Иванъ Вазовъ

[Hatshepsut]

В РУСЕНСКИЙ ТЕАТЪР

Сцената е светла, музика гърми,
приказки и шопот, младежите пляскат
и между народа като звезди бляскат
         младите моми.
 
И тя, безпокойна, нежна и безгрижна,
гледаше лукаво с евантайл в ръце
и аз схващах мълком всяка мисъл скришна
         в нейното лице.
 
Душно и горещо. А пак нежна Сийка
с ветрилото маха, бързо маха тя,
и се питам ази тя зефира л' вика,
         или любовта?

[Hatshepsut]

ПИСМО

(До приятеля ми Н. Иванов)


Четох твойто писмо аз
и ща помня всеки час
туй приятно впечатленье,
що възбуди то във мене.
Ти доволен си остал,
казваш, кат си прочитал
с услажденье стихове ми,
що диктувало сърце ми;
във които аз възпях
любовта и очъртах
тия прелести свенливи,
за кои да става шум
запрещава хладний ум.
И като другар на музи,
както са не много друзи,
ти на слабият ми дар
с незасилен йоще жар
сила повеч да дадеш,
красни венци му плетеш.
 
В таз постъпка деликата
с добрината си позната
мъмриш ме, що пея аз
за любов на тоя час;
питаш ме коя причина
ме заставя да замина
не към оня светлий рът,
дето палми се берът,
дето слава обитава,
но в Венерина държава?
 
Знам, че с туй си ти желал
да изкажеш твойта жал,
че наместо с мойта лира
по-достойно днес да свиря;
вместо с пламенни песни
тез мъгли и тъмнини
да се трудя да прогона,
що висят по небосклона;
вместо с лирин мощен звън
от дълбок да будя сън;
и на цяла България
истината да открия,
нея да възпявам аз,
то седнал съм тоя час
в тия стихове любовни,
но неважни и греховни
и за мен, и за светът
да си блъскам аз умът...
 
Но какво и как кажи ми,
о, другарю мой любимий,
требува да пея аз?
За всестранният ли мраз?
За народните ли нужди?
За коварствата ли чужди?
Да реча ли всичко зло,
що е в нашто общество,
кривдините у кого са,
та не може да хароса?...
 
Ала вместо да зовѫ
аргументи, да явѫ
по коя причина главна
аз престанах веч отдавна
да бърникам тез неща,
имай, друже, благостта
да послушаш тая басна,
що по-долу ще ти драсна
и не помня де бях чел:
пътник някой, кат видел
истината, че се крила
в трап дълбок и се гушила,
как? – викнал учуден той, –
лъже ли ме поглед мой?
Ти си Истина светлива,
а във яма си смрадлива!
Що не идеш по светът
да показваш правий път?
И да грееш вредом сяйно?
,,О, не питай, милий байно –
отговорила му тя; –
страх ме мене налетя,
като срещах люде разни
с ум покварен, с тикви празни,
що от моят жив светлик
те надават силен вик
и от мене да запазят
мрака, в кой на слепи мязат,
се стараят с бой и смрът
да ме махнат от светът,
мен – която не умирам!
Колко пъти бях изгнана
и запирана, и клана!
Колко пъти бита бях
ил на пламика горях!
Мойта участ е фатална!
Затова в таз яма кална
чакам друг, по-сгоден час
да издам пак моя глас!"
 
Тази алегорья проста
ме тълкува, мисля, доста,
прочее, затуй реших
във живот спокоен, тих
в малки стихове да пея
туй, що любя, що милея,
да прославям любовта,
дражестта и хубостта
и ядът си кат успивам,
безопасно да изливам
мойте чувства и мечти,
мойте спомени свети
и желанья млади, луди,
що страха не щат възбуди,
нито ярост пък внуши
в докачливите души...
 
