• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 
avatar_Panzerfaust

Sandacite.BG - Българският портал за стара техника

Започната отъ Panzerfaust, 23 Ное 2019, 21:41:26

0 Потрѣбители и 1 гостъ преглеждатъ тази тема.

Panzerfaust

Представям ви един страхотен сайт и страница във Фейсбук - "Sandacite.BG - Българският портал за стара техника", от която може да се научи много за историята на българската техника!
https://www.facebook.com/sandacite/
Informative Informative x 1 View List

Panzerfaust

Знаете ли, че България произвежда електроуреди още отпреди 1944 г.?

Фирма "Едисон" е създадена 1934 г. и е един от най-големите производители на готварски печки, единични и двойни котлони, ютии, кафеничета, поялници, чайници и други електродомакински уреди.

Тази тяхна реклама е от 1936 г.!


Panzerfaust

Български хард диск ИЗОТ ЕС5300 от 1986 г.

Заводът "Дискови запаметяващи устройства" в Стара Загора започва да го произвежда през 1986 г. и той е проектиран за употреба в професионалния компютър ЕС1832 (или ИЗОТ 1037С). ЕС5300 е с височина колкото две днешни оптични устройства едно върху друго и има форм-фактор 5,25 инча. Всъщност това е първото харддисково устройство на ДЗУ, при което е спазен този стандарт на размерите.



5 мб е действителният обем, който получавате след форматиране, а иначе се води 6,38 мб. Дискът има две работни плочи, които шпинделът върти със скорост 3600 оборота/мин, като записваеми са и двете страни на всяка плоча. Пистите са 612, а цилиндрите – 153. ("Цилиндърът" е мислена конструкция при дисковете, която обединява пистите с еднакъв диаметър от всички работни повърхности на диска – все едно всеки цилиндър е някаква кръгла, висока "стена", издигната отдолу нагоре, чиято обиколка е... всяка писта със същия диаметър на горния "етаж". А, и цилиндрите винаги отговарят по брой и номерация на пистите по всяка от повърхностите.) Средното време за достъп на главата до данните е 170 милисекунди, а най-дългото – 500. От писта до писта главата се премества за 3 милисек.

Както и в други български хардове, използван е електродвигател с маркировка 4E751401 – той най-вероятно е българско производство. Дискът се свързва с компютъра чрез MFM интерфейс, но конекторите са по-необичайни в сравнение с тези в западни модели – разлика, която можем да видим и в други български твърди дискове от периода.

ЕС5300 се свързва с елктрозахранването с конектор тип молекс, както и при по-късните АТА хардове, и напреженията, разбира се, са същите – 5 и 12 волта.

Обикновено екземплярите от ЕС5300, които можем да открием, са произведени през 1987 (най-големите им серийни номера тогава са 60хх) и 1988 г. (съответно 90хх), но не е известно дали ЕС5300 е произвеждан и през 1989 г., защото малко по-късно на смяна идва 10-мегабайтовият СМ5508.

Измежну типичните повреди на този хард можем да отбележим една по-странна – образуването на ръжда върху електромагнитната спирачка – чрез нея се спира въртенето на шпиндела след изключване на електрозахранването. В този момент звукът, който чувате, е доста характерен.

Отгоре има предупредителен надпис за кога гаранцията би могла да отпадне. Той е на руски, защото твърдият диск е изнасян изключително много за бившия СССР (от Изотимпекс).

Panzerfaust

#3
Електрически уреди от Царство България, марка ЕДИСОНЪ!



От дълги години сме свикнали да свързваме българската битова електротехника с периода на 50-те, 60-те и след тях години на ХХ век. Тази представа обаче е доста непълна! Един по-внимателен поглед в архивите може да ни каже, че поданиците на Царство България (до 1946 г.) също са можели да се радват на удобствата на електрическите уреди.

Така например, фирмата "Електротехническо бюро Едисон", основана в София през 1934 г. е един от най-големите производители на готварски печки, единични и двойни котлони, ютии, кафеничета, поялници, чайници и други електродомакински джаджи. Вижте примерно какво казва рекламата на тази отина печка: "За модерната домакиня Електротехническото бюро "Едисонъ" е създало модерно електродомакински апарати!".



Днес ще се занимаем именно с едно от техните изделия.

Наскоро в колекцията ни от българска техника попадна ето тази електрическа кана. Тя служи за затопляне на вода – най-често за правене на чай напр. Първоначално я помислихме за производство на Елпром Варна, но когато я обърнахме, видяхме от обратната страна набита с горещо желязо издължена ромбоидна емблема с надпис Edison в нея, а по-долу електрически данни: 150 V, 500 W. (Ако някой се интересува защо напрежението е такова, може да прочете после статията най-долу под тази.) Ако реотанът в един момент изгори и трябва да го смените, ще трябва да развиете ето тази гайка, за да достигнете до него.

Единственото ни колебание да провъзгласим каната за безапелационно българска беше, че емблемата Edison не изглеждаше така, както на рекламите на фирмата от 1936 г., които виждате тук – при тях шрифтът е друг и надписът не е вписан в ромб. Но имайте предвид, че в онези години понякога се случва една фирма да изобразява емблемата си по различен начин – това е видно при радиоприемниците например!

Затова сметнахме, че каночайникът е на същия производител, с чиито реклами сме изпъстрили тази статия, макар и точно него да го няма на тях.

Сега да разгледаме по-подробно "улова". Електрочайникът е произведен през втората половина на 30-те години (иначе най-вероятно щеше да присъства на рекламите, които видимо показват продукцията до 1936). Състои се от ламаринено тяло и бакелитена дръжка. Под дъното се крие реотанът, чиийто два извода са свързани към щифтове за присъединяване на щекер и излизат извън тялото на каната. Кабела го нямаме, но най-вероятно е бил от онези с платнена оплетка – така се правят в онези години шнуровете.



Отгоре излятото закръгление, което играе ролята на дръжка, не е бакелитено обаче, затова може и да ви изгори, ако металът много се е загрял.

Това е, в общи линии, тази поредна наша находка от времето на Царство България. Поначало се стремим да намираме и търсим колкото се може повече техника от този период, за да стане ясно, че и тогава у нас е имало техническа промишленост и хората са ползвали нейните изделия! :)

https://www.sandacite.bg/
Informative Informative x 1 View List

Panzerfaust

Списък на производители и вносители на радиоапарати в България до 1945 г.

В края на 1920-те години в България вече съществуват първите две работилници, които произвеждат радиоапарати за битова употреба. Това са основаните през 1927 г. "радиоработилница и радиолаборатория" ВЕВО Радио-етаблисма на чешките инженери Веселик и Вотава и Първа българска радиофабрика Тулан на бургаския инж. Светозар Пренеров (основана като Електрон още през 1925). Тази фабрика има и едноименник от София – също Електрон и също създадена през 1925 г. – от инж. Георги Вълков (една от големите личности в българската радиоистория) и брат му Борис. През 1934 г. е основана и софийската ИРА (Индустрия за радиоапарати) на инж. Димитър Крепиев.

