• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 

The best topic

*

Публикации: 13
Total votes: : 2

Последни публикации: 29 Октомври 2022, 06:17:26
Re: Най-великите империи от Hatshepsut

  • Иванъ Вазовъ 5 0 5 1

Иванъ Вазовъ

Започната от Hatshepsut, 02 Август 2018, 13:50:22

0 Потребители и 2 гости преглеждат тази тема.

HatshepsutTopic starter

НАСТОЯЩИЙ ГРАЖДАНСКИЙ ХИМН

Спи, детенце мое мило,
нани, нани-на!
В твойта люлка очи впила
светлата луна!
Ща ти пея ази песни,
нани, нани-ни...
Да познаеш света днешний
ти ощ в пелени.
 
Криво, ляво ,,аз" и ,,буки"
ще научиш ти
и ще кажеш: ,,Стига мъки,
боже, помогни!"
Ще да станеш канцеларский
с перо във ръка:
ще живееш ти болярский,
мило, без тъга.
 
Леко, леко ще привикнеш
да стоиш във лен
и с крадците щом се свикнеш,
ще си най-блажен...
Нов девиз: ,,все за джеба"
ще си туриш ти,
ще се свиваш, както треба,
достоен да си...
 
Ти ще, мило, да пораснеш,
нани, нани-на!
И в живота ще се тласнеш
кат в море вълна;
и ще кажеш: ,,Що да права
ази посегa –
хайде вечно да забрава
във света честта."
 
Ще си купиш ти фуражка
и злат еремик;
ще нахлуеш дълга шашка
и ще си велик.
Ще пришиеш ти пагони
на тез рамена
и народа вред щеш гони
кат палаш сърна...
 
Ще си скъташ ти жълтички
за един чифлик;
...но ще викнат по теб всички:
,,Долу ти, мръсник!
Твоя баща стар войвода
си проля кръвта,
ти изедник на народа
как стана сега?"
 
Но с чиновници лукави
ще подигнеш бран
и не щеш се ти остави
да те тъпче сган!
А за туй преславно дело
ще получиш чин,
да се гои твойто тело,
дор речеш: ,,Амин!"
 
Спи, почивай ти, детенце,
недей да ревеш,
спи, доде, мое сърченце,
не мож да крадеш.
Спи, младенец мой прекрасний,
нани, нани-на!
Спи, чиновник ти безгласний,
с светла бъднина.
 
1879, юли 19

HatshepsutTopic starter

ПИСМО ДО Г-НА ВАЦОВА

Днес, като на двора ноемврия влада
и снегьт на едри парцали сe пада
и в мъгли студени Балкана е скрит,
и денят е мрачен, и мразът сърдит;
а аз пьк спокойно в топлата си стая
сладко се прозявам и самси не зная
що да сторя друго да се развлеча,
имам сега, друже, с теб да погълча,
да ти драсна нещо в сихове шутливи
как аз преминувам в тез усои диви.
 
