Западните български покрайнини

[Hatshepsut]

Край България: планинските сръбски села, обречени на смърт


Влада Стоичич

"Конят е моето такси", казва Влада Стоичич, един от последните жители от село Цървена ябука. То е по-близо до България, отколкото до първия сръбски град. Животът там е труден. Няма лекари, магазини, пътища. Няма и хора.

Влада Стоичич казва, че е на около 70 години, но не ги е броил съвсем точно. Има две крави, няколко кози и малко земя, на която отглежда зеленчуци за трапезата си. Той и жена му преживяват с пенсията от 11 000 динара (около 93 евро).

Двамата живеят в село Цървена ябука, което е по-близо до българската граница, отколкото до съседното сръбско градче Бабушница. А пътят до къщата им е лош - дотам може да се стигне само с джип, с трактор, на кон или пеша. "Първите ни съседи са на четири километра от къщата ми. Ако искам да ги видя, ме чака доста път. По цял ден съм с кравите, а бабата - с козите. С нея се виждаме рядко - само за вечеря и преди лягане", казва Влада Стоичич.

По-малкият им син идва в селото само от време на време, по работа. По-големят има психически проблеми, той е настанен в болницата в Ниш. А до Ниш има около сто километра, предимно по лоши и разкаляни пътища.

Пътят до къщата на Влада Стоичич е лош

"За такси до Бабушница ми трябват 3500 динара (над 29 евро). Това за мен е много. Затова моето такси е конят. С него отивам на 15 километра до другото село, близо до Бабушница и купувам каквото ми трябва -  брашно, олио и слагам всичко в дисагите", разказва Стоичич.

"След това обикновено отивам да взема лекарствата на сина ми и се качвам на автобуса за Ниш. Оставям коня да ме чака в Бабушница. Пристигам в Ниш чак следобед. Дълго чакам на опашка, но когато дойде моят ред, се виждам със сина ми за половин час. След това се връщам по същия начин. Взимам си коня от Бабушница и се прибирам вкъщи в два, понякога в три през нощта", казва Стоичич. Поради епидемиологичната ситуация той не е посещавал сина си повече от година. Това го натъжава.

Село Цървена ябука, разположено между планините Руй, Таламбас и Тумба, е откъснато от света. В него няма магазини, няма аптеки, няма лекари. Нито телефонен или телевизионен сигнал.

Около хиляда души са живели тук през 1970-те години, а след това селото изведнъж започнало да се изпразва. Сега са останали само около 20 жители, от които само четири са жени. Стоичич казва, че последните сватби в селото са били преди около 50 години - тогава той и съседът му Станое се оженили.

Станое Китанович

Станое Китанович е в Цървена Ябука през по-голямата част от годината, а от януари до април живее в Баточина. Той казва, че през зимата животът в отдалечено село, до което няма път, е невъзможен. Щастлив е, че има къде другаде да се подслони.

Липсата на пътища и лекари е огромен проблем

"Носил съм на гръб болен мъж от Ракова махала до село Стрелац, за да може линейката да го откара оттам до Бабушница. Това е около 12 километра, но пътят се вие нагоре и надолу, а в същото време носиш тежък човек на гръб. Така е, защото нито кравите, нито шейните могат да стигнат дотам в снега. Затова се събираме по десетина души и се сменяме. Когато стигнем върха, режем клони и правим носилка, а след това се спускаме с човека до Стрелац", разказва Станое.

Липсата на пътища и лекари е огромен проблем за тези планински села, казва Каролина Стаменкович от една организация, която оказва помощ на възрастните хора. Но епидемията засегна и тяхната помощ през миналата година. "Нашата организация раздаде 600 пакета с хранителни стоки и хигиенни материали през май и юни. Още от 2012 оказваме услугата "помощ в дома" и имаме списъци на онези, които се нуждаят от помощ в отдалечените села", обяснява Стаменкович. Според оценките на Центъра за социална дейност, в 52 села от община Бабушница има 300 души на възраст над 65 години. Стаменкович казва, че те са предимно самотно живеещи хора. В 80% от случаите - жени.

Лоза Ристич

Точно такъв е случаят с Лоза Ристич от планинското село Радосин, която ДВ посети и миналата година. Животът ѝ с пенсия от 8000 динара на месец и храна, която се състои почти само от картофи и боб, трудно може да бъде описан. Казва, че двете ѝ дъщери са я забравили, защото не са я посещавали от години. Очите ѝ се насълзяват всеки път, когато ги спомене.

