• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

21 October 2021, 10:50:04

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
14265 Posts

Шишман
5793 Posts

Panzerfaust
1023 Posts

Лина
793 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 24,149
  • Total Topics: 1,371
  • Online Today: 110
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 81
Total: 81

avatar_Hatshepsut

Последните години на Първото Българско Царство

Started by Hatshepsut, 28 September 2018, 21:29:52

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Topic keywords [SEO] историясредновековие

Hatshepsut

Последните години на Първото Българско Царство


Битолският надпис на цар Иван Владислав

За край на Първото българско царство до скоро бе прието да се счита управлението на цар Иван Владислав (1015-1018 г.). Както обобщава историкът Петър Петров, в многотомната ,,История на България на БАН" (1981 г.), ,,...през 1018 г. България за близо два века загубила политическата си независимост, при все че в продължение на много години я отстоява в упорита и героична борба." Йордан Андреев пише за Иван Владислав, че с действията си ,,само ускорил падането на България под византийска власт."

Последните дни на Първото българско царство и покоряването му от император Василий II Българоубиец се описват от византийския историк Йоан Скилица така:

,,Охрид бил столица на България, там се издигали дворците на българските царе и се съхранявали богатствата им. Като отворил съкровищниците им, императорът намерил много пари, корони с бисери, златотъкани дрехи. (...) Всичко това той изразходвал за заплата на войската."

Според друга авторитетна оценка: ,,Превземането на Охрид не означавало покоряване на България. В някои области съпротивата срещу византийските завоеватели продължавала. Последни защитници на Българското царство били Самуиловите воеводи Ивац, Елемаг и Сермон."

Но доскоро никъде не се поставял сериозен акцент върху живота и дейността на Пресиан II, наследника на Иван Владислав. Въз основа на нови данни обаче, все повече се налага мнението, че именно Пресиан II е последният български владетел преди покоряването от Византия: той е син на Иван Владислав и негов законен приемник на трона.

Ако обърнем поглед към онези смутни дни, ще забележим, че тогава като че ли историческото време за българите тече по-ускорено от друг път. В рамките на няколко десетилетия България преживява всичко: велики победи и унизителни поражения на бойното поле, от водеща сила в европейския Югоизток се свива до тесните, за амбициите и възможностите си, граници на югозападните български земи, за да изправи колосалният си ръст отново и за последно при управлението на Комитопулите.

Самата история на Комитопулите, рода на последните български владетели Самуил, Гаврил Радомир, Иван Владислав и Пресиан II, наподобява антична трагедия. Тя е покрита и със слава, и с позор. Брат убива брат си, спасеният от гибел за благодарност убива спасителя си. В същото време България под властта на тази династия овладява големи пространства в Централните Балкани, където укрепва българското присъствие, и то в един съдбоносен момент, при превзета столица Преслав и прекъсване на Крумовата династия (рода на Крум Страшни и Симеон Велики), извела България до ,,Златния век" на нейната история.
Комитопулите са интересни, разгледани в личностен план, защото в образите им е въплътена едновременно и подлост и чест, и върховен егоизъм, и крайно себеотрицание. Да вземем например Иван Владислав. Той е един ,,вулгарен убиец", по оценката на Васил Златарски. Петър Мутафчиев пък го обвинява в ,,подозрителност и вероломство". За Петър Петров убийството на Гаврил Радомир от братовчед му Иван Владислав е свидетелство за ,,покварата, обхванала и върховете на българското общество." А и как иначе? Според сведения на запознатия отблизо със събитията Йоан Скилица, Иван Владислав е единственият оставен жив от целия Аронов род. Цар Самуил наказва по жесток начин брат си Арон за предателството му, нареждайки да погине заедно с целия си род. Изтреблението на Ароновия род се извършва в местността Разметаница край днешна Дупница. Оцелява само Ароновият син Иван Владислав, за когото се застъпва братовчед му Гаврил Радомир (син на Самуил). Това се случва около 987 г. След смъртта на Самуил, когато наследникът му Гаврил Радомир поема властта, Иван Владислав убива по вероломен начин спасителя си (по време на лов), за да седне на трона му. Така като че ли Ароновият род получава закъсняло възмездие, макар и по този недостоен начин. А Иван Владислав не спира до тук. Подмамва и убива сръбския княз Иван Владимир, зет на Самуил, убива съпругата на Гаврил Радомир и ослепява сина му... Изобщо, една кървава българска история, която завършва по възможно най-трагичния начин: с падането на България под византийско владичество. Дотук с песимистичния прочит на събитията.

Редно е да се съобразим с политическите обстоятелства и нравите на времето. Както посочва Пламен Павлов:

,,Тази кървава драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род, отново свидетелства за подчертано консервативния дух сред българите в западните земи на царството (вкл. днешна Македония) – тя напомня безпощадната разправа на княз Борис–Михаил с петдесет и двата боилски рода след потушаването на антихристиянския бунт през 865 г. С други думи, в масовата екзекуция на ,,Ароновци" виждаме действието на обичайните прабългарски норми, чието влияние в югозападните земи явно било твърде силно."

И нека не забравяме все пак прочутия Битолски надпис на Иван Владислав, самодържец български. Този възпоменателен надпис е създаден в чест на Иван Владислав и българската Битолска крепост, ,,зидана и правена" от същия.

Надписът гласи: ,,Тази крепост бе направена за убежище и за спасение, и за живота на българите. (...) Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато (...)"

