Малоазийскитѣ българи

[Hatshepsut]

Малоазийски българи


Празнична българска лятна женска носия от с.Чаталтепе, Мала Азия от средата на 19-ти век

Малоазийските българи, малоазианците или още известни като анатолийски българи са българска етнографска група, която се е сформирала най-вече в резултат от преселението на българи в периода между 16 - 19 в. в Северозападна Мала Азия в района между градовете Чанаккале и Бурса и които по-късно, през 1914 г., изцяло се изселват в България.

Географско местоположение

Диалектна карта на българския език, на която са показани земите, населявани от малоазиатските българи

През 19 век българската общност в Мала Азия (Анадола) живее в един от най-труднодостъпните райони на областта, встрани от главни пътища, в някогашните санджаци в Османската империя Балъкесир и Калие султание (Чанаккале). В района има около тридесетина български села, повечето запазени до 1914 г. Те влизат в административните граници на каазите Баля, Бандърма, Гьонен, в днешния вилает Балъкесир и каази Лапсеки и Боашехир (Бига), в днешния вилает Чанаккале.

Жителите на тези села пазят българското си национално съзнание, бит, език, православна християнска вяра, традиционна българска народна словесна култура и фолклор.

Села от района на Балъкесир:
Коджабунар, Мандър, Аладжабаир, Гьобел, Киллик, Кубаш, Ново село (Йеникьой), Сьоют, Ташкеси, Тьойбелен, Хаджипаункьой, Читак, Симавла, Юрен.

Села от района на Чанаккале:
Урумче, Чаталтепе, Байрамич, Маната, Ново село (Чифлик), Чалтък, Стенгелкьой.

Села от района на Бурса:
Памукчук, Карабунар, Булгарлар.

Села от района на Коджаели:
Къздервент

Произход

Информацията за времето на преселването и за българските области и селища, от които са дошли, са противоречиви. Единодушие съществува за причините, поради които тези българи са напуснали родните си места и са дошли в Мала Азия - религиозни преследвания, насилия от страна на местните османски власти, от кърджалии, даалии и други разбойници и грабители, търсене на по-спокоен живот и сигурност, търсене на работа и по-добър поминък.

Преселение

За времето на преселването и основаването на българските села в Северозападен Анадол се сочат 16, 17 и 18 век, първата и втората половина на 19 век, до Освобождението на България.

Според Петко Славейков българите в селата на Балъкесирския санджак са се заселили в края на 18 век, според професор Милетич - през втората половина на 18 век. Константин Иречек също сочи края на 18 век. Чиновникът при българската легация в Цариград Злати Чолаков, който през 1914 г. посещава българските села, за да организира изселването им в България, казва, че жителите на селата в Балъкесирски санджак са дошли преди 200-300 години, а тези в санджак Калие султание (Чанаккале), преди 100 години. Най-сигурни са сведенията за заселването на българските села в околиите Лапсеки и Бига, което е станало към 1850 г. и през 1873 г. Това са най-новите български села в Мала Азия. Между техните първи заселници имало деца, които са се завърнали в България през 1914 г. вече като възрастни хора.

Тодор Доросиев, български учител в Коджа бунар, най-гоялмото село в района на Балъкесир, записва разговорите си с един от най-уважаваните лица на селото дядо Петко Шишмана, починал през 1879 г. на 125 години. Старецът споделил, че е роден в Коджа бунар, и че и родителите и дядо му са родени в това село, а прадядо му дошъл от Българско на десетгодишна възраст заедно с баща си, майка си, братята и сестрите си. "Що ти трябва друго, казва дядото, виж то има и внуци и правнуци. Родило е цели пет села. От него са се отделили наши хора и са заселили селата Йеникьой (Ново село), Сьоют, Кубаш, Киллик, Тьойбелен, Аладжа баир."

