• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

25 June 2021, 13:42:23

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
13136 Posts

Шишман
5322 Posts

Panzerfaust
857 Posts

Лина
730 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 22087
  • Total Topics: 1347
  • Online Today: 95
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 2
Guests: 31
Total: 33

Традиционни български занаяти

Started by Hatshepsut, 05 August 2018, 09:24:24

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Калоферската дантела


Когато се спомене за изработване на дантела, много хора си представят плетиво на една кука. Малцина обаче са посветените в занаята за изработване на традиционната калоферска дантела, която се появява у нас в края на XIX век. Технологията за плетене на калоферската дантела е същата като за т.нар. ,,брюкселска" совалков тип дантела. Различното при изработването на нашата дантела е включването на орнаменти от природата – рози, лалета, слънчогледи, еделвайси, житни класове. Те й придават типично български облик.

В Калофер я наричали ,,бялата магия", защото в миналото продажбата на дантелите осигурявала поминък за целия град. След като Калофер бил опожарен и оставен в разруха през Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), дантелата се превърнала в основно средство за препитание.

През 1910 г. в Калофер се открива първото и единствено у нас дантелено училище ,,Трудолюбие". Двугодишният курс на обучение там преминали около 1800 жени и момичета. Умението да се изработват дантели е запазено в Калофер и до днес. На този уникален занаят е посветен дори местен празник, за който в Калофер се събират майсторки на дантели от цялата страна.

За да се запази и популяризира калоферската дантела, на 15 август т. г., в града отвори врати творчески център, където ще се събират модели и документи, свързани с изящното плетиво.

Целта, която сме си поставили, е да представим дантелата като съвременно изкуство, но и като поминък за калоферци -– казва Антоанета Първанова, председател на читалище ,,Христо Ботев-1869" и допълва:

Решихме, че си заслужава дантелата да има свой дом в Калофер. А фондацията ,,Пловдив 2019" ни подкрепи за създаване на визуална идентичност на Центъра за калоферска дантела. Всички дейности и материали, ремонтът на сградата, са направени от дарения на граждани и с помощта на бюджета на читалището. Много доброволци вложиха труд, всичко тук е създадено от калоферци с много любов, желание и всеотдайност.

За да бъде оценено това изкуство, трябва хората да са запознати с технологията и начина на изработване. Иначе правят аналогия с машинното плетиво и плетенето на една кука. А когато видят колко бавно и трудно се плете тази дантела, тогава истински оценяват нейната красотата и изящество. Центърът дава възможност за демонстрация на плетене, показва и готови изплетени модели на старите майсторки, които са изложени в експозицията ,,Златен фонд на калоферската дантела". Експонатите са дарени преди години от граждани на Калофер, тогава е имало кампания, но никой не е събрал информация за авторите на моделите и годината на тяхното създаване.

В Калофер никога не е имало носии. Откакто съществува този град, хората са се обличали в градски стил и по западен образец: Всички снимки, с които разполагаме, никъде не представят жените ни с носия. Тези неща обаче малко се забравят и сега залитаме по новите тенденции. Сега национализмът е много модерен, но е в изкривен вариант – казва Антоанета Първанова.

Истината е, че калоферската жена е била много елегантна и е ценила външния си вид. Целият град е свързан с плетенето на дантела. След Освобождението през 1878 г., инициативата да се изплитат дантели и да се изнасят на пазари в Западна Европа, където е била изключително ценена и скъпа, е спасила града от следвоенната разруха.

Жените са плетели, а мъжете са изработвали от стомана и дърво совалките, стойките и всичко, необходимо за плетенето. Благодарение на масовия труд, от Калофер са тръгвали цели каруци с дантели за пазарите. Изработката на дантели, и то в големи количества, доказва, че българинът е намирал начин да оцелее и в най-тежките времена. Каквото и да се случи, въпреки всичко ние оцеляваме. Това важи за всички българи. Успели сме да се справим с всичко, щом е така, ще продължаваме напред.





https://www.pbnovini.com/gradat/2019/kaloferskata-dantela-simvolizira-volyata-na-naroda-ni-da-otselee-v-trudni-vremena-snimki/

Hatshepsut

Папукчийство


Папукчийството е занаят от групата на обущарството. Това е един традиционен стар български занаят, насочен към изработването и производство на папуци (обувки). Предимно предназначени за вътрешния пазар, различните видове папуци са съобразявани с местните вкусове. Хората овладели тънкостите на занаята се наричат папукчии (ед.ч. папукчия). Разновидностите на обувки, които папукчиите са изработвали са цървули, чехли, калеври, шити обувки и други. Интересен факт, е че цървулите са главно носени като част от работния костюм.

