Антична Македония

[Hatshepsut]

Антична Македония

ТВ СКАТ, "Час по България", 26.03.2010 г.

http://www.skat.bg/products.php?type=10&genre=3523

Антична Македония, тази древна балканска държава, населена преди всичко с тракийски племена, днес е превърната в политическо оръжие. Претенциите към наследството на този отдавна изчезнал етнос са основа на "модерния" македонизъм в Скопие - линия, която среща масиран отпор от страна на гръцката политика, обществено мнение, наука. Вулгарната политизация на темата води да истински куриози и в двете страни, включително до надпреварата кой да издигне по-грандиозни паметници на Александър ІІІ Велики, до абсурдни и смехотворни твърдения, до своеобразна "война" във вестници, списания, телевизия, интернет-пространство... От друга страна, и до днес у нас не се разбира достатъчно, че историята на древните македони е част и от българското културно-историческо наследство. Разговорът в студиото на "Час по България" е с доц. Калин Порожанов, известен български специалист по антична история, който работи в Центъра по тракология към БАН и е преподавател в ЮЗУ "Неофит Рилски". Зрителите на Национална телевизия СКАТ имат възможността да се запознаят с най-новите научни гледища за етническата и езикова природа на древните македони.

Част 1

Част 2

Част 3

Част 4

Част 5

Част 6

[Hatshepsut]

Македония и македоните през Античността

Автор: Калин Порожанов

Името Македония не е известно на най-стария литературен паметник на Европа – Омировия епос. В него бъдещата Македония е наричана Ематия (Hom. Il., XIV, 226).
Ематия е обхващала плодородната равнина между реките Халиакмон/Бистрица и Аксиос/Вардар. Според античните схолиасти (коментатори на древни текстове) митичният цар Ематион бил дал името на страната. Цар Ематион е известен и като владетел на тракийската по име и население област Пиерия. Поетите от елинистическата епоха (края на ІV-края на І в. пр.Хр.) споменават с името Ематион, жители на малоазийската област Троада, населявана от траки. Името Ематион се споменава и в догръцката история на о. Самотраки. Тракийското селище Ойсиме, около устието на Аксиос/Вардар, било преименувано в Ематия/Ематида. Точният езиков произход на Ематия не е ясен, но сигурно е, че наименованието се среща често в етнокултурната общност на траките, поради което може да се предположи, че името най-вероятно е тракийско, като постепенно е било гърцизирано.
Омировият епос не познава население с етносно име македони. За пръв път името Македон се появява у Хезиод в VІІ в.пр.Хр. (Hes. Carm., frg. 5, 2). Македон и брат му Магнес живели в земите на областта към Пиерия и Олимп и били известни като страстни конеукротители. Тази характеристика – на конеукротители – още от Омирово време се дава на тракийските първенци.
Съгласно разказа на Херодот в Македония обитавали траките бриги (Hdt. VI, 45), които разбили персийската войска, предвождана от Мардоний, в похода и срещу Елада през 492 г.пр.Хр. Той казва, че навремето бригите живеели в Европа заедно с македоните, като именно те - бригите, след като преминали в Мала Азия, се нарекли фриги (Hdt. VII, 73). Ако вярваме на Бащата на историята би трябвало да се съгласим, че именно траките бриги/фриги са едни от дълбоките корени, от които се развива по-късно държавата на македоните.
В подкрепа на историка Херодот е и езиковедското обяснение на названието μακεδονες. Името е образувано аналогично на севернобалканските тракийски форми от типа μυγδονες с отделяне на елемента -δον, -δων, което отговаря на фригийското –γδαν. Като се сравнят тези елементи със старогръцкото -χθων със значение земя, може да се допусне, и от езиковедска гледна точка, древна палеобалканска тракийска връзка на етносното име на македоните. Μακεδονες и Μυγδονες са тракийски езикови форми, но μακεδνος, е елинска и е със значение висок, едър. Приема се, че като не знаели местното значение на името μακεδονες древните елини го оприличили със своята дума μακεδνος, която отговаряла на високия планински характер на земите в северната част на Ематия (Boisaque 1950, 602).

Произходът на македоните се свързва с обяснения за техния език (Бешевлиевъ 1932, 15-32; Проева 1997, 86-103).
Запазените остатъци от езика на македоните са изключително малко. Те се отнасят към един сравнително късен период от историята на страната и в развитието на езика. През този период езикът на македоните се гърцизира, особено в политическата и културната област (Real-Encyclopädie, 1905, Bd. 5, col. 2481). Безспорно е, обаче, че македонският език, ако е съществувал самостоятелен такъв!, ще да е бил индоевропейски език тъй като се причислява към групата на палеобалканските езици, най-голямо пространство измежду които заемат тракийските диалекти, говорени в Югоизточна Европа и Северозападна/Западна Мала Азия (Порожанов 1998, 44-50).
Едното становище приема, въз основа на гръцките елементи в езика, че това е етнос, говорил на северногръцки диалект (Hammond, 1972). Най-сериозният аргумент в него са имената на македонските царе. Но ако се отчете реалният процес на елинизация на аристократичния елит този довод става не особено съществен. Подобно, макар и в по-слаба степен, е положението и в Одриските управляващи среди на траките одриси в Тракия.
Другото становище приема, че македоните са говорели негръцки език. Основанията на тази теза са в някои сведения на антични автори, които казват, че Александър ІІІ Велики говорил на своите войници не на гръцки, а на македонски (Plut. Vit.Parall., Alex. 51) и че македонските войни поздравявали един от своите пълководци на македонски език (Plut. Vit.Parall., Eum. 14, 5).
Третото становище се опитва да обедини горните две. Според него (Гиндин 1987) произходът на древния македонски език трябва да се търси в някакъв много архаичен протогръцки диалект, който до такава степен се обособил, че се явявал оригинален език от централнобалканската зона, достатъчно разграничен от другите древни езици на Балканския полуостров, включително и от гръцкия.
Очевидно е, че въпросът за езика и произхода на македоните не е решен окончателно и остава открит за науката.
Въпреки това, е добре видимо, че македони/Македония (Кратка енциклопедия 1993, 166-169) се разполага между три големи етнокултурни масива. От юг този на елините. От югоизток и изток – този на траките. От север и северозапад – на илирите. Така, от културно-историческа гледна точка, има основания да се приеме, че всъщност това е една вътрешна контактна зона между палеобалкански езици, най-изявен и най-самостоятелен измежду които е елинският, разбира се заради неговата писмовност, а най-многолюден, както стана дума, тракийският.

Географските представи за Македония в Древността се менят в зависимост от разширяването на политическите граници на държавата със същото име. През класическата античност Македония обхваща на юг равнината до Олимп и Халкидическия полуостров, на запад до планината Бермий/Докса, на север до планината Нидже, на изток до река Стримон/Струма. По това време Македония се дели на Долна, Горна и Източна. Долна Македония се покрива със старата Ематия и включва още областта Пиерия от планината Олимп до реката Пеней, Анфакситида – земята между река Аксиос/Вардар и река Ейхедор/Галик и Алмопия – долината на север от Ематия. По-голяма част от населението на Долна Македония било с тракийски произход.
Горна Македония е включена в Македонската държава едва при Филип ІІ (359-336 г.пр.Хр.). Именно тя е предимно планинска и обхваща областта Орестида на планината Грамос с център Хераклея Линкестийска/Битоля, областта Елимея на юг от Орестида по средното течение на р.Халиакмон/Бистрица, областта Деврион по течението на р. Еригон/Черна с пеонско население. Северната част на Вардарската долина с център Билазора/Велес била населена също с пеони. Пеоните са част от тракийския етнокултурен кръг. Тук са още областта Дасаретида, разположена от Лихнида/Охрид до Антипатрия/Берат по името на илирийския етнос дасарети и областта Еордея на запад от Ематия, на север до Пелагония, населена предимно с илири.
Източна Македония обхваща земите между р. Аксиос/Вардар и р. Стримон/Струма и крайморската низина между р. Струма и р. Места. Тя е изцяло населена с тракийски етноси и включва областите Мигдония на траките мигдони с център Терме/Тесалоника-Солун, Бизалтия на траките бизалти на изток от Мигдония до р. Струма, Крестония на траките крестони на север от Мигдония. Между р. Аксиос и р. Стримон живеят още тракийските етноси меди, едони, одоманти, синтии, последните от които дават името Ситония на средната част на Халкидическия полуостров.
Така, именно чрез името на държавата си Македония древните македони налагат етно- и топонима си предимно над тракийски и отчасти над илирийски етноси. Видно е, че до създаването на империята на Александър ІІІ Велики (336-323 г.пр.Хр.) в Македонската държава живеят различни балкански етноси/народи, сред които са преобладават тракийските и присъстват отчасти и илирийски. По това време елините не са все още включени в границите на Македония, ако не се броят полисите от северозападното Егейско крайбрежие.

Общественото устройство на Македонската държава през VІІ-ІІ в. пр.Хр. се различава от полисното държавно устройство в Елада и не се различавало от това в Тракия и Илирия. То е раннокласово двусъставно. Основни производители на материални блага са селяните общинници. Ръководната роля принадлежи на аристокрацията. Царят утвърждава властта си със своите хетайри (бойни другари от аристократичен произход).
Както стана дума по-горе важна особеност в Македонското царство е съзнателно провежданата целенасочена силна елинизация на културата в аристократичния елит от VІІ в.пр.Хр. насетне; в по-слаба степен това явление се открива и в съседното на изток Одриско царство. И в двете държави културното елинизиране на аристокрацията е целенасочено провеждана политика, която не им пречи да бъдат независими и обособени от Елада.
Географското положение на Македонското царство е такова, че то не можело да остане в страни от най-големите събития на времето.

Старогръцките историци сочат като пръв владетел на областта Пердика І, възцарил се около 640 г.пр.Хр. Пердика и последвалите го царе насочват външнополитическите си усилия в посока юг. Те разширявт своите владения към бреговете на Термейския/Солунския залив.
Пердика ІІ (454-414 г.пр.Хр.) има основни външнополитически сблъсъци с най-могъщото по това време в Югоизточна Европа Одриско царство на тракийския цар Ситалк (ок.445/440-424 г.пр.Хр.) и с Атинската държава за Халкидическия полуостров и прилежащите му земи.
Архелай І (413-399 г.пр.Хр.) обръща внимание на вътрешното укрепване на държавата като провежда военна, парична и други реформи; започва усилено крепостно строителство и изграждане на пътна мрежа. Това именно улеснява и спомага за обединението на различните етноси, които обхваща Македонската държава.

Изключителният владетел Филип ІІ (359-336 г.пр.Хр.) провежда управленски, военни, финансови и други реформи, с които засилва централизацията в държавата и постенно я превръща в първостепенна балканска сила. Той продължава усилията на предшествениците си, насочени в югоизточна посока. Особено важно е завладяването на Пангейските рудници, в следствие на което след местните траки и елините колонисти, той става техен владетел. Така Филип ІІ започва да получава по 1 000 таланта приход на година – огромна за времето си сума. След това той се заема със завоюването на стратегическия Халкидически полуостров и до 348 г.пр.Хр. полуостровът става македонска земя. Окончателната победа на Филип ІІ над най-силното доскоро в Европейския Югоизток Одриско царство, което след Котис І (383/382-360/359 г.пр.Хр.) се разделя на три отделни царства, е извоювана през 40-те години на ІV в.пр.Хр. след редица успешни военни операции. В 338 г.пр.Хр. след битката при Херонея, където македонската армия побеждава обединените военни сили на Елада, Филип ІІ подчинява на влиянието на Македония цяла Гърция.
Александър ІІІ Велики (336-323 г.пр.Хр.) стъпвайки здраво на стореното и довършвайки започнатото от баща му обединение на етносни монархически (т.е. тракийски) държави и полисни (т.е. елински) държави от Балканския полуостров, решава да го приложи и спрямо етносната монархическа държава – империята Персия - като предприема своите походи на Изток.
Именно по този начин по това време се полага началото на един мощен обединителен синтез между културните ценности и достижения на елинския полис и тези на "източния" тип монархия, синтез наследен от мащабните процеси със същия характер най-ярко проявени тук в Югоизточна Европа при одриския цар Котис І и македонския цар Филип ІІ. В крайна сметка, Македонската държава със своите завоевания на Изток се явява разпространител не само и толкова на гръцка, а на нов синтезен тип градска култура в Близкия Изток, където македонската - заедно с местната аристокрация формира управленския и културен елит в образувалите се, след разпадането на империята на Александър ІІІ Велики, нови държави. С това се полага началото на нов период от Античността, погрешно или не, но наречен не македонизъм, а елинизъм – очевидно заради разпространението на гръцкия език като световен в рамките на тогавашния античен свят - от Балканите и Египет на запад до р. Инд на изток. Период, който ще приключи към края на І в.пр.Хр. с успешното завладяване на същия този свят от оръжието и дипломацията на Римската държава.
Включването на огромни територии в една държава от Балканите и Египет до Двуречието е временен изход от обществената криза на античния свят. Много скоро след това Македония, както и Тракия и Елада – тук в Югоизточна Европа, се оказват в периферията на могъщите държавни и културни центрове в Мала и Западна Азия и Египет.
В Европа, обаче, на Италийския полуостров, израства нова средиземноморска и бъдеща световна сила – Римската държава. В три войни, наречени македонски, от края на ІІІ в.пр.Хр. до битката при Пидна в 168 г.пр.Хр. Македония загубва своята независимост и бива подчинена от Рим. В 148 г.пр.Хр. Македония е обявена за Римска провинция, която обхваща долината на р. Аксиос/Вардар, Халкидическия полуостров, долината на Средна и Долна Струма, Тесалия и отчасти Епир. Със създаването на новата римска провинция Тракия през 45 г. Македония е превърната в сенатска провинция с главен град Тесалоника/Солун.
Движенията на различни народи от север и особено тези през ІІІ в. след Хр. довеждат до известни етнически промени в някои области на Македония. Решаващи са, обаче, славянските и прабългарските нашествия от края на V и VІ в., в следствие на които римската провинция Македония, така както и провинциите Тракия и Мизия, са заселена основно от етноси, принадлежащи към, наричаната от лингвистите, индоевропейска езикова група на българските славяни и от етноса на индоевропейците с иранска култура наричан българи.
Така, след Античността, от древните македони реално останали, освен названието на областта Македония, палеобалкански тракийски елементи, наблюдавани като реликти в народната традиция на многосъставната и синтезна хилядолетна българска култура.