През 1932 г. в София се образува сдружение на търговците на музикални инструменти, грамофони и радиоапарати. На 15 декември 1935 г. в София на ул. ,,Мария Луиза" № 59 в магазина на производителя на радиочасти Обретен Дончев се събират 23 души ,,упражняващи" самостоятелно занятието радиотехници и образуват сдружение на радиотехниците. Председател е инж. Петър Величков, а през 1938 г. председател е много заслужилият инж. Георги Михайлов Георгиев. Преди това този човек, пренебрегнат от държавното радио, лично изработва радиоприемниции и ги продава в магазина си на ул. ,,Царица Йоана" № 39.

До средата на 1930-те фабриките стават все повече и повече, а тъй като държавата (в лицето на Главната дирекция на ПТТ) води регистър на производителите и вносителите на радиоапарати в България, става нужно да се изработи единен списък, в който те да бъдат включени. Такъв регистър Дирекцията поддържа поне от 1927 г. (за справка вижте публикувания в нашия сайт Правилник за прилагане Закона за радиото в България, гл. V, чл. 14). Също така, при регистрация на нов производител се от него се изисква (ако е българин) да представи схемите си за одобрение в Главната дирекция на ПТТ. Съставен е и списък на разрешените за продажба апарати.

През лятото и есента на 1935 г. един от първите и най-големи вносители на радиочасти в България – "Филипс" – организира благотворителна изложба във Военния клуб. Показват се 10 (десет) модела апарати на фирмата и други уреди, свързани с радиотехниката. Тук се съобщава, че "Филипс" поддържа сътрудничество с учени от целия свят и че "български кореспондент на фирмата е проф. Асен Златаров". (В 1935 г. "Филипс" има фабрики в 19 държави с 38 хиляди души персонал и с капитал 10 милиарда лева, което е два пъти повече от годишния бюджет на Царството България.)

И ето, на 29 май 1936 г. най-после е съставен списъкът на търговците вносители и на българските производители на радиоапарати. Този списък се привежда изцяло по азбучен ред. Съдържа данни за търговска марка на производителя или собственика, адрес и какъв тип радиоприемници произвежда или внася.

Списъкът разрешава продажбите на:
"Агнезе" (български производител) — Лоренц Агнезе, ул. Сердика № 15, София, 3 лампи;
"Блаупункт" — вносител Иван Б. Казанджиев — АД, София, ул. Стефан Караджа № 16 — 5 лампи;
"Бош — Америкен" — същият вносител — 4, 6 и 7 лампи;
"Грасман" — Иван Савов, София, ул. Фердинанд № 80 — 5 лампи;
"Детрола" – Гадев & Стаевски — София, ул. Алабин № 33 — 5 лампи (това са двама съдружници);
"Емерсон" – същият вносител — 3 лампи;
"Екселсиор" (бълг. производител) — Панталей Дамянов, София, ул. Ботев №85 — 4 лампи;
"Зайбт" — Маринов Обретенов & Сие София, ул. Мария Луиза № 45 – 3 лампи с батерия;
"Зенит" — Колумбия О. О. Д-во, София, Дондуков № 45 – 4, 5, 6 лампи, за автомобил и 7 лампи;
"Империал" (САЩ) – Ал. Курижин, Руска книжарница, София, Цар Освободител № 8 – 4 и 5 лампи;
"Империал" (бълг. производител) – Исак Сабатов, София, Сердика № 36 — 3 лампи;
"Интернационал" – Христо Канев, София, Клементина № 11 – 3 и 4 лампи;
ИРА (бълг. производител) — Димитър Крепиев, София, ул. Белчев №2 — 2, 3, 4 лампи (4 лампи с батерия) и 5 лампи;
ИРО (български производител) — Иван Рожев, София, ул. Мария Луиза № 84 — 3 и 4 лампи;
"Кадет" — Тиад АД — София, ул. Левски № 1 — 3, 4 и 6 лампи;
КВ — (Колстер Брандес) Уоткис & Ардаш, София, ул. Клементина № 11 — 4, 5 и 9 лампи;
"Капрони" АД ,,Български капрони" — фабрика в Казанлък, представителство в София, ул. Стефан Караджа № 15 — 2 и 4 лампи;
"Колониал" — К. Йончев, ул. Калоян № 7, София — 4 лампи;
"Кросли" — същият вносител 4 лампи;
"Кьортинг" Матей Бургуджиев, София, ул. Московска № 7 — 4, 5 и 9 лампи;
"Лоренц" А. Д-во ,,Филадос", София, ул. Търговска № 23 — 2, 3, 3, 5 и 6 лампи;
"Луксор" — Колумбия О. О.Д., София, ул. Дондуков № 45 — 5 лампи;
"Менде" — Яков Романов и Ан. Добрев, София, ул. Бенковска № 42 — 6 лампи;
"Макс Браун" — Мартинов, Обретенов & С-ие, София, ул. Мария Луиза № 45 — 3 лампи (с батерия), 3 и 5 лампи;
"Мийд Йист" — Александър Куриндин, Руска книжарница, Цар Освободител № 8 — 2, 3, 4, 4 и 5 лампи;
"Мийд Уест" Ал. Дишков, София, Дишков-базар — 4 и 15 лампи;
"Нипофон" (бълг. производител) Н. Ил. Попов, с. Долна баня — 2, 3, 4, 5 и 6 лампи;
"Нордмарк" — Зиг. Грюнберг и Пане Бичев, София, ул. Дрин 2 — 2, 3 и 5 лампи;
"Ню Йорк" А. Д-во ,,Лис", София, ул. Гладстон №27 — 4 лампи;
"Олимп" (бълг. производител) — Феодор Мавродиев, София, ул. Царица Йоана №29 — 3 лампи;
"Пакард-Бел Радио" — К. Йончев, София, ул. Калоян №7 — 3 лампи;
"Родно радио" — Индустрия за радиоапарати — инж. Г Георгиев, София, ул. Царица Йоана №30 — 3 (с батерии), 4, 5 и 6 (с батерии) лампи;
"RCA — Victor" — Юрдан Бояджиев & Синове, София, ул. Търговска №2 — 3, 5 и 7 лампи;
"Саба" — Братя Маринови, София, ул. Алабин №50 – 3 и 5 лампи;
"Силвания" (бълг. производител) ,,Радиовести", О. О. Д-во, София, Дондуков №37 — 3, 4 и 5 лампи;
"Сонора" (бълг. производител) Даниел Оханян, София, бул. Дондуков 1 — 3, 4 и 5 лампи;
"Стюард Уорнър" А. Д-во ,,Машина" — София, Мария Луиза 11 — 4 лампи;
"Стандарт"- Колумбия О. О. Д-во, Дондуков №45 — 7 лампи;
"Телевизия" (бълг. производител) Веселин Герасимов, София, бул. Хр. Ботев №72 — 4 и 5 лампи;
"Телефункен" — Сименс. Бълг. А. Д-во за електричество, София, ул. Царица Йоана№ 25 — 2, 2, 3, 3 (с батерия), 3, 3, 4, 4, 5 и 7 лампи;
"Терма" (бълг. производител) Антон Чалъков, София, ул. Нишка 1 — 3 лампи;
"Тефаг" — Симонавия А. Д-во, Мария Луиза №57 — 3,3,6 лампи;
"Трой Радио" — К. Йончев, София, ул. Калоян №7 — 3, 4 лампи;
"Универсал" — Светозар Пренеров, Бургас — 2, 4 лампи;
"Уникум" — Константин Карагеоргиев, Казанлък — 2 лампи;
"Филипс" — Българско А. Д-во "Филипс", София, Дондуков №2 — 2,2,3,3,3 (с батерия), 3, 5,5, 5,5, 5, 5,5,6 (с батерия) и 7 (с батерия): (Тук "Филипс" има явна конкуренция с "Телефункен" като се стреми да го надмине в производството на две- и триламповите евтини радиоапарати, а така също и в петламповите, които са за хора от средна ръка);
"Филко" — Балканлойд, София, ул. Калоян №7 — 3, 4, 5, 6 и 10 лампи;
"Халсон" — С. Зафиров и синове О. О. Д-во, София, Цар Освободител №10 — 5 лампи;
"Херц" (бълг. производител) – Кр. Григоров, София, Мария-Луиза № 69 – 4 и 5 лампи;
"Шампион" А. Д-во, Г Кабакчиев, София, Търговска №3 — 5 лампи;
Асен Попов — ул. Виктор Григорович" № 11 — 3 и 4 лампи;
Недю Добрев — гр. Попово — 3 лампи;
Петър Миладинов — гр. Перник — 3 лампи;
Иван Митев — София, Иван Асен № 28 — 3 лампи;
Алб. Бехар — Радио Електрик, София, Мария Луиза № 45 — 3 лампи;
Дим. Лиловски — Габрово — 3 лампи;
Антон Гаврилов — Бяла Слатина — кристални детектори;
Никола Петков — София, Венелин № 20 — 3 лампи;
Георги Харалампиев — София, Софроний № 17 — 5 лампи;
Славчо Ламбрев — София, Фердинанд № 2 — 2 лампи;
Крум Цветков — София, Белмекен № 14 — 3, 4 лампи;
Любен Вачков — Павликени — 2, 3 лампи (с батерии);
Йордан Станев — с. Калотинец, Горнооряховско — 2, 3 лампи;
Крум Радибошки — Радомир — 5 лампи.

