Записки на единъ участникъ въ войната срещу Турция презъ 1877-1878г.

[Hatshepsut]

Записки на един участник във войната срещу Турция през 1877-1878г.

Казвам се Емил Стефанов Николов. Произхождам от стар тревненски род.
Това лято реших да подредя шкафа, в който се намират книги, останали от моите дядовци и от баща ми. Въпреки, че и друг път съм се ровил в тоя шкаф, не бях виждал един ръкопис от дядо ми, Никола Станчев Балабанов. Той дълги години е бил учител и си е водил записки от неговия живот и от участието си в Балканската война от 1912 – 1913 година и в Първата световна война от 1915 – 1918 година. Намерих една пожълтяла от времето тетрадка, в която е записал спомените на своя братовчед Петър Цанев Балабанов. Той е бил участник в Тревненската чета през Априлското въстание от 1876 година и Опълченец в Руско – Турската война през 1877 – 1878 година.

Беше ми интересно. Прочетох няколко пъти написаното в тетрадката. Сравнявах събитията, датите и имената на хората, за които ставаше дума в спомените на Петър Балабанов. Ходих в музея на града, събрах всичката възможна информация за онова време. Някой неща допълних, без да променям разказа, оставен от дядо ми.
      Предлагам книгата да носи името "ИЗПОВЕД". Ще бъда много доволен и благодарен, ако се сбъдне мечтата на моя дядо, да се намери човек, който да помогне да се издаде една малка книжка в памет на Петър Цанев Балабанов и на всички, чийто имена са споменати в разказа за неговия живот.
  След няколко месеца се навършват 140 години от Априлското въстание през 1876 година. Длъжни сме да отдадем нашата синовна признателност към всички, които с живота и със смъртта си написаха славната страница на Априлската епопея. Сега някои самозванци политици, министри и продажни историци се мъчат да омаловажат подвига на нашите предци, на народните герои.
Ние знаем, че не Америка, че не Европа, а Русия ни Освободи от пет вековното турско робство. Нашия народ поколения наред пази дълбоко в сърцето си любовта и признателността към Русия и руските ни братя, нашите Освободители. Не случайно Иван Вазов е написал ,,Епопея на забравените,"защото и тогава са се явили такива самозванци, които не са признавали и зачитали подвига и саможертвата на героите от Априлското въстание и от войните след това.
И още нещо. В центъра на града, до часовниковата кула, през 1912 година признателното население на град Трявна е издигнало паметник на Капитан дядо Никола и на наши съграждани, загинали в Априлското въстание, в Руско–Турската война и във войните за защита на Отечеството ни. Аз бях дете, но помня тоя паметник и имам снимки пред него. И пак се намериха ,,умни" наши тревненски управници, който го събориха.
Сега в Трявна имаме два паметника на загиналите във войните. Всеки нов кмет им прави паметник, без да са изписани имената на тия герои, а те не са анонимни, те трябва да се знаят и да се почита тяхната памет. Нямам представа с какви пари са правени тия паметници и колко струват на общината, но те са за срам на нашия град. Намират се на най неподходящите за това места. До единия от тях има поставени пет големи контейнери за смет...И нито едно цветенце.             
По време на Априлското въстание от град Трявна излиза чета, която постепенно намалява и остава само с петнадесет души тревненци, които се сражават срещу турците до село Новата махала, Габровско. От тия четници шестима са зографи и двама са синове на свещеници, затова четата е известна като Тревненската зографска чета. След разбиването й въстаниците се разпръснали и се укрили на различни места около Трявна.
Петър Генчев се скрил в Радославовата плевня до село Рашевите. Бил много уморен, легнал в сеното и заспал. Вместо да му занесе хляб Хуба Илиева го предала на турците. Аскерите го ранили тежко. Хванали го, завързали ръцете му и го повели към града, но той не можел да върви. Те му отрязали главата, набили я на кол и с песни дошли в Трявна. Сложили я пред конака на мегдана, за да плашат хората. Последните думи на Петър Генчев преди смъртта били:
,, За вярата умирам братя"... 
  На Петър Генчев има направен паметник, който много малко хора са виждали, защото е поставен на неподходящо място, в един ъгъл на завой на улицата до реката, по която няма никакво движение. Той също е изоставен, градинката около него не се почиства, няма нито едно посято цвете...Аз мисля, че тоя паметник трябва да бъде в двора на църквата, до пътеката към входа. Петър Генчев е бил благочестив и набожен човек, зограф. Сигурно в храма има икони, рисувани от него... Плюс това в църковния двор са погребани няколко въстаници и опълченци...   
След две години се навършват 140 години от Освобождението на България от турско робство. Покрай Трявна е минала армията на генерал Николай Святополк Мирски, която през Тревненския проход е слязла в Южна България и е участвала в разбиването на укрепения турски лагер при Шейново. Тревненци са оказали голяма помощ на войската, като с дървени лопати са разчистили от дълбокия сняг и навети преспи пътя чак до Кръстец.                    Искам да поставя пред ръководството на Общината следния въпрос: би ли се наел Общинския съвет да инициира подписка, в която гражданите да изразят своето мнение за възстановяване паметника на Капитан дядо Никола и загинали наши съграждани в Априлското въстание, Руско–Турската Освободителна война и във войните за защита на Отечеството. Но моля Ви, не ми отговаряйте предварително, че няма пари. Това е Вашата задача, да ги осигурите!    Сега имаме нов кмет. Нищо друго да не направи през мандата си, само да измести паметника на Петър Генчев и да възстанови на площада съборения от ,,комунистите" паметник на Капитан дядо Никола, ще бъде достатъчно и достойно за уважение.
    Поклон. Дълбок поклон пред подвига на въстаници, Опълченци, руски, румънски и други войни, напоили с кръвта си земята ни и жертвали живота си за нашето Освобождение.        Декември 2015 година                                        Емил Стефанов Николов


************
ПЕТЪР ЦАНЕВ БАЛАБАНОВ
                     

ИЗПОВЕД

Днес е неделя, 2 септември 1928 година. Имам среща с братовчеда ми, бай  Петър  Цанев Балабанов. Сега той е възрастен човек, но на младини е взел участие в Тревненската чета по време на Априлското въстание през 1876 година. След неговото потушаване е избягал в Румъния, от където по късно се е записал доброволец в Опълченска дружина и е участвал в Руско–Турската война през 1877/1878 година.
Аз имам навик още от ученическите години да си водя дневник, да записвам най различни интересни случки, пиша малко разкази и стихове. Като участник в Балканската война през 1912/1913 година и в Първата световна война от 1915/1918 година на Добруджанския фронт, написах и издадох стихосбирка ,,Войнишка тъга." През 1901 година по случай двадесет и петата годишнина от Априлското въстание записах спомените на Васил Михалев, един от организаторите на въстанието в Трявна и участник в сражението, което четата води с турския аскер и башибозук в местността Дели рът (Чукара), до село Новата махала, Габровско. Издадох една малка книжка от няколко листа с неговия разказ – ,,Нещо по въстанието в Трявна."
Сега по случай петдесетата годишнина от въстанието се уговорихме с бай Петър Балабанов, да ми разкаже своите спомени от онова време, да ги запиша и ако е рекъл Бог, да ги издам в малка книжка в негова чест. Така а днес, а утре изминаха две години и се навършиха петдесет години от Освобождението на България от турско робство. Веднъж той ме срещна на пазара до часовника и ми каза:
– Хайде бе даскале, щеше да идваш да пишем, аз ще умра, не мога те дочака...
  Трявна е разделена от двата моста над реката на три махали – Горна, Средна и Долна, – или Новата махала. Аз съм роден в Горната, където живее и бай Петър, но по късно се преместихме със семейството ми в Средната махала. Сега, като минах по моста до часовниковата кула, веднага спомените от моето детство нахлуха в мислите ми. Бащината ни къща беше на края на града. От там нататък започваха градините. По тая улица аз и по големия ми брат Христо отивахме и се връщахме от училище. Зимно време газехме в дълбокия сняг и краката ни бяха винаги мокри. Майка ми сушеше вълнените ни чорапи на джамала в собата. Добре, че баща ни беше обущар, та често ремонтираше скъсаните ни обувки. Бяха трудни, сиромашки години. Татко скиташе по цели седмици из селата да поправя и кърпи разпрани имений и цървули, само и само да ни изхрани.
Аз завърших с отличие третокласното училище в Трявна. Сестра ми Радка се беше омъжила и живееше със семейството си в град Русе. Тя и зет ми Игнат ми помогнаха да ме приемат да уча в държавното земеделско училище ,,Образцов чифлик" край Русе. Започнахме занятията, но след един месец почина баща ми. Предната година се омъжи другата ми сестра Мария. През лятото взеха брат ми войник в Севлиевските казарми. Майка ми остана сама с баба. Добре, че в училището ни даваха всичко безплатно – униформи, долни дрехи, ризи, обувки, учебници и тетрадки. Хранеха ни много хубаво и живеехме в пансион.
Директора, господин Христо Калчев ме повика при себе си в канцеларията, за да ми съобщи, че баща ми е починал. Аз започнах да плача. След като се поуспокоих малко, той ми каза:
– Никола, ти за сега си с отличен успех. Продължавай да учиш така. Аз ще ти отпусна стипендия. Но какво ще правиш с това образование в Трявна?
Аз му отговорих:
– Господин Директоре, мотиката и оралото хранят целия свят.
– Остави ги тия приказки Никола, каква мотика и какво орало в тоя Балкан? Моя съвет е да те изместя в педагогическата паралелка. Там се учи всичко, което учат останалите ученици, плюс още два предмета, морал и педагогика. Но като завършиш, можеш да станеш учител.
Съгласих се с него. Изместиха ме. Отпуснаха ми стипендия. Бях станал любимец на господин Калчев. Като ме срещнеше, слагаше ръката си на рамото ми и винаги питаше:
– Как си Никола, имаш ли нужда от нещо?
Сега, след толкова години, си спомням с умиление и благославям тоя добър човек и педагог. Като завърших училище се завърнах в родния си град Трявна. Отидох с дипломата си при кмета. Той ме назначи за начален учител в училището на чаршията.
По късно, след като отбих военния си дълг в Етърския полк във Велико Търново, ме назначиха за две години учител в село Станчов хан и за две години в село Белица. Като смениха кмета, ме изпратиха учител в село Раданци и останах там по вече от 28 години. Всяка сутрин тръгвам пеш в 6 часа и вечер се връщам пак пеш в 6 часа. Два и два четири километра.
Така потънал в спомените си, не съм разбрал, кога стигнах до високата порта на бай Петровата къща. Завъртях мандалото и влязох в големия двор. Личеше, че стопанките на къщата са добри домакини. Те бяха посели много зеленчуци, имаше и цяла леха с различни нацъфтели цветя.    Между плочите се подаваха цветовете на калдъръмчетата. По прозорците и на чардака бяха наслагани саксии с мушката. Лозата хвърляше шарена сянка над плочника. Големи гроздове висяха по нея, бяха взели да почерняват.

Повиках на бай Петър. Той се показа заедно със жена си, кака Марийка и дъщеря им Цанка и много се зарадваха, като ме видяха.
– Ей даскале, най после се накани да дойдеш. Влизай, давай по стълбите.
Излязохме на горния кат. Предложиха ми да седнем на судормата. Къщата беше голяма, хубава тревненска къща, останала от дядото на бай Петър, дядо Пейчо Балабанов.                                                             
Кака Марийка ме хвана за ръката и каза:
–Добре си дошъл Никола. Забравихме се вече. Едно време се виждахме всеки ден, но откакто отиде да живееш на чаршията, не виждаме ни теб, ни Кина. Как е тя, как е Стефчо?
–Добре сме како Мрарийке, живи и здрави сме, да благодарим на Господ Бог, добре сме.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                              –Цанке, я откъсни някой домат, някоя краставичка и ни направи салатка. Марийке, донеси стъклото с ракията да се почерпим с даскала, разпореди се бай Петър.                  Кака Марийка се скри зад една врата, а Цанка слезе с една кошничка на двора. След малко стопанката на къщата се показа с голямо стъкло със сливова ракия. Сложи бяла покривка върху тежката дъбова маса. Донесе чашки, чинийки, вилици и ги нареди пред нас. Бай Петър напълни чашките с ракия и каза:       
–Никола, не мога да чакам мезето, когато пред мене има сипана чаша с ракия. Да пийнем за здраве, пък после ще приказваме.
Чукнахме чашките от дебело стъкло. Ракията беше жълта, отлежала сливовица. След като отпихме по глътка, бай Петър ме попита :
– Даскале, ти нали знаеш, че ние с тебе сме роднини? Дядовците ни са братя, а бащите ни са първи братовчеди.
– Зная, бай Петре. Родът ни е стар и много голям. То ако започнем да разчепкваме нещата, половината град ще излезем роднини. Но знаеш ли от къде иде прякора Балабанов?
– Чувал съм нещо, но ако знаеш кажи ми.
–Когато бях малък, дядо Стойко, бащата на баща ми, ми е разказвал и аз съм записвал всичко за неговия род. След това, като станах учител се опитах да направя родословното дърво на рода.   
Нямах много информация, дядо и баща ми бяха починали. За това за основоположник на рода приех да бъде дядо Стоян – Стоян Христов Балабанов.
– И аз съм чувал някой неща за него, но кажи ти какво знаеш.
– Дядо Стоян е роден някъде около 1760 година. Баща му се е казвал Христо, а майка му Ивана. За тях не зная нищо по вече. Той е бил болюк башия, едър, силен, юначен българин, ковач.
На времето, като се появят разбойници дядо Стоян събирал младежите, правели чета и отивали да ги гонят. Когато стигнели Балкана, обръщали четата против турците. Трявна тогава е била малко село с около 300 къщи, оградени с високи каменни довари. Всяка къща си е имала стопанство с градина и различни животни. Младежите са били въоръжени и са можели да се отбраняват сами. Чорбаджиите също са помагали, за да спасят имането си. Тука не са живеели турци. Те са идвали само да събират данъците. Селото е нападано няколко пъти от черкезки банди, но тревненци са се защищавали и много са си помагали.
Най-голямо е било нападението през зимата на 1798 година. Запалени са били църквата и къщите в половината село. Имало и много убити. Дядо Стоян и четата са решили, че е най добре да помогнат на хората да избягат и да се скрият в гората. Но не се е минало без бой. Като видели, че младежите оказват съпротива, а и от селото няма какво да се открадне, черкезите бързо се оттеглили.

Жената на дядо Стоян се е казвала Неда. Те са имали трима сина. Най големия бил Христо,  другия се е казвал Пейчо, твоя дядо, а най малкия е Стойко, моя дядо.
– Добре, Никола, това донякъде го знам и е истина. Но ти щеше да казваш за прякора "Балабана."
– Дядо Стоян е имал много едър и лош черен кон. Никой не можел да го язди, освен той. Та на коня започнали да викат балабанест кон, което значело хубав, развит от всяка страна. И понеже и дядо Стоян е бил едър и юначен българин, герой за онова време, прякора на коня се прехвърлил върху стопанина му и започнали да викат на дядо Стоян, Стоян Балабана. После станало, Христо Балабанов, Пейчо Балабанов и Стойко Балабанов.
–Е Никола, това не го бях чувал, но сигурно е така, – каза бай Петър.
В това време, докато се разговаряхме, Цанка донесе салатата и ни разсипа в чинийките. Личеше, че доматите и краставичките са току що откъснати от градината.
– Бай Петре, нали помниш, че бяхме говорили с тебе да ми разкажеш и аз да запиша твоите спомени от Априлското въстание и Руско – Турската война, казах аз и извадих молива и бележника от джоба си. Сега съм дошъл за това.
– Добре Никола, ще ти разкажа всичко. Аз също съм си записал някой неща, защото се забравя, ето вече петдесет години минаха от тогава. А ти ако се интересуваш от нещо, питай ме. Знам, научих, че пишеш разкази и стихове, че имаш вече издадени книжки. Разбирам, че искаш да ти разкажа всичко за въстанието и за войната, но не зная как да започна. Имам много неща да ти кажа, много мъка съм видял, много бой съм изял, много кръв и смърт са минали през очите ми. Мисля, че първо трябва да ти кажа кой съм, какъв съм.
–Бай Петре, започни така, както ти искаш. Но аз ще те помоля, понеже по цял ден съм зает с децата в училище, ще мога да идвам само в неделя. Удобно ли ще ти е на няколко пъти да се виждаме и да ми разказваш? Аз ще ти се обаждам предварително кога ще идвам.
– Нека бъде така, както ти искаш, даскале. Аз по цял ден съм свободен у дома, дори ще имам време да си припомням какво трябва да ти кажа.
Казахме си "наздраве," отпихме по глътка от хубавата ракийка. Опитахме салатката, която беше приготвила Цанка и бай Петър започна разказа си:
– Роден съм в Трявна на 20 януари 1851 година. Баща ми се казваше Цаню Пейчев Балабанов, а майка ми се казваше Марийка Костадинова Цанева. Имах братя Костадин и Христо и чичовци Христо и Томчо. Имах и леля Йона на село Маренци. Завършил съм училището в Трявна, трети клас. През 1874 година лежах дванадесет месеца в Търновския затвор.
Бай Петър запретна ръкава на дясната си ръка. Над китката й имаше нишан, написан с барут:
"1 май 1874 г. паднах в хапузъ".
– С моя приятел Колю Манев от Бонев хан бяхме излезли на разходка към Милевци. Денят беше хубав, топъл пролетен ден в края на месец април. Хората копаеха по градините и сееха картофите. Имаше много познати от тях, поздравихме се. Вечерта заптиета захлопаха по портата.
Баща ми излезе да види какво става. Търсеха мен. Показах се. Те ме хванаха и с едно въже ми вързаха ръцете отзад. Казаха на баща ми, че има оплакване от чорбаджи Златю и ще ме карат в конака. След малко докараха и Коля. Цяла нощ бяхме в мазето. Сутринта едно заптие ни отведе на горния кат за разпит. Чорбаджи Златю се оплакал, че сме влизали в къщата му и сме откраднали 10 златни наполеона, един наниз с големи пендари и петдесет жълтици. Той си наумил, че сме откраднали парите, за да си купим пушки и пищови. Не зная, може наистина някой да е влизал у тях и да го е обрал, но не бяхме ние. Лежахме няколко дни в мазата. Не пускаха никого при нас.

[Hatshepsut]