Извори:

Hdt.=Herodotus. Historia (Hude).
Hes.=Hesiodus. Carmina (Rzach)
Hom.=Homerus. Ilias (Amais-Hentze; Berard)
Plut.= Plutarchus. Vitae Parallelae (Sintenis).

Литература:

Бешевлиевъ В. Къмъ въпроса за народностьта на старите македонци. – В: Годишник на Софийския университет, Историко-филологически факултет, ХХVІІІ, 8, 1932, 15-32.
Гиндин Л.А. К вопросу о статусе языка древних македонцев. – В: Античная балканистика, Москва, 1987.
Кратка енциклопедия Тракийска древност. София, 1993.
Порожанов К. Общество и държавност у траките средата на ІІ – началото на І хил. пр. Хр. (в контекста на палеобалкано-западномалоазийската общност). = Studia Thracica, 6. София, 1998.
Проева Н. Студии за античките македонци. = Historia Antiqua Macedonica, Книга 5. Скопje, 1997.
Boisaque, E. Dictionaire etymologique de la langue grеcque. 4 ed. Heidelberg, 1950.
Hammond, N.G.L. A History of Macedonien. Oxford, 1972.
Real-Encyclopadie der Classischen Altertumswissenschaft. Stuttgart, 1905, Bd. 5, col. 2481.

[Hatshepsut]

Публикувам само част от статията на Георги Митрев.
За да не натоварвам текста, съм пропуснал препратките към източниците. Тях може да видите в оригиналния документ, където има и подробен списък на използваните от автора исторически извори и научни трудове.

Египетските култове в Древна Македония
през елинистическата и римската епоха

Автор: Георги Митрев

Източник: https://www.academia.edu/2129713/

Египетските култове навлезли в Македония през елинистическата епоха. Най-ранните свидетелства за присъствието им се свързват с Изида и Серапис и се датират към ІІІ в.пр.Хр. На територията на македонското царство преди падането му под римска власт се обособили няколко египетски религиозни средища, сред които с основно значение бил Серапеумът в Тесалоника, който се ползвал с благосклонното отношение на македонския цар Филип V (221- 179 г.). От една псефизма на същия владетел от 187 г.пр.Хр. се вижда ясно, че царят гарантира по безспорен начин имуществата на този храм, като заповядва нищо да не се отчуждава и нищо да не се приема като залог от свещените дарове в него и въобще от всичко, което му принадлежи. Нарушителите попадали под наказанията за кражба, а отчужденото преминавало към собствеността на Серапис. Освен това, Филип V заповядал складовете на храма да не се отварят без епистàта (управителя на града) и съдиите и нищо от имуществата му да не се харчи безразсъдно, а само със знанието на тези длъжностни лица.
Отношението на владетеля към египетските божества било популярно сред населението. В един текст от Амфиполис Алкайос Хераклидес издигнал посвещение за Серапис и Изида, редом до чиито имена стои и това на Филип V.

Сред причините за установяването в Македония на египетските божества на първо място трябва да се посочи именно отношението на последните македонски владетели към египетската древност; още, характерът на култа към Серапис, чието създаване античната традиция отнася към Птолемей І Сотер (336 - 283 г.пр.Хр.). Както изтъква М.Коростовцев, целта на елинистическия владетел била да се формира култ, чрез който да бъдат обединени на религиозна почва египтяните и установилите се в Египет македони и елини. Изхождайки от македонския произход на Птолемей І, може по-лесно да се обясни защо елинистическите македонски владетели от династията на Антигонидите не пречели, а напротив, дори подпомагали навлизането на египетски религиозни идеи и конкретно на новосъздадения култ към Серапис. Допустимо е в тези процеси да се е чувствало и влиянието на Александровата митология и по-конкретно случката от либийската пустиня и оазиса на Амон, където богът обявил Александър Велики за негов син, но дали още от елинистическата епоха не може да се каже.
Като следствие от действието на тези фактори се появила и идеята за особена "близост" между македоните и египетските божества, която е отразена от Диодор. Според него епонимът на македоните – Македон – бил син на Озирис и брат на Анубис. Озирис го поставил за цар на земята, която била наречена по неговото име Македония. В този Диодоров разказ обаче се смесва Озирис с Дионис, защото се говори за преминаването на бога от Азия в Европа, за сблъсъка с Ликург и за Марон. Диодор представя едно родословие, което не е нито най-точното, нито най-популярното, но към І в.пр.Хр. то все пак било в обръщение. Свързването на Македон с Озирис вероятно станало във времето на Птолемеите, а историята била съчинена заради тяхното желание да свържат Египет и Македония. В.Бешевлиев изтъква, че сближението е породено и от силното разпространение на Дионисовия култ в Македония, а също и заради тезата на Диодор, че Дионис всъщност е Озирис, което като мнение е познато още от времето на Херодот. В крайна сметка, всички тези допълващи се мнения и предположения показват един от феномените на елинистическата епоха в религиозен план – желанието на Птолемеите не само да запазят връзката си с Македония, но и да покажат, че религиозните процеси са протичали от Египет към Македония.

След завладяването на Македония от Рим и формирането на едноименната римска провинция през 148 г.пр.Хр., и до битката при Филипи през 42 г.пр.Хр., не съществуват ясни свидетелства за реакцията на новата власт към египетските култове, но тя едва ли е имала организиран характер. Забелязва се обаче един съществен нов елемент вътре в рамките на общността, почитаща египетските божества. След средата ІІ в.пр.Хр. в Македония и конкретно в Тесалоника се установява името на Озирис. Това показва, че се прави разлика между елинистическия Серапис и традиционния египетски бог Озирис. След падането на елинистическата македонска династия се създават условия да изкристализират някои традиционни египетски божествени имена, а вероятно и идеи, които преди това били възпрепятствани в разпространението им от египетския, но съществременно и елинистически култ на Серапис. Но това допускане не би трябвало да се абсолютизира, защото, въпреки че в Тесалоника се появява свидетелство за Озирисови поклонници, то Серапис продължава да е водещо име и през римската епоха. Неясен е и въпросът за носителите на тези нови идеи, но вероятно ще трябва да се свържат с търговци и мореплаватели, които идвали от Египет. Все пак, трябва да се подчертае, че имената на посветителите от втората половина на ІІ в.пр.Хр., както и преди това от елинистическата епоха, са традиционни за Македония – 'Αλέξανδρος, Δημήτριος, Νίκαια или тракийски – Γουρα. В този смисъл, не се откриват сведения за преселници египтяни.

Популярността на египетските божества в Македония нараснала особено много след битката при Филипи, като се свързва с подялбата на римските територии между триумвирите и по-конкретно с включването на македонските земи към областите, които се ръководели от Марк Антоний. Тук няма да се спирам на връзката между Антоний и Клеопатра, а ще проследя накратко как религиозните общности, свързани с египетските божества, съумяли да използват това увлечение на Антоний и бласгосклонното му отношение към египетската древност.
За няколко години след 42 г.пр.Хр. храмът на Серапис в Тесалоника прераснал в значим култов комплекс на египетските божества. През 39/38 г.пр.Хр. Поплий Саларий Памфилий и синът му Маний Саларий Поплий съдействали за изграждането на храм на Озирис и колонада около него, а също и на дидимафорион (διδυμαφüριον) за Озирис. Новите пристройки били същевременно посветени и за всички други божества, които обитавали това свещено място – Изида, Хор Харпократ, Анубис и др. Отношение към даренията имали и петимата политарси, ковчежникът на града и неокòросът (пазителят) на храма. Вижда се, че сега вече било обособено специално помещение за Озирис – Озирейон.

През ІІ в.сл.Хр. Флавиа Фила дала средства за храма и за стоата (колонадата) на Изида Мемфис, а още и за преддверието към него и каменните олтари, които били поставени там. Изграждането им било оповестено в два надписа, единият от които стоял в Серапеума, а другият – в града. Тези два текста се явяват и като свидетелство, че Серапеумът имал значение на най-важен култов комплекс в Тесалоника през ранната императорска епоха. Това се разбира като се обърне внимание на обстоятелството, че преди да се изброят конкретните благодеяния на дарителката, на първо място са почетени боговете Августи и полисът, което показва, че в Серапеума са стояли и статуите на обожествените след смъртта им императори. През І – ІІ в. Тесалоника не притежавала правото неокорос, т.е. да бъде пазител на статуите на императорите, което се изразявало чрез изграждането на храм, предназначен единствено за императорския култ. Водещото място на храма на египетските божества се подкрепя и от още три паметника – открити в него. Първият се свързва със "сдружените римляни" в града, които почитали владетеля като техен покровител; във втория се открива частично запазено писмо на Антонин Пий, което се датира между 143 и 161 г., адресирано до архонтите, булето и демоса; а третият бил посветен за щастието на полиса Тесалоника.

От римската императорска епоха са известни и други храмове на египетските божества. Някои от тях се появили още през елинистическата епоха или римската републиканска епоха, но известните свидетелства са по-късни.
В църквата "Св.Йоан Продром" на с.Ангиста, на територията на древния Филипи, бил открит надпис, който според А.Салач произхождал от Изейона в тази колония. В него се споменава жрецът L. Titonius Suavis, който поставил база и маса за Изида Царица с негови лични средства. Р.Вит изтъква, че римската колония Филипи през времето на апостол Павел, т.е. І в.сл.Хр., била установила здрави връзки с египетските божества и по-специално с Изида. Тук ситуацията относно факторите, които влияели през римската епоха, е идентична с тази в Тесалоника. След 42 г.пр.Хр. според същия автор Филипи бил поверен от римляните изцяло на покровителството на Изида, която се открива с епитетите "царица" и "пазителка". Тя се наложила като водеща фигура сред останалите египетски божества.
Храмът на египетските божества във Филипи се намирал по средата на склона на акропола, върху една нарочно оформена тераса, от едната страна издълбана в скалите, а от другата оградена с двоен подпорен зид. Върху нея били разположени съоръженията, които формирали сакралния комплекс – пет съседни малки помещения за статуите на божествата – cellae, на лицето на обща стена, а в ляво от тях една по-значителна стая, оградена от тесен коридор. На по-ниско ниво били открити и следите на канализация от керамични тръби. Някога помещенията били с добре оформен външен вид – боядисани стени, местен мрамор за праговете и ниските части и фин мрамор за външната облицовка. Както отбелязва П.Колар, това разположение съответства напълно с характеристиките на култа и се открива и на други места. Петте малки помещения – cellae играели ролята на хранилища на статуите на боговете, които се споменават в надписите и които били свързани с тях – Серапис, Хор Харпократ и т.н. В по-голямото помещение, в една издълбана в скалата полукръгла ниша, стояла статуя на Изида в естествена големина, която била основна за комплекса.  Тук се извършвали ритуалите, свързани с култа към богинята, основен елемент в които било ежедневното й измиване и преобличане. Това било и мястото, където се събирали посветените в мистериите, за да провеждат общи ритуални яденета, което се подсказва от присъствието в епиграфското наследство на една маса (mensa) и на четири скамейки (subsellia). Под същото помещение, в подземен етаж, се намирал и хидреионът. Водата необходима за либациите (възлиянията) прониквала чрез водопроводна тръба и се пазела тук скрита от погледа на непосветените. В същото помещение имало и крипта. С култа към египетските божества се свързва и разкритата при археологическите проучвания ограда на изкуствената тераса, наподобяваща характерните за подобни комплекси колонади, използвани при инкубациите – приспиванията на болните в храма с цел получаването на съновидения, необходими при лечението им от жреците.
 