Папукчийството започва да набира скорост по времето на Османското робство, но най-силното му развитие е през XIX век. Този занаят продължава и до днес, но е все по-рядко срещан.

Материалите използвани за различните типове обувки биват няколко вида. За пантофите предимно са се използвали тъкани. Папуците се произвеждат от кожа за горната част, както и за подметката, конците в повечето случаи са от памучни прежди, восъка предимно се е използвал за смазването им, а хумата за подсилване и лепене на подметката.

Друга превратна точка в папукчийството е навлизането на кондурите. Този тип обувки става изключително популярен, което е една от причините за залязването на този занаят. През втората половина на XX век, масовото внасяне на машини за шиене става факт, което слага и края на този традиционен занаят.

http://balkansko-shops.bg/


Открай време българинът е свързан с цървулите и те са част от традиционното облекло. Поговорки имаме много, както и интересни и пиперливи истории. Но малко са останали тези, които с труда си съхраняват колорита на този занаят и му придават съвременен облик. Папукчийството се учи трудно. Голямо търпение и внимание са необходими в работата с изключително острите инструменти. Тя трябва да е и прецизна, за да върви шилото в права линия и да се получи красив шев.
Силвия Ценкова от Бистрица поема занаята от баща си. Ученето става бавно, а Силвия се заема с него още от дете. Работата и носи удовлетворение и срещи с много хора с различни предпочитания. От баща си наследява и специалните инструменти, необходими за изработванто на специфичните български цървули.
   
В началото майсторите-папукчии изработвали папуци, цървули, пантофи, калеври от кожа, прежди и платове, уякчавайки конците чрез восъчно покритие. След 1850 година в Габрово били внесени машини от Австрия и Германия, с помоща на които започнало производството на кондури, разказа Силвия пред Радио София.  В днешно време за изработване на цървули се използва обработена кожа - свинска, телешка или говежда. Връзките може да бъдат от плат, но може да са и от кожа. На времето пък било модерно сред девойките бащите да им правят връзките "на чекме", което означавало по странен вид нанизване. Други любопитен факт, е че някога цървулите от сурова кожа се изработвали с противоположно разполагане на космите - левия напред, десния назад, като по-този начин се засилвало съпротивлението и при изкачване по баирите, и при слизане.

Правенето на отвори за връзките на цървулите пък се оказва доста трудоемка работа, преди всичко заради големия им брой. В един цифт цървули има около 300 - 350 дупки, които се изработват със секач, а след това връзките се нанизват с игла. Нареждат се пеперудки, дръжки, цървулите се намокрят и се оставят да съхнат, за да придобият специфичната рогообразна форма.
   
Клиентите на Силвия Ценкова са различни. Някои си поръчват, за да ги използват за танцуване, други за подаръци, трети - за окачване на стената като украса. Тя си спомня и как преди десетина години нейният баща изработва голяма поръчка специално за традиционна българска сватба в... Австралия, в която младоженците настоявали всички гости да са с цървули. През последните години занаятът се развива, категорична е Силвия. Определящо е търсенето, в голяма степен дължащо се на много фолклорни състави в страната. Майстори на цървули вече има в редица градове - Пловдив, Благоевград, Велинград, Шумен, Варна, Плевен.

https://bnr.bg/sofia/post/101084623/carvulite

Hatshepsut

Чипровският килим


1 кв. метър се прави за 10-12 дни от опитен тъкач и струва 650 лева

Поредицата, посветена на българските занаяти, днес в Радиоприемница ни среща с майстора на чипровски килими Велика Стоева.
Най-старото сведение за текстилна килимена орнаментика в България датира от края на ХІ в.
По българските земи килимарството достига своя разцвет през епохата на Възраждането (ХVІІІ – XIX в.).

Славата за килимарски центрове са спечелили Сливен, Габрово, Самоков, Панагюрище, Чипровци и Котел.
Най-известни са котленските и чипровските килими.

Днес чипровските са част от културното наследство на ЮНЕСКО.

Чипровските са гладки, ръчни килими – обясни в студиото на Радио София Велика Стоева (четвърто поколение в занаята, в който са въвлечени цялото нейно семейство, съпруг, родители, сестра, деца ...). Нишките на основата са много гъсти. Двулицеви са.
Основният елемент в шарките е триъгълникът. На неговата база се изграждат всички останали фигурки. Други мотиви се заемат от флората и фауната.

Навремето килимът е бил подарък от момичето, което се задомява, обясни още Велика Стоева. В самите изображения са се вграждали посления и пожелания към съпруга и бъдещото семейство. И символиката обикновено е свързана с това – възпроизводството на рода изхранването и благополучието.

