Българитѣ въ Албания

[Nordwave]

Горан БЛАГОЕВ
Колата ни бавно катереше разбития криволичещ планински път. Цветът и отдавна вече не можеше да се различи от наслоената прах, която проникваше навсякъде. Наоколо се виждаха само хълмове, осеяни с камъни и бедна растителност, прорязани тук-таме от малки нивички. И много, много бункери... От време навреме настигахме хора, които превозваха с катъри това, което им бе дарила оскъдно природата - дърва, сено, картофи. Личеше си, че не носят типичната албанска носия. Езикът им също не е албански. Когато те заприказват, долавяш думи, в които оживяват вековете. На този език са говорили тукашните хора още по времето на св. Климент Охридски, Горазд и Сава, които донасят по тези земи искрите на една писмена култура - славянобългарската! "От майка и от баба го имаме да сборуваме бугарското!... Българка съм, щом го имам бугарския йозик!" - ни казва 93-годишната Шюкюрие и запява песни на същия този език - "Ой, девойке, еребице!", "Три невести тикве брале, бре!", "Три години се сакафме, нищо лошо не рекофме!"...

Спираме в село, където разрухата напомня за себе си отвсякъде - вехти къщички, училище със заковани врати и зеещи отвори, вместо прозорци, помещение с няколко разбити маси, което използват едновременно за магазин и кръчма. Това е Кленье - едно от селата на Голо бърдо, където живеят българи. А тях ги има в още 14 села - Голямо и Мало Острени, Пасинки, Тучепи, Върбница, Требище, Гиновец, Требище, Стебльево, Себища, Владимерица, Борово, Радоещи, Оржаново... Три часа ни деляха от момента, в който бяхме тръгнали от най-близкия районен център - Либражд. А разстоянието оттам до първите български села на Голо бърдо е не повече от 35 километра!

В Албания разстоянията се измерват само в часове. За да се изминат 100 километра от граничния пункт Кафасан на македоно-албанската граница до Голо бърдо, трябват не по-малко от 6 часа! Връзката със света за българските села от Източна Албания минава само по един чакълест път, строен след 1939 година от италианската армия, която по това време е окупирала страната. Оттогава до днес никой не си е правил труда да го поправя или асфалтира.

"Нито Енвер Ходжа, нито Рамис Алиа, нито Бериша са правили нещо за нас!" - казват с тъжна усмивка тукашните хора - единствените "подобрения" за тях по времето на режима са били бункерите и кооперативите... Когато ги попиташ откъде идва името на Голо бърдо, отговорът е лаконичен: "От живота тук - каквото му е името, такъв е и животът!" А най-честият спътник на техния живот е нямането!

В Голо бърдо няма пътища, няма канализация, няма телефони, няма нормално лекарско обслужване, няма работа... няма бъдеще!

Постоянно занимание имат само жените и децата - да се грижат за стоката и да осигуряват храната за зимата. Подобно на прадедите им преди векове, днешните мъже също намират препитание единствено в гурбета - 2-3 пъти годишно, нелегално - в съседните страни. И понеже парите не достигат, границата се минава пеша - напряко през браздата. Такова пътуване на несгодата ми описаха Артан Хюса и Вулнет Муча. Двамата са на по 25 години, единият от Голямо Острени, другият - от Мало Острени. От две години насам търсят сезонна работа в Гърция - това лято стигнали до Кипър... Искат да съберат пари, за да следват - безплатно в Албания нямат възможност! Миналата година отишли в Тиранския университет, но когато ги чули, че говорят на български диалект, им казали "Вие сте сърби, трябва да си платите...!?" "Не сме нито сърби, нито македонци, както ни викат - българи сме си, това е истината!" - казват двете момчета и споделят надеждата си догодина да се явят на конкурс и да запишат в някое българско висше училище. Казват, че могат и да работят в България, но досега никой не им е предлагал подобно нещо.

Българите в Голо бърдо са сред най-непознатите наши общности зад граница. Когато през лятото беше даден старт на Националната дарителска акция "Голо бърдо", мнозина в България се запитаха какви са тези българи в Източна Албания.

Историческите данни и изследванията от всякакъв род за нашите сънародници в този Албански край са повече от оскъдни. Досега не са били обект и на цялостно описание от научна гледна точка. Едно е сигурно - макар териториално и етнически никога да не са принадлежали към българската държава, те са неизменен елемент от българската общност на Балканите и всъщност съставляват нейния най-западен дял.

Появата на българи в планините на Източна Албания се отнася още към средните векове - само на 150 километра от Голо бърдо - в Битолското поле в края на VII век се заселват прабългари. По това време районът отдавна е славянизиран. През следващите няколко века тези земи се намират неизменно под влиянието на мощните български политически и културни центрове в Македония.

В края на ХVIII и началото на ХIХ век започва ислямизирането на хората от Голо бърдо, което продължава до началото на нашия век. Възрастни хора си спомнят, че техните "стари" приели исляма дори по "времето на комитите" - след разгрома на Илинденското въстание през 1903 година. Хората обаче още помнят, че предците им някога са били християни - в Голямо Острени например, мястото, където е изградена джамията, се нарича "На църков" - според преданието тук някога е била местната черква. "Некога и ние сме били каури (гяури, неверници - т. е. християни) като вас, затова от вас търсиме помощ!" - сподели мъж на средна възраст. Сега за исляма в селата на Голо бърдо напомнят няколко джамии, които през повечето време са празни. Ходжи няма, а хората изповядват нещо като битов ислям, което е по-близо до езичеството, отколкото до високите догми на религията. С малцината християни, които живеят смесено в 5-6 села, мирно и заедно празнуват старите празници. Не са редки и случаите, когато християнин се жени за мюсюлманка или обратното, а децата им получават имена, характерни и за двете религии.

Първият голям удар за българския елемент в Голо бързо идва през Балканските войни и Първата световна - на два пъти няколко села там са опожарени по време на сръбска агресия. Впоследствие след прокарването на границата между Албания и Сърбо-хървато-словенското кралство е прерязан достъпът на хората от този край към естествените им центрове за препитание - Дебър и Струга. Така постепенно българското население в Голо бърдо намалява, принудено да търси по-добър живот във вътрешността на Албания. Процесът се засилва още повече по времето на Енвер Ходжа - тогава наред с икономическия натиск се усилва и политическият. "Българин" става опасна дума, макар че и до днес албанците от съседните села на Голо бърдо наричат нашите сънародници "българци". Всеки, който изявява българската си идентичност, е приеман като враг на режима. Бившият учител в Голямо Острени, седемдесетгодишният Моарем Тола, си спомня за неприятностите, които му се случили, когато местните партийни власти разбрали, че ръководеният от него фолклорен фестивал изпълнява български песни. "Трябваше да ги излъжа - спомня си старецът, че песните са албански, но българите са ги откраднали и са ги натъкмили със свои мелодии." Бившият учител по история и география имаше почти митични представи за страната, която никога не е виждал, но чувстваше като своя. От прочетеното той виждаше България като красива страна и мечтаеше да зърне морето, Дунава и полето с рози. Когато разговаряхме, старецът с неудобство сподели, че не знае литературния български и може да пише единствено на албански. Но беше категоричен - "Хората от Голо бърдо са население с произход български, която истина я показват историята, езикът, фолклорът, имената на хората и местностите, които ползваме и днес!"

Официално в Албания никой не говори за наличието на българско малцинство. Въпреки това преди 3 години албанските власти направиха изявление, че славянското население в Албания има български произход. Сега никой не ограничава хората от Голо бърдо да се изявяват като българи. Но не им и помага. В нито едно училище не се преподава български език. Докато тръгнат на училище, децата говорят на езика, който научават вкъщи - българския. Едва след 6-годишна възраст започва техния контакт с албанския. Сега в Голо бърдо могат да се чуят и подобни определения: "Ние сме албанци - говорим албански и майчин език български." Така постепенно за няколко поколения българският диалект се обезличава с албански думи. Старинните български слова остават да живеят единствено в езика на старите. А когато те си отидат от този свят, единственото свидетелство, че ги е имало, ще бъдат надгробните им паметници. Върху тях обаче има място единствено за двуглавия орел - герба на Албания, или за Звездата и Полумесеца - символите на исляма. Под тях на паметника ще бъде изписано името на покойника - албанско или мюсюлманско - с латински букви. Така от тези, които приживе са казвали "от майка го имаме бугарското да сбориме", няма да остане никакъв спомен...

[Hatshepsut]

Албания, 20-25 април 2005 г.

Екип в състав Василка Алексова и Петя Асенова (от Катедрата по общо, индоевропейско и балканско езикознание), Екатерина Търпоманова (докторантка по балканско езикознание), Виктор Генков (абсолвент в специалността "Балканистика") работи на терен в Южна Албания. В периода 20-25 април 2005 бяха посетени селата Бобощица и Дряново (корчански говор), Пустец, на алб. Ликени, и Зърновско , на алб. Зарошка (долнопреспански говор) и Връбник (костурски говор). Записахме общо около осем часа текст от 11 информатори на възраст от 12 до 80 години, но повечето между 50 и 70 годишни. Нашите наблюдения показват, че:
Диалектите са добре запазени, изненадващо отсъства интерференция с албанския. Даже в изследваните от А. Мазон през трийсетте години на ХХ-и век села Бобощица и Дряново, където в първото село са останали шестима носители на говора, а във второто само една жена, помежду си и с разселените си в други селища близки твърдят, че общуват на български. Отделни културно-политически реалии се назовават с албанските им имена. Използват се албанските синтактични конструкции при означаването на дати (с числителни бройни, а не с редни), както и албанските имена на месеците, напр. на двайсе и едно щатор = на двайсет и първи септември, както и албанските звателни форми, напр. о дедо, о Цветан. Във Връбник се употребяват повече заемки от гръцки, отколкото от албански.
Забелязахме някои нови езикови явления, които не са свързани с чуждоезиковата среда, като тенденцията към свеждане на тричленната опозиция при определителния член към двучленна; зависимостта между преобладаващата употреба на аориста и имам-перфекта и последващото силно ограничаване на преизказването на глаголното действие.
В социокултурен аспект прави впечатление, че носителите на диалектите се самоидентифицират като българи, с изключение на жителите на с. Зърновско (на 5 км от Пустец), които (без да са питани) изтъкват и противопоставят македонската си езикова принадлежност на нашата – българската. В това село функционира македонско училище, където учеха три малки наши информаторки (на 11 и 12 год.).
Направи ни впечатление, особено в костурското село Връбник, обособяването по верски признак, а не по етнически. При естествените в тази среда смесени бракове се държи партньорът да е православен със съзнанието, че това е условие да не се претопят сред околното мюсюлманско (албанско и циганско) население. Получихме информация за сватбените и родилните обичаи от жизнения цикъл, а от календарния – за пролетните (Лазар, Цветница, Великден). Те са се поддържали в домашни условия по времето на забраната на религията в Албания. В с. Дряново  бяха направени наблюдения върху особеностите на армънския, изместил там българския език.
Наред с описаните теренни проучвания нашият престой в Албания бе полезен за укрепване на връзките с академичната общност от Корчанския университет "Фан Ноли". Екипът ни се срещна и разговаря с колегите от Филологическия факултет, П. Асенова прочете лекция върху същността на балканското езикознание и мястото на албанския език между балканските езици пред студенти-филолози. Запис от лекцията беше предаден по регионалната телевизия на Корча. За същата телевизия за две предавания бяха интервюирани П. Асенова относно българските възможности за участие в замисляната в този регион Международна балканска академия през летните месеци, а младите екипници Е. Търпоманова и В. Генков за впечатленията им от нашето пребиваване в Албания.
Екипът имаше пълномощия да сключи договор за сътрудничество между СУ и Корчанския университет, което беше успешно изпълнено.

[Hatshepsut]

БЪЛГАРИТЕ В АЛБАНИЯ НЕ ИСКАТ ДА ИМАТ НИЩО ОБЩО С ОПРЕДЕЛЯЩИТЕ СЕ КАТО МАКЕДОНЦИ.     Председателят на дружествата на българите в Албания Хаджи Пируши : Македония няма мощ, а България е голяма държава -Тирана. Българите в Албания не познават хората тук, които се определят като македонци. Те са малко и не ни притесняват. Ние нямаме и не искаме да имаме нищо общо с тях. Това каза пред Агенция "Фокус" председателят на албанското културно-просветно дружество "Просперитет" Хаджи Пируши.

"Те имат свои икономически интереси. Македонската държава помага на тези хора. Скопие се грижи за тях. Дава им паспорти, пари, помага им в образованието, а има и инициатива за откриване на македонски училища в Голо Бърдо", каза Пируши.

Според него корените на присадения македонизъм са главно в недостатъчния интерес и грижа на българската държава за българите в Албания.

