• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 

The best topic

*

Публикации: 13
Total votes: : 2

Последни публикации: 29 Октомври 2022, 06:17:26
Re: Най-великите империи от Hatshepsut

Кирилъ Христовъ

Започната от Hatshepsut, 20 Март 2019, 08:35:23

0 Потребители и 1 гост преглеждат тази тема.

Topic keywords [SEO] поезияписател

HatshepsutTopic starter

Кирил Христов


Христов, Кирил Генчев (Стара Загора, 23.07.1875 – София, 7.11.1944). Баща му e убит в Стара Загора по време на Руско-турската война (1977–1878), а майката, отведена в Одрин, умира. Отгледан е от вуйчовците си – ген.-лейтенант Георги Абаджиев и проф. Стефан Киров. Учи в Стара Загора, Самоков, Велико Търново, София. През 1895 се записва в Морското училище в Триест (тогава в Австро-Унгария), за което получава стипендия от Военното министерство. Занятия посещава веднъж. Учи италиански език и чете италианска поезия – Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Лоренцо Стекети, Габриеле Д'Анунцио. През 1896 се връща в България и издава първата си стихосбирка – ,,Песни и въздишки". През 1897–1898 живее в Брюксел (като студент по право), Лайпциг и Неапол. През 1897 издава стихосбирката ,,Трепети", през 1899 – ,,Вечерни сенки". През 1900 преподава стилистика в Педагогическото училище в Шумен. През 1901 издава сбирката ,,На кръстопът". Същата година се мести в София. След отпечатването на стихосбирките му придобива шумна слава на поет. Става един от редакторите на сп. ,,Наш живот" през първата му годишнина (1901–1902). През 1903 излизат ,,Избрани стихотворения" с предговор от Иван Вазов. През 1904 К. Христов се обявява в защита на Стоян Михайловски, осъден условно заради поредица от статии срещу Фердинанд I. През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война поетът е член на редакцията на военните издания в. ,,Военни известия" и сп. ,,Отечество", техен сътрудник и кореспондент. Напуска България през 1922 и се установява в Лайпциг, където ръководи семинар по български език и литература, а по-късно се мести в Йена. През 1929 се заселва в Прага и от 1930 до 1938 преподава български език и литература в Карловия университет. Завръща се в България през 1938. На 27 юни 1943 пропада изборът му за академик. Умира от рак на белия дроб.

Кирил Христов работи в широко литературно поле – лирика, драма, епос. Творчеството му е голямо по обем (около 40 издадени книги), несъбрано и неиздадено пълно досега с критически коментари. Мемоарите му ,,Затрупана София" (1944), ,,Ад в рая" (автобиографичен роман, 1997) и ,,Време и съвременници" (1999–2001) съдържат ценна информация за литературния бит, за литературните и обществените нрави, за характерите на българските писатели от края на ХІХ и първата половина на ХХ век. Атанас Далчев нарежда К. Христов сред петимата големи български поети заедно с Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов.

Подобно на Ив. Вазов и Ст. Михайловски, К. Христов също не намира ценности и смисъл в обществения живот след Освобождението (,,Станси", 1897; ,,Далеко е народний съд!...", 1899). Той е в конфликт с обществото (това дава основание на Ив. Вазов да пише за песимизма на К. Христов) и търси свой път. Чрез лирическия персонаж на скиталеца поетът изрича своя философия за съществуването – ,,Скитник" (1897), ,,Химн" (1897). Животът се преодолява чрез опиянението от мига, от красотата на емоционалното изживяване. Чрез опиянението мигът се превръща във вечност – ,,Неаполитанска вечер" (1897), ,,Пепина" (1897), ,,Черните очи" (1897). В паметта на скиталеца има единствено свое време и своя вечност. Преживените мигове на красота се трупат в памет. В старостта тази памет ще бъде изживявана и чрез спомена, така отново ще бъде преодоляван животът.

Кирил Христов представя индивидуализма в българската лирика в края на ХІХ – началото на ХХ век. В модерното време индивидът се осъзнава като по-ценен от обществото. Чрез лирика се изричат различни философии за живота и решения за съществуването. Мига на красота, съвършенство и вечност лирическият аз улавя, изживява и изрича в пейзажната поезия – ,,Есенен мотив" (,,Ясна звездна нощ...") (1897), ,,На връх тополата" (1899) и др.

Кирил Христов е автор на поеми – ,,В пламъците на Стара Загора" (1897), ,,Иванко" (1898), ,,Хоро" (1900), ,,Милкана и Рале" (1902), ,,Първа любов" (1902), ,,Гюрга" (1903), ,,Призраци" (1903), ,,Младоженци" (1903); на балади, сонети, гражданска лирика, патриотична лирика, писана през войните (1912–1918), сатирична поезия, епиграми и афоризми. Издава ,,Антология" (1922) от свои поетични текстове. В последните му стихосбирки – ,,Симфонията на Прага" (1932), в превод на чешки от В. Шак, ,,Вълнолом" (1937), ,,Игра над бездни" (1941), ,,Последни пожари" (1944), намира поетичен изказ тъгата по родния край, състояния на скръб, мъка, болка, потъване в мисълта за смъртта.

Епическата му поема ,,Чеда на Балкана" (1928) е вдъхновена от историята на войните за обединение на българските земи от началото на ХХ век.

Поетът има изключително чувство за детайла, за цвета, за звука, за преходните състояния, за пространство, изразено в лирическите му текстове. Майстор е на звукописа, на стиха (напр. ,,Един обърнат сонет", 1901), на словесния експеримент, на стилизациите на фолклорно творчество (стихосб. ,,Самодивска китка", 1904). След езиковата норма на Ив. Вазов той пръв създава нов поетичен език, нови поетически топоси, свързани с морето.

Кирил Христов е автор и на романите ,,Тъмни зори" (1920) и ,,Бездна" (1995) (завършен през 1926), в които решава модерния за онова време (след Ото Вайнингер) проблем за сексуалността. Сред най-известните негови драми са ,,Боян Магесникът" (1914), ,,Старият воин" (1914), ,,Ръченица" (1917), ,,Охридска девойка" (1918).

Автор е на сборници с разкази, очерци и документална проза – ,,Огнен път" (1917), ,,Разкази" (1919), ,,Кротки и буйни луди" (1937), на пътеписи – ,,Три дни с миноносец ,,Дръзки" (1918).

Кирил Христов пише първата българска научнофантастична драма – ,,Откривател" (1933), разказваща за съдбата на български учен, открил тайнствени ,,сини лъчи".

Преводач е на лирика и драми от руски, чешки, немски, италиански и френски автори, сред които С. Я. Надсон и Ал. Н. Плешчеев, М. Ю. Лермонтов, А. С. Пушкин, Е. Ростан, А. Негри, Л. Кастелано, Я. Връхлицки и др.

Негови творби са преведени на итал., рус., фр., чеш. ез.

Псевд.: Сеньор Салваторе, Signor Salvator, В. С-ва, К., К. Х.

http://www.dictionarylit-bg.eu/

HatshepsutTopic starter

Пролет

Ти чул ли си как свири чичопей,
когато пролетта се кичи в бяло,
синигерът със страстните му трели,
цвъртеж на лястовичка полетяла.

Упойван ли си с мирис на трева,
с ухание на теменужки диви,
куп бисерчета в тъмната гора,
с които се закичват самодиви.

Целуван ли си ти във ранно утро
от слънцето окъпано в росата,
когато леко тих ветрец подухва
и нежно те погалва по косата.

Заспиваш ли си вечер уморен,
когато вънка влюбен славей пее,
от пролетта погълнат, покорен,
в далечната луна очи зареял.

HatshepsutTopic starter

Българските равноапостоли Кирил и Методий


Ако значението на този или онзи велик син на нашия народ остава мъчно съзнавано от широките народни маси, понякога дори и след векове – когато ползата от неговата деятелност се е превърнала в един установен духовен капитал на нацията – то значението на солунските братя, на равноапостолите Кирила и Методия, можем с положителност да твърдим, че е достъпно и добре съзнавано не само от най-просветените, но абсолютно от целия народ, от всички българи. Те са върховните представители на най-важната епоха, която българският народ е преживял от своето появяване на света, та докогато Бог му е отредил дни на земята; те стоят на върха на онази планина, която разделя езическия мир от християнския, българското варварство от българската култура. И затова са и ще бъдат видими от всички поколения.

Каква културна картина представляваше България и изобщо славянството преди Кирила и Методия? За да си представим това, достатъчно е да си спомним класическите думи на летописеца Черноризец Храбър: ,,Прежде оубо словене не имеахон кънигъ, а чрътами и резами чътеахон и гатаахон – погани съще". Ще рече въпреки това, че българите и други  и други славянски народи са били успели вече преди Кирила и Методия да образуват силни господарства, тия народи при все туй са се намирали в своята предистория. Защото, както и друг път сме твърдели на това място, не е достатъчно един народ да завладее обширни територии, а да има етичната сила да образува и закрепи непоколебимо яка държава. Липсват ли тези условия, и най-силният народ в най-щастливия случай остава като онзи тъмен спомен, който имаме за необозримата империя на хуните.

На старите българи и изобщо на славяните липсваше тъкмо онова, което липсваше на хуните и на редица други варварски народи (кумани, печенеги, татари и пр.), които вършеха завоевания в Европа, без да бъдат в състояние да образуват трайно господарство: липсваха им широките морални хоризонти на християнската идеалистическа философия.  И може би славяните и българите щеше да сполети същата участ на изчезналите днес гореспоменати народи, ако Кирил и Методий не преобразиха издъно моралния мир преди всичко на Борисовата България, а после чрез нея и на останалото славянство, което блуждаеше в големия мрак на едно примитивно езичество, лишено от светлите легенди на Египет, на юдейството, на Атина или Рим.

От появяването на Кирил и Методий върху българската историческа сцена, България престава да бъде варварска азиатска държава и само в няколко десетилетия, във времето на цар Симеона, постига едно такова държавно и културно развитие в кръга на идеите на християнството, което развитие я поставя наред с най-напредналите тогавашни държави. И ако нашата земя не беше на прага на Азия и на пътя на толкова варварски нашествия; ако нам историята не беше предопределила тежката участ да загинем, спирайки с телата си тия нашествия, които застрашаваха да унищожат европейската просвета, нашето държавно и културно развитие щеше да продължава дори и днес, и ние сега бихме представлявали един от най-големите върхове на световната цивилизация.

Ако българската книга и възприетото от славянството чрез България християнство послужиха едвам да ни спасят от изчезване като народ, у другите славянски, па и неславянски земи, те дадоха безценни плодове. С изобретената от Кирила и Методия славянска азбука и с книжовните трудове на българските равноапостоли започва културната история и на Русия, и на Моравия, и на Сърбия, а е известно, че и румънците до неотдавна са си служили с нашата азбука и с нашия църковен език.

Из книгата Бурни години. 1913-1916, София 1916, с. 137-140.