Този списък е през май и тъй като държавата има приходи в бюджета си от радиото, през ноември с. г. (1936) излиза допълнителен списък:
"Електрон" (бълг. производител) – Н. Джебаров, А. Д-во ,,Електрон", София, Мария Луиза № 23 — 5 лампи;
"Филипс" — А. Д-во ,,Филипс", София — 2 плюс, 1, 2 плюс, 1, 4 плюс, 1, 5 плюс, 1, 4 плюс, 1 лампи;
"Маркони" — Георги Харалампиев, София, ул. Екзарх Йосиф № 2 — 2+1 лампи;
"Блаупункт" – Иван Б. Казанджиев, София, Стефан Караджа № 16 — 5+1 лампи;;
"Телефункен" — нови модели;
"Ултрамор" — Алберт М. Бехар, София и А. Д-во "Трактория" — Русе;
"Телефункен" — Братя Възелови, Разград;
"Радиоелектрик" — Хана Фишер, Пловдив;
"Филипс" — Трифон Трифонов, Пловдив;
"Ширичитер" — В. Мойсеев, Плевен;
"Андреа" — Кера Съмналиева, с. Баня, Карловско.

През януари 1937 г. списъкът се разширява с:
"Лиловски" (бълг. производител) — Дим. Лиловски, Габрово;
"Лира" — Пловдив (бълг. производител) Георги Даракчиев;
"Тулан" — коронните модели на бургазлията Пренеров;
"Бралт" — Братя Алтимирски, Русе;
Стоян Александров (бълг. производител) София.

Нови марки радиоапарати в 1937 г. са: Капш, Паярд, Тека-де, Грайтцор, Адмирал Льове, Итакс, Гретзор, Шери, Радионе, Ага-Балтик, Миньор, Центрум, Фордзон, Фонола, Етна, Белс-Гарднър, Симфония, Елка, Нора, Ага, Щауб. В 1937 г. немският радиоапарат Щауб се рекламира като последна дума на техниката. Той е "мощен, селективен, с идеална чистота и с него може да се слуша целият свят". Рекламата е душата на търговията!

През 1938 г. са одобрени новите модели на Хорнифон, Де-ко, Етна, Саксенверк, СТС-Уорнър, Марс, Роял, R Б. Париж, Радиомарели, Лора, Детрола.

От българските радиотехници разрешение за производство получават: Славчо Ламбрев — София, Добри Христов — Пловдив, Димитър Маджаров, Стоян Александров, Найден Василев, Борис Грежов — София, също Николай Андреев, Петър Василев — София, Добри Добрев — Габрово, Георги Ангелов — Ловеч, Георги Шайер — Оряхово, Константин Дупков — София, Стефан Бояджиев — София, Радио Клингзор (Димчо Ст.Кишмеров, София, ул. Веслец № 66, тел. 3-23-68, чекова сметка 71-44).

През 1939 г. има повече български имена: "АСТА" — Б. Астарджиян, ул. Климентина 16, София; "Алкона" — Бончо Беленски, ул. Врабча 15, София; "Вит" — Илия Кисьов, Плевен; "Миткоц"эДимитър Иванов заедно с Коцев, София; "Бекоп" — Н. Белопитов и Коцев, София; "Бешко" — Иван Бешков, София; "Адмирал" — ф-ка "Родно радио", София; "Веста" Константин Смилов, София; "Радио Есперанто" — Петър Василев, Пазарджик; Б.П.Е — Ненчо Ненчев, Велико Търново; "Калъч" — Братя Кълъчеви, Плевен.

Към тях бихме могли да добавим също така и радиомарките "Ерфи", "Клингзор" (Димчо Ст. Кишмеров София), "Национал", Pemmidor и Stoger, също произвеждани в България – не присъстват в списъка, но пък ги има в нашата колекция. :)

В нашия сайт сме публикували множество реклами на техника, печатани в България до 1945 г. Извън споменатите в горния регистър марки радиоапарати в радиотехническата литература се рекламират още радиолампи: ЕСНЗ — смесителна лампа на "Филипс". След 1934 г. американският концерн RCA построява изцяло металическата лампа. Нямат съперници и радиолампите "Тунгсрам", продавани в София, бул. Дондуков 41, рекламира се новата, малка, червена Е серия радиолампа "Филипс" Миниват, която има малка консумация, голяма мощност. Думите "Филипс Миниват" са изписани на балона на лампата.

