• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

18 October 2021, 08:20:19

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
14227 Posts

Шишман
5793 Posts

Panzerfaust
1021 Posts

Лина
793 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 24,107
  • Total Topics: 1,370
  • Online Today: 53
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 19
Total: 19

avatar_Hatshepsut

Традиционни български занаяти

Started by Hatshepsut, 05 August 2018, 09:24:24

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Бусинска керамика

,,Бащина земя не се продава..." С тези думи майсторът-грънчар от с. Бусинци Петър Гигов отказва да продаде своята колекция от глинени съдове. И когато казва ,,бащина земя" той има предвид не само родно място, а и ,,вълшебната" пръст, върху която е построено селото, и от която десетилетия наред се изработват уникални с цветовете и формите си глинени съдове. В своята книга ,,Пътувания по България" (1899 г.) Константин Иречек описва Бусинци като ,,център на особена грънчарска индустрия, която изработва зелено гледжосани съдове, по форма и орнаментика съвършено старинни."
През Възраждането Бусинци е значим център на традиционното грънчарство. Бусинските грънчари изработват над 100 вида съдове – паници, гювечи, делви, стомни, бъклици, ръкатки, крондири. Характерна особеност за всички тях е оцветяването в зелено и жълто. А относно формата им, не е никак трудно да се намерят аналози в античната керамика, особено когато става дума за биконичните гърнета и амфороподобните делви.
Днес във фондовете на РИМ – Перник се съхраняват над 1300 оригинални съда, създадени от Бусинската керамична школа. Емблематични за тази керамика са оканичетата, гевреците, крондирите и ръкатките.
Оканичетата представляват ритуални съдове за вино или ракия, украсени с пластични фигури. Използват се по конкретен повод – канене (окане) на кумове и гости за сватба.
Ръкатката (рукатка) е съд, който се използва за носене на храна. Особено функционален е, когато с него се носи храна на нивата, защото формата му позволява на една ръка да се ,,нанижат" 2-3 ръкатки.
Изключително впечатляващи са крондирите. За първото промишлено-земеделско изложение в Пловдив (1892 г.) бусинският майстор Константин Кожухаров изработва колекция от крондири във формата на човешки фигури. Именно с приходите от продажбата на тези съдове е построена къщата, по чиято фасада са поставени пъстри бусински съдове. Години по-късно синът на майстора – Петър Гигов, продължава и усъвършенства изработването на крондири, които омагьосват с деликатните си форми и с уникалното преливане на ,,бусинските" окраски – жълто и зелено.
С името на Петър Гигов се свързва и друга емблема на местната керамика – бъклицата-геврек. В горната си част тя има малък отвор, който позволява да се носи окачена на пояса.
Когато става дума за майсторството на бусинските грънчари, не можем да отминем и ,,дяволската" стомна. Тя е изработена по такъв начин, че може да се пие само от един чучур. Ако пиещият не го уцели, течността го облива.

Текст: Десислава Миланова, РИМ-Перник














Hatshepsut

23 July 2021, 06:45:59 #46 Last Edit: 25 July 2021, 22:00:29 by Hatshepsut
Разлог. Занаяти

Филмът "Разлог. Занаяти" е част от проекта ,,Изследване на спецификата и богатството на национални костюми от Разложкия край, в светлината на културното многообразие". В него уредникът на Исторически музей - Разлог разказва за занаятите в миналото в този край, за символиката и древното знание, закодирано в глинените съдове, създавани от майсторите от Разлога.




Разложка везба

Филмът "Разложка везба" ще ви срещне с една от майсторките на везбата в Разлог - Елена Рачева, която показва своите умения и разказва за характерното за района везбено изкуство като техники, орнаментики, за своите знанията от жените в рода й.


Hatshepsut

По следите на българските занаяти: Станко Киров – един от малцината, които изработват изделия от ракита


Майстор Станко Киров

Днес рубриката ,,По следите на българските занаяти" ни отвежда в град Българово, разположен на около 20 километра северозападно от Бургас. Влизаме в населеното място, за да открием работилницата на Станко Киров – един от малцината останали майстори в България, които изработват изделия от ракита и пазят тайните на този занаят живи.