 
Имаше едно проклето заптие, що бой ни би с един камшик. Но имаше и един добър турчин, който се познаваше с баща ми и ни носеше хляб да ядем, когато беше на пост. Дядо Златю идваше всеки ден да си иска жълтиците. От мазата го чувахме, като вика на мегдана да ни бият, докато си кажем. След една неделя ни натовариха на една талига и ни закараха в Търновския затвор. А в затвора пълно само с българи и цигани. Имаше комити, които от години лежаха тук, в кауша. Вътре беше такава воня, такава мръсотия, пълно с бълхи, дървеници и мишки. Сложиха ни още на двора тежки железни пранги на ръцете и на краката.
 Имаше затворници, които освен прангите на краката, имаха желязна халка на врата с дълъг тежък синджир, който трябваше да носят на ръце. Нощно време ги заключваха с голям кофар към друг дълъг синджир.
 На втория ден ни повикаха на разпит. Ние отричахме всичко, в което ни обвиняваха. Но изглежда, че чорбаджи Златю беше развързал кесията си и беше платил, защото след като вечерта ядохме голям бой, на другия ден ни осъдиха на 12 месеца затвор.
От цялата работа най хубавото беше, че ни махнаха тежките железни пранги от ръцете и краката. Всички знаеха, че ни осъдиха без доказателства, но нищо не можеше да се направи.
Хранеха ни един път на ден, над вечер. Даваха ни по един комат сух, корав хляб и чорба, която и прасетата няма да ядат. Нямахме пари за цигари. Окъсахме се. А колко бой сме изяли с Колю Манев? Турците заради един, обикновено циганин, биеха всички. Намразих тия изедници и бях готов да умра, но да им отмъстя. Особено на чорбаджи Златю. Стисках юмруци и мечтаех за деня, когато ще ги стоваря върху червендалестото му лице.
 Имахме едно свиждане на два месеца. Баща ми и бай Маню се бяха разбрали и се редуваха, така че всеки месец идваха при нас. Когато дойдеха родителите ни, един ден в месеца не бяхме гладни. Турците предварително вземаха каквото им хареса от дрехите и храната, но майките ни ни слагаха сланина, мас и свинско месо, които турците не близват.
Малко преди да ни пуснат от затвора, баща ми дойде на свиждане. Написал една бележка и я сложил в дрехите. На нея пишеше, че намерили чорбаджи Златю убит, с оставен голям нож в гърдите. Когато на това място замирисало на мърша, един овчар отишъл да види какво добиче е умряло. Видял, че е човек, отишъл в селото, събрал мъжете и ги довел при убития. По дрехите познали, че това е чорбаджи Златю. С голям зор го извадили от тръните, в които бил хвърлен.
Като го обърнали по гръб, от подутото му тяло, от очите и устата му излизали големи бели червеи. Благодарих в молитвата си на Господ Бог, че ме спаси да не поемам върху себе си тежък грях, защото исках и сигурно щях да го убия. Спомних си веднага старата народна мъдрост, че ,,Бог бави, но не забравя." Тоя скъперник ни вкара невинни в затвора, но и той умря като куче.
Когато ни пуснаха от зандана нямах 50 килограма. Баща ми дойде за нас с каруцата, заедно с бай Маню. Беше 11 май 1875 година, деня на светите братя Кирил и Методий. Улиците бяха пълни с деца, които носеха цветя и празнуваха, а ние с Колю в каруцата мръсни, брадясали и окъсани...
На края на града баща ми спря конете на брега на реката до един голям вир. Съблякохме се двамата голи и влязохме във водата. Тя беше студена, но къде по студено беше в затвора, особено през зимата. Бай Маню се беше сетил и взел един голям калъп сапун. Измихме се хубаво, не бяхме се къпали цяла година, брадясали, с дълги рошави коси, целите изядени от бълхи и дървеници.
Облякохме си чисти дрехи и се почувствахме, че сме хора.
Дойдохме в Трявна. Колю и баща му слязоха на Бонев хан. Ние продължихме към дома. Когато влязох в двора, мама не можа да ме познае...Мъката ми в затвора свърши, но още там бях решил да започна нов живот, отдаден на борбата за Свобода. В зандана се запознах с няколко революционери, които криеха истинските си имена и отвориха очите ми за много неща. Но не съм и помислял, че ме чакат две трудни години, изпълнени с по големи мъки, лишения и страдания.
От начало не знаех към кого да се обърна. Бях сигурен, че и тук има някаква организация, че се прави нещо скришом за Освобождението на България от турско робство. Разгеле, през есента на 1875 година Цаню Захариев ме подкачи сам. Те си мислели, че аз от затвора съм организирал хора да убият чорбаджи Златю. Започнахме приказката от далеч, че сме комшии, че сме патриоти, че ми имат вяра, докато накрая ме покани да се включа с тях в борбата срещу турците. Аз точно това търсех. Първата задача, която ми поставиха беше да се снабдя с пушка, с пищови, с кама и да си ушия униформа. Трябваше да бъдем готови за въстание.
В началото на 1876 година Цаню Захариев ни събра в къщата на Васил Михалев горе на баира. Бяхме десетина души. Познавах Тодор Оптарамана, поп Кою Витанов, Цаню Шишков, Петко Ошенеца, Братой Христов, Цаню Брънеков, Кънчо Германията – другите не ги помня. Бай Цаню каза, че в Букурещ е взето решение в началото на месец май да се вдигнем на въстание в цялата страна и да свалим турските окови.
Трябваше да започнем да правим фишеци за пушките, да леем оловни куршуми. От нас се искаше да приготвим 50 оки барут и по вече сухари.
 Той ни съобщи още, че за наш Апостол е избран Стефан Стамболов, а за наш войвода  Никола Кабакчиев, и двамата от Търново. От Трявна трябваше да излезе чета от 250 души.
Виждаше се, че работата е много сериозна, а аз още не бях готов. През месец март един габровец ми продаде два белгийски пищова – барабанлии и двеста патрона за тях. От един турчин ме снабдиха с пушка. Купих си кама и сабя. Взех си белюр, нови цървули, навуща и калпак. Ушиха ми кафява униформа с черни ширити по куртката. Направих си двеста фишека с барут за пушката, на оджака в ковачницата си отлях оловните куршуми. Майка ми опече сухарите и ме молеше да се откажа от тая работа. Аз обаче бях твърдо решил, че ще отмъстя за боя, който ядох цяла година от тия турски изедници. В края на месец април се разчу, че в Южна България въстанието е вдигнато. От към Дряново се чуваха силни гърмежи. Казваха, че Севлиево и Габрово също са се вдигнали. Всички стояхме в очакване. Отидох при бай Цаню Захариев и го попитах какво става?
–Потърпете още малко! Чакаме да дойде войводата от Търново и се вдигаме.
 Не ми каза, че още на 24 април, когато ходи в Горна Оряховица се е взело решение, да се вдигне въстанието в целия Търновски край. Но в Търново започнали арести. Стамболов се скрил в Самоводене. Скрил се и нашия войвода, а ние стоим и го чакаме да дойде и да ни поведе.
Тръгнали поленците от Мусина и Бяла черква с поп Харитон и Бачо Киро, тръгнали четите на Цанко Дюстабанов и Стефан Пешев от Габрово и Севлиево, а ние стоим и чакаме.
На 5 май 1876 година от Новата махала изпратили Митю Гълъбаря и Пенчо Колев от Енчовци и още осем души да ни кажат, че въстанието е вдигнато. Васил Михалев отишъл с тях в Боженци, да види какво става.
–Вдигайте се! – казал им поп Иван.
 В това време Михайл Икономов получил една бележка от поп Шиню от Енчовци, в която той пишел на Михал: ,,Дойдоха от Новата махала войводите с няколко души. Чакайте ги на Ганев хан".
Събрахме се веднага у бай Цаню и той извика:
–Въстанието е обявено! Вдигайте хората!
Извади едно знаме с лъв и го даде на Симеон Цонев. Моната го заби точно пред нашата къща. После засвири с тръбата. Само за половин час се събрахме десетина души от горната махала. Тръгнахме за Ганев хан да посрещаме войводите. Запяхме Ботевата песен ,,Не плачи майко, не тъжи"... От време на време гърмяхме с пищовите.
На Ганев хан намерихме войводите със седем, осем въстаници. Като ни видяха със знамето, те отложиха калпаците си и ни прегърнаха. Попитаха кой е Цаню Захариев? Отделиха се сами за десетина минути. Решили да се върнем заедно с Христо Патрев в Трявна и да вдигнем хората. Цаню Захариев и въстаниците от Новата махала останаха на Ганев хан. Войводата попита колко турци има в Трявна? Отговорихме му, че има само десетина заптиета. Разбрахме се да не стреляме първи. Ако те ударят по нас, тогава да ги убием. Влязохме пак в Трявна. Симеон Цонев засвири с тръбата, а ние гърмим с пищовите и викаме:
–Излизайте! Въстанието е вдигнато!
Когато стигнахме до мегдана, забихме знамето там и оставихме Тодор Кирков да го пази, а ние заехме позиция около конака. Аз се скрих зад високата каменна ограда на църквата и бях готов да стрелям, въпреки забраната, ако излезе това заптие, което ни би с камшика в мазата. Щях да го убия. По едно време иде едно заптие с една стомна и отива на чешмата за вода. Таман се прицелих и то се обърна. Започна да бяга. Беше оня турчин, който ни даваше хляб да ядем, когато бяхме запрени с Колю Манев в конака. Като го видях, домиля ми за него и свалих пушката. Той бягаше и викаше:
–Комити! Има комити!
Хвърли стомната и тя се счупи на калдъръма. Като видели какво става, всички заптиета избягали по реката за Дряново.
Трявна беше свободна! Забихме църковните камбани. Тръгнахме по къщите да викаме другарите си. Ония, който най много говореха и се заканваха, че ще избият турците се скриха. Всички дюкяни и работилници пуснаха кипенците. Не се виждаше жив човек по улиците. За два часа събрахме около стотина души. Тръгнахме отново за Ганев хан. По пътя хората започнаха да намаляват. Някой тръгнал без хляб, други без оръжие, само с една кама. Като стигнахме селото, Цаню Захариев ни се скара:
–Каква е тая паплач, дето сте ми довели? Това ли са комитите на Трявна? Това ли е четата от двеста и петдесет души? Де ги сега тия, дето много знаеха да приказват? Предатели!
Прегледаха хората и войводата отбираше от тях кой да остане и кой да си ходи.
   Знаеш ли, Никола, имаше наши другари, които само това чакаха и хукваха обратно към града. Братовчеда бай Станчо, твоя баща, също беше с нас. Носеше една стара кремъклийка пушка. Още по пътя му виках:
–Бай Станчо, връщай се. Три деца имаш, четвърто чакаш, на кого ги оставяш? А той ми отговори:
–Какво да правя Петре, като сърцето ми вече не трае... Децата и жената ще ми простят...
Разгеле, войводата го върна да си върви в къщи. Върнаха половината хора. На тия, на който оръжието беше по хубаво го вземаха и го даваха на други, които нямаха. Решихме да изберем за водач през Балкана Тодор Оптарамана, защото той най добре знаеше пътя. Свечеряваше се, когато тръгнахме за Енчовци. Очаквахме, че ще ни посрещнат добре, зер Митю Гълъбаря и Пенчо Коев бяха от там. Като влязохме в селото, вече беше мръкнало. Нямаше жив човек. Нито една светлинка, все едно, че няма хора. Колибарите разбрали, че ще минем от тук и всички се изпокрили. Пратихме Митю Гълъбаря да повика сайбията да отвори дюкяна. Той дойде с един запален газен фенер. Който имаше пари си купи цигари, кибрит, хляб и ракия.
Пренощувахме на земята в училището. Сутринта като станахме от сън се преброихме. Бяхме останали двадесет и двама души. Другите един по един избягали. Обиколихме и хлопахме по къщите да вдигаме колибарите да идват с нас, но в селото не беше останал нито един мъж. Имаше само старци. Водача ни Тодор Оптарамана също беше избягал. Тръгнахме през Радковци за Маренци. Аз имам леля там и знам пътя. Като стигнахме колибите, към нас се присъединиха Косю Маренски и брат му Митю Маренски. Майка им, баба Савойца плачеше и ни кълнеше, че сме и взели синовете. Двамата братя станаха водачи на четата, защото много добре познаваха местността. Минахме през Габровски Генчовци и се отправихме към Новата махала. По пътя избягал и Михайл Икономов, заедно с още пет, шест души. Когато дойдохме в селото, забиха църковните камбани. Посрещнаха ни свещениците облечени в одежди, с изнесени църковни хоругви. Децата и учителите ни чакаха с букети цветя. Поп Иван Чомаков ни накара да целуваме кръста и евангелието. След това попита войводата:
–Само това ли сте? Къде са другите? Нали сте много? Казаха, че сте двеста и петдесет души?
–Избягаха страхливците. Уплашиха се. Тези са най верните ми другари, борци за Свобода!
 Бяхме останали само 15 души от Трявна.
–А можеш ли да ми кажеш имената им?
–Ще ти ги кажа. Това са хoрата, които се заклехме в църквата и се бихме с башибозука и редовния турски аскер: братята Цаню и Кънчо Захариеви, Васил Михалев, Симеон Цонев, Петър Генчев, Цаню Баръма, Кънчо Германията, Братой Христов, Петко Отвъденеца, Цаню Стойчев, Христо поп Димитрови, Захария поп Петров, Георги Калчев, Продан Рачев и аз, Петър Балабанов. Това са само хора от Трявна, не слагам другарите ни от Енчовци, Маренци и другите колиби. Станаха ли петнадесет?
–Станаха.                                         –Е, това е тревненската чета. То след въстанието всеки си приказваше кой каквото му дойде на ума, изкараха се всичките, че са били комити, но когато се вдигнахме, избягаха и се скриха по  къщите, а не дойдоха с нас. Това е самата истина, Никола. Страхливци и предатели.
 Събрахме се заедно с въстаниците от Новата махала общо около 70 – 80 човека. Останахме в църковния двор. Селяните от селото подариха овце. Заклаха ги и в два ракиени казана свариха курбан. Нахраниха всички въстаници. Обиколихме няколко колиби и доведохме още хора. Преспахме в Жълтеш и сутринта отидохме в Боженци. Там също имаше въстаници, които тръгнаха с нас. Попа даде на войводата три наполеона. Иван Кара Иванов също му даде 10 турски лири помощ. Тогава с нас в Новата махала дойдоха Иванчо Габровски и Трифон Михов. Взехме два коня от Иван Султана и ги натоварихме с провизии– хляб, сланина, сухари и две дисаги с барут.
По пътя намерихме един ранен въстаник, избягал от Дряновския манастир. Той ни разказа какви ужасни неща са станали там, колко много башибозуци и редовни аскери е имало, как са ги обстрелвали с оръдия, как запалили манастира и всички околни села. Взехме ранения с нас и отидохме отново в Жълтеш. Той се казваше Колю и беше от село Мусина. С бай Васил Михалев превързахме раните му и го оставихме в близката воденица. Сайбията ни обеща, че ще се грижи за него, но щом заминахме го предал на турците.
С нас тръгна жълтешкия поп Георги и брат му и се върнахме в Новата махала. Вечерта стана много студено и заваля сняг. До сутринта натрупа една педя. Като се наспахме и се приготвихме, влязохме в църквата и направихме молебен. Попа ни прочете съзаклятието, целунахме кръста,  евангелието и знамето. Определихме за десятници – Васил Михалев, Симеон Цонев и Георги Калчев, а Христо Патрев от село Шипка избрахме за войвода. Станю Гъдев от село Шипка и Тодор Кирков от Ловеч станаха помощници на войводата.
След малко дойде един селянин и ни каза, че към селото идели много башибозуци и редовна войска. Оставихме казаните с несвареното ядене, взехме си багажа и оръжието. Излязохме над Новата махала отгоре, на едно стръмно място, от където насреща се виждаше Габровски Генчовци.
Местността се казваше Дели рът (Чукара). Баира отсреща беше почернял от башибозуци. Зад тях идеше редовен аскер, а ние бяхме едва стотина души. Запалиха селата Балани и Габровски Генчовци.
Другарите ми заеха позиция в гората, а аз с белюра наблюдавам турците отсреща. По пладне войската тръгна към Трявна и се загуби в долината. Помислих си, че отиват в Трявна, а те идвали от там. По едно време погледнах с белюра надолу и видях 30 – 40 башибозуци, че идват право към мен, без да ме виждат. Аз хукнах да съобщя на другарите ми, че идват башибозуци. Както тичах, единия ми пищов падна от кръста и изгърмя. Всички наскачаха и като разбраха защо тичам, дойдоха с мен и заеха позиция.
Башибозуците пъплеха нагоре с пушките на рамо, без да знаят, че пред тях има хора.
Пръв гръмна Трифон Михов от Боженци с едно шишане и уби един турчин. Всички гръмнахме и убихме още 15 – 20 души. Три – четири пъти отбихме атаките им. Викаха силно ,, юруш" но не ни уплашиха. В това време редовната войска ни била заградила, и започна да стреля по нас. Бяхме оставили от дясно на пост Косю Маренски, но и той се скрил. От там дойде и аскера. Станю Гъдев викаше да бягаме на ляво, защото ще ни изловят или убият. Войводата Христо Патрев нареди бързо да отстъпим и да се разпръснем.
 Тодор Етърченина скочи с ножа си срещу турците и ние всичките след него. Пищовите гърмят, убихме сумалъката аскери. Пробихме си път към едно дере, а куршумите свирят около нас. Хукнахме надолу из дола. Хубаво, ама конете не искат да вървят. Войводата ги поведе да заобиколят и с него заминаха много от момчетата. Ние бягахме, падахме, ставахме, а куршумите се сипеха покрай нас и над главите ни. По едно време дерето излезе на по равно място. Тръгнахме по голяма поляна, но следите ни остават по снега. Трябваше по скоро да се махнем от това открито място. Минахме през едни колиби. Нямаше никой, защото хората се бяха изпокрили в гората. Огладняхме. Хляба, сланината и сухарите заминаха с конете. Намерихме едно малко дюкянче, но и то беше заключено. По късно дойде саибийката му. Беше много уплашена. Казахме и да не се бой от нас, да ни даде каквото поискаме, и че ще и го платим. Взехме цигари, тютюн, кибрит и ракия, платихме ѝ и си заминахме. Намерихме попа. Той ни даде присурки. Отидохме в колиби Езерото, които са в подножието на самия Балкан. В един двор открихме, че в храстите се е скрил стопанина на къщата. Извикахме му да излезе и да дойде при нас. Накарахме го да ни донесе десетина самуна хляб и едно печено агне. Казахме му, че ще му платим, каквото струва. Ще го чакаме като мръкне в местността ,,Кокошката" под връх ,,Мара Гидик."
Човекът излезе честен българин. Вечерта по тъмното аз завардих пътя, по който трябваше да дойде селянина, за да видя дали ще бъде самичък, или ще доведе някои потеря да ни убият.
 

[Hatshepsut]

 
Задянат с храната той вървеше и си светеше с едно изгнило дърво. Мина покрай мене, без да ме забележи. Като видях, че няма никой подир него, излязох на пътя и му извиках да спре, защото другарите ми бяха на близо. Отидохме при тях. Той носеше десет големи самуна хляб, една плаза сланина и печено агнешко месо. Донесе ни и една ока ракия от него. Платихме му каквото ни поиска, благодарихме му и се разбрахме на другия ден по същото време пак да ни донесе хляб и нещо за ядене. Вечеряхме около 40 души. Спахме на вън. През нощта беше много студено. Снега се стопи, но земята беше мокра и не можеше да се легне направо на нея. Бяхме с тънки дрехи, кой е мислил, че през май месец ще завали сняг. Не смеехме да запалим огън, защото сами щяхме да се издадем, къде се крием.
Надявахме се войводата и другарите ни да дойдат тук и да решим какво ще правим.
Бяхме на високо място и виждахме всичко, каквото ставаше около нас. Цял ден наблюдавах с белюра и исках да зърна някой от нашите хора, но тях ги нямаше. След обяд видях башибозуци, които се движеха във верига и претърсваха местността. Повиках Цаню Захариев и му дадох белюра да види какво става. В това време дойде нашия човек и ни донесе хляба. Поиска да говори с войводата. Събрахме се всички около него. Тогава ни каза, че са тръгнали потери и претърсват селата и из гората.
– В потерите повечето са българи, които се съюзили с турците срещу Вас. Бягайте от тука докато имате още малко време!
Поискахме да му платим хляба, но той отказа да вземе пари. След като човека си замина, Цаню Захариев ни каза:
–Всички виждате какво е положението. Войводата и другарите ни не могат да дойдат при нас. Четата в Дряновския манастир е разбита, не знаем какво е положението на Дюстабанов, какво става в Панагюрище. Ние сме много малко и не можем да се бием с толкова многоброен враг. Имаме две възможности:
Едната е да бягаме в Сърбия или в Румъния. Но как ще стигнем до там, като цялата страна е пълна с башибозук и редовен аскер. Затова аз ви предлагам, вместо да се скитаме по непознати места, по добре е всеки да си отиде от където е дошъл. Иначе ще умрем от глад и няма да постигнем нищо, ами ще ни изловят и обесят. Ако имате други предложения, кажете ги?
 Решихме да се разделим на малки групи и сутринта рано да си тръгнем по родните места. На разсъмване се отделихме тия, който ще вървим за Трявна. Бяхме аз, Цаню и Кънчо Захариеви, Симеон Цонев, Петър Генчев, Захария поп Петров, Петко Отвъденеца, хаджи Христо поп Димитрови, Васил Михалев и още няколко тревненци, който не помня. Едни тръгнаха за село Шипка, други за Етъра, за Габрово и за Севлиево. Вечерта отидохме да спим в Стоевци, в плевнята на един познат на наш другар. Той ни донесе хляб и сланина и ни каза да се махнем рано от там, защото ще го издадат, че крие комити и ще му запалят къщата. И ние рано – рано излязохме от там. Пръснахме се всички, кой на където му видят очите. Останахме само тримата – Симеон Цонев, Петко Отвъденеца и аз. Дадох едно дереклий на Петко да отиде до Енчовци да ми купи тютюн, а за тях каквото му хареса. Той изпил 100 грама ракия в Енчовци, тръгнал по дерето и отишъл в Трявна. Петко живееше у Никола Калинчев до реката. Ние го чакахме цял ден и вечерта, като мръкна тръгнахме със Симеон Цонев. По пътя той заплака и каза:
– Бях сгоден за поп Генковата дъщеря от долната махала във Велико Търново. Какво направих, защо затрих люцкото момиче?
Дойдохме до Павльов лъг. Симеон се загуби от мене. Отишъл у поп Кою на тепавицата да иска да го скрие. Поискал му и малко хляб. Поп Кою го изпъдил от там. Той намерил начин да се обади на неговите близки, те му донесли храна и го изпратили да се свърже с доверени хора във Вонеща вода. После те му помогнали да избяга в Румъния. Петко Отвъденица го издали, турците го хванали и го били докато се изкривил.
Аз се свързах с Иваница Ангеловата. Разбрахме се с нея, че през ден ще ми носи хляб. Ще закача торбата на големия бук до изворчето по пътя за Койчевци. Скрих се в нашата гора. Направих си овчарска колиба от клони с шумата. Там се криех от дъжда и там спях. Излизах над Койчевци и гледах с белюра какво става в града.
Веднъж чух да се гърми на близо до мен. Петър Генчев се скрил в Радославовата плевня на Рашовите. Хуба Илиева от Димиев хан му носела хляб, но после го предала и турците го ранили на много места. Тъй като не можел да върви сам, един турчин му отрязал главата, набили я на кол и с песни я занесли пред конака на мегдана в Трявна.
Така се мина цяла неделя и аз се чудя на къде да я хващам.
Един ден Стойно Качауна, Михал Софиянлията и Белчо от Скорците си купили хляб от Иваница Ангеловата. Тя знаела, че се познавам с тях и ме издала, че се крия в гората над Койчевци, че през ден ми носи хляб и къде ми го оставя. Те взели торбата с хляба и казали, че ще ми го донесат. Закачили я на бука и се скрили да ме чакат. Като ходех за хляба, аз също стоях и гледах, да не би да са ми направили засада. Тия приятели обаче не съм ги видял. Таман откачах торбата и те изскочиха от гората. Добре, че се обадиха, иначе щяха да опитат пищовите.
–Тръгвай с нас! – казаха ми те.
Излязохме над селото. Тогава ми разказаха, какво се беше случило в Трявна, след като ние заминахме за Енчовци. Качауна разказваше, а другите допълваха:
– След като разбил четата на поп Харитон и Бачо Киро и запалил Дряновския манастир и всички села около него, Фазлъ паша решил да накаже Габрово, Севлиево и Трявна. За Габрово и Севлиево изпратил няколко табора войска и много башибозук, а с Трявна се заел лично той.
Разчуло се, че града ще бъде запален. Хората били много уплашени. Чорбаджиите решили да посрещнат турския генерал извън града. Събрали помежду си доста пари за откуп, които по късно предали на турския големец.
 На 8 май изкарали децата от училището с цветя да го чакат на пътя. Като изказали голямото си уважение към властта, те го настанили в къщата на чорбаджи Христо Кънчев. Седнали на кафе в      гостната соба. В това време дошъл Петър Генков – Ефендето. Направил темане, извадил от джоба си един лист и започнал да чете имената на всички, който тръгнахте за Ганев хан.
– Чакай малко, Петър Ефенди, аз ще прочета каквото си ми написал. Дай ми тая хартия. Браво Петър Ефенди, машалах, добре си си свършил работата,– казал му турския големец.
Ефендето дал списъка, направил темане и си отишъл. На другата сутрин още по тъмното започнали арестите. Хората от списъка били нагласени по махали и башибозуците тръгнали из къщите. Някой от нашите разбрали какво се гласи и хванали Балкана. На тия, които открили слагали железни пранги на ръцете и на краката.
– Твоя братовчед, Петре, бай Станчо Балабана и него прибрали – каза Белчо. Жена му плачела и се молела да не го вземат, че имат три деца и чакат четвърто, но турчин милост има ли?
– Дур мари, рекъл турчина. Да е стоял мирен, да не е ставал комита!
Сложили му прангите на ръцете и краката и така го прекарали през целия град. Държали ги два дена в конака. Който имал пари – откупил се и генерала го пуснал. Другите ги натоварили на няколко каруци и ги закарали в Търновския затвор.
Пашата останал в града два дни. Наредил веднага да се събират всичките данъци от цялото население. Взел парите и заминал за Габрово, без да запали града, но оставил и тук един табор войска и много башибозуци.
– А знаеш ли, какво е станало с Петър Генчев? – започна Качауна. Ранили го на Рашевите, отрязали му главата, набили я на кол и я оставиха на мегдана да плашат хората. Преди няколко дни, когато тя почерняла и започнала да мирише, едно заптие я хвърлило от моста барабар с кола в придошлата река. Пак късмет, че не сте убили някой турчин, че иначе щяха да ни изгорят живи!
Стоях като попарен с вряла вода. Как е възможно да има такива хора, българи, между нас? Такива предатели? Какво ли са дали за списъка на Петър Генков – Ефендито?   
    А Петър Генчев? Та той беше толкова добро и младо момче, толкова кадърен зограф. И умря, подло предаден...
Сега за всичко лошо, което може да се случи в Трявна, ще сме виновни ние, въстаниците. Поне да бяхме убили повече турци. Какво да правя? Докато мисля по този въпрос, помолих Стойно Качауна да си отиде до в къщи и да ми донесе някой негови стари дрехи да се облека като тях, защото с тая униформа който ме види ще разбере, че съм от комитите.
Стойно живееше в Качаунската махала точно под Койчевци и след два часа се върна и ми донесе дрехи. Донесе и хляб, сланина, варени яйца, лук и сол. Имаше и едно шише с ракия. Облякох дрехите, а униформата скрих в един бозалък. Седнахме да ядем на една поляна. Аз махнах пушката и пищовите и се излегнах на тревата. Каква тишина, какво спокойствие, щурците запели, да ти се напълни душата.
Новите ми другари нагласиха ,,софрата." Пуснахме шишето да обикаля от уста на уста. Както не бях пил скоро, на втория ред усетих, че ще ме хване пущината. Взехме по едно яйце и се сборихме като на Великден. Стойно ме удари на криво и ми го счупи. Не бях ял отдавна толкова сладко както тая вечер. Натъркаляхме се на поляната и спахме на ава, без да палим огън, за да не ни види някой и да прати потеря подиря ни. Имаше пълнолуние. Всичко огрято от оная голяма луна...
Излязохме из Балкана.
Една сутрин отидохме в гората срещу Скорците. Белчо щеше вечерта да си отиде у тях да вземе хляб и нещо за ядене. Недялко Русинов излязъл за гъби и ни видял, без ние да го забележим. Дошъл в Трявна и казал на аскерите, че комитите са в гората над селото. Довел ги по пладне. Аз бях отишъл да пия вода в близкото дере. Стойно и Белчо спяха, а Михал прав караулеше. Тъкмо се напих с вода и си надигнах главата, турските "мартинки" изгърмяха.
 Аз взех пушката и сабята, пропълзях и се скрих в един чест шубрак. Извадих двата пищова, турих по още един патрон и се приготвих за последна разплата.
Турците убиха Михал и стреляха по Стойновата аба, която метнал на един храст, за да ги заблуди, а той и Белчо избягали от другата страна. Претърсиха гората, минаха покрай мен, но не ме видяха. Отрязаха главата на Михаля, отсякоха един кол, набиха я на него и заминаха за Трявнa.
–Даскале, спираме до тука, защото от тоя ден нататък започна моя друг живот.
–Добре, бай Петре. И мен ме заболя ръката да пиша.
 Чувствах, че стария човек се развълнува много, като ми разказваше тая случка. Той беше на 77 години, но помнеше всичко с подробности. Среден на ръст, с умни сиви очи, правилен нос и хубаво лице, бели мустаци и бръсната брада. Имаше буйна бяла коса. Взехме си довиждане и аз си тръгнах към дома.
– В неделя пак да дойдеш! Ще те чакам!
След една седмица отново влязох през голямата порта на бай Петровата къща. Той беше седнал на чардака и гледаше отгоре между листата на лозата. Като ме видя, стана и отиде до стълбището.
– Хайде бе Никола. От кога те чакам?
Качих се на втория етаж. На масата беше сложено шишето с ракията и две чашки.
– Бай Петре, хайде да минем тоя път без ракия. Имаме още много да пишем –казах аз.
–Не може тъй Никола. Ти си ми гост и аз трябва да те почерпя. Пък за писането има време.
– Добре, но хайде, ако може да пием по едно кафе!
–Ей бабо– бай Петър тъй викаше на кака Марийка. Де си ма? Я ела тука!
Тя се показа на една врата и като ме видя дойде да се ръкува с мене.
–Бабо, Никола не иска да пие ракия. Направи по едно кафе и донеси по малко сладко от вишни!– изкомандва я той.
Седнахме на масата и аз извадих молива и бележника.
–До къде бяхме стигнали, бе даскале? – попита той, въпреки, че знаеше какво ще му отговоря.
– Стигнахме до убийството на Михал.
– Да. Ами аскерите взеха кола с главата на Михал и си тръгнаха за Трявна. Аз стоях в шубрака и не смеех да се помръдна. Белчо и Стойно бяха избягали и не знаех къде са. Като мръкна се вдигнах и с цялото си бойно снаряжение отидох у леля Йона чак на Маренци. Добре, че беше пълнолуние, та се оправях с пътя. Наближих селото. Кучетата ме усетиха и започнаха да лаят. Като похлопах на портата посред нощ, всички наскачаха уплашени. Вмъкнаха ме вътре в двора и залостиха вратата.
–Къде ходиш по туй време бре Петре? И ти ли си с комитите? – попита ме леля. Тука до преди няколко дни беше пълно с аскери. На горната бахча лагер бяха направили. Изпотъпкаха тревата, таман щяхме да косим. Добре, че не си дошъл тогава, щяха да те уловят.
Попитах ги за двамата братя Костадин и Митю Савови.
– Тук са, ама се крият. До преди два дни бяха по Балкана. Сега си дойдоха. По добре не ги търси и ти не се показвай навън, да не те види някой и да те издаде!
След два дни Белчо и Стойно ме намериха и тук. Като дошли попитали леля за мен. Тя ги излъгала, че не съм идвал отдавна. Те обаче и обяснили, че сме приятели и тя дойде да ми каже. Излязох и се разбрахме по мръкнало да ме чакат извън селото. Като се стъмни си взех багажа и отидох   при тях. Събрахме се пак, но бяхме останали трима.
 Белчо се закани да отмъсти на съселянина си за предателството и за убийството на Михал. Изучил, че Недялко Русинов и дядо Деню ще ходят в Дряново на пазар. Вечерта ги извардихме до дядовото Спасово ханче. Връщаха се на коне. Застанахме на пътя и им извикахме да спрат и да слязат от тях. Белчо и Стойно отведоха Недялко, а на мене дадоха дядо Деню и конете. Накараха ме да ги чакаме на стотина крачки нагоре по пътя. Като се върнаха при нас казаха, че са пратили Недялко да доведе аскери от Трявна.
Дядо Деню си отиде пеша до Скорците, а ние се качихме на двата коня. Яздихме цялата нощ, и чак над Станчов хан ги пуснахме. Белчо разказа, че Недялко му се молил на колене да му прости, че много сбъркал, като издал комитите, че ще му ходи за всяка Коледа с прасе, но той му казал:
– Иди в Трявна и доведи аскерите да убият и нас. Ти не си човек бе, ти не си българин. Ти си само едно турско мекере и предател. Нали знаеш какво е наказанието за предателите? Смърт за смърт, глава за глава!
Отрязал му главата като на пиле и я хвърлил в тръните. Взел парите, които намерил у него. А Стойно след като му вързали ръцете и краката се отстранил от тях, да не гледа какво става. За нас тримата нямаше по вече живот тука. Дядо Деню познаваше Белчо и щеше да ни издаде.
Единственото ни спасение беше да бягаме в Румъния. Купихме от колибарите три турски тескерета, издадени на българи – дюлгери. Гледахме портретите им да мязат досуш на нас. Продадох им пушката, сабята и белюра, барабар с фишеците и куршумите. Оставих си само пищовите и патроните за тях и камата. Откраднахме от къра три коня със самари и станахме  ,,дюлгери." Отидохме в село Тумболово, до Троянския манастир. Докато стигнем до там, поне на десет места ни спираха за проверка на тескеретата. Турците бяха блокирали целия Балкан с постове и засади. Стояхме един ден в манастира да мислим, какво ще правим, като влезем в Троян да си каптираме тескеретата за Никопол. Нагласихме се така: аз ще отида първи да каптирам моето тескере. Ако ме хванат, другарите ми ще излязат и ще ме освободят от конвоя, когато ме подкарат за затвора в Ловеч. Отидох при турския ага, който каптира тескеретата. Като разбра, че съм от Тревненските колиби Станчов хан, захвана да ме разпитва какво има по тия места, защото той бил живял в поп Иванчовата къща в Трявна и служил даа меашури. На стената имаше закачени 10 – 15 стари поправени часовници. Аз го попитах, може ли да купя два от тях за армаган. Той ми продаде два часовника с пиринчени капаци, които сам си избрах за 60 гроша и забрави да ме пита за въстанието. Каптира ми тескерето за Никопол. Отидох в хана и разказах на другарите ми, че агата е живял в Трявна и е бил горски началник по колибите, и че забрави да ме попита за Дряновския манастир и за Новата махала.                           Сутринта на другия ден собственика на хана, който познавал агата, заведи Белчо и Стойно и той каптирал и техните тескерета за Никопол. Веднага потеглихме от Троян. Минавахме с конете през български и турски села. По полето и из лозята пълно с бели забрадки. Българските робини работеха на турските и чорбаджийски чифлици.                      На едно място спряхме до една градина с череши. Млади момчета със стълби беряха от дърветата. Поискахме от сайбията да ни продаде две оки череши. Той ни донесе една пълна кошничка и попита:                                 – От къде сте момчета и на къде отивате в това горещо време?            – От Трявна сме. Отиваме в Никопол. Там ще строим училище.            Като разбра, че сме от Трявна той каза:                        – Аз имам аркадаш от там, Боню се казва, Боню Грозев. Има градини до реката.         – Познаваме го–рекохме ние.                           –Ето ви черешите.                              –Колко струват– попита Белчо.                        – Нищо не струват. Армаган са от мен. Хапнете си. А когато след Димитров ден се приберете в Трявна, поздравете Бончо от Иван Сокола, той ще се сети за мен.      Спряхме на края на селото. Там имаше чешма с три чучура и много студена вода. Белчо тури кошничката под единия чучур. Измихме черешите, седнахме на едно дърво и ги изядохме всички. И до днес ги помня тия едри и сладки черни череши.
 