Лампата има намалена консумация, малки размери, унищожени паразитни ефекти, подобрение на катодите, на решетките, на анодите е подобрена метализацията и др. Тя е с 6 решетки, метална лампа. Производство — ръчно. И, разбира се, всички радиоприемници и радиолампи са "запазена марка". Вестник "Радиосвят" съобщава в бр. 173 от 23 II. 1941 г., че в един от големите театри в Берлин се е състояло "Особено тържество" — юбилей — 100 милиона радиолампи на "Телефункен" (Първата лампа на "Телефункен" е от 1926 г.). По това време по целия свят има 76 милиона радиоапарата. Лампите се произвеждат в един огромен завод в околностите на Берлин. Дават се следните сравнения: ако един единствен работник изпитва по нормативите тия лампи за 8 часов работен ден, за да изпита (провери) годността на тия 100 милиона лампи ще са му нужни 1500 години и ако тия 100 милиона лампи се наредят една до друга около земята, този обръч ще има дължина равна на тази на 60-ия паралел.

А какво знаем за специализираната сервизна апаратура, с която са работили българските радиопроизводители и сервизи по онова време? Основен проверител на лампите (лампомер) в 1939 г. е лампомерът "Онтарио", който работи с прав ток и с променлив ток от мрежата и има 12 цокли.

През 1939 г. едно суперхетеродинен радио приемник струва около 3000 лв., т.е. може да се купи с една месечна средна заплата.
https://www.sandacite.bg/



Panzerfaust

БГ автомат (вендинг машина) за продажба на вестници и списания от 1970-те



Когато в един град се четат много вестници и списания, е много удобно те да се продават от машини, а не от хора. Сега те се наричат вендинг автомати, но още през 1970-те години у нас започват да се монтират автоматични машини, които правят точно това – продават вестници и списания. Машините са произведени в България, а хората ги използват във фоайетата на жп гари, автогари, летища, пощенски станции, хотели и т.н.

На снимката се вижда такъв типичен български автомат за продажба на преса, използван през 70-те и 80-те г. Произвеждан е в ПРПС Русе, иначе предприятие за производство на телефони и друга телекомуникационна техника. Известен е със съкращението УАПВС и може да продава вестници и списания с размери от 210 х 140 до 40 х 320 мм, дебели от 1 до 6 мм. Работи само с монети.

Главният корпус на УАПВС е стоманен и обединява няколко елемента. Отгоре има витрина, през която се виждат пресата и заглавията ѝ, а вдясно под нея отвор за приемане на монетите и друг отвор за връщане на неразпознати монети (малкият отдолу). Дългият хоризонтален процеп отдолу е за изхвърляне на вестника или списанието. Всичко това е монтирано на врата, която се заключва със секретна брава. Отвътре пък автоматът има 2 монетни механизма, 2 устройства за проверка на монетите, 2 монетопровода, 2 каси за приетите монети (намират се в долната му част – падат се горе-долу срещу краката на застаналшя пред автомата купувач), а също така – механизъм за подаване на пресата и, разбира се, електрически блок за захранването.

УАПВС е наречен универсален автомат, защото има многономинален монетен механизъм. Той разпознава монети с различна номинална стойност и така позволява на купувача да използва различни монети, за да закупи вестника или списанието. Изпълнителният механизъм на автомата (механизмът, който пуска към потребителя вестника или списанието) може да захваща различни издания, защото се регулира според геометричните им размери.

В зависимост от цените на пресата техникът, който настройва УАПВС, може да регулира двата монетни механизма така, че да приемат от 1 до 4 монети, а според комбинацията автоматът може да работи с единия или с двата заедно. Когато пуснем парите, монетопроверящо устройство се задейства и започва да идентифицира монетите. Неразпознатите могат да се върнат към отвора за връщане, за да си ги получим обратно.

Ето и схемата на българската вендинг машина от 70-те години:



Как УАПВС проверява монетите? Монетопроверителят ги идентифицира по няколко признака: диаметър, дебелина, маса, феромагнитни свойства, специфична електропроводимост, материал на изработката и др.

Диаметърът и дебелината се проверяват още на входа при пускането в прорез, който е калиброван – неговите размери са еднакви с тези на монетите, с които УАПВС работи. Напр. ако това са 2 стотинки, височината на калибрования отвор е 1,82 мм, а широчината – 1,2.

Масата се проверява от лостов механизъм, работещ като везна. Чрез такива везни се проверява и диаметърът. След тази проверка разпознатите като негодни монети (с по-малка маса и различен диаметър) попадат в монетопровода, водещ към отвора за връщане към ползвателя, за да си ги получи той обратно. А монетите с по-голям диаметър се спират от неподвижна опора и от везна и ако тогава купувачът натисне бутона за връщане, те също се изтъркулват в монетопровода към него.

Феромагнитните свойства се проверяват с помощта на постоянни или електромагнити. Координацията между суматора, сравнителя, изпълнителния механизъм и другите възли се осъществява чрез електромагнитни датчици.

А как автоматът продавач ,,преценява" дали парите са достатъчни за покупка? Многономиналният му монетен механизъм има сумиращо (подобно на старите касови апарати с ръчка) и сравняващо устройство. Първото сумира и отброява общата стойност на пуснатите монети, а второто сравнява стойността им с цената на исканата стока. Докато монетите се проверяват, отброяват и сравняват, механизмите ги задържат в междинен бункер и могат да ги върнат на ползвателя. Когато дадени монети се разпознаят като годни за търговска размяна, суматорът започва да ги пресмята, а след това – да ги сравнява сравняващото устройство. Когато то отчете съответствие на сумата с цената на стоката, дава управляващ импулс (разрешение) на изпълнителния механизъм да изпрати към купувача вестника или списанието. Механизмът отделя най-горния вестник или списание и го пуска към отвора за получаване. През това време монетите се пускат по монетопровода, за да паднат в касата на автомата.
https://www.sandacite.bg/

Hatshepsut

Имефон от 1975 г.: български телефон с електронна памет


Често в работата се случва да извършваме бързо едно след друго няколко кратки действия, каквото напр. е воденето на кратки телефонни разговори. Дори няколко секунди забавяне тежат, когато човек знае колко още много неща има да направи. Днес с телефонните указатели в мобилните устройства, процесът е значително съкратен, защото ако абонатът е в списъка, не е нужно при всяко набиране да въвеждаме номера му. Но преди 45 – 50 г. да разполагаш с телефон с вградена памет за множество номера е жадувано удобство, особено ако става дума за вътрешен, служебен телефон, от който се водят голям брой бързи разговори с малък брой хора.

И ето че през 1975 г. ДСО Респром отговаря на потребителските нужди и започва да произвежда т.н. Имефон, или АН-10, както е моделът на апарата (съкратено от ,,автоматичен номеронабирател"). Първите бройки излизат от софийския Слаботоков завод, но почти веднага производството е прехвърлено в Телефонния в Белоградчик.

АН-10 е използван много като вътрешен телефон в големи служебни сгради – предимно такива с работа върху бюро – за връзка между служители в различни стаи, етажи и т.н. Вярно е, че самото избиране с 1 бутон технологично го има още при директорско-секретарските телефонни уредби от 1960-те г., но тук нещата са значително усъвършенствани.