"Македония проявява по-голям интерес за населението в Голо Бърдо. България трябва повече да се грижи за нас. Македонски паспорт може да се извади за седмица, а за български паспорт трябва да чакаме година и половина. Имаме проблеми при ваденето на документите от Агенцията за българите в чужбина", каза Пируши.
За твърденията на вестник "Дневник", че македонската общност в Албания е изпратила протестно писмо до председателя на парламента в Тирана, Пируши каза: "Това са шеги. Хората да си пишат, каквото си искат. Те са близки на македонската държава".

Според Пируши те нямат възможности и не представляват заплаха за каузата на българите в Албания. "Македония няма мощ, докато България е голяма държава и пак припомням, тя трябва да помогне на българите в Албания".
Според него София трябва да инвестира в Голо Бърдо в областта на образованието, енергетиката, туризма.

http://albania-bulgaria.blogspot.com/2008/09/blog-post.html

[Nordwave]

Изоставени

Нехайството на българските държавни органи е основна пречка за признаването на наше малцинство в Албания

Автор: Борислав Евлогиев

"С поздравителни картички малцинство не се отстоява."

Изрича го Зехрудин Докле, председателят на едно от първите дружества на българите в Албания "Иван Вазов". Укорът в гласа му е към официалните власти в София, които сякаш са забравили, че сънародниците ни из албанските земи и до ден днешен са с накърнени права, защото нямат статут на малцинство. Зехрудин е откровен човек и държи нещата да се назовават с истинските им имена. Ясната позиция определено му приляга. Именно той е превел разказите на Николай Хайтов и на Чудомир за първи път на албански език и от много години полага усилия за опазването на българщината в Албания.

"Нашенци" или горани се наричат хората с българско самосъзнание в тази сравнително най-непозната на масовата публика у нас балканска държава. Горани - защото живеят главно в планинския район Гора, по северните склонове на Шар планина, от двете страни на границата между Косово и Албания, на юг от Кукъс и Призрен. Това е славянско по произход население, което е приело мюсюлманството в годините на османското владичество - като помаците в Родопите. Езикът, на който говорят, е архаичен български, който в Албания е повлиян от албанския, а в Косово - от сръбския.

И ако покрай обявяването на независимостта на Косово за българското малцинство (или гораните) там се заговори, то за съдбата на същия този народ оттатък границата с Албания се мълчи и до днес. А историческите факти са следните. На 9 януари 1932 г. съгласно резолюция, гласувана от Втората балканска конференция в Истанбул, българска и албанска делегация се срещат в София и подписват заключителен протокол, в който дословно се заявява следното: "Чл.1: Албанската делегация признава съществуването на българско малцинство в Албания. (...) Чл. 3: Албанската делегация поема ангажимента да интервенира пред своето правителство за откриването на български училища в градовете и селищата, където българското население преобладава. В тези училища ще се преподава на български, а албанският език ще бъде задължителен."

Самият факт, че 77 години след подписването на този междуправителствен протокол наличието на българско малцинство за разлика от македонското и гръцкото все още не е официално признато в Албания, илюстрира достатъчно красноречиво доколко недобре е свършена държавната работа по въпроса. Истината боли. А тя е, че близо 35 000 (според други източници 50 000 и дори 100 000) наши сънародници, живеещи в Северна и Североизточна Албания, в района на Кукъска гора, Голо Бърдо и Мала Преспа, бяха буквално изоставени на произвола на съдбата в продължение на десетилетия.

Всъщност през последния повече от половин век българските политици са демонстрирали единствено липса на заинтересуваност към хората с българско самосъзнание в Албания. Това е най-малкото странно с оглед на това, че "нашенци" в тази част на Балканите е имало още от времето на цар Симеон I, а контактите между двата народа са интензивни и приятелски много преди създаването на днешната албанска държава.

В края на ХIХ в. София е културно средище за голяма част от албанската интелигенция и албанските възрожденци. Не е широко известно, но тъкмо в българската столица е написана албанската азбука и е основана първата албанска печатница. Вместо целият този исторически и емоционален капитал да се оползотвори смислено от официална София в името на добруването на българите в Албания, тяхната съдба е оставена на волята на стария принцип за спасяването на давещите се, което е задача на самите давещи се. За валидността на този любим подход на нашите държавни институции може да запеят тъжна песен не само албанските българи, но и събратята им в Западните покрайнини, Северна Добруджа, Бесарабия.

За съжаление тази ситуация беше максимално използвана от Скопие в ущърб на нашата страна. Както разказват мнозина от българите, живеещи в Албания, македонски "пасош" се взима за 1-2 седмици, а за български паспорт се чака 3-4 години. Общото мнение е, че в момента български паспорт или виза се взима много по-трудно, отколкото преди 4-5 години. Какво толкова проверяват чиновниците в Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), и досега не е ясно на нашите сънародници, които са откровено обидени от подобно отношение.

Мюсюлманските имена на много от гораните очевидно пречат на служителите на ДАБЧ да проумеят, че това са хора, запазили своя български корен и език в продължение на 6 века в тежките условия на чуждо езиково и политическо надмощие. Независимо от всички параграфи и изисквания, които, естествено, са се умножили покрай влизането на България в ЕС, в София трябва да се разбере, че от наличието или липсата на загриженост от страна на нашите институции по така наболелия паспортен въпрос зависи дали и занапред ще има българи в Албания или не.

Гораните се препитават основно със земеделие, строителство, различни занаяти, кулинарство. Знае се, че нашенци са най-големите майстори бозаджии, халваджии, бюрекчии. Ако човек види обаче къщите, които вдигат в Драч, Берат, Елбасан, Къкес, Корча и Тирана, не ще оспори извода, че тяхната често изтъквана бедност е по-скоро относително понятие. Заслугата за това е на многото задружни албански българи, които от години работят в чужбина и редовно захранват родата с припечеленото.

Според един съвременен горански анекдот гурбетчии нашенци има вече и в Китай. В условията на все по-голяма глобализация, в резултат от смесените бракове с албанци и откъсването от бита в родното село не е никак странно, че броят на гораните в Албания през последните години прогресивно намалява. При тези условия следващите стъпки на българската държава и на дипломацията ще бъдат от решаващо значение за запазването на тяхното етническо самосъзнание.

За съжаление и в най-ново време българската външна политика показа, че не е на висотата, на която би трябвало да бъде. Твърде често в годините на прехода посещенията на български делегации в Албания бяха използвани единствено за символични жестове, за партиен и личен политически PR. Лидерите на държавата така и не разбраха, че не е достатъчно само да се подари офисна техника на някое от четирите български дружества в Албания или да се организира поредна трогателна среща с представители на горанското малцинство. Нужни са по-задълбочени инициативи, ясно формулирани програми за действие и конкретни стъпки от страна на нашите институции и политици. Впечатлението на сънародниците ни в Албания е, че държавните мъже на България се активизират само по време на самото посещение, но твърде бързо забравят своите обещания след това.

Реалността дава достатъчно основания за подобни критики. Към настоящия момент в университета на столицата Тирана има само една преподавателка по български език и литература. В университета на град Елбасан български се преподава от местния български интелектуалец Исмет Тола. Годишно за обучение на български младежи, родени в Албания, в наши ВУЗ държавата отпуска само 20-25 стипендии. Вече няма възможности за безплатно лечение на гораните в българските болници, макар че в края на 90-те е съществувала подобна практика. Все още няма никакви български училища на територията на Албания въпреки твърденията, че ще се строи колеж в Тирана.

Същевременно, както признава председателят на албанските българи от сдружението "Просперитет на Голо Бърдо" Хаджи Пируши, "дейността на Македония в това отношение е много активна и това оказва влияние върху българското население".

Въпреки горепосочените негативи обаче България все още има шанс да защити своите национални интереси в Албания. На първо място трябва да се спомене съпротивата на самите горани срещу асимилационните амбиции на македонизма. Второ - и до ден днешен не са достатъчно добре оползотворени контактите с големия брой албанци, които са следвали в български университети. Много от тях както по времето на Енвер Ходжа, така и сега заемат важни обществени, научни и политически позиции в Албания и са положително настроени към нашата страна и към представителите на българското малцинство. Не бива да се забравя също така, че през 2011 г. предстои ново преброяване на населението в Албания, а подготовката за него започва още тази година. За разлика от предишното преброяване през 2001 г. в новите формуляри по настояване на Европейската комисия и на други европейски институции ще бъдат включени графите "етническа принадлежност" и "матерен език". Дано това обстоятелство даде тласък на нашата дипломация, за да може истината за българите в Албания най-после да излезе наяве, а техните права и идентичността им да бъдат справедливо и надеждно защитени.

http://albania-bulgaria.blogspot.com/2009/11/blog-post_20.html

[Nordwave]

В. Тончева: Най-българското в Голо Бърдо, Албания е езикът Р Македония също търси контакти с населението в Голо Бърдо на различни равнища, казва за Frognews.bg авторката на книгата "Българите от Голо Бърдо, Албания. Традиции, музика, идентичност".

Книгата за пръв път представя една недостатъчно позната в България, а и на Балканския полустров общност, чиято историческа съдба е особено интересна – българите от областта Голо Бърдо, Република Албания. След обявяването на независимостта на Албания през 1912-1913 г. и конституирането на новите й граници, по-голямата част от селищата на областта Голо Бърдо попадат на територията на Албания – 21 села остават в Източна Албания, а 6 – на територията на днешната Република Македония. Тази книга е първа част от бъдеща поредица, посветена на българите от Голо Бърдо, чиято цел е документирането и съхраняването на традиционното им знание. Книгата е издание на Държавната агенция за българите в чужбина и запознава читателите с една българска общност извън България, живяла в чуждоезикова и чуждоетнична среда, но запазила българския език, култура и традиции във времето.

интервю на Ана Кочева

- Българите в Голо Бърдо, Албания са известни преди всичко на научната общественост. Имате ли и Вие впечатления, че това е една забравена българска земя?

- Действително българската общност в Голо Бърдо попадна в полезрението на обществения, а и на научния, интерес едва след 1989 г., поради редица исторически и социално-политически предпоставки, сред които най-важните са демократичните промени в България (1989 г.) и Албания (1990 г., 5 години след смъртта на Енвер Ходжа). При формирането на Албания като независима държава през 1912-1913 г. в разгара на Балканската война се стига до поставянето на нова гранична линия, в резултат на което 21 български селища от областта Голо Бърдо остават на албанска територия. В литературата до Първата световна война интересът към българите от Голо Бърдо е доста активен, а отношенията между България и тази общност продължават до началото на Втората световна война. След 1944 г. обаче, със затварянето на границите, се прекъсва и контактът с голобърдци и информация за тях по това време у нас почти липсва. Да, може да се каже, че особено за периода на режима на Е. Ходжа тези българи са ,,забравени" от България. Днес, след възстановяването на контакта с общността в Голо Бърдо, се правят опити за компенсиране на ефектите от тази продължителна изолация. Друг е въпросът каква е активността от страна на държавата ни и с какъв успех това се постига.

- Колко време прекарахте там? Кои са най-ярките Ви впечатления от бита и светоусещането на тези хора?

- Идеята за провеждането на етноложко проучване в Голо Бърдо принадлежи на Алексей Жалов и възниква по време на ръководените от него експедиции на Българската федерация по спелеология в региона (1991-2009). През 2006-2009 г. в тях сe включват етнолози и фолклористи от Асоциация за антропология, етнология и фолклористика ,,Онгъл"и Институт за фолклор – БАН. На практика моето участие датира от 2007 г. в организираните 4 експедиции (2007-2009) в селата Стеблево, Кленье, Вормица, Големо Острени, както и сред преселници от Голо Бърдо в Тирана и Дуръс. Впечатленията от това високопланинско място и от тези хора трудно могат да се съберат в няколко изречения. Периодът на ,,затворени" под специален режим граници води до живот в изолация, който освен, че е особено маргинализиращ за общността от Голо Бърдо, разположена в най-голяма близост именно до тези граници, е причина и за съхраненост на традиционна култура, на традиционни вярвания и представи. В последната експедиция през лятото на 2009 г. например имах възможност да наблюдавам интересни обредни практики срещу урочасване, които в с. Големо Острени все още функционират. Дори може да се каже, че доверието в тях е по-силно от това в конвенционалната медицина. - Как Ви посрещат, търсят ли контакти с ,,българи от България" или се плашат и ги избягват, за да нямат неприятности?

- Когато в началото на 90-те години на ХХ в. А. Жалов организира първите спелеоложки експедиции в Голо Бърдо, достъпът до тези села е значително по-затруднен в сравнение с днес – хората все още са доста недоверчиви и това е естествен резултат от тежкия тоталитарен режим на Енвер Ходжа. Днес ситуацията е съвсем друга. Демократичните промени в Албания създадоха условия за свободно заявяване на различната етническа принадлежност. Пряк израз на това е съществуването на организации на българите (но и на организации на македонците) в Албания. Активни контакти с България поддържа организацията ,,Просперитет Голо Бърдо" с председател Хаджи Пируши (със седалище в столицата Тирана), без чието съдействие изследванията на българите в албанската част на Голо Бърдо не биха били възможни. Тази структура, обединяваща първоначално българите от Голо Бърдо, а впоследствие и от Гора, развива дейности, свързани с разрешаването на проблемите, възникващи пред общността, и нейното легитимиране като българска в албанската държава. - Спряло ли е времето там?