[Hatshepsut]

 
Занесох много здраве на бай Бончо след две години и половина, когато майка ни изпрати с Коста да изперем чергите и одеялата на валявицата му.                     – Сокола е един от малкото ми истински и честни приятели – каза бай Бончо и се усмихна.      Стигнахме до Павликен Белене. Белчо познаваше Петър Павликенченина от времето, когато е купувал вълна от него, та нощувахме у тях. Поискахме му да ни закара с неговия кайк до Влашко. Той отиде да иска от вардача на кайците да отиде до острова да нагледа добитъка. Турците го нарекли"комита" и не му дали кайка. Върна се много уплашен. Вечерта ни каза, че не може да ни помогне. Спахме у тях. Сутринта се качихме на конете и потеглихме за Никопол. Както яздехме покрай реката, гледаме отсреща на острова един кайк, вързан на адата без пазач. Зарадвахме се, че лесно ще минем през реката. Решихме да отида и да докарам кайка на нашия бряг. Аз се съблякох, хвърлих се в Дунава и започнах да плувам. Като изминах 50–60 метра се уплаших. Реката беше голяма, буйна, а водата много студена. Обърнах се възнак по гръб и тя ме понесе към селото. Другарите ми вървяха по брега и гледаха къде ще потъна. С последни сили доплувах и се хванах в клоните на една върба, която се беше надвесила над реката. Постоях така малко да почина и с голям зор излязох на брега. Целия посинях и треперех от студ. Стойно и Белчо ме облякоха и обуха. Взеха ме под мишниците и тръгнахме към конете. След малко дойдох на себе си. Качихме се на конете и отново потеглихме по пътя за Никопол.
Спряхме в горния край на града в хана на "Чакала," който също се познавал с Белчо. Споделихме с него, че искаме да бягаме в Румъния, защото турците ни гонят. След като вечеряхме, преди да си легнем да спим, той дойде и ни обеща, че утре ще ни помогне. Сутринта видяхме ханджията да излиза с пълни дисаги на рамо. Върна се след два часа. Повика ни и каза, че ще дойде един турчин, да не се боим от него, защото му е приятел и да се пазарим, какво ще ни вземе да ни прекара с кайка си през Дунава.
След малко турчина дойде. Беше млад мъж. Спазарихме се да ни закара до Румънския бряг за шест хиляди гроша и трите коня. Чакала каза да дадем парите на него. Белчо му ги даде. Той отброи три хиляди и ги остави на турчина – капаро. Другите пари и конете ще получи, когато си свърши работата.
Вечерта като се мръкна, турчина дойде в хана. Поведе ни по баирите над Никопол. По една стръмна козя пътека по задник се влачихме подир него между две беклимета. Драсна клечка кибрит. Отсреща също светна огън. Докато слезем на брега, двамата му другари, също турци, чакаха готови в кайка. Седнахме в лодката 6 души, те трима и ние трима. По едно време чувам единия турчин пита нещо за пари. Аз в затвора научих някоя турска дума и си помислих, че ще ни искат още пари. Пипнах пищовите, които бях турил в пояса си. Нашия турчин му каза, че всичко е платено. Лодката опря в пясъка на румънския брег малко по далеч от определеното място, където имаше адата. Турчина скочи във водата. Тя беше до коляно. Докато другите си изуят обувките и да прецапат, той ме накара да се кача на гърба му и ме принесе на брега. Когато ме носеше нашия човек, аз си помислих: от турците бягаме, а аз съм възседнал и яздя турчин. Дадох му една катерина рубла бакшиш, дето ме е носил до брега.
 Той ни показа града Турно Магурели, на един час път пред нас. Взехме си довиждане и кайка потъна в тъмната нощ. Седнахме тримата на адата и Стойно ми каза:
 –Ето ти Петре ,,Свободата"! Като си рекъл ,,Свобода", ,,Освобождение". Сега си свободен, ха да те видя какво ще направиш?
Не му отговорих нищо, защото нямаше да ме разбере.
Тръгнахме по една пътека. След малко излязохме на пътя. Огледахме се на къде е града и тръгнахме към него. Светлините ни превличаха и ние ускорихме крачката. Когато стигнахме,   попитахме за хан. Направи ми впечатление, че всички хора с които разговаряхме знаят български. Намерихме хан и кандисахме в него. Държеше го един българин, Велко, от плевенските села. Дошъл в Румъния от малък със семейството си. После след години забогатял – въртеше хан, фурна и два файтона.
След няколко дена Белчо и Стойно ми предложиха да вървим навътре в Румъния, към Букурещ. Аз им отказах. Чувствах се много уморен и исках малко да си почина. Пък и имахме различия в отношенията и разбирането ни по много въпроси. Оставиха ми малко пари и заминаха.
Изместих се в по евтина стая с един креват. Не можах да си намеря работа. Мина време и свърших парите. Имах само два пищова под възглавницата...
В това време кака Марийка се появи с две кафени чашки и медно джезве. Цанка донесе на един поднос две малки чинийки със сладко, лъжички и няколко бучки захар.
– Да ви е сладко,– каза кака Марийка и се прибраха с Цанка.
С бай Петър си напълнихме чашките, сложихме по една бучка захар, разбъркахме кафето и продължихме със спомените:
–Останах без грош. Нямах пари да си купя хляб. Продадох червения си пояс на един бозаджия за лев и половина. Започнах да живея сиромашки. Тука има много българи, но не си помагат. Лъжат и крадат. Румънците не ни обичат. Като разбират, че си българин, никой не те иска на работа. По богатите и успели българи се срамуват от нас. Ще умреш от глад и няма кой да ти даде един къшей хляб. Случаят ме срещна с тези турци, които ни прекараха през Дунава. Те изнасяха и въртяха търговия в Румъния с тютюн, цигари, пчелен мед, червен пипер и други неща от България, а внасяха обратно румънска стока у нас. Като ме видяха се зарадваха. Попитаха ме как я карам. Оплаках им се, че съм закъсал и съм много зле. Те ми предложиха да работя с тях. Казах им, че нямам пари и направо гладувам.                   – Никой не ти иска пари. Ще плащаш на другия път. От теб се иска да си намериш сигурни мущерии. Ние ще ти казваме на каква цена ти даваме стоката, а ти я продавай и си печели.     Дадоха ми пет оки тютюн, десет книги по половин ока. Казаха ми цената. Уговорихме се в кой ден и в колко часа да ги чакам на адата. Ще драснеш кибрит! На другия ден занесох два пакета по половин ока в магазина на наш българин. Той сам ми предложи цена, два пъти по висока от тая, на която турците ми продаваха тютюна. Купи ги, плати ми веднага и ми поръча да му занеса и останалите четири оки. Поръча още тютюн и цигари. Печелех сто на сто. С половината пари платих първия тютюн и заявих да ми донесат десет оки. Намерих си богати клиенти по кръчмите и хановете.
 Работата тръгна много добре. Купих си нови, хубави дрехи и обувки, започнах да живея като човек. Така карах десет месеца. Мина зимата. Нямах приятели, работех си сам. През вечер чаках моите снабдители. Драсвах клечка кибрит, те драсваха отсреща, носеха стоката и веднага си вземаха парите. Натрупах капитал от хиляда звънкови наполеона.
Един ден в началото на месец март бях в магазина на българина. Дойде чирака от хана и ми каза, че ханджията го пратил да ме търси да отида в хана, че ме чакали някакви хора. Помислих си, че са Белчо и Стойно. Пред вратата на стаята ми ме чакаха няколко чиновници, а други прехвърляха сеното в плевнята и търсеха нещо. Накараха ме да отворя вратата на стаята, но аз отказах. Повикаха ханджията. Той беше много уплашен и ме помоли да отключа. Отворих вратата. Обърнаха цялата стая на опаки. Не намериха нищо. Нищо нямаше и в плевнята.
–Брей Никола, ние се заприказвахме и забравихме за кафето.
Наистина бай Петър говореше толкова бързо и разпалено, все едно, че четеше. Двата ми молива се изписаха и трябваше да ги наостря. Кафето беше изстинало, но го изпихме. А сладкото от вишни беше чудесно...
След като обиска в хана свърши и чиновниците си отидоха, бай Велко ме повика и ми каза:
– Петре, аз отдавна знам с какво се занимаваш. Всеки трябва да яде хляб. Но са ти завидели и са те издали. Долен, завистлив народ сме туй българите. Моя съвет е веднага да се махнеш от града. Ако останеш тук, ще те следят постоянно и все някога ще те хванат и ще те вкарат в затвора. А може без да искаш да повлечеш и други, невинни хора. Бягай докато е време.
Аз наистина живях в тоя хан десет месеца. С ханджията за толкова време не сме си казали една крива приказка. Благодарен бях за съвета, който ми даде. Нямаше съмнение, че бях предаден. Парите и тютюна държах в един запустял цигански бордей извън града. Прибрах си наполеоните и останалия тютюн. При раздялата ми с ханджията му оставих една ока тютюн подарък, но той ми я плати. Подарък не прие.
Много исках да се сбогувам с моите приятели турци от България, но не посмях да отида до реката, да не им навредя без да искам. Но трябва да ти кажа Никола, че през целия ми живот никой не ми е помагал толкова много и безкористно както те. И то в най трудния момент, когато нямах пари дори за един хляб...
Заминах за Букурещ. Исках да заловя някаква работа, защото имах сермия вече. Тук прочетох една прокламация, че в Плоещ се събират българи доброволци, които ще се обучават и ще минат с руските войски в България. Отидох в Плоещ. Кандисах в един хотел и разбрах, че работата ударя на дълбоко. Проучих къде се събират кандидатите за солдати и намерих комисията за приемане на доброволци. Там на една голяма маса насядали трима руски офицери, един доктор и един писар– българин. Гледам много момчета тичат нагоре – надолу, разнасят някакви листове. Тук намерих Иванчо Габровски от Боженци. Познахме се чак когато го попитах за името му. Разцелувахме се. С него бяхме в четата и се бихме с турците в Новата махала, само че той бил с Христо Патрито, когато се оттеглихме. Викам му:
–Иванчо, аз имам пари. Хайде двамата да хванем някаква работа в Букурещ.
Той скочи и ми каза:
–Как не те е срам Петре? Какъв въстаник си бил? Сега, когато Русия идва да ни освободи и има нужда от нашата помощ, ти бягаш. Давам ти два дни да помислиш и да се запишеш! 
Момчетата, които се записваха веднага заминаваха за лагера. Аз се поогледах, поразмислих и викам на Иванчо:
– Ти записа ли се?
–Сега ще се записвам.
– Хайде, изчакай ме малко да си взема багажа от хотела и да се запишем двамата.
–Добре, ама побързай!
 Хукнах към хотела. Събрах си дрехите в торбата, взех парите и пищовите. Отидох при Иванчо. Наредихме се да чакаме да ни повикат. Когато дойде нашия ред първи влезе Иванчо. След малко повикаха и мен. Руснаците задават въпроси, а преводача привежда и записва. Попитаха ме как се казвам, от къде съм, на колко години съм, как се казва баща ми, как се казва майка ми, имам ли братя и сестри и как се казват. На края ме попитаха от кога съм в Румъния и защо съм дошъл тук.
 Отървах се и им казах, че съм участвал във въстанието, че турците са ни гонили и затова съм избягал тук. Единия офицер попита нещо доктора. Той му кимна с глава. Тогава стана прав, подаде ми ръката си и след като се ръкува с мен, каза:
– Маладец. Паздравляю тебя. Принят!
Записаха ме във втора дружина, четвърта рота, четвърти взвод. Дадоха ми и на мене едни листове с написано нещо на тях. Иванчо ме чакаше. Бяхме записани заедно, дори в един взвод.
Когато се събрахме десетина души, дойдоха момчетата с униформите и ни поведоха към лагера. Той беше направен на едно поле извън града. Разпънати много на брой големи шатри.
 В една от тях още в началото на лагера ни накараха да се съблечем и се окъпахме на бързо. Като излязохме от банята ни дадоха да се облечем с нови дрехи – долни дълги гащи, долни ризи, чорапи, нови сукнени костюми, черни ботуши, колани и черни калпаци със зелено сукно отгоре...
Абе като се облякохме с Иванчо не можахме да се познаем. Същински казаци.
От там ни разпределиха къде ще спим. В шатрите имаше по тридесет походни сгъваеми легла с тънки дюшеци, възглавнички и малки бойни одеяла. Всеки си оставяше багажа на леглото, което му е определено. След това ни показаха къде ще ядем, къде ще се мием и ще ходим по нужда.
Хората бяха помислили за всичко. Вечерта преди вечеря ни събра фелдфебела. Раздадоха ни платнени торби с презрамка и алуминиеви канчета с капак и лъжица. Раздадоха ни и манерки за вода. С тях трябваше да ходим постоянно, защото не се знаеше къде ще ни свари обеда или вечерята. Първия ден бяхме свободни да се поопознаем и да свикнем с новата обстановка.
    Така през месец април 1877година аз доброволно започнах да служа в Руската армия.
На другия ден ни разпределиха по роти и по взводове. Командири ни бяха руски офицери, а за отговорници – десятници избраха по очегьоз момчета из между нас. Мене ме сложиха десятник, заедно с Иванчо Габровски. Той също беше казал на приемната комисия, че е бил въстаник. Останалите три дружини бяха разположени на други места. Всеки ден идваха нови хора.
След като ни раздадоха оръжието, започнаха да ни обучават. Сутрин тръбача ни събуждаше с бойна тръба. Оправяхме леглата си, измивахме се, закусвахме и в осем часа се строявахме за проверка. По цял ден бяхме на учения. Учеха ни да се мерим, да стреляме точно в целта, да копаем окопи и да пълзим. Имахме часове по маршируване и ни накараха да научим думите и да пеем маршовете "Шуми Марица" и "Българи юнаци." Всеки ден правехме щикова атака и стреляхме по движеща се цел.
 Времето беше много дъждовно и вечер се прибирахме мокри и кални. Имаше момчета, които не издържаха на тия учения и заедно с облеклото и пушките избягаха от лагера.
 Всяка седмица отделно имахме стрелба с по три пачки патрони. Пушките ни бяха френски игленки "Шаспо." Биеха много точно, но бързо нагаряха и често се повреждаха. Имаха и тесаци.
Учеха ни как да си сгъваме походното платнище след дъжд и как да маршируваме и пеем в пакет. Вечер не ни даваха вечеря, ако не сме си лъснали ботушите или ако по дрехите ни има кал.
Въобще руските офицери държаха много да сме с чисти дрехи и да сме стегнати като техните солдати. Хранеха ни добре. Само за един месец ни вкараха в пътя. По късно, след години често съм си мислил, как руснаците успяха от нас, млади и непознати момчета, не виждали пушка, толкова бързо да ни обучат и да ни направят войници, готови на саможертва за Свободата на Отечеството си.
На 12 април 1877 година Русия обяви война на Турция. Вечерта тая вест се разнесе в лагера.
Всички наскачахме, радостно се прегръщахме и викахме"Ура". Това беше най щастливия ми ден до сега. Вече България ще бъде Свободна!
Командира на нашата втора дружина се казваше полковник Леонид Везямцев, а на всички дружини – генерал Столетов. Той беше много умен, талантлив и добър генерал. Знаеше освен руски още френски, турски и малко български език. Много се грижеше за нас. Искаше всичко да е наред. От начало бяхме четири дружини, после станахме шест, а на края на войната бяхме дванадесет...
Мина един месец.
На 6 май генералът наредил всички дружини с личното си оръжие да се построим за парад пред лагера на четвърта дружина. Изчеткахме дрехите си, лъснахме ботушите и изчистихме пушките си. След обяд в два часа бяхме построени. Пред нас беше поставена голяма дървена маса.
 Главнокомандващия на Руската армия, генерал княз Николай Николаевич, брат на руския цар Александър втори, извади едно голямо знаме и заедно с останалите генерали го приковаха с по един златен гвоздей върху дървена дръжка.
 Княза вдигна знамето и го подаде на генерал Столетов. Когато знаменосеца Антон Марин го развя, всички викахме "Ура" и хвърляхме нагоре калпаците си. "Ура" викаха и многото гости, дошли на тържеството от цяла Румъния.
След това беше отслужен молебен и руски свещеници осветиха знамето. На него имаше извезана голяма икона на светите братя Кирил и Методий. Накрая тържеството завърши с парад пред Главнокомандващия и гостите – българи и румънци.
Започнахме да се питаме кога ще дойдат Руските войски, кога ще минем Дунава?
 – Падаждите,– казваше руския ни командир. Всьо будет скора.
Ученията ставаха все по дълги и тежки. Ходехме на походи с пълно бойно снаряжение по 15–20 километра. След нас вървяха талигите с походните кухни. Друг път ни даваха суха храна – хляб или сухари, сирене, сланина и маслини. Прибирахме се капнали от умора. Вземахме вестниците да научим нещо ново за войната, но в тях не пишеше нищо.
По късно беше наредено всички дружини да бъдат обединени в една бойна част. Нарекоха я Българско Опълчение. Вече не бяхме нито солдати, нито аскери, а станахме опълченци.
Кога ще преминем Дунава? Това се питахме всички, но никой не знаеше и не ни казваше нищо. Войната е обявена, ние сме обучени, въоръжени сме, заклехме се, имаме знаме, станахме опълченци, какво още чакаме? Защо се бавят Руските войски? От къде ще нападнем?
Една сутрин ни вдигнаха по тревога. Трябваше да се изнесем заедно с личния си багаж и в пълно бойно снаряжение. Тръгнахме на учение и по вече не се върнахме в лагера. Десет дни ни разкарваха напред – назад из Румъния, за да не се сетят шпионите къде ще минем Дунава и ще ударим турците.
Разнесе се новината, че руските войски минали Дунава при Галац и навлезли в Добруджа. А ние продължавахме да вървим на поход. Спяхме направо на земята. Палехме нощно време големи огньове, за да се топлим, пеехме или си говорехме до късно. И така, докато един ден стигнахме на един час път до Дунава, а отсреща Свищов.
 На 15 юни дойде още по радостна вест – извършено е минаването на реката при Свищов. Генерал Драгомиров освободил града и сега прави втори мост. Ние не знаехме, какви тежки сражения са се водили и колко много жертви са дали братята руси при форсирането на реката. На двадесет и втори юни през нощта ни вдигнаха по тревога.
 