Ето кратко съобщение за появата на Имефон АН-10 през 1975 г. в списание ,,Електропромишленост и приборостроене":



Имефонът е съчетание между обикновен телефон и електронна памет. Виждаме, че изгледът му е по-различен – той няма традиционната за онези времена ,,шайба", а само бутони/клавиши, най-голямата група от които са подредени в 6 реда по 5. С тях АН-10 позволява бързо – буквално с едно натискане! – да се набере номерът на търсения абонат. Апаратът може да запамети до 30 телефонни номера, съставени от до 8 цифри, като всеки от 30-те клавиша отговаря на един абонат. Имефонът може да набира абонати както в дадения град, така и извън него. Клавишите са правоъгълни, широки, а всеки от тях е снабден с прозрачна пластмасова капачка отгоре, за да може върху клавиша под нея да се сложи бележка с името на всекиго.

Виждаме обаче, че под абонатните бутони има и други клавиши – черни, квадратни, обикновени. Те са 14, разделени на 4 функционални и други 10, на които има цифрите от 0 до 9. Цифровите служат, за да може с Имефона да се избират и невъведени в паметта номера, както това се прави с обикновен телефон. А вече ползвателят сам ще реши дали иска да запамети нововъведения номер, или просто еднократно е разговарял с него и няма нужда.

С Имефон може да се набира номер и без микротелефонната гарнитура (т.н. слушалка) да е вдигната – процесът на набиране се следи чрез звук от говорител вътре в Имефона. Просто натискаме нужния имен бутон или с черните клавиши съставяме комбинацията от цифри за търсения номер. А когато чуем сигнала ,,свободно" и отсреща ни вдигнат, взимаме слушалката и започваме да говорим.

Ако търсеният номер се окаже зает, тогава с функционалния бутон R (,,повторение") той може да се набере повторно, като това е възможно независимо дали абонатът е запазен в електронната памет на Имефона, или не.

Разбрахме, че ако номерът на търсения абонат е въведен предварително в паметта, ползвателят може да го избере само с едно натискане на съответния бутон. Но ако абонатът още не е записан, трябва да го въведем! Как става това?

Натиска се за секунда бутонът С (,,нулиране"), а сетне – пак така бутонът СМ за запис. Сега натискаме имения бутон, към който искаме да запишем новия номер, и го отпускаме, а след това от цифровите бутони набираме номера за запис. Накрая пак натискаме за секунда С и това е! Новият абонат е добавен в паметта.

За запаметяването на номерата се грижат 4 бр. 256-битови MOS-чипа от типа СМ 8001, ботевградско производство. В апарата участва и специализирана интегрална схема за автоматични номеронабиратели – СМ 901, също от Комбината по микроелектроника.

В захранващия блок на Имефона е предвидена акумулаторна батерия, от която той да черпи ток в случай на проблем с външното електрозахранване от мрежата, и така записаните в паметта данни могат да се запазят за срок до 48 ч. А ако в този период искаме да наберем абонат, трябва да щракнем СК-ключа и да включим към апарата външна, допълнителна шайба.

Скоростта на избиране на Имефона е 10 импулса/сек, а импулсното отношение: 1,6:1. Захранва се от 220 волта напрежение и консумира 30 вата мощност. Еквивалентното затихване на приемане е < 0,1 непера, а това на предаване – < 0,5.

Само Имефонът тежи около 2,5 кг, а заедно със захранващия си блок – около 8,5.

Имефон АН-10 може да се види с оранжева и зелена пластмасова кутия. Съществува и друг модел – АН-12 от средата на 80-те г. – който има някои разлики. Напр. той има светодиодна индикация за следене на набирането, освен това двете групи бутони (имените и стандартните) са разположени една до друга, а не една под друга, както при АН-10, и т.н. Доказано съществува и АН-16, също част от нашата колекция. Но за първи Имефон източниците посочват именно АН-10.

https://www.sandacite.bg/

Hatshepsut

Български детски роботи играчки от 1980-те г.


Днес ще разгледаме едни от най-интересните представители на българската игрова електроника – серията симпатични хуманоидни роботи, произвеждани през 1980-те г. във Фабриката за механизирани играчки в Силистра към ДСО Младост София. Там са правени и други подобни играчки, като напр. колички и хеликоптери на батерии – също част от нашата колекция.

Споменатата серия роботи е известна просто като Ро, влиза в производство през първата половина на 80-те и има 3 модела – Ро 1, 2 и 3. Освен тях, пристигна и друг робот – той е от фабриката Детска радост в София. Голяма рядкост е човек да се сдобие с толкова добре пазени устройства – в кутиите, с оригиналната документация – но в нашия случай това щастие беше налице.

На първата снимка в статията виждаме 3-те модела Ро. Те се различават в дизайна на телата си (основно в главата – тя става все по-футуристична), а отделно от това всеки един модел има модификации с различни цветове на частите. Те обаче не влияят на класификацията – обикновено тя стига само до различаването на 3-те модела Ро и това е.



Ро 1 започва серията през 1981, а през 1986 следва Ро 2. Ро 3 е най-редкият от тях – от 1989/90 г.

На гърба си всеки робот Ро има отсек за 2 батерии 1,5 волта R6. Когато те се поставят и се затвори капачето, трябва да се цъкне малко ключе за пуск:



Това задейства редуктора с електрически микродвигател вътре в тялото на робота и той оживява – очите му започват да святкат, той тръгва да ходи и движи ритмично ръце. За да не се препъне някъде, е добре да го поставим на равна повърхност. Изключва се също с ключето.

Другият робот пък е около 2 пъти по-голям от моделите Ро и дори е въоръжен с нещо като бластер, а в лявата ръка – и щит:



На кутията си той е изобразен на фона на странна, непозната планета. Това не е учудващо, като вземем предвид какво значение отдава тогавашната култура на овладяването на Космоса. През периода 50-те – 80-те г., ако трябва да се покаже колко модерно е нещо, задължително в него се влага някаква космическа символика – название на небесно тяло, придава му се форма на летателен апарат или просто се правят такива илюстрации.

При големия робот батериите се поставят пак на гърба, но сега са 2 бр. 1,5 волта R14.



Хуманоидът също се движи и размахва въоръжени ръце, докато очите му заплашително святкат. Отдолу на ходилата си има и колелца, за да се плъзга. Датира от средата на 80-те г., най-вероятно 1985 г.

Тези роботи са малки, но много вдъхновяващи експонати. Дори и само с името на единия производител; съсредоточете се и усетете как звучи – ,,фабрика Детска радост – София".



Български играчки роботи от 1980-те г. (из колекцията на Антон Оруш)

https://www.sandacite.bg/

Panzerfaust

Помня ги много добре тия роботи, един мой съученик имаше от малките и много му завиждахме по детски. Това, че вървяха сами беше най-голямото чудо на света за нас! Съответно аз ревнах на нашите да ми купят, що магазини обиколихме - ЦУМ, РУМ-ове, "Млад техник" и пр., но никъде нямаше. Явно са се изнасяли, а в България са се давали само с връзки. То родителите на моя съученик бяха комунисти и на високи позиции, та нищо чудно, че той имаше, а аз и останалите - не.

