Македония (1913-1941)

[Hatshepsut]

Кадрифаковско клане

Кадрифаковското клане е убийството на мирни сръбски колонисти в щипското село Кадрифаково от страна на чета на Вътрешната македонска революцинна организация, начело с войводата Иван Бърльо, извършено на 16 януари 1923 година с цел сплашване на сръбските колонисти и прекратяване на сръбската колонизация в попадналата под сръбска власт Вардарска Македония.

След Първата световна война сръбските власти полагат целенасочени усилия за колонизиране на Вардарска Македония с цел ликвидиране на опората на българското съпротивително движение. Колонизацията е особено интензивна в източната част на региона, тъй като властта се опитва да създаде буферна зона отделяща го от България. На колонистите се дават големи парцели плодородни земи, често отнемани от местното население, държавата им предоставя къщи, сечива и кредити. Колонистите са задължавани да извършват и контрачетническа дейност.

ВМРО многократно отправя предупреждения към сръбските власти да спрат докарването на колонисти в Македония.

На 16 януари 1923 година 20-членната чета на Иван Бърльо внезапно напада Кадрифаково. Двадесет и трима заселници и част от техните семейства са убити, селото е запалено, а всички сръбски заселници го напускат. Четата не дава жертви, тъй като изненадата на нападението е пълна и сръбските власти не успяват бързо да изпратят войска от Щип. Според лидера на ВМРО Иван Михайлов целта на нападението

,,бе да спре по-нататъшното заселване на сърби от северните краища на Югославия"

След клането властите арестуват много селяни от околните села, които са съдени в Щип на базата на фалшиви и изтръгнати с насилие свидетелски показания. Защитникът на селяните заявява, че

,,Тези, които съдите са невинни. Отговорността за убийствата от Кадрифаково пада върху властите.   "
Един от обвинените е осъден на смърт, двама по на 20 години затвор, а един на 5 години.

На 2 март 1923 по нареждане на щипския велик жупан Добрица Маткович в радовишкото село Гарван без съд са застреляни 28 селяни, между които и три деца от 13 до 18 години. Клането предизвика реакции не само в Европа, но и в самата Югославия. Въпреки тази разправа с мирното население след нападението на Кадрифаково от 59-те сръбски колонистки семейства се връщат само 19 и сръбската колонизация в Щипско на практика спира. Според Иван Михайлов:

,,Всеки колонист знаеше занапред, че животът му е винаги в опасност... Цялото селско население беше доволно от тази мярка на ВМРО. Повечето от пришелците се завърнаха там, откъдето бяха дошли."

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кадрифаковско клане



Кадрифаковско клане. Поробена Македония 1923г. ВМРО избива село на сръбски колонисти.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Анри Пози "Войната се завръща":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=540

[Hatshepsut]

Гледната точка на сърбите за Македония като Южна Сърбия, ще има да сънувате "Южна Сърбия", гледайте да не изгубите и северната и източната 



Между другото, съвсем наскоро научих, че след освобождението на Македония през 1941г. всички навлеци - сръбски колонисти са били прогонени от Македония, ето това е наистина добра практика и политика на Българската администрация в Македония по това време 

[Hatshepsut]

Кирил Топалов: Съпротивата на македонските българи срещу сръбската асимилация

Българите дават огромни жертви в борбата със сръбските окупатори на Вардарска Македония. В периода от 1919 до 1934 г. са убити или безследно изчезнали в сръбските затвори 14 820 българи. Над 124 хиляди българи преминават през каторгите и лагерите в тогавашното сръбско-югославско кралство.

В отговор на сръбския терор срещу цивилното българско население, на което е забранено да има свои училища и църкви, да говори на български и да се определя като българско, ВМРО под водачеството на Тодор Александров и Иван Михайлов разгръща мащабна съпротива.

Във въоръжената борба участват постоянно 17 хиляди четници, войводи и куриери на Организацията. Благодарение на организираната от нея съпротива целият цивилизован свят научава за мъченията, на които Белград е подложил българското население във Вардарска Македония.

Това се казва в анализа на дипломата Кирил Тодоров ,,Съпротивата на българите във Вардарска Македония срещу сръбската асимилация и дебългаризация в периода между двете световни войни (1919-1941 г.)", който е написан специално за БГНЕС.

Част първа: Обзор на съпротивата от 1919 до 1932 г.

По силата на Ньойския договор-диктат от 1919 г. България отново е жестоко разпокъсана. Южна Добруджа е дадена на Румъния, а Западна Тракия, Западните покрайнини и почти цяла Македония попадат под сръбско и гръцко управление. На Сърбия е дадена Вардарска Македония с 25 000 кв.км. площ и 956 000 население, от което 793 000 българи, а на Гърция-Егейска Македония с 34 000 кв.км. територия, в която според Карнегиевата анкета от 1913 г. населението е 1 042 029, от които 320 971 българи (в които не са включени хилядите българи католици, протестанти, адвентисти, патриаршисти и българите-мохамедани). Използвайки положението, че България е победена страна и окупирана от съглашенските войски, сръбските и гръцки шовинисти насилствено прогонват стотици хиляди най-будни българи от Вардарска и Егейска Македония. Тези, които остават са поставени извън всякакви юридически и човешки закони. Срещу тях се прилагат специални военно-полицейски декрети и наредби, с които се управлява чуждо и непокорно население, като не се спазват мирните договори, предвиждащи даване на ,,малцинствени права" на завладените народностни общности. Сръбските и гръцки власти забраняват на населението да споменава за своята българска народност, да говори и пее на български език. Окончанията на личните и фамилни имена на българите от ,,ов", ,,ев" и ,,ски" са променени на ,,ич", ,,ос", ,,ис". Променят се имената на българските села и градове и имената на известните за българите исторически, географски и културни места. Вардарска Македония е обявена за ,,Южна Сърбия", а Егейска за ,,Северна Гърция". Българите са принудени да кръщават децата си по списък със сръбски и гръцки имена, изработени от полицейските и църковни власти Със същата цел е откриването на сръбски и гръцки училища на мястото на българските. Подложени на обучение по специална политико-образователна и възпитателна програми, с изучаване предимно сръбска и гръцка история младите български генерации, според властите е трябвало да излизат от тях напълно посърбени и елинизирани. За да променят етническия облик на Македония, сръбските и гръцки власти извършват и огромни колонизации. Белград колонизира над 100 000 сърби, които са настанени на най-хубавите и плодородни земи във Вардарска Македония, а Атина колонизира повече от 600 000 гърци и други народности от Мала Азия, с което българите в Егейска Македония от мнозинство, между двете световни войни стават малцинство. Колонистите са в пряка услуга на властите за асимилиране на българското население. С подобна цел е използван и аграрният въпрос. Според издадените в двете страни аграрни закони, освен колонистите, висшите сръбски и гръцки властници, офицери, жандарми и пр. земя могат да получат и тези жители на Македония, които са от ,,сръбски" и ,,гръцки" произход, което на практика означава, че земя могат да получат само тези българи, които се обявят за сърби или гърци, а това е друга форма на асимилация.

