Иванъ Вазовъ

[Hatshepsut]

ПРОВИНЦИАЛ В СТОЛИЦАТА

Щастлив съм и ази, прост провинциал,
че мога да тъпча столичната кал,
смрадът с чест да дишам и прахът да лапам
и сред булевара в локвите да цапам.
 
Вий ли сте? – Кой бяхте? – Как викаха вас?
Пардон! Не познах ви. – Додохте при нас?
Със таквиз въпроси, фрази, възклицанья
всяк познайник прежни днеска ти се кланя,
стиска ти ръката с благосклонен вид,
милост, от коя си трогнат и честит.
И аз, беден странник, живущ в гняздо диво,
в улиците днеска крача боязливо.
Вай, какви промени! Аз мога едвам
моите знакоми пак да ги познам!
Тоз станал чиновник, други – адвокатин,
друг брада оставил да е депутатин,
друг с pince-nez и с ганти дига носът горд
и поглежда като театрален лорд.
Тоз – роден за рало, друг – да дяла шиндри,
виж ги: финансисти с лъскави цилиндри.
Вред пигмеи смешни, що под нов костюм
скриват свойта дребност, минало и ум.
Прежните шпиони днес законоведци,
сбор орангутани, сган харамоедци
и сред тоя grand monde – вавилонский стълп –
без свръзка, без принцип и с наточен зъб
ази виждам себе не на свойто место,
по лицата гледам ирония често.
Не! Не ще го бъде, рекох си в умът,
смешен да не бъдеш, стани кат светът!
Скокнах, па отидох в склада европейски,
купих си нов накит – костюм чародейски,
редингот и ганти от най-добрий тон,
цилиндър и гети, и одеколон
и вземах под мишци тез вещи честити,
всичките прилежно в ,,Витоша"¹ увити.
 
Дванадесет удря. В шумний ресторан
рояк джентълмени веке е събран.
Между них и ази със ножа в ръцете
буйно атакувам сочните котлети.
Кипи разговорът, вилките дрънчът –
музика, що дразни на гладний слухът.
Тоз се смее, вика, друг дава въпроси,
други от момчето нова литра проси;
изведнъж двоица депутати с жар
възбудиха живо раздор едни стар.
Марс ли или Бахус в таз борба ги тласна,
не знам, ала тя бе смешна и ужасна.
Там се размениха фрази цял порой,
любезности, ласки, комплименти в брой,
нежни като брадва. Всичките се смяха.
Тоя ден у мене смля добре стомаха.
 
(Могъл бих да кажа и други неща,
за да ми остане чиста съвестта,
но боя се мойте стихове смирени
да не боднат някой неприкосновени.)
 
На стола се валят газети цял куп.
Между тях ,,Витоша", обляна със суп,
предлага любезно своите колони
на всеки любител, кого навън гони.
Денят не минува. Празник е голям.
А звънците пеят: бим, бим, бам-бум-бам!
Боже мой, какво е туй гърмене страшно?
Весден гръм и трясък! Най-подир е гряшно!
Нервите треперат, ушите пищът,
гаче наближава последният съд,
или пък Витоша въз София пада!
Всички богомолци ужас ги облада
и вместо към храма тоя адский звън
кани ги да бягат из града навън.
 
Днес срещнах случайно една личност мазна²,
със кесия пълна и с кратуна празна.
,,Кой е тоз?" – попита със надменен тон.
,,Поет" – му пошъпна другаря ми. Он
усмихна се, плюна... Да го не забрава,
аз открих карнета и записах: крава.
 
Столица! Напразно тоз град е прочут.
Да дода чак тука не струвало труд.
Скуката намирах и в горите диви,
де цветята дъхат, не вони смрадливи.
Там бе мир и песни, тук празност и гръм.
Тук да ме заточат съгласен не съм.
Парадите дълги, визитите сухи,
чувствата замрели, веселбите глухи.
Де и как да свърша тоя вечен ден?
В градската градина? Омръзна ми мен.
На Балъ ефенди? Ох, туй турско име!
У Гери?... Забела³ вече досади ми.
В ,,Златний лев" е смрадно, в ,,Искър" много дим,
в ,,Радак" скъпо... чуйте! По-добре да спим!
 
София, по Великден, 1880
 

1 Издавающий се по него време вестник.
2 Известен доктор в София.
3 Италианска певица.

[Hatshepsut]

НИКОЛИНО, НИКОЙ ТЕБЕ...