- В много отношения в голобърдските български села на територията на Република Албания времето наистина е спряло и една от причините за това е комуникационната изолираност на региона и лошата инфраструктура – единственият път, свързващ българските села в Голо Бърдо, е построен по време на окупацията на Албания от Италия (по време на Втората световна война). Но в други отношения наблюденията върху българите от Голо Бърдо сочат тъкмо обратното – след демократичните промени масовите миграции в градовете променят модела им на живот, те успешно се вписват в градската среда, както и успешно работят в чужбина.

- Какво ,,българско" е запазено най-добре?

- Иска ми се да Ви отговоря, какво самите българи от Голо Бърдо смятат за най-,,българско" за себе си – езика. Наред с произхода и историята (за които също се срещат знания), основен фактор за идентифицирането им като българи със сигурност е езикът. Голобърдци категорично заявяват езика си като ,,бугарски" и по своеобразен начин го противопоставят на официалния албански, който се научава едва в училище и който по друг начин също е ,,техен" език. В предучилищната възраст единственият език, който се говори, е майчиният. Специфичната му форма на съществуване само като устен му предопределя и специфичен модел на развитие. Високата степен на съхранеността му се дължи на споменатата изолация, в която е живяла общността. Резултат от това са запазени в езиковия фонд архаични думи и изрази. Според българските езиковеди този диалект спада към най-западномакедонските български говори. Немалка част от общността защитава българското си самоопределяне в най-голяма степен именно чрез езика, и няма никакво съмнение каква е етническата му характеристика. - Чувстват ли се отхвърлени българите от България там? Кои държави имат аспирации към тях?

- Ако трябва да съм искрена, в моята изследователска работа сред българите от Голо Бърдо аз доста често се сблъсквам с констатацията им за липса на достатъчно отношение и ангажираност към тях от страна на България. Практически това е причина за трудности в работата, поради ,,очакванията", с които се натоварва българския изследовател, възприеман като ,,представител" на България, попаднал в Голо Бърдо. Що се отнася до претенциите и интересите към тази общност в балкански контекст, не е тайна, че тя в процеса на конструирането на своята съвременна идентичност е обект на интереси и влияния от страна и на Република Македония, и на България. Българската памет, самоопределянето като българи, българският език и пр. общностни характеристики на повечето голобърдци, според македонските научни и обществени нагласи, далеч не могат да се интерпретират като знак за българска идентичност – те са резултат от третиране с механизмите на българската пропаганда, която се е развивала интензивно на различни интелектуални и социални нива в продължение на около един век. В македонската научна литература се среща твърдението, че самоопределянето като българи би могло да се обясни със съвременната демократична ситуация, когато България предлага материална помощ за обучение на деца и младежи в България, както и български паспорти. Тези твърдения, разбира се, са неприемливи, тъй като става дума за процеси от последните петнадесетина години, а за толкова кратък период от време едва ли могат да се променят устойчивите традиционни представи на голобърдци за произхода и езика им. Още повече, че от страна на Република Македония също се осъществява посредничество при записването на студенти в македонските университети и се търсят контакти с това население на различни равнища, т.е. налице е възможност и за македонско ,,участие" в конструирането на етническа идентичност на голобърдци. Очевидно става дума за идентичен модел на публични отношения между Р България и Р Македония и общността от Голо Бърдо в условията на демокрация. Важното обаче е какво е етническото самоидентифициране на тези хора, особено на по-възрастните, чиято опора е наследствено предаваното знание за произхода им – а то е българско сред немалка част от голобърдци, такива са моите наблюдения в началото на ХХІ в. - Имат ли желание младите да се придвижват към България, да учат, да работят тук, да получават гражданство?

- Българската държава реализира ежегодно определена квота от места за обучение на албански граждани в България и наред с младите хора от областите Мала Преспа и Гора (Албания), немалко представители и на областта Голо Бърдо се обучават в наши висши учебни заведения и имат желание да се реализират и да работят в България. Проблемът с получаването на българско гражданство е по-сложен. Българи от Голо Бърдо чакат вече по четири, дори пет години, да получат български паспорти, при условие, че имат признат български произход. Надеждите си в последните месеци те възлагат на новия министър на българите в чужбина Б. Димитров и на обещанията за бързо разрешаване на този въпрос.

- Коя е песента, която Ви трогна най-много?

- Всъщност всички песни ме трогват, въздействат ми, радват ме. Моята специалност е етномузикология и особено когато става дума за съхранен песенен репертоар от по-стари времеви и културни пластове, какъвто е случаят в Голо Бърдо, всеки намерен и записан песенен образец е ценност. Сред обредните гергьовденски и сватбени песни, изпълнявани в селата Стеблево и Кленье, все още, макар и само като спомен, могат да се открият уникални образци, свързани с конкретни моменти от ритуала, които илюстрират едно по-старо музикално мислене. От песните, необвързани с обредност, особено въздействащи за мен са баладите, които ми изпълни Мирветка Агуши от с. Стеблево – ,,Митровата", ,,Сустанал бе ми Сюлейман", ,,Майка Дзулялю думаше", ,,Ори Митро, моя мисльо" и др. - Какви са празниците и вярванията им?

- Религиите, които изповядват българите от Голо Бърдо, са християнство и ислям, като по-голям процент са мюсюлманите. Според някои изследователи, процесът на ислямизация започва доста късно – след ХVІ в., а според турски документи, частично приемане исляма се датира дори през втората половина на ХVІІІ, началото на ХІХ в. Вероятно това е причина за празнуването на голяма част от християнския календар и от мюсюлманите – като съвместен живот на двете религиозни групи на всекидневно и празнично равнище. Откритата религиозна дейност на християнските и мюсюлманските институции, както и религиозните практики, продължават до 1967 г. – от тогава датира официалната държавна забрана на религиите в Р Албания. Религиозните храмове – и църкви, и джамии, се разрушават по особено агресивен начин. Забраната на религиите като държавна политика неизбежно рефлектира във функционирането както на християнските, така и на мюсюлманските обредни и обичайни практики. Освен че силно редуцира празничната система, забраната провокира тайното реализиране на празниците и спазване на правилата на традиционната култура, резултат от което е тяхната съхраненост до днес. Обобщено може да се каже, че календарната и семейната обредност на българите в Голо Бърдо по своите основни параметри структурно и съдържателно е единна с българската традиционна – голобърдските обреди, обичаи и празници маркират познатите на българската етническа територия модели.

- Ще устоят ли да останат българи и тепърва?

- Трудно е да се правят прогнози, тъй като и в момента сред по-младите се наблюдава разколебаване в етническото самоопределяне, моята цел е документирането и съхраняването на традиционната култура на тази българска общност, тъй като именно традициите биха могли да се превърнат в опора за идентичност. Селата в Голо Бърдо с малки изключения (с. Големо Острени, с. Требища и др.) са значително обезлюдени поради миграция. В градовете Тирана, Елбасан, Дуръс, Фиер и др. се формират общини с висока концентрация на българи от Голо Бърдо – в столицата това са кварталите ,,Кодра е прифтит", ,,Догана", ,,Али Деми", ,,Алияс", ,,Киностудио" и др. Животът на голобърдци в градовете практически илюстрира единството на общността – освен, че населяват цели квартали, те поддържат връзки помежду си и тази общностна колективност се изразява на различни нива: от функциониране на съхранени елементи от традиционната обредност в градски условия (например ритуалното правене на сватбена погача, което имахме възможност да наблюдаваме), до обединяването около организации с различна идейна насоченост и юридически статут. Въпреки това обаче, при този начин на живот смесените бракове не са рядкост, а това в голяма степен крие опасност от изгубване на българския език и идентичност, до асимилиране на общността в албанската среда.

http://frognews.bg

[Nordwave]

Веселка Тончева в невестинска носия от с. Стеблево

На 16 декември 2009 г благодарение на изключителната финансова помощ на Държавната агенция за българите в чужбина, излезе от печат книгата на Веселка Тончева ,,Българите от Голо Бърдо-Албания" – 1 част. Книгата съдържа фолклорни материали записани в областта Голо Бърдо в Република Албания по време на спелеоложко-етноложките експедиции в района проведени в периода 2006-2008 г. Представена е традиционната култура на общността – песенност, обредност, светоглед, спомени, местни истории. Научният текст към материалите засяга важни аспекти от историята, религията, обредността, музиката, идентичността и въобще битието на местните българи. В книгата чийто обем е 328 стр. съдържа и цветни илюстрации по темата. Изданието бе подготвено за печат от Издателско- импресарската къща ,,РОД".

https://albania-bulgaria.blogspot.com

[Nordwave]

"Голо бърдо непознатите българи"

[Nordwave]

Нашенци в Косово са изчезващо малцинство



Таня МАНГАЛАКОВА, писател и журналист; Интервю на Георги ЛИНКОВ

Гораните виждат бъдещето си у нас, но "майка България" е глуха за техния стон; БГ паспорт на черно струва около 6 хил. евро

Таня Мангалакова е журналист. Тя представи в Пловдив авторската си книга за гораните "Нашенци в Косово и Албания" по покана на ВМРО-НИЕ. На 29 април тя ще представи новата си книга "Нашенци в Македония. Сред торбешите в Македония и Самуиловите българи в Гърция и Албания". Промоцията ще бъде в София, Национален музей "Земята и хората" от 18 часа.

-  Г-жо Мангалакова, какво ви накара да напишете книга за нашенците от Косово и Албания?

- През последните две десетилетия станахме свидетели на разпадането на Югославия, което предизвика моя интерес към темата за Македония и албанците на Балканите. Като репортер преди години във в. "Македония" аз живо се интересувах от история. За да се разберат сегашните събития на Балканите, човек трябва да чете книгите на стари етнографи, пътешественици, изследователи, дипломати. Имам доста пътувания из целите Балкани. Мой компас стана монументалният труд "Македония - етнография и статистика" на Васил Кънчов, който преди повече от век е обходил и описал географската област Македония. Там намерих описание и на гораните в Косово и Албания. За Кънчов те са българи мохамедани. Питах се какво е станало с гораните след 100 години. Намерих информация в сръбски и македонски източници, според някои български историци гораните са 150 хил. души. През 2004 г. за първи път се качих в Шар планина от Косово и започнах да се интересувам от гораните. Имам доста пътувания в Косово и Албания, Македония, в които отразявах събития, свързани с албанците на Балканите. Започнах съвсем съзнателно да проучвам и гораните. В Призренска Гора и Жупа (Косово) имам 5 пътувания, имам много лични приятелства. През юли 2006 г. живях в село Брод, Косово, живях в къщата на фамилията Бойда - горани, които се преместиха да живеят в Петрич и направиха сладкарница. Тези приятели ми дадоха ключа от къщата си в Брод, за да имам къде да живея. Това беше невероятен шанс, защото в селото ме приеха и успях да събера много истории. Книгата ми е изцяло документална, основава се на автентични истории, съдържа информация от първа ръка. След Призренска Гора пресякох граница с Албания и се озовах в Кукъска Гора, където има 9 горански села. Там мой гид беше бай Назиф Докле. Живях няколко дни в къщата на сестра му в село Борйе. След обявяване на независимо Косово пак отидох при гораните, за да видя какво се случва с тях. Книгата ми следва маршрутите на Васил Кънчов. Невероятно е, че в тези високопланински села, заобиколени отвсякъде с албанци, звучи стар български диалект. Гораните са съхранили векове наред езика, традициите, празнуват мюсюлмански празници, а също и християнски - Гергьовден (Джурджевден, на 6 май), Божик (Коледа), Митровден...

-  Кои са нашенците - горани, торбеши, бошняци, албанци или българи?

- Гораните са регионално малцинство, те живеят в географската област Гора и затова се наричат така. Те имат криза на идентичността, особено в Косово. Те са малко етнокултурно малцинство, изцяло периферно и маргинализирано. В Косово част от тях се самоопределят като горанци, горани, други - като македонци с ислямско вероизповедание. Ново явление е в Косово част от гораните да се определят като бошняци покрай регистрираните партии на бошняци - това явление идва от Босна, през Санджак, където тамошните мюсюлмани също се определиха за нов етнос - босненски мюсюлмани, бошняци. Гораните бошняци в Косово са новокомпонирани, в Албания, в Кукъска Гора няма бошняци сред гораните. През последните години в Косово горани започнаха да търсят връзки с България. Онези, които се самоопределиха като българи, регистрираха и няколко неправителствени организации. Значи имаме и горани българи и тези хора виждат своето бъдеще като български граждани. Аз наричам гораните помаците на Шар планина. Гораните се отличават от албанците и няма горанин, който да се определя като албанец. Понякога от един и същи горански род в Косово хората се определят като горани, българи, бошняци, македонци. Но всички те помежду си се наричат нашенци, а езика - нашенски. Затова аз ги наричам с обединяващото име нашенци. Торбеши е термин за мюсюлманите славяни в Република Македония - край планините на Дебър, Струга, в Скопска Торбешия... Гораните и торбешите са като помаците в България. Те самите са ми го казвали. Смятат се за потомци на богомили, приели исляма по време на Османската империя.