Утром, като стана, мия се напред,
после – хай на служба, после на обед,
после – пак на служба и като намеря
дома нещо гостба, сядам на вечеря.
По шест часът лягам, цяла нощ спа сам,
утре пак на служба, спа, вечерям, ям;
твърде малко мисля, вестници приемам
и по-друго нещо да ти кажа немам.
Но с тез малко реда не ща свърша аз,
че хартия плащам и за поща, да-с,
затова ща взема да ти очъртавам
градът, обществото, дето прозябавам,
чети мойто писмо, кат ти досади,
от мен воля имаш, в пещта го гуди.
          Гогол да бях ази, при нашите хора,
щях да спиша нещо, като Ревизора.
Тук ще найдеш люде, типове таквиз,
що не ще да срещнеш от Крим до Париз.
Нашите граждане в нищо нужда нямат,
техний идеал е само за да дрямат,
и за клуб им служи Вакуфският хан,
де едвам се виждат в гъстият думан.
Там с чаши в ръцете, с важност дипломатска
мислат, разсуждават, вдигат мълва адска
по въпроси важни, що Бисмарка сам
ще да сбъркат, както (пример да ти дам)
за куцото куче на доктор Драгана
и за трите коня на дяда Ивана.
Другаде от тука говор и гърмеж
ти не би намерил, да търсиш със свещ!
Школото е, казват, засега открито,
но от двайсет годин с гнила не набито;
кой кого там учи, да кажа не знам,
та и гражданете знаят туй едвам,
а таз ревност, гледам, няма да изстине.
За читалня, чувам, че от три години
мисъл се й родила да се основе,
председател има, но без членове.
Казват, че очакват буря да избухне,
та Чарши-джамия съвсем да се рухне
и тогаз без друго ще въздигнат там
въз нейното място на музите храм.
Дано скоро доде туй желано бедствье,
инак ще да чакат до второ пришествье.
Градът, впрочем, ази чист бих назовал,
да не беше пълен с купища и кал.
В улиците криви течат мътни бари.
В душните кафета агите в шалвари
с чубуци в ръката вкушават покой.
Лавки, магазии, дюкяни безброй
надлъж се простират, де бедний Израил,
от цял свят изгонен, тук е цял утраял.
Ханищата вети, по възточний вкус,
са прашни, вонещи, дори да те й гнус,
и доскоро, тука странник който беше,
кат в Сахара нему гладна смърт грозеше.
Младежите наши са празни кат мях,
вестник да похванат считат го за грях,
а някои още, по модата вета,
братуват с Исмета и пеят манета...
Службашите, хеле, прават ти ефект
и неволен тебе внушават респект,
с своите фуражки със красни шийрити,
с свойте еполети н' опаки зашити.
Но не ща да кажа колко са за смях,
че не ми понася: й ази съм от тях.
Красний пол стихът ми едва очърта ще:
рокли носат къси, под тях дълги гащи.
Премълчавам тука какви са наглед.
На никой обаче артист ил поет,
който в красотата търси вдъхновенье,
аз не бих съветвал да доде при мене.
Или филологът, който се гордей
с язика, без друго тук ще подлудей.
Колко си изпащат клетите глаголи!
Тук язикът наши от вратът се коли.
Наместо ,,поръчах" казват ,,запрещах"
и ,,отказах" думат вместо ,,припознах",
на втория – двеки, на мъжът она,
турлак на селякьт, на войник: война!
Гаче всите тия преблажени хора
урок са взимали от дяда Богора!
Впрочем, тоя глух град, винаги заспал,
понявга го буди мъничък скандал.
Тъй, един от наште пресни офицери
е направил всичко от страх да трепери.
Той сe практикува, де що срещне, бий!
И врагът кат липсва, изпащаме ний:
с пристъпи напада посреднощ къщята,
бабичките души, смазва с бой децата,
доктора изпсува, началника би
четири джама с един мах сдроби!
Посред мирно време войната ни гази
(жално, че йощ няма лудници у нази).
Друга една случка пред няколко дни
всички сърца тихи скръбно развълни.
Съвета ни градски, нищ по дух и каса,
пo сюрмах от мене, посред нощ обра са.
А това ще има за прям резултат,
да угаснат трите фенеря в тоз град,
едничката роскош, коя в очи бие
и показва, че сме във Европа ние.
Тия дни имахме театро, ако щеш:
но сполай, че адский, пушечен гърмеж,
като се играйше Изгубена Станка,
не допусна никак да ни хване дрямка.
         На конец, бедата, дето се свърши,
направи ни слепи, от слух ни лиши.
Не знам дали случай, ил някой злосторник
пощата запали миналия вторник.
Писма и газети, за да се спасѫт,
къмто облаците фръкнаха в димът.
Да ти бях изпратил в тоз ден писъмцето,
днес го би прочитал Зевес на небето.
И чака, без поща и без телеграф,
градът ни е станал шут и въртоглав,
и цар Четевайо, що става в София,
по-скоро ще знае, отколкото ния.
Йосифович, йоще, чрез своя скандал
потопи градът ни до ушите в кал.
.........................................................
.........................................................
.........................................................
Но това не стига. Градът и окръга
водат война страшна, пуническа, длъга.
В таз война, в която не се лее кръв,
принципът е тоя: кой да бъде пръв?
Според както слушам, някой умен даскал
в таз борба едните против други тласкал.
Най-подир плебейте одържаха връх.
Котката надви я поленският плъх.
И окръга весел в столицата прати
хора с бели дрехи като депутати.
И на тях начело стои человек,
почтена останка от миналий век.
Той се е оженил във първата чума,
в живота си свършил е работи сума,
ходил е на Стамбул, на гора Атон,
сказвал житиета от самий амвон,
по звездите гледа, адвокатство прави.
И врачува зарад изгубени крави.
Затова избраха, като депутат,
в камарата първа, посред новий свят,
тогоз старца честни, божи-человека,
за да каже нещо от Мартин Зедека.
Но да свърша, друже, моя дълг чъртеж,
да не би най-после да ме назовеш
празен ритмоплетец, бъбрица ил хулник
(знам те аз какъв си страшен присмехулник),
тъй като в писмо си, без да искам сам,
по невинен начин боднах тук и там.
 
Ноември 1879 г.

HatshepsutTopic starter

САМУИЛ ИЛИ МЕЧТАНИЯ НА ПЕРНИК

I

Въз голий хълм, де хладна Струма
със жален шум брега пои,
под мъх и прах, без глас и дума
прочутий Перник* днес стои.
 
Отдавна вече се не чува
туй име чутно в стари дни
и никой вече не тъгува
над тез печални съсипни.
 
Безгрижно пътникът оттамо
минува, крачи в пътя свой,
не се вълнува там душа му,
нито въздиша тайно той.
 
Не види, нищо не разбира
от тоз пустиниий голий вид
и негов крак го не запира
тук никой спомен жаловит.
 