Кирил Христов (1875 – 1944) е български поет, писател и преводач. През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. ,,Военни известия". През 1922 напуска доброволно България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език. Премества се в Прага, където организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет (1930). В България се завръща през 1938 г. Отначало пише стихове в социален дух, но сетне настъпва идеен прелом – свързва се с кръга ,,Мисъл". Създава поезия, чужда на декадентството. Езикът му е предметен, земен, веществен. Връща се към миналото, към големите национални проблеми на българина – епопеята Чеда на Балкана. Автор на книгите: Песни и въздишки. 1896;  На кръстопът. Стихотворения. 1901, Слънчогледи. Химни на зората. 1911 (1939); Към Цариград. Песни, 1912; На нож! Нови песни и стихотворения. 1913; Боян Магесникът. Историческа трагедия в стихове. Затрупана София. Спомени. 1944  и др.

http://kultura.bg/

HatshepsutTopic starter

#3
А така  :bravo:

Внучката на Кирил Христов е националистка като дядо си

Режисьорката Невена Христова създаде литературен салон с името на бележития поет и амбицията сбирките му да се прочуят като тези на Султана Рачо Петрова

Когато пътувал в чужбина, големият български поет Кирил Христов (1875-1944) винаги носел със себе си едно мраморно камъче от Стара планина и торбичка пръст от родната земя. Същото правел и неговият син - академик Владимир Христов. Тази традиция продължава и внучката му, режисьорката Невена Христова. Живял дълги години в доброволна емиграция (от 1922 до 1938), Кирил Христов никога не забравя своите корени, приятелите и роднините си.

------------------



"Дядо ми и баща ми вървяха по различни пътища, но са дали много на страната ни", казва дъщерята на Владимир - Невена. Тя си спомня как двамата всеки неделен ден се събирали след семейния обяд на дълъг разговор. Тя попивала всичко с широко отворени очи, а дядо й я поглеждал и казвал: "Това дете добре слуша, значи е много умно." Невена признава, че по-късно като режисьор това й качество й е било от полза. От 1966 г. тя работи в националната телевизия и е

една от създателките на предаването "Лека нощ, деца"



Днес г-жа Христова работи упорито в памет на дядо си. Тя обикаля България с интересното си представление "На чаша вино с Кирил Христов", което се радва на голям успех.

Създава в дома си литературен салон "Кирил Христов", чийто патрон е поетът Йосиф Петров. Мечтата й е салонът да има същата слава и притегателна сила като салона на Султана Рачо Петрова. В него вече са се събирали значими български творци. Тук е представена последната книга на големия ни поет Александър Геров. Имало е вечери на изтъкнати творци като Радой Ралин, Димитър Вълчев и др. Известният художник авангардист Иван Яхнаджиев е направил изложба там.

Невена подготвя за печат и писмата между Кирил Христов, неговата съпруга Невенка Палашева и останалите роднини. Според нея на романите на Кирил Христов "Бели дяволи", "Тъмни зори", "Бездна", "Ад в рая" и др. трябва да се обърне истинско внимание, тъй като те са пророчески за онези години.


Г-жа Христова е учила режисура в Прага през 60-те години



В пражката телевизия се запознава с бъдещия президент Вацлав Хавел. Докато живее в чешката столица, Невена се среща често с втората жена на дядо си - Ноеми Молнарова. Тя става най-добрата й приятелка. От нея момичето научава много за дядо си, който е починал, докато тя е още дете. Ноеми й разказва за изключително трудния живот на Кирил Христов в чужбина. Споделя и историята на тяхната женитба.

От Лайпциг, където е ръководител на семинара по български език и литература, поетът се премества да живее и работи в Прага. През 1930 година организира свободни курсове по българска литература в Пражкия университет. Запознава се с чехкинята Ноеми, която е с цели 26 години по-млада от него и с шест месеца по-малка от сина му Владимир. Ноеми е поетеса и работи като преводачка във външно министерство. Родителите й не одобряват връзката между двамата.

Притиснат от носталгията, от парични проблеми и от неприятностите със семейството на любимата си, Кирил Христов решава да сложи край на живота си. Той пуска газта от печката, но в квартирата му пристига Ноеми и го спасява на косъм. Тогава двамата си обещават вечна любов и приятелство. Действително в съвместния им живот има повече радост, отколкото страдания и несгоди. Ноеми разбира отлично сложния характер на твореца и подпомага всячески писателската му работа. Двамата четат нашумели западни книги, обсъждат първите варианти на написаното от Кирил, слушат музика и имат добри семейни приятели. Ноеми е жената, с която Христов работи дори когато вече е много болен. Не случайно чехкинята напуска България едва 4 години след неговата смърт и е в чудесни отношения с децата на мъжа си.

Невенка Палашева е първата съпруга на поета



Двамата се разделят твърде рано, но запазват приятелството си. Тя умира много млада - на 28 години. Децата им Владимир и Анна обикват Ноеми, а Невена я нарича моята истинска баба.

Едно от най-хубавите стихотворения на Кирил Христов се казва "Над люлката на моя син". Владимир Христов (1902-1978) дава много поводи за гордост на баща си. Той расте като смайващ математик. Увлича се от астрономия и музика. На 17 години заминава да следва със стипендия в Лайпциг, на 24 става доктор на астрономическите науки. През 1958 г. вече е академик и

световноизвестен геодезист и астроном



Дълги години е професор и ръководител на Катедрата по висша геодезия във Висшия инженерно-строителен институт в София. Директор е на Централната лаборатория по геодезия и геофизика. Автор е на 80 теоретични труда в областта на координатите в геодезията и по-специално на Гаусовите координати, публикувани главно в Германия. Именно тези му публикации печелят световно признание. Академикът работи до края на живота си и върху използването на наблюденията от изкуствените спътници на земята за геодезически цели.

Когато се връщал от научни срещи в чужбина, той казвал на дъщеря си Невена: "Погледни към Витоша, като нея няма никъде!" Владимир е работохолик като баща си - пише дори когато е болен. Кабинетен и тих човек, той съветвал единственото си дете да върви със собственото си име напред.

Дъщеря му Невена се утвърждава като професионалист, без да използва името на дядо си и баща си. Разказва даже куриози по тази тема. Един ден в телевизията я настига неин колега и я пита дали наистина е внучка на Кирил Христов. Когато Невена потвърждава това, той я моли да му ходатайства нещо лично пред счетоводителя. Оказва се, че счетоводителят се казва също Кирил Христов. "Голям майтап беше, защото колегата ми беше разочарован, че дядо ми е поет, а не счетоводител", казва г-жа Христова.

Баща ѝ често ѝ казвал, че

най-голямата лотария в живота е бракът -



ако се ожениш сполучливо, значи си улучил шестица. Владимир явно е улучил - съпругата му Йордана Стефанова е талантлива пианистка, която прекъсва кариерата си, за да се посвети на своя мъж и на дома си. Невена разказва, че никога не е виждала майка си да се показва пред баща й по пеньоар, размъкната или болна. Тя винаги била изискана, в добро настроение и правела атмосферата вкъщи повече от приятна. Невена разказва, че у тях на масата се сяда едва след като баща й вече е седнал , а тя, като дъщеря, е сервирала всичко. Режисьорката твърди, че в къщата им никога не се е повишавал тон, а добрите обноски между родителите й остават до края на живота им.

След смъртта на баща си Владимир контактувал често с най-добрия му приятел - академик Михаил Арнаудов. Според Невена и близките й Арнаудов е написал най-проникновената монография за Кирил Христов.

Внучката подозира, че

дядо ѝ е бил за известен период масон



В някои от писмата си към него академик Арнаудов, който също е масон, се обръщал с думите: "Брате, Кириле!"

Режисьорката била привързана изключително много и към своята леля Анна (1904-1995) - българска филоложка. Тя носела в себе си духа и жизнелюбието на Кирил Христов. Нямала потомство. Дълги години работила в Народната библиотека "Св. Кирил и Методий", пенсионирала се в справочния отдел на БТА.

Синът на Невена и правнук на Кирил Христов е "дете на своето време" - изключително работлив и увлечен от техниката. Също като знаменития си роднина е поклонник на жените, но само в лицето на собствената му съпруга. Засега голямата му мечта е да живее със семейството си в къща с двор.

Невена казва, че е националистка като дядо си. Кирил Христов наистина често е критикувал слабостите на българския народ. Понякога е даже доста краен. "Но чуя ли другиго, особено чужденец, да се гаври, и благодушно макар, с шопа, бих бил способен да бъда жалък герой на най-отвратителен шовинистичен скандал", признава поетът.

И твърди, че българин, който не защитава националността си, е достоен за презрение.

http://old.segabg.com/article.php?id=189293

HatshepsutTopic starter

#4
От нашата Download-секция може да свалите статията на Кирил Христов "От нация към раса":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=650

...а също и неговите стихотворения:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=648

...както и романа му "Тъмни зори":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=649

HatshepsutTopic starter

На коварна Сърбия

Е, изверги, стана ли тясно вам?
Не гледайте със ужас към небето:
То празно е сега над вас. Където
Вий гинете – днес Бог го няма там!

Че видя той с покрусени сърца
Избягали в гори и по балкани
Вдовици и девойки поругани,
И старци и безпомощни деца.

Две годин как от Вардарския край
При нас търчат безкрай озлочестени.
Но има мзда, но има Провиденье,
Що сърбинът тепърва ще познай.

Бог праща там днес българский юнак
Да срине подлия с мах непостижен
Във гроба, що копал бе той за ближен ! –
И има на земята правда пак !

Възмездье страшно то е за кръвта
На толкос мъченици – родни братя, -
Издъхнали със пламени проклатья
И свити от велика скръб уста.

О, свет ден на отплата и на гняв !
О, провиденье, що троши ръката,
Която се е дигала на брата,
Чрез нас, чрезъ нашия юмрък корав!

Народ от изроди, чиято мощ
Измената е ! Слава и победи ?
Вас в ямата коварството доведе,
В дълбоката на ново робство нощ!

Заслушан с трепет в страшните тръби,
Днес вярвам аз, че ако се размине
За Сърбия, ако тя не загине –
С цял свят до века гаврила се би!

Но тоя низък род не ще умре
От смърт човешка ! Тъй е то по-харно:
Агонья страшна и тегло безмярно,
И сълзи, сълзи горестни – море.

Ний видяхме, как жив мъртвецът гний.
Днес свършва се ! На сърбите съдбата
Като с клещи днес вади им душата–
И само тъй сме отмъстени ний!

Из стихосбирката на Кирил Христов "Победни песни", 1916г.

HatshepsutTopic starter

Англофренците в Македония

Зъл дух ви тук устреми-
да умрете в нашите земи!
Британец, френец пъстрокож -
Посрещнахме ви ний на нож!

Вий сърбина назвахте брат-
Злодея, хищника познат?
Но види Бог- и в лютий бой
от вас отвърна поглед Той!

Ще помните вий Криволак,
И славний български юнак!
Ний бойни лаври обрахме там,
А вий покрихте се със срам!

Гробове ви позор са днес
Във Македонский край злочест!
И до когато слънце грей,
Над тех проклятие ще тегней!

"Победни песни", Кирил Христов

HatshepsutTopic starter

КИРИЛ ХРИСТОВ ЗА ЕДНА ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ГЕРОИЧНИ ЗАДАЧИ НА МИНОНОСЕЦА ,,ДРЪЗКИ" ПРЕЗ 1918 Г.


Още от детските години е останал незаличим споменът ни от мига когато за пръв път сме стъпили с трепет на героичния ,,Дръзки", гордо стоящ в Морската градина във Варна. До ден днешен торпедния миноносец ,,Дръзки" напомня и съхранява неувяхващата слава на военноморския ни флот от времето на Балканската война (1912-1913).
Подвигът на неговия екипаж на 8 ноември 1912 г., когато под командата на лейтенант Георги Купов торпилира турския крайцер ,,Хамидие" напомня библейския Давид, който поваля Голиат. Заедно с другите български миноносци ,,Летящи", ,,Смели", ,,Строги"  ,,Дръзки" охранява черноморското ни крайбрежие от всички нашественици до края на Първата световна война. Тогава военноморския ни флот е ликвидиран с Ньойския мирен договор.
През войната матросите от ,,Дръзки" участват и в боевете за освобождението на цяла Добруджа, когато са прогонени от българска територия румънските, руските и сръбските войски, намиращи се на Добруджанския фронт. Те служат и под командата на генерал Иван Колев в боя при Первели. Тук, заедно с кавалерията на генерал Колев българскитe матроси и морскa пехотa, доказват, че еднакво успешно могат да воюват както на море, така и на суша. В последните месеци на войната ,,Дръзки" с неговия екипаж, този път под командата на лейтенант Борис Станев получава задачата да разминира южното ни Черноморие от поставените руски мини.