-  Каква е съдбата на нашенците досега и какви хора са те?

- През вековете гораните оцеляват икономически изключително с гурбета, "печалбата", както казват те. Те са имали големи стада, били са чобани, но когато албанците почнали да грабят овцете, да оплячкосват техните стада, гораните се насочили към занаятите - затова те са най-добрите сладкари на Балканите, като видите бюрекчийница в Македония, Босна, Сърбия или в Турция, 100% тя е горанска. В Жупа, Косово, пък са добри строители, които ходят на гурбет из целите Балкани. В Кукъска Гора, Албания, също са майстори, строители. Невероятно трудолюбиви, пестеливи, привързани към родното си място са нашенци. Женят се "по севда", по любов, сватбите им са като спектакъл, приличат на сватбите на помаците в Родопите - със зурни и тъпани, с богато украсени носии, ръчна изработка, с горанско хоро. Сред гораните няма престъпност, няма случай на убийство или свада в Косово. Затова в Призренска Гора аз се чувствах в безопасност. Хем съм в размирно Косово, хем съм защитена сред нашенци, или "страната на кане", както наричам този регион. "Кане" в нашенския говор означава "да", потвърдителна форма от "като да не", което го има в България. Аз съм от Стара Загора, в околните села на Тракия се казва "Къне".

-  Как една жена се решава да пътува из тези размирни райони, в които белезите от войната още са пресни?

- Страстта и любопитството на пътешественика. Човек не бива да тръгва на път, ако не е подготвен. Аз чета много литература, преса, стари автори, като Кънчов и Йордан Иванов, ровя в интернет. Имам колекция от карти. В Косово пътувам с няколко карти - сръбската карта е със сръбски названия, които вече отстъпват на албанските. Косово поле в новата държава Република Косово, съответно и в албанската карта, се казва "Фуш Косова". Досега не съм имала проблеми, защото на всяко място имам добри приятели и онова, което в журналистиката се казва insider, вътрешен човек, който ми помага със съвети, информация. При албанците например много ми помогна и "Кануна на Лек Дукагини" - албански код на поведение, който регламентира взаимоотношенията, включително брачните отношения, отмъщението при убийство. Оттам разбрах, че гостът има специален защитен статут при албанците от Албания, Косово, Македония. Думата "беса" на албански означава дадена дума, обещание, което е като закон. Когато албанец ти даде беса, спазва обещанието си. При нашенци се чувствах като в България - много гостоприемни, мили, трудолюбиви хора, които пазят патриархалните ценности.

-  Сърбите не успяха да удържат на албанизацията, как нашенците успяват да отстояват териториите си? Какви страхове имат те?

- В книгата съм описала автентични истории не само на горани от Косово, но и на хора, които са мигрирали от Косово, продали са бизнеса си на албанци - след войната през 1999 г. поради заплахи и натиск, после заради липсата на перспектива и прехрана. За съжаление нашенци в Косово са едно изчезващо малцинство. Те нямат перспектива в Косово, което вече става тясно дори и за тамошните албанци. Нашите хора си дават сметка за логиката на албанската експанзия, за това, че те са твърде малко като демографски фактор (около 25 хил. души в Призренска Гора) и това, че не са фактор, който да тежи. Толкова години международната общност в Косово се интересува предимно за интересите на сърбите в Косово. За да оцелеят в Косово, гораните трябва да се обвържат или с Прищина (албанския политически елит) или с Белград - сръбския политически елит. Мнозина от тях имат македонски паспорти, живеят и работят в съседна Македония. Там те намират защита от младата македонска държава - която също има криза на идентичността. Гораните, които се самоопределят като българи, досега не са получили адекватно отношение от официалната българска държава. Да, когато през 2008 година темата Косово беше модерна, много се говореше, че в Косово има и българи, но институциите нищо не направиха, за да помогнат на тези хора да получат българско гражданство по ускорена процедура. Мои приятели горани от село Брод чакаха по 5 години за български паспорт. През март тази година бяха арестувани високопоставени български чиновници от МВР, самият шеф на отдел "Миграция", както и главният секретар на Държавната агенция за българите в чужбина с обвинения за трафик на паспорти. В България чиновниците гледат с недоверие към гораните заради ислямската им религия, има предразсъдъци. Гораните панически напускат Косово, защото техните малцинствени права са само на хартия, те виждат своята перспектива в Македония, Сърбия, България. Слизайки от високата планина в ниското, когато спрат да празнуват Джурджевден в Косово със своите старовремски носии, гораните вече губят и идентичността си.

-  Каква връзка имат гораните още с България - или е останал само споменът за изкусните майстори на боза, бюреци, баклави и халва?

- Още Васил Кънчов е описал, че в България гораните имат дюкяни, в които малки деца работят и помагат. В София например се смята, че е имало албанци, арнаути, които правели хубава боза. Всъщност това са горани, но понеже родните им места са в Косово и Албания - все места, където преобладаващо живеят албанци, народната памет смята, че това са били албанци. Записах много истории на горани, които са имали дюкяни, сладкарници в много български градове. България присъства в народната памет в Косово сред гораните. Когато отидох в село Млике и се запознах с нашенци на площада, те веднага ме запознаха с Рушид Веапи, който е имал бозаджийница. "Ела бе, Бозаджийо", възкликнаха те и ме запознаха с този 84-годишен нашенец, който е имал бозаджийница в Пловдив. Характерно е, че горанската боза не е като турската, тя се вари. Веапи, както и мнозина горани от Пловдив, са затворили дюкяните си и са напуснали България през Втората световна война или след 1944 година.

-  Какво правят Културно-просветното дружество "Български мохамедани" и Младежкият съюз Гора за българите в Косово и Албания? Как стои въпросът за получаване на БГ паспорти и търговията на черно?

- Става ми мъчно, като се сетя за ентусиазма, с който нашенци от село Доно Любине, Жупа, Косово регистрираха неправителствена организация за културни връзки с България. Те се определиха като българи, искаха да организират кръгла маса, да поканят историци, да правят проекти с България, но за съжаление нашата държава не им помогна. Тези хора не искат нищо даром от България, те са готови да дойдат тук и да работят, да дойдат със своите занаяти, трудолюбието си, парите си. Те са свикнали да оцеляват от столетия и ще оцелеят благодарение на родовата солидарност. Нашенци от Долно Любине мигрираха в Швейцария. Понякога си чатя в интернет с Фикрет Карадолами от Културно-просветното дружество "Български мохамедани" - аз от София, той - от Швейцария. Тъжно ми е, че дори не получи български паспорт и нямам какво да му кажа. Както и на хората от Младежкия съюз Гора. Моя приятелка създаде неправителствена организация и има проблеми в Прищина. Изгониха я от офиса, предоставен от общината, защото в регистрацията на неправителствената организация присъстваше думата българи редом с думата горани. Мурвета имаше проект за фестивал на горанската песен, за семинар на сладкари и бюрекчии, но никоя институция на го подкрепи. На свои разноски тя и други нашенци от Косово дойдоха в София, проведоха няколко срещи в Министерството на външните работи, минаха две години, но фестивал не се организира. Сега си чатим. Аз - в София, тя - в Прищина.

Парламентът ще гласува на второ четене промени в закона, с които срокът за получаване на гражданство за етнически българи ще се фиксира на една година, премахват се посредниците. Но не те са проблема. Уж заради неясни понятия като "национална сигурност" висши служители на МВР, тайните служби, създадоха нови правила и спечелиха милиони на гърба на етническите българи. Български паспорт на черно в Косово струва около 6 хил. евро. Трафикът с български паспорти е трафик не на посредниците, има и такива, разбира се, а трафик на тайните служби. Ще разкажа конкретна история. Мой приятел от село Рестелица, Косово, трябва да си вади нов паспорт. Изтича му сръбският. Подал си е документите за български паспорт, но едва ли ще получи гражданство до края на тази година. Човекът има фирма във Варна, има син, но не си е регулирал този проблем с българското гражданство. Написа молба за ускоряване на процедурата до Министерството на правосъдието, но през октомври миналата година получи отказ. Трябвало да чака още година, разбрах аз, като се поинтересувах. Болно ми е, че го посъветвах да си извади сръбски паспорт.

http://www.marica.bg/

[Nordwave]

Зденка Тодорова: Гергьовден при гораните е магическо преживяване

Този е най-големият празник за тях – нашите сънародници, населяващи около 45 села, разположени на териториите на три държави – Албания, Косово и Македония.

Говорят архаичен български език и макар да имат мюсюлмански имена, продължават да пазят спомена за българските си фамилии. Приели са ислямската религия доста късно и може би заради това продължават да празнуват всички християнски празници, но най-вече Гергьовден. За пръв път са изследвани научно в началото на 20 век от етнографите Васил Кънчов и Йордан Иванов.

Историците в балканските страни спорят за техния произход. Според албанската теза това са славянизирани илири, сръбската теза е, че това са ислямизирани сърби, българската теза - ислямизирани българи, най-вероятно потомци на богомили, а македонската теза претендира, че това са македонци с ислямско вероизповедание.

Гораните от Шар планина все още имат българско самосъзнание. Факт е обаче, че са подложени на усилена асимилация. Съседни държави като Македония и Босна се оказват по-ласкави и грижовни от България.

Г-жо Тодорова, защо 6 май се празнува толкова тържествено от гораните?

Гергьовден е най-таченият празник за всички българи. За гораните е интересно да се отбележи, че макар да са мюсюлмани, те тачат и християнските празници. Но най-популярният, най-обичаният празник е Гергьовден, наричан Джурен или Джурджевден. Тогава гораните, които са известни гурбетчии, се връщат в Гора и от 4 до 10 май стават прочутите гергьовденски събори. Тогава се срещат, сгодяват, насрочват сватби. Традицията се е запазила и тя продължава да се спазва. Ако ги попитате – откога се празнува, всеки ще отговори – не знам, открай време е така. Съборите на планина Влашка продължават да сбират хиляди горани, които се връщат от гурбет, за да бъдат заедно със своите на Гергьовден.

Има ли по-особени ритуали на този ден? Предполагам, ядат агнешко.

Да, агнешко... Ние, българите – тук и в Западните покрайнини, така празнуваме традиционно – бира, скара, агнешко, пиене – на маса и това е. Но гораните са изкусни сладкари. Покрай агнешкото, което е задължително, разбира се, пълнено вътре с т.нар. "подробица", изнасят на планината и много разнообразни баклави. Те са създатели на най-хубавата баклава на Балканите, ако не и в Европа.

Албанците от тях са се научили на този занаят. Гораните са потиснати хора, не се изтъкват, но все пак съзнават, че са научили албанците на занаят. Най-хубавите бози и баклави, предлагани в сладкарниците на Балканите, са дело на гораните. Имат над 40 баклави – най-различни като форми и аромати, се изнасят в големи тави тогава.

Казахте, че тогава се сгодяват.

Да, сгодените на предишния Гергьовден, докато чакат сватбения си ден, вече са ушили носиите си. И утре – на празника, ще е венчавката им. В продължение на една година те везат одеждите си и утре ще бъдат облечени в своите горански носии. Вече омъжените ходят с по-тъмни дрехи, момичета – с по-светли, казват им "ношни".

Наскоро омъжените – това означава от предишната година, носят сукман, наричан "терлик". Терликът на сгодената "вереница" (годеница) е по-различен – тя е в бяло, с много бродерия и с гердан от много жълтици. Той се предава от майка на дъщеря, от бабите – по женска линия, и това се запазва в семейството, заедно с носията.

Тук се обличат в носии само участниците в танцови състави, които се качват на сцената, за да забавляват публиката, облечени в модерни дрехи.

А, не. Утре всички ще са в носии и не е организирано, а просто задължително. Носията е символ на запазената с векове традиция.

А мъжете?

Те не толкова. Само младоженецът ще е в носия, кумът също. Жените обаче са облечени в традиционни дрехи. Носят и голям красив шал, казват му "башрама". Той е бродиран, шиенето му почва още от зимата. След това идва ред на бродирането, слагат се мъниста, сърма, разни фигурки. Всичко при горанката е ръкоделие, те не харесват индустриалната изработка. Докато мъжете са на гурбет, жените шият и с тези дрехи на Гергьовден посрещат целия род. Утре планина Влашка ще е нещо като ревю на запазените традиции.

