За Паисий Хилендарски и неговата История

[Amenhotep]

За Паисий Хилендарски и неговата История

Биография

Сведенията за живота на Св. Паисий Хилендарски се изчерпват почти само с автобиографичните му бележки в единствената му сигурна творба ,,История славянобългарска". Роден е в 1722 г. в Самоковската епархия, най-вероятно в Банско. Не е учил ,,нито граматика, нито светски науки". През 1745 отива в Хилендарския манастир, където по-късно е йеромонах и проигумен. С много труд две години събира материали (за тази цел ходи и в ,,Немска земя") и започва да пише българската история, която завършва през 1762 в Зографския манастир. При обиколките си из българските земи като таксидиот носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите. Предполага се, че е умрял на път за Света гора в селището Ампелино (Лозница, дн. към Асеновград).

Историческа значимост

Св. Паисий Хилендарски е олицетворение на прехода от българско средновековие към епохата на националноосвободителното културно и политическо движение. Създаването на ,,История славеноболгарская" по времето и при условията, в които той живее, е изключителен граждански и книжовен подвиг.

Подтикван от патриотизъм и от тревога за съдбата на българския род и език, чрез своята ,,книжица", като възкресява славното минало на българите, Св. Паисий се стреми да събуди народностното им съзнание, да им внуши, че имат основание за високо национално самочувствие и гордост. Един от най-важните му аргументи за това е дейността на Константин-Кирил Философ и на Методий. С оценките си за славянските първоапостоли той продължава средновековната традиция на преклонение пред тяхното дело, положило основата на богатата старобългарска култура. За съзнанието му, че те имат първостепенно значение в българската история, говори фактът, че той включва в труда си отделна глава под наслов ,,За славянските учители". В нея Св. Паисий Хилендарски дава животописни вести за тях, спира се на изнамирането на славянското писмо и създаването на общославянски книжовен език, посочва къде се осъществява мисията на Кирил и Методий и кой народ пръв е използвал преведените богослужебни книги. При трактовката на тези въпроси се проявява, съобразно с духа на епохата, романтичното отношение на автора към миналото на българския народ.

ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ ОНИЯ, KОИТО ЖЕЛАЯТ ДА ПРОЧЕТАТ И ЧУЯТ НАПИСАНОТО В ТАЯ ИСТОРИЯ

 Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за ващите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарвали. За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.
 Така и аз ви написах подред това, което е известно за вашия род и език. Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знете за своя род и език. Преписвайте тая историйца и платете,нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!
 Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи. О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и mрочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език, както и за това подред написах в тая история. И за това бъларите имат свидетелство от много истории, защото всичко е истина за българите, както вече и споменах.

[Hatshepsut]

Паисий Хилендарски (1722–1773), често наричан още Отец Паисий, e български народен будител и духовник, автор на ,,История славянобългарска". Изразените в труда му идеи за национално възраждане и освобождение на българския народ карат много учени да го сочат за основоположника на Българското възраждане. Канонизиран е за светец на Православната църква. Сведенията за живота на Паисий се изчерпват с автобиографичните му бележки в единствената му сигурна творба ,,История славянобългарска", вписванията в хилендарските кондики и някои писма. Роден е през 1722 г. в Самоковската епархия, най-вероятно в Банско, баща му е от Банско, а майка му от самоковското село Доспей. Според неговите думи не е учил ,,нито граматика, нито светски науки", вероятно имайки предвид годините до замонашването си. През 1745 отива в Хилендарския манастир, където по-късно е йеромонах и проигумен. С много труд две години събира материали (за тази цел ходи и в ,,Немска земя") и започва да пише българската история, която завършва през 1762 в Зографския манастир.

При обиколките си из българските земи като таксидиот носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите. Предполага се, че е починал на път за Света гора в селището Амбелино (днес Лозница, квартал на Асеновград). Паисий Хилендарски е олицетворение на прехода от българско средновековие към епохата на национално-освободителното културно и политическо движение. Създаването на ,,История славянобългарска"по времето и при условията, в които той живее е изключителен граждански и книжовен подвиг.Подтикван от патриотизъм и от тревога за съдбата на българския род и език, чрез своята ,,книжица", като възкресява славното минало на българите, Паисий се стреми да събуди народностното им съзнание, да им внуши, че имат основание за високо национално самочувствие и гордост. Един от най-важните му аргументи за това е дейността на Константин-Кирил Философ и на Методий. С оценките си за славянските първоапостоли той продължава средновековната традиция на преклонение пред тяхното дело, положило основата на богатата старобългарска култура. За съзнанието му, че те имат първостепенно значение в българската история, говори фактът, че той включва в труда си отделна глава под наслов ,,За славянските учители". В нея Паисий Хилендарски дава животописни вести за тях, спира се на изнамирането на славянското писмо и създаването на общославянски книжовен език, посочва къде се осъществява мисията на Кирил и Методий и кой народ пръв е използвал преведените богослужебни книги. При трактовката на тези въпроси се проявява, съобразно с духа на епохата, романтичното отношение на автора към миналото на българския народ.