Видно е, че става въпрос за владетел с подчертано патриотически чувства, който се гордее, че е ,,българин по род". Надписът би трябвало да сложи край на всякакви спекулации, касаещи народностната принадлежност на Комитопулите.
Ставало е вече въпрос в историографията, че може би рода на Комитопулите (с родоначалник комит Никола, баща на Самуил) води произхода си от Армения. Това всъщност няма толкова голямо значение, след като в рода легитимират себе си като български владетели.

Интересно е да се отбележи рожденото име на наследника на Иван Владислав на българския трон – неговия син Пресиан. Помним, че Пресиан е владетел от Крумовия род, бащата на свети княз Борис Покръстител. Може би не е случайно получено това име. Има предположения, че рода на Комитопулите са най-близките родственици на Крумовата династия. И след смъртта на цар Роман именно на тях по право се пада да седнат на българския престол. Ключовият момент от възкачването на Самуил на българския престол е, че това му действие е правно аргументирано, а не е дошло само и единствено по пътя на силата.

Да кажем няколко думи и за съображенията Пресиан II да бъде считан за последен владетел на Първото българско царство. В близост до град Михаловце –Словакия, е открит надгробен надпис, принадлежащ на ,,княз Пресиян", роден през 996/997 г. и починал в 1060/1061 г. Става дума именно за наследника на трона на Иван Владислав. Тъй като този княз не се покорява на мощта на Василий II Българоубиец, а за известно време продължава съпротивата, би трябвало паметта му на български владетел да бъде почитана от поколенията.

https://bulgarkamagazine.com/

Hatshepsut

Иван Владислав срещу Гаврил Радомир през 1015 г.

Статия на проф.Пламен Павлов

В българската историческа и научно-популярна литература цар Иван Владислав (1015-1018) по правило е прицел на пристрастни и твърде сурови оценки. Още навремето големият наш историк В. Златарски характеризира този български владетел като "вулгарен убиец", а П. Мутафчиев осъди неговите "...престъпления (...), подозрителност и вероломство", които той пуснал в ход "...вместо да търси средства, за да закрепи разколебаното от толкова несполуки и нещастия съзнание на народа, да възкреси вярата в собствените му сили и да вземе мерки за отбраната на останалите още свободни български земи..."

Така Иван Владислав бе превърнат в символ на черната неблагодарност, коварството, властолюбивата посредственост и т.н. Нещо повече, върху него легна тежката сянка на възможното предателство (подсилено от примерите с баща му Арон и сина му Алусиан), склонността към съглашателство с Византия, измяната на българските интереси. В пантеона на българските владетели Иван Владислав получи "запазеното място" на най-отрицателния герой...

Едва в по-ново време В. Тъпкова-Заимова постави въпроса за ролята на Иван Владислав на обективна основа, показвайки, че личните амбиции и грехове на този наш владетел не бива да бъдат превръщани в някакъв решаващ "знаменател" пред неговата решимост и дела за отстояването на българската независимост. Неизвестният за В. Златарски и П. Мутафчиев Битолски надпис демонстрира по категоричен начин не само яркото българско самосъзнание и патриотизъм на "българския самодържец, (...) българин родом" Иван Владислав, но и предприетите от него реални мерки за отбраната на държавата. Въобще преоценката на Иван-Владиславовото царуване показва, че през последните си години Първото българско царство е имало един енергичен владетел. Неговата твърда политическа воля и смели действия за съжаление са останали недостатъчни, за да бъдат преодолени тежките проблеми, струпани през продължилата близо половин столетие унищожителна война с мощната Византийска империя.

По принцип превратът на Иван Владислав срещу неговия братовчед и някогашен спасител Гаврил Радомир спокойно се вписва в квалификациите от рода на "вулгарно убийство", "черна неблагодарност" и т.н., за които по принцип не липсват основания. Нашата цел съвсем не е да "адвокатстваме" на този български владетел след близо едно хилядолетие. Борбата за власт във всички епохи, особено пък през средновековието, е белязана с нелоялни в един или друг смисъл действия, коварство, дори престъпления. Иван Владислав би могъл и трябва да бъде осъждан в морален план и това е естествено, нормално и справедливо в чисто човешка гледна точка. Друг е въпросът обаче, че ако са липсвали сериозни причини, то нито коварството, нито жаждата за власт биха довели Иван Владислав на българския престол. Нека се опитаме да разкрием онези причини, които са мотивирали както конкретният претендент за короната, така и по-широки обществени среди да търсят промяната не само в личността начело на държавата, в случая Иван Владислав, но и да очакват от него нова, по-успешна държавна политика.

Иван Владислав бил роден най-вероятно през седемдесетте години на X в. и оцелял като по чудо при екзекуцията на Ароновото семейство, извършена по Самуилова заповед в местността Разметаница близо до дн. Дупница. Византийският хронист Йоан Скилица твърди, че на 14 юни (най-вероятно 987 г.) единственият пощаден при разправата с обвинения в измяна Арон и близките му бил Иван Владислав, макар по-късно сам да споменава и за един негов племенник. Последното може би означава, че са били избити мъжете, докато някоя сестра (?) на Иван Владислав е останала жива и е имала потомство. Тази кървава драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род, отново свидетелства за подчертано консервативния дух сред българите в западните земи на царството (вкл. днешна Македония) - тя напомня безпощадната разправа на княз Борис-Михаил с петдесет и двата боилски рода след потушаването на антихристиянския бунт през 865 г. С други думи, в масовата екзекуция на "Ароновци" виждаме действието на обичайните прабългарски норми, чието влияние в югозападните земи явно било твърде силно.