Минути след табелата с името на селището се озоваваме на уреченото място и ни посреща самият той – усмихнат, приветлив и нетърпелив да ни разкаже повече за това, което прави. Кани ни да влезем на мястото, на което минава работният му ден и се озоваваме в пространство, което изглежда пази историята на един дълъг професионален път.

Работилницата носи едновременно две усещания – на спокойствието и хаоса на твореца. Навсякъде са разположени машини, които не сме виждали до този момент, а на централно място са поставени снопове с върбови пръчки, които са основният материал, с който си служи майсторът. Има най-различни видове инструменти и едно красиво коте, което се появи и сякаш идеално се вписа в удивителния пейзаж.

Силно впечатлени сме от снопите с пръчки, които се придобиват от ракита (вид храстовидна върба – бел.ред). Станко обясни, че растенията се подрязват всяка година – през септември или октомври, когато паднат листата им. После се изсушават по естествен начин, като важното условие е да бъде топла есента:

,,Не се използват машини. Ако валят дъждове, снопите се нареждат под някой навес и отново съхнат естествено."

,,При мен няма отпадък, аз изразходвам всичко, дори и най-малките остатъчни пръчици. Последно си купих 500 килограма, но още не съм използвал и 100 от тях.

Технологията на работа с ракита изисква когато започнеш нещо, да го довършиш. Няма как днес да започна, а след 2 часа или на следващия ден да кажа, че не ми се работи. В работилницата ми винаги звучи музика. Понякога я оставям дори през нощта, когато ме няма."

Хората, които отглеждат това важно за работата му растение обаче също са изчезващ вид. Някога имало много земеделци, които засаждали по 30-40 декара. Днес са двама – един в област Шумен и един в област Стара Загора.




Станко Киров - един от малцината, които изработват изделия от ракита (Видео 2)

Станко Киров изтъкна, че с годините се е научил да подбира момента, в който да започне да твори даден продукт. Първоначално обмисля как ще процедира, а после се води от вътрешното си усещане.

,,Има неща, които могат да се направят за един ден, но преди това съм ги мислил цяла зима."

Той няма спомен да е отказвал поръчки, освен ако не е бил пристискан от времето. Вярва, че всеки продукт може да бъде изработен и му е интересно да изпробва и доказва възможностите си. Получава запитвания както от хора от цяла България, така и от чужбина.

Майсторът разказва, а ние се усмихваме. Уж се намираме само на броени минути от големия град, уж това е само началото на разговора ни, а сякаш попаднахме в друго време. И станахме още по-любопитни. Като малки деца, които нямат търпение да зададат въпросите си, които стават все повече. Нетърпеливи, защото срещу нас стои сънародник, който има златни ръце, а в главата си съхранява цяла енциклопедия от знания.


Станко Киров - един от малцината, които изработват изделия от ракита (Видео 3)

Едновременно с това мъжът не вярва, че занаят се краде и не се бои, че някой ще вземе от него. Напротив. Станко Киров мечтае да има и други личности, на които да предаде това, което е научил, за да не изчезне и този занаят в страната.

Огромният му опит показва една едновременна тиха увереност и скромност. Нашият домакин твърди, че се чувства неудобно, когато някой му каже, че е майстор, просто защото е наясно, че знае много, но и има още много какво да научи.

,,Моята цел не е да направя себе си популярен, имам достатъчно поръчки. Дори нямам готови продукти, които да продавам, защото не ми остава време да изработвам такива. Но искам обществото да знае, че съществува такъв занаят и той да се запази, а не след време да се изучава като нещо, което  вече е изгубено."

Киров коментира, че попрището му не е разпознаваемо. По негово мнение би имало интерес към професията, ако хората я познаваха по-добре, а думите си потвърди с пример.

Той преподавал на деца в училище по специална програма. Накрая предвидените часове свършили, но младежите искали да продължат да се потапят в занаята. Било им неочаквано интересно. Повече отколкото дори майсторът можел да предположи, че ще им бъде, преди да започнат.