Ако се съпоставят различните предания и информация ще се види, че преселването е станало главно на две големи групи: в началото на 18 век в селата на Балъкесирски санджак и в средата на 19 век в селата на санджак Чанаккале.

Корени в България

Според съществуващите сведения повечето от българските села в района на Балъкесир са създадени едновременно с или от преселване от двете най-големи български села в района: Коджа бунар и Мандър, затова значително внимание в историята на малоазианци заема историята на тези две села.

За коджабунарци се знае, че са преселници главно от ивайловградските села Деве дере (Камилски дол), Хухла и Юбрююрен (Горноселци). Жителите на Мандър се заселват почти едновременно с тези на Коджа бунар. Основателите му са българи-преселници от Чирпанско, Старозагорско, Ямболско. Някои определят и селата в България, от които са дошли първите заселници: Нова махала, Медово и Винарово, Чирпанско и Ружица, Ямболско.

За по-късните преселници в Мала Азия се знае, че са главно от Юбрююрен (Горноселци), Ивайловградско, но има сведения, че има преселници от други села в Източните Родопи, село Широка лъка, Ахъчелебийско, а жителите на Стенгелкьой се заселват в Мала Азия от Костурско.

Първи сведения за анадолските българи

Първото българско село, за което има писмени сведения е Къздервент (в превод на български Момин проход) в района на Измит. Информацията за него датират още от началото на 19 век, но голямата българска общност, намираща се далече на запад от Къздервент остава непозната до 60-те години на 19 век. Съществуването на тридесетина български села в този край на Мала Азия било малко или почти неизвестно на сънородниците им в България, а и на мнозина от българската колония в Цариград.

Завръщане в родината

Група бежанци от село Чатал тепе

Първи се завърнали в прародината си група семейства от село Гьобел. Те са последвани от семейства от селата Хаджи Паункьой, Байрамич, Мандър, Чалтик. Според професор Милетич първата група от Гьобел, завърнала се в България се състояла от 40 семейства. Това станало по време на временното руско управление, установено по силата на Берлинския договор от юли 1878 г. Едни от тях се настаняват в селата Акчелар (Алеково) и Александрово, Свищовско. следващата група от село Байрамич се заселва в село Козлуджа (Суворово), Варненско. По това време в село Араплар (Генерал Колево), Провадийско се заселват жители на село Хаджи Паункьой.

Следващото изселване към България е от 1884 г. от отделни семейства от Гьобел и Мандър. Те се заселват в селата Стан, Доброплодно и Арковна, Провадийско, Янково и Сечище, Новопазарско, Черково, Карнобатско.

Към края на 1913 г. в българската легация и генералното консулство в Цариград започват да пристигат пратеници от българските села в Мала Азия с настоятелни молби час по-скоро да бъде уредено изселването им в България, тъй като оставането в Турция било опасно. Пратеници на селата посещават и България, за да уговарят размяна на имотите с турци или с цели турски села, които желаят да се изселят в Турция. Те уващавали турците, ако решат да се изселват, да не разменят имотите си, а да ги продават, като им обещавали безплатно земи и къщи в Мала Азия. След многобройни молби от българските села и дълго проучване и организиране на кампанията по изселването, всичко било готово. През март 1914 година започва самата кампания, първите малоазийски българи потеглят от пристанище Бандърма за Дедеагач с парахода ,,Борис" на 20 март, с него пътуват 932 души от селата Тьойбелен, Ташкеси и Аладжа баир. На 9 април отново от пристанище Бандърма потегля втората група за България, на 17 април е третата. С четвъртата група потеглила от пристанище Бандърма се изселва най-голямото българско село в региона Коджа бунар, с парахода ,,България" пътува представителят на българското правителство и ръководещ изселването Злати Чолаков. Той слиза в Чанаккале, за да организира изселването и на жителите на българските села в околиите Лапсеки и Боашехир (Бига). Кампанията по изселването продължава 3 месеца, през което време подготвящите се за път биват многократно ограбвани и заплашвани със смърт от бродещи в района разбойнически групи. На 11 юни 1914 г. на парахода ,,България" се качва последната, десета група от изселници. Така в българските села в Мала Азия не остава нито един българин.