Тъй като разглеждаме Вардарска Македония отделно от Егейска Македония по-нататък ще фокусираме вниманието си само върху нея. Сръбската власт най-напред организира полицейската и цивилната си администрация във Вардарска Македония. Областта е разделена на 7 окръга, 29 околии и над 100 общински центрове. На ръководни длъжности са назначени само проверени сръбски националисти, членове на мракобесната ,,Черна ръка", предани привърженици на сръбската династия. По силата на конституцията на Сръбско-хърватско-словенското историческите национални области (Хърватско, Словения, Босна и Херцеговина, Македония) са разделени на 33 административни единици, наречени ,,велики жупанства", чиито ,,велики жупани" са подчинени единствено на Белград. Начело на окупационната сръбска власт във Вардарска Македония стои Върховното командване на войската. Следват – началникът на ,,обществената безопасност" (Жика Лазич), началникът на жандармерията (генерал Томич), тримата велики жупани в Скопие, Битоля и Щип, представителят на сръбската православна църква (митрополит Варнава). Съдебната система включва апелативен съд в Скопие, 8 окръжни и 170 околийски съдилища с многочислен персонал На края на йерархическата стълбица са околийските началници, бирниците, пъдарите.

Тодор Александров възстановява ВМРО и повежда борбата срещу сръбските окупатори

Българското население е напълно изолирано от цялостния живот в областта. Поради ,,национална неориентираност" местните хора не могат да заемат държавна служба. Онези български учители, свещеници, лекари, инженери, интелектуалци, които са набедени за ,,смъртни врагове" на Сърбия и нейните национални интереси са интернирани в Сърбия. След време само тези, които докажат с поведението си, че са забравили ,,българските особености" могат да се върнат в Повардарието. Най-високата ,,патриотична задача" на сръбските училища във Вардарска Македония и на казармата в Кралството на сърбите, хърватите и словенците, а по-късно и на Кралство Югославия е да направят младите етнически българи ,,прави сърби". Във Вардарска Македония, наричана официално Вардарска бановина всяка изява, която напомня за миналото и довчерашния ден на българите е обявена за държавна измяна. Много усилия и средства сръбските правителства хвърлят за пропагандиране на своята политика във Вардарска Македония пред общественото мнение в Европа и света. С тази дейност се занимава цяла армия от ,,учени", политици, дипломати, журналисти, студенти и пр., които фалшифицират историческата истина за Македония и специално за Вардарско и за народния характер на населението там.

В отговор на тази планове още през 1919 г. ВМРО възобновява своята организационна мрежа. Съобразно новите условия е разработена всеобхватна програма, която съдържа революционни, културни и дипломатически средства за запазване на българската народност, език, бит и култура.

Първите опити на ВМРО в края на 1919 г. и началото на 1920 г. с мирни средства да наложи ,,малцинствени права" на българите във Вардарска и Егейска Македония не дават резултати. Сръбските и гръцки власти не признават, че там има българи. В донесение от Скопие от февруари 1920 г. до ЦК на ВМРО се казва, че делегация от седем видни граждани, начело с търговеца Д. Петров посетили скопския окръжен управител и митрополит Варнава, пред който заявили, че според Ньойския договор българите в Македония трябва да получат ,,малцинствени права" и свои национални училища и черкви. Било им отговорено, че такива клаузи в ,,мирния договор" няма, както нямало и българи в ,,Южна Сърбия", т.е. Вардарска Македония. Това казал митрополит Варнава са измислици на ,,българския комитет" (ВМРО), на които членовете са станали жертва. Накрая той ги предупредил, че ако още веднъж повдигнат някъде тези въпроси ще бъдат съдени като ,, предатели" на Сърбия. В подобно донесение от 4 февруари 1920 г. се съобщава, че шестчленна делегация, начело с Христо Кимов се явила на 28 януари 1920 г. при сръбския военен комендант в град Щип с искане властите да разрешат откриването на българските училища. Полковник Вукич им отговорил, че очаквал от тях да му изкажат благодарност за ,,свободата", която сръбската армия е донесла на ,,сърбите" в този край, а те дошли да искат връщането на България. Тук в Сърбия, заявил той, който иска български училища ще получи куршум. На изхода на военната комендатура шестимата българи били арестувани, вързани и пребити от бой хвърлени в подземията на затвора. Там били разпитвани да признаят кой им е дал идеята да искат тук в Сърбия български училища. Христо Кимов и д-р Гичев им отговорили, че в Щип е имало български училища още от средата на ХIХ в., открити от самото щипско гражданство. Именно за тези училища те се застъпват сега пред сръбските власти. След жестока инквизиция цялата делегация е освободена, но само след няколко месеца за същия случай отново всички са арестувани и осъдени като български агенти от 5 до 8 години строг тъмничен затвор.

Това довежда до въоръжена борба на българите срещу окупаторските власти, която във Вардарска Македония придобива масов характер. В Егейска Македония, за да не се дава повод на гръцките власти да прогонват българското население, ВМРО установява тайно ,,въоръжено присъствие" на чети и специални групи, които имат задача да поддържат българското национално съзнание, а също и идеала за национално освобождение. Четите в Егейска Македония се стараят, доколкото е възможно да избягват въоръжените сблъсъци с гръцките войски, жандарми и андарти.

Въоръжената борба на ВМРО срещу сръбските и гръцките поробителски власти между двете световни войни преминава през няколко основни етапа. Първият обхваща периода 1919-1924 г., когато организацията се ръководи от Тодор Александров. Въоръжената борба тогава се води предимно с традиционни средства и методи, познати и изпитани в борбата срещу турското робство. ВМРО действа с големи чети, начело с войводи, подвойводи, секретари, подпомагани от цяла фаланга куриери.

Иван Михайлов реформира "четническия институт" и създава малки бойни групи

През втория етап от 1925-1928 г. начело на ВМРО застава Иван Михайлов, който извършва промени в характера, методите и средствата на въоръжената борба. Той реформира т.н. ,,четнически институт" на ВМРО като създава по-малки бойни групи, които пренасят борбата от селата в градовете, което засилва ефекта от въоръжената съпротива. През третия етап 1928-1934 г. големите чети окончателно отпадат от въоръжената борба на ВМРО. Тяхното място е заето от бойните групи на ВМРО, съставени от седморки, петорки и тройки, които показват по-голяма подвижност и ефективност в своята дейност.

В периода 1919-1934 г. във Вардарска и Егейска Македония във въоръжената борба участват постоянно 17 хиляди четници, войводи и куриери на ВМРО. От тях 13 хиляди се комплектуват навън и навлизат във двете окупирани области от различни страни и пунктове на организацията. Останалите 4 хиляди души се рекрутират на място от българското население. Средно месечно във Вардарска и Егейска Македония действат между 1000 и 1500 въоръжени дейци на ВМРО. През периода 1919-1934 г. четите и специалните групи на ВМРО намират подслон, храна и всестранна подкрепа в 63 хиляди семейства, между които 144 албански, 86 турски, 42 влашки, 24 еврейски. В Егейска Македония четите намират гостоприемство в 11 215 семейства сред които 83 албански, 18 еврейски, 6 гръцки, 102 колонистки семейства от Мала Азия, 230 българо-гъркомански.