Да, мой друже, без боязън
от преследване ил казън
аз си пея любовта,
що огря ми младостта
и що в мене пак блещука.
Не боя се никак тука
от тез строги духове,
що във мойте стихове
мирни, весели, невинни
мисли грешни и безчинни
би видели тоя час!
Но ще ги попитам аз:
що безчинно или скверно,
що безбожно, злопримерно
има, дето някой смей
явно любовта да пей?!
Де в това е, питам, злото?
Не само ли естеството
още като ни роди,
в нас туй чувство посади?
Що такваз присъда строга?
Що ще бърка туй на бога,
ако любим с много жар
най-прекрасната му твар?
Ако с либе сме честити
и в блаженството упити?
Трябва ли да се отчайм
в тез беди, в които трайм,
че кат ни за скръб създаде,
Бог утеха не ни даде?...
Ще ли негодува Он
срещу самий си закон,
в благостта си кой остави
името му да се слави?!
Не!... Не вярвам никак аз,
че туй чувство, тая страст,
що челяк от скот отлича,
кат го прави да обича...
Не! Туй, що е грях ил зло,
сладко тъй не би било!
 
И вий, съдници презлобни,
що сте днеска неспособни
да цените тоя дар
най-велик во всичка твар,
колко щете ме съдете,
колко щете ме плашете
с мир на мене непознат,
с казън вечна, с грозен ад
от фантазий плодовити,
сé измислени, открити!
Тоз огън неугасим,
тоз тартар неумолим,
тия бесове рогати,
тия чърви, змий крилати,
тия мъки, плач и вик,
що до тоя ден и миг
никой не чу, не видя,
зло на мъртвите не правят,
а нам само страх задават!
 
И тъй аз ти обясних
що си планът измених
и приех таз нова вера
жител да съм на Цитера,
знам, че с тоя лесен труд
няма аз да съм прочут
и че вместо да съм славен,
скоро в мрак ще съм забравен;
лирата ми кат служи
на любовний бог, кажи...
чест по-малка, се разбира,
требува да претендира
като мен един поет...
Тъй аз мисля занапред
някой хубавици пресни,
кат прочитат тия песни,
щат да сочат мълком в них
на най-нежний, сладък стих
и замислени напразно,
щат въздъхнат сладострастно.

[Hatshepsut]

ГРАФУ К.

(Весьма нужно)

 
Зъл си, графе! Зъл си много!
Упорит си, въртоглав;
но ако разсъдим строго,
имаш право: ти си граф.
 
Твоят род ти право дава
лuшен да си на светът,
титула в теб заменява
и сърцето, и умът.
 
В висши кръгове живе ти
и без да ти кажем: сляз! –
ти нас, мравките, почете
         и слезна при нас.
 
Но, о граф, след чест такава
много стана груб и див;
човещинта повелява
и на графа да й учтив.
 
Наш язик слухът ти вреди,
нашто име те гневи;
ти ни казваш: самоеди!
Плюйш въз нашите глави!
 
С нас живейш, но с нас не си ти.
Чужда ти е таз земя,
що те с хлябът си насити,
що радушно те прия,
 
кога ти – сюрмах-скиталец
         се представи нам;
псувай тоз народ-страдалец!
         Псувай! Няма срам!
 
Бъди граф, барон ил папа,
бъди немец сладкорек,
но, о графе, с душа сляпа,
бъди малко и човек!
 
Това племе недостойно
оставѝ го, ти си прав:
теб без нас ще й по-спокойно
и нам по-добре без граф!

[Hatshepsut]

СРЪДНЯТА

Мила моме църноока,
църноока и висока,
на кого си налютена?
За какво си натъжена?
 
Дали твойта майка стара
заран, вечер ти се кара?
Дали татко ти тъгува,
на постеля боледува?
 
Или твойте братя мили
снощи те не са пустили
там на извори студени
ведно с дружки пременени?
 
– Чуй ме, либе, хвани вяра,
нито майка ми се кара,
нито татко е без здравье,
нито братя са корави;
 
ами тебе съм сърдита,
че си с душа мразовита,
че не знаеш как се люби
като мене вярно либе.
 
Толкоз ходиш по полени
и по тез гори зелени,
не видя ли нейде цвете
нито зиме, нито лете,
 
китка малка, що не вене,
да увиеш зарад мене?
Та и аз да бих познала,
либе днес че съм имала!

