Макар че някои ги смятат за "селджушки турци", те все още съхраняват типично българската си материална и духовна култура

Сергей УЗУНОВ

Македонците съвсем не са единственият пример за това, как хора принадлежащи открай време към българската нация, могат да бъдат обявени за отделен, при това "древен", народ. Такава е и "гагаузката нация", уж съществуваща на територията на днешна Украйна и Молдова. Всъщност, в тези земи гагаузите се преселват от Добруджа след руско-турските войни през ХVІІІ и началото на ХІХ век. За бягството им, заедно с много други българи, в Русия се съхранява точна документация, в която те са регистрирани като бежанци или колонисти. Някога гагаузите са живеели в трите основни български области – Мизия, Тракия и Македония. Те обаче не пазят никакви спомени за мнимата си родина, уж намираща се в Анадола, нито за измисления селджушки произход. Впрочем, тезата за подобен произход въобще не може да обясни присъствието им в Тракия.

До 1869 в никой документ не се споменава името "гагаузи". До това време те са били определяни от всички като "българи". Матералната им култура е същата, както и на останалите българи в областите, където живеят или са живели някога. И всички опити да се изведе или създаде модел на гагаузката материална култура извън българската, са обречени на провал. Духовният живот и религията на гагаузите са проява на типично българският вътрешен мир, а специфичните моменти в тях са просто разновидност на душевността на българина изобщо. Фолклорът на гагаузите по своите мотиви, идеи и образи, т.е. същностно, исторически и художествено, напълно съответства на този на българските им съседи и съплеменници.

Така, езикът остава единственият признак, отличаващ гагаузите от останалите българи и давайки повод на някои да ги определят като "тюрки" или "турци по произход".

Отделянето на гагаузите от българите започва едва след Втората световна война, като в бившия Съветски съюз то е част от тогавашната държавна политика. Руски и азербайджански учени се заемат да открият у тях небългарски черти, утвърждавайки ги по този начин като "тюркска етническа общност". Пак тогава стартира и създаването на "гагаузки национални кадри", които получават подготовката си в Азербайджан. Тюркоманията сред гагаузката интелигенциая в Бесарабия обаче, придоива сериозен размах едва след разпадането на СССР, когато всевъзможни чужди емисари получават достъп до населените с гагагузи райони. В Турция например, към разработването на "гагаузката тематика" се насочват млади, перспективни кадри, които днес осъществяват контактите между гагаузката интелигенция и турската научна общност.

Въпреки наличието на тези процеси, натрапва се изводът (споделян при това от много авторитени изследователи), че гагаузите са българи по своя произход, които, съхранявайки източно православната си вяра, през османското владичество са възприели турския език. Последният, като система, силно е бил променен съобразно българския им езиков стереотип. Те обаче са запазили традициите и обичаите си, съхранявайки специфичния характер на бита и културата си, и съвсем доскоро са се самоопределяли като "българи".

Днес гагаузи живеят в Молдова, Украйна, Русия, Средна Азия, България и Румъния. Общият им брой е почти 250 хиляди души, като основната част живеят в Бесарабия. Тук гагаузите наброяват 195 хиляди човека, от които 155 хиляди компактно населяват създадената през 1994 Гагаузка автономна република, призната, между другото, единствено от Турция. Тя заема площ от 1600 кв.км и се състои от три уезда: Комратски, Чадър-Лужски и Вулканешки. Районът и се определя като "аграрно-индустриален", а земеделието все още играе значителна роля. Произвеждат се грозде, зърнени култури, слънчоглед, тютюн и вино. Гагаузите са известни майстори на килими. И днес повечето от тях съхраняват старите си, типично български, обичаи. За съжаление обаче, и те, както и потомците на някогашните волжски българи, са почти забравени от българското правителство.

http://members.tripod.com/~NIE_MONTHLY/nie.htm

Гагаузи

Гагаузите са православни християни, говорещи особен диалект на турския език. Макар че историята им е тясно свързана с българските земи, повечето са се изселили по време на Османската империя. В България е останала малка група по Северното Черноморие, Добруджа, Ямболско. Гагаузи живеят днес в Молдова /Автономна република Гагауз Ери/, около 153 000 души според последното съветско преброяване, Украйна, Турция /около 10 000 души/, Гърция, Македония, малки групи има в Русия, Казахстан и други бивши съветски азиатски републики. Всички те са потомци на преселници от България. В България на преброяването от 1992 г.  1 478 души са се самоопределили като гагаузи. Експертните оценки говорят за около 40 000 души. Векове думата "гагаузин" е определяла по-скоро обособена културна и езикова общност. Затова не е чудно, че голямата част от гагаузите в България са предпочели да се идентифицират като българи, съхранявайки същевременно специфичните си културологични особености. В преброяванията между 1880 и 1926 г. броят им варира от 12 000 души до 3 669. /По-ниските цифри са от периода, когато Южна Добруджа е била в границите на Румъния/.

Хипотезите за произхода на гагаузите са много. Някои търсят корените им в прабългарските племена, други говорят за турцизирани езиково славяни, трети ги свързват с узи, огузи, печенези, селджукски турци, кумани, хуни. Която и от хипотезите да е вярна, очевидно е, че в Османската империя те не са били разглеждани като народ /милет/, не се споменават в никакви документи и са броени заедно с българите християни. Голяма част от гагаузите заедно с българи колонисти се преселват в Бесарабия. Там те се установяват в съседни или смесени села.  И до днес в много гагаузки семейства там се знае и български, и турски език. Царските руски статистики също не отбелязват гагаузите като отделен етнос. Многонационалната и многоезична Бесарабия обаче всъщност е била консервираща и съхраняваща културните различия среда. И до днес там са съхранени и се развиват религиозни и етнически групи, отдавна асимилирани другаде. Гагаузко самосъзнание ясно изразено се формира в годините на съветската власт. Известна е сталинската национална политика, която е едновременно насочена към съхраняване на етническите различия и етапи на жестоки репресии към едно или друго национално малцинство. Повечето от гагаузите в Русия и Азия са потомци на изселени по време на сталинските репресии. Днес  гагаузите в Молдова, макар да са свързани с Турция поради езиковата и културна общност, се смятат и свързани с България. Парламентът на Автономната република Гагауз Ери обяви 24 май – Деня на славянската писменост и култура – за един от четирите национални празника на страната. В университета в столицата Комрад се изучава българска филология, като с помощта на българското Министерство на образованието там работят и преподаватели от България, а студентите идват на стаж в България. Сред следващите в България студенти – българи от Бесарабия – има и гагаузи.

В България е трудно гагаузите да бъдат разгледани отделно етнографски, тъй като фолклорът им /както на турски, така и на български/ и религиозните им практики и обичаи са в много пряка връзка с тези на околните групи българи. Исторически известни като земеделци и скотовъдци, по поминък не се различават от околното население. Участвали са и участват в  обществения и политически живот. След войните от началото на века заедно с бежанците българи от останали в други държави територии в България търсят приют и гагаузи. Исторически гагаузите са силно религиозни, като в определени периоди голямо влияние сред тях е имала гръцката патриаршия. От една страна, въобще влиянието на патриаршията в Добруджа е било по-силно, тъй като до завладяването на България от османците официалният език в Добруджанското деспотство е бил гръцки, от друга – гръцката религиозна пропаганда винаги е отделяла специално внимание на малки езикови и етнически групи. Тук се е разпространявала т. нар. Караманлийска книжнина – богословски съчинения на турски език с гръцки букви. Днес остатъци от гръцко влияние могат да се открият в религиозните практики, силно премесени с влияния от дохристиянския пласт.

Използвани източници:
Живка Стаменова. Гагаузи. Общности и идентичности в България, София, 1998.
Емил Боев. Не заблудата, а лъжата за гагаузите. Добрич, 1995.
Анна Малешкова, Димитър Димов, Николай Куртув. Валя Пержей. Кишинев, 1998.
Броеве на в. "Родно слово" – Кишинев,  "Роден край" – Одеса и разговори със студенти и преподаватели от Бесарабия.

http://old.omda.bg/bulg/narod/gagauzi.html

Гагаузите са тюркоезичен народ с православно вероизповедание в Молдова и Украйна, но малки групи живеят в България, Румъния и Гърция. Най-доброто доказателство, че гагаузите са българи, е техният фолклор, който не се различава по нищо от българския, чиито песни са двуезични, т.е. на гагаузки и български. Според много български учени гагаузите са българи, които, съхранявайки източно-православната си вяра, през османското владичество са възприели диалект на турския език, който днес е прието да се казва гагаузки език.

Единно мнение за произхода на гагаузите няма. В началото на XX в. българският историк Г. Димитров посочва 19 различни мнения за произхода им. Гагаузкият етнограф М. Губогло наброява 21 версии за произхода на гагаузите.

Има хипотези, че са наследници на прабългарите, на тюркски племена (кумани, узи, печенеги или на смес от тях трите), както и че са езиково тюркизирани православни българи. Все пак най-разпространени са теориите, че са българи или че те са наследници на селджушките турци.

Гагаузите извън България (в Молдова, Украйна, Русия и Средна Азия) са се разселили от българската етническа и езикова територия на Балканите. За тяхното бягство заедно с други българи в Русия съществува точна документация, в която те са регистрирани като бежанци или колонисти. До средата на XIX век в никакъв документ не се споменава за гагаузи с името, което те днес носят.

А и в техния фолклор не са запазени спомени за анадолски произход, а напротив, много от тях се самоназовават българи. Тази теория не е била изгодна за съветската власт, която е целяла да създаде множество нации, ,,обединени" от комунизма.

В подкрепа на теорията за българския произход на гагаузите говори и една легенда в село Българево, в която се разказва за 40 български девойки, които си сплели косите и се хвърлили в морето, за да се спасят от потурчване.

