• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

27 November 2021, 21:55:50

Login with username, password and session length

Top Posters

Theme Selector





Members
  • Total Members: 158
  • Latest: emo2475
Stats
  • Total Posts: 24,786
  • Total Topics: 1,390
  • Online Today: 233
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 183
Total: 183

avatar_Hatshepsut

Радосвета Аврамова

Started by Hatshepsut, 10 September 2018, 15:20:32

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Ще си поискам обич.
(И щастие. За теб.)


Различно е... Пътувам сам-сама.
Плашилото отдавна се отказа.
Лъвът - и той. Отказа се от страх.
Не срещнах тенекиени дървари.

Навярно са разбрали - без сърце
във тенекиените им гърди ще бъде леко.
Вървя самичка. В маково поле.
Изгубих пътя с жълтите павета.

Не знам дали наистина убих
онази лоша вещица от Изток.
Пораснала съм малко. И боли.
И всичко ми се струва по-различно.

Уж пак отивам в Изумрудения град,
макар да знам, че Оз не е вълшебник.
Навярно още вярвам в чудеса...
Или пък просто е последната надежда...

Hatshepsut

Понякога се сливам с нея...

Тази тънка, неделна Луна
е увиснала в мрежа от клони
(сякаш легнала в плетен хамак)
и наднича към мен на балкона.

Нежен бриз я полюшва полека,
тя премигва свенливо с очи
и изглежда ефирна и мека
и загадъчно нещо шепти...

Ти не знаеш какво ми разказва.
Само аз ѝ разбирам гласа.
И в очите ми бавно пролазват
две парченца неделна Луна...

Hatshepsut

Октомври

Октомври е. И всичко е различно.
Дъждът измисля нови цветове.
Луната е светулка, и кокиче,
и спомен за предишни светове.

Небето се разпада на трошици
над някакъв съвсем случаен град.
Когато вятърът сънува птици,
на хората се случват чудеса.

Но е октомври и е по-различно.
Носталгия по някакъв живот,
във който хората умеят да обичат
и още помнят думата "Любов".

Hatshepsut

Щастието е толкова лесно...

Целува залезът извивката на хълма
и облаците се обагрят във червено.
Една Луна смутено се търкулва
по дланите на пролетното време.

Не диша вятърът. Мълчи, приведен,
между цветчетата на бухналите клони.
Звездите кацат тихо по небето.
И всичко е като отключен спомен.

Мирише на събудени треви.
На дъжд от юг. На полет птичи.
Така е хубаво, че само се мълчи.
И аз обичам, и обичам, и обичам...

Hatshepsut

Безкръвно

Най-дългото очакване приключи.
На края... не се случи нищо.
Вратата ми самичка се заключи.
Не иска вече ничие завръщане.

Дали е тъжно... Тъжно е, навярно.
Но нямам сетива да го усетя.
Превърната съм в зима.
От полярните.
И айсбергите смачкаха сърцето ми.

Научих си уроците.
С отличен
взех изпита. Най-трудният си изпит -
до лудост и до смърт да го обичам
и да съм ничия.
Най-ничия от всички.

Hatshepsut

Несбъднатата обич не говори...

Аз съм във всичките онези дълги мигове,
в които дъждовете се събличат.
В пропуснатите страници на книгите.
И в кратката целувка на лъчите.

В ръцете ти, когато уморени
притварят длани и сънуват тишина.
Във капката по бузата на времето.
И в сънения поглед на Нощта.

Аз съм в прозореца на къщата отсреща.
В зениците на котката на двора.
И все мълча.
А исках да ти кажа нещо.
Несбъднатата обич не говори...

Hatshepsut

Едно сърце

Eдно сърце тупти съвсем самò
на края на студената Вселена.
То чака шепа истинска любов
и две протегнати ръце, за да го вземат.

То чака да дочуе във безкрая
на друго някое сърце гласа.
И се надява много, много тайно,
че някога се случват чудеса...

Hatshepsut

Безтегловност

Тя много дълго ще забравя да обича.
И много дълго ще си спомня теб.
Ще има куфар със надежди. За отричане.
И няколко минути. За да спре.

И после много дълго ще се връща в себе си.
За да си бъде непозната. Даже чужда.
Ще има спомени. Изрязани от вестници.
И сънища, които я събуждат.

Когато всичките ѝ думи я напуснат,
тя много дълго ще мълчи. И ще е тихо.
И много дълго в теб ще се откъсва
едно цветче... от кратки нощни стихове...

Hatshepsut

За да знам, когато ме повикаш...

Нямам име.
Имам много имена.
Затова сама не знам коя съм.
Сутрин съм отрязък от Луна,
вечер ставам статуя от пясък.