"Но нека вашите и моите деца да са живи и здрави", казва бабата, докато разбърква настърганото зеле в тенджерата на котлона. Готви го само с вряща вода. Без подправки. Казва още, че не се нуждае от лекарства. От другата стая ни донася червени ябълки и ги подава на гостите. "Вземете, за да не ме обидите, имам много от тях", казва тя.

1200 села са на път да изчезнат

Новосъздаденото министерство по въпросите на селското население е установило, че 1200 села са на път да изчезнат, 500 села са без асфалтов път, две трети от сръбските села нямат линейка, а населението прогресивно застарява. "Младите хора няма да останат, ако няма пътища, лекари, аптеки, магазини. Ето защо един от приоритетите на министерството е значително да се подобри цялостната инфраструктура на селските райони, за което разчитаме на Инвестиционния план "Сърбия 2020-2025", посочват от министерството в отговор на ДВ. Те обещават, че ще полагат усилия да осигурят за хората от тези загиващи села посещения на лекар и доставката на лекарства и хранителни стоки.

През зимата животът на тези хора е особено труден, казва Каролина Стаменкович. Когато вали сняг и се наводнява, те не могат да разчитат на почти никаква помощ. Забравени са от управляващите.

"Би било добре да сформираме екипи от лекар и медицинска сестра, които да правят посещения на място веднъж месечно. Така че старите хора да знаят, че има помощ, а не да дават пари за такси, което е твърде скъпо и за което им отива половината пенсия. Те се нуждаят и от лекарства, имат нужда и от пътуващи търговци", казва Стаменкович. Тя добавя, че община Бабушница си е спомнила за тези забравени хора и села едва когато станало време за избори.

https://www.dw.com/

[Hatshepsut]

Зденка Тодорова: Сръбската политика в Западните покрайнини – асимилирай и обезлюдявай


Зденка Тодорова

,,Българите в Цариброд нямат никаква полза от това българските и сръбските политици да си заявяват своята дружба в нашия град. По-добре да не идват, а ако идват – да имат конкретни предложения за инвестиции", заяви пред БГНЕС писателят и публицист от Цариброд Зденка Тодорова.

Положението на българите в Западните покрайнини днес остава непроменено от началото на 90-те години на миналия век, когато въпросът за техните граждански права беше поставен за пръв път. Това констатират авторите на Третия том с доклади и документи ,,Съдбата на българите в Западните покрайнини".

,,Сърбия провежда последователна политика нищо да не се прави за българите. Образователни и понякога икономически въпроси се поставят на масата на преговорите между София и Белград, но остават с впечатлението, че те се поставят само, за да се отбие номера", с горчивина отбеляза тя.

Ако картината беше друга, тогава можехме 30 години по-късно да се похвалим с някакъв напредък, посочи Тодорова.

,,Нищо не сме извоювали. Сърбите имат силна дипломация да обещават, но не изпълняват нищо. За съжаление, днес не сме решили нито един въпрос, включително и за името на Цариброд", каза тя.

Един от големите проблеми на Западните покрайнини е тяхното трайно обезлюдяване. ,,Ние говорим за образование на български език, а няма да имаме ученици. Тази година в Босилеград са се записали общо 30 ученика, а по мое време само в един клас имаше толкова деца", даде пример Зденка Тодорова.

Тя е много критична към идеята сръбската страна да предлага на българчетата да учат от преведени сръбски учебници, където отново ще бъде застъпена сръбската гледна точка.

,,Проблемът не е с българската идентичност, всички знаем, че сме българи. Районите с българи се обезлюдяват. Лека-полека хората търсят поминък към България и все по-малко към вътрешността на Сърбия. Фактът е следният: българското национално малцинство изчезва, то не загива, като една част от него е асимилирана. За това вина имат и българските политици, не само сегашните, но всички от 1919 г. до днес с изключение на периода 1941-1944", каза Зденка Тодорова.

Тя е категорична, че въпросът за правата на българското национално малцинство в Сърбия трябва да се превърне в държавна кауза. Според нея спазването на правата на българите трябва да бъде включено като условие в преговорите на Белград с ЕС.

Зденка Тодорова предупреди, че независимо кой е на власт в Сърбия – Александър Вучич, демократа Зоран Джинджич или Воислав Кощуница, политиката на Белград е последователно антибългарска и се свежда до: асимилирай и обезлюди. ,,За съжаление, не виждаме същото в България. Сърбите се възползват от така наречената политика на нищонеправене от страна на София и продължават да обезлюдяват Западните покрайнини".

Българската православна църква също е абдикирала спрямо българите в Цариброд и Босилеград, дори повече, отколкото външната ни политика, подчерта Зденка Тодорова.

