Македонските власти заличиха българския клуб "Иван Михайлов" в Битоля от Централния си регистър, предаде БГНЕС.

Това се случва, след като на 16 март Република Северна Македония предприе първа стъпка към забрана на културния център. Комисията за употреба на имената на личности в РСМ излезе с отрицателно становище по отношение на употреба на името Иван Михайлов от страна на българското сдружение. Становището бе изпратено до македонското Министерство на правосъдието, което още на следващия ден взе решение в тази посока и на база на мнението на комисията.

Припомняме също, че на 10 март прокуратурата в РСМ повдигна две обвинения срещу председателят на  клуба "Иван Михайлов" Люпчо Георгиевски. От получените призовки обаче не стана ясно в какво точно е обвинен.

Българският клуб е създаден от местните македонски българи преди три години, като оттогава са налице няколко нападения към него. През февруари мииналата година бе счупен прозореца на офиса на културния център. Четири месеца по-късно пък подпалиха клуба, а виновникът бе задържан за 8 дни, като единствената санкция срещу него бе - отнет паспорт.

Очертава се заличаването и на българския клуб "Цар Борис Трети" в Охрид, коментира пред БНТ журналистът Владимир Перев днес.

По думите му това ще създаде пречки за присъединяването на Република Северна Македония към Европейския съюз. Според него в РСМ не се спазват европейските закони и етика.

https://news.bg/bulgaria/rsm-zalichi-balgarskiya-klub-ivan-mihaylov-v-bitolya-ot-tsentralniya-si-registar.html

Полусбогуване

Градът лекува гласните си струни,
като след панаир.
Като че въртележки е сънувал.
Като че е препил.

Тревогите са винаги междинни.
И всичко има край.
Но нямам основателна причина
да се сбогувам с май.
 
Изрязвам тишина от стара снимка –
остава дупка в есента.
Не помня следнеделното си име.
Забравям толкова неща.

Една летяща риба ме очаква –
да полетя.
Въздишките са единица мярка
за пустота.

Мълчанията са заспали думи,
преяли с липов мед.
И толкова е пролет, че дочувам
гласа на птиците във мен.

Огледала

Не знам къде е моят зимен дом.
И колкото и да говорим за безкрая,
изтича топлото през моето стебло.
А сокът на живота става по-нетраен.

Едва ли думите ще ни спасят
от бездните, които кротко си дълбаем.
Не вярваме на думи като "мрак" и "смърт",
когато слънце заслепява всички стаи.

А нараняванията са знак,
че можем да преодолеем всичко. Всичко.
Че в зимниците отлежава много сняг 
от уж забравено и миналогодишно.

Сами сме си причина и за бряг, 
и за пороите, които ни завличат.
Невидимото във очите ни е страх –
в огледалата е едната половина. 

Изветряване

Заобикалям думата "тревога".
Броя наум предимствата на бялото.
Какво като без лятото не мога,
а зимите са повече от всякога?

Изгубвам се във чужди коловози.
Забравям колко думи сме си казали.
Бодлите са останали без рози.
Измислям нови имена на вазите.

Усещането, че е много късно, 
е като вертикално изветряване.
Останалото бавно ще замръзне.
И все едно изобщо го е нямало.

(мигове)
* * *
Понеже още ми е май,
а юни има много общо с птиците.
Не изговарям слънцето докрай.
И вярвам, че очите ви са истински.


* * * 
Звукът от счупени огледала
порязва вените на тишината.
След зимите на нашите тела
остава белотата.   


* * *
Невидимото също се дели
на думи и места за кацане.
Светът е пълен с влюбени пчели
и сини поводи за щастие.


* * *
В последното междуетажие – звезди
от нощни стихове и радости.
Подкожна сеизмичност отпреди
под форма на релефни отпечатъци.


* * *
Очакванията са градове   
от другата страна на лятото.
Издишвам дим от други светове,
в които знам, че ви е нямало.

Тесноти

Морето тази нощ е неизбежно.
Светът на рибите е толкова висок.
За всяка прошка има грешка.
Човекът за човека е урок.
 
Каквото ме обича, ме обича 
и без да съм му обещавала света.
Но нещо продължава да изтича.
Изгубва обичайната си гъстота.