Първоначално багренето е било само с природни бои (от лук, коприва, орехи например). Химичните багрила навлизат и в този занаят в началото на ХХ век.
Хармонията се създава от личното усещане на създателя-тъкач.

Червеното се е наложил като основен цвят за чипровския килим, но в началото е имало охра, зелено, керемидено червено и бялото (естествения цвят на вълната).

Техниката на тъкане е различно, за килимите се използва вертикален стан.

Велика Стоева е оптимист за занаята. Обучава желаещи, чиято възраст варира от 11 до 75 години. И добавя: Важното е да има желание...

https://bnr.bg/sofia/post/101083534/velika-stoeva-chiprovskiat-kilim-e-stoka-za-ceniteli

Hatshepsut

21 August 2019, 15:05:30 #33 Last Edit: 20 February 2020, 06:43:00 by Hatshepsut
Тайните послания на българските пафти


Един от най-красивите елементи на народния костюм на българката несъмнено са пафтите. Изящни, изкусно изработени от различни метали, украсени с причудливи фигури и плетеници, тези токи за колан са смятани за символ на женствеността. Първоначално обаче пафтите са били атрибут на мъжкия костюм.



В българското Средновековие пафтите са бележели социалния статус на мъжа. Носили са ги военачалници, а според вида и украсата на катарамите се определяло, какъв чин са имали – разказва Грозделина Георгиева от Регионалния етнографски музей в Пловдив. – След падането на България под Османско владичество (14 в.) българите загубват държавата и, съответно, воинската си част. По тази причина през Възраждането пафтите постепенно стават част от женския костюм, превръщат се в пазители на най-важната част от тялото – предната, детеродните органи. Мъжете изгубват социалната си роля на защитници, и жената е тази, която трябва да донесе новия живот и да продължи рода, чрез нея да се съхранят държавата и народът.



Пафтите са знак за социален статус и определят преминаването на девойката в нова социална група – на омъжените жени. Подарявани са от семейството на момчето в момента на сгодяването, но за разлика от накитите за гърди и глава, гривните и пръстените, които също са част от даровете за бъдещата невяста, пафтите са задължителен елемент, който тя носи впоследствие, показвайки, че вече е омъжена. Затова неомъжените момичета нямат право да носят пафти. С едно изключение:
Преди това пафта може да сложи само лазарката. Това е инициация за младото момиче – когато стане на възраст за женене, тя трябва да се облече за първи и единствен път като лазарка, майка ѝ да ѝ даде нейния набор от накити и момичето да се накичи с тях, за да покаже, че е готова да стане съпруга и майка. – обяснява г-жа Георгиева.



Както и всички накити пафтите имат магическо значение за българката. Неслучайно те са метални, а майсторите са предпочитали да работят със сребро, защото е бяло и като огледало отблъсква лошия поглед и го връща обратно.

Разнообразна е и формата им – кръглите и правоъгълните са познати още от Средновековието, а листовидните, със заоблени или извити нагоре краища са привнесени от Изтока. За разлика от националния костюм накитите нямат тясно обособяване по региони.



Ако можем да говорим за специфика, това са македонските пафти – изключително големи и тежки. Това се е наложило заради факта, че костюмът на македонката е обемен, с богата везба, и големите пафти могат да се отличат върху костюма. Пафтите, освен чисто апотропейна /защитна/, имат и декоративна функция. защото жената винаги пази зрънцето красота и суета у себе си. Тя трябва да бъде и видяна, и харесана, и отличена – отбелязва г-жа Георгиева.

Впечатляващо е разнообразието на мотиви и сюжети, изобразени върху пафтите.



Живеейки в Османската империя, българите са приели част от елементите на костюма и украсата – подчертава Грозделина Георгиева. – Затова в пафтите могат да се срещнат както позволените от Османската иконография растителни орнаменти – цветя, листа, гроздове, плодове, плетеници, така и типично българските животински мотиви – пауни, гълъби, змии, геометрични елементи. През втората половина на 18 век можем да видим дори елементи на стила барок, който прониква през източните пазари.

Много интересно е навлизането на седефените плочки върху пафтите с изображения на светци и християнски празници.



Донасяни са от поклонници от Светите места и често са дарявани на свещениците, които носят пафти под расата си. Затова големите български манастири, като Рилския и Бачковския, се отличават с изключително разнообразни колекции от пафти.