Етнография

Поминък

Земеделието и скотовъдството били основният поминък на малоазианци. Произвеждани били всички видиве зърнени храни и замеделски култури познати от България: пчинца (пшеница), ръж, ичюмень (ечемик), рапка (царевица), патати (картофи), леща, фасул, църен боб (бакла), бял лук (чесън), сугань (лук), лахана (зеле), лахуть (нахут), тютюн, кетень (лен) и други. Всяко семейство имало лозе, някой се занимавали с бубарство и пчеларство, във всяко село имало много овошки сред тях и характерни за региона като маслини.

Особено застъпено било скотовъството, много семейства притежавали големи стада овце и по-малко едър добитък.

В селата на Боашехир имало много въглищари, преселили се в региона и покрай отличните възможности да упражняват занаята си, пак в тези села се намирали и доста добри дюлгери (зидари).

Бит

Повечето от българските къщи в региона били еднокатни с по две и три стаи и сайвант, а при двукатните първият етаж се използвал за дам (обор). Самите къщи били обикновено паянтови – кирпичени или изградени с плетени пръти, замазани с глина и покрити с ръженина. Одаите се измазвали с вар или бяла пръст, на пода се застилал хасър (рогозка), спяло се направо на пода върху кечета или черги. Покъщнината също била в унисон със скромните възможности на повечето български семейства и включвала калайдисани бакърени съдове, керамични паници, стомни.

Особености на говора

Отдалечени от големите български общности, малоазианци са лишени от достъп до съвременна българска книжнина и печат, липсват контактите с други българи, а това води до запазване на народния говор на дедите си. Така в началото на 20 век малоазийските българи говорят на един от най-старите български говори и с това привличат вниманието на научната общност, интересуваща се от етноложко-езиковото развитие на българския език през вековете. Заобиколени от множество гръцки и турски села, българите са принудени да се адаптират и да усвоят езиците на мнозинството. По спомени на по-възрастните потомци на малоазианци почти всички млади и стари преселници от Анадола си служели говоримо с гръцки и турски езици, макар много от тях да са неграмотни. Немалка част от тези, които умеят да пишат и четат на български са самоуки. Това са причините, поради които новите думи, навлизащи в малоазианския български език, са предимно с турски и гръцки произход. Българските училища в селата, в които ги има, съществуват от 1873 г. до 1906 г.

Професор Стефан Младенов определя езика на малоазийските българи като един от южнотракийските и източнородопските говори. Известният наш етнограф Васил Кънчов го определя като ,,съвсем чисто тракийско наречие", а проф. Л. Милетич казва: "Те говорят в главни черти оня клон на рупския диалект, който сега преобладава южно от Марица, по цяло Хасковско". В диалектно отношение самобитен остров е село Стенгелкьой, околия Лапсеки, чиито жители са потомци на заселници от Костурско в Югозападна България.

Подобно на източните говори и в малоазийския е разпространено произнасянето на старобългарската гласна е двойно,Ѣ като Я, омекотяването на някои съгласни – ,,Н", ,,Л", ,,Р", ,,Т" и други старинни говорни особености.

Примери за:

Изговаряне на е-двойно са: бяше, излязе, двя, двяста, нвяста, вятер, чувяк, недяля, вряме, ряка, вяйка, гняздо. Но в някои случаи ѣ се изговяря като ,,а": цало, цали.
Омекотено се изговарят съгласните в думи като: конь, тютюнь, огънь, соль, дюльбень (забрадка), шельмень (охлюв), день, копань, орань, кетень (лен), дармонь, лялька (картунка), Влидень (Великден), алать (олио), мъльчи, зеть, пъть, бать и др.
Особени показателни местоимения: соя (този), ноя (онзи), тяя (тази), няя (онези), сва (това).
Особени притежателни местоимения: хи (и), хми (им).
Ударение върху първата гласна в някои думи: жена, мома, дяте, ръка, нога, ода (вода), ряка, глава, ухо, око и др.
Замяна на ч с ц: цървен, църноок, църница, цървя (червеи) и др.
Умалителни: очиньки, ушиньки, дичиньки, мънинка, кунинка (колко малко), мисонци (месенце, месце) и др.
Използва се звателен падеж в отговор на питане: Кък та викат? – Мене ма викат Стану(Иване, Димитре).
В говора на малоазийските българи могат да бъдат открити редица редки и слабо използвани думи в други български говори. Сходни характеристики на езика могат да бъдат открити само в Хасковско и Южна Тракия. Част от думите имат турски и/или гръцки произход. Особени думи,

съществителни имена: кулизма (икона), драмела (джанка), пушигъз (шипка), кочур (кочина за прасе), рапка (царевица), ропа (дупка в земята), бял лук (чесън), посарич (дрисльо), лахана (зеле)(от гр.λάχανο или тр.lahna), пиршюня (перушина), търкалета (колела), шушка (прашинка), хута (престилка).
глаголи: бъхте (бие), бендисвам (харесвам) (от турски beğenmek – харесвам, одобрявам), сайдисвам (уважавам) (от турски saygı – уважение), калесвам (поканвам), докундисвам (обиждам) (от турски dokunmak засягам, закачам), обидвам (навестявам), куртулисвам (успокоявам се).
прилагателни: паратька (свободна), надупен (по очи).
наречия: мърва (малко), пъсно (мръсно, за дехи), меч-меч (пълзешком), възнак (по гръб).

В изречение:

Рюкни сяя дичинки да дойдат тува. Викни тези дечица да дойдат тук.
Калотишка калмана Стана, ката день паратька. Блазя и на кумата Стана всеки ден е свободна.
Ку имаше мърва брашно и алать, щяхме да сторим ленгиди. Ако имаше малко брашно и олио щяхме да направим мекици.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Малоазийски българи

[Hatshepsut]

Тази информация е от 2019г.

Как Малоазийските българи до един се върнаха в Родината през 1914г.

Гости от цяла България се събраха в китното ивайловградско село Свирачи, за да отбележат 105 години от завръщането на българите от Мала Азия в Родината. Община Ивайловград и Инициативен комитет организираха традиционния събор, а кметът Диана Овчарова посрещна гостите на потомците на малоазийските българи от всички краища на България. Диана Овчарова и гостите запалиха свещи в параклиса ,,Покров Богородичен", изграден от дарения по повод 100 годишнината на завръщането на малоазийските българи в Родината.

Историята на българите от Мала Азия е изпълнена с превратности. Тази групи се преселва между 16 и 19 век в Северозападна Мала Азия. Предимно с нашенци са населени градовете Чанаккале и Бурса. Заради затвореността на нашата етническа група, българите в Мала Азия, наричани още анатолийски българи, запазват почти изцяло езика, традициите и обичаите си. Затова, когато през 1914 година те се връщат в България, изненадват сънародниците ни със стария си стил на говорене и традиционни стари български нрави.

Още след Освобождението големи групи българи започват да се придвижват към Свободна България от Османската империя. Но едва в началото на 20 век тези процеси се ускоряват, благодарение на дипломатическите договорки между Свободна България и Турция.