Според теорията за селджушко-турския произход гагаузите са наследници на селджушки турци и са се установили в Добруджа заедно с печенегите, узите и куманите, следвайки анадолеца Селджук Султан Кайкаус II (1236-1276). Тази теория напълно игнорира българското присъствие на Балканския полуостров.

В Бесарабия

Гагаузите са малцинство в Молдова и Украйна. В Молдова има автономен район Гагаузия. Турция провежда сериозна и последователна пропаганда за турцизиране на гагаузите в Молдова чрез подготовка на учители по турски език и литература, чрез обучение на гагаузи в Турция и на турци в Комратския университет.

Автономното териториално обединение (АТО) Гагауз ери (гагаузка земя) е основано през 1994 г. и в него живеят 190 000 души (от които 150 000 са гагаузи). Главен град на АТО е Комрат с население около 25 000 души. Официални езици в автономията са 3 - молдовски (румънски), гагаузки (книжовен вариант на турския диалект, на който разговарят гагаузите) и руски.

Най-употребяван е руският, който е език на администрацията, а също и на междунационалното общуване. Гагаузкият език се говори в селата, но дори и там гагаузите ползват руски. Румънският език е институционално регламентиран като официален в Молдова, но в Гагаузия е език на молдовското малцинство. Българският език в Гагаузия има статут на местен език и се изучава в училищата с български ученици.

Влиянието на Турция сред гагаузите е нееднозначен процес. Администрацията на гагаузката автономия се ползва с множество привилегии, предоставени от Турция: безплатно обучение на гагаузки младежи в Турция, професионални специализации, икономическа помощ, откриване на турски средни училища в Гагаузия и др.

В резултат на турците в Гагаузия се гледа като на финансов източник. Иначе гагаузите според случая твърдят пред турците, че са турци, пред българите твърдят, че са българи, пред гърците казват, че са гърци, на руснаците казват, че най-много от всичко обичат Русия, а пред властта от Кишинев заявяват, че са граждани на Молдова.

Все пак в Молдова гагаузите са отделен народ и този процес е вече необратим. Формирането на тази идентичност е преминало през различни етапи на историята на гагузите - от преселението им в Бесарабия до наши дни. През ХIХ в. гагаузите са били българи, които говорят турски, и самите те не са имали нищо против да се наричат такива. С годините отсъствието на български език ги диференцира от останалите бесарабски българи.

Заслугата за отделянето на гагаузите от българите е комплексна. В края на ХIХ и началото ХХ в., когато гагаузите са селско и земеделско население без никаква интелигенция, двама свещеници от един и същ род, произлизащ от Шабла, но установил се в Чадър Лунга, поставят началото на гагаузката литература.

Първият от тях, Дмитрий Чакир, твърди, че гагаузите са българи, а вторият - Михаил Чакир, пише, че гагаузите не са българи. На основата на гагаузкото турско наречие се създава граматика и писменост и гагаузкият език се превръща в книжовен. Гагаузите се легитимират като една от многобройните тюркоезични народности на територията на СССР.

Днес гагаузите в Молдова са в ситуация да ,,продават" своята идентичност и според изгодата са склонни да декларират български, турски или гръцки произход.

Макар да са свързани с Турция поради езиковата и културната общност, гагаузите в Молдова се смятат и свързани с България. Парламентът на Автономната република Гагауз ери обяви 24 май - Деня на славянската писменост и култура - за един от четирите национални празника на страната. В университета

в столицата Комрад се изучава българска филология

като с помощта на българското Министерство на образованието там работят и преподаватели от България, а студентите идват на стаж в България. Сред следващите в България студенти - българи от Бесарабия - има и гагаузи.

В България е трудно гагаузите да бъдат разгледани отделно етнографски, тъй като фолклорът им (както на турски, така и на български) и религиозните им ритуали и обичаи са в много пряка връзка с тези на околните групи българи.

Исторически известни като земеделци и скотовъдци, по поминък не се различават от околното население. Участвали са и участват в обществения и политическия живот. След войните от началото на ХХ век заедно с бежанците българи от останали в други държави територии в България търсят приют и гагаузи.

(Текста публикува в седмичното си приложение "Съботник" в. "Земя")

Гагаузите - наши братя по кръв и вяра

Гагаузите са тюркоезичен народ с православно вероизповедание в Молдова и Украйна, но малки групи живеят в България, Румъния и Гърция.

Според много български учени гагаузите са българи, които, съхранявайки източно-православната си вяра, през османското владичество са възприели диалект на турския език, който днес е прието да се казва гагаузки език.

Единно мнение за произхода на гагаузите няма. В началото на XX в. българският историк Г. Димитров посочва 19 различни мнения за произхода им. Гагаузкият етнограф М. Губогло наброява 21 версии за произхода на гагаузите.

Има хипотези, че са наследници на прабългарите, на тюркски племена (кумани, узи, печенеги или на смес от тях трите), както и че са езиково тюркизирани православни българи. Все пак най-разпространени са теориите, че са българи или че те са наследници на селджушките турци.

Теория за българския произход

Гагаузите извън България (в Молдова, Украйна, Русия и Средна Азия) са се разселили от българската етническа и езикова територия на Балканите. За тяхното бягство заедно с други българи в Русия съществува точна документация, в която те са регистрирани като бежанци или колонисти. До средата на XIX век в никакъв документ не се споменава за гагаузи с името, което те днес носят.

А и в техния фолклор не са запазени спомени за анадолски произход, а напротив, много от тях се самоназовават българи. Тази теория не е била изгодна за съветската власт, която е целяла да създаде множество нации, ,,обединени" от комунизма.

В подкрепа на теорията за българския произход на гагаузите говори и една легенда в село Българево, в която се разказва за 40 български девойки, които си сплели косите и се хвърлили в морето, за да се спасят от потурчване.

Според теорията за селджушко-турския произход гагаузите са наследници на селджушки турци и са се установили в Добруджа заедно с печенегите, узите и куманите, следвайки анадолеца Селджук Султан Кайкаус II (1236-1276). Тази теория напълно игнорира българското присъствие на Балканския полуостров.

В Бесарабия

Гагаузите са малцинство в Молдова и Украйна. В Молдова има автономен район Гагаузия. Турция провежда сериозна и последователна пропаганда за турцизиране на гагаузите в Молдова чрез подготовка на учители по турски език и литература, чрез обучение на гагаузи в Турция и на турци в Комратския университет.

Автономното териториално обединение (АТО) Гагауз ери (гагаузка земя) е основано през 1994 г. и в него живеят 190 000 души (от които 150 000 са гагаузи). Главен град на АТО е Комрат с население около 25 000 души. Официални езици в автономията са 3 - молдовски (румънски), гагаузки (книжовен вариант на турския диалект, на който разговарят гагаузите) и руски.

Най-употребяван е руският, който е език на администрацията, а също и на междунационалното общуване. Гагаузкият език се говори в селата, но дори и там гагаузите ползват руски. Румънският език е институционално регламентиран като официален в Молдова, но в Гагаузия е език на молдовското малцинство. Българският език в Гагаузия има статут на местен език и се изучава в училищата с български ученици.

Влиянието на Турция сред гагаузите е нееднозначен процес. Администрацията на гагаузката автономия се ползва с множество привилегии, предоставени от Турция: безплатно обучение на гагаузки младежи в Турция, професионални специализации, икономическа помощ, откриване на турски средни училища в Гагаузия и др.

В резултат на турците в Гагаузия се гледа като на финансов източник. Иначе гагаузите според случая твърдят пред турците, че са турци, пред българите твърдят, че са българи, пред гърците казват, че са гърци, на руснаците казват, че най-много от всичко обичат Русия, а пред властта от Кишинев заявяват, че са граждани на Молдова.

Все пак в Молдова гагаузите са отделен народ и този процес е вече необратим. Формирането на тази идентичност е преминало през различни етапи на историята на гагузите - от преселението им в Бесарабия до наши дни. През ХIХ в. гагаузите са били българи, които говорят турски, и самите те не са имали нищо против да се наричат такива. С годините отсъствието на български език ги диференцира от останалите бесарабски българи.

Заслугата за отделянето на гагаузите от българите е комплексна. В края на ХIХ и началото ХХ в., когато гагаузите са селско и земеделско население без никаква интелигенция, двама свещеници от един и същ род, произлизащ от Шабла, но установил се в Чадър Лунга, поставят началото на гагаузката литература.

Първият от тях, Дмитрий Чакир, твърди, че гагаузите са българи, а вторият - Михаил Чакир, пише, че гагаузите не са българи. На основата на гагаузкото турско наречие се създава граматика и писменост и гагаузкият език се превръща в книжовен. Гагаузите се легитимират като една от многобройните тюркоезични народности на територията на СССР.

Днес гагаузите в Молдова са в ситуация да ,,продават" своята идентичност и според изгодата са склонни да декларират български, турски или гръцки произход.

Макар да са свързани с Турция поради езиковата и културната общност, гагаузите в Молдова се смятат и свързани с България. Парламентът на Автономната република Гагауз ери обяви 24 май - Деня на славянската писменост и култура - за един от четирите национални празника на страната. В университета

в столицата Комрад се изучава българска филология

като с помощта на българското Министерство на образованието там работят и преподаватели от България, а студентите идват на стаж в България. Сред следващите в България студенти - българи от Бесарабия - има и гагаузи.

В България е трудно гагаузите да бъдат разгледани отделно етнографски, тъй като фолклорът им (както на турски, така и на български) и религиозните им ритуали и обичаи са в много пряка връзка с тези на околните групи българи.

Исторически известни като земеделци и скотовъдци, по поминък не се различават от околното население. Участвали са и участват в обществения и политическия живот. След войните от началото на ХХ век заедно с бежанците българи от останали в други държави територии в България търсят приют и гагаузи.

http://bolgari.org/

Гагаузия...