От скитна си съдба довлечен
въз тоз забравен, дивий кът,
като поклонник стар, далечен
обиждам често тоя рът.
 
И днес из тия камънаци
в мечти потънал брода аз
и дира старите юнаци
ил сенките им тоя час.
 
И дира ги, като се скитам,
дано ги зърна в таз страна,
поклон да стора да ги питам
за тяхна страшна старина.
 
II
 
Във дол дълбокий, дол премрачний,
под тез нависнали скали,
си Струма лей струи прозрачни
и жаловито ромоли.
 
Шуми и кат че се припазва
да я не чуе някой друг,
с глас тих и тайнствен си приказва
и шъпне си самичка тук.
 
Шуми, шуми, о, Струмо мила,
и тая жална песен пей,
освен тук аз на таз могила
друг няма да те разумей!
 
Тук врани само грачат диво
по тез високите стени
и тъпият овчар лениво
овците кара си с псувни...
 
Разбирам аз що споменуваш,
какво гласът ти тъй шопти;
усещам аз, че ти тъгуваш,
о, ти не пееш: плачеш ти!
 
Да плачем, Струмо, да потражим
в сълзите си утеха ний,
един на друг да си прикажем
какво в душите ни се крий.

Кажи! Не си ли ти виждала
на Перник страшните стени?
И колко кръв е обливала
тогава твоите вълни?...
 
Когато Кракра непокорний1
от върха е стрели пущaл;
когато всуе в бой упорний
кръвта си гръкът проливал?
 
О, Перник! Славно ти стоеше
против злобната съдба!
И горд, и недостъпен беше
въз таз отчаяна борба!
 
Но твоят жар накрай изстина
сред общата злочестина
и жалка беше ти съдбина:
о, Перник, срамно ти падна!2
 
Падна, уви, и име твое
угасна в мрак и пустота
ведно с подирните герое,
ведно, уви! със волността!
 
III
 
Бучете, ветрове, бучете!
Излезте, бури, с лудина,
та небесата помрачете!
Гърми! о Витош планина!
 
Бъдете бури вий, стихии,
че буря има и във мен!
И вие, горски самотии,
ехтете жално тоя ден!
 
О! Страшни спомени ми идат
във тоз вълшебен, грозен миг
и призраци отвред се видат,
и чувам техний плачущ вик.
 
IV
 
Скали грамадни срещу мене!
Гиганти мраморни, без глас!
Защо сте вие умълчени!
Ил нищо не вълнува вас?
 
Как? Нищо вий не сте видели
от тез ужасни времена?
По вас тез точки почернели
не са ли кървави петна!
 
Кажете ми да чуя ази
дали е някога тук бил
на таз могила срещу вази
великий, мрачний Самуил?
 
Видя ли ви се той юначен
и горд като пустиний лев?
И взорът беше ли му мрачен
и пълен с буря, с ярост, с гнев?
 
Не сте ли чували гласа му
внезапно тука да гърми?
Как тръпнат от яростта му
вси брегове и вси хълми.
 
Да, вий го знайте Самуила!
Навред, при Пинд, при Термопил,
при Емус, Дрин, на таз могила,
живее образа му мил!
 
Везде го видя като хала
разпален, буен, страховит
да брани като Анибала
отечеството си сърдит!
 
Ту в ихтиманските рътлини
врага потиска с кървав бой,
ту пък морейските долини
със кръв и кости пълни той!
 
Ту край едрейските брежища
като светкавица лети,
ту през гори, поля, равнища
за нови битки се вести!
 
Тук воевода лют и славен!
Там – бежанец, един остал,
или отчаян, окървавен,
ил умирающий от жал!
 
На негов глас гръмлив, могъщи
скокнаха племена безброй
и разделени братя същи
от векове събра ги той!
 
Идея чудна и велика,
родена от великий ум.
Но, ах! Героя и кръвника
съдба удари с грозен шум!
 
О, Валавицо! Дол ужасний!3
Проклет бъди и тоя ден,
във който Самуил нещастний
видя родът си сляп и в плен!
 
От царя клетвата премина
и на народа му злочест!4
И щом кат царя му загина,
и той изгуби бодрост, свест!

..............................................

..............................................

..............................................


V

О връх на Перник старославен,
отдавна дремеш тука скрит!
И като паметник забравен
с треви и бурен си покрит!
 
С възпоминанья, жални, вети,
живееш тук от старина;
край теб минаха вековете,
но твойта жалба не мина.
 
И никой веч се не случава
твой гробен сън да наруши,
освен кога те посещават
нощем блудящите души!
 
А може би по случай странен
и скитник някой като мен
по твоя прах свещен, безценен
да ходи мълком, нажален!
 
1874, Перник
 
 
* Перник е била прочутата в историята ни яка крепост, която геройски се е защищавала много години против гръцкия император Василия II; тя е била съградена на един висок хълм (при някогашното село Перник), опасван от бистрата Струма и отстоящ пет часа разстояние на юг от София. Основите на тая разсипана крепост и днес стърчат навръх голия хълм. На възточната страна от хълма, през долът на Струма, се възвишават величествени исполински скали.