Българите в Македония дават огромни жертви в борбата срещу чуждите поробители. В посочения период само във Вардарска Македония са убити или безследно изчезват в сръбските затвори 14 820 души българи. От въдворените в Сърбия 43 хиляди българи 7 200 души никога не се завръщат в Македония и изчезват безследно. Над 124 хиляди българи преминават през каторгите и лагерите в тогавашното сръбско-югославско кралство. В същото време в Егейска Македония от гръцките официални и ,,неофициални власти" са убити или безследно изчезват 8 400 българи, а над 42 хиляди преминават през гръцките затвори и в лагерите на пустите беломорски острови. Това са главно жертви сред мирното население, защото армията и жандармерията предпочитат да убиват мирното българско население, вместо да влязат в бой с четите и бойните групи на ВМРО, докато въоръжените сили на ВМРО с малки изключения не прибягват до насилие над мирни сърби и гърци, а воюват с техните военни, жандармерийски и контрачетнически потери, на които нанасят огромни загуби в убити, ранени и пленени.

Докато ВМРО прави своите мирни усилия за спазване на правата на македонските българи Сърбия създава контрачети, формирования от ,,местни хора, предани на сръбската идея"-главно войници-доброволци и жандарми, начело с офицери. В Скопско, Велешко, Кумановско и Брегалнишко ВМРО влиза в първите си стълкновения с тях. Последва жесток терор над мирното население с обвинения, че крие българските комити, десетки умират от нечовешки мъчения. Сръбската армия поставя в обсадно положение Щип, Велес, Струмица, Берово, Кочани, Битоля, Кавадарци, Охрид като въвежда комендантски час. По всички основни пътища, проходи , мостове войници, жандарми и контрачетници правят проверки. Всеки съмнителен е обявяван за ятак на ВМРО и изпращан в затвора.

През 1921 г. на територията на Вардарска Македония действат 19 нелегални чети. Общо там действат като войводи, четници и нелегални дейци – 1620 души. С всяка измината години въоръжените сблъсъци със сръбски войски и контрачетите растат – през 1921 са 22, през 1933 г. – 56. Особено смели в боевете са четниците на войводите Ефрем Чучков, Панчо Михайлов, Стефан Леков-Царя, Иван Илиев, на двамата поети-войводи Илия Кушев и Любомир Весов, на Георги Въндев, Христо Симеонов, Лазар Кльонков, Тале Христов, Павел Христов. През тези две години са ликвидирани 263 сръбски войници, жандарми, контрачетници, от които 15 офицери и войводи на сръбски контрачети. ВМРО дава 59 загинали. Тези загуби на окупатора са причина за стотиците осъдени на затвор българи – като съмишленици на ВМРО и ятаци на революционните чети. В Брегалнишко техният брой е 416, В Скопско – 376, в Охридско – 297, в Струмишко –153, в Кумановско – 300 души. След обявено военно положение в цяла Вардарска Македония, всички градове и села са блокирани. За една седмица са арестувани и осъдени 900 мирни българи. В село Станевци, Щипско малобройна българска чета се изправя срещу жандармерийска част от 100 души. В завързалата се битка е убит командирът на сърбите и още петима войници. След като българската чета се оттегля невредима, жандармеристите залавят всички 38 мъже в селото, осем от които пребиват до смърт, а останалите са дадени на съд и изпратени в затвора със срокове от 3 до 15 години. В град Струмица след успешна акция срещу сръбска контрачета и местни ренегати 700 души от града са изпратени в затвора. Но те прокопават тунел и почти всички успяват да избягат, като 570 от тях пристигат в България, не успели да се освободят от веригите на краката и ръцете. Сблъсъци стават в село Винци, Кочанско, село Драмче, Царево-селско, в селата Ново село, Гарван и Брест, Радовишко. В село Гарван се разиграва трагедия, която разтърсва цяла България. Черният "подвиг" на сръбския жупан Добрица Маткович е потресаващ не само в Македония и България, но и в цивилизования свят в Европа! През 1923 г. край радовишкото село Гарван е извършено поредното масово убийство, дело на новите поробители на Вардарска Македония. Сред разстреляните с картечница 27 души има и няколко деца. Причината – обвинения, че укривали и подпомагали чети на ВМРО. Доказателства - такива и до днес не са открити. За наследниците и близките на избитите остава само споменът за отнетите им родственици и прекършените човешки съдби.

ЦК на ВМРО поставя на специален прицел ренегатите в македонското движение, които се предлагат на разположение на тираните, след като са извършили прегрешения към революционното дело. Такъв е Илия Пандурски, превърнал се в главен изпълнител на сръбски поръчки за инквизиции и убийства на български патриоти. Начело на сръбската контрачетническа организация ,,Удружение против бугарских бандита" наред със сръбския четнически войвода-кръволок Коста Печанац застават българите-ренегати от Щип Михаил Каламатиев, Стоян Мишев и Григор Циклев, за когото сръбският сатрап Жика Лазич ехидно казва, че е ,,по-добър механизъм за взаимно изтребление между бивши и настоящи комити". Пръв е наказан един от най-големите родоотстъпници, наричащ се федералист, заместник-председател на ,,удружението", войвода на сръбска чета и убиец на десетки българи от двете страни на Брегалница – Стоян Мишев. На 30 декември 1924 г. той е повален с пет куршума пред прага на къщата му от двадесетгодишния щипянин Кирил Григоров. На 8 май 1925 г. в известния Бургтеатър във Виена Менча Кърничева убива Тодор Паница – човека, който през 1907 г. сложи началото на братоубийствата във ВМРО, а през 1922 г. минава официално на сръбска страна и застава начело на т.н. ,,федералистки чети" във Вардарска и Егейска Македония против ВМРО. Почти две години войвода на ,,федералистка чета" в Малешевския край е дезертиралият подвойвода на ВМРО Илия Пандурски. Чрез него сръбските поробители нанасят тежки удари на българщината в този край. На 27 юли 1925 г. разузнавачът на ВМРО Христо Костадинов от село Никодим, Петричко изпълнява смъртната присъда над него и невредим се завръща в групата си.