[Hatshepsut]

 
– Тръгваме за България – каза полковник Везямцев.
Всички викахме"Ура." Вървяхме бързо. Всеки гледаше колкото се може по скоро да стигне до родния бряг. Минахме по понтонния мост. Бяхме в България. Паднахме на колене и целунахме родната земя.
Построихме се отново. Тръгнахме за града. Най отпред на коне яздеха генерал Столетов и помошниците му, офицери. След тях беше трета дружина на подполковник Калитин и Самарското знаме, следвани от нашата, първа и четвърта дружини.
 Засвири военната музика. Въпреки, че беше рано сутринта, народа излязъл по улиците да ни посрещне. Всички бяхме много развълнувани. Млади момичета ни кичеха с цветя и здравец, малки момченца тичаха след нас и искаха да ни бутнат с ръце, възрастни баби и дядовци плачеха и ни носеха стомни с вода. Това беше нещо неописуемо.
Каква радост след толкова векове робство и мъка.
Спряхме на лагер извън града на една голяма поляна.
На другия ден тръгнахме за Велико Търново и след три дни бяхме там. Руските войски и казаците вървяха пред нас и водеха люти битки с турските табори и башибозука.
Търново беше свободно и генерал Гурко минал през града, начело на войската си. Сега идвахме ние, водени от генерал Столетов. И тука както в Свищов. Ами по селата докато стигнем Търново? Хората ни прегръщаха и целуваха, всеки носеше нещо – вино и ракия, плодове, печени пилета и баници. Мятаха на раменете ни, като на сватбари, пешкири, ризи и чорапи.      В Търново улиците пълни с народ. Всички се радваха, музиката свиреше, виеха се големи хора. Ние се чудим какво става? Минахме половин България, без да гръмнем поне веднъж.
Турците бягаха паникьосани, оставяха чифлиците и животните, гледаха само да спасят кожата, като знаеха какво са вършили над бедния народ. Чорбаджиите също се изпокриха. По рано като дойдеше турчин – големец, тичаха да са най отпред, да го посрещнат, да целунат коляното му, а сега ги няма да се радват на руските богатири. Беше ги обхванал страхът от народното отмъщение.
Направихме лагер извън града до турските гробища към малкия чифлик.
Тук, под едно голямо дърво изкопах дупка и зарових една кожена пунгия със седемстотин звънкови наполеона. Останалите разделих на две. Едните бяха у мен, а другите дадох да ми ги държи Иванчо Габровски. Боях се да не ми ги открадне някой, или да не ги изгубя по време на боевете. На сутринта покрай Каванлъка тръгнахме за Хаинския боаз. Генерал Гурко бързаше да мине Балкана и да влезе в Южна България. Ние не знаехме нищо за плановете на генералите. Казват тръгвай – тръгваме. Казват спирай – спираме. Талигите теглеха походни кухни, войската имаше добро снабдяване. Всеки ден ни даваха по един хляб и топла храна. След нас вървеше артилерията и обоза със снарядите и патроните.
 Всичко беше много добре обмислено и организирано, а не като нашето въстание. Без план, без войводи, тръгнали четите, не знаят къде да отидат и какво да правят. Ние сме се вдигнали от Трявна петнадесет луди глави със стари пушки и пищови, с една торба сухари и плаза сланина, с петдесет оки мокър барут – ще сваляме властта и ще освобождаваме България...
 Предния отряд на генерал Гурко – пехота, кавалерия и артилерия вървяха пред нас. По едно време ни накараха да спрем, да съберем дърва и на пътя да накладем огньове. Целия Балкан беше осветен, за да видят турците, че иде голяма войска.
Пътя беше много лош, черен селски път, измит от дъждовете и пороите. На места имаше свлечена земя и камъни, на други места пътя въобще го нямаше и ставаше пътека. Това създаваше големи трудности, особено на артилерията. Конете едвам успяваха да изтеглят оръдията, налагаше се понякога да се правят впрягове от по шест коня. Беше много горещо и ние с тези черни униформи и с пълно бойно снаряжение умирахме от жега. Пълнехме манерките с вода от дерето, тикахме талигите с кухните и помагахме на обоза. Колибарите от селата по пътя изкарваха бъчви с вино, печаха овни и агнета и черпеха войниците. За три дни минахме Балкана. Сутринта направихме лагер на Чанакчийските бани. На кубето на банята, най отгоре имаше полумесец. Аз и Васил Мирчев от Долна Оряховица го смъкнахме, да се знае, че баните не са вече турски. След два дни тръгнахме за Стара Загора. Преди една седмица руските войски водили там тежки боеве с турските табори и башибозушките банди.
Било съобщено на генерал Гурко, че към Стара Загора бързо се движи армията на Сюлейман паша. Издадена беше заповед да се готвим за отбрана и за защита на града. През нощта ни разпръснаха на различни места. Турците бяха няколко пъти по вече от нас. Руската пехота и конницата заеха предната позиция и щяха да поемат главния удар. Артилерията също беше поставена на групи в различни краища на града. Нашата рота се разположи до гората. Всички много се вълнувахме. Предстоеше ни бойно кръщение – първата среща с врага. Момчетата бяха залегнали в очакване да ни нападнат. Командира ме повика. Заповяда да извадя тесака на пушката и да съобщя на войниците от долния край да залегнат по – напред. Като станах прав, видях насреща в гората много турски аскери. Нашата рота не стреля, защото не ги вижда от лежешком. Повиках Васил Мирчев и го пратих да стори хабер на командира вместо мен, а аз пропълзях напред. С мене пълзеше едно момче от котленския край, а също така нашия фелдфебел и още няколко другари. Скрихме се зад една камара камъни и открихме огън. Ние стреляме и турците стрелят. Убихме сумата аскери. Нашата рота и тя стреля до нас. Раниха котленчето и то се оттегли, а ние продължаваме да стреляме. Удариха фелдфебела в главата и той почина на място.
Засвири тръбата за отстъпване на зад. Кога се огледах, нашите ги няма. Оттеглили се. Започнах да пълзя пак и си помислих, че тук ще се мре. По едно време се озовах пред едно дълбоко дере. Спуснах се по задник надолу и стигнах дъното му. Имаше съвсем малко вода. Скрих се зад големия дънер на паднало буково дърво. Легнах по очи на земята и не смеех да мръдна. Боят продължаваше, гърмеше се от вред. Огън бълваха и руските и нашите и турските оръдия. Пак ротата ни извади късмет, че бяхме до гората и имаше на къде да се бяга. Късно след обяд боят утихна. Чуваше се тук – там далечна стрелба. Бях легнал на земята по корем, и се молех да не ме уцели някой куршум. Стана ми безразлично, викам си, ако имам живот да живея, ще живея, ако не, да ме убиват. Станах, налях си вода в манерката, взех пушката и бавно излязох от дерето.
 По земята се заринало с убити турски аскери. Минах през черниците в края на града. Тръгнах към Дервеня, но турците завардили пътя. Стигнах до лозята. Влязох в тях. Коленичих на едно място и с чекията остъргах нагара от пушката, турих в паласките по две пачки с патрони и тръгнах към насрещния баир. Таман се изкачих до нейде и започнаха да стрелят с "мартинките." Легнах пак по очи. Куршумите пищят покрай мене, но никой не ме закачи. Постоях така бая време. Няма къде да се скрия. Баира гол, а аз съм по средата му. Турците спряха да стрелят, сигурно са си помислили, че са ме убили. Започнах малко по малко да пълзя. Никой не стреля. Изправих се и хукнах нагоре. Влязох в гората и ми олекна. Спасих кожата цяла.
Тук намерих двама мъже със сопи. Попитах ги какви са? Казаха ми, че са овчари. Турците избили хората в селото и го запалили. Те оставили стадата на полето и едвам успели да избягат.
Тръгнаха с мен. Повървяхме малко и чуваме, че плаче дете. Отидохме надолу и гледаме десетина жени с две деца се скрили в гората. Попитах ги има ли насам от Дервеня наши другари, а те ми казаха, че имало много убити турци. Имало и ранени руснаци от двете страни на пътя. От разказа им разбрах, че нашите са напред. Едната жена се оплака, че ръцете и се откъснали да носи детето си. Беше хубаво момченце на две, три години. Накарах единия овчар да вземе и да го носи. Другата жена ме попита имам ли малко вода за нейното дете. Дадох и манерката и тя напои детето си. Срещнахме един мъж целия окиснал в кръв. Попитах го какво се е случило? Той ни разказа, че когато турците нападнали града, започнали да палят къщите. Хората бягали към чаршията. Аскерите стреляли и убивали всички, без да гледат жени ли са, старци ли са, или са деца. Когото стигнели, – съсичали го с ятаганите си. Скрили се в църквата. Залостили портите. Било пълно с хора и в храма и на двора. По вече били жени и деца. Башибозуците прескочили през оградата и отворили вратите. Настанала страшна касапница. Чували се силни викове и ридания на ранени и умиращи хора. Мъжът паднал на земята. Върху него паднали други убити и това го спасило, но ятагана ударил и по неговия гръб. Когато стоновете на умиращите утихнали, той с големи усилия се измъкнал изпод мъртъвците. Двора и църквата били пълни с телата на убитите българи...Беше изгубил много кръв. Няколко жени дадоха престилките си и с тях го превързахме, но имаше нужда от лекарска помощ. Слязохме от баира и тръгнахме по пътя. Наистина имаше ранени наши опълченци и руски войници, които молеха за помощ. Обещах им, че щом намеря ротата ще се върнем и ще им помогнем. Наближихме реката. На моста ни извикаха"стой" и ние спряхме. Познах, че са нашите хора. Мене ме пуснаха, а другите останаха да чакат разрешение да минат на другия бряг. Тръгнах към Тулова кория. Намерих другарите си. Отидох при тях. Иванчо Габровски ги беше събрал и умуваха какво ли се е случило с мен? Видели ме, че пълзим с фелдфебела напред и като не се върнахме, помислили, че са ни убили.
Открих командира на взвода и му казах, че фелдфебела е убит, и че по пътя има ранени десетина опълченци и няколко руски пехотинци. Той ме накара да организирам двадесетина опълченци и санитари и заедно с него тръгнахме обратно през моста. Намерихме ранените наши другари. Които не можеха да вървят ги носехме на ръце или на гръб, а по тежко ранените слагахме във войнишки платнища или носилки. Санитарите ги настаниха в лазарета. Спасихме живота на 14 души, които сигурно на другия ден щяха да минат под ятагана. Когато сутринта засвири тръбата и се построихме за проверка, от нашата дружина отсъстваха 60 души, 20 от тях бяха ранени, но останалите 40 бяха или в неизвестност, или убити. От моята десятка нямаше двама: Иван Начев от Берковица и Димитър Костов от Ловеч. Така и не разбрах дали са убити, или са се укрили някъде.
–Бай Петре, хайде да спрем до тука, предложих аз.
Виждах, че той много се вълнува и се учудвах на неговата памет. Помнеше дати и имена, разказваше всичко с подробности, а бяха минали по – вече от петдесет години. Започна да мръква. Взехме си довиждане, пожелахме си лека нощ и аз тръгнах към стълбите.
– В неделя пак да дойдеш – заръча бай Петър.
– Чакай, Никола. Забравих нещо – каза кака Марийка.
Тя донесе едно бурканче със сладко от вишни, увито в хартия и като ми го подаваше каза:
– Много поздрави да носиш от нас на Кина и на Стефчо.
В неделя отново отворих голямата порта на бай Петровата къща. Той беше седнал на двора и ме чакаше.
– Този път си точен – каза той като гледаше часовника си.
Качихме се по стълбите на горния кат. И сега кака Марийка пак ми беше направила изненада. На масата беше сложила бяла везана покривка. Отгоре и се мъдреха две ракиени чашки и голямото стъкло с ракията. До ракиените имаше две кафени чашки с лъжички в тях. В две малки чинийки беше сипано сладко от диви ягодки. В друга чинийка имаше бучки захар.
– Каква е пак тая изненада бай Петре? Ще ме накарате да идвам всеки ден у Вас.
– Ами Никола, баба Марийка тъй нареди. Но ако питаш мен, дай да дръпнем първо по една ракия, пък кафето подир нея.
Съгласих се. Той подскочи от радост, напълни чашките и започна да благославя. Чукнахме се и отпихме по глътка ракия. Аз извадих бележника и молива и зачаках. Бай Петър говореше бързо, не сколасвах да записвам всичко, съкращавах думите и после не можех да разбира какво съм писал.
– След като отстъпихме от Стара Загора през нощта генерал Гурко събрал в щаба, всички командири от неговата армия и от Опълчението и им поставил задачи, които трябвало да се изпълнят за няколко дни. Първото нещо беше да се спре настъплението на Сюлейман паша. Целта му е била да мине Балкана и да помогне на Осман паша, когото руските войски държаха обсаден в Плевен, заедно с тридесет хиляди аскери.
Генерал Столетов свика сбор на всички Опълченски дружини. Благодари ни за проявеното мъжество и героизъм при защитата на Стара Загора. Всички викахме"Ура."
 Предния отряд на генерал Гурко беше минал през Казанлък и от там атакувал Шипка. Той се справил с табора, охраняващ прохода и беше превзел върха. Засвири военната музика и тръгнахме за Казанлък. Както вървяхме покрай града башибозуци нападнаха трета дружина, но бяха разбити и отстъпиха. За два дни изминахме целия път. Генерал Столетов се разпореди коя дружина на кое място да заеме позиция, да се окопае и да се приготви за отбрана. Но как се копае в тия скали? Събрахме камъни и дървета и си направихме укрития, от където да стреляме. Нашата дружина държеше левия фланг, до "Кръглата батарея." На десния фланг имаше руски пехотинци. Най тежко щеше да бъде положението на предната позиция, разположена на връх "Свети Никола" и на "Орлово гнездо." Те се охраняваха трета и четвърта Опълченска дружина и от Орловския полк руски пехотинци. На прохода имаше около седем хиляди войници и Опълченци, тридесетина оръдия и няколко сотни конни казаци. Срещу нас идеше пет пъти по – многобройна армия. Сюлейман паша достигна до Шипка и Шейново. Ние наблюдавахме от върха с белюрите.   Равнината беше посиняла от аскери. Таборите тръгнаха към Твърдица. Ние си помислихме, че турците ще минат Балкана през Хайнския боаз, защото там пътя не беше толкова стръмен.
Вечерта на 8 август ни събраха на връх "Свети Никола." Генерал Столетов за втори път ни благодари за проявения героизъм при защитата на Стара Загора и на края каза:
– Помнете юнаци, че цяла Русия се надява на Вас да удържите позициите и прохода, а цяла България очаква от Вас Свободата си...
След това Опълченеца от първа дружина Олимпи Панов държа кратка, но много вълнуваща реч. Не мога да си спомня всичко, той беше смел и умен човек, но горе – долу каза следното:
– Ние няма да пуснем врага да мине Балкана. Ще умрем до един, но няма да отстъпим. Тук ще пролеем кръвта си. Тук ще оставим нашите кости. Да се закълнем братя пред майка България, че ще умрем, но ще освободим нашето Отечество...
Всички викахме"Ура" и хвърляхме нагоре черните си калпаци. Слънцето залязваше. Небето беше синьо, нямаше нито едно облаче на него. Музиката отново засвири. Отправихме се към нашата позиция. Някой запя "Шуми Марица" и цялата дружина поде песента. Бяхме много уморени и веднага съм заспал.
В това време Сюлейман паша върнал таборите в Шейново и тръгнали нагоре към върха.
   На 9 август в пет часа сутринта тръбача засвири бойна тревога. Наскачахме всички, сграбчихме пушките и залегнахме зад укритието. Вдигнах белюра и огледах полето под нас. То пак беше посиняло от аскери. Погледнах към отсрещния баир – откъм Бедек идеха турски табори.
Нашата артилерия първа откри ,,Огън." Руснаците мереха точно. Турските оръдия също започнаха да бълват огън срещу нас. Много пъти Сюлейман паша прави опити да пробие защитата, но винаги беше принуден да отстъпи. Най тежки бяха боевете на връх "Свети Никола" и на "Орлово гнездо." Към обяд от Габрово пристигна Брянския полк и веднага зае позиция на върха. Беше адска жега. Нямаше вода. Не усетихме кога мина деня. Нас ни атакуваха от към буковата гора, но ние бяхме заели отлична позиция и щом се покажеше някой аскер, веднага падаше убит. Спахме на смени по един, два часа. Нощта беше много топла. Не бях слагал троха хляб в устата си цял ден, но не усещах глад. Минаха дежурни войници и ни раздадоха по един хляб и малко сирене. Бяха докарали една бъчонка с вода от някое дере и си наляхме по половин манерка. На другия ден сражението позатихна, беше ясно, че турците ще променят тактиката си. Ние укрепихме още по добре укритието си от където стреляхме срещу врага.
След като видяха, че трудно ще пробият откъм "Орлово гнездо" и връх "Свети Никола," турците решиха да атакуват по фланговете. Насочиха атаките си към нашата дружина. Натиска беше страшен. Аскерите налитаха на талази. Слънцето печеше силно. Скалите пареха от горещината. Нямах капка вода в манерката. Устните ми се напукаха и от тях течеше кръв...
 Отново забиха барабаните. Напълних пачките с патрони и реших да броя колко турци ще убия, преди да убият и мен. Боят ставаше все по ожесточен. При всеки наш изстрел падаше убит аскер. Аз броих до осем и се отказах, защото те идваха като под строй, като пълноводна река. Ние гледахме да бъдем най отпред, нямаше малодушие и страх.
Ако ти не го убиеш, той ще те убие. Санитарите превързваха ранените и те оставаха на позицията с пушка в ръце. Нито един турчин не успя да избяга и да се върне назад. Покажеше ли се от гората, падаше убит на земята. С всеки изминал час положението ставаше по тежко. С Иванчо Габровски бяхме един до друг и сравнявахме нашата битка в Новата махала с тая битка тук, на Шипка. Ние също дадохме много жертви. Силите намаляваха. Свършваха се и патроните. Генерал Столетов вкара в боя всички – готвачи, санитари, хората от обоза и всеки, който можеше да държи пушката. Конницата също нанасяше много ненадейни удари по врага. В най тежкия момент ни дойде помощ. Качени по двама на кон пристигнаха двеста братушки, които веднага се включиха в боя. Последната атака започна към полунощ. Вече беше мръкнало. Луната изгря много голяма, всичко се виждаше като през деня. Турците безшумно бяха дошли до нашата позиция. Ние ги усетихме и започнахме да стреляме срещу тях. Оръдията на кръглата батарея забълва картеч.      И изведнъж се случи чудо: луната стана още по голяма и червена. Може и така да ми се е сторило, но тя се доближи до земята, все едно, че ще падне върху нас. След малко на нея се появи черна сянка, която ставаше все по голяма, докато накрая покри целия червен кръг на месеца. Настана пълна тъмнина. В живота си не съм виждал такова нещо. Беше много страшно. Ние сме на върха на Балкана, над нас е синьото звездно небе и големия черен кръг на мястото на луната.
 

[Hatshepsut]