Три дни от тази последна задача, която трябва да изпълни ,,Дръзки" е описана от брилянтното перо на един от нашите най-големи поети - Кирил Христов. Този изключително интересен спомен не е само емоционален разказ на родения в Стара Загора лирик. През 1895 г. Кирил Христов завършва курса на италианското Морско училище в Триест, където е изпратен със стипендия от Военното ни министерство.
Този негов разказ е включен в неговите дневници и спомени ,,Време и съвременници", които публикувахме през 1999 година заедно с Ива Бурилкова.

Цочо В. Билярски



Кирил Христов
ТРИ ДНИ С МИНОНОСЕЦ ,,ДРЪЗКИ"

На 14 февруари 1918 г., разхождайки се из крайбрежната градина в Бургас узнах от един морски офицер, че миноносец ,,Дръзки" бил в пристанището; възложено му било да провери дали русите не са поставили мини по морския път от Созопол до Резово, на новата турска граница. Издействах си тутакси разрешение от началника на укрепения пункт да взема участие в тоя опасен поход и преди един часа, когато миноносецът трябваше да замине, аз бях на борда.
,,Дръзки" е една малка, но могъща морска единица. Стоманената му броня не му пречи да лети като чайка над водите. Машините му са силна и в същото време крайно деликатна работа. Те се движат с дестилирана вода. През стотина тънки тръбици 1500 килограма вода в три минути се превръща на пара и пак на вода. Тоя миноносец е свързан с най-славните борби на българския народ. Историята на българската флота, може да се каже, почва с негов подвиг. Предният му комин и сега носи една двойна дупка от граната, минала през него от ляво на дясно. Отвътре коминът е, разбира се, закърпен, но отвън тая благородна рана е запазена. Над изходното отвърстие е поставено бронзово отличие, на което се чете: ,,Получена на 8 ноември 1912 г. от 47 м/м снаряд при атаката на турския крайсер ,,Хамидие". Върху единия от апаратите за хвърляне мини е приковано тоже бронзово отличие, на което пише: ,,На 8 ноември 1912 г. от тоя апарат е стрелял мичман Минков с мина № 3893, която удари турския крейсер ,,Хамидие". Тоя герой мичман Минков свърши своя млад живот при експедиция тъкмо като тази, на която ние днес сме тръгнали. Той бил пратен в края на ноември 1916 г. да чисти руски мини между Варна и Балчик. Изпълвайки възложената му работа, той, заедно с няколко войника, бива хвърлен във въздуха от една мина.
Точно в 1 часа ,,Дръзки" се отдели от Бургаския кей и се отправи към изхода на залива. Раздадоха се отсечени команди:
- Десет надясно!
- Нула!
- Десет наляво!
- Петнайсет!
- Юг двайсет изток!
През февруари Черно море обикновено бива много неспокойно. Но тоя ден копринените му води бяха тъй гладки, като в самото пристанище. Дълбоко синьо небе, пълно със слънце, се хвърляше в тяхното безпределно огледало, което миноносецът и придружаващите го три моторни лодки оставяха почупено зад себе си.
На борда всеки бе зает мълком със своята служба. В шума на машините и на разсипаната вода се чуваха само твърдите команди на капитана:
- Десет наляво!
- Тъй дръж!
- Юг 76!
- Бинокълът да се даде!
С една бързина тридесет и пет километра в час, която превръщаше водата пред носа на миноносеца и при кормилото в белоснежна пяна, ние, минавайки през нашите минни заграждения, се озовахме в открито море. Надясно от нас синее остров Св. Анастасия със своя строен фар; далеко вляво се е белнало Анхиало с развалините на колосалната си мраморна черква. Колкото повече се отдалечаваме, Бургас, светнал на слънцето, изглежда сякаш по-голям и по-хубав.
Отвъд Св. Анастасия се подава нос Монопетра. Там е каменоломната, от която е построено бургаското пристанище. От камъните на Монопетра са въздигнати и множеството хубави сгради в Бургас, които съперничат с най-новите постройки на столицата. Ето и нос Атия. Моряците показват там на една изхвърлена в пясъците руска мина, която тия дни трябва да възпламенят. Морето изтласква откъснатите мини най-вече тука и край по-отвъдния нос Св. Никола. Бургас в бурно време често чува детонации, прилични на изстрели на големокалибрени морски оръдия. Нощем те раздрусват къщите и правят прозорците да звънтят.
Далеко пред нас се показва Созопол със своите дъсчени сгради, струпани така, като че се подигат една зад друга на пръсти да гледат морето. Най-големият остров (български) в Черно море, Мегалонизи, и по-малкият Св. Иван притулят пристанището от ветровете. Благодарение на тия два острова Созополският залив е най-добрият от Бургас до сегашната ни турска граница, а чини ми се дори до самия Цариград. Застигнатите от буря кораби по тия места само там могат да намерят прибежище. Навярно това е дало името на града: Созопол на български значи спасение. В тоя залив през Кримската война се криели съюзните флоти на Англия, Франция и Турция.
— Юг 77 изток!
Лодките напущат миноносеца и в строен ред се отправят за Созопол. Натам отиваме и ние, забавяйки своя ход. Часът е два и нещо следобед; денят като че малко се е помътил и премрежил. На миноносеца днес не предстои повече никаква работа, понеже онова, за което иде, трябва да бъде свършено за един ден, като се смята да може до вечерта да се прибере пак назад в Созопол. Той ще остане на котва тука и утре в тъмно ще потеглим надолу към турската граница да издирим и възпламеним мините, които би се попаднали по морския път.
Заливът е почернял от хиляди морски кокошки. Подплашени от приближаващите се моторни лодки, те бягат на всички страни и оставят лъчеобразни бразди по водата. На пристанището се виждат купчини хора. Пристигането на миноносеца и лодките е цяло събитие за местното население.
Островите остават вляво и ние хвърляме котва на стотина метра от сушата. В това време лодките са вече на пристанището. В една от тях влезе офицер и тя потегли назад към миноносеца. Това е комендантът на града, който иде да посети капитана. Раняван на няколко пъти, този герой отбива и тука тежка повинност, бидейки и комендант на Созопол, и началник на пограничната войскова част при Резово. Бледното му лице странно контрастира с мъжествения му открит поглед и енергичните му движения. Запознахме се и се сприказахме. Останах приятно изненадан, че излязохме съграждани и съмахленци.
Капитанът дава своите разпореждания на екипажа и напущаме миноносеца, отправяйки се с моторната лодка към пристанището, дето все още чакаха групи любопитни. След като върнахме визитата на коменданта, ние направихме една разходка из градеца. Тесни, криви улички, ужасни калдъръми, вехти дървени къщи. Общият вид ми напомня малките крайморски италиански градчета. Разликата е тая, че вместо от камък, тука всички постройки отвън са обковани с дъски; строено е не за векове, а от днес за утре. Където се спре погледът, следи от занемареност, запустение, някаква ориенталска умора от живота. Това тъй малко хармонира с хубавото благосъстояние, на което, както уверяват, се радвал тоя градец.
В лицата на хората, които срещаме, се чете покрай любопитството една с мъка скривана под изкуствена скромност и почтителност неприязън. Това са такива ,,елини", каквито са почти всички български гърци: т. е. изгубени не преди много поколения българи. Учителите в града ми разправяха типични истории за тия ренегати, чиито деца сега малко по малко се връщат към своя народ. Болшинството от по-възрастните созополци били преселници от български села. В много къщи най-старите още знаели по-добре български, отколкото гръцки. Множество фамилни имена най-добре свидетелстват от какъв произход са тия ,,елини". Тъга свива сърцето, като мисли човек, че държавата ни не е имала до днес време да се погрижи за тия хора да бъдат те върнати към своето същинско отечество, а ги оставя да живеят с враждебни към него чувства или най-малко с безучастие към съдбините му. Сърбите на наше място за един месец биха дали сръбска физиономия на градове като Созопол. Защо ние, които сме тъй зли и безпощадни към своите - дори към най-висшите представители на българския дух, да бъдем спрямо чуждите най-толерантният народ в света? Та това не е толерантност, а биволодушие! Сякаш е свръх разбиранията ни елементарната истина, че една от най-сигурните мерки за големите качества на един народ е неговата асимилативна мощ. Созопол и всички гнезда на гърцизма в България имат все същото оръжие за запазване на своето неестествено положение в тая страна: те са с всяко правителство. Ето ви една от многото слаби страни на иначе отличния, но не у дома си основен закон. За няколко депутатски мандата, които най-враждебно настроените към държавата чужди елементи с готовност дават на дирещите парламентарно болшинство правителства, ние всякога сме ги менажирали, ние не сме с нищо съдействали за тяхното асимилиране. И те благоденстват и растат дори повече от нас. Аз видях по улиците на Созопол толкова много деца, колкото не можете срещна надвечер нито в Ючбунар. А какви изпитани от иай-културните народи средства има всичкото това население да се превърне на българско в по-малко от две десетилетия. Турнете например в такива градчета по една дружина най-жилави българи, особено шопи и балканджии. Настанете във всяка по-заможна къща по двама-трима български войника. Само една рота в Созопол за десетина години ще направи чудеса, може би по-големи от чудесата на просветата!
Минаваме край училището и излизаме на върха на полуостровчето, което се заема от Созопол. Там е морският наблюдателен пункт, в който живеят няколко войника от флотилията. Пред нас се открива необятност. Оттука България изглежда много по-голяма и по-могъща. На такива места в земята ни трябва да живеят българи, и само българи. Няма нищо по-велико и по-възвишаващо духа от простата черта на морския хоризонт. На морския бряг умът не е зает с дребнавости: тука и на най-примитивната душа се приобщават големите въпроси на битието и благороднейшата от страстите; страстта към скритите зад далечните неща.
Прибуленото с тънки равни облаци небе взе да потъмнява. Ние пресякохме пак градеца и излязохме на шийката на полуострова. Това ниско място някога е било прокопано и морето, което се синее от двете страни, се е съединявало с канал, правейки от Созопол остров. Над канала е имало подвижен мост, който нощем се е дигал. Сега по тия пясъци надвечер се разхождат созополци и созополки.
Увлечен в разговор с учителите, които, работили от десетина години в това селище на заблудени родоотстъпници, имаше какво да разказват, аз не усетих как притъмня. Почна да ръми и трябваше да се върнем на борда. В пристанището между две изправени надлъж рибарски лодки бе накладен буен огън, около който бяха насядали неколцина от нашите моряци. Това са стражите, които ще бдят през цялата нощ. Приближихме към тях и се спряхме в непроницаемата тъма зад една от изправените лодки. Те по се пропираха, не се заяждаха, не се ругаеха, както обикновено правят нашите хора, щом се съберат неколцина наедно, а си приказваха като най-добри приятели. Не е ли и това великата сила на далечните хоризонти, които свързват хората по-здраво дори от афинитета на кръвта?
Когато се качихме в лодката, над водите бе тъй тъмно, че миноносецът не се виждаше нито като призрак. Чак когато го доближихме, той изведнъж израсна пред нас.
В каюткомпанията бе топло и светло. Помощникът на капитана нави грамофона и в закътаното моряшко гнездо се раздаде гласът на Карузо, който пееше прочутата ария от ,,Pescatori di peril".
След вечерята капитанът и началникът на миночистачната рота приготвиха своите съобщения до управлението на флота във Варна и безжичната станция на миноносеца заработи. А към 10,30 часа ние приехме берлинския бюлетин, предаван на ,,Османие" в Цариград, и узнахме ония новини, които софиянци ще четат по вестниците на другия ден. Ние се приготвихме за спане чак след като в 1 ч и 45 м. биде приет по радиотелеграфа и парижкият бюлетин.