       Една  безкрайна гореща лете и ледена зиме равнина, която може да се сравни само с безбрежните простори на Добруджа – там, откъдето в края на ХVІІІ-я – началото на ХІХ-я векове, подгонени от отмъстителните турски пълчища хиляди българи, независимо дали езикът им е славянобългарски или тюркски, но християни, заявили навремето ,,дилимизи вереджийс – динимизи вермейзжийз!" (езика си ще дадем, но вярата си няма да дадем!), бягат към руските земи, за да търсят убежище. ,,Биз – ески булгар!" – Ние сме стари българи! Така ме учеше в детските ми години дядо Загори от Българево, който знаеше малко думи български, но носеше винаги забучена в навущата си остра кама, която вадеше срещу всеки, който се осмеляваше да нарече гагаузите ,,турци". Това странно село, където доскоро никой не говореше славянобългарски, но избрало само, без никакъв външен натиск името, което гордо носи сега.

         По прашните тесни пътища почти  липсват указателни знаци и  посоката се определя чрез  отговори на някой си срещнат  по пътя – той, независимо  от етноса си, може да говори  или поне да разбира по принцип български (старинен, мелодичен, леко порусчен), гагаузки – почти турски, но с доказано български словоред), молдовски (почти румънски) и, разбира се, руски. Молдова е странен конгломерат от езици и етноси, но в още по-оригиналната в езиково отношение Гагаузия се говори практически от всички на всички езици в региона. Селцата следват едно след друго... Гагаузко, българско, смесено, молдованско, пак гагаузко... Градовете не са нещо повече от големи села – Чадър Лунга, Вулканещи и дори столицата Комрат – название, в което наши езиковеди прочитат не без основание великото име на кан Кубрат.  Впрочем и това порумънчено Вулканещи, (където има цял квартал с името Каварна, в които живеят потомци на бежанци от този наш град), произлиза от името на някой си българин или гагаузин, все едно, Вълкан. Редом с твърде познатото ни Кортен е чисто гагаузкото Беш-алма (Пет ябълки), което се слави със свой богат за местните мащаби музей, в който нагледно се разкриват етапите на местното самосъзнание, като се започне от шабленеца - свещеник просветител Михаил Чакир (фамилия Чакърови има в Шабла до сега), създал две азбуки на гагаузите – славянска и латинска. Смесените бракове са ежедневие – нали всички са православни християни и се молят в едни и същи църкви, под чийто куполи с еднаква сила звучи ,,Бог" и ,,Аллах", защото всеки произнася тази свещена дума и се моли на езика си! А между двете понятия разлика няма, а поповете пеят и на трите езика – славянобългарски, румънски и ... турски и са подчинени на Московската патриаршия!

       Червените керемидени покриви са рядкост и  са върху по-старите къщи. Новите са от сиви вълнообразни етернитови плочи - нищо, че били, както разправят, канцерогенни! Това няма значение. Заводът в Чадър  Лунга продължава да бълва производството си, останало от съветско време и никой не мисли да го спира, защото безработицата в тази минидържавна формация е изключително висока и никой лидер не би си позволил риска да увеличи и без това този огромен процент от повече от половината работоспособно население, а и да ликвидира един значителен процент от онова, което може да се нарече промишленост.

      Има един народ...

      Така  започва словото си великият французин  Виктор Юго, призовавайки света да обърне внимание на народа, който гине под  кървавите османски ятагани, само защото е пожелал да бъде свободен и независим... Българския народ!

       Бих повторил тези думи, бих казал: Да, има  един народ, който, макар и другоезичен, нека да го наречем дори не народ, а  етнос, но той е историческа частица  от българския народ, забравена от българските управници още от времето на Освобождението, с обърнато наопъки от целенасочената чужда пропаганда и задбосфорските пари национално самосъзнание. Той не е в далечна Австралия, не е в процъфтяващата Америка, не е дори в бъдещите сметки на обединяваща се и разширяваща се Европа. Той е на една крачка разстояние от нас, територия, върху която преди повече от 1300 години кан Аспарух поставя основата на бъдеща България, от която в течение на три века Русия започва походите си срещу османска Турция, едва последният от които се оказва победоносен. В резултат на всички останали загиват или бягат от родната си земя гонени от башибозушки пълчища и се заселват в равните й простори хиляди деца на поробена България – една педя земя, носеща историческото име Буджак в югоизточна Молдова. Тук живее един народ, самоопределил се под името гагаузи и нарекъл автономната си държавна формация Гагаузия.

       Територията на тази микродържавна формация е  само 1832 кв.км. (60 пъти по-малка от България), населението - 156 х.д., от които гагаузите са 82%, българите – 5,1%, молдовците – 3,8%, украинците – 3,2% и др. А обединяващият език между тях, както и в цяла Молдова, е руският! Освен тук гагаузи живеят в Украйна, България и някои други държави.

       За  техния произход са създадени от псевдоетнографи, строги генерали и заинтересувани политици поне двайсетина хипотези, като целта на всяка от тях е една – да се отрече, да се опровергае историческия факт, че гагаузите са българи, с отнет насила, с терор и мъчения, български език и заменен с някакъв особен тюркски, в чиито словосъчетания просто диша българската граматика, съвършено различна от турската, хора с българска кръв и българско самосъзнание, с източноправославно вероизповедание, дошли през ХVІІІ-ХІХ в. в Южна Молдова от поробена България, от Добруджа, подгонени от известните със своята жестокост башибозушки орди, озлобени от пораженията, които мюсюлманска Турция понася няколкократно по това време от православна Русия. И тогава, та до сега, техните кръвни едноезични братя, останали в рамките на североизточна България, смятат за кръвна обида да бъдат наречени турци! Mакар че в съвременна Турция политици и псевдоисторици сега ги наричат братя. Братя, чийто деди са клани от дедите на тези новоизлюпени братя...

       Тяхната съдба приповтаря съдбата на българоговорящите ,,тукани" в Бесарабия – също в Молдова. И нищо чудно. Бягството, насилственото преселване, е ставало по едно и също време, дори керваните на преселниците са били общи, от едни и същи български селища, много от имената на които се повтарят и тук. Руската администрация, която е ръководила заселването им, ги е смятала винаги за българи, официалната им кореспонденция с руските имперски власти е на български и руски език. Самият Михаил Чакър, макар и смятан за родоначалник на гагаузкото национално самосъзнание, твърди в писанията си, че гагаузите са били ,,преди" българи. Историята е записала не един и два примера за взаимодействие между тюркоговорящи и славяноговорящи българи, както ги наричам аз: общи църковни храмове (такива се строят и днес, а молитвите са на славянобългарски, гагаузки и молдовски), смесените бракове са ежедневие, смесените села са обичайно явление.

       Обаче сега думата България в автономна  област Гагаузия, която е част от Република Молдова, е някак неудобно да се произнася, а стане ли въпрос откъде се е появил този нов етнос върху земята, наречена Буджак, където Аспарух поставя основата на съвременната българска държава, се говори просто ,,от Балканите".

       А всичко тук е българско, всичко е  чисто добруджанско – и тази безкрайна прашна равнина, и тези безсинорни ниви, пресечени от горски тесни пояси, и тези червени покриви, (макар в някои райони те са заменени от съветсковременни етернитови канцерогенни плоскости – рожба на социалистическата индустриализация), и, особено, тези хора, които са сякаш частица от българския фолклор, с неговите елеци, чадъри, женски кърпи, много нанизи, мъжки потури, цървули и калпаци, и, особено, с тази народна музика, представяна за ,,древно гагаузка", повтаряща буквално нота по нота и пайдушкото, и байчовото, и правото хора, пък и ръченицата и какво ли не, с гайдите, тъпаните и кавалите, към които е добавена тук-там руска ,,гармошка" и  молдовско-румънското провикване ,,мъй-мъй", насадени през вековните смени в историческата съдба на този народ или етнос – все едно!

       Понятието гагаузи се появява в научната литература едва през ХІХ век, когато руски лаици ги окачествяват като някакви ,,странни тюрки-християни", а практически самоосъзнаването им като етнос, отделен от българите, става по време на Съветския съюз, когато целта да се показва неговата ,,многонационалност" е била на мода, и достига върха си в края на ХХ век, когато в резултат на разпада на ,,страната на съветите" се стига до редица, вкл. военни сблъсъци с молдовски националисти. На 23 декември 1994 г. след една дълга, мъчителна и понякога трагична история, която трудно може да бъде анализирана в една статия се ражда гагаузката автономия. За съжаление точно през този период се очертават различия в позициите между лидерите на бесарабските българи и гагаузите, в които всяка част би трябвало до види вината си, което довежда до известно отчуждаване и вражди, даващи отражението си върху техните отношения до ден днешен.

       През  цялата следосвобожденска епоха  гагаузите са били почти винаги извън  полезрението на българските правителства, макар някои да са правили някои крачки да подържане на ограничени контакти поне с ,,българоговорящите българи" в Бесарабия. И макар съвременните български лидери, посещаващи Молдова, да е трябвало да пресекат територията на Гагаузия, за да стигнат до ,,българските" райони в Южна Молдова, те почти не са спирали тук и практически не са имали контакти с гагаузките лидери - и това е ставало в повечето случаи по твърде погрешни съвети от страна на бесарабските българи. Нещо повече – дори при визовия режим и даването на българско гражданство отношението на България към българоговорящите и тюркоговорящите българи е различно и задълбочава това вредно за интересите на страната ни противоречие между тях.