Иван Владислав едва ли се е примирил с ролята на маргинална фигура в политическия живот. Дори простият факт, че той дал на своя първороден син владетелското име "Персиан/Пресиан" (вж. и следващия очерк) представлява едно дискретно, но категорично напомняне за легитимните права върху короната от страна на "по-старшата" Аронова фамилия. До смъртта на цар Самуил (6 октомври 1014 г.) Владислав нямал реални шансове за успех. След поемането на царската власт от Гаврил Радомир (15 октомври 1014-август 1015 г.) престолонаследник станал неизвестният по име негов първи син (ослепен по заповед на Иван Владислав веднага след преврата), чрез което Самуиловият род вече наистина се превръщал в династия. Както е известно обаче, след десет месеца Иван Владислав ликвидирал своя спасител.

Как се е стигнало до свалянето на Гаврил Радомир? Независимо че обстоятелствата около този преврат са анализирани многократно, все пак ще обърнем внимание на някои важни събития през лятото на 1015 г., които остават недооценени, а понякога и неразбрани.

През пролетта-лятото на 1015 г. Василий II предприел мащабна офанзива срещу българите. Ромеите превзели важната крепост Воден (дн. Едеса, Гърция), а нейният защитник, верният Самуилов воевода Драгшан бил екзекутиран по особено жесток начин - с набиване на кол. Василий II разполагал с превъзходство в хора и тежко въоръжение, а българските сили, предвождани от кавхан Дометиан, били недостатъчни за успешен отпор. Воден и околните български земи станали обект на жестоко опустошение, част от местните българи били изселени в Беломорието, а на тяхно място в самия Воден настанени някакви "...ромеи, така наречените кондарати - хора диви и кръвожадни, безмилостни убийци и разбойници, върлуващи по пътищата". Може би става въпрос за криминални елементи, въдворени тук по силата на императорска амнистия с цел да тероризират околното българско население.

Гаврил Радомир изпратил писмо на императора, в което го молел да прекрати войната и обещавал "покорство". Василий II не се хванал на уловката, целяща печелене на време. Кавхан Дометиан бил принуден да се укрепи в стратегически важния град Мъглен. Днес Мъглен не съществува (запазено е само названието на областта, дн. в Гърция, и онова на реката Могленица), но през XI в. това българско име било носено от някоя голяма и преустроена антична крепост - може би римският град Алмопия. Мъгленската област е обградена от високи планини (Паяк с върхове над 1600 м, Нидже - над 2000 м, Кожух/Кожуф - над 2100 м) и фактически е трудна за преодоляване. Единственият достъпен път към тогавашната вътрешна област на България (Битоля, Прилеп, Охрид) е през Воден към Острово-Лерин-Битоля, приблизително там, където днес минава жп-линията от Солун за Скопие. Изходът в източна посока е през планината Паяк и високия проход Люмница към долината на Вардар. Оттам армията би могла евентуално да отстъпи на север към Струмица или Велес. Дометиан буквално бил "натикан" в "чувал". Едва ли един опитен военен, "вторият човек" в държавата, сам би изпаднал в такава ситуация - навярно преди превземането на Воден Дометиан е бил разбит от Василий II в Солунското поле - иначе той би могъл да се оттегли сравнително лесно по долината на Вардар на север. За да бъде деблокирана тази българска армия, е трябвало да започнат настъпателни действия за възвръщането на Воден или да се предприеме контраофанзива откъм намиращата се трайно в български ръце Струмица. Не станало нищо подобно, а вината за бездействието падала най-вече върху самия цар Гаврил Радомир.

За да бъде превзета силната крепост Мъглен, Василий II заповядал да бъде отклонена реката Могленица, лишавайки обсадените от вода. Крепостните стени били подкопани и "взривени" със запалването на поставен в основите им сух дървен материал. Те рухнали, а кавхан Дометиан, "архонтът на Мъгленската област" Илица, другите боляри и "немалко войници" били пленени. Тези елитни части от царската армия този път не били ослепени, избити и т.н. Българите били преселени в далечните арменски и грузински земи под византийска власт. Те са споменавани десетилетия наред, през XII в. техните потомци създали дори някакво "българско княжество" сред селджукското турско море! И досега в югоизточната част на Мала Азия има български местни имена, най-известно от които е онова на планината Булгар-даг.

Само пет дни след падането на Мъглен и пленяването на кавхана пристигнало ново писмо, този път от Иван Владислав. В него се съобщавало за убийството на Гаврил Радомир в Петриск (Петърско) и възцаряването на новия владетел. С други думи, самото убийство е станало само три-четири дни след пленяването на кавхан Дометиан и войските му! В писмото си Иван Владислав давал нови обещания за "покорство и подчинение". Този път Василий II проявил повече доверие към българските предложения, което показва, че не е изключено империята все пак "да е имала пръст" в ликвидирането на Гаврил Радомир. Сръбският "Дуклянски презвитер" (XII в.) разказва, че Василий II писал на Иван Владислав: "Защо не отмъстиш за кръвта на своя баща? Приеми от мен колкото искаш злато и сребро, сключи мир с нас и вземи царството на Самуил, който погуби твоя баща и свой брат. И ако си по-силен, убий неговия син Радомир, който сега седи на престола." Императорът уж обещавал на Иван Владислав адриатическия град-пристанище Драч, предаден му някога от Самуиловите шуреи (братята на царица Агата) и зет му Ашот.