На 15 февруари миноносецът бе готов за път преди първата руменина на зората. Когато излязох на покрива от осветената вътрешност на парахода, над водите още беше нощ. Не се виждаха ни островите, ни градът. Бе студено. Загънат в своя вълчи кожух, аз потропвах, приятно възбуден от новите обстоятелства, всред които се намирах. И други път съм посрещал зората над море, но то бе тъй отдавна, в моите най-ранни младини, когато бях студент по мореплаване в Триест.
Бреговете на залива, силуетът на града и тъмната грамада на двата острова почнаха да се открояват в едва побелялото небе. На парахода се раздаде команда:
- Веригата да се прибере! Петнайсет на вода да остане!
До краката ми на пода се отвори една светла дупка и от нея се подаде стар моряк. На миноносеца настана трескава работа. Котвата биде изтеглена и дадена бе команда за тръгване. Моторните лодки се извиха една подир друга в голям полукръг около островите. Облаци диви кокошки пръпнаха подплашени. Повечето кривваха встрани, но някои упорито продължаваха да се носят пред лодките и миноносеца. Крилата тъй малко им служеха, че нозете им се влачеха по водата и чертаеха дълги прави бразди. Ония, които миноносецът застигаше, гуркаха се и изскачаха далеко настрани.
Когато извихме зад островите, изток бе заруменял далеко на морския хоризонт. С приближаване на зората пред миноносеца се появиха два делфина.
Те се преметнаха няколко пъти и пак изчезнаха. Ние плавахме почти на изток по обагрените на утрото води. В края на морето се бе изпречил един дълъг, тесен пояс от облак и отделяше двата застилващи се пожара - в небето и във водите. На едно място в горния крайчец на облака взе да блика ослепителна светлина, която изведнъж се изля в морето на огнен път от края на хоризонта до миноносеца. Слънцето бавно изгряваше над облака. Водите едвам трепкаха на утринния ветрец.
Часът е осем. Ние сме наравно със село Кюприя, курс право на Агатопол. Моряците се строят на две редици, една срещу друга, пред мостчето на капитана. Той ги поздравлява, те отговарят дружно със силни гръдни гласове. Звънецът бие, всички на парахода свалят шапки и знамето се издига. Слънцето свети пролетно, а морето е тъй кротко, като че никога по него не е минавала буря.
Под Кюприя стигнахме на старата турска граница. Виждат се сградите на предишните постове.
Тука имахме малък инцидент. Срещу ни откъм Агатопол се зададе един голям тримачтов турски параход. Той мина встрани на стотина метра от миноносеца. Всички от ветрохода гледаха насам и ние гледахме нататък. Според моряшките традиции ветроходът трябва пръв да поздрави с трикратно спущане на знамето, на което миноносецът трябва да отговори еднократно. Обаче неизвестно по какви причини чуждестранният кораб отминаваше. Тогава капитанът пипна въжето на парната свирка, която издаде няколко къси и остри звуци. На ветрохода никой не мръдна от мястото си. Свирката пак запищя, тоя път по-настоятелно. Тогава на ветрохода се разтичаха и знамето биде свалено на три пъти. Веднага се отговори на поздрава и всеки продължи пътя си. 
Стигаме наравно с Агатопол. Градецът, населен сега с наши бежанци, е обърнат към изток със своите дървени къщи и много прилича на Созопол. Онзи ден дотук миноносецът и моторните лодки са проверили един 150 метра широк морски път, без да попаднат на мини. Днес тази проверка трябва да продължи до Резово.
Лодките, които до Агатопол пътуваха закачени една зад друга за миноносеца, сега минаваха на около 70 метра пред нас. Те се изравниха напреко на по 75 метра една от друга. Уредите за издирване на мини се пуснаха във водата, закачени за плаващи зад всяка лодка кухи металически тела. На известна дълбочина, паралелно с повърхността на морето, между трите лодки се движи едно въже. Мините се поставят обикновено на 2 - 2 1/2 метра под водата. Те могат да бъдат засегнати и възпламенени от миноносеца, но не и от моторните лодки, които плават на 30 сантиметра дълбочина. Обаче въжето между тях непременно ще кръстоса връзката на мината с пуснатата на морското дъно тяжест, която я държи на едно място и на една и съща дълбочина от повърхността. В такъв случай тутакси един апарат, наречен грайфер (хващач), улавя тая връзка, а на повърхността плаващите тела в двата края на въжето се отделят от лодките и отбелязват мястото на мината. След това възпламеняването е лесно. То става по една жица, дълга няколко стотин метра. За миноносеца и лодките, застанали на такава далечина, няма никаква опасност от взрива, който хвърля на възбог грамаден стълб вода и убива по 80 до 100 килограма риба.
Лодките тръгнаха с най-бавен ход. Стражникът от миноносеца, правейки красиви движения с флагчета, им предаде: ,,Минете толкова и толкова мили пред носа!" Всички са във възбуждение. Предават се наблюдения и запитвания от лодките на миноносеца и обратно. Малката ескадра стигна на успоред с нос Галайо. Всички чакаме с нетърпение да светне червена ракета в лодките, което ще означава, че е закачена мина. Обаче, оказа се, че оня път от 150 метра ширина, по който ние приближавахме границата, бе чист от мини. Ето, вижда се вече рекичката, на отсамния бряг на която е българското погранично село Резово, а на оттатъшния - Стефано, в турска територия. Мнозина изглеждат разочаровани. Моето участие в тая работа съвсем губи смисъл. Няма червена ракета, няма мини. Но затова пък има нещо друго, може би по-страшно.
Ние сме на крайния пункт. Капитанът бе казал още сутринта, че ще отидем с лодките чак в пределната рекичка; ще обядваме при нашите граничари, па ще имаме време и да посетим турския пост. Обаче тъкмо щяхме да завием към там, зад нас се изпречи тъмна стена. От далечните извивки на брега и от морето бързо идеше насам дъжд. Към изток, между появилите се от невидяло разбъркани облаци пробиваха на цветни стълбове слънчеви лъчи. Наоколо бе зловеща тишина.
Барометърът от неотдавна сочеше на буря, обаче никой не можеше да предполага, че тя тъй скоро ще дойде. Изведнъж, като че току-що се е откъснал някъде отблизо, духна силен западен вятър и взе да пръска дъжд. По заповед на капитана миноносецът възви, моторните лодки бидоха пак закачени за него и ние бързо се отправихме назад. Обаче бурята още по-бързо пристигна. Вятърът взе да се мени. От западен той стана северозападен, после северен и към 12,30 часа се обърна източен. Капитанът забележи, че сме попаднали в областта на далечен циклон и че трябва да очакваме голямо вълнение. Действително това тъй кротко и светло днес сутринта море сега бе неузнаваемо. Прииждаха една от друга по-големи вълни, които нанасяха на парахода удари като от твърд предмет. Положението на търчащите подире ни лодки се затрудни. Напразно бедните правеха усилия да се извиват срещу по-големите вълни и да ги разсичат с носа си. Те взеха да се пълнят.
- Стражник! Да им се предаде влезлата вода да изхвърлят!
Флагчетата се размахаха и заповедта биде предадена. От лодките отговориха, че на едната помпата не работи, но водата се изхвърля с тенекии.
Бурята от миг на миг се засилваше. Всред гигантските пръски на вълните от последната лодка се съобщи, че не може да се издържа бързината, с която се движат. Отговаря се, че при малка бързина ще бъде още по-опасно.
Вълнението се развиваше извънредно бързо. След няколко минути бе невъзможно да се пътува така. Лодките грозеше явна гибел. В случай че те потънеха, ние не бихме могли всред тия вълни да спасим никого от намиращите се в тях моряци. При кърмилото на последната лодка отново се появи сигналистът. Той издигаше и разперваше ту едната, ту двете си ръце тъй напрегнато, като в страстна молитва. Сърцето се свиваше от мъка. Всички от миноносеца гледаха с безкрайно участие към погиващите. Ще могат ли тия малки лодки да издържат такава страшна буря, когато вълните прехвърляха вече и миноносеца?
От последната лодка предадоха, че положението е отчаяно и че моторът не работи добре. Миноносецът отговори: ,,Лодките да бъдат отвързани и да минат на завет от лява страна!"
Тутакси те се наредиха една зад друга успоредно с парахода, на 10-15 метра от него. Това сравнително го облекчи. Те сега можеха по-свободно да се извиват и посрещат вълните. С извънредно бавен ход, притулвайки лодките, ние трябваше да гоним Созопол, понеже никъде другаде не бихме могли да се укрием от все по-засилващата се буря. Миноносецът сам бе почнал да се люшка като лодка. Неколцина млади моряци, които пръв път пътуваха в таквоз време, се превиваха, хванати от морската болест.
Измокрен и вкочанясал, правейки големи усилия на волята да спра мъчителните подигания в стомаха, аз слязох в каюткомпанията да се стопля. Обаче там бе още по-непоносимо. По пода бяха наскачали множество едри и дребни предмети и бягаха насам-нататък като живи, блъскайки се ту в една, ту в друга стена. Бе хаос и трясък. Стените се навеждаха по на 45 градуса и невъзможно бе човек нито да лежи, без да се е хванал здраво за нещо. Аз почувствах, че тука не мога да се противопоставя на морската болест. Бързо легнах на гръб и затворих очи. Настъпи едно късо успокоение в стомаха, но след малко каюткомпанията изпълни отвратителна остра миризма. Отворих очи. До мене от пода и канапето се дигаше дим. Мина през ума, че само една дъсчена стена дели каюткомпанията от машините, и настръхнах. Скочих и отичах по тясната стълбица горе. Да извикам, че гори, ще причиня паника и ще отклоня мнозина от работата им, която те сега трябваше да изпълняват с най-голяма съсредоточеност. Самообладавайки се, аз се приближих до помощника на капитана, един млад мичман, началник на машините, и тихо му казах, че долу, струва ми се, има пожар. Спуснахме се в каюткомпанията. Острата миризма и димът ни посрещнаха още на стълбите. Тая закътана приветлива стаичка бе се превърнала на ад. От дъсчената стена насреща, зад която шумяха машините, иконата на св. Никола гледаше през дима към нас. Мичманът бързо се ориентира какво се е случило. Между предметите, които скачаха по пода, бил и акумулаторът за осветлението. Като се блъснал няколко пъти в стените, той се разбил и сярната киселина се разляла. Щом разбра това, без да загуби присъствие на духа, офицерът се спусна в кухнята, грабна кофа с вода и я разля, да разреди киселината. После се наведе, извади сръчно напречните железни пръчици, които прикрепят краката на масата сред каютата в неподвижни металически чашки, и разтреби пода. След това почна бързо да отваря капаците, от които той се състоеше, и да полива вода. Там били снарядите, върху които от междините между капаците се бе стекла сярна киселина.
Св. Никола гледаше със своя благ поглед към нас.
Макар опасността да бе избягната, в помещението не бе възможно да се остане, понеже острата миризма на киселината извикваше нетърпими подигания в стомаха, а капаците на стълбата не можеха да се отворят, защото отгоре би се втичала вода.
Аз отново излязох на покрива. Зрелището бе зловещо. Побеснели вълни се хвърляха от всички страни върху миноносеца и лодките, в които се виждаха посинели и вцепенени от студ моряци. Между нас и лодките се премятаха цяло стадо делфини. Смисълът на тяхната злорадна игра бе ясен. В тия отвратителни риби сякаш бе влязъл зъл дух. Те ни обикаляха с видимо нетърпение и с надежда за богата плячка.
След дълга и изтощителна борба със стихията, движейки се едва с три-четири мили, за да запазим лодките, ние минахме за повече от шест часа едно разстояние, което, ако миноносецът бе сам, би го взел най-много за два.
 :arrow:

HatshepsutTopic starter

 :arrow:
Притъмняваше, когато влязохме в Созополския залив. Обаче аз напразно мислех, че сме се отървали от властта на бурята. Вълнението и в залива не бе слабо. Ние хвърлихме котва на 15 метра дълбочина, ала веригата бе пусната на 35 метра, за да пружинира, та да е по-малка възможността, че ще се откъсне.
Събрахме се в каюткомпанията. Капитанът, командирът на миночистачната рота и началникът на машините решиха, че за лодките ще е по-добре да отидат на брега и да бъдат здраво привързани на дървената скеля. В такъв случай техният прям началник трябваше да спи в града. Ние всички бяхме поканени там на угощение още вчера и трябваше да слезем за няколко часа. Обаче капитанът не можеше да напусне в такова време парахода си, а аз се чувствах извънредно уморен и исках по-скоро да легна да спя. Така че на брега отидоха двамата млади офицери, а капитанът и аз останахме на парахода, който все по-неспокойно и по-неспокойно се люшкаше, извивайки се под променлив ту северен, ту североизточен вятър.
Хапнахме набързо, разговаряйки се за възможните евентуалности през нощта, и аз отидох да спя, без да чакам тоя път берлинския и парижкия бюлетин. Моят събеседник ми бе казал при вечерята, че в такава буря ние не сме твърде сигурни в това пристанище; че ако се скъса котвата - което е много възможно, - за да не бъде разбит миноносецът в скалите, ние трябва и посред нощ да тръгнем за Бургас, макар при най-голям риск. Обаче бях така прекапал от умора, че щом легнах, и заспах, без да мисля за близките опасности.
Към 11 и половина часа ме събуди оглушително бучене на един извънредно нисък тон, който тресеше парахода. Бучението ту отслабваше и замираше, ту отново се усилваше и в него се появяваше един тънък и печален писък, като че от вятъра, а едновременно с това едно отсечено тревожно свиркане, сякаш на локомотив. После тия три тона се превръщаха на един уморително продължителен дълбок звук, който правеше целия параход да трепти като корда. Работеше безжичната станция. Командирът на миноносеца, макар да не бе слязъл нито минута от капитанското мостче, макар да беше най-измореният човек днес, вместо да почива, приготвил своя доклад за изминалия опасен ден и сега той се предаваше шифрован във Варна.
Мисълта ми се съсредоточи върху личността на този необикновено симпатичен момък, лейтенант Борис Станев, артилерийски офицер, преди да свърши морското училище. Каква енергия и какво самообладание лъхаше през целия ден от бронзовото му лице и от набитата му възкъса снага! И какво детинско добродушие във всичко, що върши и говори, когато не е на капитанското мостче. Тоя човек е рядко съчетание на моряшки добродетели. При една спокойна, безтрепетна храброст той никога в бурния си живот не почувствал нужда да изпуши една цигара или да изпие чаша вино. Напразно се смята, че моряците трябва да пиянстват. Истинският моряк е възвишен по своя въздържан живот. Този човек е роден моряк, с душа, открита като самото море. Има хора, които узнаваме изведнъж, от един поглед; чиято цяла природа е на лицето. Ето, аз едвам вчера се запознах с капитана на ,,Дръзки", а чини ми се, че сме живели години под един покрив. И мислейки за него, аз изпитвах едно чувство на гордост за българина. Ако можем да бъдем такива моряци, България заслужава да има три морета и най-силната флота на полуострова.
Събуди ме твърд блъсък на вълна в стената, до която бе опряно огледалото. Миноносецът се люшкаше като вчера в открито море. Помислих, че пътуваме. Около ми бе непроницаем мрак, но през цепките на не добре притворената врата в каюткомпанията светеше. Там се чуваше гласът на капитана. Облякох се набързо, политайки насам-натам, и излязох вън. Лейтенант Станев бе готов. Пред него стоеше един подофицер, комуто той даваше заповеди.
- Как спахте?
- Много добре. А вие?
- Аз не съм лягал, както и всички стари моряци.
- Тъй ли? - почудих се. - Защо така?
- Гледайте как се дърпа миноносецът. Ние чакахме на всеки миг да се скъса котвата.
Качих се на покрива да погледна морето. Бе предутринна дрезгавина. Вятърът пищеше във въжетата, вълните се мятаха върху миноносеца, който се теглеше и извиваше ту на една страна, ту на друга. Той приличаше на вързан добитък, нападнат от глутница вълци. Прекрачих да отида към носа, но вятърът ме тласна и аз се улових с две ръце за гърлото на едина от минните апарати. Моторните лодки се съзираха на пристанището, ала не се разбираше що става там с тях.
Върнах се в каюткомпанията да узная какво ще правим.
Положението ни бе по-лошо, отколкото предполагах. Барометърът бързо се подигал. В таквоз време това означавало извънредно голямо развитие на бурята. И наистина вятърът и вълнението видимо се усилваха. За двамата останали на брега офицери бе невъзможно да се върнат на борда, защото нито в моторната лодка можеха да слязат, нито тук да се качат на миноносеца.
- Колко дена обикновено продължава таквоз време? - запитах аз.
- Ако вятърът спре и завали дъжд, в ден-два морето ще се успокои. Добре е и ако духне противоположен вятър. Но така може да отиде и седмица.
- Значи ние трябва да стоим тука, на това ужасно люление?
- Там е работата, че не можем. Ако останем днес, котвата непременно ще се скъса.
- Но можем ли в тая буря да се върнем в Бургас?
- Ще се опитаме.
- Ами лодките?
- За тях е абсолютно невъзможно да излязат от залива. Ще заповядам да ги изтеглят на суша, за да не се разбият.
Лейтенант Станев стоеше като закован на стола си със сериозно спокойно лице и със замислен поглед. Той позвъни. Яви се предишният стар моряк.
- Да ми се докладва всеки петнайсет минути как върви барометърът.
- Слушам, г-н лейтенант.
Вятърът пищи, парното отопление шуми така, като че се пържи масло, вълните бият твърдо, сякаш параходът се блъска в скали. А времето върви тъй бавно, тъй непоносимо бавно! Погледна часовника - минали са едвам пет минути, пък мене ми се струва часове. Аз лягам на канапето, неможейки повече да понасям люлението. Капитанът е наведен над масата и пише нещо. Докладват му, че барометърът се качва. Той отговаря спокойно ,,добре" и продължава да работи. После прибира книжата си и отива горе. Времето почва да тече още по-бавно. Опитах се лежешком да запиша някои впечатления. Отначало не вървеше, после се увлякох и не усетих как часът станал десет.
Лейтенант Станев се върна.
- Няма да завали.
- Как е барометърът?
- Дига се. Снощи беше 749, а сега е вече 761. Това бива в два-три дена, но за една нощ е твърде много. Не може да се остане тука. Трябва да вървим.
Той почна да си облича кожухчето.
- Пътувал ли е някога миноносецът в такава буря?
- Не. Недопустимо е освен в извънредни случаи.
Сякаш говореше за най-обикновени неща. Обаче готвейки се да тръгне, аз забелязах едно леко протягане на ръцете, като че те бяха се схванали. А-ха! Значи опасността е голяма. Правилото е признато: най-храбрите хора или се прозяват в съдбоносни моменти, или се протягат.
- Ами мините? Вие вчера казахте, че се късали в такава буря. Откъснати, те наистина плават, но кои очи ще ги видят в това запенено море?
- То е най-малката опасност сега - отговори той с една откровеност, която ме поласка, понеже ми показа, че не ме счита човек неспособен да преживее и най-големия ужас с прилично самообладание.
В съзнанието ми проби една мисъл, която не ме напусна докрай. ,,Ако имаш още работа в живота, наслаждавай се спокойно на несравнимата красота на разюзданата стихия! Ако пък няма защо повече да живееш, съдбата ти праща поне една красива смърт."
- И тъй, тръгваме при условия, при каквито ,,Дръзки" никога не е пътувал?
- Да.
- Това е една дързост, достойна за ,,Дръзки"...
- Нали? - отговори командирът на миноносеца, преди аз да прибавя ,,и за негова капитан".
Той нахлупи фуражката си и отича по стълбичката. Последвах го.
Бе извънредно трудно да се ходи по мокрия покрив при люшкането на парахода и буйните удари на вятъра. Аз едвам пристъпвах, държейки с две ръце за какъвто неподвижен предмет ми се изпречи.
Котвата биде прибрана и машината заработи.
Щом островите останаха зад нас, миноносецът заподскача по водата като книжна ладийка. Великански вълни, каквито има само в океаните и в Черно море, се спущаха на групи, улавяха стоманения параход и го хвърляха зад себе си, за да го грабнат пък други. Когато миноносецът се спущаше от върха на една вълна по отвъдния й склон, той се друсаше и трещеше като талига по камънак. Моряците тичаха насам-натам по работата си, съсредоточени и сериозни. Личеше, какво всеки разбира, че е застанал пред лицето на смъртта. И това съзнание не ги отслабваше, а туряше в движение всички пружини на могъщата им природа. Величавата твърдост, която лъхаше от командите, от погледа, от цялата набита фигура на капитана, изправен на най-опасното място, лице срещу лице с бурята, действаше върху им заразително. Вцепен с посинели ръце за дървената кутия, в която под стъкло бе разгъната картата на морския път, той, надвиквайки бурята, даваше своите заповеди така, както завчера при най-спокойно море. Пред него двама наблюдатели, цели измокрени, впиваха очи напред и докладваха каква вълна иде. Всред тях върху носа на миноносеца се стоварваха цели тонове вода.
Ръцете и нозете не можеха повече да ме одържат: бяха премръзнали. Слязох долу. Там бе друга картина. Всичко пукаше, като че миноносецът се трошеше треска по треска. Вмъкнах се в първата каюта до стълбата и блъскан на всички страни, едва можах да легна. Шумът бе тъй голям и тъй зловещ, че аз си бих затиснал ушите, ако не трябваше да се държа с две ръце о високия перваз на леглото, за да не бъда изхвърлен от него и хласнат в стената. Мина през ума за аеропланните нападения на София и за неотколешните земетресения. Каква разлика! Онова бе проста проба на нервите, а това проба на духа.
Щом се постоплих, аз пак излязох на покрива.
Приближаваме в безконечни зигзаги най-опасното място - завоя на нос Св. Никола, дето има силно течение и дето и при малък вятър морето е неспокойно.
Край мене мина моряк и се поспря.
- Как ви се вижда? - запита той.
- Хубаво е!
Момъкът едва ли подозираше онова раздвоение на личността, което позволява и ясно да съзнаваме опасността и да се наслаждаваме на ужаса; обаче отговорът ми очевидно му хареса и той се усмихна. В това време вълна дигна миноносеца на гръб и го преметна зад себе си. Студени пръски шибнаха двама ни като с разплетен камшик и буен поток мина по покрива.
- Е, тая го съвсем прекалява - казвам аз с желание да му покажа, че и на сушата има хора, които не се боят от морето и бурите му.
- Такова си е нашето Черно море, какво ще го правиш - отговаря той и отминава по работата си.
Аз стоя още, доде измръзна и отново сляза долу, за да се изкача след малко и пак да се заловя за минния апарат, дето намерих най-сгодно място.
Имаше редица едва поносими моменти. Особено когато две вълни подемеха миноносеца. Те, тия великански вълни, не идеха на по 100-150 метра една от друга, а едва на 20-25. Така че случваше се параходът да се озове като мост върху две вълни, които го издигаха и бързо го тръшваха долу.
Един особено опасен случай имахме, преди да стигнем до Св. Никола. Върху носа на миноносеца се хвърли вълна; преди да се оттече, стовари се втора и тутакси трета. Цялата предна част на миноносеца бе във водата и той се наведе, като че полетя в пропастта. Капитанът даде заповед машините да спрат; водата се оттече и носът на парахода се издигна.
Но най-опасните моменти, от които според мнението на самия командир на миноносеца ние излязохме с рядко щастие, настъпиха, когато трябваше при Св. Никола да завием така, че да оставим вълните да ни гонят. Тая извивка не можеше да се направи с голям параход толкова бързо, щото да не се изложим на странични удари, които най-лесно превръщат и потопяват. И тука от фланга иде най-голямата беда. Ала благодарение на сръчното маневриране на капитана издебна се така, че получихме удари от първите вълни на една група, не от най-големите, които биха захлупили минононосеца като обикновена лодка. При все туй и от тях той на няколко пъти се наклони във водата с цялата си дължина, додето от противоположната страна биде буйно залян.
След тоя завой идеше друга опасност: трябваше да кръстосаме пътя на откъснатите наши мини, каквито немислимо бе да няма и каквито действително имаше, както после се уверихме. Те не можеха да бъдат съгледани навреме дори от най-опитен наблюдател. Всички биха видели плаващата мина само когато тя е до парахода и когато е вече късно.
Пресичайки тоя тайнствен път на смъртта, аз се мъчех да си представя как в един миг се би разхвърчал миноносецът на късове. И изведнъж през ума ми мина: какво биха казали в такъв случай ония, които по една или друга причина имат зъб на мене. Най-възможното обяснение на факта, че без да ме кара някой, съм взел участие в едно такова пътуване, сигурно ще е: ,,Острата критика на еди-кого си - или еди-кой си - за последната му книга е понижила чувството на самосъхранение и той е отишъл да се самоубие по един театрален начин." О-хо, лъжете се, приятели! Ако всеки завистлив некадърник може да ме доведе дотам, моята песен в живота отдавна би била изпята. Какви по-зъбести са се заяждали - и то, както и сега, тъкмо за най-доброто, което съм могъл да сторя. На моя път само смъртта - по нейна собствена инициатива - може да застане, никой друг! Ала очевидно тя не бърза да ми пречи на работата.
Аз отново слязох на топло в първата каюта до стълбата.
Върху покрива на парахода се раздаде силен удар, който ясно се отдели от останалите шумове. Ослушвам се, не се повтори. Какво ли е паднало с такава сила? Надигам се и пак бързо лягам; изглежда, че стомахът няма да удържи докрай и морската болест ще ме хване. Доде правя усилия да надделея, при мене иде един от моряците.
- Да видите какво ни сполетя!
- Какво?
Сепвам се и подиганията на стомаха спират. Излизаме на покрива. По пода, вляво от предния комин и мостчето на капитана, объркани въжета и железария. Лейтенант Станев ме гледа усмихнат, а на лявата му страна край окото и над веждата е надуто. От лудешкото люшкане върхът на мачтата се строшава и 80-100 кг желязо от безжичния телеграф полетяват не във водата, а върху покрива на парахода, тъкмо на това място, дето и аз, и мнозина други не еднъж от вчера насам сме се спирали на завет. Префучавайки край главата на капитана, когото само едно въже жулва по лицето, острите железа падат на две крачки от група матроси. Ако тая тяжест, полетяла от петнайсетина метра височина, попаднеше в главите им, те до един биха останали на мястото си!
Всички са радостни и съзират добро предзнаменование в щастливия случай. А и Бургас вече се вижда. Вълните все тъй бясно налитат на миноносеца, но той върви сега по-леко. Очевидно, като се е махнала оная буца железа от върха на мачтата, центърът на тежестта е паднал по-ниско и устойчивостта се е увеличила.
Бургас! Ето го хе! Вижда се ясно как вълните прехвърлят вълнолома. Ние летим към входа па пристанището. Върху топлия от машината металически под между комините са насядали в живописни пози незаетите с работа моряци и пеят в хора. Обърнатите им към белналия се град очи светят от детинска радост.
Влизаме в пристанището и изведнъж миноносецът добива непоклатимостта на супердреднаут.
- А-а, тука е друг Господ! - обажда се някой.
Чува се възбуден говор и смях.
Оттатък океански вълни се блъскат във вълнолома и грамадна покъсана бяла дантела, три-четири метра широка, прескача по цялото му протежение. В края на вълнолома стълбове вода се дигат до околчестата галерия на кулата. А тука, в пристанището, съвсем мънички вълни, като в най-кротко езерце.
Когато миноносецът биде привързан на кея, вместо да отида да се порадвам на неподвижната земя, аз слязох в каюткомпанията и останах там няколко часа. За тия три дена така бях се сродил с миноносеца, с всяко нещице в него, както и с хората му, че не ми се излизаше. При нас дойдоха комендантът на порта и капитанът на търговския параход ,,София" и приказвайки с лейтенант Станева и с тях, аз се чувствувах тъй добре, като съвсем между близки хора, като у дома си. Отидох си чак надвечер.
След полунощ един силен гръм разтърси прозорците на квартирата ми и събуди града. На утрото друг. През деня още няколко. На другия ден също. Това бяха откъснатите наши мини, които се разбиваха нататък, към Св. Никола. Очевидно, пресичайки пътя им, ние бяхме минали край тях, може би съвсем близко.
След като хубаво си отспах и починах, отидох да посетя лейтенант Станева на миноносеца. Матросите бяха струпани на покрива, едни приведени, други прави около им. Те обърнаха приветливи лица към мене. Един се обади, сочейки нещо на пода.
- Я рибата, дето вчера щеше да ни яде. Да я хапнем ние сега, че да види!
Заливът бил препълнен с риба, избягала от бурята, която още вилнееше, и те бяха ходили на ловитба.
Ето и лейтенант Станев, пъргав, бодър, силен. Всяко движение издава удоволствие от живота. Слизаме в каюткомпанията, приказвайки един през друг като отдавнашни приятели. Господи, как всичко в тая като кутийка стаичка ми е мило, родно! Не, това няма да бъде моето последно посещение на славния миноносец ,,Дръзки", макар че утре си заминавам за София.
Публ. в К. Христов, Време и съвременници. Ч. 2. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. С., 1999, с. 6-20.