       Подобни действия определено тласкат гагаузките лидери в обятията на Турция, чийто модерни вождове определено смятат Гагаузия за част от мечтания от турските националисти единен Туран. Турски учени изсмукват от пръстите си ,,теории", целящи да докажат, че гагаузите били тюрки-християни, минали през просторите на Азия и заселили се впоследствие в Добруджа. (Впрочем известни са и подобни турски ,,теории" и по отношение на ,,тюркския" произход на прабългарите, отречени изцяло от редица именити съвременни български историци - за отбелязване е, че тези ,,истории", вкл. тази на гагаузите, където историческите факти се смесват к фантасмагористични измислици и ,,уйдурми", са чиста кражба на древната българската история, повтаряща в голяма степен онова, което се прави в Македония). И докато българските политици, които минават транзит през Гагаузия, турският лидер Сюлейман Демирел посещава няколкократно този регион, прави щедри подаръци: изграждане на турски лицей, чийто възпитаници автоматически заминават да продължат образованието си в Турция с турски държавни стипендии, проектиране и изграждане на градски отводнителни системи,  изпращане на учители, дори налагане турския правопис и граматика в гагаузките училища, приемане на работници. Така се създава определено протурски настроена интелигенция, която вече е заела водеща роля в местната власт и образование, откъсната или откъсваща се от своите български корени, като отделни нейни представители дори приемат исляма, въпреки неудоволствието на местното православно духовенство и на голяма част от населението, които разбират, че с тази крачка те окончателно се превръщат в турци. Всичко това  подсилва опасността от нови националистически сблъсъци в Молдова и е опасен фактор за бъдещето на целия регион.

       Питам се – толкова ли бързо се забравя  всичко! Защо на Втория световен конгрес  на гагаузите, където имат честта заедно с няколко приятели от моя край да представлявам България, забелязвам, че тези хора така бързо са забравили корените си. Турската делегация е десетократно по-голяма от българската, тя е съпроводена от грандиозен фолклорен ансамбъл. За разлика от нас, които сме тук на собствени разноски, турската държава е поела разноските на тази пищност, макар че нито в една местна мелодия няма нито един турски мотив! По същия начин са представени гагаузите от Украйна и Беларус, тук са и ,,тюрките" от Азербайджан, и теснооките кримски татари. Защо тези хора са забравили причината, която ги е заставила да напуснат родните си огнища и да се заселят в тази безкрайна гореща степ, която те, със своя предприемчив български дух, са превърнали в благодатна процъфтяваща градина. Всички тези ,,тюрки" са ,,братя", а ние, истинските кръвни братя, сме някаква капчица в това море, напомнящи с присъствието си, но без глас, земите, откъдето тези хора са дошли, хората, сред които дедите им са живели.

       Наистина сред поднеслите на конгреса приветствия има и от българите в Молдова. За пръв път, откакто познавам тази земя чувам подобно приветствие. Съществува една негласна неприязън между двете общности, които живеят едни до други, едни във други, слято и разделено от невидимата стена на езиковите различия, въпреки еднаквия произход, еднаквата кръв. (Тези думи не са просто лозунг, те са доказани от нас с модерни ДНК-анализи!) Дори официалният представител на българското посолство (всички други гости са представени от посланиците си в молдовската столица Кишинев, вкл. Турция, даже турският посланик произнесе специална реч от името на своя премиер), само ние, Родината на тези хора, сме с ранг начинаещ дипломат – ентусиазирано момче, но все пак без опит, който се старае някакси да остане незабелязан в тълпата и понеже сам си е шофьор, не смее да опита безбройните ароматни вина на различните райони, представени на показ и ,,пиене на корем" (но не видях нито един пиян!). А нас ни няма! Като се изключи малкото детско българско знаменце в ръцете ми и лятната ми шапка в същите три цвята – дар от Велинград, в импровизираната пъстроцветна манифестация на участниците. И още – струва ми се за пръв път в историята – писмено приветствие от новия министър без портфейл Божидар Димитров, с което държавата за пръв път се сеща, че има и такива свои чеда, които се наричат гагаузи, както и няколко приветствия от наши партии и организации, за прочитането на които просто няма време – те само се споменават, колкото да бъдат учтиво аплодирани. Но имаше още нещо, което застави залата да се изправи на крака с аплодисменти и застави ,,тюрките" са се свият срамежливо по местата си – неговият дар, поднесен от българския гагаузин адмирал Павлов – иконата на свети Георги Победоносец!

       И все пак...

       Питам един приятел гагаузин, който не смее да говори открито за роднинството си с българското племе какво трябва да се направи, за да се събуди скритото чувство за българска принадлежност в душите на гагаузите. Отговорът бе откровен и чистосърдечен:

       - Докато българските лидери, посещаващи Молдова и българите в Молдова, минават пред територията на Гагаузия със скорост 90 киломера в час и не спират поне за секунда, докато не обменят поне думичка с нашите лидери – тук ще се дава база на една друга държава, чието място въобще не е на Балканите!

       Страшна оценка! Кратко и ясно! Тук си спомнят  името само на един български лидер  – поетесата и вицепрезидента Блага Димитрова! И тя е минавала от тук, но се е спряла за няколко  часа, разговаряла е с тях! И  те са я запомнили!

       А България отсъства... Отново и отново...

       Просто, за разлика от Турция, тя никога не е  и помисляла след Освобождението за своя наистина цялостна, наистина национална доктрина, национална политика! Всичко е било ,,на парче"! Само думи, думи, думи... Дори без добри намерения... Докога?

       А защо никой от онези, които са минавали от тук транзит с 90 километра в  час, не е спрял, не е оставил следа  – когато тези хора са имали най-голяма нужда от тях! Жестоко! Тези нашенски управници са мислили само за себе си, за своя престиж пред българите, за които и без това не са направили почти нищо,, само и само да си спестят някои критики от ,,българите зад граница" и да спечелят някой глас от тях за следващите избори, забравяйки, че и тези хорица са от тях. Но те за тях за съжаление винаги след Освобождението са били нещо по-лошо от мащехата! И не са си помисляли, че с това лекомислено поведение просто са задълбочавали изкопаната от вековното недоверие пропаст между тези две разделени от двата езика части на моя единен неделим народ.

Посланик  Киряк Цонев е член на ръководството на  Организацията на Обединените Българи (ООБ)
Статията се разпространява от Секретариата на ООБ – към Българите да знаят и помнят.

Ние сме най-старите българи, твърдят гагаузите от Варненския регион, въпреки че все още разговарят помежду си на своя тюркче

Инат човек, дебела глава, казват за гагаузина гилметата, които го познават отблизо. Или по-точно: трън, посаден на пън. А какво е това гилме? - питаме на гагаузка земя Яни Филчев, кмета на варненското село Кичево. Гилметата са всички пришълци на гагаузка почва, превежда изчерпателно Филчев. Това ще рече, че каже ли веднъж "не", гагаузинът дума назад не връща, дори да осъзнава, че е сгрешил. При това е страшно докачлив, особено ако го наречеш "турчин", твърдят за себе си местните. Едно време ходели с ножове, забодени в навущата си, готови да ги извадят, ако дори само одраскаш българското им самосъзнание.
Попиташ ли гагаузина какъв е, най-честият отговор ще бъде: Как какъв - гагаузин, но българин, ески булгар, което ще рече стар българин.
Колкото и еднакви или различни да са като генезис спрямо останалите българи, гагаузите си остават самобитен, колоритен и странен етнос, за който поради различни политически причини у нас се знае твърде малко. Те са единственият тюркоезичен народ, който изповядва православното християнство. Според едно от най-силно застъпените становища у нас, към което се придържат още Г. С. Раковски и проф. Любомир Милетич, гагаузите са българи, които насилствено се отказват от майчиния си език с цел да запазят вярата си - обратно на българомохамеданите, които приемат исляма, но пазят езика на предците си.
Исторически съществуването им е документирано за пръв път в средата на ХVII век. За гагаузкото потекло съществуват твърде много версии, но според учените цялата истина може да излезе наяве едва след като се разсекретят архивите на Турция. Езикът им е близък до турския, но помежду си го наричат "гагаушки" или "тюркче", за да се различава от другия. Като православни християни никога не са носили фереджета и шалвари, а богослужението в църквите им се извършва на църковнославянски.
 
Казват, че в почетния ескорт и охраната на Фердинанд е имало само гагаузи, тъй като според царя те са били най-храбрите му воини, готови да умрат на поста си, но да не се върнат назад. Всъщност и Фердинанд е поддържал версията, че гагаузите са ески булгар. Според местното население прословутият им инат се дължи на необходимостта векове наред да се доказват, че не са второ качество хора - както пред турците, така и пред българите. Заради нечуваната им храброст и познанията им по турски по време на Балканската война гагаузите са използвани като ударен отряд в боевете при Чаталджа и при превземането на Одрин, разказва Филчев.
Според последното преброяване от 2001 г. българските гагаузи наброяват 540 души. Тази цифра не е точна заради българското самосъзнание на повечето от тях. По данни на Националния статистически институт през 1900 г. броят на гагаузите у нас е бил 5051 души, но по неофициални данни през 1970 г. в страната ни са живели около 40 хил. гагаузи. Населяват североизточната част на България най-вече в района на Балчик и Варна, но се срещат и в някои селища на юг от Стара планина.
"При първото преброяване след демократичните промени се писах гагаузка. Но кметицата ме привика: Тодорке, ти пък каква гагаузка си, след като майка ти и баща ти са българи? Дай да станеш и ти българка, та да не объркаме статистиката.
Така числото на гагаузите у нас намаля с още една бройка", разказва през смях учителката Тодорка Станчева, докато разглеждаме етнографската гагаузка сбирка в местното основно школо. На една от стените са закачени мъжките и женските носии - типичният за Източна България чернодрешки костюм и двупрестилченото женско облекло. Духовната култура на гагаузите също не се отличава от източнобългарските обичаи. Един и същ празничен календар, еднакви празнични ритуали, едно и също хоро. Само дето едно време на сватба българи и гагаузи играели две различни хора. Българите тропали в единия край на площада своето хорµ, а гагаузите играели в другия му край гагаузко хµро. Толкова не си имали вяра, че дори и в църквата по време на проповед заставали от двете страни на олтара. Гагаузка мома на българин не приставала. А сега така са се омешали помежду си, но пак спорят кой от кой е пµ българин.
 