Това полулегендарно известие вероятно отразява някакви византийски интриги, но не бива поведението на Иван Владислав да се тълкува опростенчески. Случаите на взаимна намеса във вътрешните работи между България и Византия още от VIII в. са достатъчно много, за да се правят капитални изводи от един или друг конкретен пример. Империята е имала ясна представа за вътрешните и междуличностни борби в България, за да пропусне да ги използва. Известно е също така, че и във Византия е имало свързани със Самуил ромейски аристократи. В този смисъл опитите за византийско вмешателство чрез едни или други високопоставени личности не бива да се тълкуват елементарно. Независимо от позицията на Василий II в конкретни случаи, фактите показват, че Иван Владислав, а навярно и баща му Арон, са били със съзнанието на защитници на българската държавна идея и жизнените интереси на българското царство.

Гаврил Радомир, въпреки качествата му на храбър човек и способен военачалник, значително отстъпвал "по разум", държавнически качества и авторитет на своя баща Самуил. Все пак картината е ясна - Гаврил Радомир нямал здрави позиции, а и водената от него политика не била одобрявана от цялата аристокрация и обществото. Вярно е, че положението след катастрофата при Ключ (29 юли 1014 г.) и смъртта на цар Самуил (6 октомври с.г.) било извънредно тежко. Въпреки че Гаврил Радомир успял да нанесе няколко сериозни удара на ромеите, в действията на новия владетел като че ли липсвала ясна стратегия. Случаят с катастрофата при Мъглен е достатъчно показателен. Фактът, че Гаврил Радомир бил коронясан 9 дни след смъртта на баща си не може да е случаен. Това необичайно закъснение не може да се отдаде на траура в двореца (т.нар. "деветини"), нито пък на негово отсъствието в конкретния момент, както допуска например британският византолог Стивън Рънсиман. Вероятно е имало някакви, макар и задкулисни борби около трона, претендент за който очевидно бил най-вече Иван Владислав. Изтъкваният възглед за "старшинство на рода" на Арон от някои тогавашни автори не е можел да няма своите застъпници сред българската аристокрация. Какво е било конкретното поведение на Иван Владислав до есента на 1014 г. обаче може само да се гадае. Още нещо, ако изоставим предпоставено романтичното отношение към несъмнено великия български цар Самуил, ако погледнем на събитията с максимално възможния реализъм, то следва да се запитаме дали Самуил в края на живота си все още е бил толкова безспорна фигура, както е било примерно до края на X в.?

Трябва със съжаление да се признае, че Самуиловата политика след 1000 г. като цяло била неуспешна! Днес можем да видим и приемем обективните причини за това състояние на нещата (безспорното стопанско, демографско и военностратегическо надмощие на Византия, международната изолация на България и т.н.), но дали тогавашните българи са смятали така?! При всичките си заслуги, трябва да се признае, че цар Самуил е допускал и редица грешки, някои от които с тежки последици. Най-характерните примери са назначаването на царския зет Ашот Таронит за български наместник в Драч; лекомисленото "повторение" край Вардар при Скопие на Сперхейския "синдром" (необезопасяването на военния лагер поради пълноводна река) - през 1003 г.; неуспешната офанзива към Солун през 1009 г., а дори и допуснатата липса на защита на българския тил в района на Беласица при Ключ през злополучната 1014 г. Независимо от едни или други обстоятелства, външната политика на Самуил вероятно също не е била приемана за безспорна. България така и не успяла да намери надежден съюзник срещу Византия, за което разбира се има сериозни причини. Контактите с немския император Отон, може би и с папския Рим, не дават резултат. Същото може да се каже и за евентуалните връзки с египетските араби, а династичният съюз с маджарите директно се провалил. Неизвестно защо чак до управлението на Иван Владислав не били потърсени контакти (поне няма данни за активност в това отношение) със старите степни съюзници, печенезите. Не на последно място, с горчивина трябва да признаем, че за продължилата десетилетия братоубийствената вражда между "Самуиловци" и "Ароновци", чиито сетнини могат да се забележат във въстанието на Петър Делян, а даже и в онова на Георги Войтех (1072-1073), вина все пак има и самият Самуил.

От друга страна, очевидно не цялото българско аристократично съсловие било съгласно с обвиненията в измяна към Арон. Несъмнено имало хора, които са отдавали кървавото братоубийство на властолюбието на Самуил, престъпил по този начин традиционното старшинство на по-големия си брат и потомците му. Естествено, имало е и твърдения в обратен смисъл, но разногласия положително са съществували. Показателни са думите на Йоан Зонара, който пише: "Арон бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите - разказва се и едното, и другото..." Тлеейки години наред, тези разногласия изведнъж пламват с нова сила през 1014-1015 г.

Вярно е, че дори и в началото на XIII в. името на великия цар било "...и до днес в устата на българите", както пише солунчанинът Йоан Ставракий; че, ако може така да се изразим, "в негова чест" и отмъщавайки за византийските злини против българите на Самуил, друг велик български владетел, търновският цар Калоян (1197-1207), се представял като "Ромеоубиец". Това обаче не означава автоматично, че отношението към Самуил и Гаврил Радомир конкретно през 1014-1015 г. е било абсолютно същото. За българите през XI-XII в. и времето на "светия цар Петър" (927-969) било символ на ниски данъци, благополучие, "ситост и изобилие във всичко" (Български апокрифен летопис от началните десетилетия на XII в.), макар съвременникът презвитер Козма да го определя образно като "дни на ратни беди", социална нестабилност, богомилска пропаганда, стопански трудности. С други думи, през краткото си царуване наред със собствените си недостатъци Гаврил Радомир е бил орисан да поеме и пасивите от една енергична, борбена и самооттвержена, но в глобален план, за съжаление, неуспешна политика. И то в продължение на цели петнадесет години! Дори и нашата съвременност дава достатъчно много примери колко бързо и понякога немотивирано се менят обществените нагласи и очаквания, колко силна е връзката между общественото мнение и т.нар. "субективен фактор", най-вече на отношението към управляващите. Какво остава за средновековието с присъщата му харизматизация (и нейното отрицание) спрямо владетеля, неговия престолонаследник, семейство, династия и т.н.