Станко Киров - един от малцината, които изработват изделия от ракита (Видео 4)

Киров изтъкна, че една занаятчиите са хората, с които се гордее всяка една нация. Свикнали са обаче всеки сам да решава проблемите си и това може би е причина много личности да искат, но да не се наемат да се занимават със занаят. На финала на нашия разговор майсторът си пожела две неща:

,,Това интервю да привлече поне един човек, който да се заинтересува и да пожелае да се обучи на неговия занаят. Това би бил голям успех. ,,

,,Името на Българово да се свързва с ракитата."


Станко Киров - един от малцината, които изработват изделия от ракита (Видео 1)

https://www.iskra.bg/po-sledite-na-balgarskite-zanayati-stanko-kirov-edin-ot-maltsinata-koito-izrabotvat-izdelia-ot-rakita/
Informative Informative x 1 View List

Лина

Много хубав и доходоносен занаят, всъщност който го научи гладен няма да остане :warn: . Даже добре ще печели. Мебелните магазини задължително зареждат ментета на този вид мебели, дето хич не са по-евтини от оригиналните, разни PVC ратани защото се търсят много.

Hatshepsut

05 September 2021, 06:56:01 #49 Last Edit: 05 September 2021, 06:57:54 by Hatshepsut
По следите на българските занаяти: Иван Гърбача – пазителят на терзийския занаят


Иван Тонев – Гърбача

,,Ший, пей, пори, плачи!"
Девиз на терзиите

Днешният ни гост ме кара да се чувствам сякаш съм "Алиса в страната на чудесата". Обаче се казвам Гергана, държавата е България, чудесата тук са реалистични, а той – реална личност.

Сигурна съм, че ще въвлече и Вас в усещането за вълшебство. Преди да Ви го представя обаче, моля да го посрещнем с аплодисменти! Силни и бурни.

Защото името му е Иван Тонев, по-известен с прякора си Гърбача и е единственият майстор, който пази жив терзийския занаят в родината ни. Или поне е единственият, който се афишира като такъв.

Още когато насрочихме ден за интервю, знаех че ми предстои да се запозная с една открояваща се личност. При срещата ни това усещане се засили, защото застанах пред човек, който притежава:

Златни ръце, знания, достатъчни за написването на поредица от енциклопедии и душа, пълна с любов към България.

Но неговата любов не е просто чувство, а грижа. Тя е двигател на промяната и на опазването на българския дух. Любов, която не принадлежи на думите, а на делата.

Защото Гърбача вижда добре света около себе си, но знае и какъв може да бъде. И действа, за да го създаде една идея по-добър за утрешния ден – според силите и възможностите си.

,,Той е Родолюбец във всеки миг от живота си!"

Майсторът има силно излъчване. Дори човек, който като мен не помни лица, няма как да не го различни. Погледът му е сериозен, но благ. Чувството му за хумор и уменията на разказвач – завладяващи, а обичта в сърцето му към родината – стопляща. Освен това оставя усещане за една категоричност – думата му на две не става.

И сякаш е готов да премине през 9 планини, за да стигне в десета, но да изпълни целта си. И както ще се разбере – неведнъж го е правил.

Дори работното му пространство носи духа му. Влезете ли – пред очите Ви ще оживее един познат, но позабравен свят. Български. От древна ютия, която признавам не разпознах като такава през автентични носии, награди и 3D модел на Хаджи Димитър, който очаква своето облекло, изработено от майстора. Най-различни материали и инструменти, които създават усещане за уют, за история, за родина.