Един от любимите мотиви върху седефа е двуглавият орел, който е символ на Цариградската патриаршия. Това показва, че изработваните в монашески работилници към манастирите пафти са били под егидата на църквата – казва г-жа Георгиева и посочва още един интересен факт:



По пафтата можем да познаем, дали носещата ги жена е с български или мюсюлмански произход, защото в Корана се забраняват животинските изображения. Жените с българско вероизповедание са носили пафти с птици и животни. Но при изследване на българо-мохамеданските краища се вижда, че и там са поръчвали пафти със символи, забранени от Корана, което подсказва, че жените там не са усвоили изцяло мюсюлманската религия.



С навлизането на градската мода още преди Освобождението в големите градове - кръстопътни места със смесица на различни култури, пафтите биват изместени, защото градската рокля изисква други аксесоари. Коланът вече е изключително фин, от сребро и злато, токата отпред е с формата на панделка или спирала. На някои места се носят и пафти, но и те започват да се променят, стават по-умалени, придобиват формата на красиви токи, със седеф и инкрустации. Какви други тайни крият пафтите?

Може би най-голямата тайна е вярата, че накитът ще те запази. Вярвало се е, че човешкото тяло е разделено на горна и долна част, а най-уязвимата е средата, където се слага поясът, коланът. Жената е трябвало да пази собствените си накити, защото се е смятало, че ако попаднат в лоши ръце, с тях могат да се направят най-лошите магии. Може би трябва да запазим тази вяра, че накитът е нещо, неизменно свързано с човека, което има силата да го предпази от всяко зло.

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101157456

Hatshepsut

20 February 2020, 06:42:13 #34 Last Edit: 21 February 2020, 06:59:25 by Hatshepsut
Юлия Боева за българските шевици



Българските шевици – произход и значение


Hatshepsut

Карловско: Уникална майсторка пресъздава розовите градини и любовта на стан


Hatshepsut

От нишката до чергата / филм на TVT за тъкачеството

ОТ НИШКАТА ДО ЧЕРГАТА. На тъкачеството и тънкия усет в този занаят на женските ръце е посветен този документален филм на ТЕЛЕВИЗИЯ ТУРИЗЪМ. Той е заснет основно в Калофер и в някои ателиета в Стария Пловдив. Подобни етнографски филми за българските традиции са неразделна част от програмата на телевизията и нейните съпътстващи платформи.
Битовите тъкани най-добре разкриват усета и стремежа на българската жена да естетизира жилището. Шарената черга , килимът, покривките за легла, възглавниците, участват активно при организиране на интериора. Чувството на българката за цвят, ритъм, светлина, простор може да се види във всеки български дом. Гледайки този филм се убеждаваме, че както се създават песните, така и в тъканите българката е вплитала безмълвни разкази за своята съдба. За радост и  несподелени надежди. За птича песен и гурбетчийски неволи. Разкази, които излизат направо от сърцата на поколения жени... В този иначе мълчалив занаят.
За първи път сега можете да гледате ОТ НИШКАТА ДО ЧЕРГАТА не само в редовната програма на ТЕЛЕВИЗИЯ ТУРИЗЪМ, а и онлайн. Насладете му се! :)
-
Сценарист - Златка Митровска, консултант - Росица Ангелова, координатор - Росица Жекова, оператор - Живка Петракиева, монтаж - Радосвета Петрова, текста чете - Мариана Лечева, музикално оформление - Диана Николова, звук - Борислав Дрянков, продуцент - Георги Крумов.


Hatshepsut

Плетене на асър в с. Тополидол, Пазарджишко

Регионален исторически музей-Пазарджик представя кратка документална лента за забравения занаят плетене на хасъри (рогозки) от царевична шума.
Филмът е заснет през 2012 г. в с. Тополидол, Пазарджишко и е дело на Мария Йорданова - уредник в Етнографската експозиция на музея.


Hatshepsut

12 June 2020, 06:35:39 #38 Last Edit: 12 June 2020, 06:40:09 by Hatshepsut
Звънчарство

Звънчарството е един от най – известните занаяти, практикувани в миналото в гр. Неврокоп (Гоце Делчев). През втората половина на XIX век в Неврокоп има 15 – 20 звънчарски работилници, всяка от които произвежда годишно по 3000 оки звънци с различна големина. Основният инструментариум включва огнище с духало, тезгях с менгеме, поти, каси за отливане, пили, ножовки, чукове, клещи. Чановете са отливани в специални каси от сплав на мед, цинк и калай, като за по – голяма мелодичност се добавяло и малко сребро. Имат форма на пресечен конус с елипсовидна основа. Изработвали се в 18 размера с тегло от 150 гр. до 4.2 кг. Тюмбелеците се изчукват от мед или ламарина в издута форма и биват два вида – кълбовидни (солунски) и с рогове (яналии).