Колко са гораните сега?

Малко са, останали са към 7 хиляди, живеят в бедни села. Но утре ще бъдат 17 хиляди, когато се върнат гурбетчиите. На гурбет ходят основно в бившите югорепублики – най-много са в Македония, в Хърватия, в Словения, в Сърбия, Босна и Херцеговина. В България не са чак толкова много. Аз търсих горани и открих в Ямбол, на морето, в няколко баничарници в София. По-старите знаят, че корените им са в България, но от обявяването на косовската независимост България не направи нищо, за да насърчи приобщаването им.

Гораните са от една страна, много нещастни – все заради това гурбетчийство. Те са си запазили обичаите, хубаво. Но от друга страна, не успяха да излязат в своя защита и да бъдат признати със статут на национално малцинство и от тази тяхна потиснатост и затвореност се възползваха няколко държави, предлагайки им някакви привилегии с цел да ги приобщят.

Има и един такъв феномен – те се обърнаха към Босна. Разбирам ги. Първо, в Босна открай време ислямът е по-мек и там намериха връзка. От друга страна, Босна финансира радиостанции, вестници и по тази линия поддържат духовна връзка.

Първото, което ще ви кажат гораните, е, че са богомили. После, че са български богомили. И след като започнат да пеят песните си, ще видите, че във всяка втора има някаква носталгия по Черно море. Много тъжни са техните песни. Между другото напомнят босненските "севдалинки" – елегични песни, възпяващи носталгията по миналото. На тях им липсва Черно море, което напуснали заради пустия гурбет.

http://www.bolgari.org/zdenka_todorova:__gergyovden_pri_goranite_e_magichesko_prezhiviavane-o2-196.html

[Nordwave]

За българите в Албания, Агенция "Фокус" разговаря с проф. Светлозар Елдъров от Института по балканистика при БАН, автор на книгата ,,Българите в Албания. 1913 – 1939 г.".

Фокус: Г-н Елдъров, преди десет години излезе книгата Ви ,,Българите в Албания 1913 – 1939. Изследвания и документи". Многократно са очертавани проблемите, трудностите, възможностите пред българската общност в Албания. Според Вас – като изследовател – какво да направи държавата с българите в Албания?
Светлозар Елдъров: Последната глава от книгата за българите в Албания е озаглавена ,,Пленници на политическата конюнктура". В нея съм описал бездействието на българската държава спрямо нашите сънародници в Албания в навечерието на Втората световна война. Вижда се, че това бездействие и тази немара към нашите сънародници имат здрави исторически корени и все още продължават. Трудно ми е и винаги съм се въздържал да давам съвети на политиците как да действат, защото като историк винаги съм отказвал да следвам съвети на политици – как да пиша история. Но от моите исторически изследвания съм установил, че България, българската държава и всички институции са в дълг на българите в Албания. Наистина трябва да се помисли по-сериозно, по-трезво по какъв начин може да се помогне. За мен това е стратегически въпрос. Не е свързан само със съдбата на българите в Албания понастоящем или в близко бъдеще, с оглед на европейската перспектива пред Албания. За България много по-важна понастоящем, според мен, е съдбата на българите в Македония, с оглед и на европейската перспектива пред Македония. Ако ние не решим въпроса за българското историческо наследство и неговото ограбване – ежедневно, ежечасно и ежеминутно, което се извършва в Македония – с нищо няма да помогнем и на българите в Албания. Защото, ако Македония успее да влезе в Европейския съюз с настоящата позиция, която отрича българските корени, отрича българската история и по-скоро – присвоява всичко българско и го преиначава, мисля, че на тази основа по-късно тя ще прояви претенции към България. Било за реституция, било за зачитане на някакви несъществуващи права на македонска националност, или пък - България и българските историци да се съобразяват с измислиците на историците в Скопие. Мисля, че това е по-важният въпрос, върху който политиците трябва да се замислят.
Фокус: Защо няма масово преселение на българи от Албания към България след Втората световна война, а и преди това?
Светлозар Елдъров: Въпросът не е много труден. България след Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е най-пострадалата страна в цяла Европа. Тя не е привлекателна. Самите българи в България масово емигрират тогава, търсейки препитание главно в Америка. Албанските българи по икономически съображения главно, също отиват на икономически гурбет в Америка. Но те не емигрират масово в България както македонските българи, защото в Албания режимът е по-толерантен спрямо българите. Няма такава открита политика на денационализация, както има в Кралството на сърбите, хърватите и словенците, по-късно – Югославското кралство. Там още в годините на Междусъюзническата война и след това – след Ньойския договор са прокудени българските учители, българските свещеници, интелигенцията, а след интелигенцията поема и поток от бежанци. Такава репресия в Албания никога не е правена и това трябва да се знае добре. Става въпрос за две коренно различни отношения, коренно различни режима и коренно различни политики по отношение на българите в Албания и българите във Вардарска Македония.
Пропуснат е голям шанс. В годините между двете световни войни българската държава действително е пропуснала голям шанс, за да постави на едни здрави основи културно-националното дело на българите в Албания. Можеше да им осигури църковна йерархия, имаше планове за създаване на една Българска Епархия, изпращане на български епископ в Албания. Имаше планове за български училища... Дори до навечерието на Втората световна война има такъв шанс. През 1935 г. Обществото на народите повдига тогава въпроса за малцинствата в Албания и албанското правителство склонява. Отворени са училища за гръцкото малцинство. Третира се въпросът и за отваряне на училище за българите. Но самото българско правителство се отказва, при това - със съображения – за да не се навреди на отношенията с Югославия. Като че ли – това е приоритет на българската политика, да бъде в крак с политическата конюнктура, а не – в крак с националните интереси.
Много е пропуснато, и в периода между двете световни войни, още повече беше пропуснато в периода след Втората световна война, особено в годините на сталинизма, когато изцяло бяха забравени българите извън националните граници, а се отричаха националните корени дори на македонските българи в границите на българската държава. Ако сега трябва да се прави нещо, трябва да се започне почти от начало. Да се върнем към историческите традиции, трезво да се помисли и от хората на дипломацията, и от хората на политиката, но все пак – и да се съветват с хората на науката, които знаят какво е било, какви грешки са направени, какви възможности са пропуснати. Каквото и да се прави трябва да бъде с оглед – европейската перспектива.
Фокус: Как са устроени тези земи в църковно отношение?
Светлозар Елдъров: Там не е имало създадена Българска Епархия. В църковно отношение българите в Албания са спадали в диоцеза на Дебърската българска епархия или митрополия, както тогава се нарича, и в Охридската. Имало е планове, особено след Първата световна война, българите в Албания да се обособят в един самостоятелен диоцез и да имат свой владика. Първоначално се е мислило този владика да резидира в Цариград – един вид да продължи и връзката между Екзархията и най-западните части на българските земи. Имало е планове този владика да резидира и в самата Албания, но за съжаление никога не са осъществявани. С болка съм чел и публикувах протоколите от заседанията на Светия Синод, където пак поради чисто конюнктурни съображения (било заради политическия момент, било заради финансова криза) тази решителна стъпка не се прави. Ако тогава беше създадена една епархия, ако училищното дело беше поставено на по-здрави основи, сега нашата политика щеше да бъде много улеснена. Затова пак повтарям – много е пропуснато, но това не означава, че трябва да се бездейства. Защото бездействието днес в бъдеще ще попречи да се предприемат други решения.
Фокус: Откъде тръгва тази голяма разлика в цифрите, която се сочи като българско малцинство в Албания? Сочат се 12 000 – 13 000 души, 40 000 – 50 000 души, сто хиляди души – над сто хиляди души... Колко са те?
Светлозар Елдъров: Точен отговор не мога да дам, но такова разминаване в цифрите забелязвам и в периода, за който се отнася и моята книга – периода между 1913 – 1939 г. Първоначалните оценки за българите в Албания тогава са около 45 000 души. Това е, защото границите на Албания не са установени нито след 1913 г., нито след Първата световна война. Чак `20-те години окончателно се прокарват границите между Югославия, Гърция и Албания. Затова някои села, за които се е смятало, че попадат в Албания, всъщност се оказва, че остават в границите на Югославия или пък – в Гърция. Но главното разминаване в цифрите идва от това, че българските статистики тогава обявяват за българи само тези, които са били във ведомството на Българската Екзархия. т.е. източноправославни българи, които са припознавали църковната юрисдикция на Българската Екзархия. Но има българи, които са били под юрисдикция на Цариградската патриаршия, т.нар. гъркомани, както ние понякога ги наричаме. Има българи, които изповядват исляма. Те рядко попадат в статистиките и в онези години българската дипломация има само смътна и приблизителна представа за техния брой. Затова тези числа така варират: от 15 000 души до към 30 000 души.
Как стои въпросът понастоящем – също не бих могъл да се ангажирам конкретно. Понякога има изказвания и за 150 000 души. Едва ли българите са толкова, но аз смятам, че дори и едно преброяване няма да покаже техния брой. Антибългарската македонска пропаганда там е много силна и използват близостта с това население, използват различни политически, икономически или други средства и имат възможност да влияят. А сега, вероятно с една целенасочена държавна политика, сигурно ще се опитат да повлияят и на резултатите от преброяването. Така че – и то няма да отговори точно на този въпрос – колко са българите в Албания. Но колкото и да са, щом там има българи, България трябва да се грижи за тях.

Денка КАЦАРСКА http://www.focus-news.net/?id=f15184

[Hatshepsut]

Костадин Костадинов: Ако един ден имаме училище в Тирана, което да се казва ,,Иван Вазов", ще успеем да спасим една голяма българска общност от изчезване

За идеята за изграждане на българско училище в Тирана Агенция ,,Фокус" разговаря със заместник-председателя на ВМРО Костадин Костадинов.

Фокус: Как ВМРО може да бъде полезно за осъществяване на идеята за изграждане на българско училище в Тирана?
Костадин Костадинов: От ВМРО можем да помогнем със средства, както и с намирането на допълнителни средства от приятели, познати - хора, които биха спонсорирали една такава кауза, защото създаването на българско средно училище е истинска кауза. Още повече, че през годините именно от ВМРО са били хората, които са най-запознати с проблематиката на българите в Албания. Навремето още от началото на `90-те години Спас Ташев, който беше дълго време в ръководството на ВМРО, беше първият български гражданин, който успя да установи контакти, и то много сериозни, с българските общности в Албания. След това през 1994 - 1996 г. бяха направени няколко акции. После имаше акция, която беше под патронажа на президента Петър Стоянов за набиране на средства, когато българите там бяха в най-сериозна криза, мисля че беше през 1997 г. или 1998 г. Реално погледнато, във ВМРО са хората, които са най-наясно с проблемите на българската общност в Албания и това, че тя е заплашена от асимилация. Много сериозно заплашена при това, тъй като през последните 20 години традиционните селища на българите, които са в Източна Албания и то в граничните райони, се обезлюдяват със страшна сила. Ако до 1989 г. там имаше специален режим, който задължаваше хората да не мърдат от местата си, където са родени и където живеят – нещо подобно на нашето жителство в България, което беше преди 1989 г., то след 1989 г. по-голямата част от тях и най-вече младите се втурнаха към големите градове в търсене на препитание. Така се обезлюди до голяма степен Голо Бърдо. От друга страна българското население, което се оформи в град Тирана, е откъснато от традиционната си среда, от селата, в които се говори само на български и е заплашено от албанизация.

Точно поради тази причина от години коментираме идеята за изграждане на българско средно училище в Тирана – частно училище, което да работи по българската и по албанската учебна система и да издава дипломи, които да бъдат автоматично признати в България. С други думи - на ученикът, завършил там, да му се признава дипломата по същия начин, както на всяко българче, за да може после без каквито и да е било бюрократични пречки да кандидатства в българските висши учебни заведения.

Фокус: От години се работи за осъществяването на тази идея. Какво още не достига за осъществяването й?
Костадин Костадинов: По-скоро от години се коментира, защото ако се работеше от години, в интерес на истината щяхме да сме го направили. Винаги обаче нещо друго е изниквало на преден план. В крайна сметка ВМРО няма неограничени ресурси. За съжаление ние сме единствената организация, или поне до скоро бяхме, която се занимава и се занимаваше през годините неизменно с българската общност зад граница – на първо място в Македония, също така в Гърция, Сърбия, Румъния, Югославия и т.н. Сега идеята е вече много амбициозна. Председателят на фондация ,,Земляци" инж. Делян Дамяновски също силно се интересува от проблемите на българите там и не само се интересува, но и много е направил през годините, защото е създал стабилни контакти с местната власт, с българските общини там в Стеблево, в Ново село, в Голо Бърдо. Дамяновски ще има много сериозни успехи в това начинание.

Общо взето сега започваме да работим по набирането на средствата.