 
След малко се появи червен, тънък като сърп полумесец, който ставаше все по голям, докато накрая се показа цялата ярка луна и огря върха. Това небесно явление продължи няколко часа. Турците обезумяха от ужас. Те стреляха  наслуки и бягаха  надолу със силни викове: ,,Аман Аллах." Ордите им се оттеглиха от върха и до сутринта не гръмнаха нито веднъж. Това за всички нас беше Божие знамение, Божи знак, че ние ще победим над омразния турски полумесец. Вечерта дойде дивизията на генерал Радецки. На другия ден на върха излезе и дивизията на генерал Драгомиров. Боевете продължиха още няколко дни, но вече бяхме много по силни. Удържахме прохода и не допуснахме турците да минат от тук.
След десетина дни на Шипка остана само четвърта дружина. На Кръстец изпратиха шеста дружина. Всички останали– 1, 2, 3 и 5 Опълченски дружини бяхме изпратени на лагер в село Зелено дърво на пътя за Габрово. Генералите взели решение да се даде почивка на Българското Опълчение, за да можем да се подготвим за предстоящите сражения.
Отново направихме лагерите и разпънахме шатрите. Подмениха ни облеклото с нови дрехи и ботуши. Пушките " Шаспо, " които много често се повреждаха бяха сменени с пушки " Кримка. " Отново започнахме учения. Дружините бяха намалели, имаше много ранени и убити наши другари. От моята десятка бяхме останали само аз и още двама опълченци – Иван Кисьов от Бяла черква и Николай Ганчев от Лясковец.
Таман се чудех как ще я карам да стоя на едно място и ми казаха, че генерал Столетов заповядал да се сформира една конна сотня от Опълченци. Отидох веднага при нашия ротен командир майор Константин Куртянов и му заявих, че мога да яздя кон и искам да служа в конната сотня. Той се съгласи и ме изпрати да намеря фелдфебела Потапов, който  се занимавал с конницата. Тръгвам и разпитвам насам – натам, никой нищо не знае, никой не го познава. Сетне се сетих, че в обоза има коне и може да е там.
 Познаваха го и казаха, че в момента го няма, но трябва да дойде. Седнах на едно дърво да го чакам. По едно време дойде. Представих му се и казах, че майор Куртянов ме изпраща при него. Разпита ме как се казвам, в коя рота и в кой взвод съм. Записа си всичко на един тефтер и ме попита имам ли пари, защото всеки си купува коня. Казах му, че имам пари. Обеща ми, че ще ме потърси. Минаха няколко дни. Никой не ми се обажда. Отидох пак в обоза.
– Не е тука. Заминаха да вземат конете от казашката сотня – казаха ми двама каруцари.
 Аха, рекох си аз на акъла. Ще стане работата. Ей Никола, тежко нещо е това да си пехотинец. Натоварен си като магаре с личен багаж и пълно бойно снаряжение. През най горещите месеци – юни, юли и август, аз съм извървял заедно с другарите ми пешком пътя от Плоещ, из цяла Румъния до Стара Загора и обратно до Шипка. Не зная колко километра са, ама са баят.
След няколко дни ми предадоха, че ме търсят при командира. Отидох веднага. Фелдфебела ме търси.
– Носи парите и ела да си избереш кон – каза той.
– Колко пари?
– Двадесет и пет пола.
Отивам при Иванчо Габровски за пари. До тогава не бях му казал, че ще ходя в сотнята, защото не бях сигурен, че ще ме приемат. Той дойде с мен да си избера коня. Бяха докарали едри, хубави казашки коне, на които ездачите са убити. Повечето бяха червено–кафяви, черни и само един сив кон, който ми хвана окото. Имаше голяма грива, мъжкар. Този ще е, рекох си аз. Платихме го. Иванчо ми каза:
– Петре, ти имаш пари. Дай ми двадесет и пет пола да си купя и аз кон и да бъдем пак заедно.
– Добре,–съгласих се аз. Можеш ли да яздиш кон?
– Мога.
Попитахме Потапов може ли и Иванчо да влезе в сотнята? Той ни каза, че му трябват общо сто и двадесет души и имало още няколко свободни места, но трябва да разреши командира ни. Тичаме при майор Куртянов. Той разреши и на Иванчо да мине в сотнята. Тичаме пак при Потапов.
– Питахте ли командира си?
– От там идваме. Разреши!
– Имате късмет. Вървете изберете още един кон и се върнете пак при мене.
 Иванчо си избра един чисто черен кон с бяло петно на челото. Платихме и него. Потапов ни написа разписка, че е получил от нас 50 пола за два коня. С моя приятел бяхме много радостни и доволни, че пак ще бъдем заедно. След няколко дни издадохме оръжието си на ротния фелдфебел.
Сформираха новата сотня. Командир ни беше руски офицер, ротмистър Неверов, а ватмистър – Иванчо Бошнаков от Враца. Снеха ни в село Топлеш, точно под Балкана. Тук имаше удобно мястото за нощуване на конете, а ние пак си направихме лагер. Дойдоха другарите от другите дружини с които не се познавахме. Зачислиха ни нови къси пушки и саби като тия, които носят кавалеристите в казашката сотня. От началото видяхме малко зор, докато се опознаем с конете, някой не даваха да ги яздят, други ритаха, но постепенно свикнаха с нас. Ние се грижехме за тях – хранехме ги, водехме ги на водопой и ги чешехме с гъсти дървени гребени. Сега ни учеха да стреляме в движение от коня, как да въртим сабята, като пазим да не ударим животното. Учеха ни как бързо да се качваме и слизаме от коня, как да му поставяме седлото.
Моят кон се отличаваше от останалите по цвета. Кръстих го ,,Балабана." В сотнята се сприятелих с всички, но най много другарувах с Иванчо Габровски, с когото бяхме станали като братя. Добре се разбирахме с Григор Найденов, Митю Анков, Иванчо Цветков и Коста Бошнаков от Враца, Петър Съков, Коста Априлов, Тотю Ганчев от Габрово и други другари.
Бяхме към щаба на генерал Столетов. Нашата конница вардеше мъртва стража под Малуша. Пращаха ни на групи по десетина души за проверка и охрана по селата, стигахме чак до Търново и до Ловеч.
Един ден през месец октомври ни изпратиха през Габрово, Дряново и село Ялово до Килифарево. Там имаше разположена една руска батарея в резерв и трябваше да предадем поща за командира й. Явих се пред нашия ротмистър и го попитах, може ли на връщане да се отклоним от маршрута и вместо през Дряново да минем през Трявна. Казах му, че по вече от година и половина не съм виждал родителите и братята си. Той ме погледна, извади на масата си една топографска карта, намери Габрово, Дряново, Килифарево и Трявна. Огледа пътя по който трябваше да минем, помисли малко, погледна ме пак и каза:
– Ну харашо. В Трявна будете адин час. Понял?
– Понял, отвърнах на руски аз.
В групата, която носеше пощата бяхме само земляци. Тръгнахме през Габрово за Дряново. Като стигнахме до Дряновския манастир слязохме на реката. От манастира не беше останало нищо. Каменната ограда и стените бяха сринати на земята. Малката църква – и тя съборена. Стърчаха само недоизгорели греди и комините. Железния кръст, който е стоял на върха на камбанарията се подаваше изкривен между развалените. Всичко беше обрасло с висока изсъхнала коприва и къпинак. Не се виждаше жива душа. Докато стигнем до Дряново минахме през няколко изгорени и ограбени села.
Дойдохме в Килифарево. Предадохме пощата. Руснаците ни нахраниха на обяд и потеглихме обратно. Покрай реката хванахме пътя за Хайнския боаз. На Вонеща вода се отделихме от него, и през Белица и Голи горун се спуснахме на Бонев хан. Още от юли месец миналата година, когато в града дошли първите казаци, тук нямаше турци и Трявна беше свободна. Прекосихме целия град, през площада до часовниковата кула, по моста и влязохме в нашата махала. Всички изскочиха от дюкяните и работилниците да ни видят и поздравят. Някой ме познаха и започнаха да се побутват и да викат:
– Нашият Петър, ма. Да бе. Това е Петър, на бай Цаню ковача сина.
Стигнахме до нашата къща. Вързахме конете на пътя. Аз отворих портата и влязохме в двора. Татко вадеше вода на кладенеца. Като ни видя сурия войници се затича да ни посреща. Прегърнахме се, разцелувахме се и татко се развика:
– Мариьо, Мариьо. Тичай да видиш кой е дошъл?
Мама се показа и като ме видя, хукна надолу по стълбите. Изскочиха и двамата ми братя Коста и Христо. Беше голяма радост. Все едно, че бях умрял и сега възкръсвах. Мама се чудеше къде да ни дене. Покани ни да се качим горе на судормата. Нареди на масата каквото има. Пихме и по малко ракия, зер път ни чака. Докато разговаряхме, Коста отишъл при Митю Досев – резбаря и купил две бъклици по половин ока с малко резба по тях. Митю ги държеше пълни с вода, за да не се разсъхват. Напълнил ги с ракия и си мълчи. Баща ми ми разказа, какво се е случило тука след като заминахме за Енчовци. Разказа ми за многото предателства, за поп Кою, който изпъдил Симеон Цонев, когато отишъл и му поискал малко хляб. По същия начин постъпил и с Цаню Захариев, когато и той похлопал за помощ у тях. Дето не му дали хляб и го изгонили, ами синът му Димитър извадил пистолет да го убива.
– Ще ми подпалите къщата, крещял поп Кою.
Разказа ми и за тия, които били закарани в конака и в затвора в Търново. Бой до убиване.
– Братовчеда Станчо го пуснаха чак през септември, когато Съба беше родила момченце.
Разказа ми и за Петър Генков – Ефендито и за брат му Васил Генков, как направили списък и ни издали всички на пашата.   
 – Де ги сега тия мръсници да им отсека главите със сабята? – заканих се аз.
–Петър не се вижда из града, замина, скри се някъде. Но другите са тука, живеят си.
– Има време, ще се разправяме с тях като си дойда. А как я карате Вие? попитах аз.
– Че как. Нали знаеш, сиромашка работа. Ковачлъка вече не върви. Никой не строй къща. Само ако наклепя някоя брадва или мотика. Ами ти как я караш?
– Голям зор беше татко, но малко им остана. Скоро ще изгоним тия поганци от България.
– Пази се синко, пази се да не те осакатят или да си идеш толкова млад – простена майка ми.
Бай Петър стана и отиде в собата. След малко се върна и продължи:
   – Моите приятели се зачервиха. Ракията ги сгря. Трябваше да вървим. Командира ми разреши да останем в Трявна един час, а той отдавна мина. Взехме си довиждане. На двора Коста донесе двете бъклички, пълни с по половин ока ракия и като ми ги подаваше каза:
– Вземи ги брат ми, армаган за командирите Ви от Трявна.
Милото ми братче. Той се беше сетил и се погрижил за подарък от родния ни град. Тръгнахме за Габрово. На Раьов дол обърнах коня и погледнах към града. Дали ще съм жив да го видя отново? Прибрахме се в лагера привечер. Нахранихме и напоихме конете, вечеряхме и легнахме да спим. Сутринта взех сумката с двете бъклички и отидох при ротмистера. Разгеле и вахтмистера беше при него.
– Нося Ви много поздрави от моите родители и Ви благодаря, че разрешихте да минем през Трявна и да се видя с тях.
Бръкнах в сумката и извадих бъкличките. Подадох едната на командира и му казах:
– Това е малък подарък за спомен от Трявна.
– Ну Пьотър, ета не нужна. Ну спасиба, – каза Неверов като поемаше бъкличката. Какая красота!
Бошнаков също ми благодари, махна капачката и опита ракията.
– Охо, сливова. Много силна. Още веднъж ти благодаря Балабанов.
Дните минаваха бавно един след друг. И все пак бях доволен, че се изместих в сотнята. Тука имаше разнообразие, въпреки, че ни разкарваха насам – натам. В лагера на Зелено дърво пехотинците ги уморяваха от походи и учения.
С коня свикнахме един към друг. Беше умно животно. Научих го само като му свирна или като му извикам ,,Балабан," наостреше уши и започваше да върти главата си и да ме търси.
 Към края на ноември сви голям студ. Замириса на зима. Сечахме дърва от гората и печката в шатрата бумкаше денонощно. На пехотинците им  раздадоха дебели зимни дрехи и дълги шинели, вълнени чорапи и ръкавици, топли ботуши. Ние също облякохме зимни дрехи. Слагахме колан и презрамки, които държаха паласките и сабята. Оттук – оттам научихме, че генералите готвят голяма зимна офанзива на фронта.
 На 28 ноември 1877 година Осман паша се предаде заедно с тридесет хилядна армия. Плевен падна в ръцете на руснаците. Когато командира ни съобщи това, всички викахме"Ура."
– Ну братци, будте гатови для атака – каза завършвайки поздрава си ротмистър Неверов.
В това време кака Марийка се показа на вратата с медно джезве, пълно с ароматно кафе.
– Хайде спрете за малко да си сръбнете кафето. Петре, кани Никола бе, защо не сте си изяли сладкото? Ще съберете осите около вас.
– Пазим си го за десерт, каза бай Петър и всички се засмяхме.
– Къде набрахте толкова много ягодки за сладко?– попитах аз.            
– Внучките ходиха пролетес на сечището под Новаковци, там ги набрали, обясни ми кака Марийка.
Напълнихме чашките с кафе и продължихме със спомените.
– През декември падна по вече от един метър сняг. Конете не можеха да го газят, затъваха до корема и отгоре. Температурите паднаха до минус 25 градуса. На Шипка всеки ден замръзваха войници.
Не може да има никаква атака, ще зимуваме тук – мислехме си ние. Наближаваше Коледа, а руснаците много тачат християнските празници. Турците се бяха разположили в долината на Шейново в много добре укрепен голям лагер. Те също не очакваха някой да ги нападне в тоя студ и дебел сняг. Руската армия и Българското Опълчение са в Северна България и е невъзможно да се премине Балкана при тия снегове и виелици. Така си мислехме и ние. Но на 25 декември Руския главнокомандващ издаде заповед цялата армия и Българското Опълчение да са готови за поход през Стара планина. Генерал Радецки раздели войската и Опълчението на три отряда. Той трябваше да мине през Шипченския проход, генерал Столетов през Хайнския боаз, а генерал  Святополк  Мирски през Тревненския проход.
Операцията по преминаването на Балкана трябваше да продължи две денонощия. На нас ни раздадоха суха храна за пет дни. Местните хора помагаха на армията, като с лопати чистеха пътя през проходите. Най трудно беше на артилерията. Оръдията и конете затъваха в дълбокия сняг. В Балкана бушуваше снежна буря. Имаше много гъста мъгла, не се виждаше нищо на два метра напред. Не само изкачването към върха беше трудно. По тоя тесен планински път, при тоя дълбок сняг и навети преспи и спускането към Южна България беше много опасно.
На 27 декември войските преодоляха всички трудности и изпълниха заповедта на главното командване. Генерал Мирски първи беше минал Балкана през Тревненския проход. След него през Шипка премина генерал Радецки. Когато и ние слязохме от Хайнския боаз в Южна България веднага започна страхотна атака. Сражението беше много ожесточено, оръдията гърмяха срещу укрепения турски лагер от три страни. Турците също стреляха, но стрелбата им беше много неточна. Тяхната кавалерия се опита да пробие обръча, който се затваряше около лагера им и препусна към Казанлък. Но тук ги посрещнахме ние, заедно с казаците, които бяха безмилостни.
Ние сечахме врага с голите саби. Земята се покри с телата на коне и конници. Атаката беше неописуема. Град от снаряди и куршуми се изсипваше върху нас и върху турския лагер. Музиките на всички армии свиреха руски маршове, барабаните биеха, настроението беше повдигнато. При турците цареше ужасна паника. И двата лагера дадоха много жертви. Снега почервеня от кръв. Най на края те развяха няколко бели знамена. Турците се предадоха. Радостта ни беше голяма. От тук щеше да започне зимното руско настъпление по целия фронт. На другия ден след победата над Шейновския турски лагер, пред строените руски войници и опълченците, свещеници отслужиха молебен. Генерал Скобелев поздрави всички армейски части. Когато дойде и до нашите дружини, той спря коня и каза:
– Юнаци. Благодаря за храбростта Ви във вчерашните боеве. Вие воювахте не по зле от Вашите другари по оръжие, войниците от руската армия...
Пленени бяха тридесет хиляди аскери и офицери, много оръдия, пушки и боеприпаси. На нашите дружини беше поставена задачата да охраняваме пленените турци и да ги прикараме през Балкана до пленническия лагер във Велико Търново.
След три дни настъпваше новата 1878 година, годината на нашето Освобождение от пет вековното турско робство. Изминала беше още една трудна година от моя живот, но аз бях щастлив, че участвах в тия съдбоносни за Отечеството ни дни. Сражението, което се разви пред очите ми беше величествено по героизма и саможертвата на нашите братя руси и Българските Опълченци.
– Брей Никола, пак забравихме кафето.
То беше изстинало, но го изпихме. Подсладихме си със сладкото от диви ягодки и бай Петър продължи разказа си:
– Нашата сотня трябваше да стене обходен отряд, да водим борба с башибозушките банди, които нападаха и обираха селата. Ходехме от Сливен до Сопот. На всякъде, от където беше минала армията на Сюлейман паша, селата и градовете бяха изгорени и съборени до основи. Като тръгнеш от Сопот, Карлово, Калофер, Казанлък, Стара и Нова Загора– всички тия хубави подбалкански градове бяха изпепелени. В Гюнелийската махала турците затворили в църквата и изгорили живи над хиляда души, по вече жени, деца и старци. Като се стопи снега навсякъде се виждаха кости на непогребани хора. Само по останалите на тях парцали от дрехи можеше да се познае жена ли е или мъж, опълченец ли е или руски войник, аскер ли е или башибозук. На всякъде се носеше  миризма на разложени трупове.
 

[Hatshepsut]

 
Изгубих много добри приятели, станах безмилостен към враговете ни. Когато конвоирахме турските военнопленници през Балкана, навързани с въжета един за друг, те бяха кротки като агънца, но ако имаха възможност да избягат, биха ни извадили очите и изклали с острите си ятагани. Те се превръщаха в кръвожадни убийци.
Срещахме останали живи след погромите жени, деца и старци. В очите им се четеше скръб и болка, мъка и безнадеждност. И страх. Огромен страх.
Пленниците прекаракме през Шипченския проход и Габрово за Велико Търново. Беше много трудно, голям сняг и адски студ, но пехотинците се справиха добре.
След като изпълнихме тая задача, изпратиха пета дружина в Елена, а първа, втора, трета и четвърта дружини и конната сотня ни преместиха на лагер край Котел. Беше ни поставена задача да унищожим върлуващите в района и в планината башибозушки и черкезки банди. Дружините бяха намалели почти на половина. Големи загуби имахме и в сотнята. От 120 души в началото, след пет месеца бяхме останали 76 кавалеристи. Имаше и ранени, но повечето наши другари загинаха в битката при Шейново. В Котел се настани и Нарвския полк, командван от полковник Пушкин. Тука стояхме три месеца. През това време водихме няколко сражения с башибозушки групи от турци и черкези, които нападаха и ограбваха българските села.
Разбойниците бяха убили над 50 мирни жители на село Садово. На няколко пъти правиха опити да нападнат и разграбят Котел. В този район имаше много чисто турски и смесени села. Един ден дойдоха селяни и казаха, че турците нападнали Садово и Медвен. Към тия две села тръгна трета опълченска дружина. Поискаха на помощ и 30 конници. Тръгнах и аз. Влязохме в Медвен. Като повървяхме малко от към гората гръмнаха няколко пушки и утрепаха един опълченец. Спуснахме се с конете към гората, но те като ни видяха и избягаха. Върнахме се при командира и му казахме, че там не остана никой и ще отидем да ги догоним.
 Дружинния доктор, подполковник Везянков се качи на коня си и тръгна с нас, да види как ще ги изгоним. Настигнахме ги и започнахме да се обстрелваме един друг. Когато стрелбата се зачести, ние слязохме от конете и залегнахме на земята. В това време доктора падна. Раниха го и от устата му потече кръв. Коня му избяга напред и ние го качихме на друг кон. На помощ ни дойде пехотата. Турците спряха огъня, хвърлиха пушките и хукнаха да бягат. С голи саби на конете ги догонихме, къде и кого свариш сечеш и поваляш. Не могат да ни укротят и да ни върнат.
Последната битка беше във Върбица.
След Шейново руската армия тръгна в настъпление по целия фронт. Освободени бяха София, Пловдив, Одрин и почти цяла Южна България. Генерал Гурко стигна с предния отряд на 20 километра от Цариград. Армията на Сюлейман паша беше разбита и панически бягаше пред руските войски. Тогава се намесиха Великите сили – Англия, Франция, Германия и Австро – Унгария и заплашиха Александър втори, че ако не спре войната и не подпише примирие, те ще обявят война на Русия.
На 19 януари 1878 година нашия командващ, генерал Давидов получил известие, че е сключено примирие и военните действия трябва да бъдат прекратени.
Но башибозушките банди продължаваха да нападат българските села. Командира ме повика и поиска да събера 20 души доброволци от сотнята. Трябваше да се занесе поща за подпис и заповедта беше каквото и да се случи, да не стреляме с пушките, защото имало примирие.
Отидохме с конете в селото. Първия ездач беше завързал една бяла кърпа на пушката си, а ние подиря му караме конете на пет крачки един от друг, а ръцете ни държаха дръжките на сабите и бяхме готови за бой. Турския патрул ни спря. Излезе техния юзбашия и като научи, че носим поща ни пусна да влезем в селото. В хана, където бяхме спрели конете, надойдоха много турци. Казаха ни да си предадем оръжието и да занесем пощата на бимбашията в съседното село Уйвен. Ние не се съгласихме. Тогава изпратиха 20 турци без оръжие и ни уговориха да сложим оръжието. Оставихме пушките и сабите. Измамиха ни пустите му турци. Донесоха въже и ни навързаха на него, а те се качиха на конете и с нашето оръжие ни подкараха към бимбашията в съседното село. По пътя гърмяха и опитваха пушките ни, а селяните си помислили, че са ни убили край гората. Двама от тях избягали от селото и разказали на генерала, че са ни навързали с въже и са ни убили. Той много се разгневил, вдигнал по тревога всички дружини. Вдигнали и руския полк и сотнята.
Дал ултиматум на бимбашията, че до полунощ трябва да ни върне живи или мъртви. В противен случай ще наруши примирието.
Ние бяхме натикани в една тясна стая. Сами си развързахме ръцете. Не ни дадоха ни хляб, ни вода. През нощта чуваме голяма гюролтия. Един от турските началници се кара на часовоя, задето са ни оставили без хляб, без вода и на тъмно. Отключиха вратата и ни накараха да си вземем оръжието, но ние отказахме. Не знаехме, че нашите другари са блокирали цялата област. Сутринта си взехме оръжието, качихме се на конете и с четирима турски патрули тръгнахме обратно. Мислехме, че ще ни карат в Шумен и се сдумахме да убием патрула и да избягаме. Както яздехме на конете гледаме насреща една конна сотня казаци, тръгнали на помощ на пехотата. Като ни видяха започнаха да викат:
– Живи, живи си идват...
Ние много се зарадвахме, като разбрахме какво е станало вечерта и през нощта.
Посрещна ни генерала и каза:
– Изпълнихте много добре заповедта ми. Ако бяхте стреляли и един път срещу турците, ние не можехме да направим нищо, дори и ако Ви бяха убили, защото първи сме нарушили примирието.
След тази случка ни изпратиха с Иванчо Габровски да занесем поща в Одрин. Оставихме конете в Нова Загора и с влака отидохме до Одрин. Предадохме пощата. В хотела разказахме на наши другари за случката с доктора. Негови познати ни дадоха да му занесем една кисия с портокали. Отидохме с Иванчо в руския лазарет, но там ни казаха, че доктора е починал. Така нелепо загина един прекрасен български офицер и военен лекар, изминал целия път на войната с нашата дружина. Генерал Столетов беше изпратен да командва друга армия, а за наш командир назначиха генерал Давидов.
На 19 февруари 1878 година беше подписан Сан Стефанския мирен договор. Войната свърши. Въпреки, че не беше Освободена цяла България, благодарение на голямата помощ на Русия и руските ни братя, ние отхвърлихме пет вековното турско робство.
В началото на месец май ни вдигнаха на поход. Минахме през Сливен, Чирпан и във Фифилипополи ни спряха. На 28 май 1878 година излезе заповед да бъдат разпуснати всички дружини от Българското Опълчение.
Беше голяма радост. Прегръщахме се, целувахме се, изкарахме заедно по вече от една година. От млади момчета, селенчета и бедни бездомни имигранти, които в живота си не бяха хващали пушка, бяхме станали калени в боевете храбри войници. Разделяхме се с бойните си другари. Записвахме имената и адресите си. Знаехме, че може би по вече никога няма да се видим.
Генерал Давидов ни поздрави и изказа голямата благодарност на Руския цар Александър втори, на Главнокомандващия армията генерал княз Николай Николаевич, на генерал Гурко и на генерал Столетов.
Като ни разпуснаха ни оставиха облеклото и пълното бойно снаряжение. Събрахме се габровската група конници. Имаше четирима габровци, двама от Севлиево и аз от Трявна. Качихме конете и потеглихме към Балкана – през Шипка за Габрово. Вървяхме два дни. Тежко беше да гледаш страшната картина, останала след погрома на въстанието и войната. Развалини и пустош.
Въпреки, че настъпваше лятото, нивите не изорани, никой никъде не беше посял нищо. Полето вместо с жито беше покрито с къпинак, коприва и магарешки тръни. Не се виждаха стада от овце или крави, тук – там се мяркаше някоя бабичка или старец.
Когато се качихме на върха спряхме да си починем. С белюрите огледахме полето под нас. В селата Шипка и Шейново нямаше нито една къща, всичко изравнено с земята. Седнахме на малка полянка. Извадихме храната, която ни бяха дали за из път и си направихме трапеза. На това място само преди 10 месеца се водиха най тежките и ожесточени боеве, в които бяхме взели участие. Земята беше напоена с кръв. Тук умряха като герои много наши другари и руски войници. Не ни се говореше. Хранехме се мълчаливо, все едно, че бяхме на помен.
 В Габрово се разделихме. С Иванчо Габровски хванахме пътя за Трявна. Когато стигнахме разклона за Боженци спряхме и слязохме от конете. Иванчо ми подаде юздата на коня и каза:
– Петре, коня е твой. Вземи го. Купих го с твоите пари. Не знам какво ме очаква, какво ще се случи с мене, може да нямам възможност да ти върна парите. За това те моля, вземи коня...
– Не Иванчо, коня е твой! Ти си го избра и той ти служи вярно близо една година. И за какви пари говориш? Кога съм ти давал пари на заем? Забрави ги тия приказки. Нима нашето приятелство, нашата бойна дружба струва един кон? Бъди жив и здрав и се обаждай по често.
Прегърнахме се братски, целунахме се и всеки пое по своя път.
 Тръгнах за Трявна. Буца се беше свила в гърлото ми. Искаше ми се да викам и да плача от мъка, вместо да се радвам, че всичко свърши и се връщам у дома. Когато стигнах до Жълтеш, спрях пред църквата. Вързах коня и минах през дворчето. Бутнах вратата, беше отворена. Влязох вътре и се прекръстих. Исках да запаля една свещичка за всички, които дадоха живота си за нашата Свобода.
 Тук беше и поп Георги, който ни закле в Новата махала. Отидох при него и целунах ръката му.
– Как си отче?– попитах го аз.
– Добре съм юначе. От къде идваш и на къде отиваш?
Казах му от къде го познавам, че съм бил въстаник в Тревненската чета, че ни е прочел съзаклятието в църквата на Новата махала. Той ме огледа, не знам дали ме позна, но ме прегърна с думите:
– Добре, че си оцелял. Много млади момчета си отидоха зян. Дано от тук нататък, като ги няма тия убийци, да заживеем по добре.
Запалих свещичката, взех си довиждане с отчето и тръгнах за Трявна. По пътя не срещнах никого. Беше започнало да мръква, когато похлопах на нашата порта. Не ме очакваха, но не се изненадаха, защото знаеха, че войната свърши и скоро ще си дойда. Аз бях първия Опълченец, който се прибра в родния град.
– Никола, хайде да спрем до тук. С това свърши моята борба за Освобождението на България от турско робство. Сега трябваше да започне нашия нов, по хубав живот.
Беше взело да мръква. Взех си довиждане с него и с кака Марийка и им благодарих за почерпката и за търпението, което проявяваха към мен.
Излязох на пътя. Нямаше жив човек. Тъкмо бяха запалили фенерите. Тук – там се виждаха в кръчмите и в кафенетата по двама, трима посетители. От време на време излайваше някое куче.
– Добър вечер даскале, – стресна ме един познат глас от тъмното.
Беше Бончо Грозев, мой съученик и колега.
– О Бончо, ти ли си? Добър вечер. Ходих у братовчеда и позакъснях, казах аз.
– Хайде да влезем при Бошнака, да ударим по една ракия и да се видим.
– Друг път Бончо. Много се забавих. Кина ме чакат у дома за вечеря.
Като че ли някой ми каза, че Кина ме чака, но не за вечеря. Още от вратата ме започна:
– Ти дом имаш ли бе? Така ли мислиш да я караш? Гостенин. Няма да я бъде тая, дето си я намислил!
– Чакай ма жена. Какво е станало? – сопнах й се аз.
– Как какво бе? Сутрин излизаш в 6 часа, тръгваш за училище и цял ден си там. Вечер се връщаш в 6 часа, вземаш си вестника или пишеш до късно. Две думи не си казваме. Не те интересува нищо. Ето, зима иде. Дърва не си докарал, нямаме една съчка. Бай Цаню ме пита, кога ще си оправиш сметката на рабоша. На Стефан обувките му умалели. Орехите капят, няма кой да ги обрули. Ябълките и те стоят по дърветата. Ще ни се смеят хората. Пита ме какво става? Готованко такъв!
Вечеряхме, а аз едвам преглъщам къшеите. Права е жената. Напълно е права. Вярно е, че съм станал голям готованко. Тръгнал съм да се ровя в спомените на стария човек, да повдигам костите на отдавна загиналите и забравените от всички герои. Защо се интересувам какво и как е било? И дали и за напред ще има някой, който да го интересува? Спирам. Спирам до тук. Няма да ходя по вече у бай Петър.
И така не ходих две недели. Една вечер се връщам от училище и гледам той седнал на пейката до чешмата на Раьов дол.
– Добър вечер, бай Петре – поздравих го аз.
– Добър вечер Никола. Тебе чакам. Какво става, защо не идваш? Имам още неща да ти казвам. Кажи ми да не си се докачил нещо, да не си се обидил?
Аз не очаквах тая среща. Иначе щях да си намисля какво да му кажа. В последния момент ми дойде на ума да го излъжа, че съм бил болен.
– Болен бях бай Петре. И сега още не съм добре, но ходя на училище заради децата.
– Абе викам и аз на кака ти Марийка, че не може да си се разсърдил, така хубаво си хортувахме, ама тя като рекла: ,,Иди го виж."
– Ще дойда бай Петре. Ще ти се обадя. И аз искам да завърша тоя разказ за твоя живот.
– Тъй даскале. Трябва да се остави нещо написано на книга, иначе всичко се забравя.
Тръгнахме към града. Минахме покрай бащината ми къща. Отдавна никой не живееше в нея. Улицата навремето беше толкова оживена, а сега пусто, тихо и спокойно. Дойдохме до дома на бай Петър. Сбогувахме се и аз продължих към чаршията. Сахата удари 6 часа. Време е да се прибирам. В къщи ме чакат за вечеря.
Беше дошъл октомври месец. Паднаха първите слани. Гората отсреща смени цвета си и стана много хубава. Само като погледнех към нея, можех да позная какви дървета има там. Листата на черешата и крушата бяха станали червени, на липата жълти, на дъба и бука кафяви. Боровите и елите си останаха зелени.
Поръчах на кираджиите и те ми докараха четири каруци габрови цепеници за печката и джамала. Две момчета ги нарязаха с триона, нацепиха ги и ги наредиха под сайванта. Прибрахме орехите, обрахме ябълките в градините на тепавицата и на Раьов дол. Със Стефан ходихме на Чернева поляна за папрат, направихме трап, насипахме ябълките и ги завихме за зимата. Помогнах на Кина да направи пипереницата и напълних голямата каца със зеле. Поръчах на Йонко Митев шопар за Коледа. Станах добър и примерен съпруг и Кина беше много доволна, че ме е ,,вкарала в пътя."Един ден събрах кураж и я попитах може ли да отида още един два пъти при бай Петър, за да допиша разказа със спомените му. Отговори ми само с една дума:
– Добре.
Вечерта като се връщах от училище му се обадих, че в неделя искам да се видим и да продължим разговора си. Неделята беше хубав, топъл есенен ден и ние отново седнахме на чардака. Кака Марийка пак ми беше направила изненада. На масата имаше голяма стъклена фруктиера, пълна с едро черно грозде.
– Максул е. От нашата асма на двора,– каза тя като ме видя, че гледам към масата.
 Аз приготвих бележника и молива и зачаках.
– И тъй, дойдох си и похлопах на бащината порта. Излезе Коста. Като ме видя ме прегърна, целунахме се и пое юздата на коня. Влязохме в двора. Христо също ме видя и каза на нашите, че си идвам. Дойдоха мама и татко. Разцелувахме се и с тях. Събраха се комшии, роднини... Всеки искаше да ме види и чуе. Бяха минали точно две години, от както бях напуснал Трявна. Не знаех и аз, както ми каза днес Иванчо Габровски, какво ще стане с мен, какво ме чака от тук нататък.
Прибрах "Балабана"в конюшнята и му дадох зоб да яде.
 Цялата вечер къщата беше пълна с хора. Всеки бързаше да ми разкаже какво става в града, кой какво е казал, кой какво е направил. Най после след полунощ останахме сами – баща ми, майка ми и братята ми.
– Ей Петре, доживяхме, дочакахме те да си дойдеш. Сигурно си много уморен, но разкажи ни нещо, как минаха тия две години?
– Тежко. Много тежко татко. Тука в Трявна нищо не знаете. Само 20 – 30 души пострадаха след въстанието. Няма убити, единствен Петър Генчев, Бог да го прости. И то пак след предателство... Няма нито една съборена или изгорена къща. Нагледах се на човешката трагедия, на човешката мъка, на безчинствата на тия турски зверове. Цели градове и села изравнени със земята, къщите изгорени, стърчат само комините им, хората убити, жените обезчестени и след това заклани с ятаганите им. Не мога да забравя и като затворя очите си, пред мене е едно русо момченце на пет – шест години, разсечено на две от главата до краката и хвърлено като парцал на дървения плет.
 Полето между Стара планина и Средна гора е покрито с кости на непогребани хора. Пустош и страх. Човек не знае дали ще осъмне, жените не знаят как да опазят децата си, няма хляб, хората не могат да изхранят рожбите си. Добре, че са руснаците да помагат. Корав народ са тате. Не им се опира нищо. В най големия студ и дълбок сняг, в преспите и виелиците с тях минахме Балкана и разбихме турците при Шейново. Цялата им армия пленихме.
Накараха нашите дружини да охраняват тридесет хиляди пленници и да ги прекарат през Шипка и Габрово до военно – пленническия лагер в Търново. Близо два месеца се влачиха пълчищата им из прохода, навързани с въжета един за друг. И пак руснаците са хора, че запазват живота на пленниците, хранят ги, обличат ги. Турците не вземат пленници. Те убиват всички.  И здрави и ранени.
 