Иван Тонев те кара да осмислиш, че реалният живот може да бъде по-интересен от приказка. И още по-впечатляващото. Не е сам. В борбата за опазване на културното ни наследство са:

Той и цяла чета хайдути

Поуки от приказката:

всеки заслужава най-доброто;
не винаги ще има кой да ти осигури най-доброто – създай си го сам;
можеш – просто ти трябва желание. И характер.
Майсторът ще ни разкаже за:

историята на терзийския занаят;
терзиите – на колко вида се делят и какъв е бил животът им;
как от  мъж работещ в застрахователна компания се е превърнал в пазител на традициите;
има ли на кого да предаде уменията си и ще продължи ли да съществува тази дейност.
Ще видите:

какви са инструментите, с които работи един терзия
Ще чуете за:

сдружението ,,Хайдути" и мисията им в разпространението и опазването на културното ни наследство;
хайдутите и техният образ в нашата страна;
нуждаем ли се от измислените герои, при положение, че в България си имаме истински;
любопитни факти, които ще запалят още повече жаждата Ви за знание.
Обещавам да бъде интересно. Приятно пътуване...

Г-н Тонев, каква е историята на терзийския занаят?

Терзийският занаят е производен на абаджийския занаят, а абаджийството е свързано с производството на вълнени платове – шаяци и аби, които са се тъкали ръчно. Още византийците хронисти споменават, че на територията на нашата страна по онова време хората са носили груби вълнени дрехи.

В периода на османското владичество по нашите земи този занаят е бил разпространен, като придобива по-голяма популярност през 20-те – 30-те години на 19-ти век и това било свързано с реформите в Османската империя. Тогава се наложили вижданията на султана по отношение на армията – да стане с чисто професионален характер. Трябвало всички да са унифицирани, с еднакви носии, което предполагало производството на огромно количество плат.

В тази връзка започнало производството на такъв, което се осъществявало предимно в планинските райони – масово в Родопите и Средна гора, Подбалкана, от двете страни на подбалканските градчета – Сопот, Карлово, Калофер и от другата страна – Габрово, Троян, Трявна. 

Абата бил плат, който тъкали жените, а абаджията търгувал и създавал дрехи от него. В началото на 19-ти век – 1800-тната година се появило и терзийството, като производен на абаджийския занаят.

Тогава започнал и вносът на по-качествени и фини платове, с които да се шият дрехи. По онова време вече се е минало от белодрешната към чернодрешната мъжка носия. Тези шивачи, които практикували занаята, започнали да се наричат терзии.

Основно занаятът се е практикувал от мъже, по простата причина, че в Османската империя по онова време българското население било 90 и повече процента селяни, които се занимавали с животновъдство и земеделие. Било практика дрехи да се шият вътре в семейството, като мъжките са се шили от жените. 

Впоследствие жените започнали да си изработват тъй наречения чийз. Като станело на 10 години момичето започвало работа по него и докато станело на 14-15-годишна възраст, в която някога се омъжвали, вече имала носия за сватбата.

Самият начин на живот тогава обаче предполагал в едно семейство да се раждат много деца, защото трябвала работна ръка за земята, която се обработвала – да можело семейството да се изхрани и нещо да останело след като платили данъците.

Домакинята се занимавала както с тях, така и с въртенето на къщата. Не и оставало време да шие. Мъжката работа от друга страна била сезонна. Например, ако един земеделец имал земя, на която е засял лозе, той се грижил за него от пролетта до късна есен, докато го обере. След това няколко месеца нямал такава натоварена работа.

За да запълнят времето си мъжете започнали да шият мъжки дрехи, но не само за себе си, а и за други. Именно тогава се появил професионалният шивач – терзията.


Автентични носии

Колко вида терзии има?

Има два вида терзии. Едните са били така наречените домошари. Ходили от село на село, от къща на къща. Появявали се при стопанина и му казвали, че ще шият дрехи, а той ако бил съгласен ги вкарвал в дома си, показвал къде ще се спи. Стопанинът им осигурявал храна, договаряли се колко ще плати за дрехите, които ще изработи терзията и строявал цялата челяд и казвал:

"На тоя потури, на тоя елек...".

И работата започвала. Като си свършил терзията дейността в тази къща, отивал в друга.

Другият вид са били така наречените дюкянджии, както в случая съм аз. Стояли в дюкяна, а клиентът ходил при тях и казвал от какво се нуждае. На обектите имало най-различни платове, гайтани и всичко свързано с производството на дрехите. Там се обучавали и бъдещите майстори, които преди да станат такива са били 3 години чираци, 2 години калфи и накрая се явявали на тестерлик – така наречения майсторски изпит, който давал позволение да се практикува занаята. 