[Hatshepsut]

ВЛАХИНЯ, ГЪРКИНЯ И БЪЛГАРКА

Три девойки хубавици,
до три млади гълъбици
млад Стояна обикалят
и на него се прималят.
 
Първа мома бе влахиня,
втора – лъскава гъркиня,
третя – българка чернока,
белолика, че висока...
 
Влахиня му скритом клюма,
па се моли и му дума:
,,Вземи мене, млад Стояне,
много ща ти дам имане:
три товара дари нови
и един товар грошове."
 
Гъркиня му скритом клюма,
па се моли и му дума:
,,Вземи мене, млад Стояне,
много ще ти дам имане:
три товара със коприна
и две хиляди флорина!"
 
Българка и тя му клюма,
па се моли и му дума:
,,Вземи мене, млад Стояне,
много ще ти дам имане:
три хамбара, цяло стадо,
че и мойто сърце младо!"

[Hatshepsut]

БОРБА

Народът простий се събирал
и в множество трупал
покрай певеца, който свирял
и вдъхновено пял.
И там със вик и с крясък буйни
смущавал звуковете струнни;
ала певец с наведена глава
си тихичко със пръст играял
и сред безумната мълва
той от да свири не престаял,
но всем ученье проповядал...
 
Невежи
 
Защо седиш така, несвесний,
над гъсла си пренесен ти,
та пееш някакви си песни
по цели дни, нощи?
Какво говорят тия струни?
Защо без спирка ги бръмчиш?
Защо със думи се безумни
на всеки час ти нас глушиш?
 
Певец

О, вие, от мъдростта лишени,
що слепи имате очи!
Не чувате ли, че това звучи:
,,Ученье вам и пак ученье?"
Във него вашът е покой,
със него вам е всичко лесно,
от него ще текат безброй
блага за вас.
То вам ще бъде най-полезно.
 
Невежи
 
Каква ли полза в него щем намери?
Какво ли може то да стори?
Не може то да се яде,
нито пък небето да отвори
да падне манна зарад нас!...
Защо ни й то – това ученье?

Певец
 
О, чуйте що ви думам аз:
то дар велик е и небесен;
то прави всякого от нас
да бъде мъдър и честит, и свесен
и дава му голяма власт
над всичко – в този божий свят.
Учете се да разберете,
защо вас Бог, кат сътворил,
със толкоз дарби надарил?
Нали от тез животни по полето
да бъдете по-горни ви?
Учете се, учете!...
Тогава зарад вас ще съмне...
Тогаз всяк ще е человек,
ще знай що е
и що му трябва в днешен век.
 
Невежи

Словата ти са много тъмни...
Нима не сме челяшка кръв,
като не сме така учени?
Нима и ти не си такъв,
ти – толкоз мъдър, изтънчений?
Недей със гъсла си нам да бръмчиш –
напразно пръсти си трошиш!...
Подобни си иди да дириш
глупци кат теб и тям да свириш.
Ний нужда нямаме от теб!
Ученье никому не дава хлеб!
 
Певец

Мълчи, несмислений народе,
що си останал жално сляп,
всегдашен роб на труд и мъка,
що от единът само хляб
не мислиш друго, не познаваш...
На по-високо се не предаваш!
Ти полза, полза дириш в вси места,
а полза що е – не отбираш
и сляп като си, не съзираш
де да се търси, де е тя!...
Умът ти е най-ограничен;
животът ти лош, безразличен.
Не можеш, клетий, да се насладиш
от нищо гиздаво, прекрасно!
Макар че същество си
пълновластно –
не можеш да се ползуваш от всичко,
що теб природа подарила.
Не знаеш що си бил от по-преди.
Твое отечество и твойте прадеди
що са били
и що за тях история открила –
не знаеш нищо за това!
Не знаеш за какво си назначен
и роду си що си ти задължен,
нито пък как да му се издължаваш –
ни теб, ни нему ти полезен ставаш!...
Ах! Нищо теб изящно не влече...
От нищо свето, идеално,
ни от високо – гениално –
ти не разбираш...
И нищо тебе не плени!
Ти ходиш в тъмний свят, във тъмний път,
нищожни, глупи търсиш забавленья
и тънеш в жалки заблужденья.
Умът ти с тъмнота покрит,
към все високо упорит –
не чувствува той нищо възвишено,
ни благородно, красно, възтържено;
и ти стоиш посред природата кат скот,
на нея вечно ти покорен роб!...
 