В бутафорната пещ на гагаузката къща "се пече" тава с местната баница, която бързаме да снимаме, защото всички са категорични - днес баница няма да има. Ще я налагат в четвъртък за гости. Жените са достатъчно ангажирани с други работи, кой ще седне да ти запретва ръкави и да точи кори с часове. Пък и днешните гагаузки жени са осъвременили баницата си. Вместо да размятат тънките и прозрачни тестени листи, просто отиват в магазина и купуват пакетче кори. Няколко часа по-късно благодарение на Кичка Жекова от съседното село Орешак все пак опитваме гагаузката баница, която се оказва твърде близка до традиционната българска. Едва след като записваме старателно рецептата, разбираме, че всяко гагаузко село си има своя специалитет. Орешевската баница например се нарича сют кърма и се прави от надиплени като плисе кори, залети с прясно и кисело мляко, в което е разбита щипка сода, а след това са прибавени няколко яйца. И ако домакините в Орешак прибавят на баницата си малко сирене, то в Кичево заливат корите с подсирено мляко. Към типичната гагаузка кухня спадат още ястия с екзотични имена като йош мери, триеница, тарама чорба, улма чорба, дюшеме... Всъщност на повечето блюда в местната трапеза само имената им звучат различно. Джиджи папа например гагаузите казват на пържените филийки с разбито яйце, което в превод ще рече шарена хапка, красив хляб  - разяснява даскал Димов и предупреждава: "Не търсете различия. Вижте уредбата - типична българска, селска къща. Само името й е друго, тук я наричаме гагаузки зид по подобие на турския, но в нея няма нищо турско". Ангел Димов е твърде убеден, че гагаузите са първите българи, заселени тъдява още преди покръстването при цар Борис. Те приемат християнската вяра, но не дават езика си, затова и до днес продължават да говорят на тюркски. "Тръгнете по Черноморието на север и го заобиколете, ако знаете гагаузки, ще разберете всички и всички вас ще ви разберат", твърди Димов и като доказателство добавя, че на езиковедите тепърва ще им се отвори много работа, защото им предстои да доказват колко от гагаузките думи имат български корен и обратното. Ама какво всъщност означават тези наши въпроси и това ровене в специфичното гагаузко наследство? Дали не се опитваме да ги изкараме турци, поглежда ни все по-недоверчиво Димов. Толкова емисари бродят напоследък в региона и се опитват да заличат българското в гагаузите, като търсят етнографски, фолклорни и други различия...
 
Даскалът и кметът са сред двадесетината представители на българската делегация, изпратена миналата година на Първия международен конгрес на гагаузите в териториалната автономия на Молдова от 1994 г. Гагауз Ери, известна също като Гагаузия. И двамата още носят часовници с надпис "Гагаузия", но са твърде войнствено настроени при споменаването на конгреса. Инициативата събира на едно място представители на повече от двадесетина държави, а целта й е да подсили самочувствието на етноса и да подчертае историческата му значимост в международен мащаб. Извън пределите на България гагаузите се срещат в днешна Турция, Гърция, Македония, Румъния, както и в някои от бившите съветски републики като Молдова, Казахстан, Украйна, Таджикистан, но през последните години могат да се открият дори в Бразилия и Канада, разказва Филчев. Някои от тях смятат, че са наследници на узите или куманите - тюркоезични племена, които се заселват по нашите земи заедно с печенегите след превземането на страната от византийската империя през 1018 г. Историческите данни обаче са категорични в едно. Голяма част от гагаузите поемат на север в резултат на преселническите потоци на българското население по време на руско-турските войни през XVIII и XIX век.
 
От всички хипотези за етническия им генезис най-лансирана в момента в днешна Гагаузия е теорията за турския произход на етноса, разказва Филчев. Според нея гагаузите са турски мюсюлмани, заселени по варненското Черноморие и приели християнската вяра през XIII век. Никой не обръща внимание на факта, че в известната Алея на славата в град Комарт, столицата на Гагаузия, всичките значими за гагаузите личности носят български фамилии. Засилените политически опити гагаузите да се отдалечат от българския си произход и да бъде пренаписана историята им карат българската делегация на няколко пъти да напуска демонстративно залата на конгреса. България е в дълг към гагаузите, подчертават в един глас даскалът и кметът.
 
Думата "гагаузин" се появява едва в края на ХIХ век, но изследванията върху етимологията й са твърде противоположни. Според 74-годишния Костадин Жеков от село Орешак тя е по-скоро прозвище, дадено от турците на местното население, приело турския език. "Какво значи гагауз? Гага на български е човка или клюн. Гага се уз, казвали турците на този, дето е взел правилната посока според тях, като е приел езика им. Знам го от моя дядо, който почина на 93 години. Едно време в селото турчин не е смеел да замръкне, за да не му отхвърчи главата. И сега сме най-чистото село в цяла България", твърди Жеков.
В съседното Кичево пък има само едно турско семейство, но за да го държи "под око", кметът го настанил до църквата. Всъщност малко села могат да се похвалят със светилище с подобна история.
 
Селският храм "Свети Георги" е издигнат през 1857 година. За целта най-богатият човек в селото - чорбаджи Георги, дал най-хубавото място от имота си. След това отишъл при търновския валия, за да поиска разрешение за строеж. Може, рекъл валията, само ако преди това построите джамия. Почнали местните да зидат минарето, а зад него усилено кипял градежът на църквата. Един ден селото осъмнало с църква вместо с джамия. Как точно минарето се е превърнало в камбанария, днес можем да гадаем по изкривения четириъгълник, с който гагаузите надхитрили турците преди век и половина. Зехтин ея човек, което значи - винаги ще гледа да излезе отгоре като масло, това сме ние, гагаузите, смеят се местните.

http://www.temanews.com

Във връзка с проблемът на гагузите, необходимостта от признаването на техния български произход пред Агенция ,,Фокус" Антон Киссе, председател на Асоциацията на българите в Украйна и депутат във Върховната Рада.

Фокус: Г-н Киссе, каква е числеността на гагаузката общност в Украйна и Молдова?
Антон Киссе: В Украйна има най-малко 40 000 хиляди българи - гагаузи. В Молдова гагаузите са между 150 000 и 160 000 хиляди.

Фокус: Какви са проблемите им и как трябва да бъдат решени?
Антон Киссе: Ще мога да ви кажа само за гагузите в Украйна, защото там познавам най-детайлно ситуацията. Но към днешния ден гагаузи, българи, украинци, руснаци имат еднакви проблем. Всички ние искаме в Украйна да има мир и да бъдат решени социалните въпроси, свързани с работните места, пенсиите, майчинските помощи и други. Както казах проблемите за всички са еднакви – те искат мир и възможност да работят. Също така всяка националност има свои специфични проблеми, свързани с възможностите да съхранят своя етнос, своята култура и традиции. Всеки народ има такова желание. Знаете какво гласи старата поговорка, че който не помни своята история и не поддържа традициите си - няма бъдеще. Аз лично не знам да има такъв народ, който иска да се изтрие като нация.

Фокус: Има много хипотези за произхода на гагаузите. Ще разкажете ли за някои от тях?
Антон Киссе: Проблемите с признаването на гагаузите са свързани с факта, че те са част от България. Мога да кажа, че повечето от тях, с които аз се срещам, определят България, като своя родина и свързват корените си с нея. Това се подкрепя с много фактори. Получава се така, че има пропуски в законодателството, които пречат на гагаузите в Украйна да докажат своя произход на българи. За тях я няма тази възможност, каквато например я имат бесарабските българи. Гагузите искат точно това – правата им да бъдат равни с тези на българите в Бесарабия. Гагаузите смятат, че в това отношение те са ощетени.

Фокус: Необходимо ли е признаването на гагаузката общност от България?
Антон Киссе: Определено гагаузката общност трябва да бъде призната от България. Освен това смятам, че всички народи с подобна на гагузите история, като албанците – трябва да получат това признание. Например българите в Бесарабия имат възможността да получат подкрепа от България.