https://www.sitebulgarizaedno.com/

HatshepsutTopic starter

Кирил Христов затваря устата на руски клеветник-славянофил, наричащ българите ,,духовно нищи", ,,цигани", ,,продажни"


Кирил Христов във военна униформа, мобилизиран през Първата световна война

След края на Балканската война и бляскавите победи на българските войски, предизвикали възхищението на военни експерти и военни журналисти, които смятат, че България е най-мощната и популярна балканска сила, гръцките и сръбски държавни и военни среди започват да замислят как да спрат нейния възход. Целта им е да отнемат значителна част от освободените благодарение на всеобщия национален подем и със скъпи жертви изконно български земи. Победата във войната осигурява на България достъп до Егейско море, приближава я до Проливите, увеличава територията ѝ приблизително до 176 хил. кв. км. и повишава значително нейната политическа и стратегическа стойност сред останалите европейски държави. Всичко това предизвиква тяхната

неприкрита и непобедима завист

Преди подписването на Лондонския мирен договор на 17 май 1913 г. сръбският премиер Никола Пашич иска ревизия на предишните споразумения между България, Гърция и Сърбия, като тези искания са придружени от въоръжени конфликти по граничните зони, инспирирани от сърбите. Нещо повече, Сърбия окупира тъй наречената ,,спорна зона" в Македония, за съдбата на която страните предварително са се договорили арбитър да бъде Русия. Но Николай II, верен на вековната руска омраза към българите и преследващ неизменната цел на северната империя да завладее един ден Константинопол и да сложи ръка на Проливите, се изправя против естествените, законни български претенции в името на някаква уж ,,славянска кауза", сиреч завладяване на всички тъй наречени славянски народи и застава категорично на страната на Сърбия. В добавка – подтиква Румъния да нападне България.

Така започва Междусъюзническата война. България се оказва във война със Сърбия, Черна гора, Гърция, Турция и Румъния. С оръжие и с неистова пропаганда върху ѝ се нахвърлят не само изброените съперници и открити врагове, но и уж ,,благодетелката", ,,спасителката", ,,освободителката" Русия, която заблудените русо/съвето/фили продължават да славословят до ден-днешен. Към този хор се присъединяват традиционната приятелка на северната мечка Франция и Австро-Унгария, както и европейската преса, незапозната с тайните споразумения между Сърбия и Гърция, одобрени от руския император в ущърб на България. Нещо повече. Руският външен министър Сергей Сазонов иска да отстъпи на Сърбия, още преди започването на Междусъюзническата война, не само ,,спорната зона", но и ,,безспорната зона" от предварителните договорености на Балканския съюз. Толкова за коварството на ,,освободителката"!

Такава е общо взето предисторията на дълги десетилетия премълчаваното и по-вярно скривано отворено писмо на големия наш поет Кирил Христов до един от многобройните руски клеветници Леонид Андреев – журналист и писател.
Кой е Леонид Андреев – едно достатъчно неизвестно име, което нищо не говори на днешните поколения?



Българомразецът Леонид Андреев

Роден на 9 август 1871 г. в Орел, умрял на 12 септември 1919 г., той е представител на руския Сребърен век, родоначалник на руския експресионизъм. Син на алкохолик, самият той с ,,прекомерно влечение към алкохола" (констатация на негов руски биограф), Леонид Андреев, като мнозинството руски алкохолици от средите на образованите класи, започва да се мъчи над ,,проклетите въпроси". Всичко това избива в дълги запои, безкрайни любовни авантюри, болезнена психика и убеждение за безсмисленост на битието. Това го тласка към два неуспешни опита за самоубийство. Автор е на разкази, повести и много драми. Сред творбите му, които в началото на ХХ век са много превеждани у нас, могат да бъдат отбелязани ,,Дневникът на Сатаната" и ,,Юда Искариот". Л. Андреев, като мнозинството обладани от тъмните сили руснаци, бълнува за окончателната победа на Русия – ,,най-великата славянска държава", над Германия. Разгромът на Германия щял да бъде разгром на ,,общоевропейската реакция и начало на новия цикъл европейски революции". Звучи ли ви познато!?

Неговото писмо ,,Торгующим во храме", невъздържано хулещо България и пълно с клевети, е напечатано в ,,Утро России" и препечатано в почти всички руски вестници. Списание ,,Свободно мнение" го предоставя на българската общественост в своята книжка № 47 от 22 ноември 1914 година. То предизвиква буря от негодувание сред интелектуалците, независимо  от политическата им ориентация и лични взаимоотношения. Никой почти не може да преглътне квалификации като ,,духовно нищи", ,,цигани", ,,продажни", хора с раздвоени езици, подли убийци, овце. По време на Междусъюзническата война българите коварно били нападнали сърбите. От всеки ред, от всяка дума, от всяка буква дори на статията ,,Търговци в храма" (става дума за ,,храма" на славянството) диша неистова омраза и

най-реакционно, най-мракобесно славянофилство

Трябва да се отбележи, че това е само най-злостната част от масовата антибългарска кампания, подета усилено в Русия през 1914 година.

