Иванъ Вазовъ

[Hatshepsut]

СВЕТЕТЕ, ТИХИ НЕБЕСА...

Светете, тихи небеса,
гори ти, утринно светило -
във всяка капчица роса
да блесне вашто лице мило!
И ти, светилник на светото,
на разума, и ти гори
и всяка съвест озари,
открий и пътя към доброто!

[Hatshepsut]

ЦАРЯТ УМРЯ!

Дочакахме тоз удар, о, горка участ наша!
Посред бедите много ей нова пак беда.
Имало да изпием и таз горчива чаша:
изгубихме го царят, добрият си баща!
 
Изгубихме светецът! Съдбата безпощадна
ръката на злодея съюзник си избра!
Великий император облян във кърви падна,
кат Августа живя той, кат Цезаря умря.
 
На страждущия - татко и ангел за войникът
той мраз, примежди, скърби търпя за нас смирен
сълзите си размеси с кръвта на мъченикът
и мъките на всички делеше нощ и ден.
 
Животът му верига от милости бе нови.
Със всяко утро ново и нови добрини,
тук правдата крепеше, там чупеше окови
и готвеше Русил за славни сетнини.
 
Но бясът на враждата, но демонът на злото
на тия дни безценни положиха конец.
Проклета таз десница, излязла из пъклото,
която днес обагри най-славния венец!
 
Закри се орлов поглед, веч хладно е челото,
де чудната идея роди се и блесна,
студена е ръката, що сееше доброто,
и падналий подигна, и кривдата блъсна!
 
И всяко честно сърце от скръб е разлюляно,
и всичко, дето помни, надей се и страдай,
от Северния полюс дори до Сан-Стефано
един се стон разнасн, една душа ридай.
 
И името не може земята да обнеме
на царя-мъченика, на тоя дух-левент,
вселената кой смая с делата си големи
и цяла България дигна си монумент.
 
Загина цар-спасител във мъки страховити!
Славянский кръгозор го забули скръбен мрак!
Тоз, кой на милиони обрисал бе сълзите,
днес прави милиони да ги проливат пак.
 
2 март 1881, Пловдив

[Hatshepsut]

НА БАЛА

Оркестърът високо гърми,
блистателен, шумен е балът
и млади, напети моми
кат вихър се носят из залът.
 
По техни лица, що цъфтят,
румянец играй самовластно,
сърцата им бърже туптят
и дигат гърдите им страстно.
 
А ази умислен, злочест
в тоз блясък и шум - в теснотата,
кат птичка из своя кафез,
далеко летя със душата.
 
Далеко, под друг небосвод,
в край пълен със спомени,дето
безумно разбих тоз живот,
де аз си зарових сърцето.
 
Играйте в тоз радостен час
вий, млади, с цветя увенчани,
шумът, радостта са за вас,
светът е за вас обаянье.
 
Кръвта ви от младост кипи,
животът - тоз сън, мечта кратка -
за вас е йощ ред веселби,
за мен е веч страшна загадка!

[Hatshepsut]

СРЕЩА

Във живота сме жъртви и двама,
по сляп случай се сбрахме, сближихме;
между нази дълбока бе яма,
ний безумно се в нея фърлихме.
 
Ний не бяхме за щастье родени,
чужди бяхме по дух, по сърцата,
нашта свръзка бе знак за мъченье,
тя бе присмех горчив на съдбата.
 
Помня аз, о, душице злощастна,
твойто първо и тайно страданье
и борбата в сърце ти безгласна,
що задуши туй гордо признанье.
 
Нашта дружба била би по-къса
и раздялата - лека, без горест,
мойто сърце не щеше се къса,
нито твойто да плаче от болест!
 
Аз не щях да те любя безумно,
нито ти да ме любиш и мъчиш,
като трябало скоро, безшумно
аз от теб, ти от мен да се лъчиш.
 
Разделихме се. Мрачна далечност,
време, бездни стоят между нази;
ала сякам и самата вечност
аз за тебе щъ, душо, прегази.
 
Ала не!... Да те видя не смея!
И напразно, защо да се мъча?
Аз не могъл бих с теб да живея,
ни отново от теб да се лъча.

[Hatshepsut]

ЗА ЛЮБОВТА НЕ ГОВОРИ...

За любовта не говори
и красотата не фали ми,
огънят йоще ме гори
и раните са нелечими.
 