Фокус: Ирина Влах беше призната за башкан на Република Гагаузия, която е в състава на Молдова. Според вас, какво ще произтече от това?
Антон Киссе: Хората, които са я избрали са упражнили своето право на глас. Искам да поясня, че Р Гагаузия е автономна република, която е в състава на Молдова. Освен това искам да подчертая, че в район Тараклия живеят предимно етнически българи. Що се касае до избора на Ирина Влах за башкан, заедно с нея за поста на башкан беше издигната, от демократичните сили, кандидатурата на Николай Дудогло, който в момента е кмет на Комрат. Ирина Влах успява да спечели изборите, тъй като политиката й е с проруска нагласа, а и самите жителите са настроени така. Ирина Влах е Народен представител в Парламента на Република Молдова, член на Комисията по човешките права и етническите взаимоотношения. Без значение е това, дали според някои това е добре, а според други не. Важното е друго – много хора от Гагузия, печелят благодарение на Руската федерация, защото тя осигурява работни места, което пък от своя страна дава възможност на хората да издържат семействата си. Това е силен фактор, който оказва влияние на ситуация. Друг важен фактор, който също не може да не бъде отчетен – това е историческият, тъй като тези земи преди бяха част от Русия. Преди повече от 200 години, именно Руската империя даде на прадедите – гагузи, българи и албанци, възможност да съхранят семействата си, като се настанят на тези земи. Това им даде възможност да съхранят езика, традициите и обичаите си. Този исторически фактор също оказва голямо влияние върху ситуация. Тези неща аз ги знам благодарение на разказите на моите баба и дядо, защото моето поколението е завършило в съветско време, когато не се учеше за българската история или език. В тези времена ние бяхме ограничени от към информация. Дори тогава гагаузи и българите не са писали своята истинска националност, а са били записвани като руснаци. Има много хора, от тези с които се срещам, които потвърждават това. Търсейки документите за произхода си в архивите те виждат, че техният прадядо е българин по народност, а техният баща вече не е. Политиците не се стараят да вникнат по на дълбоко в историята на малките народи. Това, че те се занимават с политиканстване, може да се каже, че е недостатък по отношение на професионализма на политиците и чиновниците, които не искат да вникнат в истинските проблеми. Аз проведох много срещи във връзка с правата на гагаузите. Този въпрос беше обсъден конкретно по време на срещата ми с министър –председателя Бойко Борисов. Освен с премиера Борисов, проведох среща и с министъра на правосъдието Христо Иванов. На скоро в Одеса беше дошла делегация от България. В нея бяха председателя на парламентарна комисия по въпросите на българите в Украйна – Румен Йончев,Снежана Дукова, евродепутатът Ангел Джамбазки и други. С тях също беше обсъден въпросът за правата на гагаузите. Лично аз смятам, че трябва да се направят законодателни промени, за да могат да се уеднаквят правата на гагузите с тези на бесарабските българи и също така нямам отговор на въпрос как българите – гагузи от Украйна са получавали българско гражданство 10-12 години, а последните 1 година и 8 месеца им отказват, без да се променя закона за българското гражданство. На 10 юни беше проведено заседание на видни български академици и професори по история, в ДАБЧ където едногласно беше признато, че гагузите от Украйна са с български произход. Трябва да имаме силно присъствие в законодателното поле. Ще подчертая, че в Украйна гражданите могат да имат само едно гражданство, но пък от друга страна политиците, които трябва да служат за пример имат, имат по няколко паспорта. Всеки човек трябва да има право да избира, какво гражданство да има и нелепо да лишаваме хората от това право. Моята твърда позиция е, че не трябва да търсим причини, как да не го направим, а точно обратното, трябва да търсим възможности, включително и законодателни такива. Ние търсим съюзници в това отношение, но за целта мисля, че обществото трябва да бъде информирано, защото гагаузите трябва да имат своите права, така както ги имат и бесарабските българи.

http://www.focus-news.net/opinion/2015/06/18/33334/anton-kisse-gagauzkata-obshtnost-tryabva-da-bade-priznata-ot-balgariya.html

Интересна е съдбата на гагаузите. Много и различни се хипотезите за тях. Приема се, че те, заедно с днешните бесарабските българи, са избягали от българските земи на Османската империя в началото на 19 в. и са се установили в областта Бесарабия. Гагаузи днес има България, Украйна, Молдова, Турция, Гърция, Румъния, Казахстан, Азербейджан, Средна Азия.
В България те населяват предимно Северното Черноморие (Добруджа, Варненско), района на Шуменско, Ямболско, Хасковско, Елховско. Религията им е източноправославна и в нашите земи те са малка компактна общност.

След разпадането на Съветския съюз те имат свое автономно териториално обединение Гагаузия или Гагауз Ери (гагаузка земя) със столица град Комрад. Официални езици са молдовски, гагаузки и руски. Преди няколко години парламентът на Гагауз Ери обявява 24 май – Деня на славянската писменост и култура – за един от четирите официални празника на страната. Те живеят в три града и в няколко села.
Една от теориите за техния произход е, че са наследници на прабългарите, на тюркски племена – узи, печенеги, кумани, дори че са турцизирани православни българи. Гагаузите са български етнос, една от малките групи на българската нация. Има данни, че те са около 10 хил. у нас и най-компактно живеят в района на Варна. Генетическите изследвания определят гагаузите като принадлежащи към българския и балканските народи.

Влиянието на турската държава е силно сред тази общност. Изпращат се млади хора на специализации, отпускат се стипендии, икономическа и финансова помощ. Повечето от гагаузите в Русия и Средна Азия са потомци на изселени по време на сталинските репресии. Днес гагаузите в Молдова, макар да са свързани с Турция поради езиковата и културна общност, се смятат и за свързани с България.
В нашите земи е трудно гагаузите да бъдат разгледани отделно етнографски, тъй като фолклорът им и религиозните им традиции и обичаи са в много пряка връзка с тези на околните групи българи. Известни са като земеделци и скотовъдци, по поминък не се различават от околното население.

Настоящият анализ е дело на проф. Пламен Павлов и разглежда произхода и историческата съдба на гагаузите, населяващи дн. Молдова, Украйна, Казахстан и др.

Въпреки старите и новите научни полемики за произхода на гагаузите, въпреки съществуващите повече от двадесет хипотези (!) за произхода им, обективният поглед показва тяхната изконна българска същност. Огромният етнографски, ономастичен, социокултурен и друг материал свидетелства, че гагаузите не могат да бъдат отделени от останалите българи по нито един качествен признак, характеризиращ конкретен народ или етнос. Разбира се, освен езика, който е доминиращ при общуването помежду хората в дома, селището, общността. Това важи преди всичко за най-многочислената група на тези наши сънародници – тази в бившата Руска империя, а с хода на времето – в Съветския съюз, кралска Румъния, днес в държавите Молдова (над 150 хиляди души), Украйна (над 30 хиляди), Казаххстан и др. Този език, около чиято природа също се водят спорове, в днешното Автономно териториално обединение Гагаузия (Гагауз-ери) в състава на Молдова е официален, литературен, административен език – факт, който не може да бъде игнориран в никакъв случай.

Когато в хода на руско-турските войни от края на ХVІІІ и първите десетилетия на ХІХ в. гагаузите заедно с останалите бесарабски българи са принудени да напуснат родните си места в Североизточна България, те имат самосъзнание на българи. Това е отразено в масиви от документи на местните и централните власти на Руската империя, в първите проучвания, дело на авторитетни руски и европейски учени. За съжаление, политическите процеси от вътрешен и международен характер водят до постепенното формиране на обособена гагаузка идентичност (в случая най-сходният паралел е с изкуственото ,,създаване" на т.нар. ,,македонска" нация и ,,език" през втората половина на ХХ в.), поддържана и насърчавана от руските (съветските) и особено от румънските власти в периода между двете световни войни.

Постановката за ,,собствените" гагаузки народностни корени, традиции, история и т.н. е прокарвана последователно в образованието, литературата, изкуството, обществения живот в неговата цялост в продължение на почти едно столетие. Идеята за самостоятелността на гагаузите като народ, като част от голямото семейство на тюркоезичните народи, като един от най-малките, същевременно един от най-необичайните като култура тюркски народи (преди всичко, заради своята християнска религия), е ръководно начало и при организираните през 2006 и 2009 г. световни гагаузки конгреси. Те имат за цел да съхраняват гагаузките традиции, но и да консолидарат т.нар. гагаузки народ както в пределите на АТО Гагаузия, така и в постсъветското просторанство и сред гагаузите по целия свят.

Целенасоченото търсене на други различия, освен езика, между гагаузи и българи предварително е обречено на неуспех, поне в научен план е така. Друг е въпросът, че в съвременната епоха всеки има правото да се чувства такъв, за какъвто се смята. Този ръководен и легитимен от гледна точка на ,,модерните времена" принцип обаче ни най-малко не отменя въпроса за етнокултурната природа на днешните гагаузи. Тя е българска, а доказателствата в тази посока са многобройни: именната система, особено личните имена, народните песни, танци, обичаи, стопанската и битовата култура, поведенческите стереотипи и манталитет, чертите на националната психология. С други думи, навсякъде!

Българското самосъзнание на гагаузите в България е категоричен факт – толкова категоричен, че оспорването или поставянате му под съмнение по принцип води до обида от страна на самите хора. По-различно стоят нещата при гагаузите в днешните държави Молдова и Украйна, които, въпреки тесния досег с голямата общност на бесарабските българи, в продължение на повече от век са поставени в друга обществено-политическа среда, която им диктува специфичен път на развитие. Както стана дума, тяхната ,,гагаузизация" е дълъг процес на относително отдалечаване от вековното българско самосъзнание, протичащ под въздействието на различни фактори – чуждата власт с вечното правило ,,разделяй и владей", обособяването в собствени селища и относително хомогенна среда, израстването на местен елит, интелигенция, случаите на скрити или явни противоречия с местния бесарабски български елит и т.н., и т.н. При това изграждането на гагаузко самосъзнание, по едни или други причини, е насърчавано от руските, румънските и съветските власти в продължение на десетилетия. Не на последно място са културните и политически влияния както от страна на Турция, така и на тюркоезичните републики в състава на бившия СССР. Въпреки всичко, независимо от създаването на гагаузка идентичност сред българите тюркофони в днешните държави Молдова и Украйна, въпросът за генезиса на ,,гагаузкото" у българите гагаузи остава открит. Игнорирането на българите и България при изследването на тази тематика е не само неправомерно, но и ненаучно.