 
1 Кракра е бил храбрият воевода и бранител на крепостта.

2 Знайно е, че Перник не се взе с пристъп, а доброволно се предаде на гърците подир такава дълга и геройска защита.

3 Валавица е горската теснина, гдето Самуиловата войска претърпя страшната катастрофа, от която се реши участта на Самуиловата империя.

4 Преданието казва, че Самуил убил баща си, брата си и сръбския крал Владислава с коварен начин, за което бил проклет и от тая клетва той и царството му имали такъв скръбен конец (Царственик).

HatshepsutTopic starter

ПОЗДРАВЛЕНИЕ КЪМ НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО КНЯЗА АЛЕКСАНДРА I

(Пo случай на връщането му от празненството на 25-годишния юбилей от царуванието на царя Освободителя.)

И днес пак със шум и вик,
княже, срещаме те ния,
и пред твоя царствен лик
викаме с възторг велик:
добре дошъл из Русия!
 
Ти бе в родний Петроград,
де великий цар приемна
поклона на целий свят;
ти видя тоз празник свят,
пълен с слава незабвенна.
 
Де съдбата на конец
с царя по-тясно свърза ви
и ви даде нов венец,
като ,,Зимния дворец"
във живота ви прибави!
 
Ний чрез твоето лице
своят поздрав му пратихме,
свойта любов и сърце
и със дигнати ръце
към небото се молихме.
 
Ти обадил му си с глас
и тъга ни, и молби ни
и далеко там от нас
сте кроили в същий час
наште бъдъщи съдбини.
 
И обсипан с милост, чест
от избавителя сяйни
ти – кивот безценен – днес
носиш благодатна вест,
ответ на мечти ни тайни.
 
Затова, о княже мой,
България с радост нежна
взира се към лика твой
и там – братия безброй
чакат думица надежна.
 
Бог изволил да слепиш
твойте дни с съдбата наша:
с нас ведно желайш, търпиш,
радост, грижи с нас делиш,
пийш из горката ни чаша.
 
Туй участье сърдобол,
балсам е за наште рани,
името ти е символ.
С завист към твой млад престол
гледат всичките тирани.
 
Внуче царевий висок!
Твойта младост, ум, порода
за честта ни са залог!
Дай прогресу път широк!
Бди над млада ни свобода!
 
Та да крепнем в сговор, мощ
и да вдъхнем упованье
на мильони братя йощ,
що въздишат ден и нощ
в чуждо иго оковани.
 
Теб се падна славний дел
наште сълзи да добършиш:
онаследваната цел
е велика. Бъди смел
епопеята да свършиш.
 
Да ти явим ний спешим
нашта преданост: прийми я!
И кат гост си честитим,
срещаме те и крещим:
добре дошъл из Русия!
 
Прийми днес и моя дар.
Той не е венец от сминът,
дето грее кат жар,
нито китка минзофар
сред снега от мен откинат;
 
но е пожеланье, знай,
що бог няма да забрави:
Българско от край до край,
под твой скиптър като трай,
юбилеят ти да слави.
 
19 март 1880, Берковица

HatshepsutTopic starter

НА ДЕТЕТО

Детенце малко с поглед лазурен,
ти нямаш грижи в тия години,
йощ не стъпило в живота бурен,
всичко се тебе весело чини.
 
Щастливо, близо при майка драга,
ти само с песни лягаш и ставаш,
ти гледаш всичко с усмивка блага,
всичко, но нищо не разумяваш.
 
По твойто лице радостта бляска,
по твойте бузи смехът играе,
твоето сърце яд го не стряска,
то не въздиша, то не желае.
 
Твоята слабост днес те закриля,
както фидана тревата тули,
но колкото той пo- се засиля,
толкоз по-много вятър го брули.
 
Малко си йоще, малко, невинно;
гледай на майка, гледай небето,
смей се, пей, викай, играй безчинно,
дор не си йоще на път в морето.
 
Че това време тича, мени се
или по-харно, ти се меняваш.
Всякой по-нов час тебе дониса
чувства по-нови, що не познаваш.
 
Твоят ум млади ще да загони туй,
що край няма, що се не стига,
и в непознати нам небосклони;
кули въздушни той ще да вдига.
 
Ти ще се сблъскаш в пътя световни
с тайни големи, за тебе скрити,
с нужди студени, с беди отровни,
с надежди пусти, с мечти разбити.
 
Съдбата твоя ще да зафане
дни се горчиви за теб да ниже
и твойто сърце извор ще стане
на скръб, съмненья, тревоги, грижи.
 
Тогаз ще сетиш, душице млада,
що сън било е, що е наяве,
де е небето, дека е ада,
що е скръб, радост, болест и здраве!
 
Малък по тяло, по ум, по сила,
всичко днес гледаш голямо, красно,
но в тях минути, пълни с теглила,
тук на земята теб ще е тясно.
 