Поколения звънчари в Пернишко пазят чанове и хлопки като светиня

Поколения звънчари в Пернишко пазят чанове и хлопки като светиня. Звънците се предават от поколение на поколение, на някои дори не се знае възрастта. Освен по звука, се отличават и по шарките. Всеки майстор си има своя шарка. Шестдесетгодишният Иван Иванов от гр. Батановци пък пази звънец от Валя Балканска. С родопската певица с космически глас се запознали по време на снимки в шоуто на покойния вече Тодор Колев "Как ще ги стигнем американците". Валя Балканска видяла, че Иван е страстен колекционер и му подарила свой фамилен звънец. Колкото повече сребро има в звънците, толкова са по-звучни. Производството на звънци е древен занаят, коментира областният управител Ирена Соколова. По думите й в Пернишко звънчарството съпътства сурвакарството. При сурвакарите традицията изисква да имат от най-малкия до най-големия звънец. Понякога това са 36, или 24 звънци и всеки избира различен формат, колкото може да носи на кръста си. Един килограм звънец струва 60 евро, т.е. за да си купиш голям звънец, ти трябват немалко пари, каза Соколова. Тя посочи, че в някои села в община Брезник звънците са над 150-200 години и само коланите, на които се закачат халките, се сменят. "Ние се гордеем със звънците, които имаме. Нито един звук не се повтаря. Шуплите в материала и езичето на звънеца дават възможност за разнообразна мелодия", каза още Соколова. Видео - Елка Робева. Монтаж - Емил Граничаров


Hatshepsut

Как се създава модерно изкуство с традиционни техники - Минчо Тодоров


Hatshepsut

Тъкачеството като вдъхновение, призвание и патриотизъм

За семейство Наташа и Иван Манчови тъкачеството е вдъхновение, призвание и тяхното разбиране за патриотизъм. Те са отдадени на този позабравен занаят вече над 30 години, а от тази година имат и ателие в двора на Етнографско-възрожденския комплекс "Св. Софроний Врачански" във Враца. В интервю за БТА двамата споделиха, че съкровеното им желание е да запазят занаята за идните поколения. Те разказаха и как ги е пленила магията на тъкачеството. "Беше предизвикателство, а аз обичам предизвикателствата. Аз съм автомонтьор, железар, но тъкачеството ме предизвика да видя още нещо, по-различно от всичко останало, което съм работил", разказва Иван Манчов и допълни, че ако човек не се учи постоянно, значи е застинал на едно място. Наташа пък споделя, че красотата и багрите на различните изделия, които е видяла в музеите в София, са я подтикнали да започне да тъче. Още повече я мотивирало това, че в миналото нашите баби са тъкали уникални красоти на свещи или на газови лампи, а ние днес в съвремието ни имаме всички условия да изработваме такива неща, да ги правим в по-съвременен стил и да заинтригуваме и младите хора. Семейство Манчови са категорични, че занаятите са трудоемка и бавна работа. Според тях в последните 5-6 години е започнало постепенно възраждане на традициите и хората отново са започнали да купуват български неща, старинни изработки. "Нашите изделия продаваме в работилницата, в която работим, даваме и на магазини на консигнация. Добре се лансираме на изложби и фестивали с народни занаяти. Що се отнася за чужбина - пробвали сме на Запад, чужденците са със съвсем друг нрав и обичаи, те обичат да дойдат да купят от България и да си го занесат, но не и да го занесем в чужбина и те да го купят,", разказа още Наташа Манчова и допълни, че от българите, живеещи в чужбина, има значителен интерес към техните изделия. По думите й тъкачеството намира приложение не само за обзавеждането на интериора, а и за създаването на дрехи - елеци, навуща за ботуши, пелерини и други. Двамата споделят, че най-голямата им радост и гордост е, че обучават и техни ученици. "В целия си живот ние искаме тези млади хора да разберат, че старите занаяти ни оприличават като българи", казва още Наташа Манчова. По думите й в момента са тежки години за старите занаяти и за майсторите, които може би са единствените хора, които не искат да забогатеят, които се отказват от парите, само и само да може да оставят нещо за идните поколения.