Николино! Никой тебе
хубава не би назвал;
истина е, твоят жребий
злобно сърце е имал;
 
че жената е забравил,
кат жена е теб създал;
че те в красний пол поставил,
красно нещо не ти дал;
 
че въз теб без жал натрупа
всички грозотий, я виж!
Ти на твойта глава глупа
красните цветя срамиш.
 
Всяко семе, всяко зрънце
никне, цъфти в цвят и клас,
но туй всемогущо слънце
само въз теб няма власт.
 
Утрината йощ по-лоша
връчва те на вечерта;
имаш дивота кокоша;
имаш птича красота;
 
твойта мащеха-съдбина
хубав дар ти не прати,
едно име – Николина –
красно нещо имаш ти.
 
Него майка ти го гуди
да омаюваш светът;
моите другари луди
Quasimodo те зовът.
 
Твойто лице оглупяло
не посреща поглед драг;
вечно твойто огледало
ще ти е мъчител, враг!
 
Вечно с хорский присмех, злоба
ще се бориш и косиш,
но завистта дор до гроба
никому не ще внушиш.
 
Никой днес ти не прощава
туй уродство – смъртен грях,
твоят изглед причинява
или укор, или смях.
 
Само в мойте очи няма
лоши да съзреш чърти;
знайш: прочитам или дряма,
колчим чая носиш ти!
 
31 март 1881

[Hatshepsut]

РИЦАРЯТ

Родил съм се в село балканско,
но от коляно съм дворянско.
Не ви се хвала, но отколя
в света играя видна роля.

Блеща с маньери в обществото
и както monsieur Пурсоняка
знам, че видът и облеклото,
а още повече – златото
наваксват всичко у челяка.

От естеството съм направен
и мил, и гиздав, и забавен.
Пленявам всички хубавици
и мойто име е на мода,
макар неженен, но аз хода
отсeга с жълти ръкавици.

Венгери, балове без мене
изгубват всякое значенье,
игри и танци много любѫ,
мазурка, валс добре играѭ,
но требува да се признаѭ
в кадрилът дамата си губѫ.

Но щом се котильонът почва,
аз стъпам веч на здрава почва.
И дамите със вкус примерен
сe мен избират кавалерин!...
Затуй се никак не зачудих,
че шум и смях навред възбудих.
 
Пловдив, 1881

[Hatshepsut]

ПАК ИЗ ТЕБЕ ХОДА...

    Пак из тебе хода,
о, природо свята,
пак дишам свобода,
гледам небесата.
 
    Пак любя, пак мога
да чувствувам чисто,
да съзирам бога
във всякое листо.
 
    В мен млъква борбата
и човешкий ропот,
внимава душата
в чудния ти шопот;
 
    в небето, в горите
животът се смее,
славей гласовити
из клоните пее,
 
    и вадата бъбли
и шумата шушне,
и облакът пъпли
в бездните въздушни.
 
    И всичко безбрежно,
и всичките твари
здрависват ме нежно,
кат познайник стари.
 
Юли 1883

[Hatshepsut]

ПО РАЙСКИТЕ ДОЛИНИ

По райските долини
пътувам фърковат.
Навред картини чудни
и Божа благодат
 
Обичам те, обичам,
о родино света,
обичам те любовно
над всички във света!
 
И нека бляскат други
земи с велик успех —
аз бъдещето твое
не давам го за тех.
 
Не давам го, дор блика
златò из тез бразди,
дор твоите недра са
небутнати руди,
 
дор имаш тез богати
простори за трудът,
дор тия гойни стада
в полята ти мучѫт;
 
дор раждаш крепки мишци
и в простите селца
стърчат школа красиви,
бръмнàли от деца.
 
Юли 1883, Хисар

[Hatshepsut]

ПРЯСПА

Из прозореца си мълком
гледам Стара планина,
бяла пряспа йощ се мярка
върху гола й висина.
 
Слънце пали, ветри духат,
и тя сè тъй чиста трай,
като книга, де съдбата
нещо има да чъртай.
 
Юли 1883

[Hatshepsut]

КРЪГОЗОРЪТ НА ПЛОВДИВ

От тез скали гигантски
пред моя смаян взор
разстила се простор
от гледки великански
и безконечний хор
на Алпите балкански.
Всъду, от край до край
на тая панорама,
коя граници няма,
окото ми блуждай
в един чаровен рай:
в поля, в гори зелени,
в ливади разцъфтени,
Марица де синей,
в нивя безкрайни, златни,
по хълми благодатни,
де нектарът вирей.
 