И тоз свят ясен, де в борба падат
челяк с стихия, тигър със мравка,
ще ти се стори призрак на адът,
сън, пародйя, зла подигравка.
 
Ти ще се питаш де са и що са
идеи светли, думи високи,
ответ ще чакаш ти на въпроса,
мрачно потънал в мисли дълбоки.
 
Тогаз наокол, като съзреш ти
как падат бързо в прах идеали:
Как! ще извикаш, тез ли са вещи,
с кои светът се тъй шумно фали!
 
Вярата й средство простий да лъжем?
Правдата — дума? Законът — книга?
Свобода — примка други да вържем ?
Щастьето — сянка, що се не стига?
 
Рядко ще срещнеш души прекрасни,
в доброто, в злото предани, верни,
но много често твари опасни,
нищожни, подли и лицемерни.
 
Другари нежни са много редки.
Рояк ще срещнеш фалшиви, груби
и в цял куп жени коварни, леки, е
дна ще найдеш, що знай да люби!
 
Ще видиш вредом как се почита
порокът мръсни в лъскава дреха,
как се бездомна правдата скита
и не намира никъде стреха;
 
как играй злото роли слепешки,
как е доброто фърлено в блато,
как пред метала — кумир човешки —
в прах пада всичко високо, свято;
 
как честността се зле унизява
наглостта зима образ невинен,
глупостта горда се възвишава,
талантът гине в калта безимен.
 
И тез, що гръмко викат: свобода,
как искат други да са илоти,
как тез, що милват, любят народа,
в негово име трупат имоти;
 
и как пък други, ритори сити,
жадни за слава, вдигат тревога,
и лица святи с расо покрити —
хората лъжат, смеят се с бога.
 
И как свой своя в робство оставя
или въз него укори сипе,
род род презира, брат брат забравя,
синът в коприна, бащата в дрипи.
 
И като видиш тая картина
зарад нас стара, за тебе нова,
твоето сърце по таз причина
що го намръщи мисъл сурова.
 
И ти назади ще се обърнеш,
слисан и смаян в мълвата светска,
възраст прекрасна пак ще да зърнеш
и ще пожалиш люлката детска.
 
И ще поискаш младенец ясен,
засмян, невинен ти пак да станеш
и да повториш тоз живот красен,
и вечно в него ти да останеш;
 
да чуйш как шъпне вятър с листата,
как пей потокът, дъбът, врабчето,
да любиш бога, деня, цветята,
да гледаш как е красно небето;
 
Как грей луната, тръпнат звездите,
дето не можеш да ги изчислиш,
как часовете бягат честити,
да чувствуваш ти и да не мислиш.
 
Радвай се, смей се в часът сегашни!
Раят е в твойта невинност слаба,
че на живота в бурите страшни
утре ще пуснеш и ти кораба.
 
Берковица, януари 1880

HatshepsutTopic starter

МАЛИНИ

Чакай, момне, стой да зърна
    тия очи сини,
твойта кошница е пълна
    с алени малини.
 
От зори си ги забрала
    със розови пръсти,
брала си ги, па си пяла
    сред горите гъсти.
 
Постой, момне, за почивка,
    вечеря е хладна:
за реч топла, за усмивка
    душа имам гладна.
 
Чужденец съм в тез долини,
    планини омайни,
много нещо с теб дели ни,
    малко ний се знайме!
 
И аз, и ти йощ сме млади,
    живот ни очаква,
но орисница ни даде
    участ не еднаква.
 
Твойто бъдеще ти свети,
    мойто в мрака тъне;
твоят път е пълен с цвете,
    моят само с тръне!
 
Една песен в тез години
    тебе те разсмива,
една кошница с малини
    прави те щастлива.
 
Теб те чакат там в колиби
    песни и другарки,
може би и мило либе
    за цалувки жарки.
 
Аз, девойко, в бой със злото
    младостта погубих,
много идоли в живота
    любих и разлюбих.
 
В радостта найдох отрова,
    в любовта - измена -
Мойта скръб за теб е нова,
    мойта реч студена.
 
Чужди сме си ние двама.
    Ти се удивляваш?
По-добре е нужда няма
    да ме разумяваш!
 
Берковица, 1880

HatshepsutTopic starter

ПОЕТ И ВДЪХНОВЕНИЕ

Епоха на мечти несвестни,
на златни сънища крилати,
дни юношески, дни благати -
извор на първите ми песни!
Минахте в вечността далечна
и с вас цветята, красотите
и радостите, и мечтите
на моята душа безпечна.
 
Аз пеех ви; и мойта лира
ехтеше в сладко упоенье.
Но ей кръвта кипна във мене
и аз мених, мених кумира!
Страданието на народа
сърцето ми вдигна, разпали:
запях към робите заспали,
запях за бунт и за свобода.
 
Отечеството видях волно.
Но аз паднах във робство тежко:
любов - туй божество слепешко,
скова сърце ми произволно.
И дълго аз страдах, обичах,
смирен пред страшний си владетел
край пропасти, над бездни тичах
без утешител, без свидетел.
 