И съм малка.
Като цвят на вишна.
Вятърът ме гали с тихи пръсти.
После съм голяма. Като истина,
след която лесно се възкръсва.

Черно-бяла съм.
От филм на Чаплин.
И е тъжно, дето нямам думи.
Но съм също многоцветен разлив
в устните на твоето безумие.

И съм всичко.
По ръба на нищото.
Губя се, когато се намирам.
Ще попитам просто:
Искаш ли
ти да ми измислиш ново име?

Hatshepsut

Ако имах право на едно желание...

Есента оглуша от крясък на гларуси
и се счупи стъклото на Лятото.
Умори се зеленото. Предреши се във охра.
Заръмяха дъждовни проблясъци.

Посивя, престаряло, небето и млъкна.
Вместо макове – хризантеми.
Сиви стъпки, нагризали мокрия пясък,
Свършват там. На брега. Уморени.

Струйка дим. Изгорели листа. Безвъзвратност.
Тишина... А мъглите – разплетени.
Топъл дъх съм. Прашинка от Слънцето.
Пожелах си да стопля ръцете ти...

Hatshepsut

Помня те отдалече...

Помня те отдалече. Че отблизо болиш.
Всъщност даже не искам да помня.
Обичта си заключих зад десет врати
и посипах очите ѝ с лава и огън.

И насила повярвах, че съм забравила
твоя глас. Тишината, споделена със теб.
Обичта ми – наивница – все така се надява...
И не иска, глупачката, за секунда да спре!

Ех... да беше я взел...Че ужасно ме мъчи.
Все за теб ми говори. И не иска да спи.
Аз я чувам, макар че много здраво заключих
всички онези десет врати...

Hatshepsut

Нощем, понякога

Сънят погалва нейните очи
и тихо ѝ нашепва нежни думи.
Небето ѝ намига със звезди
и духва лунен вятър помежду им.

А някъде далеч, Накрай Света,
Той ѝ рисува слънце и лалета.
И неуморно пази Любовта
в туптящите простори на сърцето си.

Тя се усмихва в топлия си сън,
тъй както само ангелите могат.
Рояк светулки някъде навън
изписват думите "Обичам те" и "Много".

https://caribiana.blogspot.com/2020/11/blog-post_27.html

Hatshepsut

Морето няма да ме доведе до теб...

Морето няма да ме доведе до теб...
(И няма да поиска да ме пусне.)
Ще се разплаче, сигурно, като дете
и всички водорасли ще накъса.

Ще се засили към брега смълчан,
и не вълни, сълзи ще го заливат.
Окото на забравения фар
ще онемее. Сигурно завинаги.

И гларусите тъжно ще кръжат
над босите ми стъпки в пясъка.
С криле ще се опитат да държат
небето, ослепяло от неблясъци.

Морето няма да ме доведе до теб.
И няма да повярва във раздялата.
Ще се пресегне с влюбени ръце
и сигурно ще ме превърне във русалка...

Hatshepsut

Привечерия

...И потръпна брегът от прохладата
на тази предпролетна вечер.
Една лодка изопна платната си
и потегли към свойто Далече.

На небето изплува залезът
в тънка дреха от розов брокат.
Духна вятър. Звездите запалиха
малки точици светлина.

Тротоарите дишаха тежко,
уморени от дългия ден.
А Луната - една въртележка -
завъртя тишината. И мен.

Замълчах... А не ми се мълчеше.
Имах думи. Но пак замълчах.
Чаках свойто Далече-далече
и рисувах наум любовта.

Hatshepsut

Ето ме

И не веднъж в съня си си ме викал.
И не веднъж за мене си копнял.
И не веднъж луната си разпитвал
дали наистина си ме видял.

Ужасно дълго си ме търсил...
И чакал си ме цял един живот
да стъпя тихо и на пръсти
в душата ти по мраморния под,

и да прегърна тежките колони,
които си издигнал сам,
със топли длани да погаля
студът пълзящ във твоя храм.

И ето ме - пристигам във съня ти.
И ето ме - нали за мен копня?
А на луната... моля те, не вярвай.
Луната има две лица...

Hatshepsut

Нощ

Избеляват ми думите.
Изтъняват във мрака.
И просветва една тишина.
Аз стоя на ръба ѝ.
И просто те чакам.
А навън се раздипля нощта.

Опустяват площадите.
И изгряват прозорците.
Отдалече напомнят съзвездия.
Имам нужда от теб...
Две секунди за обич
са достатъчни. Колкото вечност.

Искам още веднъж
да ти кажа "Обичам те..."
После пак, после пак, после пак.
Нямам сили да бъда
все далечна и ничия.
А навън се раздипля нощта...