Какви прекрасни гледки,
какви картини редки,
какъв безкраен шир
от нови небосклони,
в кои мечтата гони
вълшебен някой мир!
 
На юг, в небето ясно,
потъмняло в зари,
тъмнеят се гори
с величие безгласно.
И като гледам там,
през равнини и снопи,
аз шъпна им едвам:
поклон на вас, Родопи!
 
По техните бърда
зелени и родливи
растат лозя и ниви,
стърчат села красиви,
кат орлови гнезда -
приюти на хлада.
 
А там, на запад, Рила,
безгласен великан,
глава си потопила
в небесний океан.
 
На север пък се вдига
неравната верига
на Среднята гора.
По стръмните й ребра
растат дъбрави диви
от буки горделиви
и дъбове свети,
де бурята ехти.
 
Ах, там, в тез хладни доли,
под селските тополи,
желал бих да спра
на сладостна почивка
и смаян да съзра
цветущата усмивка
на селските моми...
Там мойта песен мила
мощ нова би сдобила
по красните хълми.
 
А там на север гледа,
над всичко заповеда,
димящ се кат вулкан
великият Балкан.
О, старий исполине,
Юмручал горделив!
Аз пак те видя нине
във небесата сини,
изпъкнал, гол, плешив,
като гигантска птица -
на вихрите столица!
На север и на юг,
в полето или тук,
където и да ида -
си тебе ази вида,
като се вдигаш прав
сърдит, замислен, вечен,
величествен, мъгляв,
кат идеал далечен!
 
1882

[Hatshepsut]

ДОЛИНАТА

Обичам те, долино моя хладна,
долино сенчеста, приветна, шумна -
мирът на твойта тайнственост отрадна,
шумът на твойта вада сладкодумна...
 
Възток ли, запад ли изгрей пламливо -
ти каниш ме приветливо на гости
и бързам в твойто лоно аз щастливо,
обилно с прелести омайни, прости.
 
Във твойте брястове зеленолисти
невидим славей пей, въздиша чудно,
упойно бъблят струите сребристи
на твоето поточе будно.
 
Когато вечер знойно юлско слънце
зад твойте стари дъбове зализа,
над теб се носи весел шум от звънци
и стадото насам игриво слиза.
 
Дръвята шъпнат; птички рой грамаден
цвърчат си; крави млечни мързеливо
пристъпят; въздухът е хладен
и пълен с дъх от сено миризливо.
 
Приятно губи се окото в твойте
отрадни сенки, де зефирът шушне,
и следва сред ливадите, усойте
на твойта вада токът лъкатушни.
 
И вред хармония се нова слиша,
и вред природата цъфти омайна,
и нямаш кътче, дето да не диша
поезия божествена и тайна.
 
Хисар, юли 1883

[Hatshepsut]

ВЕЧЕРНИЯТ ЧАС

Ето вечерния час.
Огнений заник изпраща на нас
своята сетня, приветна усмивка,
тихо природата иска почивка,
в сладка умора и нега, и страст.
    Ето вечерния час.
 
    Сладък зефир се разлива.
Чудно листата си шъпнат свенливо
тайнствени речи, въздишки свети,
като любовници в сладки мечти,
и над вселената полусънлива
    сладък зефир се разлива.
 
    Всичко утихва, мечтай.
Млъкват и ветри, и песни, и лай;
само ручейката хладно ромони
в мрака под тъмни надвиснали клони.
Звездното небе безмълвно сияй;
    всичко утихва, мечтай.
 
    Цяла природа почива.
Млъква гората, полето заспива.
Ангел невидим в надземния шир
плува и носи услада и мир,
всичко в едно се дихание слива:
    цяла природа почива.
 
Хисар, 1883

[Hatshepsut]

ХИСАРСКИТЕ РАЗВАЛИНИ

От векове бивши скелети печални,
    стърчат тия голи стени
и будят в нас мисли и спомени жални
    за някакви минали дни,
 
когато светът е на цезари хищни
    свещеното иго носил
и гробници крепки, грамадни и пищни
    за свойта свобода градил.
 
Сега тук е пусто. В тез силни огради
    съдбата отвори пролом,
безпечно по глухите, диви грамади
    змията пълзи мълчешком.
 
Отдавна гръм арките не е разтрясвал,
    в стените див бурен вирей
и в рова дълбоки, що тях е опасвал,
    орачът пшеницата сей.
 
И векове цели погребани плуят
    край тия сломени стени,
тръби и гърмежи за бой се не чуят,
    а враните грачат едни.
 