През декември 1925 г. с директива на Върховното командване на сръбската войска и Министерството на вътрешните работи се създават специални въоръжени сили. В техния състав са включени редовни войски, жандармерия и контрачети. Общата им численост е 35 хиляди души, а задачата им е ,,бързото унищожаване на българските чети и умиротворяване на Южна Сърбия", без оглед на средства, с които ще се постигне това. За тази цел 12 хиляди жандарми, от общо 17 хиляди в СХС кралство са изпратени във Вардарска Македония за борба с ВМРО. Около 65 хиляди въоръжени колонисти също са на пълна услуга на окупаторските власти. През май 1927 г. сръбските власти разкриват мрежата на ВМРО в Ресен и околията, като арестуват 22 души начело с д-р Асен Татарчев. Арестуваните са ръководили цялостната борба на ВМРО в този край, противопоставяйки се на сръбската асимилаторска политика чрез техните спортни културно-просветни организации като ,,Соколските дружества" и ,,Кръгът на сръбските сестри". Първият и най-голям пробив в ,,културния фронт" на национално-освободителното движение сръбските власти правят с разкриването на част от ММТРО и арестуването на 70 студенти, нейни дейци в периода от 29 май до 15 юни 1927 г. Тези арести са сериозен удар върху стратегическите планове на ВМРО и нейната бъдеща дейност във Вардарска Македония. Това е причина ВМРО да извърши атентати срещу видни сръбски властници, натоварени от правителството в Белград с провеждането на денационализаторска политика над българското население. Един от тях е военният комендант на Брегалнишка област ген. Михайло Ковачевич, който е разстрелян на 6 октомври насред град Щип от бойна група на ВМРО, състояща се от Илия Лилинков, Ипократ Развигоров от Щип и Благой Кралев от Куманово. Сръбските власти вдигат по тревога всички въоръжени сили. Атентаторите обаче се измъкват и успяват да стигнат чак до планината Плачковица, където от една пещера се сражават със сръбските войски и жандарми до последния си куршум. С последните бомби Илия Лилинков и Ипократ Развигоров се самоубиват, а Благой Кралев е заловен от сръбските преследвачи. Сръбските потери дават 8 души убити и ранени. Сръбските власти арестуват над 470 българи, мъже и жени от целия Щипски окръг. Те са подложени на нечувани мъчения. Като отмъщение срещу ВМРО властите устройват убийството на бащата и брата на Иван Михайлов – Мише и Христо Гаврилови. До края на 1927 г. ВМРО предприема няколко шумни атентата: В Гевгели е вдигнат във въздуха хотел-ресторанта ,,Белград", с пребиваващи там най-висши сръбски властници, от които 15 души са тежко ранени и убити. Подобен атентат е извършен в сръбски хотел в Кочани, където са ранени и убити 7 души висши сръбски офицери и цивилни служители. Нападнати са 23 жандармерийски станции в различни райони на Вардарска Македония. В началото на 1928 г. борбата продължава с убийството на правния референт във Вардарска Македония Велимир Прелич, проявил своята жестокост в мъченията над арестуваните студенти, членове на ММТРО. На 13 януари 1928 г. близо до ,,Каменния мост" на р. Вардар в Скопие 26 годишната българка от Тетово Мара Бунева застрелва с три куршума Велимир Прелич, без неговите телохранители да могат да реагират, а след това стреля и в себе си. Сръбските окупаторски власти изпадат в ужас. Правителството още на другия ден издава заповед за забрана местното население по какъвто и да е повод да се доближава до сръбските държавни учреждения във Вардарска Македония. А официалните лица, жупаните, военните коменданти и владиката Варнава да се движат с утроена охрана. Сръбското разузнаване подготвя план за ликвидиране на ръководството на ВМРО. Лично Жика Лазич, началник на държавната сигурност на СХС кралство възлага на Иван Момчилов чрез свои познати във ВМРО да стигне до ЦК и да застреля, ако не всички, поне Иван Михайлов. На 20 юни 1928 г. в София е инсцениран атентат близо до Захарна фабрика срещу ВМРО. Пуска се слух, че има убити и ранени членове на ЦК. Иван Момчилов се връща обратно през границата и от Скопие в специален служебен вагон заминава за Белград. На 13 юли 1928 г. той е приет от Жика Лазич, който иска да му докладва лично кои са убитите дейци на ВМРО в София. Вместо отговор Ив. Момчилов изважда пистолета и изстрелва няколко куршума в сърбина. Смятайки, че Жика Лазич е мъртъв се самоубива в неговия кабинет във вътрешното министерство на Белград. Така Жика Лазич, който от съображения за сигурност забранява на българите във Вардарска Македония да минават покрай сръбските учреждения, остава жив след куршумените рани, за да разбере, че ВМРО е проникнала и в неговия кабинет. Светът за сетен път разбира, че девизът на ВМРО ,,Свобода или смърт" е верую за македонските българи, които презират чуждото робство и се жертват за свободата на Македония. След този атентат във Вардарска Македония е обявено военно положение. За велики жупани се назначават действащи военни, на които е възложено с огън и меч да ,,умиротворят" Македония. Новият жупан в Скопие полк. Михайлович още с идването си събира първенците на града, заявявайки им, че ще действа с твърда ръка, като ,,за зъб ще счупва челюст" а ,,за око ще отрязва глава".

Мара Бунева застрелва Велимир Прелич.

Не само ВМРО организира и води съпротивата срещу дебългаризацията и асимилаторската дейност на сръбските власти във Вардарска Македония между двете световни войни. През целия период работят и двете нелегални местни български революционни организации-ММТРО (Македонска младежка тайна революционна организация) и ТКПОМБ (Тайна културно-просветна организация на македонските българки). В основата си ММТРО е българска организация, която се бори да запази от асимилация най-застрашената част от младото поколение – интелигенцията, която е под силното влияние на пропагандата на поробителите. През май и юни 1927 г. започват арести сред македонската студентска младеж в университетите в Скопие, Белград, Загреб, Любляна. Първи са задържани Димитър Гюзелев, завършил философия и Иван Шапков. Гюзелев е един от главните организатори на ММТРО. Пред съда са изправени 20 души на възраст 20-25 години. Започналият невиждан процес привлича вниманието на цялата европейска общественост. В Скопие пристигат много чуждестранни журналисти. Македонската емиграция в България и Америка организира протести и митинги и отправя меморандуми и апели до Обществото на народите и Великите сили. Стотици граждани на Скопие обграждат съдебната сграда. Съдът е принуден да освободи 11 души като невинни, но 9 получават присъди: Димитър Гюзелев – 30 години, Димитър Нецев – 15 години, Димитър Чкатров –10 години, Харалампи Фукаров – 5 години, Тодор Гичев – 5 години, Борис Андреев – 5 години, Стерьо Боздов – 5 години, Борис Светиев -5 години. Сръбските власти са недоволни от малкия брой осъдени и предприемат друга тактика. Ръководителят на скопската полиция не се въздържа пред адвокатите на подсъдимите студенти: ,,Вие успяхте да спасите повечето от затвор, но сега по-лесно ще ги стигне куршумът". И тази закана се потвърждава – в Струмица е застрелян члена на ММТРО Тома Куюмджиев, в Неготино – Георги Ангюшев, в Тетово – адвокатът Борис Андрейчин, в Словения е убит студентът от Радовиш Кирил Ципушев, в Щип – студентът Благой Монев, един от освободените от Скопския процес, в Дойран – Кольо Чакъров, в Гевгели – Трайко Попов и Илия Димов и още други.