Самата практика на обучение не е била майсторът директно да показва на чирака или калфата. Действал е на принципа на метода взаимно обучение и всичко ставало с много гледане. Затова и се казва, че занаят се краде с очите.

Например в едно помещение се събирали калфите и чираците, а първите упражнявали надзор над вторите. Чиракът сядал, а калфата му давал на върха на един аршин парче плат с гайтан, конец и игла и му казвал:

"Боди! Гайтанът да е връз плата, конецът да не са види."

Само най-амбициозните и чевръстите са ставали калфи, а после и майстори. Такива възрастни майстори като мен не е имало. Ставали на двадесет и няколко години и докато станели на двадесет и пет – двадесет и шест, само се разпореждали кой какво да прави. 

Не им е било хич лесно, интересен е бил животът. Почвали са да шият от ранни зори и продължавали до залеза на слънцето, а понякога работили и на свещи и газени лампи.


Иван Тонев – Гърбача

"Търся чирак" – това гласи табелата до вратата Ви. Има ли хора, които желаят да се учат?

По отношение на обучението имам горчив опит. Преди няколко години се опитах да привлека желаещи към занаята. Идеята ми беше да ги науча на всичко безвъзмездно. 

Дойдоха две-три момчета. Постояха – кой по два часа, кой по един ден и вечерта ми звънят по телефона:

"Майсторе, тази работа е много трудна, много бавна, не е за мен, нямам търпение."

И се отказват. Така аз си губя времето да им показвам неща, които не взимат присърце. Затова реших, че който иска да се обучава, може да се запише на платен курс. Когато човек даде нещо от себе си, има ангажираност.

Сега имам двама чирака, предвид пандемичната обстановка идват по-накъсано, пък и работят – не им е основно занимание, но ще се предаде занаятът.

С какви инструменти работи един терзия?

Инструментариума не е обемен, събира се в една чанта. Игла, с която се боде, големи и хубави терзийски ножици, за да може платовете да се режат, когато се крои. Памучен конец, аршин – сгъваем за домошарите и цял за дюкянджиите. Той е бил дълъг 64 см, делял се е на 8 рупа. Гачката е така наречената трета ръка на терзията и ютията – на по-късен етап се е гладело с ютията с въглищата, на които се е слагала жар. 


Иван Гърбача - пазителят на терзийския занаят

Каква е ролята на гайтана?

Той е съединителната част на два елемента на носията. Т.е заздравява самия шеф, където се събира. Има и декоративна функция. Нашите терзии от дефекта са направили ефект – да изглежда красиво, освен практично. Гайтана, който ползвам аз е плетен от 12 нишки и се произвежда в Габрово. Произвеждат се и в Златоград. 

Преди да станете занаятчия, сте имал съвсем различна професия. Кога и как направихте първите стъпки?

Работих в застрахователна компания. Преди 7-8 години обаче създадохме сдружението "Хайдути". Трябваше да си намеря носия, но се оказа, че не е толкова лесно, няма богат избор, а хайдутите все пак не са носили прости дрехи. Те са били хора над закона, не са се съобразявали с нищо.

Воден от егото си исках да изглеждам по-добре, да съм с по-богата носия, но се оказа, че няма кой да я изработи. Ценя ръчния труд – исках да е ръчно направена, дадох я на едно място. Оказа се шита на машина. Това разочарование извика неволята и в крайна сметка започнах да се занимавам сам.


В ателието

Кой Ви научи?

Събирах информация. Един знае как се шие гайтан, друг как се прави дадена фигура, трети нещо друго. Тези хора не са майстори, а хора по един или друг начин доближили се до занаята.