,,Преди доста години известният български историк проф. Георги Бакалов ми каза: Водете сметка вашият въпрос да не се превърне в исторически, а политиците натам ви тикат. Когато нашият въпрос се превърне в исторически, тогава няма да бъде интересен", посочи тя.

Според нея България не е направила достатъчно, за да облекчи положението на своите сънародници в Западните покрайнини по време на пандемията от коронавирус.

,,Костадин Ангелов беше най-безчувственият министър на здравеопазването, който познавам. Писахме писма България да има отношение към всички българи, а не само към тези, които идват като сезонни работници. Границата за нас беше прекъсната. С подобно отношение София показва наистина колко се интересува от съдбата на българите в Западните покрайнини", отбеляза Тодорова.

https://faktor.bg/bg/articles/novini-svyat-zdenka-todorova-srabskata-politika-v-zapadnite-pokraynini-asimiliray-i-obezlyudyavay

[Hatshepsut]

Елена Пейчева, 19 години, Сърбия: "Никога не съм се чувствала по-малко българка, защото съм родена в Сърбия"

,,Де е България?" е кампания на Фондация Българска Памет, посветена на онези българи, които са останали извън пределите на България и са се превърнали в граждани на други държави по независещи от тях причини. Въпреки историческите факти, довели до това, обаче, тези българи ревностно пазят и предават в поколенията българския език, традиции и обичаи. Това е една забравена България, чието малко, но горящо огънче е способно да се превърне в пламък, ако му бъде дадена възможност да стане пълноценна част от живота на страната ни.

Тя е едно от децата на България, разпръснати по света, но с гордост се нарича българка. Днес ще си говорим с Елена Пейчева, на 19 години, от Сърбия. Част е от българската общност в Босилеград, а скоро й предстои да се премести в България, за да получи висшето си образование. Какво иска да учи, как ... и от какво имат нужда българите в Сърбия ще се опитаме да разберем заедно в следващите редове. 

Елена, предстои ти да започнеш висшето си образование. Как преминаха ученическите ти години и какво планираш да кандидатстваш?
Елена: В Босилеград получих основно и средно образование. Първите четири години на български език, а останалите на сръбски. Винаги е имало проблем с превода на учебници, дори и със самото оформяне на българска паралелка. Винаги съм искала да продължа обучението си в България, също като моите братя и сестра. Подготвям се за преместване и следване в София. Надявам се, че ще стана доктор по дентална медицина.

Говорите ли си често с твоите родители за България?
Елена: Родителите ни винаги са се старали да развиват българското ни самоосъзнание. Заедно учихме народни хайдушки песни, разказваха ни приказки на български, а когато пораснахме – исторически събития, войни, победи на българските ханове и царе, за великия героизъм и постижения на нашия народ.

За нашето семейство България е мечта, както и за някои наши приятели, но за съжаление има хора с български произход на които им е безразлично.

Подкрепяте ли се българската общност в Сърбия?
Елена: Живеем в толкова малък град, че всички се познаваме и сме си близки.  Има много хора които се борят за поддържане на българските ценности, но за съжаление нямат нужната подкрепа.

Обичате ли да се събирате, да празнувате заедно?
Елена: През лятото имаме голям събор, който се провеж на една голяма поляна и се събират хора от България, Сърбия и Македония. Участват фолклорни ансамбли и хорове, събират се разделени семейства и роднини.  Също така, всяка година на Великден един от най-големите Международни детски фестивали се провежда, вече повече от двайсет години. Децата се състезават с великденски яйца, има концерти, изложби и други весели мероприятия. В училищата разбира се, се чества 24-ти май с представяне на литературни творби и история. Отбелязваме и гибелта на Васил Левски пред неговия паметник в центъра на града.

Чувстват ли се българите в Сърбия по-малко българи, защото не живеят в България или не са родени тук?
Елена: По-трудно е да задържиш националното самоосъзнание в държава с малко подкрепа. Но в моя случай, никога не съм се чувствала по-малко българка, защото съм родена в Сърбия, но е много неприятно, когато трябва дълго да се обяснявам за произхода си. Образованието ни на български е съкратено и се различава от това на връстниците ни в България. Трудно е да получим гражданство и това отдалечава хората и вярата им, че сме равноправни.

Чувствали ли сте някога обидени или забравени?
Елена: За съжаление да, има случаи когато се чувстваме забравени, но най-много боли когато не ни приемат за равни.

Кога дойде за пръв път в България и какво си спомняш от посещението?
Елена: Честно казано не си спомням първото посещение във България, пътувала съм с родителите ми и на училищни екскурзии. Сега вече винаги се радвам когато имам възможност да посетя нов град и бих искала да пътувам повече из страната. Има толкова много исторически богати и красиви места, които трябва да се видят. Познавам млади хора които никога не са минавали границате, затова оценявам всяка една предоставена ми възможност.