ТКПОМБ-Тайната културно-просветна организация на македонските българки е основана през есента на 1926 г., две години по-късно от ММТРО като спомагателна организация на общото революционно дело и е в контакт с ръководството на ММТРО-централната група в Скопие. Тогава е получила своя устав, на основата на който започнала да развива своята дейност, която е изпълнение на цяла една национална програма за поддържане и възпитание на българския дух в Македония. Организацията започва с едно енергично ядро, състоящо се от четири деятелки на Скопие: Гена Велева, със завършено педагогическо образование, Роза Койзеклиева – гимназиална учителка, историчка от Щип( починала мъченически в македонския затвор Идризово , Скопско), Стойна Стефкова – бивша българска учителка в турско време, скопянка от българския квартал Чаир и Донка Иванова от Скопие, по-сетне съпруга на народния мъченик Димитър Гюзелев, братовчедка на народния герой Лазар Дивлянски, скопски войвода. Всяка от тези организаторки създала около себе си свои дружби, постепенно попълвани до седморки. От Скопие организацията преминала във Велес, Щип и др. Броят на членките нараствал постепенно, като същевременно около тях се събирали други добри българки, без да бъдат организирани и без да подозират съществуването на организацията, но станали предмет на възпитателно въздействие. Авторът на тази информация (Коста Църнушанов) не е споменал имената на останалите членки на организацията, защото се е страхувал, тъй като тези жени са още живи по това време и могат да бъдат предмет на преследване от днешните приемници на сръбския терор (има предвид македонските власти в БЮРМ през 1992 г.). Споменава имената само на някои покойнички: Парашкева Тошева – сестра на Венко Марковски, Пандора Титизова, по-сетне омъжена във Велес, Перса Младенова и Благородна Мицева – всички от Скопие.

Ехото от Скопския студентски процес е многостранно, разкрива тайната на съществуването на революционното дело сред младите генерации във Вардарска Македония и поставя началото на откритата борба между поробители и поробени. Борбата от този момент започва да придобива нови форми. Една от първите прояви от този род бе акцията на членката на ТКПОМБ-Гена Велева с нейния ,,Апел до европейското обществено мнение и световната съвест", подаден на 12 декември 1930 г. Организиран от неоткритите членове на ММТРО в Скопие, включително и от неоткритата женска организация, този апел представлява документ за високо българско народностно съзнание на македонската будна младеж. Този апел е една от причините настървението на сръбската власт да засили своя терор, което довежда до разкрития на тайна революционна дейност сред по-възрастните родолюбци. Зареждат се нови съдебни процеси. В Скопие разкритията хвърлят в затвора голяма група българи, начело със скопския помощник-кмет Димитър Шалев, юрист и общественик, а в Ресен голяма група конспиратори начело с д-р Асен Татарчев, племенник на основателя на ВМОРО д-р Христо Татарчев. След излежаването на наказанието им строг тъмничен затвор, те последователно напускат страната и в Женева подават петиция до Организацията на народите (ОН) от името на македонските българи. Заедно с Димитър Шалев са и Григор Атанасов адвокат и народен представител от Кавадарци и Димитър Илиев адвокат и съдия от Прилеп. Петицията им е с дата Скопие, декември 1929 г. и разкрива политиката на югославското правителство за унищожаването на българщината в Македония, за забраната да се говори и употребява български език, за четенето на български книги и вестници, за насилствено променените имена със сръбски окончания, за пеенето на български народни песни. Тримата се представят като избраници на българското население във Вардарска Македония, изпратени от самото българско население в Женева с искане да бъде под протекцията на ОН като национално малцинство в Югославия. В такъв дух е и петицията на д-р Асен Татарчев, който след четиригодишен строг тъмничен затвор успява да напусне Югославия заедно със съпругата си и двете си невръстни деца. През есента на 1932 г. двамата съпрузи подават петиция в Женева и развиват агитационна дейност в полза на поробена Македония. Тревога за съдбата на българите в Македония има и в апела на Жермен Петрова, белгийка по народност, съпруга на инж. Иван Петров от Скопие, член на ММТРО. Живяла в продължение на пет години в Македония под сръбска власт, Жермен Петрова алармира световната общественост за това, че ,,цял един народ е застрашен от унищожение от белградския шовинизъм". Ужасена от сръбския терор, авторката на апела смята, че престъпленията на сръбските власти са истински срам за цивилизована Европа и за Великите сили.

Чрез апелите, меморандумите и петициите, които младата българска интелигенция изпраща до ОН и до световната общественост, сръбското правителство е разобличено и уязвено в най-чувствителната му част на антибългарската му политика. То трудно защитава пред света становището си, че съпротивата срещу него идва от вън, а не е дело на самото поробено население във Вардарска Македония.

Край на първа част! /БГНЕС

--------------

Кирил Тодоров е дипломат и публицист

Кирил Тодоров е дипломат и публицист. Работил е в Търговската служба на България в Италия и българското посолство в Испания. След 1995 г. публикува статии във в. ,,Македония". сп. ,,Македонски преглед". Автор е на монографиите ,,Героят от Прилеп Йордан Чкатров" и ,,Разузнаванията на кралска Югославия срещу България и ВМРО (1920-1941)". Кирил Тодоров е един от спонсорите за отпечатването в България на третия том от спомените на Ванче Михайлов. Анализът на Кирил Тодоров е написан специално за Агенция БГНЕС. Втората част от неговия анализ ще обхване периода до 1941 г.

https://bgnes.bg/news/kiril-todorov-s-protivata-na-makedonskite-b-lgari-sreshchu-sr-bskata-asimilatcia/

[Hatshepsut]

Убийството на крал Александър Караджорджевич на 9 октомври 1934 г. е връхната точка в борбата на македонските българи. Когато въоръжената борба спира, Вардарска Македония поема нов път, при нови условия и с нови средства. Този нов път включва няколко направления, сред които на първо място използването на сръбските опозиционни партии за борба със сръбския окупаторски режим и контактите с хърватската опозиция.

Част първа: Обзор на съпротивата от 1919 до 1932 г.

Това се казва в анализа на дипломата Кирил Тодоров ,,Съпротивата на българите във Вардарска Македония срещу сръбската асимилация и дебългаризация в периода между двете световни войни (1919-1941 г.)", който е написан специално за БГНЕС.

Част втора: Обзор на съпротивата от 1932 г. до 1941 г. Част първа е публикувана от БГНЕС на 1 ноември 2022 г. (Публикувана е в предишния постинг)

Изнасянето на истината пред света за страданията и борбите на македонските българи окуражава дейците на ММТРО, организираните македонски българки и техните последователи в борбата им срещу сръбския асимилаторски режим. Огромна роля за организирането на младежта и нейното идейно-национално възпитание в периода 1932-1935 г. изиграва в. ,,Освобождение", чийто първи нелегален брой с подзаглавие ,,Гласът на поробена Македония" излиза през декември 1932 г. Този вестник е създаден от Скопския революционен окръг на ММТРО и в продължение на три години излиза един път месечно. Целта му е да брани българската национална същност, език, борби и историческо минало на населението в Македония, да организира и възпитава подрастващото поколение в български национален дух. Списван на книжовен български език с редовните рубрики: ,,Страници от миналите борби в Македония", ,,Тираничният характер на сръбското и гръцко робство и съпротивата срещу него", ,,Какво трябва да бъде поведението на учащите се български младежи в сръбските и гръцките училища в Македония" и ,,Чуждият печат за борбите в Македония" изиграва изключително важна роля за възобновяването на разпокъсаните и на редица места разстроени организации на ММТРО и се оформя като обединителен център, направляващ дейността на младежкото движение по това време. На 20 януари 1934 г. главните петари на Скопски и Битолски окръг в донесение до ЦК на ВМРО съобщават, че е настъпило ново активизиране на дейността на ММТРО. В края на 1933 г. ММТРО има 63 петорки, от които 38 действат във Вардарска Македония, 6-в Хърватско, 3-в Словения, 5-в Сърбия, 6 петорки са създадени от младежи, служещи в югославската армия, в които членуват и подофицери и 5 петорки действат в сръбските военни академии. Влиянието на ММТРО сред младата интелигенция, както и сред цялата младеж е все така силно, продължава донесението, защото след ВМРО единствената организация, където младежта в Македония може да намери място е ММТРО.

