• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 

The best topic

*

Posts: 13
Total votes: : 2

Last post: 29 October 2022, 06:17:26
Re: Най-великите империи by Hatshepsut

Радосвета Аврамова

Started by Hatshepsut, 10 September 2018, 15:20:32

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

HatshepsutTopic starter

По синята писта на следобеда...

Шпалир от блóкове. И между тях - небе.
Прилича на пътека за отлитане.
Не се опитвай днес ти да ме спреш.
И, всъщност, никога не се опитвай.

Сега съм Есен. Трябва ми простор
да нарисувам жълтите си мисли.
За тебе, върху кленово листо,
най-тихите си думи ще изпиша.

И някога, когато свърши есента,
аз кротко ще се сгуша в дланите ти.
Ще те обичам, както никой досега.
...
И ще остана.

HatshepsutTopic starter

Време е...

Не знам дали съм лято... В моя свят
сезоните са кратки и объркани.
През август снеговете ми валят.
На зазоряване започва да замръква.

През май събирам есенни листа
и си подреждам облаци в хербарий.
Посрещам лястовици и строя гнезда,
а в календара пише "януари".

Един учуден малък слънчоглед
цъфти във шепите ми. През ноември.
И ми е светло нощното небе.
А после дните ми са многозвездни.

Не знам къде съм. Нито пък коя...
Единствено такава се познавам -
една изгубена прашинка в свят
на феи, на магьосници и великани.

HatshepsutTopic starter

Краят на Лятото

Краят на Лятото с боси петички
тича по морския бряг.
Отнася ми птиците. Отнася ги всичките.
Оставя ми шепа цветя.

Оставя ми мидичка, забравена в джоба.
Оставя ми сол от вълни.
Оставя ми слънце, скрито зад облак.
За дните, в които вали.

Краят на Лятото, син като детство,
се стапя по-тънък от дим.
Но по следите му – стъпчици Есен
с оранжеви дълги коси.

И аз между тях прекосявам съдбата си.
По-тиха от листопад.
До лятната мидичка си скривам и кестенче.
И мъничко топлина.

HatshepsutTopic starter

Ключът на най-добрия човек на света

Светът ми днес е малка крехка сфера,
търкулната сред други светове.
Проблясват там светулкови фенери
сред аромат на нощни цветове.

Съвсем сама съм. Бялата ми дреха
улавя сенките на залеза отвън.
В тревите гаснат самодивски песни,
рисувани от мен във някой сън.

Когато Ти решиш да ме намериш
и спреш пред стъклената ми врата,
небето ми ветрило ще разпери
и в него ще изгреят две слънца.

А аз ли... аз ще те позная, знаеш...
Ще спра до теб, безмълвна и добра.
Единствен Ти ключът за мене пазиш.
А аз за тебе пазя Любовта.

HatshepsutTopic starter

Хубаво като Неделя

Неделята е пълна с гълъби.
С небе. Със уморено слънце.
Със някаква вълшебна тишина.

По краищата ѝ заглъхва
поскърцващия смях на люлките.
И бавно се разхожда есента.

В прозорците ѝ плуват облаци.
Отлитат птици.
Раснат дъждове.
А улиците ѝ посрещат хората
и стъпките на тъжни ветрове.

Неделята ме хваща за ръка
и двете си вървим сами...
На Никъде.
От нейната вълшебна тишина
във музиката ми
поникват стихове...

HatshepsutTopic starter

Инстинктивно

Откъсвам те от себе си. Като опашка.
Така, по гущерски. Да оцелея.
Накъсаният въздух ме преглъща,
а от сълзи, навярно, соленея.

Вратата се люлее. Влез-излез.
Животите приличали на гари.
Идва човек на твоя коловоз,
но дойде ли му влака – заминава.

Откъсвам те от себе си. Да не болиш.
(Започвам да се уча на практичност.)
Знам, беше грешка. Ще ме извиниш.
Прибързах май с това, да те обичам...

HatshepsutTopic starter

Уличка

На тази уличка със лъскави павета,
от слънцето огряна в утринта,
където вятърът за малко спира
да чуе на врабците песента,
на нея знам, че ще те срещна
във някой късен следобяд,
когато Слънчо мързеливо
изляга се над този град.

И стъпките ни във една посока
ще тръгнат по паветата засмени.
Аз ще обичам само тебе.
Ти ще си влюбен само в мене.
Ще бъдем много мълчаливи.
Акациите ще цъфтят над нас.
На тази уличка с павета,
там някъде, в сърцето на Бургас...

HatshepsutTopic starter

Естественият ход на нещата...