И стават сложни думите ми. Сложни.
Изплъзват се. Не мога да ги изрека.
Зеленото едва ли е нарочно.
Отдалечаването също е тъга.

Защото отесняват домовете
и свободата заприличва на въже, 
от себе си направих два куплета.
Дано да може някой да ги разбере.

"Тук почива страшилището на Турската империя". Тези думи Панайот Хитов произнася на 23 март в далечната 1907 г. пред гроба на една от легендите в национално-освободителните ни борби - Филип Тотю.

Революционерът издъхва на днешния ден в град Две могили, Русенско забравен от държавата.

След Освобождението през 1878 г. е оставен да изгние в румънски затвор, където излежава нелепа присъда по скалъпено дело. Завръщайки се в освободена България едва през 1884 г. живее в с.Острица, Русенско, а след това в гр. Две могили, където се занимава с градинарство. Получава скромна поборническа пенсия от правителството заради участието си в революционното движение.

Името му обаче остава в Историята, защото е писано с кръвта на Свободата.

От 1850 г. Филип Тотю е хайдутин в четите на Бойчо войвода, П. Чернев, Ст. Люцканов Попов, Жельо войвода. Води и своя дружина из Стара планина.

Попада в търновския и сливенския затвор откъдето през 1863 г. успява да избяга. Установява се в Румъния и се захваща с градинарство под ново име - Филип Тотю.

През 1867 е определен според Привременен закон за народните горски, създаден от Раковски за второстепенен войвода. През май 1867 г. четата му води славна битка край село Върбовка. За нея Захари Стоянов пише: ,,...захванала се отчаяна борба. Мирната до него време горичка преобърнала се на касапница. Битката била гърди срещу гърди. От една страна гърмели пушки, а от друга звънтели ятагани, а из помежду мнозина се борели като пехливани."

Четата е разбита и принудена да се изтегли на връх Юмрукчал в Стара планина, присъединява се към четата на Панайот Хитов и с нея се оттегля в Сърбия. С тези си действия привличат вниманието на европейската общественост върху съдбата на българите. През 1868 участва във Втора българска легия, под ръководството на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

През 1875 г. е определен от Българския революционен централен комитет (БРЦК) за войвода на чета в Старозагорското въстание(1875), но не успява да се прехвърли в България поради неговото преждевременно избухване и потушаване. Предвожда доброволческа чета в Сръбско-турската война.

Участва и в Руско-турската освободителна война. Четата на Филип Тотю тръгва със знаме в червено, бяло и зелено, подредени низходящо. Това е първият български трикольор (1877 г). Знамената с трикольор са били две и когато е станала раздялата на четниците в Балкана тези, които са се отделили от четата на Филип Тотю, са поели с второто знаме. На това знаме следите се губят, но трикольорът, останал у Тотювата чета, е запазен и до днес.

https://faktor.bg/bg/articles/116-godini-ot-smartta-na-filip-totyu-razvyal-parvi-balgarskiya-tribagrenik

 

ЕДНОПОСОЧНО

Да бъдем други бихме ли могли
след толкова страдания излишни?
Докоснем ли се - вече ни боли,
а устните ни нямат вкус на вишни.

И снимките от спомени добри
самички се подвиват по ъглите.
Невидим огън сякаш ги гори,
за да изчезне смисълът от дните.

Един за друг си бяхме върхове.
Превзехме се, дори се покорихме.
Забихме знамена от смехове.
И чувствата си пламенни забихме.

Но вятърът отгоре е жесток.
Така се случва често с върховете.
Те малки са. Над тях е само Бог
и хиляди несбъднати небета.

Да бъдем други бихме ли могли?
Да гледаме със теб в една посока...
Не аз и ти сме върхове, нали?
По скоро - обичта ни беше болка...

Но вместо небеса да покорим,
потърсихме да бъдем покорени.
И огънят превърна се във дим,
и в шепи сняг самотните вселени.

Какво ли ни остава? Самота?
Или повторен прочит на мечтите?
Виж, някъде отгоре Любовта
стои несподелена за очите.

Виж, някъде отгоре тя гори
и дава ни сигнала си нарочно...
С онази мисъл на Екзюпери,
да гледаме напред, еднопосочно...