В такъв случай сигурно си се включвала в семинарите на Фондация Българска Памет?
Елена: Участвала съм в два семинара на Фондацията. Такива проекти са много важни за младите хора, защото развиват социалните си умения, запознават се с нови актуални теми и различни гледни точки. Много може да се научи от лекторите и да се даде начало на добри приятелства. На младите хора, които участват на семинарите, бих казала, да не се притесняват да споделят своето мнение, да не се стесняват от другите участници и да участват повече.

,,Де е България?" за теб?
Елена: България е в сърцата на българите, навсякъде където се чуе българска реч, играе сенашето хоро, и се пеят песни за слава и героизъм.

Елена, твоята родина е...
Елена: България, а родния ми град Босилеград. Никога няма да забравя корените си.

В такъв случай съм убедена какъв ще е отговора ти, но каква е твоята националност?
Елена: По националност съм българка, както и моите предци. Това е моят отговор, без значение от кого е поставен този въпрос.

За мен е гордост че съм българка, защото съм научена от какъв славен народ съм част и че трябва да нося в сърцето си любовта към родината. След години аз самата ще мога да разказвам на децата си за нашия произход и история, за да може да ги съхраним. Натъжавам се, че има младежи в България, които пренебрегват наследството си и забравят колко велики дела можем да постигнем заедно.

Има ли нещо от което се нуждае българската общност в Сърбия?
Елена: Нуждаем се от българска подкрепа! Образованието трябва да е на майчиния език, по-лесно да получаваме български документи, които са ни рождено право. Минаването на границата с България понякога представлява проблем за нас и така се съкращава възможността ни да пазаруваме, учим, работим и живеем в родината си и свободно да се върщаме в родния град, който е отдалечен и трудно достъпен от другите по-развити градски центрове. Не ни забравяйте...

https://bgmf.eu/

[Hatshepsut]

Мирослав Костадинов, 27 г., Сърбия: България е там, където има и един българин, където и да е по света

,,Де е България?" е кампания на Фондация Българска Памет, посветена на онези българи, които са останали извън пределите на България и са се превърнали в граждани на други държави по независещи от тях причини. Въпреки историческите факти, довели до това, обаче, тези българи ревностно пазят и предават в поколенията българския език, традиции и обичаи. Това е една забравена България, чието малко, но горящо огънче е способно да се превърне в пламък, ако му бъде дадена възможност да стане пълноценна част от живота на страната ни.

Днешният ни герой е олицетворение на това как националната ти идентичност може да те окрилява и да постигаш целите си. Мирослав Костадинов е на 27 години и вече упражнява лекарската си професия. Роден е в Република Северна Македония, но когато е само 6-годишен, семейсвто му се мести в Сърбия, а в момента живее в София. Както сам той се шегува, родината му са Балканите.

В интервюто си пред екипа на Фондация Българска Памет Мирослав ще разберем как е прекарал детството си между трите си родини като част българската диаспора, впечатленията си от първите семинари на Фондацията, както и ,,Де е България" за него.

Да започнем нашия разговор като те върнем малко назад във времето. Разкажи ни малко повече за твоето детство в Босилеград. 
Мирослав: Както вече споменах, заживяваме в Босилеград когато съм на 6-7 години. Там завърших основното си образование, а след това Гимназията, която ми даде голяма основа в знанията за бъдеще. За мен този град е спеицален, защото най-хубавите години прекарах там – детсвтото и младежките години в спокойна среда, от там са най-добрите ми приятели и най-прекрасните спомени. От малък мечтата ми беше да стана лекар. Може би защото съм от лекарско семейство, но и смятам, че от малък това ми беше призвание и затова записах да уча и завърших медицина в МУ – София.

Какво ти разказваше твоето семейство за България, когато беше малък?
Мирослав: Моят дядо беше историк. От малък ми е разказваше исторически факти за Българската държава, за величиието и. Влечението ми и обич към България идват и от моя баща, който въпреки че също не е роден в границите на страната, е голям родолюбец. Казваха ми какви са ми корените и въпреки че не живееме ,,там", ние сме от ,,тях".

Разкажи ни за българската общност в Сърбия. Има ли истински българи с възрожденски идеали, които много обичат България?
Мирослав: Българската общност в Сърбия. Тази тема е доста интересна, защото според мен в медиите винаги са две страни. Говори се че има само българи, както казахте с възрожденски идеали или пък се говори как българите не се декларират като такива, репресирани и пр. Факт е, че има и такива, но реалната картина, по мое лично наблюдение е,че всъщност всеки един жител на Босилеград и Цариброд, без медийна професия и изяви, казва се че е българин – това е най-важно. Всично е въпрос на домашно възпитание.