Фокус: Как ще помага ВМРО в набирането на средства?
Костадин Костадинов: Самите ние ще отпуснем някакви средства. После, както казах, ще търсим приятели, познати, хора, които са около нас, по същия начин, както сме го правили за всяка една акция, която е зависела само и единствено от нас. Силно се надявам, разбира се, българската държава да се включи, но...

Фокус: Ще търсите ли подкрепата на българската държава, защото ако тя не се включи, възможно ли е да се изгради българско училище в Тирана?
Костадин Костадинов: Ще се направят разговори. Но ако държавата не се включи, пак ще стане, защото става дума за частно училище. В Тирана има вече два български квартала и голяма част от хората, които са там, са заявили готовност да помагат с материали, с безвъзмезден труд – въобще по един възрожденски начин, както са правили училища преди Освобождението. Ние в случая не разчитаме на държавата, поради причината, че ако досега държавата е искала нещо да направи, щеше да го направи. Може би липсва каквато и да е било заинтересованост.

Със сигурност обаче сега ще говорим с представители на екипа на Божидар Димитров. Все пак имаме министър, който се занимава с проблемите на българите зад граница и вече ще видим дали те ще могат по някакъв начин да помогнат. Най-добре могат да помогнат, ако отпуснат някакви средства от държавния бюджет, но това последното ме съмнява и в интерес на истината не разчитаме на него. Виждате в момента какво става в държавата, едва ли някои ще даде пари за българите зад граница, за съжаление.

Проведени са разговори в Министерството на образованието в Албания. Откъдето има дадено принципно съгласие. Започваме да подготвяме документацията, събираме средствата и живот и здраве, когато сме готови до година, две, три, четири, когато успеем да съберем парите, започваме да строим.

Ние се включваме във фондацията, но както виждате самите ние нямаме председател, който да я оглавява нарочно, за да не възникнат някакви обвинения, че се опитваме да създаваме някак пи ар около себе си и т.н. Ще помагаме абсолютно безкористно, абсолютно чистосърдечно, по начина, по който сме го правили много пъти досега, даже без много, много да го огласяваме, защото в крайна сметка е важна крайната цел. Ако един ден имаме едно училище в Тирана, което да се казва ,,Иван Вазов" и което да се превърне в елитно училище там, мисля, че ще успеем да спасим една голяма българска общност от изчезване.

Българската преселническа общност в Тирана в момента наброява повече от 30 хиляди души. А това не е чак толкова далече от западната граница на Македония и не е чак толкова далече от България в крайна сметка. След като български общности успяват да направят неделни училища и някакви други форми на учебна подготовка в Европа и САЩ, защо да не можем да направим нещо подобно и в Тирана. Ако това нещо стане, можем да мислим по-нататък по подобен начин и за други такива училища в територии, в които българите за застрашени от асимилация. Когато не ти помага държавата, си помагаш сам. В случая, когато държавата не прави нищо, ще го направим ние, доколкото можем.

Фокус: Има ли други подобни инициативи, в които ВМРО се включва активно, за да помага на българите в Албания?
Костадин Костадинов: Напоследък не. В момента сме се съсредоточили в това, защото българите в Албания през годините, в които бяха на границата, са се научили изключително много да оцеляват. Техният дух им позволява в годините, в които Албания се отвори към Запада, да успеят да просперират извън териториите й. Както казах една голяма част от тях напуснаха родните си места и се установиха в Корча, в Тирана. Ние в разговори с тях сме имали възможност да ги питаме дали имат нужда от нещо. Няма да забравя, аз бях в Албания през 2004 г., тогава говорихме с няколко българи в Корча, който е най-големият град в Южна Албания. Когато говорихме с тях, те казаха, че е добре в града да се направи един културен център, да има консулство, защото им се налага да пътуват много, за да си извадят документи в Тирана. На картата разстоянието е малко, но пътната инфраструктура в Албания е ужасна. Местни българи тогава изявиха готовност да финансират изграждането на такъв културен център, само както се казва държавата да си сложи отвънка знамето и да влезе вътре и да го управлява.

По подобен начин действат гърците. Аз видях гръцкото консулство в Корча, видях гръцкия културен център в Корча, които са огромни и много посещавани. Хванали са местни власи, които са се обявили за гърци и те са спонсорирали. Нещо подобно прави македонската държава в момента с българите в Корча. В началото на тази учебна година – 2009 - 2010 г. откри първите курсове по македонски език и въобще по македонско образование в Корча, където да създаде среда за македонизма в Албания. При условие, че ние нищо не правим, можем да си представим какво ще се случи, ако те решат един ден да отидат в Тирана или Елбасан. И най-важното е, че няма министър без портфейл за македонците зад граница, има само министерство на изселниците, което работи през последните двайсет години и е изключително активно. Там проблеми с парите няма и никога не е имало, за разлика от България. Въпрос на приоритети. Очевидно за нас българите зад граница не са приоритет, но пък в интерес на истината, то и българите в България не са приоритет, а какво да говорим за другите.
http://www.focus-news.net/?id=f15249

[Hatshepsut]

Зехрудин Докле: Гора е най-запазената ,,българска марка" в Албания


Зехрудин Докле, председател на Културно-просветно дружество ,,Иван Вазов" в Тирана, пред Агенция "Фокус".

Фокус: Г-н Докле, представете Вашето дружество ,,Иван Вазов" на българите в Албания – с какво се занимава?
Зехрудин Докле: Най-напред работим много усилено с подготовката на кандидат-студенти, които идват да учат в България по 103-то постановление. Около 200 студенти вече са завършили в България в различни университети. Това беше най-важната дейност, не само на нашето дружество, а и на дружество ,,Просперитет" – Голо Бърдо. Всяка година изпращаме по 25 – 30 студенти в България по 103-то постановление. Повечето предпочитат право, медицина, има и журналистика, Технически университет. Учат в София, Свищов, Русе, Пловдив, Велико Търново, Благоевград. През юли в Посолството ще се проведе приемен изпит по български език, история и литература. За него кандидат-студентите се подготвят цяла година. Студентите идват със стипендии. Винаги е имало интерес от студентите, винаги местата са се попълвали и винаги децата са били добре подготвени, когато са кандидатствали.

Фокус: От една година за пръв път има министър за българите зад граница. Какви препоръки бихте отправили към българските институции за работа с българите зад граница?
Зехрудин Докле: През годините ние сме имали срещи на много високо равнище. Срещали сме се президента Петър Стоянов, с министър-председателя Симеон Сакскобургготски, с министри на външните работи. Отвреме навреме работите се засилват. Надяваме се, че щом имаме и министър, който покрива българите в чужбина, ще имаме много по-големи резултати. Това особено може да се каже за даването на българско гражданство – там вече има много подобрение. Първо, вече се започна поред и не прескачат много молби. Това означава, че работата е преодоляла някакви корупционни намеси. Това е много важно, защото честно казано досега тези обещания никога не се реализираха. Досега обещанията бяха – за шест месеца, за девет месеца, за една година... И тази година, въпреки че са дадени много български гражданства, все още молбите са от 2006 година. Надяваме се да се свърши 2006-а година, да се почне 2007-а година...

Фокус: Има ли интерес от българите в Албания към българско гражданство?
Зехрудин Докле: Има интерес, обаче има много, много административни пречки и бюрокрация. Примерно – човек трябва да дойде поне четири пъти до България, за да го получи. Само за да го получи, преди това – да чака три – четири години, както беше досега. Може би това са изискванията, но те са много проблемни. Не може ли да се дава на място – например – през Посолството да се дава? Излиза Указът на вицепрезидента, трябва да дойде тук, за да си извади граждански номер, за който се чака един месец. После обратно се връща тук, за да си извади паспорт. За всяко идване тук трябва да си вади виза, а за виза задължително трябва да си намери някой, който да му изпрати покана... Три пъти трябва да получи виза, за да дойде до София и най-накрая с експресна процедура може да вземе паспорт и лична карта.

Фокус: Чували ли сте за проблеми за хора с мюсюлмански имена да получават българско гражданство?
Зехрудин Докле: Чувал съм за такива проблеми със служители на ниско ниво в агенцията, които проверяват документите. За райони като Гора, които са известни като български райони, това е преодоляно. В Гора всички са с мюсюлмански имена, но тя е най-запазената българска марка. И за език, и за традиции, и за всичко. Затова за тях вече са убедени, че са българи. Проблеми има, ако хората са се разпръснали насам – натам извън Гора, бащи и майки, и дядовци са с български произход, но децата са се пръснали насам – натам. Тогава започват едни проучвания като че ли са някакви престъпници. Познавам лично тези служители и дори ми е много гадно да се занимавам с тях, да ги споменавам даже. Но има такова нещо.

Фокус: По-лесно ли се взима македонски паспорт, отколкото български?
Зехрудин Докле: Много по-лесно. Няма много изисквания за македонски паспорт. Друго е нивото на Македония, друго е – на България.

Фокус: Вие сте превели Николай Хайтов и Чудомир на албански език. Откъде знаете толкова добре български език?
Зехрудин Докле: От майка ми и от баща ми. "Диви разкази" на Николай Хайтов преведох през 2004 година, а Чудомир – през 2006 г.

Фокус: Казахте ,,Гора е най-запазената българска марка". Къде има още българи в Албания?
Зехрудин Докле: В Мала Преспа и в Голо Бърдо.

Фокус: Има ли опити за пропаганда от страна на Скопие сред тези хора, че са македонци?
Зехрудин Докле: Разбира се, и те имат... Даже някакви статии са написали срещу нас. Всеки нека прави своето, важното е, че ще остане истината – какъв се чувства човек.

Фокус: Кои са най-големите проблеми на българите в Албания?
Зехрудин Докле: Не мисля, че българите в Албания имат много проблеми. Дори и по комунистическо време в Гора, горани бяха абсолютно свободни... Говорили сме нашенски език. Вярно е, не сме го учили в училищата, обаче в къщи, в партийни комитети, в общините, когато сме влизали, сме говорили нашенски. Затова е най-запазеният език в Гора, включително и в моето село – Борйе.

Фокус: Колко са българите в Албания?
Зехрудин Докле: В самата Гора има 30 села, от тях 18 са в Косово, 9 в Албания и 3 – в Македония. Тя е един район, обаче само в албанската част от Гора са около 10 000 души. Сега вече техните внуци, правнуци, братовчеди са се пръснали в цяла Албания. Така може да станат много, но зависи какъв критерий ще се постави. Но както казват някои, че били 100 000 души – преувеличават. Чак толкова не са. Ние сме запазени, и в Гора, и в Голо Бърдо, и в Мала Преспа; но с роднините по цяла Албания, те се умножават. Става като метастаза – все повече и повече, но зависи кой какъв смята, че е и докъде стига. Най-доброто би било това, ако българските институции не им правят много пречки и по Конституция човек сам се определя какъв е и какъв се чувства.

Фокус: Има ли български училища?
Зехрудин Докле: Официални български училища няма, обаче има се правят курсове и в основно училище, и в средните, в Елбасан примерно учат български език. Всяка година има и преподавател от Министерството на образованието в университета в Тирана, който там води и курсове по български език в извънучебно време.

Фокус: Кой е автор на горанския речник?
Зехрудин Докле: Мой братовчед – Назиф Докле.

Фокус: Какво е характерно за езика на гораните?
Зехрудин Докле: Ние винаги сме му казвали ,,нашенски език". Горанци – нашенци, така се казват – българи.

Фокус: С какво се занимават горанци?
Зехрудин Докле: Сега вече се занимават с всичко. Преди основната им професия беше кулинария и складкарство. Сладкари от Гора има даже и в Китай – такава е легендата. А действителността е, че горанци има в целия свят. Примерно от моето село Борийе един отиде в Ню Йорк, преди 15 години. Дори има статии с негови рецепти за ястия в Ню Йорк. Като готвачи, като сладкари, горанци са известни. Има и една спорна история – за бозата. В България погрешно мислят, че бозата е дошла от албанците. Бозата е дошла точно от горанците, т.е. – от българите. Дори има една статия от друг мой братовчед – Елмаз, за бозата. В Албания преди само горанци са правили боза и са имали работилници във всички градове. Ние претендираме, че автори на бозата сме горанци – нашенци, разбира се, това е малко спорно.

Фокус: Има ли възможност официално да бъде признато българско малцинство в Албания?
Зехрудин Докле: Отношенията с България винаги са били приятелски. Ако се поиска, може да се приеме сто пъти по-бързо, отколкото някое друго малцинство. Исторически, Албания с България е имала прекрасни отношения. Който познава историята, е убеден в това. И възрожденците от Албания са имали в София всички възможности и предимства за тяхната дейност за освобождаване от османското иго.