Не е изненадващо, че му отговарят много писатели и публицисти. Отговарят му и македонските българи от Одеса, към които Л. Андреев отправя второ, още по-злъчно, но по мнението на Кирил Христов жалко и объркано писмо, което също не остава без реакция от нашата интелигенця. Ще цитирам част от спомен на Стилиян Чилингиров, даващ представа за настроенията и действията в София:

,,У нас тя (статията ,,Торгующим во храме" – бел. моя) достигна най-напред чрез ,,Биржевые ведомости". Поне чрез този вестник, даден ми от г. Гьончо Белев, млад писател и студент, ми се удаде да се запозная с нея. Щом я прочетох, аз, възмутен от неистините, които бъкаха във всеки неин ред, написах съответен отговор и го занесох в редакцията на сп. ,,Свободно мнение". Същото тежко, да не кажа гадно, впечатление доби от статията и г. /Димитър/ Мишев, редактор на списанието. На другия ден беше готов и неговият отговор. Двата изедно, запълнили цялата книжка, излязоха на 22 ноември 1914 г... Отговорите направиха силно впечатление на нашето общество. Цяла седмица ако не и повече се приказваше само за тях. Те допаднаха страшно много на наболялата българска душа и събудиха почти невероятен възторг към авторите им. Трябва да се предполага, че същото впечатление ще са направили и в чужбина, дето бяха препечатани и в английски, и във френски, и в немски, та че и в руски вестници".

Известно е писмото до Л. Андреев, публикувано на 13 декември 1914 г. също в сп. ,,Свободно мнение", подписано от Иван Вазов. Казвам ,,подписано", защото то е дело на д-р Кръстю Кръстев и Боян Пенев. Двамата нахвърлят свои варианти, но тъй като отговорът на Боян Пенев бил много остър, по думите на д-р Кръстев, те се споразумяват да направят общ текст, комбинирайки пасажи от двата. Тази стъпка е предприета, тъй като Боян Пенев е твърде недоволен от сравнително мекия тон в напечатания отговор на Ст. Чилингиров. Недоволен, меко казано, е и Кирил Христов. Но преди да видим как се обръща той към ,,неистовия славянофил" Л. Андреев, да обясня защо текстът на д-р Кръстев и Б. Пенев е подписан не от тях, не и от много други писатели, които също били изразили своето негодувание и готовност да го подпишат, а само от Иван ВАЗОВ. Подробностите узнаваме пак от спомените на Ст. Чилингиров:

,,След ден или след два д-р Кръстев ми донесе друг проект, написан от Боян Пенева ръка, който беше нещо като комбинация на двете писма. Но и в него като краен пасаж седяха думите, за които Б. Пенев държеше толкова много – за какъв писател се смята Леонид Андреев. Изменено беше само решението им: писмото трябва да носи не подписите на много писатели, а подписа само на един – на Вазов".

С деликатната мисия – да убеди поета да подпише това писмо, двамата натоварват Чилингиров. Решава да го придружи и Вазовият ,,враг" д-р Кръстев, макар двамата повече от две десетилетия да мятат стрели един към друг. Картинен, колоритен е разказът за тази първа среща очи в очи, за негодуванието на Вазов от това ,,издевателство" над неговите чувства, за думите на недолюбвания от мнозина критик: ,,Делото има нужда не от много хора, а от един. Но такъв, който да струва за цял народ. Всичкото е – да подпишете това писмо срещу Леонид Андреев... Пък тоя един може да бъде само Вазов, и никой друг". В крайна сметка ,,Вазов взе писмото, сложи го на табуретката и с разтреперана ръка се подписа, д-р Кръстев ликуваше" – завършва Чилингиров.

Такава е истината за това прочуто писмо на Иван Вазов, премълчавана дори и в сравнително скорошни текстове, които могат да бъдат срещнати из интернет-пространството. Вероятно поради отдавнашната вражда на левите интелектуалци към ненавиждания от марксистите професор по естетика в Университета, чието име десетилетия се използваше като нарицателно за ,,буржоазно, ретроградно мислене". Утвърдените комунистически стандарти и шаблони в литературната ни история продължават малко или много да са общоприети и жизнеспособни. Достатъчно е да видим с каква стръвна ревност мнозинството литератори защитават скромната поезия на националния предател, съветски шпионин и терорист Никола Вапцаров. Писмото до Л. Андреев, подписано от Иван Вазов, е поместено в том 20 на Събрани съчинения на поета.

Най-острият отговор на злостните, несправедливи нападки на Леонид Андреев към българите написва КИРИЛ ХРИСТОВ. На 3 декември 1914 г. то излиза във в. ,,Дневник", което, според самия поет, е направило ,,сензация" и е сложило точка на словесната война, тоест

устата на руския клеветник-славянофил е била затворена

В том 1 на книгата си ,,Време и съвременници" той препечатва своето писмо и описва състоянието, в което се е намирал по него време. ,,На 1 септември 1914 г. – четем там – аз публикувах във в. ,,Дневник" своето стихотворение ,,Германия", при който случай под името си поставих в скоби националността ,,татаробългарин". Тая манифестация след скандалите със ,,Старият воин" тутакси се разбра и от най-глупавите читатели. Никое мое съчинение не е причинявало такава буря от одобрение, от една страна, и гняв – от друга, – както тази апология на Германия и това отказване от славянството, на което дължим най-големите беди в новата си история... Това бе причината да стана аз една от прицелните точки на русофилския печат в страната."
Разядосан от канонадата на русофилите срещу него и срещу пиесата му ,,Старият воин", К. Христов, по собствените му думи, злорадо следял скандала с клеветническите обвинения на Леонид Андреев и си давал сметка, че няма нито един българин, който ,,може да даде такъв отговор на хулителя, щото да бъде чут не само от малограмотните българи, а и от мислещите хора на западния свят". Така ,,глупавите отговори" го стимулирали и ръцете го засърбели, затова написал своя отговор! Той започва, образно казано, хващайки бика за рогата:

,,Ония от моите съотечественици, които удостоиха с отговор ругателното ви послание, сториха според мене една голяма грешка, третирайки ви като велик писател. Аз искам преди всичко да поправя това. За да покажат, че българският народ не се състои от овни, както вие казвате, редица наши писатели посочват грамадната ви популярност в България. Действително, почти няма ваше творение, което да не е било преведено на български – дори по дваж и триж. Но важен белег на величие ли е то? Младите народи предпочитат тъй страстно чуждото пред своето, на чиито големи качества мъчно вярват! Това най-добре знаете вие руснаците, които и до ден-днешен сте тъй рабски покорни на всяка чужда мода. България даде може би максималния курс на вашите съчинения. Аз познавам непосредствено популярността ви на Запад. За интелектуална Германия, Англия или Франция вие сте един куриоз с много условна мисъл; на вас се е обръщало внимание не за това, че татък не са виждали таквоз чудо – Запад отдавна има цяла армия писатели с вашето значение, – а защото сте представител на един полуазиатски народ, от който Европа много нещо не чака. Знайно е, че не само Момзен отрича на руснаците културоспособност. В тоя смисъл нима е голям капитал един Леонид Андреев или сто Леонид Андреевци, родени от един 150-милионен народ?

Никоя раса не дава такъв нищожен процент на духовни представители,

и то – с грехом по полам! Несравнимо по-малки народи, съседни на Русия, имат много по-голям брой настоящи великани: тоест представители на висшите духовни сили на нацията в идеално равновесие!"

Като изрежда три-четири имена на руски писатели, Кирил Христов заключава, че Л. Андреев е едно ,,нервно човече, едно истерично джудже; вие сте в отношение на един черковен клисар спрямо владици и патриарси". Поетът обръща специално внимание на твърде скромното местенце, което заема това истерично джудже, за да порицае своите съотечественици, които са го надценили, а трябвало с малко повече хумор ,,да гледат на вашите пози и крясъци, че вие далеч не сте от ония властелини на вековете, от ония пророци, чиито мнения намират път да изменят смисъла на събитията и да задължат историята". Драмите му според К. Христов изобщо не заслужават дори да се говори за тях. Разказите му не се отличавали нито с огъня на някакво откровение, нито с новотата на художествените средства, нито с някаква индивидуалност. Темите и сюжетите му са ,,нещо отдавна и много пъти вече четено в най-различни варианти на западните езици".

Поетът продължава:
,,Може би най-оригиналният ви разказ е ,,Бездна", но то е една оригиналност, за която вие по-скоро трябва да се срамувате. Нека припомня на българския читател този разказ. Една влюбена двойка се разхожда в околностите на един град и гукайки си, не държи сметка за времето и пътеките. Смрачава се. Двойката се сепва и тръгва към града, който отдавна вече не се вижда. Лутат се насам-нататък, объркват се повече, додето най-после налитат на една тъмна дружинка дрипльовци. Тия харесват момичето, дръпват на момчето един бой до смърт, хващат го за ръцете и краката, хвърлят го в един трап и изнасилват девойката. Среднощ е. Момъкът се свестява, изпъпля из трапа, почва да дири тук-там възлюбената си, която най-после намира в безсъзнание и с разкъсани дрехи. Той плаче в отчаяние и ѝ нашепва, че въпреки всичко тя пак ще бъде негова. Работата се свършва с това, че малко по малко момъкът почувства полово възбуждение и тоже изнасилва полумъртвата девойка..."
Както заключава Кирил Христов, това за нормално чувстващите хора е ,,обикновена помийна яма", а не някакъв психологизъм, някаква душевна ,,бездна" и добавя, че

,,не съм чел на никой език по-голяма свинщина от тая ,,Бездна"

,,Всеки със сенчица чистота в душата читател ще остане с впечатлението, – продължава К. Христов – че Леонид Андреев е един жалък истерик, който повече е живял с животното в себе си, отколкото с човека; в чиято душа стават неконтролирани от едно здраво чувство полови експлозии; който е във вихъра на всички geschlechtsverihrungen – тъй сроден с тях, че дори се стреми да им даде глъбината на бездни, да ги възведе до проблеми... С посланието си до българите Леонид Андреев се надминава като автор на ,,Бездна".
,,Какъв е всъщност смисълът на това послание?" – задава риторичен въпрос нашият поет и описва следната картина: ,, Негова милост среща на улицата един осакатен, един покрит с незаздравели рани български воин и го хамалски наругава, и го заплюва, и му нанася побой, задето инвалидът не отишъл да спасява оногова, който го е докарал до този хал, който му е нанесъл най-лютите рани на тялото и душата. Той казва на загубилия всичко, дори себе си, в най-светлата, в най-идеалната борба на един народ, че близките му по кръв се срамували от неговото име; че били ,,какие то обиды" величайшите неправди над тоя мъченик; че той бил ,,циганин на панаира", защото помнел и искал онова, което родни братя, облагодетелствани от него, са извлекли из къщата му; че той – разореният, поруганият, озлочестеният от сърби, гърци, румъни, дори и турци, и то под покровителството и препоръката на Русия (подчертаното от мен – В. Р.), въпреки един договор, подписан от царе – тоя великомъченик не бил способен ,,да се отдаде на светия порив на братското чувство" – да спаси разбойническа Сърбия... Талантът не е важна работа, когато носителят му е лишен от едно елементарно чувство на справедливост и от свян. Талантливият човек не може да извърши такава подлост – да плюе в лицето на един разпнат народ! Важният за човечеството талант е равновесие на интелектуални и морални сили. Действителността на такъв човек няма нищо общо с истерически крясъци."