Византийските автори Йоан Скилица и Йоан Ставракий (в едно от "Чудесата на св. Димитър Солунски") са категорични, че Гаврил Радомир бил убит по време на лов. Организираният от владетеля лов (в него, ако се вярва на "Чудото", българските селяни от околността били насила заставени да гонят дивеча!), както и да тълкуваме изворите, най-малко е подхождал на конкретната военнополитическа ситуация... Във времето, в което основни сили на българската войска (и без това чувствително оредяла и обезкуражена след зверското ослепяване на онези четиринадесет или петнадесет хиляди войници при Ключ година по-рано!) били блокирани в Мъглен, храбрият воин Гаврил Радомир се е занимавал... с лов! При това тези елитни части били командвани от втория човек в държавата, кавхан Дометиан, което също би трябвало да ангажира пряко владетеля с контрадействия против Василий II. Нищо подобно! - в район, който съвсем не бил далече от театъра на бойните действия, Гаврил Радомир се отдал на ловната си страст, което го е характеризирало, поне в конкретния исторически момент, като лекомислен и безотговорен човек и държавник.

Няма спор, че при подобно поведение на Самуиловия син идеята за преврат спечелила достатъчно много привърженици. Сред тях безспорно важна роля е играел Богдан - "топархът на вътрешните крепости", т.е. тогавашният български ичиргу-боил. Доколкото ичиргу-боилът е изпълнявал функциите на "вътрешен" боил на владетеля, своего рода пръв министър, вероятно именно Богдан бил "двигателят" на преврата. От друга страна, пленяването на Дометиан лишило Гаврил Радомир от най-сигурната му опора и премахнало една сериозна бариера пред Иван Владислав в пътя му към престола. "Родът на Кавханите" оставал верен на Самуиловите потомци и по-късно. Оттук нататък, както изглежда, наред с конфликта между "Самуиловци" и "Ароновци" се е появил и друг - между двете най-важни институции в държавата (вероятно и между съответните родове), тези на кавхана и ичиргу-боила.

Нека се върнем към събитията веднага след възцаряването на Иван Владислав. Първото писмо на новия български владетел до Василий II имало известен ефект - императорът веднага му отвърнал със "златопечатно писмо", чието съдържание е неизвестно. След още няколко дни пристигнали писмени клетви от страна на владетеля и българската висша знат, в които се твърдяло, че българските знатни са готови да станат императорски поданици. С други думи, Иван Владислав спешно свикал някакво съвещание (аристократичен събор?), където са били обмисляни всички тези въпроси. Както излиза от разказа на Скилица, самостоятелно (без непременна връзка с горната инициатива?) при Василий II се явил и новият български кавхан Теодор, брат на пленения Дометиан. Поведението на кавхана било твърде странно - от една страна, той заявил, че предложенията на българския владетел и болярите му са "лъжовни", а от друга - обещал на Василий II да премахне Иван Владислав (!), като това трябвало да бъде извършено от един подкупен за целта верен Владиславов "слуга". Обаче когато се връщали назад, "слугата" убил не Иван Владислав, а самия Теодор... Най-лесното е да обявим за "предател" кавхан Теодор, а и ("или", пък може и едновременно!) Иван Владислав, болярите и т.н. - тези квалификации обаче не ни помагат особено, а и едва ли са верни. Просто борещите се български групировки търсели различни начини, за да забавят действията на Василий II и да печелят така нужното за организирането на по-успешна съпротива време. Тези опити обаче не само не били съгласувани, а напротив - съпътствани от безпощадна и безскрупулна борба, достигаща до самоунищожение... Колкото и странно да изглежда, след преврата на Иван Владислав България като че ли вече е нямала кавхан! Отсъствието, принизяването или изолацията на втората по ранг традиционна институция в държавата, такава поне от времето на хан Крум (802-814), също свидетелства за проблемите в държавния апарат и средите на болярството.

Казаното дотук свидетелства за жестоката вътрешна борба в българския лагер, която не би трябвало само да се "кичи" с използваните в повечето научни изследвания, публицистични статии, исторически романи и т.н. "етикети" от рода на "предателство", "византийско коварство" и т.н., но и сериозно да се анализира. Все пак, през 1015 г. поради едни или други причини значими среди в болярството (вкл. заслужили и влиятелни личности като Кракра Пернишки, ичиргу-боилът Богдан, Драгомъж от Струмица, Ивац, Димитър "Полемарх", Николица, Елемаг, Гавра и др., чиито имена узнаваме най-вече за злощастната 1018 г., а понякога и във връзка с още по-късни събития) са подкрепили именно Иван Владислав! По всичко изглежда, че по своите качества синът на Арон (около чиято екзекуция също не е имало единодушие!) значително е превъзхождал Гаврил Радомир. Наред с личните си недостатъци Радомир е "поел пасивите", едни или други, и на своя баща цар Самуил. Това показва, че превратът от лятото на 1015 г. се дължи не само на личните амбиции на Иван Владислав, но на далеч по-сложни обстоятелства в сравнение с онези, които обикновено "извиква" в съзнанието ни името на този български владетел.