Наричат Иван Гърбача шивачът на хайдутите. ,,Хайдути" е и името на сдружението, в което има водеща роля и той. Каква дейност развиват, с какво спомагат за съхранението на историята ни, как разпалват в децата искрата за знание и защо малчуганите виждат, че българските герои са по-интересни от измислените... (Звуковия файл може да чуете на сайта)

https://www.iskra.bg/po-sledite-na-balgarskite-zanayati-ivan-garbacha-pazitelyat-na-terziyskia-zanayat/

Hatshepsut

Димо Каракехайов: Традицията на таханджийството, предавана от поколение на поколение


Димо Каракехайов от Ивайловград е трето поколение таханджия. На въпроса на Радио България, защо Ивайловград е единствената област в страната, където се отглежда сусам, 33-годишният предприемач отговори:

,,Защото Ивайловград е една от най-южните точки на България и климатът тук е много топъл. А сусамът, с който ние работим, е топлолюбиво растение и обича топлия средиземноморски климат. Сусамът не вирее в средната и северната част на страната."

,,Навремето е имало няколко таханджийници в Ивайловградска община – допълва Димо Каракехайов. Преди 1989 г. дядо ми е работил 14 години в такава работилница. Тук научава занаята. И когато след 1989 г. се  разрешава частната собственост, на дядо ми му хрумва идеята и така с баща ми построяват тази таханджийница по автентична технология и използват същите камъни, които са на повече от 100 години. Някога камъните са въртени с животинска тяга – с мулета и катъри, които са се въртели в кръг и така са задвижвали мелницата, днес вече се използва електричеството."



За производството на тахана семейството на Димо Каракехайов отглежда 500 дка сусам, а останалото количество изкупува от местни производители:



,,Сусамът е храстовидно растение, високо около 80 см-1 м. Сее се в края на май, началото на юни и най-важното условие е да има влага и да е топло, за да е благоприятно за покълването – разказва  Димо и допълва. – По-малките площи се засяват на ръка, а по-големите със сеялка. Площите не се третират с торове и пестициди, нашето производство е екологично, част от площите ни са биосертифицирани. Сусамът се прибира през септември-октомври. Прибирането е доста трудоемко. Сортът, който ние отглеждаме е с ярко жълт цвят. Събирането става на бригади, скубе се на ръка, след това правим снопи, които подреждаме изправени и оставяме на  слънце, за да изсъхнат. Шушулките пожълтяват, разпукват се и семенцата вече могат да се видят в редица. Всяко снопче се изтърсва, отвява се с едновремешните веялки, за да се изчистят листата и по-едрите боклуци. Сусамът се пълни в чували и пристига тук в таханджийницата."

Ето и как започва отглеждането на сусама в този район:

,,Произвеждаме сусамов тахан от сорта, който се е запазил през десетилетията, защото всеки производител оставя семе за следващата година. Дедите ми са дошли от Мала Азия-Коджабунар, област Бандърма в Турция и са донесли семето със себе си и благодарение на прадядовците ни, то се е запазило повече от 100 години. Яркожълтият сусам се отглежда само при нас, за разлика от вносния, бял на цвят сусам."

Производството на сусамовия тахан минава през три стъпки. Първата част е измиването със солена и чиста вода. Вторият етап е сушенето в огромна пещ. Според младия производител това е най-важната част от целия производствен процес или както казват ,,майсторлъка на занаята". Сушенето отнема около три часа и половина, а самото печене на семето трае броени минути.



Третият етап е смилането в мелницата с помощта на огромните камъни. Сортът, който се отглежда в Ивайловградско е много богат на мазнина и при стриването, без да се добавя никаква мазнина се получава течна консистенция, каша, която потича по улея. Всъщност това е таханът, който се пълни в буркани и вече е готов за консумация.



,,Сусамовият тахан е важно да се консумира, защото е много здравословен и полезен продукт – обобщава Димо. Не съдържа никакви примеси и консерванти. Пълнозърнестият тахан, който ние произвеждаме, е много полезен за стомашно-чревния тракт".



Продуктът се продава у нас и в съседните Гърция и Турция.

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101530721/dimo-karakehaiov-tradiciata-na-tahandjiistvoto-predavana-ot-pokolenie-na-pokolenie