Но що казах? Ти, клетий, си доволен,
доволен, че не видиш, дет си долен,
потънал в тежък сън... облян със пот!...
,,Ученье, думаш ти, не е ти нужно,
не трябва тебе тоз божествен дар?"
Мълчи, клетнико!... Творение бездушно!
Теб да накаже Рокът Прав
за упоритий твой нърав,
орисал те е от безкрайно време
навсякъде да носиш тежко бреме!
И дотогаз връх твоето чело
ще е бележено ,,Тегло",
додето станеш доста свесен,
за да приемнеш тоя дар небесен.
 
 
"Периодическо списание на българското книжовно дружество", г. I, 1870, кн. 2

[Hatshepsut]

СТАНСИ. СТАРА ПЛАНИНА

О, Каледонио! Обичам твойте хълми горделиви,
твой Лох-на-Гар, с дъбрави му и с дол му
                                              тъмен мълчаливий.
Възпоминания драги бащини се там таят.
                                                     Лорд Байрон
 

I

Закрийте с' от очите ми вий, весели картини,
засмени равнини, цветнали роскошни градини!
Та не омайват ми сърцето красотите ваши!
Ах, дайте ми горите исполински, височайши,
убежища свещени на прескъпата свобода
и диви красоти на мълчаливата природа.
О! Стара планино! Милея ти за висотите,
двърталища зеленотравни, голи на орлите,
се бляскат мрамор снегове; из дола водопади
гърмят пенливи, буйни всред скалистите грамади,
въздишам, о! Добрило, за твойта тайнствена юдол,
за черни ти букаци и за твои връх стръмен, гол.
 
II
 
Уви! Там аз съм се лутал в години жежни, юнни
и шапка ми подзимали са ветровете буйни.
И кат орелът, обитател там ширококрилий,
фъркал съм и пред мен са чудни призраци бродили.
Гледал съм как тоз буйний Крум през висоти минува,
с безчетни си войски със Византия да ратува;
ил Самуила неуморни, Ханибал наш бранний,
като ядосан е тичал отечество да брани;
ил кат насърча войнство си Шишман нещастний
за нов бой с враг, бой безполезний и ужасний!...
Възпоминанья бащини за страшна старина
живеят в твойте самотий, о, Стара планина.
 
III
 
О! сенки мрачкави, дали не ваший глас свещений
мен чувал се е да ехти със бурното ехтене?!
Когато пещерите тъмни глухо затънтяват,
кога стихийте между си се с писък разлютяват,
дали не вий тогаз, на купове като летите
над родните гори със тоя буен ек сърдитий,
потомците си звали сте да грабнат меч в ръка си
и както вас да леят кръв за волността си?
Мирувайте! Ваш глас свещений, бурний те разбраха
и като старопланинский лъв за вожд избраха,
начнаха бой витяжский с четиривековний лютий враг!
За техни подвизи свидетел си, Балкане драг!...
 
IV
 
О, вий, потомци мили, мъжествени на Карана!
Ваш войнствен глас не беше тука гръмнувал отдавна.
Идете за свободата!! Вас чака смърт и слава,
а лавърът расте, глави ви кой ще увенчава.
Наста щат битки славомирски и българофигски!
И тия дни на славата във бъдуще са близки!
О преотци! Вий спите мирен сън от дълго време!
Забравени били сте и делата ваши преголеми!
Но днес възкръснахте внезапно във предишна слава,
ваш внук, юнак, дела ви древни във възторг възпява.
А Стара планина, кат чува тоя звук предраг,
тресе се от радост, с отзивът си го повтаря пак!
 