* * *

Още по време на регистрирането на гагаузите като особен ,,вид" българи – българи, които са православни, имат български имена, носии, обичаи, манталитет и т.н., но говорят тюркски език, учените се опитват да дадат отговор на този феномен. Не е тук мястото да изброяваме десетките теории, претендиращи да дадат задоволително обяснение на генезиса на гагаузите, тяхното название (самоназвание?), мястото им в историята на Североизточна България и Балканите преди средата на ХІХ в. Още първите учени, занимавали се с този въпрос, стигат до няколко тези, които варират с различни нюанси. Основното е, че те свързат гагаузите с по-стари, средновековни народи, обитавали същите места или района на Северното Причерноморие като цяло. Без претенции за изчерпателност, нека припомним най-важните тези по този заплетен въпрос. Гагаузите са разглеждани като:

♦ преки потомци на Аспаруховите (пра)българи;
♦ на печенезите;
♦ на узите (в руските летописи ,,торки");
♦ на куманите (в руските летописи ,,половци");
♦ на печенези, узи и кумани в тяхната съвкупност;
♦ на тюркоезичните племена от съюза на т.нар. Черные Клобуки (печенеги, берендеи, узи и др.), федерати на Киевското княжество през ХІ-ХІІІ в.;
♦ на селджукските турци на иконийския екс-султан Изеддин Кайкавус (60-те години на ХІІІ в.);
♦ на езиково тюркизирани българи по време на османската власт в българските земи;
♦ различни комбинации на някои от тези теории.

Надали има смисъл да изброяваме всички ,,за" и ,,против" всяка една от тези хипотези – това е правено многократно, а и изследователските търсения ще продължат за в бъдеще. Въпреки това, нека се опитаме да потърсим и други решения. Освен това, нека направим и един паралел между гагаузите и други общности – сходни не толкова като етнически произход, а като историческа съдба. Подходящ пример в това отношение са днешните секеи/секлери (лат. сикули, рум. секуи), голямата унгарска общност, живееща от векове в Трансилвания. Същото може да са каже и за т.нар. чангъи (унг. чанго), обитаващи румънската част на Молдова около големия град Бакъу и съседните райони. Съществува мнение, че чанго са подобна на секеите общност или пък, че са част от секеите, преселени отвъд Карпатите още през Средновековието.

Секеите са унгарско по език и самосъзнание население, което, подобно на гагаузите, е обект на спорове във връзка с неговия произход, локална история, място от гледна точка на развитието на унгарския народ през вековете. Съответно, и теориите и хипотезите в тази посока могат да се конкурират с онези за гагаузите. Секеите са смятани за самостоятелен народ, за потомци на хуните, аварите, прабългарите... Чанго са определяни по същия начин, включително и като потомци на куманите. Ако секеите наистина са от прабългарски произход (племенната общност есегели, живяла до Х в. във Волжка България), паралелът е още по-интригуващ.

Паралелът между гагаузите и секeите не е самоцелен. Налице са редица сходства – относителна обособеност спрямо ,,основната маса" на народа (българи и унгарци), ,,граничност" по отношение на етническата територия, възможна хрологическа близост като поява на историческата сцена и т.н. Ако за секеите, естествено, при цялата им ,,загадъчност", нещата ни водят към Х в., има ли възможност приблизително ,,там" през Средновековието да потърсим и предците на българите гагаузи?

Ще се опитаме, разбира се, хипотетично, да свържем тези мистериозни предци с една обособена българска общност – тази на Батбаяновите или ,,черните българи". Както е известно, едно от най-старите регистрирани самоназвания на гагаузите е ,,кара булгар". Дали това е случайно съвпадение? И как се вписват тези ,,черни българи" в днешните ни знания (и незнания!) за древните българи, наричани още и прабългари?

В последно време редица съвременни историци, археолози и езиковеди стигат до извода, че в основата си прабългарите са древен индоевропейски, ираноезичен народ. Началото му се търси в древното население на Средна Азия и Северен Кавказ, най-често в древните сармати. Налице е и близост с аланите, предците на днешните осетинци. Същевременно е ясно, че прабългарите не са били напълно хомогенен народ. Съществувала е определена мултиезичност, като част от тях са говорели алтайски (тюркски) език.

Ако така е било в Дунавска България, картината във Волжка и в ,,Черна" България би следвало да е сходна. Нещо повече, тюркоезичието в другите две български държави, съществували през ранното Средновековие, със сигурност е било по-силно изявено. В района на Приазовието, на р. Кубан и на Кримския полуостров Батбаяновите българи неминуемо са били под силното въздействие на тюркоезичните етноси в Хазарския каганат, по-късно на печенезите и на куманите. Така или иначе, нека не забравяме онези прабългари, които след разпадането на ,,Старата Велика България" в края на VІІ в. са останали в района на Черноморието, Приазовието и Крим и са продължили там да творят своята материална и духовна култура. Затова през X в., когато византийският император Константин Багренородни някак си ,,изведнъж" съобщава, че има държава ,,Черна България" (тя присъства и в руските летописи), става дума за същата Батбаянова България. Дори и в ситуацията на васалитет към хазарите, в Черноморието, на Таманския полуостров, Крим, на север от Азовско море и може би до Днепър, тези прабългари присъстват в продължение на векове. Днес само в Крим са известни над 200 техни селища, а проучванията далеч не са приключили. Типологически те влизат в кръга на т.нар. салтово-маяцка култура, сходна в основните си характеристики с онази на Първото българско царство.

Константин Багренородни поставя ,,черните българи" в следния географски контекст: ,,Отвъд Боспор се намира устието на Меотидското езеро, което поради своята големина е наричано от всички море. В това Меотидско море се вливат много големи реки. На север от него е реката Днепър, по която русите преминават в Черна България, Хазария и Сирак..."

Известния персийски географски трактат ,,Худад ал-Алам" (80-те години на Х в.) нарича тази общност с името ,,средищните българи" – тези, които са ,,по средата" между Волжка и Дунавска България? Те според този източен автор живеят на изток от славяните (Киевска Русия). Ако териториалното разположение на ,,черните българи", особено с оглед на най-населените райони на тяхната общност, е такова, то и миграциите към България на Дунав са не само възможни, но и напълно логични.

При една от своите войни кан Омуртаг се е опитва да настъпи към Крим, а войските му форсират Днепър. Обикновено се твърди, че българският владетел се е опитал да се възползва от една гражданска война в Хазарския каганат, за да отслаби вековния противник. Само това ли? Не, очевидно българите през ІХ в. са помнели прародината (,,Старата Велика България"), знаели са, че в съседните земи живеят техни исторически родственици. За жалост, нямаме никаква представа какво е станало при тази Омуртагова война, но, без съмнение, връзки между Дунавска и ,,Черна" България са съществували. Поредните кризи в Хазарския каганат през ІХ-Х в. са създавали условия групи от ,,черни българи" да търсят убежище в земите на Първото българско царство. За съжаление, тези възможни преселения, допускани от едни учени, поставяни под въпрос от други, са слабо засвидетелствани в наличния исторически и археологически материал.

Както показват познатите ни, главно археологически данни, ,,черните българи" са били в голямата си част християни. В такъв случай не е ли възможно гагаузите да са потомци именно на тези българи, мигрирали към Дунава и Добруджа на една или повече вълни? Такива възможности е имало неведнъж, а и в случая отново можем да се опрем на паралела с унгарските секеи. Нещо повече, тези ,,вълни" могат да се търсят и през ХІ-ХІІІ в. във връзка с миграциите на печенези, узи и кумани от Северното Черноморие към Долни Дунав и българските земи. Да се приеме, че съществащите като народ и дори като политическа сила (!) в средата на Х в. ,,черни българи" просто са се претопили в рамките на стотина години е неправдоподобно. Днешните балкарци в Кавказ (автономната република Кабардино-Балкария в състава на Руската федерация), потомци на същите тези ,,черни българи", съществуват и днес. И ако в Кавказ, при аланите, са потърсили убежище съседните ,,черни българи", то в какво посока са мигрирали онези от Приазовието, освен към Долни Дунав и България?

Както стана дума, археологическите данни по интересуващия ни проблем са крайно оскъдни. И все пак, налице са някои свидетелства, че в състава на печенежката общност е имало ,,черни българи" – нека припомним едно откритие на археолога Рашо Рашев от района на Плиска – гроб на аристократ и ,,вожд" не на печенежко племе, а на неизвестна от писмените извори група ,,черни българи" (Рашев 1983: 242-252)! Могат да бъдат потърсени примери и от ХІ-ХІІІ в., включително във връзка с куманите. Нека припомним, че за автора на ,,Българския апокрифен летопис", българите са ,,третата част на куманите".

В известните ни писмени извори, отразяващи съдбата на печенезите и куманите, засега не е известна конкретна информация за присъствието на ,,черни българи". Нека отбележим обаче една наглед случайна езикова ,,следа" – името на вожда Татуш Халис, господар на Дръстър (Силистра) през осемдесетте години на ХІ в. Този на пръв поглед случаен лингвистичен пример разкрива наличието на североирански като език градски елементи в състава на печенежката общност. Векове по-късно, при заселването на големи маси кумани в Унгария (1239 г.) се оказва, че заедно с тях мигрира значителна аланска (яска) общност. Археологическите изследвания от земите на Северното Черноморие показват, че българи и алани в продължение на векове живеят заедно, често в едни и същи селища от кръга на т.нар. салтово-маяцка култура. Когато мигрират аланите и ,,халисите", какво става с живеещите заедно с тях ,,черни българи"? Въпросът е реторичен, а археологическите проучвания, да се надяваме все пак, ще дадат конкретни данни за решаването на този въпрос.

Тази хипотеза безспорно се нуждае от много повече аргументи. Тя обаче дава относително задоволителни отговори на част от въпросите около генезиса на гагаузите – въпроси, поставяни от модерната историческа и археологическа наука, а и от самия живот. На първо място, за времето на заселването на тези българи в тяхната дунавска българска родина, на второ – за тяхната вековна християнска православна религия, не на последно място – за тяхното българско самосъзнание, регистрирано по убедителен начин през ХІХ и ХХ в.