Към края на 1913 г. в българската легация и генералното консулство в Цариград започват да пристигат пратеници от българските села в Мала Азия с настоятелни молби час по-скоро да бъде уредено изселването им в България, тъй като оставането в Турция било опасно. Пратеници на селата посещават и България, за да уговарят размяна на имотите с турци или с цели турски села, които желаят да се изселят в Турция. Те уващавали турците, ако решат да се изселват, да не разменят имотите си, а да ги продават, като им обещавали безплатно земи и къщи в Мала Азия. След многобройни молби от българските села и дълго проучване и организиране на кампанията по изселването, всичко било готово. През март 1914 година започва самата кампания, първите малоазийски българи потеглят от пристанище Бандърма за Дедеагач с парахода "Борис" на 20 март, с него пътуват 932 души от селата Тьойбелен, Ташкеси и Аладжа баир. На 9 април отново от пристанище Бандърма потегля втората група за България, на 17 април е третата. С четвъртата група потеглила от пристанище Бандърма се изселва най-голямото българско село в региона Коджа бунар, с парахода "България" пътува и ръководещият изселването от страна на българското правителство Злати Чолаков. Кампанията по изселването продължава 3 месеца, през което време подготвящите се за път биват многократно ограбвани и заплашвани със смърт от бродещи в района разбойнически групи. На 11 юни 1914 г. на парахода "България" се качва последната, десета група от изселници. Така в българските села в Мала Азия не остава нито един българин.

Голяма част от тези наши сънародници днес живеят в ивайловградските села Свирачи и Лъджа.

https://haskovo.live/

[Hatshepsut]

Доц. Василева: Българите от Мала Азия ни дават пример как се пази род

Доц. Тонка Василева е дългогодишен преподавател в Аграрния университет в Пловдив. Носител на държавни отличия. Потомка на малоазийски българи бежанци. Автор на книгата ,,Незаличима диря - съдбата на малоазийските българи", която представя в Деня на Тракия в читалище ,,Христо Смирненски -1935".

Днес честваме подвига на българските воини, паднали край Одрин и из тракийските полета, както и почитта и паметта към хилядите българи - тракийски бежанци, намерили подслон в пределите на България и запазили родовата си памет. Одринската крепост е превзета на 26 март 1913 г. от Българската армия през Балканската война. Победата донася свободата на тракийските българи. 

- Защо е толкова важно да познаваме трагедията и подвига на тази важна част от нашата  диаспора - малоазийските българи?

- Самата аз съм потомка на малоазийски българи. Спомените на баба ми за драматичната им бежанска съдба са съпътствали цялото ми детство, врязали са се в паметта ми. В последните години е засилен интересът към затихналите български огнища, към бежанския път на българите от Тракия, Мала Азия.  Изпълних и моя дълг да запазя част от спомените за онова време - така остава жива паметта за дедите ни.

- Какви са най-впечатляващите семейни истории, разказани от баба Ви?

- Моите деди били майстори въглищари. Избягали  от Ивайловградско в Мала Азия, където намерили закрила при богат бей. Той ги покровителствал заради ценното гориво, което произвеждали - дървените въглища. Българите създали трийсетина села, където живеели много затворено. Били отлични земеделци, овчари, зидари. Браковете с турци били табу - няма нито един такъв брак за 2 века. Пазели ревниво българския език.   

Били изключително трудолюбиви. Имали три здрави стожера - рода, земята, знанието. Говорели чист български, пеели български народни песни. За два века не са приели нито един празник да се назовава на гръцки, съхранили са всичко българско, били изключителни патриоти, но толерантни към другите етноси.  Живеели в разбирателство с казаци, арменци. Балканската война сложила край на сигурното съществуване на българите в Мала Азия.

Баба ми винаги плачеше, когато разказваше как са напуснали Урумча и Чаталтепе, където животът им станал невъзможен. Българите попадат в капан между мухаджирите, дошли от България след разгрома, и черкезите. Със съдействието на наши дипломати са осигурени кораби, с които нашите от Мала Азия са извозени в България. Не са успели �да си продадат имотите и да приберат реколтата - това е било неофициална цел на турското правителство.

Почти всички са тръгнали с по торба хляб и каруца вещи. Когато баба и дядо се качват на кораба, капитанът нарежда да се хвърля всичко в морето, защото корабът е претоварен и ще потъне. Така пристигнали в Дедеагач боси и голи, но живи.

