Защо се разпадна Югославия?

[Hatshepsut]

Защо се разпадна Югославия?

На 26 юни 1991 година избухна войната, която доведе до разпада на Югославия. Според югоносталгиците външната намеса я разруши, но всъщност разпадът беше напълно логичен резултат от дългогодишната ѝ политика.

Струваше ли си? Едно десетилетие във войни? Бягства и гонения? Не, биха казали повечето граждани на седемте бивши югославски републики, ако направите представително проучване сред тях - както сред по-старите хора, които са свидетели на онези събития, така и сред по-младото поколение, което не познава друга действителност, различна от постюгославската.

Но такава представителна извадка не съществува, както вече не съществува и югославско общество. Ако днес зададете въпроси на хората от отделните бивши югорепублики, най-вероятно ще получите коренно различни отговори. Единствено сред мнозинството от гражданите на Словения споменът за федеративната държава е малко по-неангажиращ. Преобладаващата оценка там е, че всичко е било окей, много добре дори, за някои неща трябва да съжаляваме, но в крайна сметка не беше възможно този проект да продължава. Но така ли е - наистина ли е било окей?

"Най-великият хърватин"?

След албанците в Косово почти няма "югоносталгици". Прекалено голяма травма за тях е споменът за последните 10 години от съществуването на Югославия. До края на десетилетието в Косово нямаше война, но пък властваше същински полицейски терор. За края на Югославия жалят най-вече в Сърбия, Северна Македония, Босна и Херцеговина, Черна гора и дори в една Хърватия, макар и под сурдинка или след третата бутилка бира.

В едно голямо допитване, проведено повече от 10 години след края на войната и получаването на независимост от Хърватия, огромното мнозинство от анкетираните са заявили, че смятат Йосип Броз Тито, лидера на често критикуваната Югославия, за най-великия хърватин за всички времена. Опитът тази роля да се припише на бащата на хърватската независимост от 1991 г. - Франьо Туджман - претърпя поражение.

Различията не бяха проблем

Кълновете на упадъка обаче бяха посяти отдавна. Не културните различия на народите в съюзната държава бяха проблемът - други мултинационални страни, като Индия, Швейцария или класически имигрантски страни като САЩ, са се справяли и продължават да се справят с още по-големи културни различия. Проблемът беше на друго място - в отношението към тези различия.

В "първата Югославия" от времето между двете световни войни (1918–1941) са полагани усилия те да бъдат игнорирани - различията на национална, религиозна или културна основа. Но е станало точно обратното: понеже различията е трябвало да се тушират, едно относително мнозинство - сръбското - успява да се наложи.

Съображенията на комунистите

След нападението на Хитлеристка Германия и последвалата силно етнически оцветена Гражданска война през 40-те години комунистите се заклеха да не допускат повече старите грешки. И в периода на "втората Югославия" (1943–1991) националните идентичности не само вече бяха зачитани, но и налагането на нови беше насърчавано - например македонска, бошняшка, а по-късно и ромска.

Докато националната идентичност по чисто съветски модел се разбираше само като фолклор, а за политиката отговаряше единствено Комунистическата партия, тази система функционираше. Но когато комунизмът започна да запада, а парламентарната демокрация се доказа в световен мащаб като превъзхождаща, и не на последно място след като митът за партизанската война избледня, националната принадлежност започна да придобива все по-голямо политическо значение.

Етноси вместо демокрация

В Югославия нямаше място за общи решения, тъй като винаги една народност се оказваше по-силна от останалите. Макар да се търсеше равновесие, то винаги беше нестабилно. И когато то беше застрашавано, както например в началото на 70-те години в Хърватия, Тито удряше по масата, а злосторникът биваше озаптяван.

Наследникът на Тито, който се беше доказал като много умел рефер, трябваше да е някаква успешна кръстоска от предците на различните югонароди. Но такъв не беше намерен. В осем-членния Държавен президиум, който иззе ръководната роля, чисто формално беше възможно вземането на решения с мнозинство. Но когато мнозинството налагаше дадено решение в ущърб на някой от другите народи, това веднага създаваше риск за целостта на общата държава. А след като Слободан Милошевич, който първоначално беше смятан за президент-реформатор, със своя "сръбски блок" игнорира останалите, това вече беше краят на Югославия.