[Hatshepsut]

 
– Знаем сине. И край Трявна мина голяма войска, що конници, що оръдия. Снегът беше над метър. Ходихме с лопатите да разриваме преспите по пътя. Коста и Христо стигнаха чак до Кръстец.
– Всичко свърши. Да благодарим на Бога, че ме опази жив и здрав. Знаете ли колко млади момчета на 19– 20 години, доброволци, бяха убити? Колко много мой другари от конната сотня бяха съсечени от турските ятагани? А колко десетки хиляди руски солдати и офицери намериха смъртта си по бойните полета на България? А колко хора замръзнаха?
Когато се записвахме с Иванчо Габровски доброволци в Плоещ, не видяхме нито един син на чорбаджия, на богат търговец или на някой големец да се запише с нас. Записваха се само бедни селенчета, бездомни хъшове или имигранти. Докато тия момчета се биеха с турците и умираха за Отечеството си, мамините синчета са си пиели кафето я в Румъния, я в Сърбия, я по Европа, а защо не и тука, в Трявна.
Като се вдигнахме на въстание от почети хиляда мъже в града, годни да носят оръжие, се намериха само 15 луди глави, готови да дадат живота си за Свободата на България. Другите се скриха. Ще видите сега как ще излязат като змии от дупките си и ще искат пак те да командват.
– Те вече излязоха от дупките си и цяла година се разпореждат в града – обади се Коста.
– Аз какво ви казвам? Ще се покаже и Петър Генков – ефендето и брат му Васил Генков, ще се покажат и още едни предатели, поп Кою и синовете му Марко и Димитър. Чорбаджийските синове сигурно вече са се разбрали кой ще е кмет, кой съдия, кой ще стане полицейски началник. Криво са си направили сметките тоя път. Тая няма да я бъде!
Така разсъждавах и така си мислех в оная първа нощ, след като си дойдох у дома. Преди да отидем да си лягаме, майка ми, понеже ме знаеше, че съм луда глава и може да си докарам някоя беля, се наведе въз мене и каза:
– Да бе мирно стояло, не би чудо видяло!
При тия думи, казани от нея, кръвта ми кипна.
– Тая съм я чувал майко. А ти чувала ли си, че преклонена главица сабя не сече? Петстотин години са ни я разправяли тая приказка и ние робски сме прекланяли главици. Петстотин години нашите предци са мълчали, а те са убивали цвета на народа ни, потурчвали са ни, пълнели са харемите си с най личните и хубави български моми, вземали са малките момченца от майките им, слагали са им турски имена, сменяли са вярата им и са ги правили еничари. Знаеш ли майко, че това са най жестоките турски аскери?
 Какъв кървав курбан даде България в Априлското въстание? В Баташката църква са заклани като животни над две хиляди жени, деца и старци. На пъне с брадви са секли детските главички. От цяла Европа само Русия ни помогна да се освободим от това невиждано робство.
Ами сега след боевете, които водихме в Стара Загора? Когато отстъпихме от града, турците го изгориха до основи и изклаха над петнадесет хиляди мирни жители.
Къде бяха тогава Англия, Франция, Германия и Австро–Унгария? Като видяха, че генерал Гурко стигна на двадесет километра от Цариград, заплашиха Русия, че ако не спре настъплението си, те ще й обявят война. И Русия сключи примирието.
 А за това да би мирно стояло не би чудо видяло, кажи ми майко, аз и Колю Манев ли обрахме чорбаджи Златю? Аз ли го убих от затвора? Лежах невинен по вече от една година в турския зандан. Бях младо, добро и мирно момче, но те се опитаха да ми вземат здравето и живота. Как да съм мирен майко? А за чудото дето съм видял ще ти кажа: видял съм много българи мекерета, подлеци и предатели, много турски слуги, но съм видял и много българи герои, които не се уплашиха от смъртта и бяха в първите редици в битката на "Орлово гнездо" и на връх "Свети Никола." Видял съм руски казаци, които рискуваха своя живот, за да ми помогнат и да спасят моя живот. Ние се биехме рамо до рамо срещу общия враг като родни братя. И когато преди два дни ни разпуснаха от Опълченските дружини, командира ни генерал Давидов се обърна към нас с думите: "Братци." Те ни наричат братя и ни обичат като братя...
Всички мълчаха. Те не знаеха нищо за войната. В Трявна през тия две години докато ме нямаше, живота си беше текъл както преди. Младите си пиеха кафето в кафенето, по възрастните се събираха вечер из кръчмите, четяха вестниците и обсъждаха политиката...
Слязох на двора. Извадих една кофа вода от кладенеца, после още една, още една. Измих се, освежих се и ми олекна. Майка ми донесе един пешкир да се избърша.
– Петре, прощавай майка, не исках да те засегна – промълви тя през сълзи.
– Няма нищо майко, но и на мене ми се е събрало толкова много, че малко ми трябва и избухвам. Развалих хубавата вечер и вместо да се радваме, че се върнах и жив здрав, за малко да се скараме.
Напоих "Балабана." Той беше изял всичката зоб в торбата и изпи цяла кофа с вода. Прибрах се в собата, легнах и съм спал почти до обяд.
Първи дойдоха да ме видят бай Цаню Захариев и брат му Кънчо. Бяха минали две години от както се разделихме след битката в Новата махала и не знаехме нищо един за друг. Разказахме си как сме се скитали из Балкана, как сме се крили, как са ни предавали и как съм воювал във войната. Те се бяха отчаяли от това, което става в Трявна.
– Не отиват на добре нещата Петре. Трявна от една година е свободна, но нищо не се е променило. Само дето няма заптиета. Дори става по зле. Не сме  мислили, че няма да има никаква промяна, че предателите пак ще се наредят най отпред. Но да не бързаме, дано да не сме прави.
Не споделиха с мен какво става в града и какво ги тревожи. След обяд дойде да ме види братовчеда бай Станчо. Водеше едно малко, хубаво момченце.
– Това е Никола. Роди се след въстанието, когато още бях в турския зандан в Търново.
 Това момченце беше ти Никола. Мама те взе на ръце и те занесе да видиш кончетата.
 Бай Станчо също ми разказа, как са го прикарали през целия град с прангите на ръцете и краката, как са ги закарали в Търново, как са ги съдили. Разказа ми как са обесили Цанко Дюстабанов, поп Иван, даскал Бачо Киро и други въстаници.
– Не съм петимен и от тая работа братовчед, и аз лежах невинен цяла година там. А как я карате тука?
– Ами как да я караме? Нали знаеш, като се скъса на едно място – кърпиш, но то се скъсва на друго място, пак кърпиш и така дупка до дупка и кръпка до кръпка. Ходя по колибите и в работилницата, кърпя скъсани еминии или цървули, някой кундури, теглич или самар. Обедня много народа Петре. Чорбаджиите и децата им пак са добре. Който има парици, ще си намери колая. Ей ги сега, хукнали, изкупуват градините на хората на Бонев хан. Фабрики щели да правят. Ще ликвидират първо занаятчиите, после и селата. Ти каква смяташ да я захващаш?
– И аз не зная бай Станчо. Понякога съм си мислил и за това, но моята работа беше друга – я съм жив, я не. Като гледах колко народ загина, какви яки и юначни мъже бяха убити, не можех дори да си помисля, какво ще стане с мен, ако доживея края на войната. Ще видя. Като се съберем семейството ще решаваме. Но баща ми иска да се отказва от ковачлъка.
– Най добре е търговията. И да не тече, достатъчно е да капи. Аз гледам шурея, на Съба големия брат, Христо. Но той пък не е човек. Съба не иска да го вижда. Забранила е на мен и на децата да стъпват в магазина му...
Аз бях в затвора в Търново. Майка ми, Съба и трите ни деца нямали грам брашно. Жената бременна, ще ражда. Изпратила голямата дъщеря Радка при вуйчо си в магазина с бележка:
"Батко, дай на Радка две оки папуреноно брашно и ги запиши на рабоша. После ще ти го платя." Жената мислела мама да направи качамак на децата за вечеря. А той знаеш ли какво направил? Взел бележката, обърнал я и написал: "Искай брашно от твоя комита. Не го е срам. Оставил децата си да гладуват, а той тръгнал да събаря царщината." Дал бележката на детето и го пратил да си отива празно, без брашно. През нощта Съба от притеснение родила Никола, да ни е жив и здрав.
– Така е бай Станчо, кой знае какво ни чака и нас. Върти ми се една идея в главата, но не зная какво ще стане.
Минаха няколко дни. Една вечер седнахме да вечеряме и аз подхванах тоя въпрос – какво ще правим и как ще я караме. Татко каза:
–Аз от две недели не съм палил оджака. Не съм чукнал едно желязо. Няма работа.
 Братята ми карали с конете и каруцата, ако има някоя кирия, а пролетно време орели където ги повикат. Ходят с мама по градините на тепавицата и на Раьов дол. Берат дърва за зимата от нашата гора. Нищо работа.
 Аз си бях намислил да купим от някого една воденица. Каквото и да стане, хората трябва да ядат хляб, а за животните трябва ярма. Там е спасението. Казах на нашите. Те се съгласиха с мен и ме подкрепиха. Татко каза:
– Има една воденица на Димиев хан. Дядо Васил умря и тъй я изоставиха. Няма кой да работи на нея. Аз имам прибрана някоя пара за зор заман, но няма да стигнат да я купим.
– И аз имам едни пари, закопани до турските гробища в Търново. И тук имам още малко, дано стигнат като начало.
На другия ден станах рано, нахраних ,,Балабана," напоих го, вчесах го и му сложих кавалерийското седло. Взех и двата пищова. В една торба носех стара тесла, за да мога да копая с нея. Като вървях по пътя за Търново си мислех, дали не бях закопал кожената пунгия с наполеоните много плитко? Ами ако дъждовете са отмили пръста и тя се е показала отгоре? Някой я е видял, извадил я и се зарадвал на париците ми. Ами ако са ме видели още като ги криех?
Като стигнах до дървото, вързах коня и потърсих мястото. То беше обрасло със сочна зелена трева. Примерих две педи от дървото и започнах да копая с теслата. По едно време нещо издрънча. Теслата беше пресякла пунгията и ударила по наполеоните. Лекичко разрових с ръце и напипах кожената торбичка. Станах прав и се огледах. Нямаше никой наоколо. Извадих я. Пълна, както я бях закопал. Мушнах я в торбата. Сложих и теслата при нея. Възседнах коня и тръгнах обратно за Трявна.
 Докато си дойда у дома, баща ми и братята ми отишли на Димиев хан и намерили бабата на дядо Васил. Тя повикала сина си Койчо, който бил болен и не му било до воденицата. Спазарили я.
Купихме я. Койчо донесе ключа от кофара. Отключихме го и като влязохме вътре се хванахме за главите. Воденицата не беше работила седем, осем години. Дълги, дебели като въжета паяжини висяха от тавана до земята. Всичко изгнило от влагата. Голямото водно колело, което задвижва воденичните камъни се беше разцепило на две.
– Е, разгеле, че поне камъните са запазени и са здрави, всичко друго ще го направим наново – каза татко и се засмя.
Тръгнахме по вадата, та чак до бента. И тук ни чака много работа. От целия ремонт най много си разбраха Коста и Христо. Те от сутрин до вечер се занимаваха с воденицата. Баща ми повика на помощ чичо Томчо. Той беше дюлгерин и всичко му идеше отръки. Започнаха ремонта от покрива, смениха много изгнили греди, иззидаха пропадналите места по стените. Имаше какво да прави и комшията, дърводелеца Пенчо. Той измайстори ново, голямо водно колело, нови кошове за зърното, брашното и триците. Почистихме и стегнахме вадата. Така мина лятото и в края на септември бяхме напълно готови и завъртяхме тежките воденични камъни.
Пуснахме воденицата да работи. Като начало бяхме с по ниски цени. Коста ходеше с каруцата по селата, вземаше от хората чувалите със зърното. Христо и аз въртяхме воденицата на смени. Брашно и триците брата караше отново по селата. Така хем хората бяха доволни, че не си губеха времето да чакат ред, хем и ние правехме кирията на конете и каруцата.
 Започнахме да мислим на мястото на ковашката работилница на баща ми да направим хранителен магазин. Христо беше ходил из градовете и видял, че по големите магазини продават не само храни, но и всичко останало – от иглата и конеца, до газта и лампените шишета. Една вечер решихме, че магазина ще бъде смесен, ще продаваме всичко. Може да е малко, но да го има в дюкяна. Изнесохме наковалнята и я сложихме под сайванта, махнахме оджака, духалото и големия комин. Изхвърлихме много събирани с години железца и боклуци. Всичко беше страшно опушено и покрито с пепел. Стените и таваните варосахме няколко пъти докато побелеят. Пенчо ни направи хубави, здрави дървени рафтове.
Заредихме със стока. Продавахме всичко: олио, оцет, захар, сол, брашно, ориз, хляб, сирене, вино и ракия. Продавахме гвоздеи и клинци, чинии, чаши и тенджери, газени лампи и фенери, свещи, кибрит и всичко, за което се сетим. За магазинерка бяхме наели братовчедката ми Недялка, дъщеря на вуйчо.
Един ден бях на двора и слагах подпора на асмата. Недялка дойде и ми каза, че някой ме чака в магазина и готова да заплачи. Отивам в дюгеня, гледам вуйчо ти Христо. Разкрачил се по средата му и си турил ръцете на кръста. Вместо да поздрави, още от вратата ме започна:
– Ти как я мислиш тая работа? Търговия тъй не се прави! Ако смяташ, че като намалиш цените и ще ме бастисаш, много се лъжеш. Само за два месеца ще ти затворя магазина. Ти продаваш евтино, а аз ще започна да подарявам на твоите купувачи...
–Ти ли ще ме учиш бе? – кипнах аз. Кой си ти бе? Я върви си гледай работата! Щял да подарява. Ами подарявай! Но ти си един скъперник. Хората, които идват в нашия магазин се оплакват, че си ги лъжел в кантара и си им добавял към рабоша. Пропищели са от тебе. Махай се от дюкяна, докато не съм те изхвърлил като парцал от тука.
–Ти ли ще ме изхвърлиш бе, келеш? Какво си мислиш, че като си бил въстаник и опълченец, можеш да правиш каквото си искаш.
– Турско мекере. Като си толкова смел, защо не дойде с нас да станеш въстаник? Като си такъв юнак, защо не се записа доброволец и не отиде да воюваш с турците? По лесно ти беше да стоиш тука, да лъжеш и да крадеш от бабичките. Марш от магазина ми! Вън!
–Ти ще съжаляваш за това! Аз ще те науча!
–Ти ли ще ме научиш бе? Заплашваш ли ме? Знаеш ли колко съм ги виждал като тебе?
Не издържах. Хванах го с двете си ръце през кръста и със все сила го хвърлих из вратата на пътя. Падна по очи. После стана и отупа пепела от гащите си. От носа и от устата му течеше кръв.
Започна пак да вика:
– Как не те е срам? Да посягаш и да биеш по възрастен човек? Но аз не съм чорбаджи Златю. Да не мислиш, че не знаем, че ти го уби? Те и жълтиците, дето ги откраднахте взеха да излизат. И аз ще те вкарам в затвора като него. Виж колко хора видяха, че ме би и ще ми станат свидетели.
Добре че дойдоха майка и татко. Ако не бяха те да ме спират, щях да му начупя кокалите. От къде на къде ще намесва чорбаджи Златю? Че съм го убил от затвора! Че съм му откраднал жълтиците! Един комшия дойде и ми стисна ръката с думите:
–Браво Петре! Най после се намери човек, да го сложи на мястото му. Пък за чорбаджи Златю не се ядосвай. И той си намери майстора. А ти да знаеш, че не можеш да затвориш лъжливите уста на никого!
На мене това ми стигаше. Нека хората да кажат кой е крив и кой е прав. По вече не ме закачи. Като наближеше дюкяна, минаваше от другата страна на пътя.
– И аз съм му сърбал попарата на вуйчо ми. Той беше излъгал баща ми и присвоил половината от градината ни на тепавицата. Като завърших училището в Русе и си дойдох в Трявна, отидох с дипломата си при кмета. Той ме назначи начален учител в училището на площада. След това стана кмет вуйчо ми Христо Досев. Един ден у дома дойде разсилния и ми каза, че ме викат в общината, за да си получа заплатата. Отидох там. Тя беше в онова старо здание, което в турско време е било конак. Качих се на втория етаж и влязох в канцеларията. А там пълно с учители. Кмета беше седнал зад бюрото си, а секретаря му, тридесет годишен мъж, стоеше на една маса от лявата му страна.
Учителите се подписваха на един голям тефтер и секретаря им плащаше заплатите. Като дойде моя ред, кмета посочи с пръст къде да се подпиша.
–Вие се разпишете и елате да Ви дам заплатата – каза секретаря.
Подписах се и отидох при него.
–Дай му девет лева, а останалите седемдесет ще ги дадеш на мене – каза кмета.
Аз мълчах.
–Трябват ли ти пари?– хилеше се той.
 Всички мълчаха и гледаха как кмета иска да ме унижи. Само учителя Венков се обади:
– Как ще му дадеш само девет лева? Зима иде, как няма да му трябват пари?
–Я не се бъркай в нашите работи! – отряза го кмета. Сестра му Мария имат сметка на рабоша и аз не мога да си взема парите. Ще си ги взема от него, пък той да се оправя със сестра си.
–Господин кмете, започнах го на свой ред аз. Майка ми, която е по малка Ваша родна сестра, от дълги години не е стъпвала във Вашия магазин и Вие знаете защо. Забранила ми е и аз не пазарувам от него. Това, че зет ми Кънчо, Бог да го прости, е пазарувал от Вас и като почина ненадейно, оставяйки млада жена вдовица и две малки деца сираци, Ви дължи някакви пари на рабоша, мен не ме засяга. Аз не Ви дължа нищо. И ако не ми дадете заплатата, аз ще ви съдя и ще Ви осъдя. Как не Ви е срам?
–От какво да ме е срам бе? Те яли и пили, а аз ще им плащам сметките. Никакви пари! Само девет лева.
Венков пак не издържа и се развика.
–Срамота е кмете. Не сте останали за тия седемдесет лева. Опростете ги на бедната вдовица.  Дайте заплатата на колегата Балабанов! Секретарю, платете на момчето!          – Аз правя това, което ми нареди кмета – отвърна секретаря.
 