V
 
Години много, много оттогаз, ах! веч минаха,
откакто вместо тях поля ми жилище станаха –
ала не съм те, горо, аз забравил и стремливо
умът лети ми пак към върхове ти горделиви.
Макар природа сe със дивости те надарила,
ти за мен от все си по-величествена, мила.
Долини роскошни тракийски, де ухаят рози,
де извори блещат, вий нищо сте за оногози,
кой във свобода горский здрав и чист въздух гълтал е;
кой на приоблачните висоти по цели дни мечтал е;
и гледал е оттам във изстъпление по земний шир!
Величествени сте, гори; най-красни в тоя мир!

[Hatshepsut]

ДНЕС

Днес ненадейна е епоха,
благоприятна зарад нас;
днес редки времена дойдоха
за всеки един народ със свяс.
         Великите дела, що стават,
сe без промяна във светът:
на някои уроци дават,
на други за свобода път;
тоз лее кръв за народна слава,
друг мре във бой, в огън и в дим –
за волност всеки днес въстава;
а ние сé стоим, стоим!
 
Падна големият притеснител
и удушвачът на волността;
падна тиранският подкрепител,
който се бореше със съвестта.
         Внукът Бонапартов недостойни,
гладникът за слава и за кръв –
падна на полята Седански бойни,
като роб на врагът се предаде пръв!
Но французкият юнак се храбро бори
против своят враг неукротим,
,,Победа или смърт" – той говори;
а ние сé стоим, стоим!
 
Славяни, рождени братия наши,
за страшен бой се готоват
против тевтонството, кое ги плаши,
за да ги махне от светът.
         Тия помежду си са се съгласили
с оружие и с умствени знак
да скършат с младите си сили
яремът на своят стари враг;
па и нас тия одързостяват
от турци да се освободим;
съвет умни тия ни подават,
а ние сé стоим, стоим!
 
Русия, наша сестра велика,
дали ще да ни подкрепи?
О, не! Да почнем ние славна битка –
не би могла тя да утърпи.
         Братски ще русинът нам да помогне,
фръкна ще сърбин кат сокол
и черногорец млад ще скокне;
а румънинът е наш сърцебол!
Цял изток с нази ще въстане
против Христовият враг непримирим
и бог, и векът нас ще брани;
и ние сé стоим, стоим!
 
Студени книжници, митари
се сбират недалече от нас,
та в своите мъртви олтари
мъчат се волният да удушат глас.
         Ние чакаме от тях спасение
и питаме ги: ,,Какво? Какво?"
А тия ни постоянно гощават
със туй проклето Statu quo!
А гласът на братията ни, що страдат,
нас вика там да ги спасим!
Доколе турци нас ще владат?
Доколе ние ще да стоим!?
 
1871, февруари 13, Олтеница
 
Стихотворението е писано по повод Френско-пруската война (1870–1871) и е отпечатано от Любен Каравелов във в. Свобода през 1871 г.

[Hatshepsut]

ДУНАВ

Ах, лей се, Дунаве широк, безбродий,
прехвърляй сеюи вълни пенливи, горди -
    величествен е твоят вид!
 
Ала защо ли си тъй развилнений
между брежищата други път засмени,
    но днес по изглед жаловит?
 
Защо ти са водите тъй пенливи
защо са тъй размътени, дъжливи
    и гневно плискат твоят бряг?
 
Защо изскачаш ти извън леглото?
Защо си мръщиш жалостно челото?
    Защо си мрачен, Дунав драг?
 
Ах, ти през девет ми гори високи
течеш; през девет ми поля широки
    далеч от чуждите страни -
 
оттам, где из цветущите брежища
сестра ти Райна с шум се още вижда
    де влече кървави вълни...
 
Дали не си чул нейното риданье?
Дали не си видял със трепетанье
    води й багрени със кръв?
 
И бягаш, Дунаве, през три столици
със ужас в тия мирните граници
    уплашений от глед такъв?
 
Кажи ми, Дунаве, с твой глас бурливий
дали и занапред в този мир красивий
    ще се така свирепствува.
 
На злоба и смъртта престрашний гений?
Надълго ли щът бъдат кърви лени
    на най-изрядни същества?
 
Преста ли ще злочестото сираче
с вдовица клета жалостно да плаче
    за свой убит бащица в бой?...
 