Епиграфски паметник и релефно изображение свидетелстват за съществуването на храм на Изида и Серапис и в Нейне, в областта на Средна Струма, разположен при дн.с. Илинденци, Благоевградско. В този храм, който е изграден през епохата на Флавиите (69 – 96 г.), също се почитали и боговете-императори, което е идентично като решение с това в Серапеума в Тесалоника.
В Долна Струма, в землището на с.Терпни (ст.с.Черпища), съществувал храм на Хор Харпократ. Тук през неизвестен период от време около І - ІІ в. бил жрец Изидорос Апола. Храм на египетските божества, изглежда, имало и в Бероя, но на този етап все още не са открити неговите основи. Според К.Дзанавари производството тук на керамични изображения на Изида и поставянето им в погребения от края на римската републиканска епоха е твърдо указание, че около средата на І в.пр.Хр. в града съществувал храм, който бил посветен на египетските божества. Находките от некропола, съвместно с епиграфските свидетелства и релефите основно от римската императорска епоха, които са откривани случайно, показват и някои от членовете на общността, която почитала същите божества. Сред тях има един пожизнен жрец – Луций Брутий Поплициан и един изборен такъв – Гай Канулей Апер; жени, които отдавали почит към Изида Лохия в качеството й на покровителка на майчинството; и родители на рано починали деца, в чиито гробове са открити изображения, свързващи се с Изида, Серапис и Хор Харпократ. Последното се обяснява с познаването от страна на опечалените родители на тези божества, което само по себе си ги причислява към египетската религиозна общност.
На базата основно на различни оброчни паметници или монети се установява почитането на египетските божества и в много други полиси и области на Македония: при с.Грамадище (Битолско), в древната Хераклея Линкестис, в Керамея при дн.Прилеп, в Стоби, при дн.Радовиш, в Афит, Акант, дн.с. Аяне в областта Елимея, дн.с.Акрини в областта Еордея, Стюбера в областта Дериопос и др.

Кои са причините за тази масова поява на храмове и паметници, свързани с египетските божества през римската императорска епоха? Те могат да се свържат с нови заселници и търговци от Египет, но това едва ли е водещо. По-скоро тук трябва да се отдаде необходимото внимание на личните предпочитания на някои римски императори. Р.Вит пише, че ако насочим вниманието си към Рим през периода на ранната империя, ще открием, че след Тиберий (14 - 37 г.) и Клавдий (41 - 54 г.) култът към Изида бил приобщен последователно от следващите владетели. Калигула (37-41 г.) построил "двор" за Изида. Отон (69 г.) бил първият император, който взел участие в мистериите на Изида. Веспасиан (69 -79 г.) и Тит (79 - 81 г.) практикували инкубацията, т.е. спели в Изейона в Рим, за да получат божието откровение, а Домициан (81 - 96 г.) пръв официално приел египетските култове на италийска почва. Същият автор отбелязва, че Изида, а понякога и съвместно със Серапис, се среща върху монети на Галба (69 г.), Отон (69 г.), Вителий (69 г.), Тит (79 - 81 г.), Домициан (81 - 96 г.), Хадриан (117 - 138 г.), Антонин Пий (138 - 161 г.), Комод (180 - 192 г.), Каракала (211 - 217 г.), Гордиан ІІІ (238 - 244 г.), Клавдий ІІ Готски (268 - 270 г.) и Диоклециан (284 - 305 г.). Свидетелствата показват по безспорен начин кой е инициаторът за голямото разпространение на египетските култове през императорската епоха – владетелската институция и конкретни нейни представители. Под тяхното влияние и опека тези култове придобили широка популярност и в Македония, което обяснява защо преди всичко храмовете на египетските божества приютявали статуите на обожествените след смъртта им императори, там където не съществували храмове, предназначени единствено за тях.

В резултат на тази императорска закрила египетските култове не само запазили присъствието си в Македония, което имали от елинистическата и римската републиканска епоха, но по разпространение през императорската епоха дори изпреварили традиционните за македонското царство култове към Зевс Хюпсистос и Херакъл. Тази особеност е забелязана от Д.Канацулис, който правилно изтъква, че през римската епоха най-голямо разпространение в Македония имали тиасите на Дионис, след тях сдруженията на посветените в култа на египетските божества и едва след това обществата, свързани със Зевс Хюпсистос и Херакъл.

[Hatshepsut]

Възход на Македонското царство. Филип II


Медальон с изображение на Филип II, Национална библиотека на Франция

Към средата на IV в. пр. Хр. в Гръцкия свят се наложила една нова сила – Македонското царство. Още се водят спорове, за да се установи дали македонците са били близки в етническо отношение до гърците. Сигурно е поне това, че този народ от сурови селяни и планинци, заселили се около Термейския залив и в съседните планини, между планинската верига Пинд и долината на долния Стримон (Струма), останал дълго време настрана от гръцкия свят. Затова пък неговите наследствени владетели — династията на Аргеадите — вземали още от началото на V в. дейно участие в гръцкия живот. В края на V в. цар Архелай, който се интересувал от литература, приел в двореца си в Пела поетите Еврипид и Агатон, музиканта Тимотей от Милет и художника Зевксис. Македония играела роля в международните отношения и многократно влизала в съюз с гръцките градове. Тя разполагала с ценни богатства, по-специално с дървен материал, необходим за строежа на кораби. Царят, поддържан от своите благородници, които гордо носели прозвището ,,другари" на царя или хетайри, можел да разчита също и на вярната подкрепа на селячеството, което давало отлични пехотинци — пезетайрите. Тази военна монархия, изградена на дълбоко вкорененото съзнание за лична вярност към владетеля, е можела да стане мощно политическо оръдие в ръцете на енергичен и амбициозен монарх. Такъв бил случаят с Филип, син на Аминтас.

След смъртта на Аминтас III в 370 г. македонското царство преживявало династически разпри. Филип, по-малкият син на покойния цар, бил още съвсем млад и прекарал няколко години в Тива като заложник; там се срещнал с Епаминонд и Пелопид и се запознал отблизо с гръцката политика. Той бил на 22 години (в 359 г.), когато го избрали за регент на царството след смъртта на брат му Пердикас III, чийто син бил невръстен. За кратко време младият регент се справил със сложната обстановка: освободил се от другите претенденти за царско звание, споразумял се с Атина, като обещал да й помогне да си възвърне Амфиполис, откъдето изтеглил македонския гарнизон, оставен там от Пердикас, после разбил илирите на запад и подчинил пеонците на север от Македония. С помощта на фалангата на пезетайрите и на тежката конница, предвождана от хетайрите, той създал мощна армия, която в признание на заслугите му го провъзгласила за цар.

Първата му задача била да осигури на Македония свободен излаз на морето. Най-добрите пристанища по нейните брегове, Пидна и Метоне, били гръцки колонии, съюзници на Атина. Но Атина вече от години се борела с дипломатически и финансови затруднения в опитите си да запази контрола над Протоците и целостта на Морския съюз. Този съюз бил сериозно разклатен, когато през 357 г. Хиос, Родос и Византион, поддържани от карийския владетел Мавзол, който управлявал Халикарнас от името на Великия цар, създали отделен съюз, независим от Морския съюз. Последвала война, в която усилията на Атина да върне отцепниците към подчинение пропаднали. Мирът, сключен в 355 г., довършил разпадането на Съюза: умерената партия в Атина, водена от ловкия политик и финансист Евбул, наложила схващанията си и народът не искал повече нито да плаща, нито да се бие. Филип се възползвал от това положение; последователно превзел Амфиполис, който Атина напразно се опитвала години наред да си възвърне, после Пидна и накрая Метоне, където загубил едното си око (354 г.). Излазите на Македония към морето били вече осигурени. Междувременно Филип превзел Потидея в Палене, но го отстъпил на Халкидическия съюз, след като прогонил атинските клерухи. На изток, като преминал Стримон над Амфиполис, той завладял тасоската колония Крениди сред равнината в подножието на планината Пангей; от Крениди направил нов град и му дал името си — Филипи, пръв пример на един обичай, който по-късно, през елинистическата епоха, получил широко разпространение. Златните мини на Пангей му доставяли средства да плаща на наемниците си и да купува съвести. Оттогава монетите на Филип започнали да играят в гръцкия свят ролята, която персийското злато играло там от един век.

През 356 г. в Централна Гърция избухнала тежка междудържавна криза, която била удобен предлог за вмешателство от страна на Македонеца. Светилището в Делфи станало отново повод за свещена война — третата поред. Както преди един век, и сега фокидците били обвинени в светотатство; измежду членовете на Амфиктионията Тива проявила най-голяма враждебност към съседите си, с които имала старо съперничество. Но фокидците, подкрепяни от Атина и Спарта, си избрали за водач енергичния Филомел и заграбили светилището; свещеното съкровище им дало средства да съберат армия от наемници, с която Филомел, а след смъртта му и наследникът му Ономарх жънели успехи. Ономарх проникнал чак до Тесалия, където тираните на Фере и на Кранон били приятелски настроени към него. Тогава другите градове на Тесалия се обърнали за помощ към Филип. След едно тежко поражение през 353 г. Македонецът се върнал в Тесалия на другата година и сразил войските на Ономарх, който загинал в битката. Това не сложило край на свещената война, защото Филип не можел да мине през Термопилите, държани от съюзниците на фокидците, за да влезе в Централна Гърция, но поне станал съюзник и покровител на Тесалия. Тогава той се отправил към Тракия, където наложил съюзничеството си на трима местни царе и напреднал с армията си до Пропонтида. Атина, която наскоро се била закрепила отново в Сестос и Херсонес, се разтревожила. Тя имала и много други поводи за опасения, когато Филип решил да подчини градовете в Халкидика и ги превзел един след друг. Най-големият град Олинт паднал в 348 г. Въпреки пламенните речи на оратора Демостен, който виждал растящата опасност, Атина се оказала неспособна да помогне навреме на Олинт. Градът бил сринат и цяла Халкидика включена в македонското царство. По същото време Филип успял с интриги да откъсне Евбея от Атинския морски съюз.

Тогава атиняните се решили да започнат преговори: изпратили посланици в Пела, столицата на македонското царство, които сключили мир в 346 г., наречен ,,Филократов мир" по името на главния атински пълномощник, когото придружавали Демостен и ораторът Есхин; последният, изглежда, бил подкупен от Филип и станал убеден привърженик на неговата политика. Според клаузите на договора всеки запазвал дотогавашните си владения, но Филип отказал да упомене фокидците между съюзниците на Атина, които били облагодетелствани от този договор; той бързо решил съдбата им, като през същата 346 г. окупирал страната. Амфиктионията наложила на фокидците тежка ежегодна глоба, за да изкупят грабежите, които извършили в делфийското светилище. Двата гласа, които имали в съвета на Амфиктионията, били прехвърлени на Филип, както и председателството на Питийските игри за текущата година. Оттогава македонският цар официално бил приет в общността на гръцките държави.

Мнозина се зарадвали на това, особено онези, които заедно със стария ретор Изократ вече виждали в лицето на македонския владетел водача, от когото имала нужда Гърция, за да потуши раздорите и да обедини силите си за общо нападение срещу ахеменидска Персия. Но други, в първите редици на които стоял Демостен, гледали на Филократовия мир като на временно примирие, като на необходима подготовка за окончателната битка, която смятали за неизбежна. Това станало ясно, когато Демостен в 343 г. обвинил Есхин, че предал отечеството си по време на пратеничеството през 346 г.; Есхин бил оправдан, но политиката на Филип и неговите привърженици била атакувана ожесточено по време на процеса и страстите отново се разпалили.

Филип от своя страна използвал най-рационално отсрочката, с която разполагал. Първо, предприел нов поход срещу илирите, после нахлул в Епир и така осигурил тила си. В Тесалия реорганизирал администрацията на страната, като я разделил на четири провинции, чиито управители или тетрархи му били предани. После се отправил към Тракия и подчинил областите от Нестос до Черно море и Пропонтида: цялата страна станала царско владение, управлявано от стратег, когото Филип сам назначавал. Гръцките градове по крайбрежието като Византион или Перинт, както и позициите на Атина в Херсонес били непосредствено застрашени. Страхувайки се за пътя, по който идвало житото (от Южна Русия), имащо жизнено значение за изхранването й, Атина отново започнала да се готви за война, както настоявал Демостен. Ето защо, когато в 340 г. македонските войски обсадили Перинт, после Византион, атинската флота влязла в действие. Филип, който претърпял неуспех пред Перинт, трябвало да вдигне обсадата на Византион, подпомаган от атинския стратег Фокион. Този неуспех убедил царя, че войната срещу Атина трябва да се реши с настъпление в самата Гърция.