Ръка за помощ не простирах,
търпях със гордост потаена,
но в моята душа смутена
порив за песни не намирах.
Беди и мъки върволица
съдбата върху ми навлече
и мисля, че на злото вече
прочетох сетната страница.
 
Да следвам ли? Но да повтарям
аз нямам мощ страданье вето;
зарасли рани на сърцето
е страшно пак да ги разтварям.
Сега е пусто, хладно, клето!
Не сеща страстните вериги:
но не от туй, че то сломи ги,
не! Те сломиха ми сърцето!
 
Да, пусто е, изнемощяло,
като кандило без елеят,
в света, де бурите вилнеят,
кат пукнат звон е заглушало.
Години буйни веч бегали!
Отечество! Любов! Тез думи
за мен са сенки или глуми...
Аз търся нови идеали.
 
Аз искам в туй сърце да гудя
нов пламък, ново вдъхновенье,
душата ми, що спи и вене,
за нови песни да разбудя.
Да, нещо сещам... нещо слушам...
В мен дух небесен още тлее.
Аз сънен съм, но не мъртвея,
аз хладен съм, но не бездушен.
 
И ето веч кат луд се скитам
и търся, гоня идеалът
и вред на пошлости налитам,
вред слушам звука на металът.
Металът, да, металът сухи,
кой прави днес - кумир свирепи -
душите към светото слепи,
сърцата към доброто глухи.
 
Но чувам вик: доволно, стига!
Ти ново нещо не ни казваш,
напразно смешен се показваш,
хабиш перо, мастило, книга...
Млъкни със твойта лира слъзна,
ръждива истина не щеме!
- Ти имаш право, бедно племе,
тя и на мене веч омръзна!
 
Пловдив, 1880

HatshepsutTopic starter

СТАРИЯТ КНИГОПРОДАВЕЦ

Рано станах днеска... Времето възхладно.
Тръпна, няма нищо, аз навикнах май.
Що да не привикна? Не се стои гладно,
грях е за челяка празен да се май.
Три месеца стаят, как водица нося
из това градище... Ех! Намирам хляб;
кончето е здраво, не съм хром, ни сляп,
стар съм и отслабнал, но не ща да прося.
Ауу! Ауу!
 
II

От най-напред мъчно мене се стори
в меха да наливам вода от Марица.
Но какво да правя? Бог ме тъй дари,
челяк с труд се храни, челяк не е птица.
А видял съм ази и по-леки дни...
Но и туй е харно, да не хуля Бога,
ще се трудя честно, па колкото мога,
додето прекарам тия старини.
Ауу! Ауу!
 
III

Трийсет годин бях аз прост книгопродавец,
книги вред разнасях и наука сях
(даже бях учител две години в Правец),
по селата учех, по черквите пях.
Към селянте имах голямо желанье:
продавах псалтири и рибний буквар,
малки календарчета давах им в дар,
само да обикнат българско писанье.
Ауу! Ауу!
 
IV

А когато хващах аз по някой час
за работи стари да им проповядвам,
как ми те в устата зееха тогаз!
Аз не можех, право, да им се нарадвам.
А бях млад и ази, не усещах труд:
ходех, учех, казвах редом по селата;
кат пристигнех нейде, викаха децата:
"Чичо, я попей ни!" Станал бях прочут.
Ауу! Ауу!
 
V

Любеха ме много селяните прости.
Кога си отхождах, викаха ми те:
"Чичо Гърде! Молим, пак ела на гости, книга
да тълкуваш на нашто дете!"
Много книги пръснах: молитви, житйета,
Езопови басни, буквари безчет,
царственици вехти и новий завет,
синтипи, историй за наште царета.
Ауу! Ауу!
 
VI

И жални историй четях им тогаз.
Но смеха по любят: ази ги опитах.
Как се веселяха и смееха с глас,
за хитрий Бертолда кога им зачитах!
Челяк да се смее, и то е добро,
а тоз Бертолд, дявол, истина е смешен:
еднъж кат показах образа му грешен,
сбра се да го гледа цялото хоро.
Ауу! Ауу!
 
VII

Пет години гних аз в турската тъмница,
Милетий въз мене хвърли клевета,
жена ми от жалост умря с две дечица.
Оттогаз живея самси на света.
Е, сполай на Бога, аз един страдая,
честно си изкарвам залъка, що ям,
да се плача грях е, да прося не знам,
на света да ходя малко ми остая.
Ауу! Ауу!

HatshepsutTopic starter

ПУСТОТА

Пустота в обществото, в главите,
редом царствува сън или мраз,
пустота във словата, в душите,
пустота пълни всичко у нас,
 
Чувства светли мъртвешки заспали,
на доброто не чуй се гласът,
нов кумир замени идеали
и разчетът владей, не духът!
 
Трудний път на честта в тръне срасте,
доблестта няма вес, нито ход,
ври борбата на низките страсти,
има шум, ала няма живот.
 