И докога въздишки с плачовете
щът се издигат даже до небето
    на тез, що губят милий свой?
 
И майка, сълзи кат пролива
да търси свойта рожба обичлива
    из кървавите трупове?
 
И младата, що годенику китка
кат вие, чака, чака го от битка
    с разтупано... вряло... сърце.
 
Приима вест ужасна: той загина!...
Но думай, Дунаве, дали начина
    денят, що в божий хубав мир
 
намясто огън и желязо адино
да се възцари всъде съгласье братско
    наука, щастие и мир?
... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ...
 
 
1870, ноември 14

[Hatshepsut]

НА ЕДИН ОТГОВОР

Тъй е, брате; всичко днеска в нас съзира се, че гасне,
равнодушье навсъде е; глас и звуци гръмогласни
                   не го стряскат от сънят.
Всуе толкова надежди, що изпълниха сърцата,
че живот светлив щем видим да огрей земята,
                   що е дала нам денят!
 
Навсъде е студ и дрямка, дрямка жалостна, злокобна,
тишина дълбока влада, що прилича да е гробна,
                   тъй дълбока е она!
Всред всеобщето вълненье, векът ни що причинява,
всред промените чудесни нищо в нас се не менява;
                   всред светлик... е тъмнина!
 
Глухо! Глас на естеството, всемогъщий глас на века,
глас на времена минали и на бъдащност далека
                   тоя сбраний, силен глас,
що на толкоз мъртви наций във сърца огън възпали,
кой би могъл да възбуди и дъбравите заспали,
                   е бездушен... ням за нас!
 
Що е тоя мрак тъжовен, небосклон ни що стъмнява?
Ил е вятър мразовити, що в души ни вледенява
                   чувства висши, техннй жар?
Благородните стремленья отзив нийде не намират;
те от светъл извор биват, но загасват, но умират,
                   без да сторят шум... разгар.
 
Да! Че искрата гаснее връх поледица корава,
че заря сама не може мрачний зимен ден да сгрява
                   без съчувствующ огън.
Думи силни, вдъхновени от скала се глухо връщат,
та и струни сладкозвучни кой ли дух, уви, бутна щат?
                   Кой разбрал би лирин звън?
 
О, ти харно си го рекъл, че денят не е за песни,
що величие възпяват, дарби и дела чудесни.
                   О! За плач, за плач сме днес!
Зарад сълзи сме достойни, че в страданията тлеем,
че доволни сме от нас си и не мислим, не жалеем
                   наш народен интерес.
 
Галац, 1871, декември 6

[Hatshepsut]

ВЯРАТА МИ

I

Днес моята вяра ми казува явно,
че облаци мрачни, що наш небосклон
от слънце скривали от време най-давно
и що го прошарват и днес бежешком,
щат да се разсеят и да се изесни:
от мракът избавен, от мракът прелош,
при слънчева светлост он чудно ще блесни
и вечно ще бъде той ясен... без нощ.
 
II
 
Таз вяра дълбока ми тихо възглася,
че всички страдалци от наший народ,
забравени днеска със мъки, с дела си,
що гробът им дреме без цвете, без свод,
щат бъдат в ден някой от нази познати
и техният спомен ще бъде нам чест,
прие щат те свойте достойни заплати
как всеки страдалец приел е до днес.
 
III
 
Таз същата вяра теши ме, кат казва,
че завист, раздори, тез вехти злини,
що рода ни губят кат гибелна язва,
вгнездена всегдашно в нещастни страни,
щат някога мълком сами да изчезнат
и братство високо ще да се вцари,
тогаз там и щастие, и благо щат слезнат,
с които небето съгласье дари.
 
IV
 
Таз вяра във мене, що нищо не смътва,
ми дума, че иде туй време за нас,
в което преста щем за укор, смях, жъртва
на странни да бъдем, как в тоя сме час.
И ний кат народ щем пред цял свят да светним
и с име народно ний ще се гордим,
и сладко на наз си тогаз ще погледним:
О! вяро свещена! О! съньо любим!
 