Подходящ наследник на Тито така и не беше намерен

Логиката на разпада

Югоносталгиците днес отново хвалят този модел на мултиетническа държава. Според тях тя е била разрушена от външна намеса или злонамерени политиц. Но в едно общество, което разпределя богатството и властта на принципа на етно-национални квоти, съвсем логично рано или късно конфликтите между отделните етноси вземат връх. И накрая разпадът беше единственият логичен резултат. А злонамерени хора, които потопиха в кръв този проект в самия му край, в Югославия, както и навсякъде по света, изобщо не липсваха.

Това обаче не означава, че Югославия не е имала никакъв шанс за оцеляване. Когато към края на 1960-те години в света се зародиха нови демократични движения, също и в Югославия младите хора се вълнуваха от либералните ценности. И повечето от тях поставяха на първо място гражданското равноправие, а не националното. Но старата политическа гвардия, начело с Тито, не искаше да толерира повече демокрация. Вместо това те решиха да заложат още повече на етническото равновесие. Накрая всички се чувстваха експлоатирани от всички останали. При това с пълно право.

Югославия никога повече няма да се върне. Но и други мултиетнически държави и държавоподобни организации са изправени пред подобни предизвикателства, както навремето Югославия, и рискуват да се разпаднат. Достатъчна причина да не допускаме повече прояви на арогантност, подобени на тези в миналото.

https://www.dw.com/

[Hatshepsut]

Когато се роди Югославия: един нежелан от никого празник

Тя възникна върху пепелта от Първата световна война. Само че изкуственото образувание, наречено Югославия, така и не съумя да се превърне в единна и стабилна държава. Безуспешен се оказа и вторият опит след 1945 година.

До 1929 година Югославия е "Кралство на сърбите, хърватите и словенците". Отделните ѝ съставни части трудно биха могли да са по-различни - като култура, етнос или религия. В този съюз влизат две (от 1878 г.) независими държави (Сърбия и Черна гора), обединени с области или региони, които дълго време са били или част от Хабсбургската монархия (Хърватия, Словения и Войводина), или - до 1912 г. - от Османската империя (Македония, Косово, Санджак). Босна и Херцеговина пък - османска още от 1463 г. - се управлява след 1878 от Австро-Унгария, за да бъде по-късно (1908) анексирана. Далмация (дълги години част от Венеция) преминава през 1815 окончателно към Австрия.

Голямо е културното, етническото и религиозното разнообразие в новата държава, а то носи със себе си и значителни различия - в социално-икономическо развитие, в правото, образованието и здравеопазването. Единственият общ признак между тези иначе твърде хетерогенни области е фактът, че в тях живеят основно южни славяни, откъдето всъщност произхожда и името на държавата Югославия.

Исторически шанс

Първата световна война създава възможност за ново разбъркване на картите - в цяла Източна Европа. И сърбите се възползват от този исторически шанс: окрилени от първите военни победи срещу Австро-Унгария, на 7 декември 1914 те обявяват една от военните си цели: "Освобождаването и обединяването на всички наши несвободни братя - сърби, хървати и словенци". До края на войната обаче южнославяните от районите, които са част от Австро-Унгария, остават верни на Дунавската монархия, и чак на 29 октомври 1918 година те провъзгласяват "Държава на словенците, хърватите и сърбите", която на 1 декември 1918 година се обединява в един още по-голям съюз, включващ вече Сърбия и Черна гора. 

Между двете световни войни Югославия се сблъсква с огромни проблеми - интегрирането на толкова различни народи и региони се оказва Херкулесова задача. Те се усложняват и от етническата структура на населението - всички източноевропейски страни имат малцинства, които им създават допълнителни проблеми. Но най-големият проблем на Югославия е този, че в новосъздадената държава нито един от етносите не представлява доминиращо мнозинство: при създаването на съюза, сърбите са съставлявали около 40% от цялото население, следвани от хърватите (23%) и словенците (8 процента). Към тях се прибавят и редица други по-малки или направо незначителни народностни групи.

Имагинерната нация и въпросът за лидерството

Но в държавни съюзи като Югославия, състоящи се от отделни национални държави, е от изключителна важност да има една водеща нация. В случая с Югославия това се постига чрез създаването на една имагинерна славянска нация от три народности групи, към която са прикачени също и мюсюлманите, македонците и черногорците, които по онова време не са били признати за народностни групи. Това по-късно се оказва огромна илюзия, тъй като сърбите, хърватите и словенците вече са успели да развият в достатъчна степен своя национализъм, от който обаче те не желаят да се отърсят в новата държава.