Hatshepsut

Първият български космически уред П-1 от 1972


През 1967 г. започва международната космическа програма Интеркосмос на страните от Източния блок, за която в следващите години държавите изработват апаратура за научни изследвания в орбита и извеждат свои космонавти. Така се ражда и първият БГ космически прибор П-1.

Той е проектиран в създадената през ноември 1969 Група по физика на Космоса в БАН, съставена от ентусиазирани млади хора. Пред новороденото ни космическо уредостроене застава въпросът – за изследвания в коя научна област може да се изработят уреди с най-голям успех? По това време страната вече има традиции в наземните проучвания на йоносферата (наелектризираната от Слънцето ,,обвивка" на планетата). Йоносферата трябва да се познава – напр. благодарение на нейните свойства човечеството може да изпраща радиовълни (и съобщения) до разл. места на Земята и между сателитите и нея. Мощни радари на СВ и КВ (2 йоносферни станции – в София и Мичурин, дн. Царево) и 3 йоносферни обсерватории изпращат радиоимпулси с разл. дължина вертикално към йоносферата. Получената информация разкрива специфики на йоносферата над България на височина 100 – 200 км.

Логично учените решават да създадат уред за йоносферни изследвания, който да се монтира на следващия изкуствен спътник от Интеркосмос. Първият БГ космически прибор се казва П-1, трябва да работи на Интеркосмос 8 (И-8) и да измерва пряко параметрите на йоносферната плазма около него чрез датчици. Те формират единия му блок, а другият е с електрониката. Електронната база на уреда е българска – ботевградски MOS-интегрални схеми, айтоски съпротивления, кюстендилски кондензатори, севлиевски проводници и т.н. – БГ-електрониката излита в Космоса.

Инженерите проектират уреда, а двама техници се заемат с монтажа на механичната и електронната част. Произведени са 3 екземпляра. Сетне, като останалите космически уреди, П-1 е подложен на тежки изпитвания (топлинни, ударни, електромагнитни, вибрационни) в монтажно-изпитателните сгради в Москва и на космодрума Плесецк, откъдето ще излети И-8. Тества се само 1 образец, за да не се натоварва летателният, а само да се внесат в него наложилите се промени.

Ето как П-1 се монтира към спътника. Блокът електроника се фиксира под защитната обшивка, а отвън, на дълги разгъваеми щанги (за да се избегнат смущенията около корпуса), се монтират датчиците. Те са т.н. цилиндрична сола на Ленгмюр, която измерва електронната компонента на йоносферната плазма, и 2 сферични йонни уловителя – за йонната компонента.

Как работи П-1? В блока електроника се генерират напрежения, необходими на електродите в сондите за привличане на онези частици от заобикалящата плазма, които са предмет на изследване. В студената йоносферна плазма се ,,потапя" метален електрод и му се подава напрежение. Ако бъде наелектризиран положително, по него ,,полепват" електроните, а ако е отрицателен, привлича положително заредените йони.

Електрическите сигнали от уловителите и сондата се усилват от постояннотокови усилватели и се преобразуват в напрежение. А когато се получат волт-амперните характеристики на уловителя или сондата, данните се предават от И-8 към телеметрични станции на Земята. След обработката могат да се определят температурата, концентрацията на йоните и електроните, както и масовият състав на изследваните компоненти от йоносферната плазма.

Към уловителите и сондата се подават разл. напрежения с високоточни и стабилни сигнали, изработени от генератори – отново БГ производство, също както и токозахранванията за тях.



Ето го уреда на живо. :) Надписът ГФК означава ,,Група по физика на Космоса".

Чрез електронен ключ 1 усилвател се превключва към двата уловителя. Дотогава в съветските и американски подобни уреди се използват 2 еднакви постояннотокови усилвателя към всеки 1 уловител. Но дори и съвсем еднакви, ел. частите им стареят и променят характеристиките си, което влошава прецизността на измерването. Превключването на 1 усилвател гарантира еднаква работа, подобрява точността, а и намалява малко теглото, обема и енергопотреблението на уреда.

Интересен е и 1 БГ принос при постояннотоковия усилвател. До 1972 г. при опити с уловители и сонди в съветските и американски спътници на входа на подобни усилватели се употребяват електромеханични лампи, защото те имат голямо входно съпротивление, а усилването е с висока стабилност. Това  е важно при плазмените измервания, защото измервателният уред не трябва да внася смущения в измеряемата среда, а тогавашните транзистори нямат голямо входящо съпротивление. Затова и, въпреки напредъка на транзисторните елементи, в космическо оборудване все още се ползват лампи.

Но за П-1 конструкторите поръчват в Централния институт за елементи БГ MOS-полупроводници, които да имат високо входно съпротивление! След доста трудности и неуспехи са изработени качествени образци, което и позволява целият постояннотоков усилвател на П-1 да работи само с полупроводници. Пак се намаляват обемът, теглото и т.н.

П-1 успешно е изведен в орбита на 1.XII.1972 със спътника И-8 и успешно поставя началото на българския щурм в Космоса!

https://www.sandacite.bg/

Panzerfaust

Българска моторна шейна от 1948 г.



През 1948 г. Никола Рангелов, ученик в софийската Механо-електротехническа гимназия, ходи по насипан с утъпкан сняг път. Знаейки, че шейната лесно минава по такъв път, той се замисля какво ли би било, ако разполага пак с шейна, но по-усъвършенствана – ,,мотоциклет на ски, снабден с въздушно витло". Тя би се движила по снега още по-бързо и удобно, дори и по тесни пътища.

Конструкторът има в главата си идеята, тя се превръща в желание за работа и остава само да я осъществи. Но Рангелов не е правил такава шейна и тепърва тръгва по трудния път на пробата и грешката. Първо решава да намери мотоциклет, да му махне колелетата и да ги замени със ски, но после решава, че е по-удачно към една обикновена шейна да прикрепи мотоциклетен двигател, снабден с витло.

Ученикът започва скици, чертежи, първоначални груби пресмятания, които лакомо отнемат времето му за сън. Работата по изчисленията значително надхвърля подготовката на Рангелов по аеродинамика, теория на винта и други знания, основни за проектирането на такава машина. Когато накрая решава, че е готов с изчисленията на машината, трябва да изработи витлото от обикновена чамова греда само с една проста тесла и дървена пила поради липса на други инструменти. И тук конструкторът е страшно затруднен от липсата на предварителна теоретична подготовка, която да му помогне при изчисленията. Така Рангелов издялва дървеното витло на шейната.

Колега механик и монтьор намира мотоциклетния двигател – ветеран, изнесъл Втората световна, над 20-годишен... но в оглозгана следвоенна България такъв има. Конструкторът и приятелят му сковават дървеното шаси. Стари, примитивни ски стават ,,ходовата част" на чудесото и идва моментът за пуск на вероятно първата българска моторна шейна.