Списването, печатането и експедирането на вестника се извършва от Коста Църнушанов, Гена Велева със съдействието на виенската и пражка група на ММТРО. Особени заслуги имат д-р Панче Хаджитрайков и прилепският център и членът на пражката група Илия Цветанов, който организира пренасянето на вестника в Прилеп, а от там и до Битоля. Специално за вътрешната организационна дейност особена активност проявява Илия Цветанов, представител на по-младото поколение младежи в Прилеп. Той организира там нови младежки групи на ММТРО, в които влизат Михайл Киселов, Сотир Смичков, Варошлиев, Траян Милошев-Маята. Тази група се развива успоредно и без контакт с по-старата група, организирана от Димитър Чкатров, в която членуват и остават неразкрити Петър Спасев, Георги Тромпев, Харалампи Бутлев, Борис Попев и освободения от Студентския процес Кирил Кузманов. Особено дейна е младата група. Цветанов организира здрава връзка за информации по секретен начин, сам набира широка информация за живота под робство в Прилеп и околията, в Битоля и Белград. В този град той е в контакт с много прилепчани, поддържащи своята българска национална идентичност, сред които изпъква Методи Йорданов Ночев, студент по строително инженерство.

Пражката група на ММТРО използва провеждането на соколски събор в Прага по това време за среща с техни привърженици от соколските групи и уреждат каналите за Белград, Загреб и Любляна. Дейността на ММТРО върви успешно до есента на 1933 г. Тогава сръбската полиция извършва арести на членове на прилепския център и усилено започва да издирва нейния ръководител Илия Цветанов, който е принуден да се завърне в Прага и да мине в нелегалност. Пражкият център на ММТРО също е практически разбит чрез непростимото съдействие на чехословашките власти, които се подават на засиления натиск на югославските власти и техните дипломатически и полицейски представители там. Чехословашката полиция започва да проследява македонските младежи в Прага, обискира жилищата им, арестува и ги разследва. Изгонва 3-4 души от тях, между които е и уважаваният активист на ММТРО – Борис Огнянов Дамянов. Двама от изгонените отиват в единствено останалият активен Виенски център, където помагат на тамошните дейци до средата на пролетта на 1934 г. Кадрите на ММТРО в чужбина са особено активни във Виена, където действа групата на Хаджитрайков, Тадор Парлеев, Благой Момчеджиков, Тошанов, Църнушанов. В Грац действат Васил Георчев, Михайл Кушев, Петър Сотиров, Кочо Бомбалов, Велков, Страхил Мутавчиев – всички студенти и последователи на смелия борец Иван Бояджиев. Дейността на групите на ММТРО в другите държави се поддържа и от Парижкия център под ръководството на Никола Коларов и Тома Петров с орган – сп. ,,Ла жьон Маседоан". С дейците във вътрешността на Вардарска Македония връзката се поддържа от групите във Виена и Прага.

По същото време в България се извършва

звенарският преврат от 19 май 1934 г.

Разтурят се македонските емигрантски организации, спира в. ,,Македония" като орган на Македонския национален комитет, извършват се арести и интернирания на дейните национални сили, разстройва се цялото национално българско дело на македонската емиграция. Угасват и студентските дружества в чужбина, лишени от средства, последен угасва с дейността си и Виенският център. Последните нареждания на ръководството на ММТРО са групите в Македония да минат към автономно управление в духа на дадената клетва – до второ нареждане. При такава обстановка бива посрещнат крал Александър Караджорджевич в София. Започват сближенските акции на новото българско правителство с Югославия. ВМРО престава да съществува и борбата във Вардарска Македония тръгва по нови пътища. Второто важно събитие през 1934 г. е убийството на югославския крал Александър в Марсилия на 9 октомври. Това е най-големият и последен удар на ВМРО срещу сръбските разпоредители със съдбините на македонските българи и е най-високото стъпало на контраударите в двубоя срещу сръбските поробители. Това събитие се поставя на най-високо място в градацията на подобните революционни терористични актове: първият е убийството на генерал Ковачевич в Щип от тримата терористи на ВМРО през октомври 1927 г., вторият – четири месеца след това, през януари 1928 г. в Скопие – убийството на джелата на скопските студенти Велимир Прелич от героинята Мара Бунева. Третият е на 13 юпи 1928 г. в Белград срещу шефа на държавна сигурност Жика Лазич от героя Иван Момчилов и най-после е атентатът в Марсилия от Владо Черноземски. И когато въоръжената борба спира, Вардарска Македония поема нов път, при нови условия и с нови средства. Третото явление, станало през 1934 г., няколко месеца преди Марсилския атентат и има фатален характер е националното отстъпление от страна на част от българските интернационалисти. Те допускат да се наложи в Коминтерна ново оживялата сръбска теза за създаване на македонска нация.

Големите разкрития и провал в редовете на ММТРО налагат нова тактика в борбата на македонската родолюбива българска интелигенция особено след 19-томайския преврат. Докато оцелелите кадри на ММТРО продължаваха тайната си дейност и създадоха нелегалния печатен орган ,,Освобождение" списван на книжовен български език, другите, които бяха компрометирани при Студентския процес и техните привърженици преминаха към легална дейност. След излизането от затвора на Гюзелов, Чкатров, Фукаров, Хаджипанзов, Гичев, Борис Андреев, Боздов и др. те започнаха акция в следните посоки:

а) използване на сръбските опозиционни партии за борба срещу управляващите;

б) говорене и писане на македонски диалект като за целта се основава списанието ,,Луч";

в ) легални контакти с хърватското селско движение.

На изборите през май 1935 г. младите народни сили се ориентират към участие в Демократическата партия. Към нея се формира Съюз на демократическата младеж , чийто председател през 1935 г. става македонският българин Михо Алексов Михов от Скопие, член на ММТРО. Той с подкрепата на други членове на ММТРО като Никола Павлов-Бутика от Тетово, неговия съгражданин Никола Ветеров, Киро Атанасов и Киро Каранфилски – и двамата от Куманово, Никифор Талаганов от Скопие, както и братята Андрей и Благой, организира предизборен митинг на Демократичната партийна младеж пред Бановината (Областното управление за цяла Вардарска Македония). Присъстват ръководителите на Демократичната партия и правят предизборни изказвания, след което взима думата и Михо Михов, който говори на македонския скопски говор, като почти открито заявява, че в Македония екзекуторите са сърбите, които са заели всички важни места в управлението на Вардарска Македония и са се превърнали в нейни грабители. Тези реплики довеждат до прекъсване на митинга и до физически стълкновения, включително и до използване на конна полиция. Главният говорител Михо Михайлов е арестуван и пребит от бой от полицейски служител. След това бурно събитие скопияни, като подчертани привърженици на опозиционния блок отправят до югославската общественост и до чуждите дипломатически представителства специален меморандум. В него се описва тежкото положение на Македония и се поставят смели искания за разрешение на македонския въпрос в границите на Югославия като се осигури вътрешна автономия на страната. Меморандумът е подписан от над 40 души между които: на първо място членовете на ММТРО – Михо Михов, Тома Кленков от Свети Николе (родом от Тетово), Никола Павлов Бутика от Тетово, братята Стефан и д-р Борис Светиеви от Битоля, д-р Йосиф Андонов от Куманово, д-р Богдан Попгьорчев от Велес, д-р Стерьо Боздов от Крушево, Димитър Нецев от Струмица и др. Освен тях подписват и редица други видни българи като: д-р Александър Георгиев от Кратово, Никола Ветеров от Тетово, Коце Ванов от Велес, д-р Борис Благоев от Скопие, Тодор Зографски от Велес, Асен Денков от Щип, Зафир Джиков от Скопие и др. Всички те са най-ревностни български родолюбци.