Паралелът с унгарските секеи показва, че едно народностно самосъзнание не се изгражда и не се губи лесно – за такива процеси са нужни векове. За да имат българско самосъзнание през ХІХ в., и то в условията на Османската / Турската империя гагаузите очевидно са го имали още от времето на свободната българска държава. Двата века на съществуването на Второто българско царство надали са били достатъчни за пълната българизация на куманите, на потомците на печенези и други тюркоезични народи. Тюркофонията в района на Дунавската делта е факт още през ХІ-ХІІ в. – да припомним ,,миксоварварите" (,,смесените варвари"), за които разказват византийските историци. Тя продължава и в епохата на ,,Златната Орда", а и след това. В тези условия постигането на българско самосъзнание, запазването на православната вяра в условията на ислямското турско владичество е била възможна най-вече за хора, които са го имали далеч преди ХІІІ-ХІV в. Такъв е един от възможните пътища за доближаването ни до историческата истина за произхода на гагаузите.

https://bulgarianhistory.org/proizhod-na-gagauzite/

"Гагаузите са православни християни, говорещи особен диалект на турския език. Макар че историята им е тясно свързана с българските земи, повечето са се изселили по време на Османската империя."

Няма как историята им да не  е тясно свързана с българските земи, защото са си чисти българи, които са бягали от турските зверства, а някой са били подлъгвани.

Тези от тях, които днес са и мюсюлмани не са вече никакви гагаузи, какво са никой не го интересува, ако искат и турски цигани да са, все едно.

Тъй като моята майка е такава знаем от нейните баби, че гагаузите са били наблюдавани дали говорят на турски, идвали са в селата хора, които разпитвали тайно децата на какъв език се говорило вечер по къщите, което какво иска да каже, че дори в края на робството говоренето на тюркче не е заменило изцяло българския при тези останали в Българи, а гагаузите са говорили и на двата езика.

Когато решават да си дадат езика, за да се спасят от турските репресии вероятна нарочно избират да говорят на език все пак различен от турския, защото най - естествено не са искали да стават едно с турците. Как обаче са получили този вариант на тюркоезичен език - да възможно е да е имало общност която го е говорила и са го взаимствали от нея, но също толкова може да е възможно сами да са си го измислили.

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Атанас Манов "Потеклото на гагаузите и техните обичаи и нрави":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5362

Село Българево е известно предимно като туристическа дестинация. Разположено е в едно от най-красивите кътчета на Северното ни Черноморие, в непосредствена близост до природния и археологически резерват Калиакра и до резервата Болата, включен в световната класация за най-красиви заливи в света. Нищо чудно, че основният поминък на хората тук е туризмът. Малцина обаче знаят, че в Българево живее голяма общност от гагаузи, които пазят своята вяра и родова памет.

Кои са гагаузите?

Те говорят на старо турско наречие и проповядват православното християнство. Гагаузи има в цяла България, но най-многобройни са гагаузките села в Добруджа, а столицата на гагаузите у нас е село Българево. За тази етнографска група по нашите земи се знае твърде малко. Най-разпространената теза, е че гагаузите са преки потомци на прабългарите.


Археологическите разкопки на нос Калиакра показват, че мястото е било заселено от прабългарско население, а техните наследници и до днес живеят в близкото село Българево и спадат към етнографската група гагаузи, твърди покойният историк Божидар Димитров. Не случайно хората тук определят себе си като ,,ески булгар" , или стари българи. Според една теория по време на Османското владичество те са били поставени пред тежък избор:

,,Когато са били гонени от турците, хората са имали две възможности – едната е да се откажат от вярата си, другата – от езика си. Ние сме избрали да си дадем езика, но сме си чисти християни и сме запазили вярата. Вярваме в Бог, хората тук са изключително вярващи. В селото имаме две църкви, едната е в центъра и носи името ,,Св. Архангел Михаил", а другата е ,,Св. Петър и Павел", води се гръцката църква.


Точно оттам е изворчето на голямата чешма в центъра на Българево, която е един от символите на селото с история от над век и половина" – разказва Мая Чалъкова – секретар на читалище "Народен будител-1940" в Българево.

За гагаузкия език

Село Българево наброява около 1200 постоянни жители, но не всички тук определят себе си като гагаузи. Вкъщи старите хора все още говорят помежду си на езика на предците си, ала нишката с миналото постепенно се губи:

,,Ние говорим, разбираме турски, но нашият турски не е чист. Той е просто гагаузки. Много хора, особено младите не го знаят вече – казва Мая Чалъкова. – И смея да твърдя, че не всички в селото са гагаузи, защото предците на много от нас са се заселили тук от Котел и Елена. В миналото турците са ни наричали ,,гяури", тъй като не сме си дали вярата. Старото име на селото е Гяур Суютчук, защото някога тук е имало много върби – суютчук означава върби."


В прохладния предиобед група мъже се припичат на пейка пред общината. Питам дали са гагаузи. ,,В селото има гагаузи, има и българи. Аз съм гагауз. Вкъщи говорим на турски, на гагаузки! Каква е разликата ли? Казват че между турския и гагаузкия имало разлика колкото на лука ципичката, шегува се Димитър Илиев и добавя: ,,Иначе гагаузите сме гостоприемни хора, добродушни. И не е вярна приказката, че гагаузина постоянно с нож ходи, не съм забелязал такова нещо!" – заключава бай Димитър.

Какво е останало от културата и бита на някогашните гагаузи?

Твърде малко! Местната кухня е гордостта на българевци. Домашно приготвени, типично гагаузки ястия се предлагат навред в тукашните къщи за гости и се оценяват подобаващо от българските и чуждите туристи. В сградата на читалището на Българево, пък е подредена скромна етнографска сбирка с автентични предмети от бита – трикрака дървена масичка, стан, вретено, стари носии, дървена детска люлка, пожълтели снимки и още спомени от едно избледняло минало.


А пъстрият фолклор на самобитната общност редовно оживява в изпълненията на читалищния танцов състав ,,Перуника". По време на празника ,,Хоро на мегдана" всички се хващат на темпераментното ,,гагаузко хоро" – най-красивото българско хоро, ще ви уверят хората от Българево.

Кои са гагаузите, как жителите на най–българското село определят себе си и как съхраняват вярата и родовата си памет ? Вижте видеото от село Българево, разположено край красивия нос Калиакра:



На гости на гагаузите в село Българево и разходка до Калиакра

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101499198/ezika-si-davam-varata-ne-davam-pri-gagauzite-v-selo-balgarevo

Разпръснати в чужди земи след въстания, войни и прекрояване на граници, историческите ни общности все още пазят живо българското си самосъзнание посредством съхраняването на езика, предаването на родовите спомени и почитането на традициите. И все така милеят час по-скоро да се свържат с България.

"Здравейте,

Казвам се Алексей Иванов и съм гагауз с български произход. Надявам се моят призив да бъде видян от президента, министър-председателя и всички компетентни органи, отговарящи за проверката и издаването на българско гражданство..."

Ако заличим името от този апел, той би могъл да бъде написан от всеки гагаузин, който се опитва да получи признание за българския си произход в своята прародина. Според историците гагаузите са тюркоезична етнографска група с православно вероизповедание, избягала заедно с днешните бесарабски българи от българските земи по време на Османската империя през XIX век. Прогонени от османската заплаха, те се установяват в Руската империя – главно в Бесарабия, поделена днес между Украйна и Молдова.



Алексей Иванов разказва, че е подал всички изисквани документи за получаване на българско гражданство, включително акта за раждане на своята майка. Но от известно време на сайта на Дирекцията по българско гражданство чете следното: "При непредставяне на посочените документи в срок преписката Ви ще бъде разгледана на заседание на Съвета по гражданството с мнение молбата да не бъде уважена". Този статус се появява при всички гагаузи с български произход през последната половин година, твърди той в писмо до БНР.

Подобна история ни споделя и Светлана Телпиз. Родителите й също подават молба за българско гражданство на основата на български произход, но три месеца по-късно техният статус е променен досущ като този на Алексей Иванов. Самата Светлана също се бори с невидим враг в лицето на българската държава.

"През 2017 г. подадох документи в българското консулство в Кишинев и година по-късно получих потвърждение за български произход – казва тя. – Въз основа на този документ през 2019 г. отново в консулството се записах за кандидатстване за гражданство. Явих се на интервю, на което се интересуваха от националността ми, от роднините ми с българско гражданство – по-голямата ми сестра получи гражданство през 2003 г. на основата на български произход. Навършиха се три години, откакто подадох документи, и все още нямам окончателен статус за техния преглед. Средната ми сестра също е удостоена с мълчание вече три години."

На въпрос на какво се дължи това проточване във времето, в консулството Светлана Телпиз получава отговор, че новото българско правителство тълкува законите по различен начин и вече не признава гагаузите за българи. Същевременно обаче на страницата на българското Министерство на правосъдието продължава да стои научното становище на Консултативния съвет към Държавната агенция за българите в чужбина, според което гагаузите са българи по произход и молбите им за гражданство трябва да се третират равнопоставено с тези на останалите българи.



В отговор, получен в редакцията ни от Министерството на правосъдието, твърдението за различно тълкуване на Закона за българите зад граница от настоящото правителство е квалифицирано като "спекулация". Оттам се позовават на изменени текстове в закона през 2021 г., според които задължително условие за придобиването на българско гражданство на основание български произход е удостоверяването на родствена връзка поне с едно лице до трета възходяща степен от български произход. А това, според Светлана Телпиз, е първият документ, на чието основание всички българи гагаузи са започнали своето кандидатстване.

В специално създаден форум гагаузите, които се стремят да получат българско гражданство, изразяват разочарованието си от факта, че макар и българи по кръв и произход, не могат да живеят в историческата родина на своите баби и дядовци. Те са готови на всичко, само и само да изпълнят лелеяната мечта на поколения назад и колкото се може по-скоро да се завърнат при корените си.

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101638895/balgarite-gagauzi-chakat-s-godini-da-poluchat-balgarsko-grajdanstvo