Останки бездушни, следи запустели,
    величье зарито в прахът!
Кат гробове глухи в тез красни предели
    навявате скръб на духът!
 
И тук, де е всичко шум, хубост и радост,
    вий спите под синия свод:
едни застарели сред толкова младост,
    едни мъртви сред толкоз живот!
 
Хисар, юли 1883

[Hatshepsut]

ТАМ!

Искаш ли да посетиш страна
пълна с бляскави предания,
люлка на велики имена,
на тегла, сълзи, страдания?
    Де в шумящите гори
    дъхат сладки благовония,
    де небесните зари
    греят грозни беззакония?
То иди, о, брате, в Македония!
 
Ти желаеш ли да видиш свят,
дето нивга не блесна свободата,
де небето пуща благодат,
а яремът загрози природата?
    Де надежда не блещи,
    де сред общата хармония
    вечен плач се чуй, ехти,
    дето вечна е агония?
То иди, о, брате, в Македония!
 
20 август 1883

[Hatshepsut]

РАЗМИШЛЕНИЯ В КОЛАТА

Хладно, зима. Ветровете
сняг по пътя сипят вече.
Сивчо, Кривчо! Дя, теглете,
че градът не е далече.
Там ще вземем наший Яка:
разпус пише ни, че има,
майка му дома го чака,
Коледа ще минем трима.
 
  Доста време, откак он е
на ученье в градско шкòло;
малко луд е и хайгон е,
но не щях да падна долу;
всички пращат, и аз прàтих.
Та и ний не сме ли хора?
Колко мъки си изпатих,
майка му дор приговора!
 
  Ех, дете е, що да правя:
грях е сляпо то да трае,
злато няма да оставя,
бари книга нека знае.
Не е право, дето казвал
поп Танаску, бог да прости,
че в учений дявол влязвал,
пò е харно да сме прости.
 
  Не е право, не е право,
има нещо в тая книга,
тя върти света наздраво,
тя струпаля, тя повдига.
С едно рало и волове,
видях, царства се не грабат;
времена дойдоха нови,
и човеци нови трябат.
 
  Мина робство, неволия,
но да спим и то не струва;
простият и в слободия
пак е сляп и пак робува.
Едно време бе парата,
тя ум даваше за двама,
а днес питат във главата
какво има, какво няма.
 
  И наш Яко след пет годин
глава умна ще да стане,
и учен и благороден,
ще зарадва старостта ни.
Тогаз нека хаджи Пете
да се пъчи, да се ежи...
Кривчо! Сивчо! Дя, теглете!
Нощта пада, вятър реже.
 
  Как го майка му, горката,
чака сега да се върне,
да го стисне плачешката
и порасъл да го зърне!
А пък аз ще кажа: "Сине,
кажи нещо от наука!"
Той тогава ще да зине,
като гълъб ще загука.
 
  За небето, за земята
и за всяка история,
какво има по царствàта,
какво става в България...
А пък ний... Като пияни!
Не ще верува око ни!
Оттук гледам как ще фане
майка му сълзи да рони.
 
  Кривчо! Сивчо! Дя, теглете,
че в града ме чедо чака,
утре рано там стигнете –
ще да вземем наший Яка.
Той три годин паса вази –
и вий му се отплатете,
и за Бъдни вечер нази
ранко дома занесете!
 
Януари 1882

[Hatshepsut]

ОЖИВЕЛИТЕ КОСТИ

Съдбата, що дарува
на птичето гнездо,
на скитник кораб завет,
на дивий звяр легло,
 
и мене — скитник беден —
най-после съжали
и кътче на земята
ми малко отдели.
 
При старо гробе турско¹
аз дом си основах,
но много прашни кости
от тамо изкопах.
 
Да, кости и останки
от стари векове,
и черепи изгнили
на мъртви родове.
 
Но призраци ужасни
дойдоха през нощта.
,,Кяфире! — те крещяха, —
как имаш дързостта?
 
Тук никой крак неверни
не бе стъпал до днес,
сега сме поругани,
изфърлени без чест.
 
Какво позорно време!
Кой би изтраял туй?
Или пророкът вече
не види и не чуй!?"
 
О, сенки, аз им рекох,
идете си назад,
потайте се в земята,
не сте за тоя свят.
 
Не само ваште гроби
разфърляха без ред:
преврати по-ужасни
ще видите навред.
 
Кат някой вихър буен
дойдохте един ден,
заглъхнахте във бурен,
мухлясахте във лен.
 