Фокус: Освен с образованието, с какво българската държава може да е полезна на българите в Албания?
Зехрудин Докле: България винаги е имало с какво да е полезна не само на българите в Албания, а и на самата Албания. България е член на Европейския съюз, Албания се готви да бъде и тя в европейското семейство, така че винаги ще има с какво да са си полезни. В Албания всички правителства, не само сегашното, вчерашното или онзиденшното, винаги са имали много добри отношения с България, и на много високо ниво.

http://www.focus-news.bg/?id=f15260

[Hatshepsut]

Пламен Павлов: Пропускаме златни шансове със сънародниците от близката чужбина

За българите в Албания, Агенция "Фокус" разговаря с историка доц. Пламен Павлов, бивш председател на Държавната агенция за българите в чужбина.

Фокус: Г-н Павлов, предстои преброяване в Албания през 2011 година. Заговори се, че с една по-активна работа българите в Албания, те може да бъдат признати като самостоятелно малцинство там. Какво е вашето мнение?
Пламен Павлов: Без куртоазия мога да кажа, че Агенция ,,Фокус" няколко пъти повдига този въпрос, и ако хората се разтърсят в архивите на ,,Фокус", ще видят какво съм казал в различни периоди. Спомням си, че ,,Фокус" направи цяла дискусия, когато председателят на Народното събрание проф. Огнян Герджиков повдигна темата при посещението на неговия албански колега и тогава имаше надежди, че нещо ще се направи. Преди това този въпрос беше повдиган от бившия премиер Иван Костов, от президента Петър Стоянов. Но ето виждаме, че фактически България продължава да бъде твърде пасивна.
Мога да кажа и какво направиха наши колеги - учени. Веселка Тончева от Института по фолклор издаде една прекрасна книга за българите в Албания и тя ще бъде с продължение. Там присъстват български спелеолози, които са и големи родолюбци като Алексей Жалов. Много българи от Албания завършиха в България. Издават се книги на български поетеси от Албания, аз самият съм правил радио и телевизионни предавания с такива хора, да речем – Софика Мале. Така че е крайно време на държавно ниво да бъдем активни, не по-активни, а активни, защото активността е сведена до някакви много ниски показатели.
Македонистката пропаганда там не е спирала. Там вече от години има Партия на македонците в Албания, която промива мозъците на нашите сънародници. Има излъчване на телевизионни и радиопредавания. Има и пропаганда от страна на Гръцката православна църква. По едни данни те са 50 - 60 хил., по други данни са 120 хил., има и числа от 300 хил. души. Имаме достатъчно инструментариум, за да проучим колко българи има в Албания, но по моя преценка те са не по-малко от 100 хил. души. Голяма част от тях са българи-мюсюлмани. Те също не са еднородна общност. Аз се шегувам, че ние сме най-голямата възможна мозайка от всички нации, може би само индийците могат да ни бият по разнообразие. Ние дори в един малък регион, какъвто е Албания и Косово, новата държава на Балканите, имаме няколко вида групи. В Албания ние имаме българи-православни в района на Мала Преспа, имаме българи-мюсюлмани и християни в Голо Бърдо и групата на горанците в околията Кукъс, на която другата й част е в днешно Косово, а части от нея са в Македония. Българите-мюсюлмани имат много добре запазено българско национално чувство.
За съжаление, в България има хора, които не правят разлика между вяра и националност. Аз съм имал на времето като шеф на агенцията караница с отговорни фактори, които казват - щом имат мюсюлмански имена, те са албанци. Тези хора не са албанци, те са се доказвали неведнъж. Не искам да изброявам имената на техните лидери, достатъчно е само Хаджи Пируши да спомена, проф. Рамазан Чадре да спомена. Ето това са хора, които са водачи на българската общност, а са мюсюлмани. Така, че първо трябва да се преодолее този примитивен подход - хората да се определят по някакъв верски принцип и второ, да се работи активно сред тях, а не спорадично, както беше в Голо Бърдо преди повече от 10 години, а с една постоянна работа, с приемане на повече студенти от Албания, разкриване на повече културни центрове. Това важи не само за Албания, а навсякъде, където има големи български общности - като изключим Босилеград и Цариброд, фактически такива няма. Така че в това отношение мегдан за работа има огромен, въпросът е да има политическа воля. Такава политическа воля аз не мога да кажа, че виждам особено голяма.
Фокус: Докога ще добиваме представа за тези български общности от изследвания от началото на 20 век и от изследвания преди войните? Защо се оказва, че от тогава-досега ние цитираме едни и същи изследователи, учени, вече в началото на 21 век?
Пламен Павлов: Ако позволите, аз споменах Веселка Тончева и някои други. Имаме вече и съвременни изследователи. Емил Миланов може да бъде споменат - това са хора, на които не им е работа да изследват тези общности, а го правят. Ние имаме и донякъде актуаризирана информация. Изолацията на България, нейната нихилистична политика към нашите сънародници, особено по време на Комунистическия режим, ще ни носи своите си последици, ще ни носи негативни последици още дълго време. Въпросът е, че това е минус от миналото, който може да бъде преодолян с активна работа и най-вече с политическа воля. Ако България има политическа воля да го направи, ние като член на Европейския съюз и на НАТО, се намираме в една позиция, различна от полицията на губеща страна по време на големите световни катаклизми. Просто ние пропускаме златни шансове и тези златни шансове ние на практика ги пропускаме в цялата ни близка чужбина и е крайно време това да бъде разбрано и от българското общество, и от политическите партии - не само от управляващите, но и от опозицията. Ние не виждаме особена активност, като изключим ВМРО и други патриотични организации, на практика големите политически сили продължават да се отнасят с индифирентност към националния ни въпрос, който не е решен.
Нашият национален въпрос не е решен нито с Берлинския конгрес, напротив, още повече е усложнен с Ньойския договор, с Парижкия мир. Този въпрос може да бъде решен с цивилизовани средства, но за това трябват политическа воля и последователност.
За мен е много непонятно, когато наши официални делегации и лица отказват, игнорират срещите с български общности. По времето на правителството, когато съм работил аз, това на Иван Костов и на ОДС, беше практика министър-председател, президент, когато се появят някъде, където има българска общност, задължително да има среща. За съжаление, в последно време тази практика я няма. При нашите организации, особено в такива проблемни страни като Република Македония, една проява на невнимание е не само обидна, но може да има и някаква индулгенция на тамошните власти да преследват българите, хората, които имат смелостта да се изявяват като българи. Там става въпрос за българи, а не някаква друга нация. В това отношение ние като държава, нашите власти, са длъжни по силата на събитията и по силата на международното право да се грижат за нашите сънародници, по силата на нашите принципи като национална държава.

http://www.focus-news.net/?id=f15282

[Hatshepsut]

Спас Ташев: Трябва да покажем, че българите в Албания са значими за нас

Специалистът по демография и етнически въпроси Спас Ташев в интервю за Агенция ,,Фокус".

Фокус: Г-н Ташев, откога исторически е датирано присъствието на българи в Албания?
Спас Ташев: Българите в албанските земи се появяват още с идването на славяните и прабългарите на Балканския полуостров. После при Първата и Втората българска държава тези територии влизат в територията на България. Интересно е, че едва в по-късен период започват да се споменават албанците като население и ако погледнем топонимията в географските области в Албания, ще видим, че една голяма част имат български имена. Но вече в по-ново време българите в Албания се появяват след 1913 година, след Балканските войни, когато се създава независима Албанска държава. Тогава няколко части от географската област Македония са откъснати и са включени в Албания. Това е територията на Голо Бърдо в района срещу град Дебър и западната част на Преспанското езеро. Това са земи с компактно българско население. Има и трета българска общност в областта Гора, която се намира точно срещу Косово, т.е. в днешна Албания имаме три български общности – в района на Гора, района на Голо Бърдо и в района на Мала Преспа. В Мала Преспа всички са българи-християни, в Голо Бърдо е смесено населението- българи-християни и българи-мохамедани, а в района на Гора са само българи-мохамедани. До 1944 година Албания е признавала българското национално малцинство. Има и няколко спогодби, подписани между България и Албания, където фигурира наличието на българско малцинство. След 1944 година със смяната на политическия режим както в България, така и в Албания идват на власт комунистическите партии, които започват да провеждат решението на Коминтерна от 1934 година за наличието на македонска нация. Но Албания не тръгва директно към македонизма. През 1944, 1945, 1946 година албанските власти на няколко пъти се обръщат към Георги Димитров да съдейства и да изпратят български учители за това население. Но българските власти отказват с мотива, че това население е македонско и то не интересува България. И от този период датират проблемите с идентичността на това население. Така стояха нещата до 1989 - 1990 година. За щастие Албания живееше един изолиран живот и те се противопоставиха както на Съветския лагер, така и на западната демокрация, поради което населението в Албания не беше повлияно от югославската пропаганда. Поради тази причина населението в тези три района започнаха да търсят своите корени и една не малка част от това население се обърна към България за съдействие. Аз бях първият български гражданин, който установи контакти с това население като инициативата беше тяхна. Тези контакти станаха през граждани от Македония, които бяха на посещение там. Те ми казаха, че това население се изявява като българско. Честно казано, аз не вярвах на думите им. Но писах на адресите, които ми дадоха и тогава се потвърди, че въпросното население се изявява като българско, поставиха няколко искания за изпращане на хуманитарна помощ. Тогава се организираха и първите дарения на лекарства. След това имаше инициатива от Жельо Желев, след него от Петър Стоянов за хуманитарни акции в Голо Бърдо. Подарихме един автобус, след това хранителни продукти и общо взето така се затвърдиха контактите на демократична България с това население.
Фокус: Има ли пропаганда сред това население, след като се намира в териториалните граници на друга държава? Как се осъществява въздействието върху тези хора?
Спас Ташев: Като говорим за три български района в Албания, трябва да кажем, че само в Мала Преспа населението е регистрирано като македонско. В другите два района цялото това население е обявено за албанци, които спадат към някакво езиково малцинство, което говори български. Албанските власти признават, че езикът на това население е български. Но може би, защото по-голямата част от населението в района на Голо Бърдо и цялото на Гора изповядва ислямската религия, която е доминираща в Албания, затова и те смятат това население за албанско. Трябва да кажа, че аз съм бил и в двата района и там дори възрастното население не може да говори албански. Децата, като отидат на градина или в училище, едва тогава започват да изучават албански. Но домашният език, езикът на общуване на улицата продължава да е българският. Те имат български носии, пеят български песни, наричат езика си български.
Фокус: А по отношение на македонската пропаганда какво може да кажете?
Спас Ташев: Македонската пропаганда е много силна. Тя е не само политическа, но е подкрепена с доста големи финансови инжекции. Македония дълго време се опитваше да създаде там свои организации. Но парите, които раздаваше Македония, пораждаха конфликти как да бъдат разпределени и от това нещо македонизмът загуби. Но в последните 20 години, откакто има независима Македония, македонската политика е строго последователна. Тя непрекъснато се е опитвала да наложи македонското самосъзнание сред това население. За съжаление, имат известни успехи.
Фокус: Какви действия извършват македонските власти?
Спас Ташев: Те започнаха масово да дават македонско гражданство на това население. Те правеха това дори и без самите хора да са правили такива искания. Македонският консул идваше в районите, записваше имената на хората и след няколко седмици се появяваше с една торба, в която имаше македонски паспорти. Тези паспорти биваха раздавани на улицата пред магазините. Една част от тези хора в наши дни живеят на територията на Македония. Но известна част от тях не правят разлика между Македония и България. Те казват: Ние сме македонци по географски признак, но сме българи по етническа принадлежност и самосъзнание. Аз знам за много такива случаи, когато хора, получили македонски паспорти, после идваха в България и подаваха документи за българско гражданство.
Фокус: Българската държава може ли да помогне на тези хора и по какъв начин може да помогне по отношение на поддържането на етническата принадлежност?
Спас Ташев: На този етап Българската държава е правила две хуманитарни акции. Едната беше по инициатива на президента Жельо Желев някъде през 1991-1992 година, след това по времето на президента Петър Стоянов. Ние имаме две официални акции за подпомагане на това население именно като българско. През целия този период България подкрепя организациите на българите, там съществуват и няколко курса за изучаване на български език, като някои от учителите са завършили в България. През двадесетте години от 1990 година насам всяка година по 103-о постановление на Министерски съвет в Български висши училища се приемат българи студенти от Албания. Така ние чрез 103-о постановление имаме признаване на българска народност в Албания. Всяка година се определят квоти. Но с оглед на другите пропаганди, които действат сред това население, тази помощ не е достатъчна и е необходимо на едно по-високо ниво този въпрос да бъде поставен. Като говорим за отношение на хората към България има огромен интерес за получаване на българско гражданство. Но не винаги е имало разбиране към този проблем. Аз бях заместник-председател на Държавна агенция за българите в чужбина от 1998 до 2003 година и съм наблюдавал как се променя отношението на хора на ръководни постове в държавата към това население, а и към други български общности зад граница. Непрекъснато сме се стремели да провеждаме разяснителна кампания. Но с всяка смяна на властта сме започвали от нула. Необходимо е по отношение на Националния въпрос в България да има приемственост, т.е. без значение коя партия управлява България, по въпроси, които третират националния интерес, трябва да има една приемственост и само това ще бъде гаранция за успех. Подобен подход имат редица други държави, които успешно провеждат своята политика към собствената си диаспора.
Фокус: Възможно ли е откриване на българско училище в тези райони?
Спас Ташев: Там вече няколко поредни години се провеждат курсове по български език. В момента в Министерство на образованието се разглеждат проектите на различните български общности за подобни училища. Но дори и да няма тази година разработен проект, е възможно да се съдейства и през следващата година да се създаде такъв, който да се финансира от Министерство на образованието за създаването на такова училище сред българите в Албания.
Фокус: Как може тези хора да се стимулират да изразяват и поддържат своето българско самосъзнание?
Спас Ташев: На първо място това става чрез демонстриране на внимание и загриженост от страна на българската държава. Ние трябва да покажем, че тези хора са значими за нас. След това идва възможността за разработване и кандидатстване по редица програми и смятам, че България все повече ще подкрепя подобни инициативи.
Фокус: Може ли да се говори за българско малцинство в Албания?
Спас Ташев: Може. Дори самият президент Сали Бериша по време на своите посещения в България, в няколко изказвания е заявявал, че в Албания има население, което се изявява като българско. Има много чужди публикации, които признават наличието на такова българско малцинство.
Фокус: Има ли статистика за броя на българите в Албания?
Спас Ташев: Според официалната албанска статистика само 7 хил. души са признати за македонци, а останалите са обявени за албанци. Но лицата от български произход са между 50 и 100 хиляди души.