Обаче старият мотор едва работи, ако изобщо запали. Отделно, че мощността му (номинално 10 к.с., а дори по-малко) е недостатъчна да завърти витлото с нужните обороти, защото то е твърде тежко – изчисленията му не са съобразени с двигателя, а профилът и диаметърът му са произволни. Монтьорът вижда неуспеха и се отказва, а Рангелов остава сам. Той обаче не се обезкуражава, а разбира причините за провала. Затова продължава да учи, отново да чертае, мисли, пресмята... Намира литература по темата и я изчита, а от Аеропланната работилница в Божурище получава самолетно витло – да, бракувано, но истинско! Отдругаде му отпускат малък автомобилен мотор. Сега и изчисленията на конструктора са съобразени с обстоятелствата и двете части могат да работят една с друга.

В началото Рангелов изпробва конструкцията си с колесник, а не с плазове на шейна. Новото шаси е метално и е изработено от един млад шлосер, подготвен в занаята си, което допринася и за икономичното разходване на материала. Ентусиастите вече разполагат и с оксижен, електрожен и различни шлосерски и дърводелски инструменти. Те ожесточено се отдават на работата, явява се и нов помощник – Петър Захариев.

Който е разглеждал хубави ски отпреди 70 г., знае, че макар и дървени, те имат метални странични кантове и върхове. Конструкторите прикрепват ските към шасито с пружиниращ механизъм, за да смекчават неравностите, а не да се разбият от тях. За да е защитен шофьорът от случаен удар и посичане от бързовъртящото се витло, то е облечено в предпазна клетка. Поради липса на време всичко това се прави до късно нощем, когато вече хората спят, а сетне шейната се изпробва, докато моторът бучи и ги дразни. J

Новата машина е готова през есента на 1949 г. Тя е дълга ~3,8 м, широка ~1,8, а най-високата ѝ част е 1,9 м. Оста на мотора лежи на ~90 см над шасито и почти съвпада с центъра на тежестта. Шейната тежи 180 кг, вози шофьора и до 100 – 120 кг товар. Шасито е триъгълно. Челната ска е водеща – свързана с волана, затова се завърта заедно с него и така шейната се насочва и управлява.

Въздушното витло се намира пред мотора, има диаметър 1,6 м и се върти с 1200 – 1300 об/мин. Шейната се движи с макс. скорост 60 – 70 км/ч, ако товарът е до ~100 кг.

Моторът е 4-цилиндров, тежи ~100 кг и има мощност 21 к.с. при 3600 об/мин. Конструкторите проектират и интересен радиатор за водно охлаждане. Новата шейна също може да се усъвършенства, но вече се движи, и то сигурно.

По това време Никола Рангелов вече е известен, има подкрепата на Градския съюз за спорт и техника и военни организации, което осигурява голям самолетен двигател от 100 – 120 к.с.! Тогава шасито може да е наистина голямо, а в шейната да се возят няколко пътника със скорост близо 100 км/ч.

https://www.sandacite.bg/%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%b0-%d0%bc%d0%be%d1%82%d0%be%d1%80%d0%bd%d0%b0-%d1%88%d0%b5%d0%b9%d0%bd%d0%b0-%d0%be%d1%82-1948-%d0%b3/

Hatshepsut


Hatshepsut

Първите БГ лампички за елха


Коледа отмина, а нашият коледен подарък дойде, макар и с ден-два закъснение! Докато си четяхме нещо в нета, неочаквано един човек ни писа и ни предложи нещо, което отдавна знаехме, че е произвеждано в България, но никога не бяхме виждали на живо и, макар и неосъзнато, но все пак търсехме. Предложиха ни истински стари родни лампички за елха! :)

Разбира се, първо се запитахме ключовите два въпроса: откога датират те и кой е производителят им. Оказа се, че лампетата са изработени в Развойно предприятие ,,Мусала" – Самоков през първата половина на 60-те години! Дали не са първите български елхови лампета? Във всеки случай са истинска находка!


Както е лесно да се досетим, по онова време Коледа официално не се е празнувала в България и затова комплектът е наречен само ,,Електрически свещи за елха", но по същество това са си баш лампички! Нищо, че в упътването елхата е наречена ,,новогодишна", а не ,,коледна" – но лампичките даже са цветни!


Друго популярно название на тези джаджи тогава е било ,,новогодишни лампички", а това ,,свещи" е остатък от миналото, ретроним – защото преди появата на електрическите лампички елхите са се украсявали с истински свещи, горящи с пърлещ огън – вижте, че това е и изобразено на кутията отгоре. Горящите свещи са били и причината, поради която някои елхи са се запалвали.

А сега нека отворим комплекта!

Той се състои от 12 лампички и една резервна крушка. Те работят с напрежение 20 волта, а отделните крушки са свързани последователно, като по този начин се осигурява нормалната работа на крушките при напрежение 220 волта плюс 15 волта. Лампичките нямат командно табло или нещо такова – просто включвате щепсела в контакта и ако всичко е изправно, те трябва да светнат:


Разстоянието между отделните лампички е 50 см, защото е ограничено от свързващия проводник. То не трябва се удължава чрез добавяне и ,,наставяне" на друг такъв, защото така може  да се наруши изолацията му. Когато лампичките се окачват, е добре да се завързват към клончетата на елхата с конец. Закичването на елхата с лампичките трябва да го правите при изключен от контакта щепсел.

Когато прикрепвате лампичките към елховите клончета, трябва да използвате една специална щипка, която е предвидена в комплекта към всяка лампа – с нея става най-лесно. Тя стърчи от долната част на паничката на всяка крушка:


Ако дори една от лампичките изгори, всички ще загаснат, затова дефектиралата трябва веднага да се смени. Паничката и фасунгата  на всяко лампе са залепени към крушката и заради това не могат да се разглобяват.

Когато празниците отминат и трябва да разкарате елхата и да свалите лампичките, внимателно ги махнете от елхата и ги приберете в кутията, от която ги извадихте в началото. При внимателно отношение и работа с тях този комплект може да ви служи дъълги години – вижте го, нашият е на над 50 години е и още работи! :)

https://www.sandacite.bg/

Hatshepsut

БГ електрически скутери

Първият БГ електрически скутер


Sandacite.BG отбелязваме 50 г. от създаването на Първия български електрически скутер!

Днес електроскутерите са много модерни, но те присъстват в България доста по-отрано, отколкото предполагаме. Знаете ли, че още преди половин век е имало и наши електрически скутери? Ако не, хайде да отпразнуваме юбилея заедно. Това е много важен момент за българската технологична история.

През 1972 г. в Научноизследователския институт по двигатели и автомобили (НИПКИДА) е конструирано първото БГ двуколесно (едноместно) превозно средство с ел. тяга – ЕлРо 72 (или РоЕл 72 – от Ролер електрически) за градски пътувания. Сътрудничат и специалисти от Научноизследователския институт по електропромишленост (ИЕП) и Централната лаборатория по електрохимични източници на ток към БАН – заети съответно с електродвигателия и батерията.

Първата снимка в статията ни показва външния вид на точно този прототип – тя е също от 1972 и двуколката в нея е наречена ,,електропед". Дизайнери са инж. Петър Ходжов, Стефан Начков и Йохан Веляотс от Центъра за промишлена естетика (ЦПЕ). Там НИПКИДА възлага дизайна на прототипа ЕлРо 72 и за целта първо е изработен този макет. Приликите с велосипед са очевидни – напр. пътникът достига спирачките чрез лостове на кормилните ръкохватки. Виждаме, че дизайнерите, пак по аналогия с велосипедите, са му сложили отпред надпис Balkan, но двуколката не стига до известния ловешки завод, който ги произвежда.