Македония в края на царуването на Филип II

Събитията в Делфи скоро му дали необходимия повод за това. За да отклони вниманието от една жалба срещу Атина, предявена пред съвета на Амфиктионията, атинският представител Есхин обвинил локридците от Амфиса, че незаконно обработвали земи, които били посветени на Аполон. За да се изкупи това светотатство, било взето решение да обявят свещена война на локридците и възложили ръководството на военните действия на Филип (339 г.), Действайки с голяма бързина, той превел войските си през Фокида със съгласието на фокидците, на които обещал да отмени наложената им глоба. Благодарение на тази военна хитрост той успял да обходи от запад ключовата позиция на Термопилите, която държали беотийците, и да проникне до Елатея в Централна Гърция. Тази новина хвърлила в тревога атиняните; това било ,,Елатейската изненада" и Демостен трябвало да употреби цялото си красноречие, за да повдигне духа на съотечествениците си. Като осъзнала напълно опасността, Атина се съюзила с Тива, за да организира общата отбрана. Една армия, съставена от войски на двете държави, се съсредоточила в Беотия, докато Филип бил зает да наказва Амфиса, с каквато задача го била натоварила Амфиктионията. През лятото на 338 г. той преминал начело на войските си от Западна Локрида във високата долина на беотийския Кефис, където близо до Херонея го очаквала неприятелската армия. Лявото крило на македонците, командвано от младия Филипов син Александър, разбило съпротивата на беотийските хоплити, които били насреща му; ,,свещеният отред" на тиванците се сражавал до последния човек. Атинският контингент понесъл тежки загуби и се разпръснал (2 август 338 г.).

Битката при Херонея имала решаващо значение. Сломена била всяка съпротива пред Филиповата воля. С Тива македонците се отнесли много сурово, настанили в Кадмея македонски гарнизон и тази държава загубила доминиращото си положение в Беотия. Атина се отървала с по-малко жертви, изоставила само позициите си в Тракийския Херсонес и се съгласила да разпусне Морския съюз, но запазила външните си владения Лемнос, Имброс, Скирос и Самос и дори си възвърнала Оропос на беотийската граница, който по-рано била загубила; накрая и тя трябвало да влезе в съюз с Филип. Все пак в своето поражение атинският народ запазил достатъчно достойнство, за да възложи на Демостен да произнесе съгласно с традицията посмъртна възхвала на загиналите при Херонея воини.

Победата на Филип отбелязала решаващ прелом в историята на единството. Една монархическа държава с централизирана власт доказала по блестящ начин своето превъзходство над мимолетните съюзи, които сключвали помежду си автономните гръцки градове. Бъдещето принадлежало вече на големите царства, а не на малките републики, ограничени в територията на само един град. Класическото схващане за полиса било вече отживяло времето си. Това станало ясно, когато в 337 г. Филип свикал в Коринт общо събрание на гърците. Всички градове с изключение на Спарта изпратили представители. Те образували Коринтската лига, която за пръв път дала федерална форма на една своего рода панелинска държава. Между държавите бил въдворен всеобщ мир и било забранено той да бъде нарушаван под страх от военни санкции. Постановено било да се зачитат вътрешното устройство и автономията на всяка държава. Пиратството и разбойничеството били забранени. Всяка година в едно от големите светилища се събирал Федералният съвет (Синедрион), в който държавите изпращали делегации, чиито брой съответствал на тяхната големина и значение. Решенията, вземани с мнозинство на гласовете, трябвало да бъдат задължителни за всички членове на лигата.

Македония не влизала в Коринтската лига, но сключила с нея съюз за общо нападение и отбрана, а Филип бил определен за главнокомандващ на федералната армия. Още през същата 337 г. той предложил на Лигата да започне война срещу царя на Персия. По това време Ахеменидската монархия изживявала тежка криза около престолонаследието и моментът бил много благоприятен за нападение. Но на Филип не било съдено да участва във войната: през лятото на 336 г., по време на празненството по случай женитбата на дъщеря му с епирския цар, той бил убит от някой си Павзаний поради лична вражда. С неговия син Александър, когото народът веднага приветствал като цар на Македония, започва нова ера, която ние наричаме елинистическа епоха.

https://www.istorianasveta.eu/

[Hatshepsut]

Александър III Македонски. Двубоят с Ахеменидска Персия


Александър Македонски, Елинистическа скулптура от II-I в. пр. Хр., Александрия
Експонат в Британския музей

На 10 октомври 336 г. пр. н. е., с акламациите на народа и армията Александър става цар на Македония. Той е двадесетгодишен и красив като бог. Начетен и блестящо образован, с отлична политическа и военна подготовка, той е достоен продължител на делото на своя баща.

Продължавайки политиката на Филип, той сурово потушил избухналите вълнения. Политическите противници на Александър и дори роднините, които изглеждали опасни, били арестувани и екзекутирани.

Известието за смъртта на Филип раздвижило цяла Гърция. Отново в Атина се надигнала антимакедонската партия начело с Демостен, който по този повод принесъл благодарствена жертва на боговете. Младостта на Александър породила всред гърците надеждата за избавление от македонската хегемония. Александър обаче минал начело на войските си през Тесалия и Термопилите и нахлул в Беотия. Атина не само не открила военни действия, но изпратила пратеници при Александър с поздравления. В Коринт бил потвърден Общоелинският съюз начело с Александър.

Като възстановил положението си в Гърция, Александър потушил въстанията в Тракия и Илирия. По време на пребиваването му в северната част на Гърция се разнесъл слухът, че в едно от сраженията той бил убит. Персийското правителство развило трескава дипломатическа дейност, която се съпровождала с предаване на значителни парични суми в разпореждане на антитимакедонските групировки. Персите призовавали гръцките полиси към въстание против властта на Македония. Първа въстанала Тива, която в недалечното минало се придържала към промакедонска политика. Атина подготвяла армия на помощ на Тива.

Но по това време Александър вече разбил траките и илирите. Той с изключителна за онова време бързина прехвърлил войската си към Тива. Градът бил превзет и разрушен до основи, а жителите изтребени, продадени в робство или изселени. Изплашената Атина не само не оказала на тиванците обещаната помощ, но отново поздравила Александър и получила пощада. Александър се ръководел по отношение на нея от същите мотиви, както и Филип. Незабавно след усмиряването на Гърция той започнал да се готви за големия завоевателен поход против персийската държава.

Положението в Гърция си оставало неопределено. От една страна, гърците нямали нищо против да се възползват от богатствата на Близкия Изток, от друга — те не били достатъчно уверени в силите на Александър, необходими за този поход, и в своето мнозинство се чувствали обременени от фактическата военна диктатура на Македония.
 

Походът на Изток

Неочакваното убийство на Филип отсрочило с две години началото на гръко-македонската агресия срещу персийската държава, но персийското правителство не успяло, както трябва, да използва това време за подготовка за война. Освен вътрешните затруднения в персийската държава тук играела роля и недостатъчната осведоменост на персийските сатрапи за реалните военни сили на Македония и подчинените й гръцки държави, а също и за вътрешното положение в гръко-македонския свят. Въпреки много резките понякога прояви на враждебност към господството на македонците богатите и средните слоеве гърци одобрявали идеята за завоевателен поход срещу Персия. Самата идея да се заграбят малоазийските земи и роби възникнала в тяхна среда, Филип и Александър я заимствували от гърците. Идеологически и политически походът бил оформен като свещено отмъщение на персите за разоряването на Гърция и поругаването на гръцките светини по време на похода на Ксеркс през периода на гръко-персийските войни. Към тази основна идея Александър добавил и мъстта за убийството на неговия баща Филип, което според официалната македонска версия било организирано от персийския цар.

Заминавайки на източния поход, Александър унищожил от роднините си и придворните политически опасните за него лица и оставил да осигурява здравия тил в Македония и Гърция предания му опитен военачалник Антипатър, като му дал правата на свой заместник.

Начело на добре обучените повече от 30 000 пехотинци и 5000 конници през пролетта на 334 г. пр. н. е. Александър се прехвърлил през Хелеспонт и стъпил на персийска територия. Персийският флот, който след Анталкидовия мир имал бази в Егейско море, не пречел на прехвърлянето на войските на Александър. Това била първата сериозна стратегическа грешка на персите. Слаби страни на персийската армия било фактическото отсъствие на единно централно командване и единство в организацията и във военните методи, нейната разноплеменност. Освен това, важна част от персийската армия съставлявали наемниците, предимно гърци. Начело на гръцките наемници на персийска служба тогава се намирал талантливият гръцки военачалник от Родос на име Мемнон, Той предложил на персийския цар обмислен план за съпротива срещу Александър, като препоръчал да се отстъпи на изток в Мала Азия, да се въвлече там армията на Александър, да се отреже от Гърция и се унищожи. Този план обаче бил отхвърлен от малоазийските сатрапи, които не желаели да губят владенията си. Те настояли да се обединят намиращите се в Мала Азия значителни военни сили, да се даде сражение, докато гръко-македонските войски още не са напреднали далеч навътре в персийска територия.

Персийската армия, състояща се от ок. 40 000 войници, половината от които били гръцки наемници, се разположила на високия десен бряг на неголямата река Граник, която се вливала в Пропонтида, Гръко-македонските войски под командването на Александър и Парменион се приближили до срещуположния бряг и въпреки енергичната съпротива на персите форсирали реката. Александър начело на македонската конница с бой, който започнал в реката, разбил отначало лявото крило, а сетне с помощта на фалангата и цялата останала войска разбил и предната линия на персийската армия. Лошата връзка и лошата оперативност на персийското командване довели до това, че силният отряд на гръцките наемници, който стоял на втората линия, така и не взел участие в боя по време на пробива на предната линия на персите от македонците. Сетне гръцките наемници били обкръжени и унищожени от войските на Александър. Останалите живи 2000 наемници били взети в плен. Като се основавал на решението на Коринтския конгрес, който забранявал на гърците и македонците да служат в персийската армия, Александър обявил пленените наемници за изменници и ги изпратил в Македония като роби.

След победата при Граник Александър Македонски тръгнал на юг по малоазийското крайбрежие на Егейско море. Гръцките градове го приветствали като освободител. Александър, който на Балканския полуостров подкрепял олигархията, в Мала Азия започнал да събаря внедрените от персите олигархии и тирании и да възстановява демокрациите. Освобождаването на малоазийските гърци от персийско иго и от властта на персийските завоеватели било една от важните идеологически и политически аргументации за похода.

Изгубването на малоазийското крайбрежие лишавало персийския флот от множеството бази в Егейско море и следователно облекчавало за Александър използването на морските връзки с Балканския полуостров и го укрепвало там. Съпротива на македонците оказали само два гръцки града — Милет и Халикарнас. В тях се намирали силни отряди от гръцки наемници на персийска служба и недалеч — персийски военен флот под началството на новия персийски главнокомандващ, гърка Мемнон. Неочаквано обаче Мемнон умрял. След ожесточен щурм двата града били превзети от македонците и наказани. Сетне, без да среща сериозна съпротива, Александър превзел административните и търговските центрове в Мала Азия и взел под свой контрол всички пътища. Съдейки по някои източници, за Александър били характерни бързината на действията и находчивостта дори при неочаквани ситуации. В древната столица на Фригия, град Гордион, му показали колесницата на местен легендарен цар, на която бил направен от каиши много объркан възел. Съществувало поверие, че онзи, който оправи възела, ще стане господар на Азия. Пред стеклия се народ и воини Александър не успял да го развърже. Тогава той извадил меча си и разсякъл гордиевия възел.

В края на 334 и в началото на 333 г. пр. н. е. Александър вече завладял или контролирал голяма част от Мала Азия. Той водел предпазлива политика. С подчертано уважение се отнасял към местните обичаи, не увеличавал открай време плащаните от местните жители данъци, не променял в негръцките области местното управление, което само се намирало под контрола на македонските военни наместници. Македонски гарнизони били разпръснати във всички необходими от военна или политическа гледна точка пунктове. Александър преминал през планинския хребет Тавър и завзел Tape на сирийската граница.

По това време в Двуречието Дарий III събирал и обучавал голяма армия. В средата на 333 г. пр. н. е. той потеглил с нея в Северна Сирия за среща с Александър. Македонската армия от своя страна се придвижила към Финикия. Персите обаче през съседния планински проход минали в тила на македонците. Александър трябвало да се върне назад за среща с войските на Дарий, която станала през есента на 333 г. пр. н. е. край град Иса. Противниците разделяла неголямата река Пинар. Персите заели удобния за тях стръмен бряг. Македонците трябвало да форсират реката. Обаче притиснатите в планинската долина перси не можели веднага да вкарат в бой своите сили, превъзхождащи противника повече от три пъти. Упоритата битка завършила с победа на Александър. Останките от персийската армия начело с Дарий III избягали. Александър взел голяма плячка — целия богат персийски лагер с походния дворец на Дарий. Сред пленниците се оказало и семейството на Дарий: майка му, жена му и двете дъщери. Победата на Александър край Иса имала огромни военни и политически последици. Финикийските градове започнали да се предават на Александър, без да оказват съпротива. Само най-силният от тях, град Тир, разположен на брега и на скалист остров, обявил за своя неутралитет и не отворил вратите си на македонската армия. Започнала шестмесечната обсада на града откъм суша и море с използване на обсадни кули-хелеполи и други средства на тогавашната обсадна техника. По време на обсадата македонците построили насип, който съединил Тир с континента. След няколко щурма в 332 г. пр. и. е. Тир бил превзет и ограбен, а населението му превърнато в роби. Победата край Иса и превземането на по-голямата част от финикийското крайбрежие поставили в затруднено положение средиземноморския персийски флот, в който служели предимно финикийски моряци. Корабите започнали да се предават на македонците. Превземането на смятания за непристъпен Тир направило огромно впечатление на Изток и издигнало престижа на Александър. След известията за победата край Иса и завоюването на Финикия засилилото се антимакедонско движение в Гърция веднага стихнало.