За кои големи събития или празници се събирате с българите в Сърбия?
Мирослав: Всички празници които се празнуват в България се празнуват и там. Благодарение на напрвеителствените организации, като КИЦ Босилеград и ГЛАС, се отбеляват и всички български наационални празници.

Голямо събитие в Босилеград е Международнният детски фестивал на Великден, който се организира от ГЛАС. Вече 28 години събира бъгарите от различни краища по света в нашето малко градче. В моите детски и младежки години това събитие се чакаше с нетърпение, като в един период бях и част от организацията.

Мечта ли е България за българите в Сърбия?
Мирослав: За мен беше мечта да дойда да живея тук и да се реализирам. Вече е факт и в момента се възползвам от възможностите. Българската държава чрез преференциалното обучениие във висшите си учебни заведения на българите от историческите диаспори, прави много – дава възможност на младите да се обучават и след това да останат да живеят тук.  Така че и на този, за който не е била мечта България – тя става.

От какво има нужда българската общност в Сърбия?
Мирослав: Има нужда от инвеститор, защото населението е без работа. Когато някой няма работа, съотвтно не разполага с финанси, зависи от някой, който налага, може би, по-различно от личното му мнение. За да си върнат хората свободата и мението – инвестиции в нови работни места там.

Спомняш ли си първото стъпване на българска земя? Какво си помисли, какво почувства?
Мирослав: Още от малък съм пътувал със семейството ми в България на почивки и посещения на роднини в различни граднове. Тогава, като дете, нямам спомен. Но вече като младеж, когато започнах да пътувам из България – тогава осъзнавах всичко, за което са ми говорели семейство.

Идвал ли си в България по повод семинарите на Фондацията, взимал ли си участие?
Мирослав: Точно този период като младеж с много идеали и цели започнаха и семинарите на Фондация Българска Памет. За първи път участвах преди 10-11 години, мисля че бяха едни от първите семинари. Спомням си само хубави неща, бяхме се събрали българчета от Украйна, Молдова, Македония и ние. Запознах се с много връстници и научихме много нови неща за България.

Семинарите на Фондацията, за мен лично, ми дадоха възможност да се науча да се справям по-добре в определени ситуации, да науча как по-добре да комуникирам, дадоха ми насоки в живота, избиране на ценности и не на последното място чрез лекциите за Българската история и език повече да се гордея и смело да казвам че съм българин.

Благодарение на Фондацията и д-р Врабевски имах възможност да пътувам и в Брюксел, в сърецето на Европа, да посетя Европарламента когато бях само 16-годишен. За мен това беше неопсуемо чувсвто, голямо щастие и шанс. Благодарение на вас от малък знам за структурите и възможностите, които ни дава Европейският съюз. Тогава се запознах и с д-р Врабевски, личност която и до ден днешен много уважам и смятам, че ако по-голяма част от хората бяха като него, страната ни щеше да е много по-напред. За мен тогава той беше мотиваторът – това е думата.

Може би благодарение на това, постигаш една от целите си – вече си доктор. Какво иска да ти се случи от тук нататък?
Мирослав: Искам да се развивам в моята специалност, да научвам повече и следователно по този начин да мога да помогна на повече хора. Искам да постигна и стабилно семейство.

Какво би посъветвал младежите, на които предстои да дойдат в България за семинарите на Фондацията?
Мирослав: Да се вслушват в думите на всички лектори на семинарите, всяка една дума в бъдеще ще им бъде от полза и помощ за развитието.

Имал ли си усещането, че българите в Сърбия се чувстват по-малко българи, защото не живеят в България или не са родени тук?
Мирослав: Не, даже смятам, че една част от българите от историчските диаспори са по-големи патриоти от българите тук. Защото хората извън границите гледат към страната само с обич, гледат я като страна с история, красива природа, добри хора, не се срещат с проблемите на гражданина на страната.

А чувствали ли са се някога забравени или обидени от държавата България?
Мирослав: Аз лично забравен не, нито обиден от някой. Обиден бях на държавата, когато осъзнах факта, че въпреки че съм българин, който иска да живее, да се развива и помага на българите, много трудно мога да взема гражданство.

Интересно е, какво отговаряш когато те попитат коя е твоята родина?
Мирослав: Винаги казвам: роден съм в Македония, отраснал съм в Сърбия, но съм българин. Родина – Блаканите. Националността ми е българска – такава ми е фамилията, такива са ми корените, така съм възпитан. Няма повод да не се гордея, че съм българин.