Прежни рани зарастват безследно,
нови, страшни отварят се веч,
злото дъха на нас с лице бледно,
а ний мислим го още далеч.
 
Друг път мряхме с възторг, днес не важим.
На приятел, на враг ний не щем
,,Аз обичам те!" – честно да кажем,
,,Аз те мразя" – без страх да речем.
 
Всяко нещо ний почваме с трясък.
Крещим: Слава! Народ! Идеал!
А тоз шум, а тоз вик, а тоз блясък
преплави ги – остая ти кал.
 
Пущинак на народната почва,
тръне, плевели... бедна страна!
А животът едвам се започва,
а зората едвам що блесна!
 
Пловдив

HatshepsutTopic starter

ПРИ ГРОБЪТ

(На загиналите солдати (часови) в пожара на 25 декември 1880 в Пловдив)


Спете тихо, служители прости
на дълга, на светата родина,
мир на вашите страдалчески кости,
чест на вашата скръбна гробница!
Млади йощ, бой и смърт невидели,
вий знаяхте как се храбро гине,
вий знаяхте, о синове смели,
що е чест и безукорно име.
 
Вий казахте: "Да умрем е тежко
без борба, на стихията жертва,
но за нас няма студ, няма тежко
при дълга, при войнишката клетва."
 
Нека лютият дим да ви дави
и свирепият плам да ви пали-
вий остахте всред мъките прави,
никой своя живот не пожали.
 
Изтърпяхте страдания много!
Но смъртта пред страха бе приятна.
Вий честта си запазихте строго,
вашто знаме остана без пятно.
 
Спете тихо - България праща
вам венец и от зло се не плаши,
таквиз синове честни дор ражда,
дор я кичат гробове кат ваший.
 
1881

HatshepsutTopic starter

АПАТИЯТА

Бъди герой пословичен и чуден,
разбивай спънките в живота труден,
от камък имай воля в тоя час,
    от стомана обятията,
но тебе пак ще те разбий у нас
            апатията.
 
Клюкарства подли, интриги покрити,
псувни, коварний шопот на глупците
презирай ги: те немощни са змий,
    не бой се от проклятията!
Но завистта с едно ще те убий:
            с апатията!
 
Бъди велик ти гений на земята,
свят кат Христа, прав кат Сократа;
но да умреш не нужно е у нас
    ни яд, нито разпятията:
по-зло от оръжье стои в нашта власт:
            апатията!

HatshepsutTopic starter

ЗЛОЧЕСТА

О, недейте обсипва с презренье
тая жъртва без име в света,
помислете как страшно тя вене
йоще млада в срамът и в скръбта.
 
Съжалете таз хубост нещастна,
съжалете тез мокри очи,
таз тъга безнадеждна, безгласна,
що в них ясно, тъй ясно личи.
 
Не заслужава тя съд безпощаден
(тя е гладна, трепери от студ).
Ваший смях е язвително-хладен,
ваший поглед - убийстве и лют.
 
Може би не сама тя прегърна
доброволно таз горка съдба
не веднага от правий път свърна,
не пропадна без тежка борба.
 
Тя падна под гневът на живота,
като хиледи други в светът,
за да буди вражди и охота
и да лази нищожна в прахът.
 
Не гонете я с хули, и тя е
равна нам и доброто желай,
тя е щерка, сестра, тя жена е,
и тя чувствува, мисли, страдай.
 
Тя бе слабо и крехко създанье,
разчовъркайте ваште души,
усетете на миг състраданье
към цвета, що го буря скърши.
 
Ти далеч си от Рона кристална
и от родното слънце, климат!
Сиротице, каква чест печална
те донесе в тоз край непознат?
 
Подслон никъде ти не намираш,
ти си странна под чуждо небе,
ти за помощ ръка не простираш,
и да простреш напразно ще е.
 
Не за шум, веселби, не за корист
тя тури си тоз търнов венец!
Помислете си нейната горест!
Представете си нейний конец!
 
Каква скръб безнадеждна я губи!
Я се взрете в туй бледно лице,
задушете инстинктите груби
и попитайте вашто сърце:
 
кой ли вихър я в бездната фърли?
Кой ли удар я млада свали
във разврата и нуждите върли.
В туй море, пълно с рев и скали.
 
Дали зло? Дали страст пък фатална?
Или глад? Ил вражда? Ил любов?
Кой разбра участта ѝ страдална?
Кой чу нейний отчаений зов?
 
Кой е крив? Обществото ли? Тя ли?
Ил живота - енигма, мечта?
Ил живота, де никой не жали
сред голямата вечна борба?
 
Дето страстите нам са кърмило,
а пък слепият случай закон,
дето злото навред се е впило
и нещастьето вдигнало трон!
 
Ний не знайм! О, не фърляйте й камен!
Замислете се вий по-добре
и духът, в който грей Божи пламен,
ще прости ил поне разбере...
 