По-долу виждате и първия произведен образец. ЕлРо 72 се захранва от 2 бр. 12-волтови оловни акумулаторни батерии с общ капацитет 150 Ah (2 x 75Ah). Електродвигателят му има номинална мощност 0,6 kW и прави 4000 об/мин. Скутерът тежи 52 кг, а с двете батерии и пътника – до 167 кг.

Ето и първата специфика. За да се движи скутерът с различна скорост при един и същ двигателен момент, електродвигателят трябва да прави различни обороти. Затова батериите са свързано успоредно и последователно чрез контактори. Така, при захранващо напрежение 24 В двигателят черпи ток ~30 A.

Потегляме, като първо поставим и завъртим секретния (контактен) ключ зад кормилото – с него подаваме захранване. Сетне трябва да завъртим дясната кормилна ръкохватка, която действа като контролер. След като потеглим, може да сменяме скоростите с нея (като ръчката за газ при мотоциклетите). Те са две – според това дали се използва успоредното или последователно свързване на батериите. Успоредното свързване се използва при отегляне, понеже позволява електродвигагелят да развие по-голял въртящ момент при по-ниски обороти (1-ва скорост). След като достигнем ускорение, може да превключим с ръкохватката на последователно свързване, където двигателят достига по-високи обороти. Това положение използваме при пътуване.

Максималната скорост на първия български ел. скутер е 30 км/ч, като с нея пробегът е около 70 км. Разполагаме и с фарче. Имаме и звънец, ако застрашаваме някого на пътя.

ЕлРо 72 има гуми 3,5 х 8″, пневматични (помпат се). Задното окачване е твърдо, а предното – шарнирно, с вилка със сумарен ход 40 мм. Рамата е изградена от стоманени шевни тръби. За да се олекоти скутерът, страничните плоскости са от стъклопласт. Това говори за стремежа конструкцията да е актуална за времето си.

Българският скутер се задвижва чрез двустепенен редуктор с предавателно число 5,06 и верижна предавка с пред. число 2,1. Ползва се велосипедна верига. Редукторът е нужен, защото само с верига не може да се постигне общото предавателното число 10,37 на ЕлРо 72. За да може да пестим енергия, като изключим ел-двигателя и се движим по инерция, на изходния край на редуктора има муфа със свободен ход.

Как спираме? Чрез 2 барабанни феродови спирачки. Спирането става, като върнем ръкохватката и с два лоста (по една на всяка кормилна ръкохватка) и жилата им предизвикаме силно натягане на спирачните челюсти към барабана на всяко колело.

Управлението на ЕлРо 72 е просто и лесно, а шумът – почти никакъв. Скутерът е успешно изпитан пробно, но конструкторите смятат, че трябва да се внесат промени в акум. батерия, електродвигателя и дизайна. Как са го направили и какво е станало, ще видим в следващия епизод. Благодарим Ви, че заедно празнуваме този юбилей!

https://www.sandacite.bg/Първият БГ електрически скутер


ЕР 73 от 1973 г. – нов български електрически скутер


Нашият сайт за история на българската техника редовно Ви запознава с най-интересните родни технологични архиви. Миналата седмица ви показахме и първия български електрически скутер ЕлРо 72 от 1972 г. Никой друг не отбеляза половинвековния юбилей от появата му.

Ако помните, оставихме конструкторите да проектират наследника му и ето как се развиват нещата по-нататък.

Както беше и при първия модел, разработването на оловната акумулаторна батерия е възложено на Централната лаборатория по електрохимични източници на ток (на колектива на инж. Д. Арнаудов), а елeктродвигателят – в Института по електропромишленост, на инж. Г. Атанасов и сътрудниците му. Този път външния вид ще направи известният дизайнер инж. Петко Мишев (от Центъра за промишлена естетика), създал изгледа и на някои автобуси Чавдар.

Новият скутер се нарича ЕР 73 (лесно го разшифроваме) и заимства от предшественика си малко от решенията. Дизайнът и конструкцията са обновени и максимално опростени. Той тежи 55 кг (заедно с акумулаторната батерия), а базата му е 980 мм. Височината на седалката може да се регулира с винт. Гумите са по-тесни – 2,5 х 8″, пневматични (помпат се).

Скутерът ЕР 73 се захранва, разбира се, от батерията, която вече е една, но с 24 волта напрежение. Зад елeктродвигателя пък е изведен конектор, за да може тя удобно да се зарежда от токоизправител в домашни условия, без да се сваля. Батерията има капацитет 55 Аh и позволява 48 км пробег при 10-часов режим на зареждане. Тя тежи 25 кг. Елeктродвигателят има 0,25 kW мощност и прави 4000 об/мин.

От какво е изработен ЕР 73? Този път не се използва стъклопласт. Фарът, калниците, двата странични капака и тези над елeктродвигателя и акумулаторната батерия са от тънколистова стомана. Капакът над батерията е с оребрено покритие – дава място за чанти, торби и мрежи (както при макета на ЕлРо 72) – а отстрани тя е открита. ЕР 73 е представен на изложбата ,,Дизайн в машиностроенето" в Съюза на българските художници през юни – юли 1974 г.

Ето и как се задвижва вторият български електрически скутер. Отдясно е разположена двустепенна верижна предавка с велосипедна верига (втулко-ролкова). 1-вата степен предава въртящия момент от елeктродвигателя до междинния вал (поставен под двигателя и изнесен малко назад), а 2-рата – от вала към задното колело.

В главината на това колело се намира 2-степенен планетарен редуктор с директна и понижаваща предавка. При тръгване и ускорение включваме 2-рата, а при пътуване се ползва 1-вата. Предавките се превключват с двураменен лост, който е до левия педал и се достига също с крак.



ЕР 73 също се управлява лесно. С двураменния лост включваме понижаващата предавка в задната главина. После завъртаме секретния контактен ключ зад фара и така подаваме напрежение към оперативен ключ, монтиран до дясната ръкохватка на кормилото. Когато задействаме ключа, скутерът тръгва и започва да ускорява.

Светлините пускаме също със секретния ключ. Понеже и ЕР 73 е предвиден за кратки градски пътувания, фарът има само светлини за близко разстояние. На лявата кормилна ръкохватка има звънец, ако някой препречва пътя ни.

Ускоряването завършва при достигнати около 15 км/ч и тогава ключът се изключва, за да се включи директната предавка. С нея скоростта при пътуване е 20 км/ч.

Как да спрем? ЕР 73 има предна и задна челюстна спирачка с жила (като на велосипед), с действие върху колелетата. Натискаме двата лоста от двете страни на кормилото, като оперативният ключ пак трябва да е изключен, и сме готови. Скутерът има и степенка за удобно паркиране.

https://www.sandacite.bg/ЕР 73 от 1973 г. – нов български електрически скутер
Informative Informative x 2 View List

Tags:
Powered by EzPortal