Hatshepsut

Казаслък


Казаслъкът е съвършено изчезнал занаят. Днес за него напомнят само фамилните имена на онези, чиито деди са го упражнявали. Казасите са изработвали от коприна, лен и мека вълна разни украшения: гемове, дизгини, нагръдници, подопашници и колани за коне; подвръзки с пискюли за под коленете на чорбаджийските потури; обшивки на горни мъжки дрехи, пискюли за фесове, колани за жени, кордони за часовници /беклемета/, колани и екселбанти за офицери и стражари, украсите на сокая и др.
Казасите сами си подбират вълната, коприната и лена, сами я боядисват с трайни растителни бои, след което я изпират, за да изпитат трайността на добития цвят. Изплитането на украсите става на специално станче, което се състои от две дървени части, скрепени под прав ъгъл. Железен топуз, преметнат зад изправената част на станчето, обтяга и задържа плетивото, което бавно се издърпва от двете ръце на занаятчията, пръстите на когото много бързо и с различни комбинации преплитат прикачените за тях жици. В работата взема участие цялото семейство.

Казасите обикаляли обширната Отоманска империя и пласирали произведенията си в Цариград, Смирна, Бурса, Бейрут и другаде.
Според стария и покоен учител Никола Чушков, първите и най-известни казаси са братята от фамилията Донини – Димо, Митю и Никола. Те, покрай многото ,,такъми" за знатни турски големци, изаботили и такъма за коня на султан Меджида. По-късно тревненският казаски еснаф изработил и подарил подобен такъм и на княз Александър Батемберг.
Най-големият брат от фамилията Донини, е мой дядо /по баща/. Аз съм отрасъл при него и помня всичките манипулации за неговия тънък занаят. Ние вечеряхме веднага след залеза на слънцето и при стъмняване лягахме да спим. В три часа след полунощ дядо ми ставаше и почваше търпеливо да работи. Казасите бяха запазили старите си връзки с турския пазар и бързаха през зимата и пролетта да приготвят стоката си. Когато приготвеха стока за няколко конски товара, те я откарваха през Балкана, заедно с конския керван за Турция. Отсъствието им траеше дълго. Завръщането им беше за нас голям празник. Присъствал съм, когато групата се събираше в дядовия ми дом да дели печалбата. Очевидно продажбата е ставала общо. При подялбата жените напущаха стаята. Оставаха само мъжете. Аз бях ученик от второ отделение и присъствието ми не ги смущаваше. Казасите говореха тихо и мълчаливо, деляха припечеленото, което бързо се стопяваше. Почваха заемите. Те ставаха на четири очи. Никой не трябваше да знае нито сумата, която се заема, нито кой на кого я заема. Връщането на заетата сума ставаше пак на четири очи. Достойнството на длъжника свято се пазеше. Документи за заетата сума не се разменяха. Само аз бях немият свидетел на сцените от подобен характер. Легнал по корем на постланата черга, четях под дрезгавината на лоената свещ тогавашното детско списание ,,Звездица" и от време на време чувах гласа на дядо си: ,,Димчо, хем ти пак си забрави да осекнеш свеща". Аз вземах завързания към железния светилник ,,симистър" /малки шпици/ и откъсвах прегорелия и увиснал фитил.

Цветущ преди Освобождението, казаслъкът още през 90-те години на 19 век бързо западна и занаятчиите - казаси изпаднаха в тежко бедствие. Тъй като по качеството на хляба махленците съдеха за благосъстоянието на домакинството, казасите прикриваха нахлулата в дома им сиромашия, като държаха хлябът им да бъде замесен от най-високото качество брашно.
Казасите живееха дружно помежду си и често се събираха на трапеза или на ,,сериян" /аперитив/. Сериянът се устройваше в плодните градини или в широките дворове. Постилаха шарени черги върху тревата и сядаха по турски на тях. Жените донасяха мезето и кастерчетата със сливовицата. Кастерите – това бяха малки дървени или калаени буренца. Чаши нямаше. Всички пиеха от тясното отверстие на кастерчето и го подаваха от ръка на ръка. В съботния и неделния ден сериянът почваше по-рано и често завършваше с обща трапеза. Мъжете даваха мълчалив знак на жените си да донесат сготвеното. Пъргавите тревненки бързо подгряваха ястието на никога незагасващото огнище, изсипваха го в големи калайдисани сахани и го нареждаха на постланата вече от домакинята бохча, около която се е вече извил и шареният подръчник. Мъжете през това време вече са изпратили децата да напълнят ,,гънгълите" с вино. Гънгълът беше тумбесто, сферично шише, шийката на което беше прищипната. Чаши нямаше. Всички пиеха направо от шишето. Поради прищипнатата шийка виното при пиенето бълбочеше ,,гъл, гъл, гъл", от което шишето е получило и наименованието си. Тия гънгъли бяха на мода и помня, че на моя дядо виното не се услаждаше, ако не го пиеше от гънгъл.
Трявна беше малко селище. Наброяваше 2500 жители. Измежду тях около 30 семейства се препитаваха от казаслък. Освен фамилията Донини, известни са и следните фамилии, занимавали се с казаслък: Пандурски, Василичените, чорбаджи Генковите, Колаксъзите, Таховците, Момчиловците, дядо Цаню Николов, дядо Цаню Дамянов, баба Радулица с дъщерите си Мария и Рада и др. Тая численост говори за значителното място, което казаслъкът е заемал в стопанството на града, а за доходността му сочи запазената, като музейна ценност къща на Казасови, долният етаж, на която е загубил от красотата си, поради преустройството, направено от новите собственици. Премахнати са кепенците на дюкяна.