Когато дружество ,,Вардар", както и другите освободителни организации на македонските българи в България са забранени, ММТРО създава студентско дружество със същото име и цели в Загреб. От началото на 1936 г. Хърватско и главно Загреб постепенно се превръщат в център на ММТРО и на цялата българска интелигенция от Вардарска Македония. Не случайно дружество ,,Вардар" става инициатор и основно ядро на основаното през същата година Македонски народно движение МАНАПО, което подобно на хърватското народно движение възприема идеята да се бори за общодемократични преобразувания в кралство Югославия. По този начин ММТРО прераства във всенародно движение през 1937-1940 г., първоначално прикрито, а след това и легално, издига лозунга за ,,Независима Македония", извън Югославия. През 1939 г. влиятелни хърватски писатели и интелектуалци оказват съществена подкрепа на културния фронт и на движението за независима Македония като издават в Загреб на велешки диалект стихосбирката на Кочо Рацин ,,Бели мугри". Разкривайки същността и целите на движението, сръбските власти предприемат жестоки мерки срещу неговите дейци – арести, побоища, интернирания, поради което след 1939 г. то потъва в дълбока нелегалност. По подобен начин сръбските власти решават и съдбата на излизащото в Скопие сръбско списание ,,Луч", в което за определен период от време разрешават да се публикуват материали и на местен български диалект и главен редактор да стане Георги Киселинчев от Охрид, завършил Солунската мъжка гимназия и славянска филология в Одеса. Полицията в Скопие установява по-късно, че Киселинчев е събрал около себе си група известни привърженици на автономна Македония и с тях издава списанието. На 18 ноември 1937 г. сръбски министър издава заповед за незабавното интерниране на Киселинчев и на всички местни сътрудници на ,,Луч" в Сърбия. Списанието е спряно и конфискувано, а на цялата редакционна колегия е наложена и глоба от по 20 000 динара. Реакцията на сръбските власти към списанието и неговите редактори показва на интелигенцията във Вардарска Македония, че великосръбските управляващи среди никога няма да допуснат някаква местна културна автономия, ако тя не носи антибългарски и просръбски характер.

Съпротивата на македоно-българската интелигенция от Вардарска Македония срещу сръбския режим

се проявява и при двете изборни кампании – през 1936 г. и 1938 г. в кралска Югославия. През 1936 г. изборите са за общински и парламентарни избраници и се провеждат през месец декември. Тогава в Белград действат наред със старите и легализирани дейци на ММТРО Димитър Чкатров, контактактуващ с Димитър Гюзелов, временно работещ като гимназиален учител в Чачак (Шумадия), а в Загреб-Илия Чулев, Благой Атанасов и др. от Кавадарци.

В Белград се активизират Сотир Тренчев, завършил право и стажуващ при виден белградски адвокат и следващият право Кирил Цеков от Кочани. Към тях се присъединяват периодически и Тома Кленков, който живее в Свети Николе и новодошлият от България кандидат-студент Димитър Михайлов Димитров от Брацигово, потомък на костурски род. И четиримата стават активни членове на обединената опозиция на д-р Владимир Мачек, поддържаща контакт с лявото крило на земеделската партия на Сърбия с водач проф. д-р Драголюб Йованович, на когото студенти са Тренчев и Цеков. Сотир Тренчев е и главен активист на белградското дружество ,,Вардар" и изготвя агитационен лист, озаглавен ,,Голямата истина", чиито уводна и заключителна част са напечатани на македонски диалект, а останалата част на сръбски. Ето част от него: ... ,,Затова всеки македонец, който ви каже, че се чувства южносърбиянец ви лъже. Лъже ви най-често поради това, че се бои от властта; по-рядко, че иска да ви хареса, а най-рядко за това, че би очаквал някаква полза. Обаче знайте, че във всички случаи ви лъже... Той и такъв като него ще бъде сърбин само дотогава докато трае страхът.." Тренчев описва агитационната обиколка: ,,През лятото на 1936 г. д-р Драголюб Йованович, Милан Прибичевич, заедно с адв. и мой патрон-където бях стажант- Нинко Петрович и д-р Света Живкович и аз обиколихме с лека кола Македония Полицията арестуваше във всеки град наши привърженици преди пристигането ни. Още в Скопие бяхме подушени от полицията. В Тетово арестуваха онези, които смятаха за привърженици на съюза, за да сплашат другите. Там арестуваха и мен, който не се ползвах с депутатски имунитет и след големи усилия на двамата депутати ...бях освободен.." Обиколката на групата става по маршрута Скопие-Тетово-Гостивар-Маврови ханове-Дебър-Охрид-Ресен-Преспа-Битоля-Прилеп-Кавадарци-Неготино-Щип-Св. Николе, Кочани-Велес-Скопие. Македонският говор на Тренчев, както и представянето на земеделските водачи като хървати са давали възможност на селяните да се разкриват като българи. За участието му в тази акция Тренчев е арестуван, изтезаван и лишен от свобода цял месец. По време на стажуването си в Белград Тренчев осъществява и важната си акция по спасяването на Венко Марковски от предстоящ арест в Белград, където се надявал да се укрие от преследващата го скопска полиция. За тази акция Димитър Димитров пише следното в спомените си:..."Една нощ Киро(Кирил Цеков) доведе този младеж, облечен в почти дрипи. Имаше вид на културен. Беше българин от Скопие.. Оказа се, че е близък на Тренчев, който бе пратил Киро да го доведе... Преоблякохме го с моите нови дрехи и обувки. Не излизаше никъде. Крихме го цели две седмици. Говореше и той на литературен български език. Беше огнен българин-родолюбец... Как достигна до Тренчев-не зная и не попитах, но безусловно по организационен канал... Тренчев и Цеков получиха (като антикомунисти, б.н.) още един съюзник-Венето...Най-разгорещено спореше с мене по въпроса за ,,братството" със сърбите. Считаше Българската комунистическа партия и Българския земеделски съюз за ,,предатели на националните интереси и идеали". Същото становище беше и на Сотир и на Киро. Такъв беше тогава Венко Марковски. Това становище на Венко срещу комунистите идвало от опита му със сръбските комунисти, за които е бил категоричен: ,,Сърбинът първо е сърбин, после комунист".