Представителят на т.нар. Сребърен руски век обаче има своите предходници и своите учители, макар Кирил Христов да е съсредоточил вниманието си върху него и да не ги назовава. Всеки българин, обаче, запознат с ,,Дневник на писателя" на Достоевски, знае какви неласкави, меко казано, думи за ,,някакви си там българи" е изрекъл и по повод църковните борби на нашия народ, и по повод начина, по който са посрещнати нахалните военни и административни власти по време на руско-турската война от 1877-1878 година. Не е тук мястото да ги припомням. Който се интересува, може да намери съответната публикация във Faktor.bg. На упреците, че България клоняла към вражеска Германия, К. Христов дава достоен отговор:
,,На тая руска щуротия всеки българин би отговорил: ,,Я, приятелю, отвори алманах Гота и провери родословието на руските царе от рода на Романовичите: има ли в жилите на тия руснаци една капка руска кръв, има ли в мозъка им една клетка, която да не е немска?" Защо Леонид Андреев не се разсърди най-напред на руския народ, че е търпял и търпи толкова свои царе немци? И само тях ли? От векове, та дори до ден-днешен, функционирала ли е руската държавна машина, макар един-едничък час, без главната работа в нея да се е извършвала от немския мозък? Дори в тоя миг! Кога немският мозък не е бил необходим, за да прилича Русия що-годе на европейска държава? Руси, вие сте последните, които трябва да ругаете немския мозък! Вашата война срещу немците е най-неморалната война в историята! Тя е война на щедро облагодетелстваните срещу щедрите благодетели, на лош ученик срещу мъдър учител!"

Поетът отвръща и на упреците за друг приписван ни ,,грях" – че не сме правели ,,расова политика" и не сме се жертвали за ,,славянството". Той припомня, че само глупаци правят такава ,,расова" политика и изрича едни от най-силните думи в писмото си:
,,Расова политика? Славянство? Нима поляците не са славяните, гордостта на славянството? Е добре, какво направи Русия с тях – от любов към славянството? Най-великото престъпление в историята! Кой изверг ще укори днес поляците, че не искат да чуят за славянството и че носят на своето най-светло знаме девиза: ,,Полша ще възкръсне, когато Русия бъде сгромолена". Расова политика ли? Значи, ако трябва да изберем – в екстремност – едно от двете: немско или руско иго, да предпочетем последното ли? За щастие българският народ не се състои от овни, както мисли Леонид Андреев, и

не ще може никой го излъга да налети от любов към славянството на второ азиатско иго, по-страшно от турското!..

Никакви изтупленишки славянски декламации няма да замъглят със сълзите на расов сантиментализъм ясния  му поглед на нещата".
Уви! Ако през 1913 и 1914 г. българската нация в мнозинството си не се е състояла от ,,овни", то с преврата, осъществен от руските болшевици след като Русия губи Първата световна война, техният брой заплашително нараства и щедро плащани от вековния враг на българите, те започват своята разложителна проруска, просъветска пропаганда, по същество истинска ментална война срещу България, довела до съветското робство, продължило 45 години и в някакви модифицирани варианти продължаващо и днес. В неведение за истинската история на държавата си, незапознати с историческите факти, съзнателно лъгани, държани в невежество и в хипнозата на стокхолмския синдром, днешните поколения продължават да славословят ,,братушките", ,,освободителите" и да предават интересите и историята си на Северната империя с нейния непомерен завоевателен нагон. Както казва К. Христов, невежеството и захласнатостта на руското простолюдие и средна класа са толкова неизмерими, че според тях ,,ум и дух може да има само у народ, който владее необозрими пространства". Докато в съседство са Дания и Холандия, у които векове се е учил и на които ,,още много години и чехъла не може обърна необозрима Русия"!
Особено място отделя поетът на онази стереотипна грубост, често чувана от руснаци. Става дума за нашата ,,признателност" към ,,освободителката".
,,Откак свят светува, – пише той – никога благодеянието не е представлявано от по-нахални хора! За да им отблагодарим, ние не само трябва да покрием България с паметници и музеи, но и да слушаме дивотиите на всеки руснак като върховни откровения и да изпълняваме безпрекословно най-безсмислените желания абсолютно на всеки руснак. А за какво собствено трябва да им бъдем тъй принижено признателни на руснаците во веки веков? Знаете ли вие, дръзки господине, какво всъщност дължи българският народ на православна Русия? Нека се помъчим да разберем какво стана с класическия народ на славянството! Кой го изтреби? Ако вие, руски писателю, не познавате българската история, поне руската не познавате ли? Не знаете ли нищо за многобройните войни, които Русия е водила с турците в стремлението си към Цариград? Екатерина, Павел I, Николай I, Александър I, Александър II – всеки от тия руски владетели е воювал по еднъж и по дваж с Турция, минавайки през България и причинявайки най-велики бедствия на българския народ. Зададат се руски войски, оголят народа, войната разори села и градове, бият се с турците, доде застудее и хайде през Дунава на зимни квартири. А какво става с беззащитното християнско население в прекосените тъй безсмислено нататък и насам български области? Вие, господин писателю, който чувате и виждате през пространството сърбите, не чувате ли през времето писъците на стотини хиляди български жени и деца, минали под нож, не чувате ли техните проклятия, не виждате ли потоци кърви, които вопият към Бога възмездие за турци и руснаци? След първите една-две войни картината става още по-ужасна. Щом се чуе, че идват руснаци, неизгледни тълпи българи от Южна Тракия хукнат като от чума към Мала Азия, в чиито пустини неизкланите от разярените турци изчезват, асимилирани от гърците. А свърши ли се войната и потеглят ли руснаците пак назад – други стотини хиляди клетници от Северна България и Добруджа хукнат след тях през Дунава... Изтреблението на българския народ е тъй страшно и тъй очевидно, че при възцаряването на Александър II то почва да тегне на руската обществена съвест... И знаете ли вие, Леонид Андреев, в какви наивни фантазии тогава руската съвест подирва успокоение? Дава се ум на правителството да определи една богата местност на Кавказ, дето да бъдели прекарани всички заддунавски българи, та когато Русия отново поведе война за оживелия на сърцето ѝ Цариград, да не става тя причина да се доизтреби тоя нещастен славянски народ. Даже местността е била определена..."

Без съмнение Кирил Христов черпи вдъхновение и използва като аргументи срещу клеветническите писания на Леонид Андреев статиите и знаменитата брошура на Георги С. Раковски ,,Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите". Тази повече от трагична картина на българските нещастия, теглила и исторически беди дават основание на нашия поет да запита:

,,Е, устремений към звездите господине, ако наистина руският народ е баща на българския (така твърди руският алкохолизиран журналист – бел. моя), не заслужава ли тоя безподобно жесток баща най-малко една храчка в лицето?
Никой не е причинил такива беди на българския народ, каквито са му причинили руснаците!
Нашето освобождение, дори ако беше то един безкористен идеалистически акт, не би било благодеяние, а плащане само на една частица от великия дълг на Русия към нас и, от друга страна, един данък на съвестта. А знаем колко безкористен е този акт, знаем по цяла грамада дипломатически документи, че не за нашите черни очи дойде Русия да ни освобождава; че тя хубавичко се беше наготвила да не мръдне оттука, но че дипломацията ѝ пак остана, както винаги, на пясъка и видя-невидя, трябваше да се подчини на волята на Европа и да се измете из България, като я остави сама да се урежда".

И като изрежда в телеграфен стил всички дипломатически ,,гадости", както той ги нарича, от края на войната от 1877-1878 г. до началото на Първата световна война, К. Христов посочва, че ,,не само няма за какво да бъдем признателни на Русия, но трябва с всички най-силни средства да поставим въпроса за нейната

колосална отговорност за изтреблението на българския народ"

Нещо повече: ,,И идат поколения, които ще покажат, че не Турция е попречила на българския народ да бъде той днес в реда на най-големите и могъщи народи в Европа, а християнска православна Русия; че по нейна вина са изгаснали много сили, много нереализирани възможности за могъщество и култура".

К. Христов не подминава в последна сметка и непростимото коварство и злонамереност на Русия, подтикнала сърби и румънци да нападнат България след Балканската война. Затова някак нелепо е сега, когато е обявила война на германците ,,от любов към сръбските свинари", да се сърди, че ,,не сме отивали именно ние да ги спасим". ,,Спасете ги вие – нали сте 160 милиона" – възкликва темпераментно поетът. Второто злостно послание на Леонид Андреев той посреща с ирония, като нескопосно, немощно и нелогично бръщолевене на ,,бедния бивш революционер", свлякъл се до жалък опортюнист.

Колко липсват днес такива силни, авторитетни пера сред уж големите и утвърдени български писатели, които по този аргументиран и неподражаем в неподправената си искреност начин да разкриват несвършващите апетити и претенции на Русия, независимо дали е имперска, съветска или президентска, към българската земя, към нашата история, към заличаването и унищожаването ни с модерните средства на XXI век – енергийна и икономическа зависимост! Колкото пишат, то са преди всичко двама-трима историци и няколко публицисти. Къде сте, днешни прославени писатели и поети? Вземете пример от Кирил Христов, от Пенчо Славейков, от Боян Пенев, от д-р Кръстев, от Стилиян Чилингиров, че дори  и от признатия русофил Иван Вазов! Вместо това – мнозина се промъкват де по-свенливо, де достатъчно нахално и арогантно в ,,храма" на тъй нареченото ,,славянство", макар научно да е доказано вече, че някъде под 20 на сто е славянският примес в гените на българите. Ако не от родните примери, то поне се поучете от поведението на онези, които са с неоспоримо славянски корени – поляците, словенците, чехите...

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/kiril-hristov-zatvarya-ustata-na-ruski-klevetnik-slavyanofil-narichasht-balgarite-duhovno-nishti-tsigani-prodazhni

HatshepsutTopic starter

Самотна жетварка

Трепти отвръст горещина,
пристъпва пътник като в съне,
там някъде сама жена
на закъсняла нива жъне.

И звънко тя и жално пей,
и слуша целий край унесен,
и слънцето по-силно грей,
и душно е от тая песен.

Какво нарежда тя горка?
Кого тя клетницата жали?
Или е скръб току-така
за всекедневните тегла ли?

Ох, то не е що вчера бе
и днес, и всякога ще бъде:
петмина в ден да погребе
съдба жестока я отсъди.

Войводата - бащичко стар,
дружината му - трима сина,
а първо либе байрактар
и между първи пръв в Пирина.

И пеетя за свойта жал,
и жъне нива закъсняла,
и спира пътник отмалял
да чуе песента ѝ цяла.

Стои със стиснато сърце
и слуша... Свят отвъде гине!
Той слуша - и тъмней лице,
и светят планините сини.

HatshepsutTopic starter

Лятна нощ

Мяркат се в утринна дрямка унесени
сини далечни гори.
Ясни лазури, върху им надвесени,
пурпурен блясък покри.

Чезнат в небето звездици изгубени,
чезнат по шеметен път –
сякаш прощават се в погледи влюбени,
сякаш сълзици горят.

HatshepsutTopic starter

Писмо - Кирил Христов (Diana Conrad)


Similar topics (3)

1809

Отговори: 26
Прегледи: 215

297

Започната от Hatshepsut


Отговори: 3
Прегледи: 765

Powered by EzPortal