Пловдив, ноември 1880

HatshepsutTopic starter

НА КОМ

Отселе я вижу потоков рожденье
И грозное первых обвалов движенье.
Пушкин

 

Оставих ви без горест, о, весели долини,
ливади миризливи и сенчести градини:
високо, към небето стреми се моят кон.
Аз чувствувам се близко до светлий небосклон.
А ямите бездънни ми зеят под краката
и буките столетни шумтят в дълбочината.
На пътя ми въз върха висок, пустинен, див
бял облак се изпречва кат призрак странен, жив
и движи се, и мърда над стръмнините крути,
като кораб въздушен с платната си надути.
 
Зад мен, пред мен се вдигат плешивите глави
на ридове, покрити със папър и треви;
ветрищата играят и конят ми послушни
по стръмнината пъпли с извивки лъкатушни.
Пред взора ми омаян, от север и от юг,
на всякоя минута изпъква изглед друг
и нови хоризонти, и небеса по-ясни,
и видове чудесни, един от друг по-красни,
гори, поля, долини се сливат в чуден цвет,
хармония и хубост, и тишина навред!
 
Но ето ме на върха и вихърът мъгляви
пред мен кат сън премина, простора ми остави.
О, чудо! О, картина! Кацнал на тез скали -
на тоз престол грамаден на бури и орли, -
аз гледам в далний север, през степите сънливи,
премрежения призрак на Дунава светливи;
на юг се очъртава сред океан злато
на Витоша гигантска сърдитото чело;
зад нея снежна Рила огромни вдига плещи,
а по-далеч се мяркат Родопите зловещи.
 
А още по-нататък аз жадно впивам взор
и хвъркам със душата през синия простор
в оназ страна печална и сродна, и прекрасна,
де мойте братя пъшкат в неволя най-ужасна.
Забравени от нази, от бога, от светът,
на мстителния варвар те падат под гневът.
И виждам там при Вардар, шумливи и кристални,
окови и тъмници, и образи страдални,
очи, ръце, напразно обърнати към нас!
О, братя македонци, поклон горещ на вас!
 
Един сред тез пространства, избягнал от светът,
на тез пустини неми понятен ми й гласът.
Свидетели безсмъртни на векове минали,
аз в тях чета, разбирам кат в някои скрижали
на мирови преврати дълбоките следи
и славата геройска на нашите деди.
И в облаците, дето на върха там се трупат
кат ято сиви орли, накацали въз трупът,
аз видя сенки сродни и духове безчет,
слезнали от небето за тоя долен свет.
 
Пред мойте очи будни, пред моят ум крилат
от призраци и мисли минува рой познат;
миналите епохи с сегашната се срещат,
събитйя стари, нови в едно се кадро смещат
на робството при стона ехти лобедний звук,
юнаци, мъченици ведно възкръсват тук:
при Крума стои Ботев, при слепият Иваца
е Левски, герой разпнат: при Симеона каца
орелът руски; Гурко сьс Самуила там
ведно летят и водят дружините насам...
 
Оттук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми;
и както тез могили без трънье и без храсти,
душата ми е чиста от зависти и страсти
и пълна с упоенье, забравя за светът,
при туй величье нямо утихнува ядът,
и само ветровете - възушни буйни орди,
от връх на връх пренасят напевите си горди.
 
Приветствувам ви сладко, далечни висини -
Амбарице, Купено, в лазурни глъбини
челата си забили безгласни великани,
мен родствени и близки, със облаци венчани.
Картините ви дивни познати са на мен,
те спомени възбуждат свещени тоя ден
за дни хвъркати, красни, кога с другари млади
като сърни летяхме над бездни, водопади
и от хълмите голи ветрищата със вой
отнасяха кат плячка далеч калпака мой.
 
Минаха веч години от туй щастливо време.
Ала и днес духът ми, кат хвърля всяко бреме,
крилат лети, играе в лазура и светлика
над твоите обятья, о, планино велика!
Аз жадно се опивам с безкрайния ти шир,
с живителний ти въздух, с дълбокия ти мир,
със твоят вид чудесни, със твойта дива хубост,
със твоята свобода и девственост, и грубост,
и кат орела диви - твой домакин крилат,
аз гордо поглед хвърлям над всичкий долен свят.
 
Берковица, 1880

HatshepsutTopic starter

ДАЙ РЪКА!

От враждата безплодна и глуха
уморени и двама сме веч,
в нас сърцата внезапно се чуха
и разбраха си топлата реч -
Дай ръката - стисни мойта силно,
наший жар да щадим, потърпи:
пред нас бъдеще има обилно
с бури грозни и светли борби.

HatshepsutTopic starter

СВЕТЕТЕ, ТИХИ НЕБЕСА...

Светете, тихи небеса,
гори ти, утринно светило -
във всяка капчица роса
да блесне вашто лице мило!
И ти, светилник на светото,
на разума, и ти гори
и всяка съвест озари,
открий и пътя към доброто!

Powered by EzPortal