https://liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/ivan.htm

Hatshepsut

От нашата Download-секция може да свалите книгата на проф.Пламен Павлов "Залезът на Първото българско царство (1015–1018)":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=753

Hatshepsut

Кой е последният престолонаследник на Първото българско царство


Hatshepsut

Битката при Ключ – митове и легенди

Битката при Ключ (29.VII.1014г.) е една от най-трагичните страници в нашата средновековна история. Освен понесеното поражение, българите, пленени от ромеите в хода на сражението в последствие са ослепени. Този варварски акт остава в съзнанието не само на тогавашните българи, но и на останалите съвременници от епохата. Византийските хроники, писани векове по-късно продължават да го изтъкват като ключов момент от борбата между двамата най-страховити мъже в тогавашна Европа – Василий II и Самуил.

В продължение на няколко поколения, българската историография се занимава с битката при Ключ (наричана и Беласишка битка или битка при Клидион), като в голямата си част изследванията на нашите историци са единодушни както за хода на сражението, така и за понесените от българите загуби. Историята обаче има свойството да не е записана в камъка за разлика от изворите, на които науката се основава. Нуждата от преразглеждане и преосмисляне на средновековната ни история налага дори уж аксиоматични събития, като разигралите се в края на м. юли, 1014 г., да бъдат преосмислени и преразгледани.

Първата и най-важна забележка, която трябва да се направи, е че Ключ не е самостоятелна битка, а е част от цялостна кампания, която спокойно може да се нарече Беласишка кампания от 1014 г. За да се разбере хода на конкретното сражение, то задължително трябва да се постави в контекста на кампанията. И така, кои са противниковите страни:

Византия:

Византийските войски, действащи на Беласишкия театър се командват лично от император Василий II (976-1025г.). Забележителен войн и безкомпромисен владетел, василевсът съчетава в себе си повечето качества, които византийците поставят в графата ,,идеален владетел". Той е безскрупулен, целеустремен, безпрекословен и амбициозен. Василий е интелигентен, пресметлив и хладнокръвен. Опитва се (и успява) да не повтаря грешките си. Търпелив е и е прецизен и предпочита да разрешава проблемите си с педантична последователност. Около себе си събира клика от верни и талантливи мъже, които се издигат най-вече на базата на своите качества. Част от тях го придружават по време на похода срещу България, като основните имена, които изпъкват са стратезите на Филипопол – Никифор Ксифий и на Тесалоники (Солун) – Теофилакт Вотаниат. Двамата са калени в битки ветеран, чиято вярност към императора не подлежи на съмнение.

Армията, която Василий води със себе си е значителна. В нея участват както част от редовната войска (тагмата), така и подбрани отреди от балканските провинциални войски (темата). Нейната численост може да се установи само частично. На базата на косвени данни, може да се предположи, че Василий събира около 15 000 войници от редовните сили, подсилени с още ок. 10 000 души от темите Тракия, Македония и Стримон. Отделно, Теофилакт Вотаниат командва силите на тема Тесалоники, които наброяват поне 4 000 души. Общо, византийските сили, ангажирани за кампанията са около 30 000 души – една от най-големите армии, организирани от ромеите срещу България.

Целта на византийците е да проникнат по долината на р. Струма, да завият на запад по поречието на Струмешница и да навлязат в долината на Вардар, с евентуална цел Скопие. Същевременно, силите на Вотаниант би следвало да се придвижат от юг и да се съединят с основната армия, притискайки българските сили във фланг. Най-просто казано, Василий разчита да приложи тактиката на чука и наковалнята и да смаже колкото се може по-голяма част от силите на Самуил.

България:

Българската държава е изтощена след четири десетилетия на непрекъсната борба с Византия. Ресурсите на Самуил са на изчерпване. През 90-те години на XI век, българите са успели да постигнат максимума на своите възможности – възвръщане на Мизия, успешни нашествия в Тракия, Елада и Пелопонес, експанзия в Сърбия, Албания и Босна. Въпреки това, тези усилия не са достатъчни. Византийската военна машина продължава да мобилизира ресурси с постоянство и мащаб, непосилен за България. Въпреки това Самуил няма намерение да се отказва. Подобно на Василий, Самуил също е безкомпромисен, целеустремен и упорит. Царят е опитен воин и макар да не е брилянтен стратег, то не отстъпва по талант на повечето си византийски опоненти. В допълнение, българите имат още един изключително талантлив пълководец в своите редици – престолонаследникът Гаврил Радомир. Самуил може да разчита и на други верни воини, с които се е сражавал рамо до рамо в продължение на десетилетия. Основната разлика между българския лагер и ромейския не е таланта на командирите, а размера на военните ресурси, които имат на разположение.