Стингелкьойци  били най-зле - трябвало само за час да напуснат селото. Не могли дори да се облекат. Жените разчитали на пендарите, но при проверката турците първо късали нанизите и ги конфискували.

Личните трагедии били много. Баща удавил двете си дъщери и себе си в морето, след като изпуснали за минути кораба за България. Драмата се разиграла пред очите на стотици нашенци!

На новите места тези хора, повечето заможни стопани, се оказват без нищо.  Най-трагичното е, че умишлено са им унищожавали тапиите за собственост -претърсвали са ги преди качването на корабите и са късали документите.  Със сигурност копие от тези тапии съществуват в кадастъра на Анкара, но не дават достъп дотам.

Някои българи преживели двойна бежанска участ - през 1913 г. ги насочили към Одринска Тракия, където заварили ужасяваща картина на трупове и кървави реки след турските кланета. А през 1925 г. тези хора са принудени отново да бягат -  към България.

Бежанците от Мала Азия и Одринска Тракия обаче са дали огромен тласък на икономиката на България с раждаемост 42%. Това обновява трудовата работна ръка на страната.     

- Дядо Ви се е сражавал първо в турската армия, а после за  Одринската крепост на страната на българите. Как се стига до този парадокс?

- До 1908 г. младежите от българските села в Мала Азия не са били викани да служат в турската армия. След младотурския преврат обаче това се променя и дядо ми Васил Костов отива за 3 години като картечар в турската армия в Цариград. През 1912 г. го мобилизират заедно с негови връстници за войната на Османската империя срещу Балканския съюз.

Когато дядо ми с още 4-5 българи, всички в турски униформи,  стигат Одринската крепост, чуват българска реч. Решават с риск на живота си да преминат фронтовата линия, като викали: Българи сме, българи сме! Това ги спасява. Преминават на страната на Българската армия и воюват за превземането на Одринската крепост. Така дядо ми служи още 3 години  - този път в Българската армия. След 7 години в неизвестност се връща у дома в Мала Азия - семейството го гледало като възкръснал.

Жени се за баба ми, Тонка Карамфилова, отглеждат петима синове.

- На каква стойност е имуществото, което оставят малоазийските българи след бягството си, и има ли шанс за компенсации от Турция?

- Официално с документи, открити през 2014 г., имуществото, което оставят малоазийските българи, възлиза на около 10 милиона златни лева. А това, което оставят българите в Одринска Тракия, възлиза на над 193 млн. златни лева. Този документ за Одринска Тракия е официален - бил е в папката на българското правителство, с което получаваме  бежанския заем от световни банки в размер на 2.4 млн. британски лири за подпомагане на 250 000 българи, преселили се у нас след Първата световна война. Като член на ООН от 1932 г. Турция би следвало да предостави компенсации, но до момента отказва обезщетения. Единствено сънародниците ни от Западна Тракия получават малки обезщетения с облигации.

В турски архиви са открити доказателства, че преднамерено в Ангорския договор турците подменят термина бежанци с изселници, за да лишат българите от правото да търсят обезщетение. През 2001 г. премиерът Иван Костов обсъди казуса в Съюза на тракийските дружества и заяви от трибуната на Народното събрание, че предявяваме претенции да  бъде изплатено от турската страна обезщетение на тракийци. Смесената българо-турска комисия би трябвало да реши въпроса с обезщетенията. Турското правителство обаче протака нещата.

След като вече разполагаме с  документи, доказващи стойността на имуществото,  оставено от бежанците ни в Одринска Тракия и Мала Азия, което следва да бъде изплатено, Анкара замрази дейността на смесената комисия. Докато Турция протака, стотици хора, преживели бежанския ужас, си отидоха с отворени очи! Дано наследниците им доживеят справедливост!

- Какви български следи открихте в Мала Азия при посещението �си там през 2009 г.?

