И винаги герой, и раб на всяка страст,
поклонник и пророк на вечните гадания,
за всеки божек — дом, за всяка птица — храст,
че аз съм роден брат на земните страдания.

И странник за света — от всички поруган,
и странник за света — безбожно прикован,
от своята скала аз гордо ще запея —

че мойта скръб е жар и мойта радост — плам,
че аз съм всемогъщ, макар и вечно сам,
и в моя дух гори духът на Прометея.

10

Свещена пролет погледа ми мрежи,
фъртуна дреме в моите гърди;
през мене лъхнат утрините свежи,
през мене греят късните звезди.
И в люлката на сферите безбрежни
аз тайната на всеки трепет чух —
че в устрема на пътища метежни
великий Пан лелее моя дух.

И зная аз, че няма мир за мене,
но и не търся мир посред света.
И в тъмний път на вяра и съмнение
аз раб съм на незнайна красота.
В сърцето ми предвечно слънце грее,
аз ключа съм на всички чудеса:
честит е, който може да живее
под мойте безбрежни небеса!

HatshepsutTopic starter

Продължавам с политическите стихотворения на Христо Ясенов. Разбира се, тяхната художествена стойност е много по-ниска, първо, защото са с пропаганден характер, и второ, защото са конюнктурни и обслужват една обречена и отречена идеология.

През гранитните огради на замислените здания...

През гранитните огради на замислените здания
всяка скрита скръб заплака, всяка горест зарида...
И събужда се вълната на заспалите страдания...
сякаш пее, сякаш плаче тишината на града.

И тежат ми на душата тия улици и сгради,
тия пъстри булеварди, пълни с хора и мъгла:
аз жадувам гръм и грохот и железни барикади —
и железни барикади и — почупени стъкла!

Аз жадувам гръм и трясък, и рушения на замъци,
и оловен дъжд, и огън от самите небеса —
аз бих искал да погледам всяко здание във пламъци,
че и в пламъците земни има — има чудеса!

Similar topics (5)

Powered by EzPortal