До този момент, българската историография оценява размера на българската армия в рамките на Беласишката кампания на поне 15 000 на базата на текста на Йоан Скилица, в който се упоменава, че именно това е броя на пленените и ослепени българи. Историкът доц. Георги Николов стига до оценката за общо 45 000 души армия, докато американецът проф. Уорън Тредголд смята, че общо Самуил разполага с 33 000 войници, от които само 15 000 са концентрирани около Струмица. Действителността е коренно различна. Както изтъква британецът проф. Пол Стивънсън, текстът на Йоан Скилица най-вероятно се базира на доклад, изпратен от действащата армия до Константинопол след битката при Ключ. В действителност, размерът на българската армия не може да се установи на база изворите. Може, обаче, да се уточни на база на археологията. Руският историк проф. Г. Атанасов предлага проста и ефикасна схема за изчисляване на размера на една армия на базата на капацитета на крепостта, в която тя се събира.  Накратко, на всеки 10 000 кв. метра площ се полагат по 1 600 войници, които могат да бъдат разположени ефективно в крепостта. На базата на тази схема следва изчисление на обема на Самуиловата армия на базата на укрепленията, които тя заема. Основните сили на българите са разположени в крепостта Струмица. Основният преден отряд е разположен в полевото укрепление (дема) в пролома край село Ключ, където се води и битката. Отделно от тях в Беласица има още няколко подобни, но най-вероятно по-малки деми, които охраняват южните подстъпи към основните български позиции. Отделно в Мелник е оставен гарнизон, който да попречи на византийците да проникнат на север по р. Струма или да получат подкрепления през Средец. На базата на площта на тези укрепления, българската армия може да бъде изчислена на до 4 000 души, разположени в Струмица (основно кавалерия), ок. 1 200 души при с. Ключ и още ок. 2-3000 души на позиции из Беласица. В Мелник гарнизона наброява ок. 500 души. Отделно от тях, един кавалерийски отряд, начело с Давид Несторица е изпратен към Солун да забави настъплението на Теофилакт Вотаниат. Така, общо силите, които Самуил съсредоточава на Беласишкия фронт са не повече от 10 000 души или три пъти по-малко от византийските сили.

Стратегията на Самуил е проста – той разполага опорни отряди на важни позиции около Беласица, с идеята да преградят с помощта на укрепления основните пътища за настъпление на византийците. Основната ударна сила на българите е концентрирана в Струмица – крепостта, от която най-бързо може да се достигне до всяка възможна част на фронта и да се нанесе удар на византийците. Българският цар разчита, че неизгодният терен ще позволи на предните му отряди да задържат ромейските сили достатъчно, че останалите български части да се концентрират и да нанесат флангови удари срещу силите на Василий. Проблемът е, че не е 100% сигурно от къде точно ще дойдат византийците. Трябва да отдадем заслуженото на самуиловия нюх – той разполага най-силния си отряд при Ключ и именно от там идват ромеите. Остава само отрядът  да задържи силите на Василий достатъчно дълго, че останалите български части да успеят да се прегрупират и да контраатакуват.

Кампанията:

Византийците предприемат настъпление през лятото на 1014 г. В средата на м. юли силите им наближават долината на р. Струма. По същото време Теофилакт Вотаниат концентрира силите си за пресрещане на Давид Несторица. По времето, когато отрядите на Василий достигат до Ключ, силите на Несторица вече са победени и изтласкани на север. Вотаниат напредва с войските си в долината между р. Вардар и р. Струма. Василий заема позиция на 27 юли и предприема поредица от атаки срещу българския отряд, укрепен на демата край Ключ. Българите отбиват всички вражески пристъпи и им нанасят сериозни поражения.  Към този момент Самуил би следвало да се задейства и да прехвърли силите си в контранастъпление. Неуспехът на Несторица обаче проваля намеренията му – ако изтегли силите си от поречието на Вардар Вотаниат би могъл да излезе в тил на българите и да ги затвори в капан между себе си и основните византийски сили. Междувременно, българите вероятно научават за сериозните проблеми със снабдяването в ромейския лагер. Голямата армия на Василий се нуждае от значителни количества припаси, които обаче са трудни за подсигуряване, особено с оглед на факта че пътя към Средец се контролира от българския отряд в Мелник. Ромеите все още не са завладели и крепостите в самата Беласица, което оставя тила им оголен. Както отбелязва Скилица, Василий е на път да заповяда отстъпление, когато Никифор Ксифий открива път през планината, локализиран от негови разузнавачи. По подобие на битката при Термопилите, Ксифий лично повежда силен отряд в обходна маневра и на 29-ти юли излиза в тила на българите. Този ход е съчетан с фронтална атака на основните византийски сили, което води до логична паника и безредие сред българите, които бързат да се изтеглят от демата за да не попаднат в обкръжение.


Първи етап от настъплението на византийците

Самуил е известен за случващото се и повежда своята кавалерия в отчаяна атака, която има за цел да спаси отряда при Ключ и евентуално да разбие ромеите в теснините, където численото им превъзходство няма да има такова значение. Опитът му се проваля – Ксифий разгръща силите си ефективно и прецизно, а Василий правилно пришпорва основните части напред, с което на практика концентрира достатъчно кавалерийскич асти и стрелци в предните линии за да отблъсне атаката на Самуил и Гаврил Радомир, да разбие българския устрем и да контраатакува. Самуил, който макар и на около 70 се бие в първите редици е спасен на косъм от сина си и се изтегля към Струмица, а след това и към Прилеп. Гаврил Радомир е хладнокръвният ум, който спасява българите от тотален колапс. Той навреме заповядва изтегляне на българските части, които се прегрупират за отбрана в Струмица. Самият престолонаследник не се затваря в крепостта, а се отправя към Беласица, с идеята да прегрупира разположените там сили и да тормози византийския тил.