1871, октомври 4

[Hatshepsut]

ОДА

По случаят на възкачването на първи български народен екзарх на екзаршеский трон в Цариград.


Пей, о музо обичлива,
сладко в тоз тържествен ден,
в които правдата надвива
и Фенер е победен.
 
С радост българинът гледа
после дълголетен мрак
на свещений трон да седа
пастир еднороден, драг!
 
Сребробистрата речица, що с извивки лъкатушни
из зелената морава бързо, весела се лей,
пляска галено вълни си и си дума, и си шушни:
         България ще живей!
 
Птиченцето, що си фърка из въздухът ароматний,
тая драга вест разнося, чурулика и си пей;
и отдето заминува, то казува с глас приятний:
         България ще живей!
 
Всяко сърце благородно тупа с радост, като чува,
че народ със славна битност веч оковите пилей,
що го в жален мрак държали; и при тая вест казува:
         България ще живей!
 
А преминала България след страданья, дни злочести,
вижда черква си свободна и съдбата си, че грей,
и в надежди нови, светли тържествува с цвят и с песни,
         че навеки ще живей!
 
Пей, о, музо обичлива,
сладко в тоз тържествен ден,
в който правдата надвива
и Фенер е победен.
С радост българинът гледа
после дълговременен мрак
на свещений трон да седа
пастир еднороден, драг!
 
Галац, 1872, март 15

[Hatshepsut]

ЦАР БОРИС И ИДОЛОПОКЛОННИЦИТЕ

I

И разярените бояри
с велможите, що бяха там,
надъхани от жреци стари,
служители в Перунов храм,
въстанаха против Бориса
кат кръвожадни врагове.
Че той на Бога покори са:
отфърли лъжовни богове.
И на народа удивлений,
уплашен, грозно развълнений,
те викаха във лудина:
,,Що чакате?... Перун падна!!...
Падна великий бог без слава,
кой с гръм небето управлява
светият му кумир строшен
струп? се земна му обител
и жъртвеник му осквернен.
Борис, наш цар и повелител,
Борис прегърна бог лъжлив!
Богът на врага ни зловерний.
Той на престола, горделив,
със жезъла в ръце си скверни
седи!... В нечистий му палат
да идем! И венеца злат
да му отнемем без забава.
Със неговий живот и слава
не ще ни бъде вече цар!!...
И на място му да се качи
за наш войвода, господар
друг, кой да знай да слави, тачи...
гръмник Перуна най-велик,
давач на гръм и на светлик.
Както било от прежне време,
как правили са го деди
и Крум юнакът най-големий,
кой вси врази си победи!...
Така можа щем преговори
ний яростните богове
и всички силни духове,
кои, кат виждат днес отгоре
безчестьето, що им стана,
за наказанье щат проводът
глад или мор на вас – народът,
ил друга пък злочестина!
Да се не бавим тука вече,
отстъпникът не е далече:
да идем да го оковем,
Перуну слава да дадем.
И да си подновим светиня,
безбожник що фърли във тиня!"
От тез слова ожесточен,
на бой за вяра приглашен,
народ спусна се суеверний
противу царя нововерний!