http://www.focus-news.net/?id=f15274

[Hatshepsut]

Веселка Тончева: Документирането на традиционните представи и знания от Голо Бърдо носи информация за по-стари пластове на фолклорно мислене

26 октомври 2010 | 17:00 | Агенция "Фокус"

Доц. д-р Веселка Тончева от Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей - БАН, в интервю за Агенция ,,Фокус"

Фокус: Г-жо Тончева, за пореден път посетихте българите в Голо Бърдо. Каква беше целта на експедицията ви този път, къде бяхте?
Веселка Тончева: Целта на тазгодишната лятна експедиция, финансово подкрепена от Държавната агенция за българите в чужбина, беше да се продължи работата по събиране, документиране и съхраняване на традиционната култура и знание на българската общност в Голо Бърдо. Проучванията, които правихме, бяха основно в с. Големо Острени, но частично се запознахме и с близкото Оржаново (възникнало като махала на Г. Острени) и с Мало Острени, където до скоро е имало и българи християни, тъй като останалите посочени села са вече изцяло мюсюлмански.
В по-дългосрочен план перспективата е изготвянето на втора част на книгата ,,Българите от Голо Бърдо", посветена на определени дялове от традиционната култура на тези наши сънародници и съдържаща подобно на първата част теренни материали и научен текст.
Като част от проучванията, осъществени по време на етноложко-фолклорната експедиция 2010, беше и моят индивидуален престой в столицата Тирана и опитът ми да работя в Архива на Института за културна антропология към Центъра по албанология. Успях да копирам текстове и музика на песни, записвани през 50-те и 70-те години на ХХ в. в областта Голо Бърдо, но и в областите Преспа и Гора. В научен план те са особено ценни с оглед на възможността за диахронни сравнителни наблюдения.
Фокус: Конкретно какъв материал успяхте да документирате и запишете?
Веселка Тончева: Етноложкият екип, който освен мен включваше и н.с. д-р Цветелина Димитрова от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН и Симона Петрова от ВТУ ,,Св. св. Кирил и Методий", направи над 70 интервюта с информатори на различна възраст. Сред засегнатите теми мога да посоча селищна история, топонимия, фолклорна история, родовете в с. Големи Острени, Оржаново и Мало Острени, историята на Албания и вписването на Голо Бърдо в нея; раждане, бабуване и баене; сватба, песни и инструментална музика на сватба и сюнет, свирене, видове свирки/зурни и зурнаджийски мелодии; погребение, Байрам и поменална обредност; фолклорен ислям, демонология; идентичността на общността в Голо Бърдо и др.
Беше направено видео- и фотодокументиране на ритуалните действия в традиционна голобърдска сватба, на частите и наименованията на невестинската носия от с. Големо Острени, както и на традиционни овчарски звънци и хлопки от региона. Заснети бяха традиционни къщи и гробища във всяко от трите селища – особено интересни се оказаха каменните кръстове от стари християнски гробища и местността ,,на църков" в с. Малестрени (Мало Острени). Документиран беше и пазарът, провеждан веднъж седмично в с. Големо Острени, на който се събират хора от всички околни селища на общината.
Фокус: Изчезват ли традиционните представи и знание у тези българи? Събирането им каква информация носи на учените?
Веселка Тончева: Когато се говори за Голо Бърдо като област трябва да се има предвид, че различните селища имат различна съдба. Някои са с много малко жители или дори направо са обезлюдени, тъй като населението им мигрира в градовете, например в с. Вормица в момента има един-единствен жител – християнинът Спиро Марку, други обаче са все още жизнени – в селата Требища и Големо Острени, които са и центрове на общини, например има училища до девети клас.
Събирането и документирането на традиционните представи и знания от Голо Бърдо носи информация за по-стари пластове на фолклорно мислене или фолклорна вяра, а много често чрез събирателско-изследователския процес имаме възможност да наблюдаваме функционирането на локалната памет и механизмите на произвеждане на собствената фолклорна история. Такъв е любопитният случай с историята за Мустафа Кемал Ататюрк, позната в Голо Бърдо. Според фолклорните наративи по бащина линия основателят на модерната турска държава произхожда именно от тази област и в местните представи той се възприема като голобърдец. Функционирането на тези наративи е единствено в устна форма, но устният разказ, разбиран като памет на поколенията, от различни изследователи се приема за авторитетен и достоверен първоизточник. Защото именно на базата на устните разкази се извършва конструирането или реконструирането на локална памет, а за голобърдци тя е особено важен маркер за идентичност.
Фокус: Има ли нематериално културно наследство, песни, предания и традиции сред българите в Албания, които да имат аналог в България?
Веселка Тончева: Разбира се, че има и това е напълно закономерно. На границата на ХІХ и ХХ в. от автори като Васил Кънчов и др. Голо Бърдо е описано като най-западнобългарската област. Малко по-късно, през 1916 г. като участник в комплексната научна експедиция в Западните краища на Македония, Йордан Иванов категорично дефинира Голо Бърдо и други съседни региони в Дебърско (като Мала Река, Поле, Жупа, Дримкол) също като български. Тази единност на територията неминуемо е свързана и с единството на традиционната култура на цялото българско етническо землище, независимо че границата, разделяща областта Голо Бърдо, е поставена преди близо 100 години. Календарната и семейната обредност на българите в Голо Бърдо по своите основни параметри е единна с българската традиционна обредност и това единство може се наблюдава на различни равнища. Голобърдските обреди, обичаи и празници са в унисон с познатите на българската етническа територия обредно-празнични модели. Това може да се каже и за музикалното наследство на тези наши сънародници. Например, когато две българки от Стеблево със съдействието на Агенцията за българите в чужбина участват в Осмия национален събор на българското народно творчество в Копривщица през 2000 и чуват песни от Благоевградско, те остават изумени: Това са нашите песни!
Фокус: България присъства ли като тема сред българите в Голо Бърдо и по какъв начин?
Веселка Тончева: Търсенето на директни ,,препратки" едва ли е достатъчен аргумент за български произход – по-важното е, че България присъства имплицитно в почти всички наративи: като ,,майка Бугария" и чрез споменаването на ,,бугарски йозик". Бих посочила само една абсолютно спонтанна случка, на която станах свидетел при последното си пътуване до Голо Бърдо. Преди около две седмици по покана на г-н Хаджи Пируши, председател на Организацията на българите в Албания ,,Просперитет Голо Бърдо" селата Требища и Големо Острени се състояха два концерта на популярните български певци Йорданка Варджийска и Райко Кирилов, поднесени като подарък от името на община Мездра, побратимена с голобърдската община Големо Острени, и осъществени с помощта и организационните усилия на Националната асоциация на председателите на общински съвети в Република България и нейния изпълнителен директор г-н Делян Дамяновски. По време на концерта в Големо Острени в разгара на песните и хората, един местен човек поиска думата и изказа своята благодарност към г-н Хаджи Пируши за дейността, която развива и за връзката на Голо Бърдо с България, която се дължи именно на дружеството, както и заяви, че знанието за българския произход на голобърдци е знание, което се предава по наследство и не може да бъде променено.
Фокус: Има ли интерес у тях към образование в България, към българско гражданство?
Веселка Тончева: Към образование в България интерес има и струва ми се, в последните години той нараства, тъй като и популяризирането на възможностите за обучение в България става все по-широко. Що се отнася до българското гражданство, благодарение на ускоряването на процедурата за чакащите за български паспорт, което се дължи на министъра на българите в чужбина Божидар Димитров, тази година немалък брой от българите от Голо Бърдо получиха българско гражданство и този факт има особено позитивен отзвук сред общността.
Фокус: Имате ли наблюдения – преселниците от тези райони остават ли българи или се асимилират?
Веселка Тончева: След 1991 г. голобърдци доста активно мигрират в градовете (Тирана, Елбасан, Дуръс, Фиер), но интересното е, че дори и там те се опитват да запазват общностното си чувство – живеят заедно в определени квартали, общуват помежду си, съхраняват елементи от традиционната си обредност и празничност и в градските условия. Неминуемо обаче при този начин на живот се пораждат и смесените бракове, а това крие опасност от изгубване на българския език и идентичност, води до възможност за асимилиране на общността в албанската езикова и културна среда. Разбира се, ние нямаме власт над механизмите на естественото развитие на общността в ХХІ в. и като изследователи можем само да наблюдаваме, но тук е мястото на държавата ни, която с политиката си на подкрепа и с активната работа с тези българи би могла да съдейства за съхраняване и заякчаване на българщината сред тях.
Фокус: Има ли македонска пропаганда сред българите в Голо Бърдо и в какво се изразява?
Веселка Тончева: Аз нямам за цел да следя как точно съседната ни Република Македония работи в областта Голо Бърдо, вгледана съм в собствената си работа и в това, което България може да направи за хората, които имат българско самосъзнание, но индиректно научавам за акции – за книги, подаръци, дрехи, които голобърдци получават като подарък от македонска страна. Мисля обаче, че ние трябва да се концентрираме в нашата мисия и в конкретните дейности, които всеки в своята област би могъл да извършва – само така ще запазим връзката с тази българска общност и България ще остане ,,майката-родина" за тях.

http://focus-news.net/?id=f16209

[Nordwave]

Дългогодишната идея на председателя на дружество ,,Просперитет – Голо бърдо" Хаджи Пируши за откриването на българско училище в Тирана е на път да се реализира.

Пред репортер на Агенция ,,Фокус" Хаджи Пируши е казал, че е са получили подкрепата на Сдружението на председателите на общинските съвети с председател Делян Дамяновски от Мездра и ще работят за осъществяването идеята,

Според Хаджи Пируши, ако се създаде средно училище в Тирана, това ще помогне много децата да учат български език още преди да решат дали ще кандидатстват за висше образование в България. Сега го учат в семейна среда и започват да посещават курсове за книжовен български език едва когато тръгнат да кандидатстват. Подобни колежи в Тирана са открили и Гърция, и Турция. Той е категоричен, че ще намерят и най-добрите учители за българското училище, което ще го направи конкурентноспособно на останалите средни училища, като едовременно ще запозае учениците с българските обичаи.

,,Инициативата за българско училище трябва да дойде от българите в Албания, каза Божидар Димитров. 136 неделни училища има в момента по света. Държавата им оказва подкрепа чрез програма ,,Роден език". За да се помогне и на училището в Тирана, то трябва да бъде създадено от местните българи. Някои от по-младите българи, които работят и имат хубави професии, са готови да си платят таксата, за да учат децата им в българско училище. Имаше и предложения дори те самите да организират преподаване на български език, без да им се заплаща, но не биха искали децата им от малки да учат българския език на диалект". Казва министър Божидар Димитров, който на скоро беше на визита в Албания. Той подчертава, че всеки труд трябва да бъде заплатен, включително и на преподавателите в бъдещото българско училище. Средства за това ще намери българската държава, която вече оказва помощ на много от училищата, създадени от българските общности.

,,Българите там са скромни хора и не поставят големи искания. Тази общност, макар че не е призната официално за българско малцинство, работи в пълна свобода, без да бъде потискана, както става в някои други държави. Сред албанските българи има учени със завидни позиции. Много от тях настояват да не бъдат разглеждани като бедни аборигени, доста наши сънародници имат добър бизнес в Албания", коментира министърът.

Той посочи, че във всеки голям албански град има значителни български общности.

http://podkrepa.net/novini/338-kolej-albania