Със самий ад се запознах,
изчерпах всичкото блаженство
и йощ отрано разумях,
че няма щастье, съвършенство.
 
Разбит съм вече... нямам страст!
За нови бури се не готва
и равнодушно гледам аз
къде да фърля вече котва.
 
Пловдив, 1881

[Hatshepsut]

ЗВУКОВЕ

Звуци сладки до мен стигат
в тоя нощни час свети
и в душата ми повдигат
цял рой сладостни мечти.
 
Болно струните сърдечни
тръпнат и изпущат вик,
чудни спомени далечни
жив изново взимат лик.
 
О, млъкнете, звуци мили!
Не намирам веч покой!
Спят долове, спят могили -
а аз плача, Боже мой!
 
Пловдив, 1881

[Hatshepsut]

ГЪЛЪБИ

Гълъби невинни, бели,
мили птички кръглооки,
стига вий сте се въртели
се над тез поля широки.
 
Ах, трепнете крила леки,
на възбог се издигнете,
във пространствата далеки
до небето приближете.
 
До орелът се не вдига,
дето бурята не ходи,
де сал мисълта пристига
и поетът нявга броди -
 
Там далеч от вековете,
от човеците, от мене
мойта тайна отнесете
в вечна пустота, забвенье -
 
В някой ъгъл скрит небесен
вий я, птички, заровете,
в някой облак там отнесен
моя демон оставете.
 
Нека там се вечно лута
сред ефира, сред зарите,
непозната и нечута
и в съседство със звездите.
 
Нека тъне, нека плава,
дор се в хаоса прахоса:
на света се не верява,
в гроба ща я носа.
 
Пловдив, 1881

[Hatshepsut]

ДЪХЪТ НА ПРОЛЕТТА

Сладкий дъх на пролетта
до нас иде вече,
призракът на младостта
трепти отдалече...
 
Йоще клоните стърчат
без цвят и без шума
и дъбравите мълчат
без песен, без дума.
 
Планините в зимен сняг
венчани са всички,
равнината е без злак,
въздухът без птички.
 
Но духът на пролетта
невидим се носи
и надеждата света
трепка ни с крило си.
 
Ах, усещам я и аз
пролетта прекрасна,
чувам и аз нейний глас,
макар и да гасна,
 
макар че веч на света
без радост се скитам,
с зимите, не с пролетта
години си считам;
 
макар че цветята мен
нищо ми не вричат
и декември с май засмен
в нищо не отличат.
 
Скоро ще се разшумят
долини, горички
и цветя ще се явят
ведно с лястовички.

Ведро небе ще синей
над златното слънце,
под земя ще се засмей
и малкото зрънце.
 
Ах, усещам пролетта.
пролетта омайна,
под таз тиха дремота
и хармонья тайна,
 
под тоз топъл дъх свещен,
що света опива,
по туй сърце, дето в мен
тъй силно се свива!...
 
Пловдив, 1881

[Hatshepsut]

ОСТАВЕТЕ МЕ ДА ПЛАЧА

І

Ох, оставете ме тамо да ида,
дето клетникът почива и дреме,
тъжна му гробнина искам да вида,
там ми олеква от тежкото бреме.
 
Нека презрян и забравен да бъде,
нека светът паметта му да хули:
само бог може него да съди,
ази простих... смъртта всичко забули.
 
Ази простих и на гроба тревясал
често убита, нещастна се влача.
Моят живот е и той буренясал:
ох, оставете ме там да поплача!
 
ІІ

Помна го йоще... Та как да не помна?
Нали го любех? Нали той люби ме?
Ах, във света, дето ходех бездомна,
с милост, с любов само той съживи ме.
 
Кека му хората иьтят покоя
с клетви безжалостни, с укори груби:
в мен се омраза не буди към тоя,
който бил знаел тъй много да люби.
 
Пътя към гроба му не ми пречете,
не се чудете, че помна, че тача,
грешно го казвайте, срам го мислете,
но оставете ме там да поплача!
 
ІІІ

Млада съм йоще, ала защо ли?
Имам и сърце... Кому ли то тряба?
Мене ме чакат едните неволи...
Кой ще да стопли душата ми слаба?
 
Моята прелест е плячка на нужди,
в битка с живота се вече задушам:
срещам усмихнато погледи чужди,
думи притворни приказвам и слушам.
 