[Hatshepsut]

 
–Няма да му даваш никакви пари! Само 9 лева!                      Аз избухнах.
–Господине, ако аз Ви дължа пари и не Ви ги връщам, осъдете ме. Но Вие пратихте човек у дома да ме вика да дойда и да си взема заплатата, а сега не ми я давате. Аз си отивам. Ще ми я донесете в къщи.
– Няма такива работи. Ти се подписа и си взе парите.
– Господине, тука са не по малко от 10 души учители, които са много по образовани от Вас. Ако Вие със заплахи мислите, че ще свидетелстват против мене, вярвам, че все ще се намери между тях един смел и честен човек, който ще каже каква е истината.
Хванах дръжката на вратата и щях да си тръгна.
– Стой тука! Няма да ходиш никъде!– дръпна ме за ръката кмета.
– Аз нямам пъдар над себе си! Нямам пъдар и над парите си.
–Кои е пъдар бе? Чухте ли го? На кмета на града вика пъдар. Кой е пъдар бе, магарешки син?
Всички навели глави покорно мълчаха.
– Слушай момченце. Преди години аз очистих града от брат ти. Сега е твоя ред. И теб ще очистя! Махай се от тук!
Бай Петър търпеливо ме слушаше и клатеше глава.
– Излязох на вън и силно траннах вратата след себе си. Като слизах по стълбите го чух да вика:
– Върнете му парите и да се маха от тука! Той ще види какво го чака.
Когато си отидох у дома и разказах на майка ми за случилото се, тя се разплака и каза:
– Бог ще му го върне. Не го е срам. Брат. Значи най после си призна, че той прокуди сина ми Христо от града, да ходи немил – недраг, да скита чак из Мала Азия.
Извади от една дървена кутия пожълтял лист от тетрадка и ми го подаде.
– На, чети. Да видиш какъв брат имам. Ти не знаеш нищо за това, но ако не умра преди него, ще му го сложа на гроба за спомен от сестра му Съба. Двадесет години пазя този лист. От тогава не съм му продумвала...
Това беше оная бележка, с която пратила сестра ми Радка да му поиска две оки папурено брашно, а той написал на гърба и да иска брашно от комитата...
На другия ден секретаря ме намери в училището и ми донесе един плик с надпис: За Господин Балабанов. В него имаше 79 лева.
– Извинявай Балабанов, но нали виждаш, става това, което каже кмета.
И наистина, това стана. Каквото каза кмета. Още есента ме взеха войник. Служих в Етърския полк във Велико Търново. Като се уволних отидох в училището. Директора ми каза, че кмета не ми е подновил договора и са назначили друг учител на моето място. Изпратиха ме за две години учител в село Станчов хан. След това ме назначиха за две години учител в село Белица.
 В това време смениха кмета. Аз се ожених. Отидох при новия кмет и му казах, че не ми е удобно повече да съм учител в Белица. Ние сме младо семейство и трябва да сме заедно. Излезе разбран човек. В момента нямаше свободно място в Трявна, но ми предложи да стана учител на село Раданци. Там имаше две вакантни места. И ето вече 28 години вървя пеша по два километра до училището и обратно до града.
– Ей Никола, какво мислехме, а какво стана. Виж какви хора, като вуйчо ти, дойдоха да ни управляват. И при турците бяха добре, а след това станаха още по добре. Аз обаче му взех страха, когато го изхвърлих от магазина. Дума не сме си продумвали докато беше жив. И като стана кмет и имаше власт, пак не смееше да ме закачи за нищо.
Бай Петър продължи разказа си:
– Работата в магазина отначало тръгна добре, но хората от ден на ден ставаха по бедни. Започнахме да даваме на версия. Народът няма пари. Купуват по двеста грама захар, триста грама ориз, лимонадено шише олио. Вярно е, никой не ме е завлякъл, но свършихме и стоката и парите. Започнахме и ние да снабдяваме магазина на версия. Не можеш да си направиш сметката – имаш да вземаш, но имаш и да даваш.
Така я карахме няколко години. Аз се ожених за Марийка Тихол Бончева. Народиха се децата. Имам пет дъщери: Марийка, Радка, Цанка, Йонка и Тодорица. Изучих ги. Омъжиха се. Сега имам десет внука, да са живи и здрави. Разделихме се с братята, когато и те се ожениха.
Баща ми и майка ми решиха, аз да ги отгледам на стари години. Къщата остана за нас. Братята ми взеха от градините и от горите.
Когато направиха "огнената фабрика," пуснаха ток по къщите и стигнаха до Димиев хан, реших да махна водното колело и да модернизирам воденицата. Отидох в Килифарево. Там бяха направили голяма нова мелница. Братко, хубава работа. Сипваш зърното в коша, а отдолу по едни тръби излиза в единия чувал брашното, в другия чувал триците. Очите ми останаха там. Сайбията на мелницата ми каза от къде са машините. Записа си адреса и ми обеща, че ще ми изпрати търговците, които ги внасят чак от Белгия. След един месец те дойдоха. Откриха ме на воденицата. Мериха и записваха колко е дъга, широка и висока постройката, правиха сметки на машините, които ще внесат и какво ще струва цялата работа.
– Гласете парите и махайте това първобитно водно колело и воденични камъни. Всичко да е изчистено, след три месеца машините ще са тук.
 И пак ремонти. Тоя път събаряне и чистене. Машините дойдоха заедно с десетина млади момчета – белгийци. За една седмица сглобиха всичко и пуснаха мелницата да работи. Брей, то хубава работа, благодат. Няма шум, няма прах, няма вода по земята, брашното пресято, бяло като сняг. Отидоха ми всичките парици и малко борч направих, но народа дойде да мели зърното си при мен. Не се чака ред, бързо става и е по евтино.
 Занаятчиите затвориха един по един работилниците си. Няма работа за тях. На мястото им някои хора като нас отвориха дюкян, други я кръчма, я кафене... Трети си направиха стаи и слязоха да живеят на долния кат. В Новата махала построиха две модерни фабрики, бичкиджийница и тухларница. Започна строителството на железницата от Търново през Кръстец за Стара Загора.
Градът малко се пооживи, имаше нови хора, строители на мостове и тунели. Младите започнаха да напускат селата и да работят във фабриките в Трявна и Габрово.
 Седем години след войната умря моя сив кон, моя верен другар ,,Балабана." Оплаках го, както по късно оплаках баща си. Остана без зъби горкото животно, не можеше ни да пасе ни да дъвче. Ядеше само бъркана ярма. Пък и не му зная годините, при мене живя осем от тях.
Изкопахме с Коста и Христо един голям трап в края на двора и го погребахме там.
– Никола, искам да те попитам нещо, но правата ще ми кажеш. Ти партиец ли си и към коя партия си?
– Към никоя не съм бай Петре. По едно време бях към земеделците, но откакто убиха Стамболийски, не съм към никого. Не ме интересуват, дори не ходя да гласувам. А ти от кои си?
– И аз не съм към никого. От начало бях към Стамболов, но като разбрах какъв човек е, особено като се обърна срещу Русия, го намразих и също не ходя да гласувам. Навъдиха се сума партии, всеки гледа да докопа кокала, разделиха народа и го насъскаха един срещу друг.
Нали знаеш Никола, че ние с дядо Георги Стойчев бяхме приятели? Още като си дойде в Трявна за първи път през 1879 година се запознахме с него. Беше решил да си направи къща в средната махала до реката. Донесе плановете за строежа от Румъния, къщата беше по техен тертип. С моите братя карахме материалите с каруцата. Нае си дюлгери да му работят и си замина за Влашко. Когато строежа стигна до покрива, дойдоха майстори от Румъния и те го направиха.
Къщата беше първата в града, покрита със специална лъскава ламарина, вместо с каменни плочи. Сутрин като погледнеш града от към Калето, тя светеше на слънцето като огледало. На другата година си дойде заедно със жена си Сица от Румъния. Докараха си мебели чак от Александрия. Двадесет години беше живял в тая страна. Там беше учил, там работил, там се оженил. Знаеше много добре румънски, френски, руски и турски език.
 Когато си дойде в Трявна не познаваше почти никого, за това се насочи към нас, които сме участвали във въстанието и във войната. Под неговото ръководство създадохме клон на Опълченското поборническо дружество в Трявна. Той беше само с шест години по голям от мене, но понеже носеше брада и беше едър българин, не знам от уважение ли, от що ли, но всички му викаха дядо Георги. Така започнах да му викам и аз. От него съм научил само хубави неща, за много работи ми отвори очите. Беше мъдър и добър човек. Няколко пъти го избирахме за народен представител, не беше към никоя партия, но симпатизираше на народняците.
– Аз съм Партията. Който ми вярва да гласува за мен. Не Ви обещавам нищо, но поне ще знаете, че не съм Ви излъгал – казваше той и хората в града гласуваха за него.
Обичаше Русия и руския народ и не даваше дума да се каже против тях. Беше адвокат и не вземаше пари от бедните хорица, затова те му вярваха и го търсеха за съвет и за помощ.
 По някога, най често в събота вечер се събирахме в кафене ,,Централ" на кафе или на карти. Като дойдеше дядо Георги ставахме прави. Гледахме го къде ще седне и се събирахме около него. Той говореше бавно, спокойно, всички го слушахме и не смеехме да го прекъснем.
Бил е член на Централното Благотворително Общество, а преди това на Централния Революционен Комитет в Букурещ. Разказваше ни за приятелството си с Ангел Кънчев и Васил Левски, Христо Ботев и Любен Каравелов, за Олимпи Панов и Иван Вазов. Мразеше Стефан Стамболов, но не се страхуваше като другите от него.
Една вечер се бяхме събрали все комити от въстанието и стана дума за Стамболов. Цаню Захариев разказа как ни излъга, че ще ни прати войвода, а като започна въстанието се скрил в Самоводене. Дядо Георги говори много неща за него. Запомнил съм, че той по бащина и по майчина линия е от нашия, тревненския край.
 Разказа ни как са се събрали в началото на 1877 година членовете на централното ръководство да обсъждат обръщението на Руския цар за войната и участието на българи доброволци в нея. В него се казваше, че ще се набират млади българи доброволци, които ще бъдат обучени, въоръжени и ще вземат участие заедно с руските войски във войната с Турция. Олимпи Панов предложил всички да се включат, да дадат пример на останалите и да се запишат доброволци.
 Стамболов имал голямо самочувствие, станал прав и с висок глас извикал:
– Аз съм бил Апостол и съм организирал две въстания, Старозагорското и Априлското. Изпълнил съм своя дълг. Нека сега други да отидат и да се бият. Не само да викате "Да живее България." И не се надявайте много на Русия...
Един от присъстващите ( дядо Георги го нарече на име, но аз съм го забравил) който бил от Търновския край и добре познавал Стамболов, също станал прав и му отвърнал:
– Какъв дълг си изпълнил бе? Нали беше Апостол на Старозагорското въстание? Въобще имаше ли въстание там? Колко хора организира и излязохте срещу турците? И убихте ли поне един от тях? Заради тебе пострадаха невинни хора, имаше и обесени след арестите. Но ти се вдигна и избяга в Румъния. Какъв дълг изпълни като Апостол на Търновския революционен окръг?
Колко хора и от къде ги организира? Как ги организира? Тръгнаха четите без войводи, не знаят къде да отидат. А какво оръжие им достави? Избиха ги като кучета в Дряновския манастир и по Севлиевските и Габровските села. А колко хора още лежат в Търновския затвор и в Диарбекир? Кажи ни, като си организирал две въстания, участвал ли си в поне едно сражение, убил ли си поне един турчин? Когато избухна въстанието ти се скри в Самоводене и като отмина бурята пак избяга в Румъния. Апостолите драги, жертваха живота си за Свободата на Отечеството си. Главите им ги разнасяха набити на кол из градовете и селата. Други увиснаха на бесилниците. Някой се самоубиха или изгоряха живи. Искаш ли да ти припомня имената им? И как от толкова Апостоли и въстаници само ти успяваше да се спасиш и да останеш жив? Дори не си раняван. Изпълнил си си бил дълга. Не те е срам. Ти си само един самохвалко и страхливец!
Стамболов побеснял. Изгледал всички и стиснал юмруци. После траннал вратата след себе си и по вече никога не стъпил в комитета.
Дядо Георги говореше и от вълнение гласът му трепереше. Чувстваше се каква омраза той тай към този човек.
– Когато започна войната от комитета единствено Олимпи Панов се записа доброволец и взе участие в нея. Дори получи най високото руско отличие за храброст "Георгиевски кръст."И докато той воюваше за свободата на своя народ, Стамболов се нареди, понеже знаеше руски език, да доставя на руската армия храни и фуражи и натрупа много пари.
Та от тогава той мрази всички, има ни зъб и гони карез на тия от комитета, които бяхме свидетели на тази случка с неговото апостолство.                     Ние знаехме за отношението му към Стамболов и постоянно го дрънкахме да ни казва какво ново има в политиката.
– Какво да ви кажа бе момчета? Нали сте свидетели? Виждате каква борба се води за тая пуста власт. Че то един кмет да станеш на малък град като Трявна, трябват сумата пари за подкупи и рушвети. Най лесно се мамят и управляват прости и бедни хора. Дай на едно такова семейство пет оки брашно или две оки боб и гледай какво става. Гласовете на всички са за тебе. Ами заплахите, ами страха, ами тоягите? И после: кой брои бюлетините? Там са страшните далавери. Най голямата партия е на Стамболов и Петко Каравелов. С какви не щеш подкупи, машинации и заплахи все те печелят изборите и те управляват. В народното събрание либералите имат най много гласове, каквото предложат, гласуват го и става закон. Другите, опозиция без зъби и без глас. Единия, Стефан Стамболов – председател на народното събрание, другия, Петко Каравелов – министър председател. Те назначават царете и те ги карат да абдикират. Доведоха това двадесет и две годишно момче от Австрия и го направиха цар на България. След като разбраха, че няма да играе по свирката им, го принудиха да абдикира. Александър Батенберг поне подкрепи Съединението на Княжеството с Румелия през 1885 година. После поведе армията и отиде на фронта във войната със Сърбия. Когато Петко Каравелов стана министър председател назначи за военен министър Олимпи Панов. Стамболов беше бесен. Заплаши Петко Каравелов, че ако не махне Олимпи Панов от министър, ще поиска и неговата оставка. Каравелов знаеше, че Стамболов държи в ръцете си цялата власт в държавата и след четири дни освободи Олимпи от министър на отбраната. След като Батенберг напусна България Стамболов стана регент. Доведе друг немец за цар – княз Фердинанд.
Русия отказа да го признае като цар.
Фердинанд назначи Стамболов за министър председател. Към него мина и министерството на вътрешните работи.
Русия отказа да признае и новото Българско правителство.
Тогава Стамболов скъса дипломатическите отношения с Русия.                 Всички руски офицери напуснаха армията и заминаха за родината си.
– Това ще е краят! – каза една вечер дядо Георги. Как можа Стамболов да направи такава глупост? Та Русия ни Освободи от турско робство. Даде толкова много жертви. И не само това. Правил ли е някой сметка колко пари струва на Русия тая война? И какво получи тя насреща? Нищо! Дори капка уважение и благодарност. Същата тая Русия му даде стипендия и го учи в Одеса три години и половина. Тика ни към Германия, Англия и Австро – Унгария. Били Велики сили. Няма по велика сила от Русия. Той и Наполеон Бонапарт си помисли, че е велик и я нападна, но знаете как свърши френската война. Като са толкова Велики, защо не дойдоха те да ни освободят?
Когато видяха, че руските войски ще влязат в Цариград, заплашиха Русия, че ако не сключи мир и не спре войната с Турция, те ще й обявят война. И Русия подписа примирието. 
Какво са ни помогнали до сега? Английските кораби прехвърлиха армията на Сюлейман паша от Албания в България да воюва срещу Русия. С тяхното оръжие въоръжиха турската войска. Те ревизираха Ньойския договор, те подготвиха и подписаха Берлинския договор. Те разпокъсаха България на пет парчета? Уплашиха се да не станем по голяма и силна държава от тях.      Но Стамболов си пече питката. Знаете ли Вие млади момчета, че той е изкупил на безценица от турците, които масово се изселват в Турция, цели села и чифлици с най плодородната земя в Търновския и в Русенския край? А колко гори са негови? Знаете ли, че с помощта на приятеля си, кмета на София Димитър Петков е закупил много общински имоти? И стотици декари земя около София.
 Как е възможно беден имигрант само за десетина години да забогатее толкова много. Но за неговия джоб се заделят комисионни от всяка сделка, от всеки строеж, от всеки кредит, който страната тегли от чужда банка.
Вижте само какви закони предлагат и си гласуват. Например закона за изтребление на разбойничеството. Хубаво, ама този закон го използват и за преследване на техните опоненти и за печелене на изборите. Когото подведат по тоя закон го съди военен съд. И ако осъдят някого на смърт, присъдата се изпълнява веднага. Не може да обжалва.
 А закона за печата? Не се допуска критика по политиката на правителството, на министър председателя и на царя. Ако някой опозиционен вестник допусне критичен материал, веднага той се конфискува и изгаря, отнемат се правата на издателите и печатницата се продава. Плюс това има съд и големи глоби.
А закона за полицията? Управляващите я използват за борба с политическия противник...
 

[Hatshepsut]