В ръцете на византийците попада голям брой български пленници. Известието от битката, за което Скилица използва израза ,,казват че,,, гласи че са 15 000 души (или 14 000 според Кекавмен). В действителност числото е десет пъти по-малко – ок. 1 400-1 500 души, пленени най-вече от силите на демата край Ключ и част от войниците, които Самуил вкарва в битката за да се опита да пробие ромейския обръч. Тук е важно да се припомни, че тези ок. 1 500 души са всъщност ок. 1/6 от действащата българска армия – т.е. огромно число не само за тогавашната ситуация, но и за епохата като цяло, тъй като обикновено жертвите в големите сражения са от порядъка на няколко стотин.

След първоначалния успех, Василий прегрупира силите си и обсажда Струмица. Действията на Радомир се оказват навременни – в града все още има поне 3 000 души които да го бранят – напълно достатъчно с оглед размерите на крепостта. Това се доказва и от неспособността на ромеите да завземат града. Междувременно, Гаврил Радомир успява да консолидира силите си в Беласица – ок. 3 000 души. Какъв да бъде следващият му ход? Атака срещу силите на Василий би била чисто самоубийство. По същото време, към войските на василевса се присъединяват частите на Теофилакт Вотаниат, които напредват по поречието на Струма и достигат основните сили на императора. Обсадата на Струмица се проточва и Василий решава да се изтегли към Солун с цел подсигуряване на достатъчно продоволствие за армията. Той изпраща Вотаниат по поречието на Вардар със задачата да разчисти останалите български укрепления там. В този момент, Гаврил Радомир избира да нападне врага, който може да победи.

Силите на Вотаниат са пропуснати да преминат безпрепятствено през първите деми по течението на Вардар, когато ромеите почти достигат равнините северно от Тесалоники, българите нанасят своя удар. При Гевгели (по изследвания на Д. Ангелов и Б. Чолпанов), българите атакуват ромеите от двете страни, използвайки един тесен участък, през който пътят и реката минават през пролом, дълъг няколко километра. Българите засипват ромейските войски със стрели и камъни и избиват повечето от тях (поне 3 000), в това число и самия Теофилакт Вотаниат.


Втори етап от действията на византийската армия

Новината за гибелта на един от най-близките му съратници разярява Василий II и той заповядва всички български пленници да бъдат превърнати в пример за назидание. Вместо просто да ги избие, Василий избира по-жестоката стъпка – да ги ослепи и така да превърне трагедията им в психологическо оръжие срещу българите. Около 1 500 души са ослепени по заповед на императора, а трагедията им се превръща в трагедия на целия народ. В онази епоха, когато семействата са многочислени, осакатяването на един човек не оказва влияние на един-двама, а на 10 -20 души. Ослепени са 1 500, но ще страдат 30 000 – братя, сестри, жени, деца, родители. Безскрупулен ход, който постига целта си. Самуил – около 70 годишен човек- напреднала за онова време възраст е покрусен да види хора, с които се е сражавал рамо до рамо години наред осакатени. Хронистите са единодушни че гледката е причината за получения от него инфаркт и смъртта му. всъщност, колкото и цинично да звучи, не загубата на 1 500 войници, а смъртта на царят-войн е най-тежкото поражение, което тогава Василий нанася на България  и което в крайна сметка ще доведе до гибелта на царството. Обезсърчен от разгрома на Вотаниат и притеснен от затруднената логистика, Василий се изтегля на изток и достига Мелник. Града е обсаден и в крайна сметка се предава, но това е и единствената значителна придобивка на ромеите в хода на кампанията. Българският цар е мъртъв, но армията му в основни линии остава цяла. Нещо повече, българските загуби в хода на кампанията са около два пъти по-малки от византийските. Разликата е, че  Василий може да си позволи да загуби 3 000 души, а за българската армия всяка загубена стотна е непрежалима.

Оценката за Беласишката кампания може да бъде само една – тактическа победа за българите, които успяват с три пъти по-малобройни сили да отразят нахлуването на византийските сили, да разбият ок. 1/5 от армията на Василий и да погубят един от най-талантливите му пълководци. От стратегическа гледна точка обаче кампанията е категорична победа за Византия. Макар Вотаниат да е ценен, той е заменим. Василий II все още си има Никифор Ксифий, да не говорим за брилянтният Никифор Уран. Самуил, от друга страна, се оказва незаменим. Гаврил Радомир е безспорно чудесен войн и храбър водач, но той не притежава харизмата на баща му, която е служела като спойка между разнородните фракции в българския двор. Това си проличава по трагичния край на Радомир и събитията, развили се при управлението на Йоан Владислав. Отделно то това, завземането на Мелник подсигурява ключовия път от Средец към Тесалоники, с което Византия окончателно затваря възможностите на България за възстановяване на своето присъствие източно от р. Струма. Както показват нахлуванията в източна посока от 1015 г., Българите нямат сили за по-дълготрайно възвръщане на изгубените позиции.

Битката при Ключ в никакъв случай не е решаваща сама по себе си. тя обаче е важна в контекста на цялостната Беласишка кампания. Кампанията, от своя страна, се оказва решаваща в дългосрочен план, без да има реални краткосрочни последици.

Източници:

Йоан Скилица в ГИБИ, том VI

Кекавмен в ГИБИ, том VII

Ангелов, Д. и Чолпанов, Б – Българска военна история през Средновековието (X-XV век)

Treadgold, W. – Byzantium and its Army 281-1025

Stephenson, P. – The legend of Basil the Bulgar-slayer

https://historyofwars.net/2018/12/04/battleofklyuch/