А мойте гърди ще бият на всуе!
Стонът ми никой сърца не докача...
Гробът му само той може да чуе.
Ох, оставете ме там да поплача!

[Hatshepsut]

ЗИМНА ВЕЧЕР

Навън е вятър, тъмно, влажно.
Дъждът плющи във нощний мрак
и сякаш някой там челяк
в прозореца ми блъска страшно.
 
Стоя... Свещта печално клати
и стреля пламък бледожълт.
Кат гости тайни, непознати
играят сенки по зидът.
 
Що мисля? Моят дух блудящи
незнайно някъде лети...
Невярно сфанати мечти
перото ми лениво дращи:
 
ту думи тъмни и без связ,
ту мисли бледни ил забавни,
ил просто в драски своенравни
душата си изливам аз.
 
И нищо! А усещам нещо,
че вдън душата ми живей
и тегли се навън горещо
в свободен стих да се излей.
 
Желание ли то е тайно?
Тъга ли скрита? Ил любов
на мен слетяла от незнайно?
Ил женски образ някой нов?
 
Не, нищо веч ме не привлича.
Любих аз много... Веч не щѫ!
Не, друго искам: аз ламтя
за сърце - мене да обича!
 
Но сърце жежко ни едно
за мен в света не е туптяло:
о да, едно бе, ала то
да бий отдавна е престало...

И тъжно аз с бездушен взор
следя за сенките бездушни
и с тез хартии равнодушни
безгласен водя разговор.
 
А как желал би, как жаднея
тук с друга любяща душа
шума да слушам на дъжда
и свойта да споделям с нея!

[Hatshepsut]

КАЗВАТ, ЧЕ НЕБЕТО ЯСНО...

Казват, че небето ясно,
слънце, пролет и цветя
вливали в сърцето страстно
балсама на радостта.
 
    Но аз бягам от светлика,
красотата мразя аз,
всичко, що: люби! ми вика,
плаши ме със своя глас!
 
    Язвата ми кат жарава
във сърцето ми пламти,
времето я съжалява
и пространството люти.

[Hatshepsut]

МЛАД СЪМ АЗ, БЯХ ГОРД И СИЛЕН...

Млад съм аз, бях горд и силен.
Бях, и неотдавна, да.
Моят дух горещ, окрилен
не предвиждаше беда.
 
    Помна как в вълните бързи
плувах весело, без страх,
помна как с ония сълзи
смело аз се подиграх!
 
    Помна, о, душа страдална,
твойте стонове, молби,
твойта клетва, реч фатална -
твойта страшна реч: люби!
 
    Тя звучи, звучи и вече
пред мен свети като жар,
както огнените речи, що
прочете Валтазар!

[Hatshepsut]

КОЙ БИ МОГЪЛ МЕН В СЪРЦЕТО...

Кой би могъл мен в сърцето
пламъка да угаси?
С хлад небесен от небето
малко да ме нароси?
 
    Дружбата? Ох, тя не знае...
И да знай, не би могла.
Разумът ли? Колко трае
лъчът в бурната мъгла?
 
    Любовта? Но то не става!
Аз да турям, нямам мощ
въглен жив във суха плява,
в вехта рана остър нож.

[Hatshepsut]

ИДОЛ ЧУДНИ, ИДОЛ СТРАШНИ...

Идол чудни, идол страшни,
колко пъти те сломих
и пред твоите части прашни
аз чело си пак склоних!
 
    Из прахът, във кой без слава
гордостта ми те свали,
твоят призрак пак въстава
и от мен се не дели.
 
    Той умът ми занимава,
тои в душата ми цари,
той сънят ми населява,
гали, души ме, гори!...

[Hatshepsut]

МИЛА МОМНЕ

Мила момне, спиш ли ти?
    Твойто сърце спи ли?
Знай ли вече да тупти...
    От любов гори ли?
 
Люби, люби!... Що стоиш?
    Младостта е скъпа,
днес е пролет, утре, виж,
    зимата настъпа.
 
Що е небе без звезди?
    Без дъх що е роза?
И моминските гърди
    без любов защо са?
 
Люби! Люби! Дор е май.
    Чуй, славеят пее!
Люби, охкай и мечтай!
    Животът спане е.
 
Любовта е златен сън,
    който мъчи, пали;
който е любил с огън,
    той само живял е!