 
– Никола, на такива теми обичахме да разговаряме много често с дядо Георги. Той ми показа истината, затова съм се отвратил и съм се отказал от политиката. Беше настъпил период на несигурност. В Трявна започнаха да се плетат интриги. Нашите предатели взеха властта в града. Ами каквато е властта в София, такава е и в Трявна.
Стамболов обвиняваше всеки свой противник, че подготвя опит за преврат. Първата му жертва стана Олимпи Панов. През 1887 година министър председателя го обвини, че подготвя преврат срещу него. Намериха подкупени, лъжливи свидетели. Съди го военен съд. Осъдиха го на смърт и  го разстреляха, заедно с още няколко младежи.
Дядо Георги дойде в кафенето много ядосан.
– Как не го е срам! До къде я докарахме с тоя страхлив самохвалко. По рано ни гонеха и убиваха турците, но те ни бяха поробители, а сега ни убиват българи, нашите хора, ,,Апостола,"на когото сме вярвали и сме имали такова доверие. Олимпи Панов не е роден в България. Той е бесарабски българин, но в сърцето и в душата си беше по българин от всинца ни тук, взети заедно. Олимпи беше герой от Шипка и Шейново. Носител е на най високото руско отличие за храброст  ,,Георгиевски кръст." Олимпи Панов е герой и от боевете при Сливница по време на войната със Сърбия. Ходил ли е този убиец поне един ден на фронта?
Две години по късно по същия начин Стамболов осъди на смърт и беше разстрелян  доскорошния му другар, македонския революционер Коста Паница.
– До тук ще е Стамболов. Македонците няма да му простят. Та Коста Паница също е герой от Руско – Турската война, носител на "Георгиевски кръст" за храброст, герой и от войната със Сърбия.
 Какъв срам! Тия млади офицери, Олимпи и Коста ще останат в народната памет като герои  мъченици, а Стамболов ще бъде забравен от поколенията, които ще дойдат след нас...
По това време в Трявна дойде да живее заедно с жена си Петко Киряков от Варна. Беше интерниран и пратен в Трявна. Живееше до църквата в къщата на Гъбенски. Познаваха се с дядо Георги още от преди войната. Петко Киряков дълги години е водил чета срещу турците в Родопите.
След войната генерал Скобелев поканил Петко Киряков в Русия. Александър втори го произвел в чин ,,капитан" от руската армия и го наградил с "Георгиевски кръст" за храброст. Подарил му голямо имение с плодородна земя, която той продал и си купил къща във Варна. Част от парите дал на сина си, а с останалите купил акции и ценни книжа, за да подсигури старините си.
Но Стамболов завидял и на него. Като русофил му измислили, че подготвя атентат против министър председателя. Арестували го. Измъчвали го няколко месеца, но не успели да го осъдят. Въпреки това го интернирали в Трявна. По време на ареста и последвалите обиски от полицията, му откраднали всички акции и ценни книжа. Той също стана член на поборническата ни дружина. Капитан Петко Войвода ( така му викахме) също мразеше Стамболов.
Стамболов стигна до там, че набеди доскорошния си съпартиец и бивш министър председател Петко Каравелов, че също готви атентат против него. По това дело бяха осъдени на смърт и обесени също въстаници и участници във войните: Александър Карагюлев, Светослав Миларов, Тома Георгиев и Константин Попов. Той искаше Фердинанд да подпише смъртната присъда и на Петко Каравелов, но царя го помилва и го осъдиха на пет години затвор...
Вече мръкваше. Кака Марийка излезе от собата и пак ни се скара, че само приказваме, а не сме опитали от гроздето.
– Бай Петре, да спрем до тук. Аз се изморих да пиша, а теб не те зная. Дай да опитаме гроздето, че пак окъснях...
Минаха две седмици, хвана голям студ. Занесох дърва на горния етаж, Кина да има да слага на печката и след като обядвахме, пак тръгнах към моя събеседник. Поканиха ме в гостната стая. Покрай двете стени под прозорците имаше миндери, които можеха да стават на легла, край голямата кръгла маса бяха наредени столове. Джамала излъчваше приятна топлина.
– Студено брей Никола. Тая година ни сгъна много рано. Обядвал ли си?
– Обядвал съм, казах аз.
– Е хайде тогава, ще опиташ новото вино. То още е карабуран, но не мога да го чакам по вече.
Донесе от судормата едно малко билниче и напълни тумбеста стъклена кана с червено вино. Наляхме чашите, чукнахме се и отпих една глътка. Наистина, виното не е готово, сладнеше и не се беше избистрило още, но бай Петър си го харесваше и така.
Извадих молива и бележника.
– Май ще свършваме вече – казах аз.
– Ще свършим даскале. Той и живота ми вече е на свършване, но аз не се предавам. До къде бяхме стигнали?
– До там, че Фердинанд помилвал Петко Каравелов.
– След 1890 година в България настъпи голям и открит терор. Стамболов се обърна срещу църквата и срещу нас – участниците във въстанието и във войната. Махнаха закона по който се пенсионирахме като ветерани от въстанието и войните. Който успял, успял, пенсионирал се. За другите– нямат право.
През 1891 година беше извършен атентат срещу Стамболов. Убит беше финансовия министър Христо Белчев. Веднага започнаха арести.
– Абе оставете я тая работа с атентатите бе – каза една вечер Капитан Петко Войвода. Ще правят атентат на министър председателя и няма да убият него, а ще убият финансовия министър. Бош – лаф работа. Ама не го убили, защото носел бронирана жилетка. Ами като си очаквал, че може да има атентат, защо не накара и финансовия министър да си сложи такава жилетка? И атентаторите избягали. Хайде де? Ще видите, че Стамболов сам си е организирал атентата. Може би Христо Белчев е разкрил някоя негова далавера и за това го убиха. Познавам добре тоя подлец, но не зная колко невинни хора ще бъдат осъдени и обесени за това нещо...
Мина време. Една вечер се бяхме събрали в кафене"Централ". Дойде капитана. Извади от джоба си вестник "Млада България." В него се описваше голям скандал около Стамболов. Той до толкова се беше самозабравил, че започнал любовна връзка едновременно с двете сестри Мария и Самайра Милкови. Мария беше съпруга на капитан Матров, а Самайра – съпруга на военния министър в неговото правителство. След като разбрал за изневярата на съпругата си, генерал Михаил Савов извикал на дуел Стамболов. Но вместо да отиде и да защити честа си, страхливеца и тоя път се скри и уволни военния министър.
 Избухна голямо недоволство срещу режима на Стамболов, особено в армията. Вестниците се състезаваха да публикуват личните му писма до двете сестри.
 Заведоха се дела за развод. Стамболов беше обзет от страшна паника. Всички се обърнаха срещу него. Не знаеше от кого да се пази по напред. Ходеше с голяма въоръжена охрана.
 На няколко пъти се опита да заплаши Фердинанд, че ще подаде оставка. Младежите подготвяха бунт срещу правителството.
 Най на края уплашен до смърт, Стамболов подаде оставка.
 Фердинанд само това чакаше и я прие веднага. Свърши ерата на неговото дългогодишно деспотично управление. На власт дойдоха демократите.
  Министър председател стана Константин Стоилов. Фердинанд незабавно възстанови дипломатическите отношения с Русия. Помилва и освободи от затвора Петко Каравелов и много други политически затворници, осъдени под натиска на Стамболов. Падна и интернирането на Капитан Петко Войвода и той и жена му Радка си заминаха за Варна.
 Вечерта преди заминаването им всички негови познати, които членувахме в поборническото дружество се събрахме в кафенето да си вземем довиждане с тях. Цаню Захариев им подари рисувана от него икона на свети Георги победоносец. Капитана много се развълнува от изпращането им и след като ни благодари, че сме го приели като приятел в Трявна, накрая каза:
–Помнете ми думите, че македонците никога няма да простят на Стамболов за убийството на Коста Паница и ще намерят начин да му отмъстят.                   Цяла година той беше в немилост. Дори го бяхме забравили и не говорехме за него.      Една вечер дядо Георги дойде и каза, че Стамболов е бил съсечен в София от македонски революционери. Те го дебнели и искали да го убият в деня в който преди пет години беше убит Коста Паница, но работата не станала. Разминало му се. След три дни обаче те нападнали файтона му и го съсекли жестоко с ятаган. По тялото му имало над двадесет удара със смъртоносното оръжие. Лицето му било обезобразено. Закарали го жив в къщи. Лекарите веднага ампутирали до китките насечените му ръце. Тия ръце, които подписваха смъртни присъди и заповеди за изпълнението им бяха отрязани.                      Няколко дена кафенето се пълнеше с хора. Всеки носеше вестник, всеки казваше какво мисли, но никой не го съжаляваше. След три дни Стамболов почина в страшни мъки.
 Дядо Георги каза:
– Какво постигна на края? Защо му беше тая лакомия и неблагодарност? Занесе ли парите и имотите си на оня свят? Тоя, който тръгне против собствения си народ, срещу другарите си по съдба, него го постига такава участ. Македонците не са мекушави като българите. Дори много време го изтърпяха!
Та от тия дълги разговори, които водехме и след като видях какво се случи със Стамболов, аз се отвратих от политиката. Дори от тогава не ходя да гласувам.
Дядо Георги казваше,че ,,по рано изборите бяха между сподвижници, а сега всичко е търговия и много пари."
Отдръпнах се от всякъде. Цял живот съм се блъскал сам. Никога не съм работил на държавна работа. Не можах да забогатея. Гледах да са добре близките ми, да са живи и здрави децата ми. Изучих ги, омъжиха се, внуци имам, какво ми трябва по вече? А помниш ли Никола, кога почина сина на дядо Георги?
–Как да не помня бай Петре? Нали смъртта на сина му Георги промени и моя живот? Дядо Георги беше вуйчо на жена ми Кина. Те нямаха деца. Осиновиха си момченце, техен племенник. И той се казваше Георги. Като завърши училището в Трявна, дядо Георги го изпрати да учи във военното училище в София. Завърши го с пълно отличие. Бяха произвели техния випуск със звание младши офицер. Точно тогава започна световната война. Младите офицери решили и се записали доброволци за фронта. Изпратили ги в петнадесети картечен ломски полк. В първото сражение със сърбите в местността Стойково бърдо на 3 октомври 1915 година го убили заедно с много други момчета, млади офицери.
– Да. Беше малко след обяд. У дома дойде племенника ми Трифон, син на брат ми Коста . Той тогава беше помощник кмет и длъжностно лице по гражданското състояние. Каза ми:
– Чичо, получихме от военното министерство смъртен акт. Преди две седмици са убили сина на дядо Георги Стойчев. Не зная как да отида и да му кажа, а трябва да дойде в кметството и да се подпише, че е получил документа.
– Е, сега какво да направя? Ти искаш аз да отида и да им кажа тая страшна вест?
Нищо, че не им беше роден син, те много си го обичаха и се грижеха за него.
    Повиках жената и й казах какво е станало. Тя веднага се разпореди:
– Петре, върви се обличай и да отиваме у Сица. Трифоне, ти заминавай в кметството. Днес твоята работа няма да стане. Утре чичо ти и дядо Георги ще дойдат при теб и ще им дадеш смъртния акт.
Отидохме у тях. Поканиха ни в гостната стая. Кака Сица се засмяла, радва се , че сме се сетили да се отбием да ги видим. Седнахме на масата. Дядо Георги извади шишето с ракията.
– Дядо Георги, седни малко. Седни и ти како Сице. Дошли сме да Ви кажем нещо.
Кака Сица изглежда усети, какво ще им кажем и прехапа устни.
– Преди малко у дома дойде племенника ми Трифон. Получили в кметството съобщение от военното министерство, че синът Ви Георги е починал. Убили са го сърбите в сражение до нашата граница.
– Не може да бъде! Че тя войната със Сърбия още не е обявена. Има някаква грешка! – скочи дядо Георги.
– Не е грешка. В общината са получили смъртен акт. Утре ще дойда с теб, ще отидем в кметството и ще го получиш, защото трябва да се подпишеш.
Сица взе да плаче и да нарежда. Разплака се и моята Мария. Дядо Георги се държеше, но и от неговите очи закапаха сълзи.
– Бог да го прости – промълви той. Отиде си толкова млад. Защо ни трябваше това военно училище? Не се навоюваха. За четири години, три войни. Още колко черни забрадки ще сложат жените и майките? Колко деца ще останат сираци? По селата не останаха мъже. Избиха цели набори. А сега в тая война ни натикаха да воюваме и срещу Русия, съюзиха се с немците и с турците. Негодници и неблагодарници! Какъв позор!..
– Като се прибрах вечерта от училище Кина ме чакаше на двора. Беше се научила за смъртта на Георги. Отидохме у вуйчо. Новината се беше разнесла из града и къщата беше пълна с хора. Изказахме съболезнования на двамата старци. Те бяха съсипани от скръб и не знаеха какво да правят. Стояхме до късно през нощта. Кина остана да спи у тях. Аз казах на вуйчо, че сутринта ще отида до училище да видя кой ще ме замести за няколко дни и ще си дойда до обяд.
  – На другия ден отидох рано у тях. Дядо Георги ме чакаше седнал на двора. Беше облечен в черни дрехи. Сица и Кина също бяха с черни забрадки. Отидохме в общината. Трифон изказа съболезнованията си и му даде смъртния акт. Той го прочете два пъти и попита:
– Може ли да се обадя до военното министерство?
Трифон избра номера на телефона. Обади се някакъв секретар и попита кого търсим? Като разбра, че разговаря с Георги Стойчев, той му изказа съболезнованията си. Обясни му, че сърбите са нападнали лагера на наша територия и са убили много войници. Починалите бойци и офицери са погребани преди две седмици в братска могила край село Халово, Кулско.
Взехме смъртния акт и отидохме у тях. В това време дойде и ти Никола.
– Аз ходих на Раданци. Казах на колегите ми какво се е случило. Ще ме заместват няколко дни. Когато дойдох, вие бяхте седнали на двора. Нещата малко се бяха успокоили.
– Сядай Никола при нас да видим какво ще правим. Синът ми трябва да има гроб в Трявна!
– Мисля първо да се посъветваме със свещениците.
– Добре. Върви, но не се бави – каза вуйчо.
Отидох в църквата. Събраха се двамата свещеници. Те знаеха какво се е случило. По стария, поп Христо каза:
– Даскале, каквото станало, станало. Бог да прости Георги и другите убити момчета. Първо ще ударим камбаната. Ще отидеш в печатницата и ще поръчаш 20 некролога. Ще ги донесеш тука и аз ще пратя човек да ги разлепи. В некролога пиши, че погребението ще бъде в други ден, в два часа след обяд в новите гробища. Ще отидеш при Тодора, дърводелеца в горната махала, който прави ковчезите, нали го познаваш? Ще му кажеш, че те пращам аз да направи едно малко ковчеже. Утре до обяд да е готово и да го донесе у дядо Георги. И да е от хубаво дърво, да не ми прати някоя върба. Докато свършиш тая работа ние ще отидем у тях.
– Първо отидох у Тодора да поръчам ковчежето. И той беше научил, че са убили сина на дядо Георги. Уговорихме се с него, че ще изпълни поръчката от орех. Вечерта ще го лакира и сутринта ще го занесе у вуйчо. Отидох в печатницата. Седнах на една маса и написах текста на некролога. Обещаха ми, че сутринта ще са готови и ще пратят човек да ги занесе в църквата.
Когато се върнах у дядо Георги, двамата свещеници бяха още там. Разбрали се, че след като Тодор донесе малкото ковчеже, в него ще се сложат дрехи и обувки все едно, че обличат покойника. Вечерта опелото ще бъде в къщи. Парастаса ще приготви баба попадия. За мен остана да отида в общината, да ми определят място за нов гроб и да кажа на гробарите кога ще е погребението...
На гробището беше пълно с народ. Всички изказваха съболезнования на двамата старци. Дойдоха много приятели и съученици на Георги. Двамата свещеници извършиха опелото. Сега вече имаше къде да се запали свещ в памет на това младо момче...
–Изминаха четиридесет дни. След помена вуйчо ни покани у тях. Когато останахме сами, аз, Кина, мама и децата, дядо Георги стана прав и каза:
 – Господ Бог не ни дари да имаме свои деца. Осиновихме моя племенник Георги, но той беше убит в тая жестока война. Така е било писано, така стана. Няма вече радост в нашия дом. Няма на какво да се надяваме. Затова тая вечер ние двамата със Сица решихме да Ви попитаме:
– Искате ли да дойдете да живеете у дома? Ще осиновим Кина и Никола. Всичко, което имаме ще бъде ваше! През целия си живот съм се старал да бъда честен човек. Не съм излъгал или откраднал от никого. Не успях да натрупам богатство, но мога да гледам хората в очите. Имам пенсия, която ще стига за нас със Сица. Тя много харесва Кина и се разбира добре с нея. Помислете си и ако решите още утре идвайте с децата у дома. После ще направим документите за осиновяването Ви. Никола, ти какво ще кажеш?
– Не знам какво да кажа. Аз имам грижа само за майка ми и за семейството ми. Разбирам Ви и Ви съчувствам напълно. Вие също сте видели, че през тия четиридесет дни единствено Кина, която е ваша племенница, идваше и се грижеше за Вас. За това оставям тоя въпрос да го реши тя. Ще стане това, което е по волята й.
И Кина реши. Новата 1916 година посрещнахме в друга къща. Събрахме багажа и се изместихме у дядо Георги. Двамата старци много се радваха на Стефчо и на Софийка. Баба Сица имаше модерни тоалети още от Румъния и двете правеха модни ревюта. Софийка свиреше на китарата и ни изнасяше концерти. Вуйчо водеше Стефчо за риба и се къпеха във вира до градината. Къщата беше много по хубава и удобна за живеене от старата ми бащина къща.
 

[Hatshepsut]

 
Майка ми и Кина постоянно готвеха нещо вкусно за ядене. Полека лека мъката по загиналия им син започна да затихва.
Войната отиваше към своя край. България губеше всичко. Вуйчо четеше вестниците и много се ядосваше...
На 29 юни 1917 година, едва на седемдесет и една годишна възраст, той почина като праведен човек спокойно в съня си, без да боледува или да се оплаква от нещо. Вечерта вечеряхме, беше весел, пожелахме си лека нощ, легнал и заспал вечния си сън.
Бай Петър ме слушаше, без да ме прекъсне. Той знаеше всичко това, което му разказах.
– Бог да го прости, Никола. Помня погребението му. Погребахте го в гроба, в който беше погребано ковчежето с дрехите на сина му. Събраха двата ковчега един до друг. Помня опелото му. И до сега не съм виждал толкова народ в църквата, нито на Коледа, нито на Великден. Хората много го обичаха и искаха да се простят с него...
– Даскале, разказахме си интересни неща и от моя, и от твоя и от живота на дядо Георги. Но сега ще ти разкажа нещо, което сигурно не знаеш и се случи с мен преди четири месеца.
Отдавна се моля, дано съм жив да отида на Шипка на кон на тържествата, по случай 50 години от края на войната. Имам другар от Габрово, с когото бяхме в една сотня и решихме да отидем двамата на Шипка с униформите и на коне. Нямаше да носим пушките и сабите, защото царят щял да бъде там и може да не ни пуснат въоръжени. Добре, ама Тотю Ганчев, (така се казва приятеля ми) няма кон. Близо 6 месеца си пишем писма и се гласим. Най после ми се обади, че си намерил кон, който ще му даде началника на конната полиция в Габрово за три дни. На 23 август облякох униформата, обух ботушите, сложих седлото и възседнах коня. Почувствах се с 50 години по млад. Баба Марийка ме изпрати до портата, плисна едно менче с вода пред коня и аз потеглих за Габрово. В сумката жената ми беше сложила храна за три дни и една плоска с ракийка. Времето беше хубаво, ясно, гората зелена, а бе красота. На ,, Бичкинята" Тотю ме чака, възседнал един  охранен кон, но без униформа.
– Защо не си се облякъл?– попитах го аз.
– Ще спим у дома и утре ще излезем на върха. Горе е пълно с войска и няма да ни разрешат да палим огън и да спим там.
Отидохме у тях. Малка къщичка на края на града. Децата се оженили и заминали. Бабичката му починала и той останал сам. Стана ми мъчно за него. Беше един от най добрите и смели кавалеристи в сотнята. Въртеше сабята така майсторски, все едно, че си играе с тояжка. Имаше наредени на куртката му четири кръста за храброст. А сега сиромаха се чуди как да свърже двата края. Такава е съдбата на много опълченци. Поне му дали една малка пенсийка.
– Знаеш ли Никола, от Трявна опълченци, за които съм сигурен, че са били участници в боевете, са не по вече от 30 души, хайде, нека са 50 с колибарите. Когато излезе закона за оземляването и даване на пенсии на въстаници и опълченци, в Трявна се записаха въстаници 120 души, а бяхме 15 и 280 опълченци, а надали сме били 50! Като влезли руските войски в града, някой дал една стомна с вода на войниците и после се писал Опълченец, за пенсия и много от тях се оправиха и я получиха. На Васил Михалев дадоха пенсия и после я спряха, защото имал къща и бил богат, а на Цаню Захариев не му дадоха пенсия, защото му загубили документите и после отменили закона. А и двамата бяха организатори и участници във въстанието в Трявна...
Вечеряхме с Тотю. Той се беше подготвил. Хапнахме, пийнахме по малко ракийка, спомнихме си за много наши живи и мъртви бойни другари. Легнахме да спим. Сутринта станахме, нахранихме конете, напоихме ги и в шест часа тръгнахме за Шипка.
 Нагоре по пътя пълно с народ. Някой пеша, други с талиги, по богатите с файтони, а баш богаташите бръмчаха с леки коли и плашеха конете. Стигнахме в девет часа без да спираме за почивка. Яздехме бавно и си мислехме за онова време преди петдесет години.
Ние бяхме 120 млади момчета доброволци в конната сотня на Опълченските дружини и ни местеха постоянно, където имаше нужда от нас. На върха сме излизали три пъти и сме водили епични боеве с турците. Последния път беше през зимата, когато конвоирахме пленените при Шейново турски аскери и имаше по вече от метър дълбок сняг...
На връх "Свети Никола" пълно с народ. Войската построена, очаква да дойде царя и военния министър. Ние се бяхме събрали 20 души Опълченци. Имаше още четирима другари от нашата сотня, дошли на коне от Казанлък. Коменданта на парада, един полковник, дойде и ни показа къде да се построим в две редици, но да намерим място и да вържем конете отделно от нас. Построихме се и се наговорихме, когато царя ни поздрави, да извикаме "Ура".
Точно в десет часа засвири военната музика. Появиха се няколко конници – царя, военния министър генерал Лазаров и адютантите им. Царя и генерала слязоха от конете. Тръгнаха към младите войници. Царя ги поздрави по случай празника и ги произведе в чин подпоручик.
Силно"Ура"огласи Балкана.
След това двамата дойдоха при нас. Царя застана по средата на строя и без да казва нищо, сведе глава пред нас в знак на почит и уважение. Ние извикахме"Ура" После влезе в строя и се здрависа с всеки Опълченец. Отговаряхме му със "Здраве желая".
Тържеството завърши с парад на войниците пред царя и гостите, дошли на върха. Ние се оттеглихме на една полянка, извадихме кой каквото носеше и си направихме другарски обяд. Сръбнахме и по малко ракийка. Преди да се разделим, отидохме да видим мястото, където се строи паметника на Свободата. Хубава работа ще бъде Никола, на самия връх бяха наредени във формата на квадрат два реда големи дялани камъни. Пожелахме си дано сме живи да го видим и построен. След това се разцелувахме и всеки си тръгна, кой от където е дошъл.
 Към два часа си тръгнахме с Тотю за Габрово. Конете бяха изяли зобта, която им дадохме и надолу по пътя ги напоихме с вода на едно дере. В пет часа бяхме в Габрово. Тотю ме покани пак у тях, но аз като погледнах къде е слънцето, реших да продължа за Трявна. Разделихме се с моя приятел и той отиде да върне коня в полицията.
Аз тръгнах по пътя сам. За Трявна нямаше никой. Яздих спокойно и се чувствах много добре. На Шипка видях познати хора, които може би никога няма да видя повече. На "Сечен камък" спрях да си починем малко. Напълних си манерката със студена вода и тръгнахме надолу за града.
 В Трявна си дойдох по видело, слънцето тъкмо залязваше. За мен това беше голямо изживяване. С коня бяхме изминали по вече от 60 километра, но и двамата не се бяхме изморили.
Никола, живота се изниза като вода из пръстите ни. И сега често си спомням за ония славни години, особено в Опълченските дружини. Широка е руската душа, братко. Вечер запалвахме големи огньове да се греем на тях.
Руснаците пееха своите руски песни на няколко гласа. Прегласяха им балалайки. Имаше едно русначе Митя, свиреше на хармоника. Като я разпъни да засвири, огласяше целия Балкан. Убиха го на Шипка. После като отидохме в сотнята имаше едно момче от Пазарджишко. Казваше се Симеон Стоев. Свиреше на гъдулка и пееше хубави, тъжни родопски песни. Ами казаците? Само като чуят музиката и скачат да играят техните бързи казашки танци. Красота! С ония лъснати ботуши, с ония черни рунтави калпаци...
Ами военната духова музика? Всяка дружина си имаше духова музика от десетина солдати. Като засвирят онези хубави руски военни маршове, особено преди атака...
А като забият барабаните? Кръвта ти завира в теб и си готов да тръгнеш на бой с врага...
Как може да има между нас толкова неблагодарен народ? Такива подли управници? Да се съюзят с турците и да тръгнат на война срещу Русия. Та руснаците дадоха толкова много жертви за нашата Свобода! Млади, силни, юначни мъже.                         А нашите? Малко ли са нашите жертви? А въстаниците? Загинаха най преданите и смели синове на България. А невинните жени, деца и старци, които бяха най безмилостно убити?
Поколения трябва да минат, за да се забрави ужаса от тия жестоки, кървави години. Ами тия войни след това? Четири войни. Колко черни забрадки сложиха майките и съпругите на убитите наши войници? А колко деца останаха сираци? Ти ходил ли си на фронта, Никола?       – Ходих бай Петре. В две войни. В Балканската война през 1913 година ме раниха в прасеца на левия крак в сражението при Бунар Хисар. Без малко да ми го отрежат до коляното. През 1917 година бях шест месеца на Добруджанския фронт.
 – Знаеш ли Никола, често съм си мислил дали да не отида в църквата и да се изповядам?
 В живота си не съм заклал дори кокошка, а не зная колко много турци съм убил по време на въстанието и във войната. Грях ли е да убиеш и да отмъстиш за убийството на майки, деца и старци? Грях ли е , когато си в такова положение, че ако ти не го убиеш, той ще те убие? Знаеш ли каква злоба, омраза и безумие се четеше в очите на настъпващите турски орди?
  Пред кого да се изповядам? Пред попа ли? Та какво знае той? Помирисвал ли е барут? Виждал ли е човешка глава набита на кол? Виждал ли е камари от трупове на убити жени и деца?
Не! Няма да се изповядвам! Ще се явя грешен пред Господ Бог. Нека той да ме съди.
  А на тебе аз разказах всичко. Открих сърцето и душата си. Приеми това, което ти казах, че е моята изповед! Не съжалявам за нищо в тоя живот, дори се гордея, че отдадох две от най хубавите, младежките си години в борбата за Освобождението на майка България от пет вековното турско робство. Преди две недели на Архангеловата задушница с баба Марийка събрахме внуците. Искахме да им подадем за Бог да прости на всички мой другари, които загинаха за Свободата на България.
    На момчетата дадох железата, а на момиченцата медалите, да ги имат за спомен от мен.
– Какви железа си дал на внуците бай Петре?
– Как какви? Имам пушка ,, Винчестер," която взех от един турчин, казашката ми пушка с къса цев " Кримка," два белгийски револвера – барабанлии, две казашки саби и белюр. За мене си запазих цялата Опълченска униформа. Пазя си очуканото алуминиево канче и лъжицата с която съм ял по време на войната. Пазя си и манерката. Запазил съм юздата и седлото на ,,Балабана."
– А какви медали имаш?
– Най ми е скъп сребърния кръст за храброст, който ми връчи лично командващия Втора Опълченска Дружина, руския полковник Везянцев след боевете на Шипка. Имам още два кръста за храброст и четири други медала. От сотнята имам втори сребърен кръст за храброст от боевете при Шейново и сребърно петало с орел за битката при Садово и Медвен.
Магазина и мелницата ги въртят дъщерите и зетьовите. Нашата работа с баба Марийка е да слагаме дърва на печката и да се радваме на внуците. Каквото беше, беше! Сега е вашия ред и на младите. И се молете да няма по вече война! Народът да си почине и да си поживее. То какъв ли живот е? Чорбаджиите и децата им, които бяха добре при турците, сега са богаташи и фабриканти и са още по добре. Малцина забогатяха, всички други обедняха. Да му мисли сиромашията.
Дано цар Борис да е по умен и по добър от баща си и се грижи повече за българския народ.
Нека Бог да прости на тези, които умряха като мъченици за Свободата на нашата Родина.
   Нека Бог да прости на българи, руснаци, румънци и на всички, загинали по бойните полета за Освобождението на България от пет вековното турско робство.
И Бог да пази България! Обичайте Русия, нашата Освободителка и братския руски народ! Обичайте и пазете като очите си нашата свидна майка, България!
– Бай Петре, мисля, че това което каза на края е най хубавото пожелание и аз предлагам по тоя начин, с тия думи, да завършим разказа за твоя живот.
Дано даде Бог да се намерят добри хора, които да помогнат със средства да издадем една малка книжка със спомените ти от Априлското въстание и Освободителната Руско – Турска война.
                                             Декември 1928 година.                                 Град Трявна.                                    Никола Станчев Балабанов.                                                                                                                                                                 На 26 август 1934 година Опълченеца Петър Цанев Балабанов беше между почетните гости, по случай откриването на грандиозния Паметник на Свободата на връх"Свети Никола." Тук той за втори път стисна ръката на цар Борис и го поздрави със"Здраве желая".
                                             Август 1934 година.                                  Град Трявна.                                 Никола Станчев Балабанов.                                                                                                                        На 20 януари 1935 година, датата на рождението му, Петър Цанев Балабанов почина на 83 годишна възраст. Погребан е в двора на църквата ,,Свети Архангел Михайл" в гр. Трявна.
                                                Той не доживя да види издадена книжката с разказа за неговия живот.
   Както вървят нещата, може би и аз няма да дочакам този ден.
   Мир на праха на Петър Цанев Балабанов и вечна му памет! Бог да го прости!
                                    
25 януари 1935 година.                            Град Трявна.                                    Никола Станчев Балабанов.