А в нея всички се оказват недоволни: сърбите се смятат за нейни основатели, дали и най-много жертви във войната в името на нейното създаване. В този смисъл те очакват от другите народи в общата им държава да им признаят лидерството, както и тяхната благодарност за това, че са освободили другите народи от чужди зависимости. Вместо благодарност обаче те срещат враждебно отношение: хърватите се чувстват политически ощетени и икономически експлоатирани; македонците и албанците пък бързо установяват, че са дискриминирани и с орязани възможности за равноправно участие в процесите; словенците - за разлика от хърватите - демонстрират по-висока степен на сътрудничество и донякъде успяват да прокарат някои от своите интереси. Но и мюсюлманите се възползват от системата, опитвайки се да дърпат конците така, че и на тях да им бъде отредена някаква роля в процесите.

Формулата за интеграция

След войните (1941-1945) социализмът създава идеологическата формула за интеграция в нова Югославия: федералното устройство на съюзната държава трябва да потуши националните недоволства от периода преди войната. Но още в началото на 1960-те години отново лъсват различните интереси на отделните съюзни републики - както и между двете световни войни, отново икономически въпроси играят централна роля. Тогава тези разногласия все още не поставят под въпрос съществуването на съюзната държава. Голямата криза от осемдесетте години на миналия век обаче отваря широко вратите на недоволството, недоверието и взаимните обвинения на етническа основа, а краят на Студената война и на политическите блокове в Европа правят така, че твърде различните интереси на отделните републики отново излизат на преден план.

Останалото е добре известно: разпадът на Югославия преминава през кървави войни за независимост - между 1991 и 1995 и след това през 1999-а. Днес толкова много граници разделят южните славяни, колкото никога преди в историята.

https://www.dw.com/

[Panzerfaust]

Основна причина и за двата разпада на Югославия е факта, че хърватите се противопоставяха на сръбската доминация. Другите по-малки общности се примиряваха, но хърватите търсеха свое равноправно участие в държавата. Разбира се, изключвам и албанците, които от 70-те практически създават паралелна държава и нищо не е в състояние да ги укроти.

[vailen]

Всъщност предпоставката е била икономическа - висока инфлация, - плюс "национализъм", и несъответвие между по-развити и неразвити региони, и незаменимият фактор - чуждестранни сили. Ние можем да се поучим от това!

[FELDMARSCHALL]

Според мен смъртта на Тито дава тласък на разпада на Югославия. Твърдата му ръка потушаваше в зародиш всякакви вътрешни етнически конфликти.
Иначе той към албанците е имал положително отношение, даже конституцията от 1974г. е изцяло в тяхна подкрепа, давайки по-голяма автономия на Косово. После след смъртта му и идването на Милошевич е отнета автономията на Косово.

[Panzerfaust]

Всъщност предпоставката е била икономическа - висока инфлация, - плюс "национализъм", и несъответвие между по-развити и неразвити региони, и незаменимият фактор - чуждестранни сили. Ние можем да се поучим от това!

Разпадът не идва сам по себе си от икономически трудности, а от липсата на общо съзнание за принадлежност. Югославия е тюрлюгювеч, народите не се чувстват свързани с нея. Национализмът им не бих го поставил в кавички.
Иначе икономическите им трудности от 80-те нататък бяха сериозни, но като цяло югославяните живееха по-добре от нас, най-малкото защото легално можеха да ходят и работят на Запад.

Според мен смъртта на Тито дава тласък на разпада на Югославия. Твърдата му ръка потушаваше в зародиш всякакви вътрешни етнически конфликти.
Иначе той към албанците е имал положително отношение, даже конституцията от 1974г. е изцяло в тяхна подкрепа, давайки по-голяма автономия на Косово. После след смъртта му и идването на Милошевич е отнета автономията на Косово.

Много хора в България си мислят, че Тито едва ли не е великосръбски шовинист, но истината е, че здраво порязва сърбите, за да укроти мегаломанските им амбиции. Друг е въпросът, че твърдата ръка не може вечно да задържа заедно хора, които не искат да са заедно.
Специално за албанците, Тито се опитва да ги усмири като им даде широка автономия, защото те още 1968 г. започват да се бунтуват.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите статията на Александър Начев "Военните конфликти при разпадането на Социалистическа федеративна република Югославия 1991–1995 година":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=4406