Димо Казасов
Из книжката ,,Трявна", 1962 г.

Hatshepsut

Девет изчезващи български занаята

Цели поколения българи са създавали и надграждали традиции в различни занаяти, но след индустриалната революция през XIX в., серийното производство на стоки постепенно избутва от пазара ръчно изработените шедьоври на майсторите от малките работилнички. Днес на много от тези занаяти се гледа като туристическа атракция, а други са напът нацяло да изчезнат от нашите земи.
Според наши етнолози, девет от традиционните български занаяти днес са на изчезване.

Яхнаджийство

се свързва с извличането на сусамово олио и тахан. Този занаят е бил широко практикуван през XVIII и XIX век. Маслодайната култура се отглежда в света от 1600 г. пр. Хр.
Увековечена е и в приказките на Шехерезада – прочутата реплика ,,Сезам, отвори се!" е свързана със сусама, чието английско наименование е Sesame. Отразява свойството на растението да разтваря кутийките си със семенца, когато узрее.
Макар някога отглеждането на сусам у нас да е било традиционен поминък, днес е сведено едва до няколко села в Ивайловградска област. И въпреки че е близък до българския вкус, таханът също не е много популярен у нас. Мнозина го свързват с известната тахан халва, която обаче често се приготвя не със сусамова, а със слънчогледова паста.

Тюфекчийството,

наричано още пушкарство, е занаят на ръчно изработване, украсяване и орнаментиране на огнестрелно и хладно оръжие. Бижyтepът Антoн Мapинoв e eдин oт мaлкoтo мaйcтopи в Бългapия, кoитo все още практикуват този занаят. Роден е в Силиcтpa, къдeтo ce oбyчaвa при мecтeн мaйcтop да прави бижута. Пo-къcнo ce мести във Велико Търново.
Запалва се случайно по гpaвиpaнeтo нa opъжия, след като получава paзpeшително зa пpитeжaниe нa личнo opъжиe. Купува си пиcтoлeт и в интернет попада нa aмepикaнcки caйтoвe нa мaйcтopи гpaвьopи.

"Кaтo видях кoлкo ca кpacиви нeщaтa им, ce зaпaлих и peших дa oпитaм и aз. Мaлкo пo мaлкo cи кyпих инcтpyмeнти, някoи oт тях ce нaлoжи дa ми бъдат доставени oт САЩ, дocтa са cкъпи", paзкaзвa Мapинoв.
Друг наш майстор тюфекчия е Александър Гевгалов от Казанлък - потомствен оръжейник. Той пък е гравирал оръжия за арабския свят, инкрустирал е и личния подпис на Михаил Калашников върху образци от автомат "Калашников АК-47".

Мелничарството

с право се счита за един от най-старите български занаяти. В древността у нас масово били използвани ръчните хромелни мелници, за което свидетелстват стотици подобни мелници, намерени в пещерите.
Хромелни мелници били открити в царските жилища в първата българска столица Плиска. В древните български столици Плиска, Преслав и Царевец са открити голям брой мелнични камъни е диаметър 60-70 см. Предполага се, че някои от тях са използвани във вятърни мелници.
Първата валцова мелница във Видин е построена през 1899 г. През 1903 г. във Видин се построяват още две такива съоръжения.
Днес в България работят около 50 мелници за брашно, предназначено за търговски цели.

Сарачество

Името на този занаят произлиза от арабската дума сарач - седло. Майсторите изработвали впрегатни и ездитни конски принадлежности, ремъци, каиши, куфари, чанти, колани, паласки, кобури, щавени цървули.
Като основен материал се използват кожите от едър рогат добитък, овце, кози и свине. Днес изделията на сарачите могат да се видят само на специализираните занаятчийски панаири и в някои наши етнографски комплекси.