Какъв е отговорът за теб на въпроса ,,Де е България?"
Мирослав: България е там, където има и един българин, където и да е по света.

https://bgmf.eu/

[Panzergrenadier]

За мероприятията на българската власт в Западните покрайнини 1941-1944 г. четете вестник "Български запад".

[FELDMARSCHALL]

Имате ли сканирани и други броеве на този вестник ? Ако намерите и подобни за българското управление във Вардарска Македония и Беломорието ще съм ви много благодарен.

[Hatshepsut]

Иван Николов: Всичко в името на ,,братските отношения"

Годината е 1945. Световните господари в Ялта и комунистическият триумфират Сталин – Тито - Димитров, вече са се разбрали, че Западните покрайнини и Македония отново ще бъдат върнати на Югославия. Отчаяни, множество българи оставят мило и драго и поемат тежките пътища на бежанци в собствената си родина. Крайграничните села от югославската страна на границата са почти опразнени. Железопътната гара в Кюстендил е задръстена от хора, които със семействата и бедния си багаж са тръгнали нанякъде с надеждата да намерят по-сигурно и спокойно място за живот.

Но не. Комунистическа България вече не ги иска. Кюстендилското околийско управление изпраща Заповед № 19 от 17.03. 1945 г. до кметовете и началниците на гарите за връщане на бежанците от Босилеградско:

,,Поради това, че мнозина граждани от Босилеградска околия бягат от родните си места, благодарение на фашистката пропаганда и провокационни слухове. Това обстоятелство затруднява транспортите, създава паника в населението от една страна, а от друга може да влоши отношенията ни със съюзническите народи, а най-много с братска Югославия – ето защо

НАРЕЖДАМ:

Всички кметове от поверената ми околия да спират и връщат бежанците от Босилеградско. Началник-гарите да не приемат багажа на такива, а уведомяват веднага съответните административни органи.

Препис от настоящата ми заповед да се изпрати до областната дирекция – МВ Работи – административен отдел, Главния Директор на железниците и Военното министерство – за сведение, на г.г. кметовете началник-гарите в Кюстендилска околия – за изпълнение.

Околийски управител: Д. Кортенски

Секретар: Т. Николов

Защо ли тази комунистическа заповед, ми напомня на днешните ,,демократични" министерски решения на европейска България, които със същия сух, безмилостен и предателски език дават откази за българско гражданство на потомците на българите от Босилеград, чиито предци са оставили костите си по бойните полета от Дойран, до Чаталджа, Добруджа и Пирот за свободата и националните идеали на България, и то, забележете, ,,заради липса на убедителни доказателства за български произход"!?

Или на отказите със задна дата на кандидат-студентите и специализанти по 103/93 ПМС от експертите на МОН, които със същия сух, безмилостен и предателски език пишат:

,,Съгласно чл. 1, ал. 1 от Постановление № 103 от 31 май 1993 г. за осъществяване на образователна дейност сред българите в чужбина, за обучение в държавно висше училище в Република България по реда и при условията на цитираното постановление могат да кандидатстват само чуждестранни граждани и лица без гражданство, които са от българска народност и пребивават постоянно или обичайно на територията на друга държава. След направена проверка от Министерството на вътрешните работи се установи, че Вие имате разрешение за постоянно пребиваване в Република България. Даденият отказ за класиране е поради това, че не отговаряте на цитираната разпоредба. Вие можете да кандидатствате за придобиване на ОКС ,,Магистър" по реда на българските граждани в избрано от Вас висше училище"!?

Както се вижда от цитата, техният най-голям грях вече не е, че са българи, а просто, че имат лична карта на чужденци за постоянен престой в България! Експертите от МОН милостиво им предлагат следните решения:

,,Във връзка с възникналия проблем относно наличие на разрешение за постоянно пребиваване в Република България и с цел спазване на нормативната уредба, Ви уведомяваме, че на всеки кандидат, който в срок до 8.10.2021 г. предостави удостоверение за отказ от постоянно пребиваване, издадено от дирекция ,,Миграция" на Министерството на вътрешните работи на Република България, ще бъде дадена възможност да избира от обявените места за второ класиране за придобиване на ОКС ,,Магистър" след висше образование.

Удостоверението за отказ от постоянно пребиваване ще можете да прикачите в новото заявление (след като системата бъде отворена за второ класиране), в секция МОН – Образователни документи, в категория – ,,Копие от документ за самоличност. Когато националният и международният документ за самоличност съдържат различни данни, се представят копия от двата документа".