- Беше експедиция по следите на дедите ни. Повечето от селата са преименувани, естествено. В Коджабунар още има запазени български къщи. Запазен е, вече каптиран,  големият извор, дал име на селото. Оцелели са двата чинара, на които заселниците някога видели икона на Света Богородица.

В едно от селата  срещнахме нашенка, която след толкова години  говореше български, пълен с архаизми, отдавна забравени за нас думи. В две села за пръв път видяха българи след изселването през 1913 г.   

- Какъв заряд крие Денят на Тракия за наследник на бежанци, опазили българския дух?

- Много светла дата, близка до сърцето на всеки българин. Свързана колкото с  трагедията на бежанците, толкова и с подвига при Одрин. Истински подвиг е да превземеш обявена от германските военни инженери за непревземаема крепост, каквато е Одринската - с борбен дух и любов към родината. Световни експерти се прекланят  пред героизма на българската войска при Одрин.  Дори във военните академии на Европа  изучават стратегията, разработена от ген. Владимир Вазов.

В книгата отправям послание към младите българи извън България, включително внуците ми: където и да се намират в днешния смутен свят без граници, да са толерантни към страната, която ги е приютила, но да пазят българския дух, родовия корен, любовта към България, както са ги отстоявали цели 2 века малоазийските българи.   

Анклав в сърцето на тирана

Малоазийските българи са живеели на територията на Мала Азия още преди Средновековието. Трайно заселване в тези земи е имало в продължение на 2 века от българи, бягащи от различни краища на България, най-често за да спасят християнската си вяра. Обитавали са около 30 села, общият им брой е бил около 20 хиляди души. Компактни маси преселници от Мала Азия се настаняват в Ивайловградско, Хасковско, Старозагорско, Ямболско,  Шуменско, Варненско, Бургаско.

https://www.marica.bg/samo-v-marica/intervyuta/doc-vasileva-blgarite-ot-mala-aziq-ni-davat-primer-kak-se-pazi-rod

[Hatshepsut]

ОТБЛИЗО: Малоазийските българи - с. Свирачи

Как живеят малоазийските българи? Техният бит, обичаи и традиции отблизо.

[Hatshepsut]

Тази информация е от 2017г.

,,НЕЗАЛИЧИМА ДИРЯ - СЪДБАТА НА МАЛОАЗИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ"

При голям интерес премина представянето на книгата ,,Незаличима диря -  съдбата на малоазийските българи". Събитието се организира от Народно читалище ,,Тракия – 2015", гр. Бургас със съдействието на Община Бургас. Авторка на книгата е доцент Тонка Василева, която с радост откликна на поканата на бургаските малоазийци за представяне на книгата в нашето читалище. На мероприятието присъстваха над 50 души, които бяха дошли, за да чуят повече за интересната книга.
  ,,Незаличима диря" е посветена на съдбата на малоазийските българи, живели в над 20 селища на Западна Мала Азия до XX век. Те са прогонени насилствено от своите домове през 1914 година, а имотите им не са заплатени. Самата доцент Василева е потомка на малоазийски българи. Авторката описва техния бит, духовна култура и нерадостната им бежанска съдба след 1914 година.
  Малоазийските потомци бяха подготвили богата програма, с която впечатлиха доц. Василева. Тя бе посрещната от момичета облечени в традиционни малоазийски носии, запазени в семействата на малоазийските бежанци. Срещата завърши с раздумка на богата трапеза, подготвена с помощта на читалището и малоазийските потомци.



https://www.trakiec.org/show-newsbg/143

[Hatshepsut]

Нова книга за съдбата на малоазийските българи




Представиха книга за малоазийските българи

През последните години в нашето общество се наблюдава все по-голямо предпочитание към темата за българските бежанци. Затова при голям интерес в Бургас бе представена книга за съдбата на бежанците от Мала Азия, написана от потомка на малоазийски българи