Битката при Иса. Древноримска мозайка в гр. Помпей

След поражението и изгубването на семейството си Дарий III започнал да води преговори за мир с Александър, но получил отказ. По време на обсъждането на условията за мира, предложени от Дарий, за първи път се разкрили противоречията между Александър и македонската аристокрация, чийто представител бил Парменион. Персийският цар отстъпвал на Александър цялата персийска територия до Ефрат, обещавал да плати огромни контрибуции, предлагал вечен съюз с Александър и като негово укрепване — ръката на една от дъщерите си. Парменион съветвал да се приемат тези условия и да се откажат от свързания с голям риск по-нататъшен поход на изток. Казват, че по време на преговорите той възкликнал: ,,Ако аз бях Александър, то бих приел тези предложения", на което Александър отговорил: ,,Ако аз бях Парменион, то също бих приел тези предложения." Сетне той заявил, че ще сключи мир само при условие, ако Дарий му предаде цялото си царство и се признае за негов поданик. Относно предложението за ръката на дъщерята на Дарий Александър заповядал да предадат на персийския цар, че неговата дъщеря е в плен и затова, ако той, Александър, поиска да се ожени за нея, то ще направи това, без да иска разрешение от Дарий. По време на преговорите Александър за пръв път заявил за намерението си да завоюва цялата персийска държава. Дотогава териториалните претенции на гърците и македонците не се формулирали ясно, но обикновено въжделенията им се ограничавали с Мала Азия. Завоюваните територии доста превишавали Македония и Гърция, взети заедно. По-нататъшното придвижване на изток при липсата на ясни представи за степента на могъществото на източната част на персийската империя могло да бъде много рисковано. В това се опитвали да убедят Александър  Парменион и неговите привърженици, които възразявали против продължаването на войната и препоръчвали да се задоволят с постигнатото. Александър обаче се опирал на армията, която била заинтересувана от продължаване на успешната, изгодна и засега не особено тежка за нея война.

След превземането на Тир Александър завзел източното крайбрежие на Средиземно море и се насочил към Египет, в който само няколко години преди това след кръвопролитна борба била възстановена властта на персите. Като имал пред вид настроението на населението, персийският сатрап на Египет в 332 г. пр. н. е. тържествено посрещнал Александър и му предал властта и хазната. Египетските жреци го провъзгласили за фараон. Верен на политиката си сурово да се разправя със съпротивяващите се и да бъде умерен и благожелателен спрямо минаващите на негова страна, Александър почел египетските обичаи и дори отишъл на поклонение в оазиса Сива при оракула на бог Амон. Това пътешествие имало политическа цел. Оракула на Амон уважавали не само египтяните, но и народите от Азия, а също и гърците и македонците, които отъждествявали Амон със Зевс. Александър попитал оракула ще покори ли цяла Азия и получил положителен отговор. Като замислил рискувания поход за покоряване на цяла Персия и се сблъскал при това с опозицията на македонската аристокрация, Александър очевидно разчитал, че благоприятният отговор на почитания от всички оракул ще спомогне за осъществяването на неговата политика. Със същата цел Александър попитал оракула кой е убил баща му Филип. Той искал да чуе, че са го убили по заповед на персийския цар. Отговорът на оракула обаче надминал всички очаквания на Александър. Чрез устата на жреците Амон го обявил за свой син. Това било естествено само за фараона, който се смятал за син на Амон. Александър използвал за укрепване на властта си този акт на египетските жреци и заповядал да го наричат син на бог Амон. От това неговата власт и престижът му нараствали, макар и да предизвикали недоволство сред македонските и гръцките приближени. Религиозното оформяне на царската власт превръщало Александър в абсолютен монарх.

Немного време преди пътешествието при оракула на Амон, в 332 г. пр. н. е., за да укрепи властта си в Египет и близките до него райони, Александър поставил в делтата на Нил основите на град Александрия, която впоследствие станала най-големият икономически, културен и политически център в Източното Средиземноморие.

Със завземането на Египет от македонците цялото Средиземно море се оказало отрязано от Персия. Големият военноморски флот на персите, вече значително отслабнал след битката край Иса, но все пак пречещ на редовните връзки на армията на Александър с Гърция и Македония, сега капитулирал напълно, което дало възможност на гръко-македонската армия да го използва и укрепи своите комуникации.

През пролетта на 331 г. пр. н. е. започнал вторият етап от завоевателния поход. Александър тръгнал от Египет на североизток в Азия по посока към Северна Месопотамия. В края на лятото македонските войски преодолели незначителната съпротива на персите и се прехвърлили през Ефрат, а сетне и през Тигър. Тук на голямата равнина недалеч от селото Гавгамела през есента на 331 г. пр. н. е. станало най-голямото сражение между гръко-македонците и войските на персийския цар. Дарий събрал огромна за мащабите на древността армия, която неколкократно превишавала числеността на армията на Александър. За пръв път решителната битка трябвало да стане в широка равнина, където персите можели изцяло да разгърнат мощната многобройна конница и дори да обкръжат гръко-македонската армия.

Персийската армия сега имала още и 15 бойни слона и голям брой бойни колесници, към чиито оси били поставени дълги и остри сърпове. Предполагали да пуснат сърпоносните колесници върху тясно сгъстената македонска фаланга и да й се нанесат сериозни загуби. Обаче по време на атаката на колесниците македонските стрелци с лъкове избили повечето от кочияшите, от което конете изгубвали управлението. Фалангата се отдръпнала и пропуснала летящите колесници, които след това били спрени в тила от конярите. След несполучливия рейд на колесниците започнала общата битка, която продължавала с променлив успех почти цял ден и завършила отново с победа на по-маневрената и дисциплинирана гръко-македонска армия, в чийто състав Александър, имайки пред вид местните условия, увеличил броя на конницата. С остатъците от своята войска Дарий отново избягал. През нощта македонската конница изминала около 80 км, но не могла да настигне бегълците.

Битката при Гавгамела

В битката при Гавгамела империята загубила главните си военни сили. Третото поражение имало далеч отиващи политически последици. Както Египет, Вавилония приветствала Александър. Вавилонските жреци го провъзгласили за цар на Вавилон. Александър заповядал да възстановят разрушения от персите храм на Мардук. Персийският сатрап бил оставен да управлява Вавилония от името на Александър, но бил лишен от правото да командва войските и да завежда финансите. Тези функции били предадени на специални стратези, назначени от средата на македонците. След почивка във Вавилон Александър превзел Суза, където заграбил огромни съкровища и част от хазната на персийския цар.

На изток от Суза започвала коренната територия на персийската империя— Персида. Ако дотогава Александър завземал покорени някога от персите страни и ако на много места го посрещали като освободител, то в Персида той срещнал първата сериозна съпротива. Остатъците от персийската армия обаче били разбити на подстъпите към древната персийска столица Персепол. Персепол бил ограбен от македонската армия, по заповед на Александър разкошният дворец на Ксеркс бил изгорен в знак на отмъщение за разрушаването на Атина по време на гръко-персийските войни. Колосалната хазна на Дарий, която се намирала в Персепол, попаднала в ръцете на Александър. Македонците презимували в персийската столица и едновременно се укрепили в останалите пунктове в Персида.

В това време Антипатър потушил в Пелопонес последното приживе на Александър антимакедонско въстание на гърците, възглавявано от Спарта.

В началото на 330 г. пp. н. е. македонската армия тръгнала от Персида за Мидия. В Екбатана —древната столица на Мидия, по това време се намирал Дарий III. Като научил за приближаването на Александър, той отстъпил по-нататък на изток с останалите му още верни войски.

Като завзел Екбатана, Александър оставил в нея за наместник Парменион с пълномощия на главнокомандващ в тила на македонската армия. Също в Екбатана била оставена огромната военна плячка и заграбената преди това хазна на персийските царе, която също била възложена на Парменион да я охранява. Специално за завеждащ хазната бил назначен един от приятелите на Александър — Харпал.

От Екбатана Александър започнал енергично преследване на Дарий, който бягал на изток. По време на бягството Дарий бил лишен от власт и взет под стража от средноазиатските сатрапи начело със сатрапа на Бактрия Бес. Когато конният отряд на Александър започнал да догонва колесницата с лишения от власт цар, Бес и неговите приятели убили Дарий, а те самите препуснали на бързи коне. В ръцете на Александър попаднал само трупът на царя.

https://www.istorianasveta.eu/

[Hatshepsut]

Александър III Македонски. Елинистическата империя


Империята на Александър Велики

Завоюване на Средна Азия и северозападната част от Индия. Завършване на похода

В 330 г. пр. н. е., след смъртта на Дарий, била осъществена цялата обявена от Александър в началото на завоевателния му поход програма. Александър обаче не прекратил войната. Сега той продължавал програмата, като се обявил по правото на завоюването за законен наследник на убития персийски цар и на това основание — за отмъстител за неговата смърт. А тъй като убиецът на Дарий III, бактрийският сатрап Бес, избягал в Средна Азия, то Александър започнал да го преследва.

Обявявайки се за наследник на персийските царе, Александър изострил тежкия конфликт с македонската аристокрация, който започнал да се проявява още по време на преговорите с пратениците на Дарий във Финикия, а сетне в Египет след провъзгласяването на Александър от египетските жреци за син на бог Амон. Сега, намирайки се в Средна Азия, Александър във все по-голяма степен се опитвал да привлече на своя страна персийската и останалата местна аристокрация, като й предоставял висши длъжности наравно с македонците. Той започнал да въвежда в походния си двор елементи от персийския царски церемониал. Това предизвиквало все по-враждебно отношение от страна на македонската аристокрация, която не желаела да дели първото място с аристокрацията от завоюваните страни.

В 330 г. пр. н. е. на Александър му съобщили за заговора против него, възникнал в средата на хетайрите начело с Димн. Подозрение паднало и върху Филот, сина на Парменион, който уж знаел за заговора, но не донесъл за него. Според македонския обичай се състоял съд на войската. Заподозрените в заговор били наказани със смърт. След това Александър изпратил убийци при Парменион в Екбатана, за да се предпази от възможното отмъщение на бащата заради убития син. Вероятно това е било направено и за да се избави от авторитетния пълководец, който още в миналото не се съгласявал с Александър, а сега станал още по-опасен във връзка със засилилата се опозиция сред командния състав на армията. Александър се опирал на войската, която продължавала да води изгодната война и отново поддържала Александър. Новите попълнения на армията още повече искали продължаване на военните действия.

Първоначално завоюването на Средна Азия било продиктувано от стратегически съображения. Това било обширната и богата северо-източна част на персийската държава. Там избягали или отстъпвали остатъците от персийската армия. По това време убиецът на Дарий, бактрийският сатрап Бес, се обявил за нов персийски цар — Артаксеркс IV. Появата на новия цар показала, че сатрапите от източната част на персийската държава се опитват да организират по-нататъшна съпротива. Необходимо било да се предпазят завладените вече територии от нападение от изток и да се ликвидира последната база на съпротивата в източната част на бившата империя.

Артаксеркс IV Бес улеснил борбата на Александър с него, като направил сериозна политическа грешка: той се обявил за цар като продължител на династията на Ахеменидите. Мнозинството от средноазиатските народности се намирали в много слаба зависимост от персийския цар. Загиването на персийската държава откривало пред тях перспективи за пълна независимост. Затова Бес, като се обявил за нов персийски цар на територията на Средна Азия, не можел да намери тук някаква значителна подкрепа. Обаче и Александър не се разглеждал като освободител от персийското иго в Средна Азия. Тук гледали на него само като на завоевател, затова съпротивата се оказала доста по-сериозна, отколкото преди.

Жителите на трудно достъпните средноазиатски местности водели партизанска и редовна война с нахлулите македонски войски. Изпълнението на стратегическата задача — да се унищожат войските на противника и се укрепят заграбените територии, се превърнало в тежка и продължителна война, която изобилствала с чести поражения на отделни македонски отряди и с въстания във външно само умиротворения тил. Потушаването на въстанията се съпровождало със свирепи разправи.

Александър влиза във Вавилон, худ Шарл Лебрен, 1664 г.

С придвижването си на изток Александър строял градове-крепости в които оставял македонски гарнизони. Едновременно той засилил политиката на сближаване с местната аристокрация и в още по-голяма степен се стремял външно да усвоява местните обичаи. Последната тенденция го довеждала до нови конфликти с македонската аристокрация.

След тръгването от Екбатана на главните сили на Александър завоевателите се придвижвали по-нататък на изток и минали през ,,Хирканските (Каспийските) врати" — планински проход, който свързвал Мидия със Средна Азия. Гръко-македонските войски завзели Хиркания, Партия, Ария, Дрангиана и Арахозия. През пролетта на 329 г. пр. н. е. Александър се прехвърлил чрез Хиндукуш и пристъпил към завоюването на Бактрия и Согдиана, най-силните и фактически независими източни сатрапии, граничещи с областите на номади, които им оказвали помощ против Александър.