Значи, не само българското гражданство, (обикновено с фиктивен адрес на ул. Леге № 6, в Столична община), но и личната карта за постоянен престой на чужденец, обикновено придобита по време на редовното следване в България за бакалавърска степен, са формално-правната пречка, с която ,,експертите" от Държавната агенция за българите в чужбина и МОН, дават откази на кандидатите за магистратури от Сърбия, Македония и Молдова!?

Това нещо беше немислимо по времето когато се създаваше 103 ПМС, за Държавната агенция за българите в чужбина от времето на Пламен Павлов, Спас Ташев, Марин Жабински, Йордан Колев, Георги Данаилов, Вера Мутафчиева и много други или когато експертите в МОН бяха Йордан Симов, Александър Попов, Емил Миланов, Венко Божанов, Ангел Апостолов и други. Тогава квотата за Сърбия едва достигаше 30-40 студенти, интересът за следване в България се увеличаваше и буквално се водеше битка за всяко едно място и за всеки студент. Ония студенти, които не можеха да влязат по държавна поръчка, Великотърновският, Софийският и Благоевградският университети ги приемаха с ректорски решения на собствени разноски. Днес българската държава за българите в чужбина поръчва и до 2 000 места на българските университети, от които се усвояват едва около половината. Сега обаче се търсят формално-правни причини да се дадат откази на момчета и момичета, които вече са извървели половината път за интеграция в българското общество – усвоили са езика, образованието и са регулирали престоя си в България с придобиване на българско гражданство или постоянен престой. И то по времето, когато българските университети плачат за студенти, а българската икономика за образовани специалисти.

И нищо не може да се направи. Чл. 1, ал. 1 от Постановление № 103 от 31 май 1993 г., който до вчера се тълкуваше в полза на българите в чужбина, сега се тълкува срещу тях. Щом си получил българско гражданство или постоянно пребиваване, не ставаш. Можеш да кандидатстваш по линията на българските граждани в България. Нищо, че в България нямаш нито жилище, нито приходи и пак си живееш от другата страна на Ньойската граница и кандидатстваш със сръбско гражданство и сръбски документи за самоличност.

Сравнението на горната Заповед № 19 на Кюстендилския околийски управител Д. Кортенски от 1945 г., с цитираните днешни министерски решения, идва да покаже, че в тяхната основа са заложени старите комунистически (руски) рефлекси от нарушаването на ,,братските отношения" и страхове от евентуални упреци, че България с даването на българско гражданство на македонски и сръбски граждани (макар и с безспорен и документално доказан български произход) и приемането на студенти на българските ВУЗ-ове по 103 ПМС, е намеса във вътрешните работи на суверенните ,,братски" държави Р Сърбия и РС Македония.

Сигнали с такива намеци, отдавна се пускат по сръбските жълти вестници и информационни портали. Толкова повече, колкото повече расте интересът на българите в Западните покрайнини и РС Македония за придобиване на българско гражданство, образование и активно участие в политическият живот на страната.

Прочутият ,,Международен институт за близкоизточни и балкански студии", със седалище в Любляна, в статия от март тази година, нарича българската позиция за Македония, ,,български десант в Северна Македония с парите на ЕС". Спекулативните твърдения за ,,българската окупация на Македония по време на Първата и Втората световна война", опитите да се легализира ,,македонско малцинство" в България, облечени в прозрачна ,,европейска" грижа за малцинствата и правата на човека, спекулиране с вътрешните демократични процеси в България, българското гражданство и привличането на млади българи на българските университети, придобиват размерите на пропагандна война срещу България.

Само по себе си, това не е нищо чудно и нищо ново. Пропагандната война срещу България и българите никога не е преставала. Само един бегъл поглед в сръбските вестници и информационните портали е достатъчен, за да видим колко злъч се изля срещу българското гражданство и ,,безплатното обучение" на сръбските граждани от български произход. Въпросът е, защо днешните български управници вместо да проявят още по-активна грижа за привличане и интегриране на българите в чужбина, от които българската държава в условия на демографска криза и икономическа миграция има въпиеща нужда, те ги отхвърлят с административни хватки и обяснения, които така много приличат на времето след Девети септември 1944 г. Чии интереси обслужват с това? Български сигурно не. Чужди, със сигурност.

Ако към всичко това прибавим абсурдните заповеди на Министерството на здравеопазването за влизане в България, които, под претекст за защита от Ковид 19, буквално изолираха босилеградските и царибродските българи да се задушават между две граници, и то не само свободно да пътуват, да работят, да учат и да се лекуват в България, но и да си плащат данъците, сметките за телефони на българските оператори, застраховките, винетките, техническите прегледи – вкусът на предателството още повече горчи. Все пак, старите и новите български политици, които вече една година се гонят в центъра на София, трябва да знаят, че България и българите не са само електората по жълтите павета и ромските гета.