Като се прехвърлим от времето на 1936 г. в днешната 2022 г. ще припомним, че през 2020 г. синът на Сотир Тренчев – Преслав Тренчев, живущ във Велико Търново издаде книгата" Голямата истина-геноцидът на българите във Вардарска Македония" по автентичните спомени на баща му.

Белградската група на ММТРО създава и студентско и младежко дружество ,,Вардар", каквото има и в Загреб и започва да издава вестник ,,Вардар", в редакцията на който влизат: главен редактор Кирил Трайков, административен – Сотир Тренчев, Кирил Цеков – подготвител на макета и Димитър Димитров – печатар. Димитров е приет за член на ММТРО, като полага клетва пред Стрезо Герасимов Станишев от Галичник и пред Онуфрий Новаков и Сотир Тренчев. Вестникът представлявал бюлетин, отразяващ политическия живот в Югославия, дейността на опозицията, противоправителствените борби. Статиите се изписвали от Кирил Трайков с текст на македонски диалект, но на пишеща машина. Разпространяването се извършвало от актив от около 20-тина души и обхващало около 200 души предани македонски студенти. Дружеството организира и демонстрации срещу Стоядинович във връзка с посещението на френския министър на външните работи Делбос през 1939 г., когото подкрепят и приветстват тъй като защитавал правата на българите в Македония. Дружеството организира ежеседмично и излети в околностите на Белград – в Топчидер, Кошутник, Киево, където се пеят български революционни песни като ,,Жив е той, жив е". За новогодишната вечер на 1937 г. Сотир Тренчев и Кирил Цеков организират празненство в крайградското стопанство на Стрезо Герасимов Станишев, който притежавал крави и овце и произвеждал мляко и кашкавал и голяма представителна млекарница до ж.п. гарата. Тя била същевременно и явка на ВМРО. В дома си Стрезови говорят само на литературен български език. Стрезов притежава и снимка на Ванчо Михайлов, каквато притежава и Сотир Тренчев. В новогодишната вечер на платно на стена в украсено помещение се появява портрета на Цар Борис III и при всеобщо патриотично настроение се изпяват ,,Шуми Марица" и ,,Изгрей, зора на свободата".

През 1938 г. активистите на ММТРО начело със старите авторитети Димитър Гюзелов и Димитър Чкатров, вече излежал 10-те години строг тъмничен затвор и продължил следването си в Белград, подпомагани от Сотир Тренчев, Фукаров, Боздов, Светиев развиват енергична подготовка на кампанията за парламентарните избори, насрочени за 11 декември 1938 г. Тези прояви представляват нов етап в съпротивата на Македония срещу сръбското управление. През 1938 г. те се разгъват по всички градове на Вардарска Македония чрез акцията за енергично участие в изборите за народни представители под крилото на обединения земеделски блок начело с Мачек. Като кандидати за народни представители са определени-за Скопие – Спиро Китинчев и Димитър Гюзелов; за Св. Николе – Тома Кленков; за Крушево –Стерьо Боздов; за Охрид – Христо Паунчев; за Битоля – Борис Светиев и Методи Ночев от Прилеп; за Ресен, Гостивар и Кочани – Сотир Тренчев от Ресен; На 23 октомври 1938 г. групата насрочва тайно заседание в квартирата на Димитър Чкатров в Белград. Предишният ден обаче бива арестуван Сотир Тренчев, заедно с неговия патрон Нинко Петрович. От Македония пристигат за срещата определени лица, някои от които са предадени на полицията от Георги Доновски от Ресен. Това довежда до осуетяване на кандидатурите на някои от избраните лица. След срещата всички са арестувани и откарани в белградския затвор ,,Главняча". Успяват да се кандидатират само: Методи Ченто – в Прилеп, Коце Ванов – във Велес, Христо Паунчев – в Охрид, Илия Чулев – в Кавадарци, Никола Павлов-в Тетово. От тях биват избрани само Ченто, Ванов и Чулев. Всички тези дейци, скрити зад паравана на югославското земеделско движение всички те и техните другари в навечерието на Втората световна война бяха изпратени в концентрационните лагери в Сърбия – в Баина баща, Иваница, Палисад и др.

Периодът от 1939 г. до първите три месеца на 1941 г. представлява верига от вълнуващи събития, които членовете на ММТРО преживяват със забележителна смелост и дори на някои места на дързост срещу сръбския режим. Както ММТРО-овците, така и сдружението около сп. ,,Луч" продължават съпротивителните си действия. ,,Лучистите" се оказват, че една трета от тях са членове на ММТРО. През 1940 г. става една голяма проява на дейците на ММТРО. По случай противосръбските демонстрации във връзка с отпразнуването на 37-та годишнина от Илинденското въстание при масово участие на населението в Прилеп, Охрид, Велес и Скопие се издигат лозунги за свободна Македония. Димитър Гюзелов, намиращ се в Чачак като учител написва поздравителен текст като позив от името на Македонското народно движение МАНАПО и чрез щипянеца Михайл Санев пренася обръщението в Скопие, където доказаните родолюбци Коце Кратовалиев и Кральо Саздов го размножават. Хвърчащият лист, написан на местния народен говор, удивлява със смелостта на изказванията, в които под завоалирана форма се подчертава българския народностен характер на македонците: ,,оти дваидвегодишното робство под сърбите не измени нашата борбена македонска душа; оти сърбите не можая да ни претопат и избришат нашата индивидуалност; оти македонците национално си останаа това що са биле до 1912 г.; напразно се тешат некои сърби оти во Прилеп манифестантите се викале македонци, а не бугари. Оти не знаят оти това е дело на двехилядогодишната македонска политическа мъдрост. Сите македонци едно мислат, едно сакат и за едно се борат. Никой не може да разклати това идейно единство на македонците, нити сега, ни во веки веков."

В заключение категорично трябва да отбележим, че всички горецитирани македоно- български патриоти, дейци на ММТРО, като ,,лучисти", като членове на МАНАПО или участници в македонските групи на противоправителствените хърватски и сръбски земеделски движения след падането на кралска Югославия се изявиха като безспорни български патриоти, още преди идването на български войски в Македония и образуваха български национални комитети, които поискаха присъединяване на Македония към България, вярвайки, че е дошъл края на националните изпитания на македонските българи и вече се създава не Санстефанска, а Екзархийска България. След изтеглянето на българските и германски войски през 1944 г. всички бяха арестувани, голям брой избити, а други осъдени на тежък затвор, в който намериха смъртта си. /БГНЕС

Кирил Тодоров е дипломат и публицист. Работил е в Търговската служба на България в Италия и българското посолство в Испания. След 1995 г. публикува статии във в. ,,Македония". сп. ,,Македонски преглед". Автор е на монографиите ,,Героят от Прилеп Йордан Чкатров" и ,,Разузнаванията на кралска Югославия срещу България и ВМРО (1920-1941)". Кирил Тодоров е един от спонсорите за отпечатването в България на третия том от спомените на Ванче Михайлов. Анализът на Кирил Тодоров е написан специално за Агенция БГНЕС

https://faktor.bg/bg/articles/kiril-topalov-saprotivata-na-makedonskite-balgari-sreshtu-srabskata-asimilatsiya