Тук, в Бактрия, изоставен от своите привърженици, Артаксеркс IV Бес попаднал в ръцете на Александър и бил подложен на изтезания, а след това изпратен в Екбатана и убит. Местната согдийска и бактрийска аристокрация съвместно с населението продължавала да оказва решителна съпротива срещу Александър. Начело на масовото въстание против гръко-македонските завоеватели стоял согдийският велможа Спитамен. Помагали му граничещите със Согдиана номади. Александър все пак успял да завладее бактрийската столица Бактра и столицата на Согдиана Мараканд. Цялата страна обаче била в огъня на въстанията. Македонците понасяли големи загуби. За да укрепи властта си в страната, обхваната от освободителна борба, Александър построил тук няколко града-крепости — Александрии, и настанил македонски гарнизони в редица укрепени пунктове. Едва в края на 328 г. пр. н. е. след упорита борба разбитият от македонците Спитамен избягал при номадите. Техните вождове, вероятно страхувайки се да не се разпространят военните действия на техните територии, го убили и изпратили главата му на Александър.

Отношенията между Александър и македонските хетайри от време на време рязко се изостряли. В Мараканд в 328/327 г. пр. н. е. по време на пир Александър дори убил своя най-близък приятел Клит, който започнал да го упреква, че пренебрегва интересите на македонците в полза на персите и другите завоювани народи. Скоро след това, подкрепен от най-близките си велможи, Александър решил да въведе в двора персийския обичай на поклон на царя до земята. На гръцки това се наричало ,,проскинесис". Дотогава проскинесис правели само велможите от източен произход. Александър обаче решил да разпространи този обичай и сред македонците и гърците. Подобно нововъведение било повод за организиране на нов заговор от част от знатната македонска младеж, която служела в личната охрана на царя. Случайно само заговорниците не успели да осъществят плана си: те чакали царя в спалнята, а през тази нощ Александър пирувал и не дошъл в спалнята. Скоро един от заговорниците се издал. Последвали арест, съд и смъртно наказание за заговорниците. Те били убити с камъни. Във връзка със ,,заговора на пажовете", както обикновено го наричат, изпаднал в немилост и загинал в затвора придворният историограф на Александър Калистен, който наскоро преди заговора отказал да направи проскинесис като действие, унизително за свободния грък. След тези събития Александър още повече започнал да се стреми да уреди отношенията си с местната аристокрация. В 327 г. пр. н. е. той се оженил за Роксана, дъщерята на най-силния от бактрийските управници Оксиарт.

Завоюването на Средна Азия, което продължавало повече от три години, било самостоятелна и доста по-тежка война, отколкото завоюването на западната част от персийската държава. Армията на Александър, с която той тръгнал от Македония, понесла големи загуби и била отслабена. Александър бил принуден неведнъж да я попълва за сметка на местните воини от низшите свободни слоеве от населението. Умората на армията и промяната в личния й състав се отразили върху по-нататъшния поход.

Като се приближил до северозападната граница на Индия и чул за богатствата на този край, Александър намислил да започне завоюването на Индия. Това решение се диктувало не само от увличането от успешните завоевания, то отразило и ограничения географски кръгозор на древните гърци. Учените, които Александър взел в поход в качеството на съветници и с цел да се изучат завоюваните земи за по-скорошното им оползотворяване, смятали, че Индия граничи със Световния океан. Те също така не си представяли и действителната големина на Индия, затова Александър със своите приближени смятал, че индийският поход ще ги изведе до брега на Световния океан и че под негова власт тогава ще се окаже цялата източна част на ,,ойкумене", т. е. на удобния за живеене свят. Но далеч не всички приближени подкрепяли завоевателните му планове. В армията все повече се отразявала умората. Новонабраните воини били по-недисциплинирани, не притежавали военната подготовка на македонците. Обаче междуособиците между индийските държави, които граничели сега с владенията на Александър, облекчили нахлуването му в Индия в началото на 327 г. пр. н. е.

Преодолявайки ожесточената съпротива на планинските племена, с два отряда македонската армия излязла на река Инд и се прехвърлила през нея по предварително построен мост в царството на царчето Таксил, който влязъл в съюз с Александър. Таксил предоставил на Але-ксандър петхпляден отряд от индуски воини и в благодарност получил редица съседни територии. На изток от държавата на Таксил, отвъд река Хидасп, започвали владенията на неговия враг цар Пор. Пор извел голяма армия, числено превъзхождаща армията на Александър, освен това той имал около сто бойни слона. За македонските войски било много трудно форсирането на реката, тъй като Пор организирал щателното й наблюдение. Но в края на краищата Александър успял да го измами и да се прехвърли на другия бряг. Отначало се сблъскали двете вражески конници. След поражението на индуската конница започнала битката на македонската фаланга със слоновете. Македонците успели да ограничат слоновете на неголямо място. Слоновете започнали да мачкат своите. Македонците стреляли по слоновете и ги накарали да започнат да отстъпват. Останалите подразделения на Пор също претърпели поражение, а той самият попаднал в плен. Александър му оставил царството срещу съюз и признаване на върховната власт на завоевателя. Край река Хидасп Александър основал два града-крепости: Никея (град на победата) и Буцефалия (градът бил наречен в чест на Александровия кон Буцефал), и тръгнал по-нататък на изток.

Александър се среща с индийския цар Пор

Армията се приближила до река Хифазис, най-източната от реките на Петречието. Тук воините на Александър се разбунтували и отказали да вървят по-нататък. Според новите сведения, получени от местното население, напред имало голяма пустиня, отвъд която се намирали могъщи държави. До източния край на ойкумене било още далеч. Александър не можел да накара воините си да вървят по-нататък и бил принуден в 326 г. пр. н. е. да прекрати похода, който продължавал повече от осем години.

Армията се върнала към река Хидасп. Тук бил построен голям флот. Част от войската била натоварена на корабите, а останалите пеша тръгнали покрай брега, отначало надолу по течението на Хидасп, а после — надолу по течението на Инд. Преодолявайки съпротивата на местните племена, войската стигнала до океана в 325 г. пр.н. е. В делтата на Инд армията се разделила, флотът под командването на Неарх, един от най-близките съратници на Александър, отплувал покрай бреговете на Арабския залив на запад, като предполагал по такъв начин да пристигне в Персийския залив и в устието на реките Ефрат и Тигър. Другата част от армията под началството на Александър и Кратер на два големи отряда тръгнала по суша. Главният отряд начело с Александър вървял на запад по безводната пустиня Гедрозия и понесъл големи загуби. Пълното разложение на армията по време на този поход, което древните автори описват, ясно показва причините за прекратяване на завоеванията край река Хифазис.

Завръщащата се армия преодолявала съпротивата на местните племена и потискала значителни въстания на покореното преди това местно население. В началото на 324 г. пр. н. е. сухопътната армия и флотът стигнали до Месопотамия. При това флотът открил за гърците морския път от Индия до Вавилония.

 

Държавата на Александър Македонски

През първата половина на 324 г. пр. н. е. Александър се намирал в Суза. Тук той се заел с организацията и укрепването на своята монархия. През време на средноазиатския и индийския поход западната половина на завоюваните от него територии се управлявала безконтролно от набързо назначените сатрапи от средата на македонците и местната аристокрация. Те злоупотребявали с положението си и нерядко провеждали сепаратистична политика. В Мидия избухнало въстание. Довереникът на Александър, царският ковчежник Харпал, откраднал голяма сума пари от хазната и избягал в Гърция, където започнал да призовава гърците на въстание против Александър. Заподозреният във връзки с Харпал оратор Демостен бил принуден да избяга от Атина.

Възникналата в резултат от завоеванията огромна държава се простирала от западното крайбрежие на Балканския полуостров до Индия, включвайки и Петречието. На север тя частично се приближавала до Дунава и граничела с Черно море, на юг стигнала до Индийския океан, полуостров Арабия — в Азия, и включвала в себе си Египет, Либия и Киренайка — в Африка. По своята големина тя надвишавала персийската държава. Нейното население било разноплеменно и разноезично и се намирало на различни стъпала на икономическото развитие. Наред с високо развитите страни, като Гърция, Сирия и Финикия, Вавилония и Египет, в държавата на Александър Македонски влизали огромни територии, чието население едва започвало да преживява разпадането на първобитнообщинния строй. Стопанските и културните връзки между отделните области били нетрайни. Цялата монархия се задържала в подчинение само чрез силата на оръжието.
Александър не изменял обичайните за населението местни форми на управление. Той оставил и персийското административно деление на сатрапии, но обикновено ограничавал сатрапите, лишавайки ги от правото да командват войските и да завеждат финансите.

Реална опора на Александър била армията, чийто социален и етнически състав по време на източните походи се изменил значително — в нея имало малко воини-македонци, затова пък се увеличил броят на наемниците — гърци и от местното азиатско население. Александър организирал специален тридесетхиляден отряд от персийски юноши за обучаването им на македонското военно изкуство.

Александър вземал специални мерки за сближаване на неговите македонски и гръцки воини с местното население. В Суза бил организиран пищен брачен празник, по време на който били направени 10 000 сватби на македонски воини с персийки и жени от другите местни народности. Самият той също се оженил наведнъж за две персийски принцеси — за дъщерята на Дарий III и за дъщерята на неговия предшественик Артаксеркс III Ох. Женитбата за дъщерите на двамата предишни персийски царе трябвало допълнително да укрепи правото на Александър като техен наследник. Бактрийката Роксана също продължавала да си остава царица — жена на Александър, който по такъв начин официално имал три жени.

На своите велможи и пълководци той заповядал да се оженят за знатни персийки, бактрийки и согдийки. За един ден направили 80 сватби. С такива наивни мерки Александър се опитвал да слее ведно завоеватели и завоювани. Не трябва да се забравя, че за мнозина от гърците и македонците, в това число и за неговия знаменит учител Аристотел, всички завоювани от Александър народи били ,,варвари", роби по природа и т. н. Трябва да се признае, че Александър, възпитаник на Аристотел, след като се сблъскал с практическия проблем за укрепване на необятната му и разноплеменна държава, съумял да преодолее тази идеологическа ограниченост.

На търговските и стратегическите пътища Александър основавал нови градове и крепости със смесено гръко-македонско местно население. Той давал на жителите на тези градове определени привилегии. Това били опорни точки на властта му на завоюваните територии. Известни са случаи, когато Александър давал на градовете земя с местно селско население, за да го експлоатират гражданите. Висшите длъжности в неговата държава заемали представители както на македонската, така и на местната аристокрация. В новосъздадените градове живеели повече или по-малко привилегировани граждани. Монархията на Александър подкрепяли жреците от различните религии, към които царят се отнасял много благосклонно. При неговия двор се извършвали служби както на гръцките, така и на многобройните местни богове. Самият Александър, обявен на времето от египетските жреци за син на Амон, стремейки се да укрепи своята държава, все повече подчертавал, че е божество, и съобщил за това на гърците чрез съвета на Елинския съюз в Коринт, като желаел те също официално да го признаят за бог. Гръцките полиси изпълнили заповедта му. В Атина безсилният протест против този акт в иронична форма изразил върналият се по това време в града Демостен, като препоръчал на народното събрание да смята Александър, ,,ако той иска, за син на Зевс или също и на Посейдон".

В обширните простори на империята на Александър станало и ставало грандиозно преразпределяне на имуществата. Голяма част от персийската хазна, която преди била във вид на съкровища или се употребявала за военни и административни нужди, била пусната в търговско-стопански оборот. Засилили се търговските връзки, оживил се гражданският живот. Александър централизирал пускането на златни и сребърни монети и ги сечал в огромно количество, като поставил за основа атинската монетна система. В държавата на Александър се съчетавали източният и гръко-македонският опит. Но Гърция и Македония представлявали нищожна част от неговата монархия. Вместо ,,пренасяне на щастието от Азия в Гърция", към което призовавал в миналото Исократ, завоюването на Изтока от македонците и гърците довело до засилване на емиграцията на коренното гръцко население в завоюваните територии. Гърция и Македония се изправили пред опасността да се превърнат в периферия на новата източна монархия.

Против политиката на Александър назрявала опозиция и сред редовия състав на македонската част от неговата армия. В неголемия град Опис, който се намирал на изток от река Тигър, избухнало въстание. Когато Александър пристигнал в 324 г. пр. н. е. в Опис, за да обяви на разположената там армия, че изпраща с богати дарове в Македония престарелите и болни ветерани и изобщо всички, желаещи да се завърнат, воините устроили бунт. Те казвали, че всички ще заминат за Македония, а царят нека сам воюва с помощта на ,,баща си" Амон. Александър наказал със смърт няколко от най-активните от въстаналите воини. В резултат от последвалите преговори той бил принуден да пусне в родината около 10 000 воини и в още по-голяма степен да ползва услугите на персите.

В 323 г. пр. н. е. Александър пристигнал във Вавилон, разположен приблизително в центъра на неговата държава, на кръстопътя на търговски и стратегически пътища. Този най-голям древноизточен град той направил своя столица. Тук през лятото на 323 г. пр. н. е. по време на пир Александър се почувствал зле и след няколкодневно боледуване, вероятно злокачествена треска, а възможно е и от отравяне, умрял на около 33-годишна възраст.

https://www.istorianasveta.eu/

[Hatshepsut]

Историкът проф. Калин Порожанов: Македонци ли са древните македони?