II

От връх свой сяйний Вишеград,
на словото въртоп пръв, свят,
благочестивият владетел,
пълн с мир, със святост, с добродетел,
видя сганта със буен рев,
като обиколи двореца!...
Далеч от страх или от гнев
той коленичи пред твореца,
пред царя вишний на Сион,
кого позна пред малко он.
На него уверен с надежда
той проси помощ към врази,
пред лик светий му лей сълзи
с молба висока и гореща!
И негов чистий глас стигна
там до всесилно провиденье:
видя внезапно в изстъпленье,
че стаята в огън светна
и озари се от незнайно.
И как на царят Костадин,
яви се светъл кръст един,
кой греяше дотолко сяйно,
че затъмни и белий ден.
Падна там царят заслепен
и всред светлика тоз чудесен
зачу пресладък глас небесен
на ангелский подобен глас,
кой викаше във оня час:
,,Борисе! Ти си веч помазан
от Бога! Тоз кръст теб показан
за теб ще бъде верен знак,
че ще надвиеш всякой враг!
Избра го ти, с душа приемна,
затуй ще ти е помощник
през всичката ти жизън земна!
Не бой се! Бог теб мъченик
не иска никак да направи;
той пак те славен тъй остави
и мощен, та да просветиш
народ твой в светло християнство
на царство в цяло му пространство
и дирите да изличиш
на тма и идолопоклонство.
Пък ти ще да се наградиш
с безсмъртна слава от потомство!
Иди със кръст! Ще победиш!"
Тогава всичко в миг изчезна
и кръст, и глас, и светлина,
Борис със бодрост се вдъхна
от ангела, кой веч възлезна...
Със мирен и спокоен лик
той към прозорца се навожда,
видя народа с буен вик
рукнал без пряпорец, без вожда
отвън палатни твърдини
и техни зъбести стени;
видя, че тичат с бяг размирний
във тоя град велик, обширний
със шум, стрели и ножове
и с най-свирепи викове,
войник, търговец и чиновник,
Перуну всяк горещ поклонник;
чу как из купът подлуден
ечаха гласове всечути:
,,Борис да падне тоя ден
под ударите наши люти!"

С оръженосци окръжен,
с велможи малко придружен,
кои тогаз в дворец намери,
далеч от враг да потрепери,
към главните врата тръгна
обръжен кат во време бойно!
Огън в очи му кат светна,
с глас бодър, тих, с чело спокойно,
като вдигна свой кръст свещен,
казува на другари смели:
,,Бог с ангел ми яви тоз ден,
че тоз народ обезумелий,
кой ни обиколи отвръст,
ще да го покорим ний лесно
със сила тайна и чудесна
на оня, кой на тоз свят кръст
е някога за нас бил разпнат!
Бъдете мъжествени вси
в бой с царски, богови врази,
они от страх щат се прехласнат.
Напред! Отваряйте врата!"
Тогаз сганта с вик налетя
вън двора най-ожесточена
и страшен сеч се там почена,
размесен с хули, с плач и кръв!
Борис, подкрепян с ангел горен,
се бие там; всъде е пръв,
всъде е храбър, необорен!!...

...................................................

[Hatshepsut]

СОНЕТ

Към един български списател
 

Ти списател неуморний, що без спирка със перото
книги пишеш, съчиняваш драми, стихове редиш,
ако бих ти казал прямо две-три думици, каквото
същ и искрен твой приятел, щеш ли да ми се гневиш?
 
Туй, що пишеш за народа, чакай в тебе да узрее,
да те въодушеви то, па тогаз му го предай!
Че несвястно четмо прави простий още да тъпее,
а разбраний да се смее. Твойта муза туй желай?
 
Не се самооболщавай и не вярвай думи частни,
че нарядко бива автор с публика да са съгласни:
че кога се той мни гений, тя го има за кърпач!
 
В работа си бръз не бивай, че туй навик е детинский,
с почит взирай се над нея, кат художник стар атинский
в статуята си любима; тъй творец ще си, не писач!

[Hatshepsut]

СТРАДАЮЩИЙ ПЪТНИК

Ба! Не ще да падна като клас отсечен
в туй море бурливо, дето съм увлечен,
          аз не ща умра!
 
Аз напред ща бягам през вълни, през бури,
всяка пречка в път мой ще да се катури
          и не ща се спра!
 
Светските неволи, скърби нетърпими
ми живот съядат и скъсяват дни ми,
          мойте млади дни!
 
Ала аз ща тичам, та докат живея,
на съдбата люта в лице ща се смея,
          на вси и злини!
 
Що да правя друго? Нали. съм създаден,
за да бъда смазан, жален, гол и гладен,
          и нещастен роб?
 
Дето да се скитам, мене ми се чува
нещо и в тъй... зловещо, като че казува:
           ,,Тоя свят е гроб!"
 
Но в море бряг има, оазис – в пустиня,
тъй и в нашта жизън на скръбта робиня
          зра надежда аз!
 
И тъй с таз надежда, лъжна н злощадна,
сe напред ща бягам; но не ща да падна
          кат отсечен клас!