Българи не живеят само в държавните граници със съответните олигархични кръгове, партии, депутати и политици добрали се до властта с купени гласове, търговия с влияние, злоупотреба с власт и медийна пропаганда.

Голяма част от българите извън България, никога не сме се отказали от нея и никой не може да ни я отнеме. Нито със заповеди на околийски управители, нито с решения на невежи министерски чиновници или с решения на Конституционен съд.

На страниците на българската история има цяла плеяда български революционери, държавници, политици, офицери, духовници, поети и писатели дошли от Цариград, Одеса, Кишинев, Букурещ, Цариброд, Босилеград, Пирот, Скопие, Охрид, Щип, Ресен, от европейските столици и зад океана, за да се жертват в името на България. Добре, че тогава не е имало такива ,,експерти" в ДАБЧ и МОН, които по цял ден да се взират в компютъра и да проверяват дали Раковски, Ботев, Левски, Стамболов, Каравелов, не са скрили някъде турските си тескерета, руските, румънските или сръбските паспорти, иначе нямаше да им позволят да дадат живота си за България. /БГНЕС

-------

Иван Николов, КИЦ ,,Босилеград"

https://bgnes.bg/news/ivan-nikolov-vsichko-v-imeto-na-bratskite-otnoshenia/

[Hatshepsut]

Откриха български център в Пирот

Днес в град Пирот, Западните покрайнини, беше открит "Български информационен център - Йерма". Центърът бе открит от българския консул в Сърбия Димитър Цанев, предаде БГНЕС.

Според неофициалните данни в Пирот живеят над 6000 етнически българи. "С откриването на центъра България отваря още един прозорец към Сърбия, през който всеки един гражданин на Пирот и околностите може да види постигнатите резултати в различни области на България. С този център се надявам да разбием съществуващите стереотипите между двата народа от последните сто години. Тези стереотипи много често са били пречка за установяването на по-добри отношения между хората от двете страни на границата", каза Цанев и подчерта, че много сръбски граждани работят в България от една страна, а от друга много българи посещават Пирот като туристи.

Ръководител на Българския информационен център - Йерма" ще бъде Милия Тодоров. "Центърът ще се занимава с култура. Нашата цел е да увеличим българското съзнание на живеещите там и да допринесат за свободното изразяване като българи на хората от района.", каза още Тодоров. /БГНЕС

https://bgnes.bg/news/otkrikha-b-lgarski-tcent-r-v-pirot-ochakvat-premakhvane-na-stereotipite/

[Hatshepsut]

Иван Николов от Босилеград: Защо Вучич е забранил паметна плоча с имената на българи, жертва на сръбско клане?


Иван Николов

От 2018 година нито един българин от Западните покрайнини (част от Сръбската държава, б.р.) не е получавал българско гражданство. Над 100 етнически българи са получили официално отказ за българско гражданство. Това обяви в ,,оПозиция с Горан Благоев" поетът и публицист Иван Николов от Босилеград.
Според него в момента има изключително голям наплив за получаване българско гражданство от сънародниците ни в Сърбия, по време на правосъдния служебен министър Янаки Стоилов голяма част от подадените заявления са върнати под предлог, че не съдържат пълния пакет от документи.

Българите от Западните покрайнини не трябва да кандидатстват за гражданство, а то трябва да  им бъде възстановено, защото се знае как сме станали част от Сръбската държава. Ситуацията в Босилеградско е такава, че хората тук виждат единствената си перспектива като български и европейски граждани, категоричен бе Николов.

Мащеха ли е България за българите в чужбина?

Защо с административни хватки институциите в Сърбия отродяват сънародниците ни?

Възможно ли е в Босилеград да има друг етнос, освен български?

Защо българският бизнес не навлезе в Западните покрайнини?

Защо Белград не зачита правата на българското малцинство, а София не може да го защити?

Защо Александър Вучич е забранил в Босилеград да бъде сложена паметна плоча с имената на българи, жертва на сръбско клане?

Защо българите в тази част на Сърбия остават  пленници на миналото и сякаш живеят още в окопите на Първата световна война?

Отговорите чуйте от Иван Николов.


Българите в Сърбия пленници на миналото, защо живеят още в окопите на Първата световна война?

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-intervyu-ivan-nikolov-ot-bosilegrad-zashto-vuchich-e-zabranil-pametna-plocha-s-imenata-na-balgari-zhertva-na-srabsko-klane-video