Проф. Калин Порожанов е между водещите имена в съвременната тракология и подводна археология,
член е на Международния съвет за индоевропейски и траколожки изследвания в България.
Ръководител е на катедрата по история към Правно-историческия факултет на ЮЗУ ,,Неофит Рилски" – Благоевград.
Автор на над 200 публикации у нас и в чужбина, свързани с историята на траките, древната култура на Югоизточна Европа и Северозападна Мала Азия

Разговаряме с проф. Порожанов по повод новото разминаване с ,,учените" от Скопие, за верен прочит на общото ни историческо минало – откритата мраморна плоча с латински надпис край с. Рупите, Петричко, близо до къщата-музей на пророчицата Ванга.

Професор Порожанов, близо до Петрич – при изгасналия вулкан Кожух, бе открита мраморна плоча с латински надпис, доста различно тълкуван от учените у нас и в Скопие. Какъв е Вашият прочит?

– Вижте, край с. Рупите, Петричко при възвишението Кожух, бяха открити останките от античен град. Но че това е търсеният отдавна град Хераклея Синтика стана ясно от този надпис. Това е писмо на римския император Галерий, датирано от края на 307 и началото на 308 г., до магистратите и членовете на съвета на град Хераклея. В него се казва, че градът на хераклейците е съществувал отдавна, но сега получава статута на град. Тъй като Хераклея се намира в областта, обитавана от синтите, той би трябвало да се идентифицира с известния от античните автори град Хераклея Синтика, чието по-старо тракийско име е Синтия, като главен град на траките синти.

И името му идва от тракийското племе Синти, живяло тук през VIII в.пр.н.е.?

– Да, така е. Траките синти са обитавали Средното течение на Струма, заключено между Кресненския и Рупелския проход. Те са известни още на Омир, който ги представя като обитатели на о. Лемнос, в Северна Егеида, в края на ІІ и началото на І хил.пр.н.е. Тукидид поставя синтите преди планината Керкине, която ги отделя от пеоните. А Керкине включва всъщност масива от днешните планини Огражден, Малешевска и Влахина – обитавани от синтите.

Посещаван ли е градът от автора на писмото –  император Галерий?

– В писмото не се споменава, но в биографията на Гай Галерий Валерий Максимин, който носи прозвището Дакиеца, има любопитни подробности. Роден и отрасъл в провинция Крайбрежна Дакия, близо до град Сердика (дн. София), Галерий е осиновен от император Диоклециан, който му дал за жена дъщеря си, вследствие на което станал негов съуправител. Като едноличен владетел през 305 г. Галерий продължил водената от предшественика си политика на абсолютен монарх и неуважение към Рим. Той ръководи Римската империя до смъртта си от превърнатата в столица Сердика. Според него Империята не трябвало да се нарича Римска, а Дакийска. Така че тази пристрастеност към родната земя и трайният престой в Сердика не изключат хипотезата Галерий лично да е посетил Хераклея Синтика, давайки му статута на град.

Впрочем, родственици ли са синтите с най-старото тукашно население – пеласгите?

– Пеласги е елинското име на народ, който обитава южните краища на Тракия и западния бряг на Мала Азия, във времената преди трайното установяване на елинските етноси – от края на ІІ и началото на І хил.пр.н.е.  Според историческите извори синтите като тракийски етнос, отнесени към по-старо време, са свързвани с пеласгите, които са с тракийски езикови и етнокултурни характеристики. Което ще рече, че и синтите – населението по Средното течение на Струма, се свързват както с по-стария етноним пеласги, така и с по-късния – траки.

А какъв е произходът на древните македони? 

– Въпросът ви е свързан с обяснения за езика на македоните, но запазените остатъци от него са оскъдни. Едно от становищата е, че този етнос говори на северногръцки диалект. Най-сериозният аргумент за това са имената на македонските царе. Но ако се отчете реалният процес на елинизация на аристократичния елит, този довод не е съществен. Според друга теза македоните са говорели негръцки език. Някои антични автори казват, че Александър ІІІ Велики говорил на своите войници на македонски и че войните поздравявали своите пълководци на македонски език.
Третото становище обединява горните две – произходът на древния македонски език се търси в някакъв много архаичен протогръцки диалект, достатъчно различен от другите древни езици на Балканите. Въпросът за езика и произхода на македоните остава открит за науката. Въпреки това е видимо, че Македония се разполага между три големи етнокултурни масива. От юг този на елините. От югоизток и изток – на траките. От север и северозапад – на илирите. От културно-историческа гледна точка има основания да се приеме, че това е вътрешна контактна зона между древни балкански езици, най-изявен и най-самостоятелен измежду които е елинският, заради неговата писмовност, а най-многолюдно говорен е тракийският.

Гръцка или тракийска държава е древното Македонско царство? И да вярваме ли на Демостен, който пише за Александър Велики, че ,,македонският цар няма нищо общо с Гърция, нито с гръцката култура"?

– Омировият епос не познава етнос с име македони. За пръв път името Македон се споменава от Хезиод в VІІ в.пр.н.е., който казва, че Македон и брат му Магнес живели в земите на областта към Пиерия и Олимп. Съгласно разказа на Херодот, навремето бригите живеели в Европа заедно с македоните, като точно те, след като преминали в Мала Азия, се нарекли фриги. Ако вярваме на Бащата на историята, именно траките бриги са дълбоките корени, от които се развива по-късно държавата на македоните, тук в Европейския Югоизток, както и държавата на фригите в Централна и Западна Мала Азия.

А как Херодот обяснява названието македонес?

– Вижте, македонес и мюгдонес са тракийски езикови форми, но македнос е елинска и е със значение висок, едър. Приема се, че като не знаели местното тракийско значение на името македонес древните елини го оприличили със своята дума македнос, която отговаряла на високия планински характер на земите в северната част на Ематия.
Чрез името на държавата си Македония древните македони налагат етно- и топонима си предимно над тракийски и отчасти над илирийски етноси. Видно е, че до създаването на империята на Александър ІІІ Велики (336–323 г.пр.н.е.) в Македонската държава живеят различни балкански етноси, сред които преобладават тракийските, но  присъстват по-слабо и илирийски. По това време в границите на Македония няма елини, ако не се броят няколкото полиса от северозападното Егейско крайбрежие на Халкидика, подвластно включени в Македонското царство при Филип ІІ (359–336 г.пр.н.е.).

Кога всъщност започва елинизацията на македонския елит?

– През V – ІV в.пр.н.е. Но важно е да се отбележи, че тази елинизацията не е насилствена гърцизация. Тя е съзнателен стремеж на македонския царски елит за приобщаване към достиженията на елинския книжовен свят. Именно чрез елинизацията македонската династия на Аргеадите става разпознаваема, защото влиза в познатия и признат литературен и културен свят на Средиземноморието, който е полисен и в който се говори и пише на гръцки език. Това не е отричане от своите изконни ценности, а е успешно вписване в актуалните обществени и културни процеси на новото време. Това поведение ще бъде продължено от Македонското царство, а след него и от други негръцки държави.

Чий цар е всъщност Александър Македонски?

– Александър ІІІ е достоен син на Филип ІІ, който преобразува малката и невзрачна държавица Македония в една свръхмодерна за времето си империя. Отличен дипломат, той обединява полисна Елада и, осигурил си тила от север и от юг, организира поход на изток, срещу Персийската империя, за да завладее нейните несметни богатства. С убийството му  неговият син Александър ІІІ продължава успешно разширяването на империята на изток до Индия. В този смисъл трябва да разберем думите на Демостен, които цитирахте по-горе – че ,,македонският цар няма нищо общо с Гърция, нито с гръцката култура" и ще ,,задуши и последните остатъци от елинската независимост". Думите му се отнасят към едни чужди завоеватели на Елада, негърци и варвари – македонските царе Филип ІІ и Александър ІІІ.

Версията на гръцките учени обаче е друга...

– Гръцките ни колеги твърдят, че Македония е гръцка и че македоните са гърци. Това обаче е националнополитическа, а не строго научна теза. Целта е да се внушава, че както Древна, така и съвременна Македония, която до неотдавна и в гръцката ù част е всъщност българска по население, винаги е била, а и днес е гръцка.

А на съвременните ,,учени" от Скопие?

– Колегите от Скопие също са в плен на нова националнополитическа доктрина, която трябва да доказва уникалността на съвременния македонски народ. Те смятат древните македони за негърци, нетраки, неилири, не..., защото са нещо уникално, така както са уникални днешните македонци. Отричайки българския си произход, те няма как да признаят и тракийския произход на древните македони. Казвам македони, както се използва този термин за Древността в нашата наука, който е същият като оригинала, за да не се бъркат те със съвременните македонци.

В този контекст как оценявате битката, която води БЮРМ срещу българщината в Македония?

– Това е наследство от Титова Югославия, която след Втората световна война съзнателно създаде и наложи в Република Македония свой местен партийнослужебен кръг, обвързан икономически, политически и елитарно с управляващите сръбски националисти в Белград. В БЮРМ лесно може да видите антибългарска, антигръцка, антиалбанска, но няма да видите антисръбска политика. В същината си, макар и формално независима държава, БЮРМ остава в плен на старите титовистки догми, облечени в нов македонстващ, но дълбоко просръбски по замисъла си, национализъм. На този фон не мога да не кажа, че мнозинството от обикновените хора в БЮРМ знаят своите български корени и това да се наричат македонци, за тях просто означава българи от Македония.

В Интернет е направен интересен прочит на абревиатурата БЮРМ – Българска югозападна република Македония. Трябва ли и политическият ни елит да мисли за подобен прочит?

– Политическият ни елит е наясно с току-що коментираната ситуация в БЮРМ. Много е трудно обаче да се работи с насажданите вече 70 години догми там. Две-три поколения са възпитавани чрез деформирана история, чрез антибългарска истерия и това не може да се оправи с вълшебна пръчка. Но не трябва да се правят компромиси с историята ни, като не бива да остават без последствия бурните фантазии на псевдоисториците в Скопие. А македонският език е несериозен проблем, защото на всеки филолог е ясно, че става дума за силно сърбизиран български език. Всеки чужденец, който посети България и БЮРМ чува, че от двете страни на границата се говори единен български език. Нещо, което твърдят и учените в Гърция.

https://www.fakel.bg/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Георги Митрев "Религиозни институции и общества в провинция Македония 148г.пр.Хр. - 284г.сл.Хр.":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7848

[Hatshepsut]

Чия е антична Македония

Автор: проф.Пламен Павлов

За пръв владетел на Македонското царство е сочен Пердика І

Разразилият се през последните десетилетия спор за името ,,Македония" между едноименната република и нашата южна съседка показва до каква степен историческото наследство се използва за откровено политически цели. И двете страни експлоатират темата не само във външната си политика, но и във вътрешната – при това с емоции, достигаща до истерия... Претенциите за монополни ,,права" върху миналото са колкото абсурдни, толкова и опасни. Дори и да не го признаваме, този спор засяга и нас – достатъчно основание да се замислим какво всъщност е представлявала тази древна държава, дала на света прочути личности като Филип II и Александър III Велики (Македонски).

В европейската и световната наука още от Ренесанса се е наложило виждането, че македоните са народ с древногръцка (дорийска) основа и че антична Македония е едва ли не ,,елинска" държава. За времето си ренесансовият фил-елинизъм може да е бил нещо положително, но научната логика води към други изводи. Анализът на историческите извори показва, че става въпрос за тракийско население и държава, сходна с царствата на одрисите, гетите, трибалите... Елинизацията на македонския елит е по-силно изразена в сравнение с останалите траки, но за древните гърци те си остават ,,варвари" (чужденци). Нека отбележим, че когато говорим за античната епоха, коректният термин е ,,македони". Широко използваното днес название ,,македонци" визира жителите на историко-географската област в по-ново време, както и една от етнографските групи на нашия собствен народ.

Антична Македония има предистория, забулена от легенди, но и достатъчно показателна. На преден план изпъкват не някакви ,,елини" или ,,отделен" етнос, а древни тракийски племена и владетели. Това напоследък беше показано убедително от проф. Калин Порожанов, а и от други автори. За съжаление, научните достижения трудно надделяват над инерцията. И над политиката, ако трябва да бъдем пределно ясни. Така или иначе, началото е в плодородните земи между реките Халиакмон (повече от хиляда години тя носи и българското име Бистрица!) и Аксиос (Вардар). В дълбоката древност тази област е наричана Ематия по името на легендарния местен тракийски владетел Ематион, за когото споменава Омир. По-интересното обаче е, че в онази епоха името ,,Македония" не съществува! Едва Хезиод, живял през VІІ век пр. Хр., пише за Македон и неговия брат Магнес, които произлизали от населената с траки област Пиерия при планината Олимп – ,,обиталището на боговете". И наистина си струва да се запитаме дали тези богове са ,,чисто" гръцки или поне отчасти са възприети от траките, най-малкото имат обща по-стара основа. Македон и Магнес били запомнени като страстни укротители на коне – обичайна характеристика за тракийските аристократи. Да припомним само за красивите коне на тракийския цар Рез, откраднати от Одисей – в случая прочутият ,,герой" се изявява като разбойник и конекрадец, но това е друга тема. Според ,,бащата на историята" Херодот в Македония е живеела тракийската общност бриги (,,фриги"). Съществува мнение, че в действителност името ,,Македония" е означавало ,,висока земя", съответно ,,македони" – високи, снажни хора или пък жители на планинска страна.