Шапкарство

Макар и да нямаме вековни традиции за носене на шапки като руснаците и англичаните, в миналото у нас броят на шапкарските ателиета е бил значителен. Преди 1940 година в столицата е имало 18 ателиета за шапки, а в Русе - над 35. През 1946 г. обаче излиза закон срещу незаконното забогатяване, който засяга банкери, депутати и шапкари. Така на шапкарите е забранено да практикуват занаята си и те се преквалифицират в шивачи.
Много от тях са изгорили калъпите си и занаятът е започнал да се губи. Когато Хрушчов слага меката мъжка шапка, и у нас започват да се изработват такива. Един от най-старите ни шапкари е Георги Колев от Добрич, който се занимава със занаята повече от 70 г. В ,,Десант" сме разказвали подробно за този уникален човек, който събира в тетрадки подписи на най-известните си клиенти.
Най-забележителната личност, посетила дюкяна му, е кинорежисьорът Франсис Форд Копола.

Бубарството

се свързва с отглеждането на копринени буби и производството на коприна. У нас се е практикувало още през VII-XI век, но особено силно се развива в края на XIX век. Ако в началото на ХХ век България е произвеждала 1250 тона копринени пашкули на година, но днес този традиционен поминък е почти изчезнал у нас.

А е имало времена, в които хиляди български семейства са се издържали от бубарство. През 1927 г. например над 2 милиона лева са влезли в българските домакинства с отглеждането на повече от 2038 т сурови пашкули.
Пак в онези години в държавната хазна са постъпили 176 милиона лева от износа на 550 тона сухи пашкули. Даже и в годините на икономическа криза през 30-те години на миналия век отглеждането на копринени буби е било по-доходно от житото, царевицата и гроздето.

До 1989 г. бубарството дава поминък на повече от 50 000 души при мощно държавно субсидиране на цените на суровините. Така произведените в България платове и дрехи от естествена коприна са били евтини и висококонкурентни на световния пазар.
С политическите и икономическите промени след 1989 г. и бързата приватизация на държавните дружества, които се занимават с бубарство, отрасълът е почти унищожен. Много от фирмите за копринени буби са затворени, други са разграбени и унищожени. Трети са обявени в несъстоятелност.

Гайтанджийство

Гайтанът е плетен вълнен шнур, с който се украсяват традиционните народни носии, изработени от аба. От практично средство за заздравяване на ръбовете и шевовете на дебелите вълнени дрехи, тези шнурове се превръщат в сложна рисунка. Първоначално се изработват ръчно. По-късно се използва чекръкът, а производството се механизири.

Силно развитие гайтанджийството получава по време на Възраждането и особено през ХІХ век. След Освобождението българските гайтани продължават да се търсят на турския пазар и това продължава до Първата световна война.
Главни центрове на гайтанджийството са Карлово, Калофер, Казанлък, Габрово, Сопот, Котел, Сливен, Пирдоп.
Заради силната конкуренция на фабричните изделия занаятът запада.

Калайджийството

е занаятът, при който се полага специално покритие върху метални съдове, които имат пряк контакт с огъня - джезвета, казани, тави. Тъй като бързо оксидират, се налага медните съдове да се посребряват или калайдисват. Бакъреният съд се поставя на огъня да обгори отвън и отвътре, като се държи с големи клещи. После с малко сярна киселина и памук се обтрива цялата повърхност и се залива с вода.

В калая се добавя нишадър, който го разтваря, после се добавят солна киселина и цинков прах. Съдът се поставя отново на огъня да се нагрее. Тази процедура се повтаря, докато се калайдиса хубаво целият бакър. Ако работата е качествено свършена, съдът издържа цяла година преди повторно калайдисване.

Мутафчийството

пък се свързва с отглеждането на кози, от чиято козина се произвежда основната суровина. Най-напред се извършва требене - с ръце се прави подбор на козината по цвят и дължина на материала. После козината се разчепква върху дървена дъска, а после се преде на чекрък.

При тъкането има два основни мотива, с които тъканта се украсява - "миши учишки" и "котешки зъбки". Натуралният ефект при тъкането се постига чрез съчетаването на естествените цветове на козината - бяло, сиво, кафяво и черно. Занаятът запада катастрофално след Кримската война.

http://www.desant.net/show-news/35597

Hatshepsut

,,неТрадиционна Българска Керамика - Стечени Капки" / Автор Марта Димитрова/ Национален Фонд Култура

Зрителите имат възможността да се запознаят с метода на работа при традиционната техника за декорация на керамични съдове, известна като "троянска шарка" или "стечени капки". Идеята е, те да обогатят своите знания, да се докоснат, припознаят и обикнат керамичния материал. Да усетят по един нов начин традиционно изрисуваните предмети, "нашарени" по метода на ,,троянската шарка".


Hatshepsut

Историята на Тревненските тавани разказана от Уста Дарин Божков