И нивата, в която
минахте без следи,
сега е с благодатни
прорязана бразди.
 
Вий мъртви сте, но чуйте:
властта ви се срути,
по нашите полета
свободата цъфти.
 
Бесила и гробове
вий сяхте в тез места —
днес паметници славни
учудват тук света.
 
Предания вековни
на натиск и разврат
дух нови ги замести
мир, правда, благодат.
 
Идете си, о, сенки
на миналите дни,
тук странни сте, тук няма
какво да ви плени.
 
Добре влезнахте в гроба
при вашите деди,
със умове заспали,
с мирясали гърди.
 
Сега защо станахте?
На чий дойдохте зов?
Умрялото не буди
ни милост, ни любов.
 
Върнете се, прахът ви
злодейски нека спи:
добре поне, че кротко
земята го търпи.
 
1 Гробищата Орта-Мезар в Пловдив

[Hatshepsut]

РАНЕНИЯТ ОПЪЛЧЕНЕЦ ПРИ ШЕЙНОВО

Бой гърми, земя трепери.
Недалеч, под голий рът,
трима руски офицери
в бедна хижица лежѫт.
Славни рани из клането
ги извадиха навън,
малко чаец във гърнето
ври над слабият огън.
 
Изведнъж скръцна вратата
и носилка влезе пак
с нова жертва от борбата
с ратник млад, с ударен крак.
Кръв тече обилна, гъста
из пречупената кост,
сабя турска е на кръста
на злочестий млади гост.
 
— Ура! Ваше благородье! —
радостно извика той, —
знамето се там забоде!
Ура... Шейновския бой!
— Ну, разправяй, бога ради,
как и що?... Добра ли вест?
— Вейсел-паша се предаде
с шейсе батальона днес!
 
— Браво, браво, мой любезний,
за таз славна новина!
Пийни чаец, постопли се,
виж, навънка е зима.
А таз рана как ти доде?
Колко кръв, бедняжка!... Ех!
— Нищо, ваше благородье,
във редута я приех!
 
— Успокой се, почини си,
ти си славен маладец,
йоще чаец...отдъхни си.
Вот! Победа наконец,
и балкани няма повеч —
лаври Скобелев набра.
Слушаш, Михаил Петрович?
Туй е нашето ура.
 
— Молим, ваше благородье,
вий познавате добре:
Кога генералът води,
кой не иска да умре?
Отзарана аз си рекох:
как горя във тоя студ!
Двама юзбаший съсекох
вътре в самия редут!
 
Ето сабята, която
от по-дъртия земах,
другия — заклах, когато
ме нападна...Не, сбърках!
Той бе ранен — сатаната:
гръмна въз мен, хоп в крака!
Аз го стигнах пълзишката
и удуших го с ръка.
 
— Браво, храбрий мой — продума
офицерът развълнен, —
земи тез три пола...нищо,
ти си храбър и ранен,
теб Георгевский се пада...
— Ваше благородье, не,
не заслужвам аз награда:
сто да бях убил поне!
 
Мойте братя опълченци
в нови славни бойове
ще да гонят, поразяват
вечните ни врагове.
Аз не мога нищо веке,
а едвам се настървих:
ах, да имам крила леки,
че да фръкна и аз с них!

— Почини си колко-годе.
— пристъпът вървя добре,
струва, ваше благородье,
челяк тамо да умре:
знамената се развяха,
музиката заигра,
а гранатите валяха
от проклетата гора.
 
Но ний знайм, че генерала
и той върви преди нас,
и фукнахме, като хала,
към редута... и завчас
,,На щики!" команда става:
бой, и крясък, и ура!
Вижте ми сега ръкава: —
не знам кой го тъй раздра!
 
И разбърка се народа!
Опълченците крещят:
,,Ура! Смърт или свобода!"
,,Аман!" — турците реват.
Всички гуркаме се вътре!
И там кръвнина и сеч:
един охка, друг се тътри —
но редутът наш е веч!
— Успокой се, братец мили,
и кракът не шевели!
— Нищо, ваше благородье,
той от радост не боли!
 
1882

[Hatshepsut]

ПРЕД ГУМНОТО

Ето честния работник,
ето здравите ръце,
ето същий благородник
с изгорялото лице.
 
Той работи. На съдбата
нищо няма да длъжней.
На труда си само смята,
на небето се надей.
 
Като нази няма знанье:
жне, вършей забравен той,
и света с пота си храни -
мълчаливият герой.
 
1883