Отначало с името Македония са наричани земите от Олимп и Халкидическия полуостров до реката Стримон (Струма) на изток и планината Нидже на север. Делението на Долна, Горна и Източна Македония отразява налагането на държавното название над новозавладени земи. Факт е обаче, че Долна (Южна) Македония е била населена преди всичко от траки. ,,Горна Македония" с Хераклея/Битоля, Лихнида/Охрид, Билазора/Велес е включена в Македонското царство от Филип ІІ, който покорява местните траки. В нейната северозападна периферия попадат и някои илирийски племена, но това не променя картината. Източна Македония, разположена между Вардар, Струма и Места, също e била обитавана от тракийски племена: мигдони, бизалти, крестони, меди, едони, одоманти, синтии и др. Както виждаме, става дума за държава с почти напълно тракийска етнокултурна характеристика. Античният ,,македонски език" вероятно е представлявал тракийски диалект или група диалекти. Знае се, че Александър Велики се обръща към своите войници (както македони, така и представители на други тракийски племена) на ,,своя" език. Този език обаче е бил неразбираем за гърците в армията му.

За пръв исторически достоверен владетел на Македонското царство е сочен Пердика І (около 640 г. пр. Хр.). При Пердика ІІ (454-414 пр. Хр.) започва съперничество със силното Одриско царство и Атина. Столица на страната е била царската резиденция Айге (Еге), която се е намирала при световно известната днес Вергина – недалеч от град Бер (Верия), на около 70 километра западно от Солун. Цар Архелай І (413-399 пр. Хр.) провежда смели финансови и военни реформи, строи пътища и крепости, както и новата столица Пела – селище, което от векове носи българското име Постол. Процесите на централизация продължават при Филип ІІ (359-336 пр. Хр.) – енергичен и способен владетел, който превръща Македония в първостепенна сила. След победата при Херонея над съюзната армия на гръцките полиси (338 г. пр. Хр.) Филип става най-могъщия господар на Балканите. Три години по-късно подчинява родственото, но ,,конкурентно" Одриско царство, а неговият владетел Керсеблепт е детрониран. Поради еднаквата етническа природа на македони и одриси властта на Филип в Тракия е почти символична, а местните ,,династи" получават достатъчно автономия. Разбира се, най-яркият спомен от онази епоха е съхранен в името на Пловдив – древната Евмолпия, преименувана на Пулпудева на езика на траките, на гръцки – Филипопол, ,,градът на Филип".

Схващането, че македоните са народ с древногръцка (дорийска) основа се опира на легендите, използвани от самите македонски владетели. Така митологията се превръща в идеологическо оръжие за постигане на господство над богатите гръцки градове държави (полиси). Както обикновено, става дума за пари и власт. Популярният мит, че македонските царе са произлизали от ,,елинската", дорийска като потекло династия Аргеади от ІХ-VІІІ век пр. Хр., е засвидетелстван цели четири столетия по-късно. Да не забравяме, че още античните историци смятат този мит за пълна мистификация.

Влияние на елинската култура и език не прави антична Македония ,,гръцка" държава. Примерите в световната история за подобни явления не са един или два. При щедрото покровителство на македонските царе в столицата Пела пребивават древногръцки учители, поети, философи. И все пак, древните гърци категорично не приемат македоните за свои сънародници. Знаем известния случай с цар Александър І Филелин (498-454 г. пр. Хр.) и Олимпийските игри: ,,Когато Александър пожелал да участва в състезанията, и пристигнал в Олимпия – разказва Херодот, елините, участници в игрите, поискали той да бъде отстранен. Тези състезания, казвали те, са за елините, а не за варварите... Александър твърдял, че е аргеец по род, а съдиите му признали елински произход..." Разбира се, това ,,признаване" е от чисто политически съображения – израз на благодарност към един ,,приятел на елините" заради неговата подкрепа в една война с персите. Независимо от елинизацията, паметниците на културата от Македонското царство остават в духа на познатото ни тракийско наследство. Когато римляните покоряват Македония, те извършват масово преселение на населението в Източна Тракия. Затова във византийската епоха военно-административната област ,,Македония" е с център Одрин. В нейния обхват нерядко са влизали Пловдив и други средновековни български земи. Затова като родина на богомилството е сочена ,,българска Македония при Филиповия град" Така че ако се търси връзка с древните македони, тя може да се окаже не при Вардар, а при Марица!

Псевдоисторическите претенции и прояви на мегаломания са абсурдни. При правителството на Никола Груевски в Скопие т. нар. античен македонизъм, създаден преди повече от век за целите на великогръцката пропаганда, беше издигнат в ранг на държавна доктрина. Не по-малко неприемлив е и пристрастният гръцки ,,прочит". Антична Македония е част от наследството на древния тракийски ,,свят", впоследствие и на елинистическата култура в ,,световната империя" на Александър Велики и неговите приемници в един огромен географски ареал. Към историческото наследство на антична Македония можем да имаме претенции и ние. Все пак е по-добре, че не го правим. Нашите съседи само ще спечелят, ако сторят същото.

https://trud.bg/чия-е-антична-македония/

[Hatshepsut]

Битката при Гавгамела, 331г. пр. Хр.

На днешната дата през 331г. пр. Хр. Александър Македонски нанася последно голямо поражение на персийските войски при Гавгамела и де факто слага край на организираната персийска съпротива срещу македонската инвазия. Победата при Гавгамела е един от върховете в кариерата на Александър Велики и е една от най-значимите битки за цялата Античност.

Мозайка, изобразяваща атаката на Александър (в ляво) срещу позицията на Дарий III (в дясно, с протегната ръка)

След като побеждава персите при Граник и Исос, Александър поема на юг през Финикия, заладявайки Тир през 332г. пр. Хр., а в последствие и Египет. След покоряването на Египет, Палестина и Финикия, войските на македонския цар поемат на изток към една от четирите имперски столици на Персия – Вавилон. Решен да спаси града и да се справи веднъж за винаги с македонците, Дарий III мобилизира всички останали сили под негово командване, пръв заема позиция недалеч от Вавилон, край Гавгамела и дори успява да извърши подготовка на бойното поле – подравняване на терена и изграждане на специални позиции, преди македонците да успеят да пристигнат.

Числеността на двете армии търпи различни тълкувания. Що се отнася до силите на Александър, историците като цяло приемат цифрата 47 000 – 40 000 пехотинци и 7 000 конници. Проблемът идва от персийската армия. Тя била по-голяма от македонската, но с колко? Според древните автори, персите наброявали над 800 000, но както сами се досещате подобна цифра е неправдоподобна. По-съвременни интерпретации поставят персийските сили в размер между 60 и 100 000 души. Във всеки случай Дарий имал числено предимство, както и предимство по отношение на терена, тъй като персите били тези, които избрали мястото на сражението.

Битката при Гавгамела – 1ви етап – в червено – персите, в синьо – македонците; В плътен цвят е изобразена пехотата, кавалерията е дадена в правоъгълник, пресечен от диагонална линия. Специфичния знак от три последователни черти, който по принцип се ползва да означи артилерията тук представлява бойните колесници на персите

Македонската армия настъпила първа, придвижвайки се в особена формация, с фланговете извити на 45 градуса с цел да предизвикат персийската кавалерия да атакува. Целта на Александър била да извърши дълаг марш със своята елитна конница, която да увлече персийската кавалерия към македонското дясно крило и по този начин персийския център да остане оголен за решителна атака срещу позицията на самия Дарий III. Царят на царете се опитвал да избегне нуждата да атакува прибързано своите врагове, но маневрата на Александър дала резултат и първо колесниците, а в последствие и останалата част от персийската армия преминала в атака. За да се справят с колесниците, чийто колела били снаряжени с коси, македонските леки копиеносци разработили тактика, която отваряла нарочни празнини в първите редове на фалангата, в които колесниците попадали и по този начин били обкръжавани от три страни. Изплашените и хванати в капан коне отказвали да се подчиняват на своите кочияши и колесниците се превръщали в лесна плячка за мекедонците.

Втори етап на битката – атаката на Александър по десния фланг и пречупването на лявото македонско крило

Изпълнявайки първоначалния си замисъл, Александър оставил своите хетайри да продължат маневрата в дясно и да пресрещнат вражеската кавалерия, а той самия повел македонския център, вече подреден в клиновидна формация и атакувал позицията на Дарий III с цел да залови лично шах-ин-шаха. Атаката на македонците успяла да пробие линията на персите и Александър се насочил към Дарий, стремейки се лично да залови персийския владетел.

Междувременно, на левия фланг нещата не изглеждали добре за македонците, командвани от Парменион. След изтеглянето на центъра и дясното крило, левия македонски фланг останал изолиран и персийската кавалерия на десния фланг успяла да се възползва от отворилата се пролука, като част от индийската конница дори достигнала македонския лагер. Заплашен от обкръжение, Парменион призовал Александър на помощ. Царят, решен да опази войските си, се отказал да преследва Дарий и насочил своята армия срещу десния персийски фланг. Усилието му било подпомогнато от масовото отстъпление на персите по левия фланг и центъра, Когато персийската коннциа на свой ред била заплашена от обкръжение, нейните отряди бързо се обърнали в бягство и напуснали бойното поле.

След победата при Гавгамела Месопотамия била изцяло завладяна от македонците. Директната плячка от битката възлизала на над 4 000 таланта сребро, пленени били личната колесница на Дарий и неговото снаряжение. Шахът избягал, но скоро след това бил убит по заповед на бактрийския сатрап Бес. След смъртта на Дарий, Александър повел армията си на изток и след като превзел и опожарил Персеполис, се отправил към Бактрия в преследване на Бес и в опит да се завоюват последните остатъци от Ахеменидската империя.

Империята на Александър Велики. с червена стрелка е отбелязан пътя на армиите му

https://historyofwars.net/2013/10/01/gaugamela/

[Hatshepsut]

Древните македони

И до днес не може да бъде окончателно изяснен въпросът за произхода на древните македони. Най-широко застъпената в историческите извори хипотеза гласи, че те има смесен трако-елински произход. Според нея македоните възникват като народ в следствие от смесването между дорийци и части от тракийското племе пеони. Друга версия, застъпена в изследването ,,История на Македония" на британския историк Никълъс Хамънд гласи, че древните македони са обитавали Орестийските планини, намиращи се в Северна Гърция, още от II хил. пр.Хр., а след това са се преселили между реките Халиакмон и Аксиос (Вардар). Хамънд твърди, че след преселването си от Орестийските планини, македоните са се настанили в областта Пиерия (на изток от п-в Халкидики) и там са се смесили с дорийците и оттам идва твърдението, че те имат общ произход с елините поради предполагаемата им близост с дорийците, които се появяват на Балканите горе-долу когато и македоните. Споменавания на термина македони или Македония няма до VIII в. пр. Хр. най-късно, когато и се предполага, че се е появила македонската държава.
Процесът по създаването и укрепването на македонската държава е доста продължителен и труден за проследяване поради липсата на подробни сведения. Античните автори най-много пишат за Филип II и Александър Велики, но за техните предци се знае доста малко. Произходът на династията им също е дискусионен. Съществуват две легендарни версии, които са разказвани от елинските автори Херодот, Диодор Сицилийски и Теопомп от Хиос. По-късно римските автори Марк Юниан Юстин и Помпей Торг преразказват същите легенди.
В първата, описана от Херодот, се твърди, че синовете на аргоския цар Темен - Киос, Ероп и Архелай (или Пердика) напускат Аргос и отиват на север към земите на илирите, но когато стигат до Горна Македония са наети от царя на Лебея като овчари. Според легендата царят сънува сън, че най-малкият от братята - Пердика ще му отнеме властта и затова прогонва и тримата. Те обаче успяват да се спасят от изпратените да ги убият войници и се заселват в близост до планината Бермион, където Пердика налага властта си.
Втората легендарна хипотеза гласи, че основател на Македония е Каран, син на царя на Аргос Аристодамиад, след чиято смърт е прогонен от Аргос от брат си Фидон, който и се възкачва на трона. Общото между двете легенди е, че свързват произхода на македонската царска династия с героя от митологията - Херакъл.
В историческите извори династията е наричана Темениди (по името на цар Темен) или Аргеади. Второто наименование идва по-късно, но някои изследователи го обвързват с името на първия македонски цар Пердика I или с това на сина му Аргей I.

Клуб Военна история, фейсбук

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Калистен "Подвизите на Александър Македонски". Издание от 2005г.

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7839

...а също и книгата на Веселин Бешевлиев "Към въпроса за народността на старите македонци":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7915