Дърветата, с прошарени коси,
изпращат закъснелите си птици.
Септември почва леко да личи
през рехавите слънчеви ресници.

А вятърните мелници, на сън,
все виждат щъркели, които се завръщат.
Камбаните на църквата, със звън,
им казват, че са вече в къщи.

Но всъщност, всичко е обратно. Есента
танцува в слънчевите зайчета и се усмихва.
Откъсва първите умиращи листа
и пише себе си по тях. Във стихове.

А аз изпращам някаква мечта.
Най-дългата от всички. Най-любимата.
Защото нищо не е вечно на света,
избрах да я оставя да си иде.

Нали ще дойде пролет някой ден...

HatshepsutTopic starter

Жълто...

Слънцето, понеже знае, че си тръгва,
оставя жълтото си по засмените листа.
Те засияват светещи и топли,
превърнати в очи на есента.

А ти, понеже знаеш, че обичам
искрящия и парещ слънчев цвят,
превърна есента във минзухарена,
и жълт сега е целият ми свят.

А аз, понеже още съм безмълвна,
а искам да ти кажа страшно много,
прошепвам тихо: "Най-прекрасният..."
Сълзите си да скрия... не... не мога...

HatshepsutTopic starter

Вяра, Надежда, Любов - Декада седма на Декамерон на Лилит

- Надяваш ли се? - го попита.
- Не. Вярвам! - той ѝ каза.
И лястовиците отлитнаха.
А маргаритите във вазата
отронваха листа и шепнеха:
"Обича ме, не ме обича..."
А пък Луната зад завесата
ужасно дълго се събличаше.
- Ти вярваш ли ми? - той попита.
- Обичам те. - му каза тя.
И после цяла нощ звездите
разказваха за любовта...

https://caribiana.blogspot.com/2009/09/6.html

HatshepsutTopic starter

Ето ме същата...

Ето ме същата – на ръба на Вселената.
Колко Луни за теб нарисувах...
Измислях ти сънища. Мълчах те, безсънна.
И те обичах. Безумно. До лудост.

Ето ме същата – на брега на сърцето ти.
Колко слънца ти посях да те стопля...
Живях те във приказка. Събуждах се есенна.
Бях сол и море. И обич. И обич...

Ето ме същата... безкрайно далечна.
Нарочно забравих вратата отключена...
Създавах те мислено. Измислих ти вечност.
Сега ме поискай. Дано да се случа...

HatshepsutTopic starter

Телепатия

Говоря си със теб наум.
На глас понякога е страшно трудно.
Понеже чувствата връхлитат
и нямам думи. Нямам думи.

Наум, останала по сетива,
по-лесно мога да ти се разкажа.
А иначе – мълча. Мълча.
И тишината става страшна.

Не знам разбираш ли ме. Може би...
А може би не ме разбираш.
Но аз, затворила очи,
наум, на глас – все те обичам.

HatshepsutTopic starter

В края на краищата...

Разбирам го. Не му е трябвала любов.
Или поне не моята. Какво пък толкова.
Това, което не разбирам, е защо
аз трябва да усещам тази болка.

Наистина не се разбирам. Въобще.
Безсмислено е. Глупаво е всичко.
Животът е такъв, какъвто е –
един обича, друг пък го обичат.

И, всъщност, смисълът е Любовта.
Не кой я дава или я приема.
Така че имам смисъл и сама.
Защото цялата съм пълна със любов.
Дори без него.

HatshepsutTopic starter

Сънувах те...

Сънувах те... Пак беше късно лято.
Нощта загасяше последните лъчи.
Запалваше светулки във прозорците,
превръщайки ги в котешки очи.

А аз се ронех в дланите ти като пясък,
звучах като китарени акорди в Ла.
Бях пълнолунно твоя. Чак до изгрев.
И исках да остана след това...

Страхувах се, че с утрото ще се разпадна,
и вплитах се неистово в сърцето ти.
Попивах с настървение в душата ти
и търсех знак за вечност във ръцете ти.

А после се събудих... Беше есен.
Бях цяла. Неразчупена. Сама.
Но с вярата, дълбоко в себе си,
че съм оставила във теб следа.

HatshepsutTopic starter

Зазоряване

... и вече е октомври.
Много тихо
небето губи своите слънца.
Утрата уморено се усмихват.
Обличат есента си. И мълчат.

А нощите ми, синкаво-безсънни,
те пазят в затаения си дъх.
Понякога заспивам... И те сбъдвам
в измамната реалност на съня.

И е красиво. Чисто и красиво.
Такава красота, че чак боли.
Боли до сладост.
И без звук прелива
в соленото на няколко сълзи.

Powered by EzPortal