[Hatshepsut]

Сърби изтриват Паисий от Атон


Манастирът Хилендар е най-голямото светилище за сръбския народ.
Това обаче не отменя факта, че Паисий е написал "История славянобългарска" именно тук

Сръбските изцепки срещу българската история продължават. Съседите не само забраняват честванията на Васил Левски, но и методично заличават българските исторически следи в манастира Хилендар на Света гора.

Тривековното присъствие на български монаси и делото на Паисий Хилендарски биват постъпателно зачерквани от историята на Атон, разказаха с огорчение нашенци от Благоевградско, завърнали се наскоро от поклонение на Света гора.

Когато попитали достолепен сръбски монах къде е килията на българския монах отец Паисий, той им просъскал: "Тук не биле бугари, все Сръбия". После на нашите сънародници им било подсказано, че не са желани гости в Хилендарския манастир.

Самата килия на Паисий пък е зазидана и превърната в склад

за строителни материали. Когато българските поклонници поискали да бъдат упътени, сръбският монах троснато посочил югоизточния ъгъл на 4-етажното, наскоро основно ремонтирано манастирско крило. Там обаче всеки, пожелал да види монашеската килия, удря на камък. Реставратори и строители от Черна гора насочват любопитните и им обясняват, че вратите към триетажното жилище на хилендарския монах са зазидани. Сега помещенията се ползват за склад за дъски и цимент и не са достъпни за поклонниците.

Според наши поклонници

от няколко години сърбите обяснявали, че килията е в ремонт. От известно време насам обаче все по-често директно отричали да има такава килия, както и Паисий въобще да е водил духовен живот в Хилендар, камо ли пък да е писал "История славянобългарска" там. Има данни, че се правят и опити от стените да се изтрият стенописите, в които някога е изографисан основният ктитор на манастира хаджи Вълчо от Банско [по-малък брат на отец Паисий].

Родолюбиви нашенци са категорични, че ще сезират Св. синод на Българската православна църква за случващото се в Хилендар.

В-к Монитор

[Hatshepsut]

Паисий Хилендарски - "История славянобългарска"

Оттук може да свалите "История Славяноболгарская" (формати fb2, epub, txt или sfb):

http://chitanka.info/person/paisij_hilendarski


С Паисий Хилендарски и неговата "История славянобългарска" започва епохата на българското Възраждане [тази гледна точка вече е остаряла, според съвременните историци Българското Възраждане започва от началото на XVIII век]. Това е епохата, когато българинът се осъзнава като българин. Борбите за национално освобождение навлизат в нов етап.
"История славянобългарска" е истинско всенародно четиво – нещо невиждано и неповтаряно в българската култура от Възраждането насам. Тя се е считала за свята книга – свята и опасна. Първа тя показва на българите, че са имали славно минало, велини царе и подвизи. Патриотичният елемент не просто печели, грабва читателите. Времето е имало потребност от подобни чувства и Паисий я задоволява. Но историята се четяла не само заради чувствата, а защото по същество е един увлекателен приключенски разказ. Има тук нещо от мистиката на апрокрифните разкази с библейски сюжети. В тях доброто винаги е преследвано от злото, но злото е наказвано. Това именно е историята на българския народ: страдали сме, но сме и побеждавали.

 Хилендарския монах не е учен и няма съзнанието за научността на факта, за да го проверява и съпоставя. За него, а и за човека от Възраждането фактът е такъв, какъвто е и в другите книги – свещен и неподлежащ на съмнение. Кой оспорва истините в Библията и в другите свещени книги? Самата "История ..." на Паисий е своеобразна библия на българския народ и точно така се е възприемала от своите читатели.
 Както и да се възприема днес творбата, както и се тълкува и да се оценява нейното значение, мястото й в историята на българската литература остава с неотразима роля, която е изиграла в зората на националното ни осъзнаване. Много учени са изследвали живота и делото на Паисий. Една малка част от тези изследвания са събрани в тази книга, за да помогнат на всички, които изучават първата книга на българския ренесанс. Тук няма спорове, дискусии, но са потърсени различни гледни точки, различни подходи в анализа. Това очевидно е било възможно, защото "История славянобългарска" е едно велико произведение на българския дух.

 "История славянобългарска" представлява сбито и ярко изложение на историческото минало на България в духа на тогавашната историографска традиция. Подобно на своите ренесансови предходници, Паисий обръща погледа си към миналото, за да търси там идеали, упование и надежда. Но неговият поглед не се отнася към античната древност, а спира във вековете на българското средновековие. И той започва да разказва за храбрите българи – "люти на бран", за това "колико били знаменити крали и цари болгорских", на които се подчинявали много народи и земи, за българската църква и патриаршия в Търново. Паисий интерпретира миналото в силно националистичен и романтичен дух. Този дух прозира и в онези страници, където той разглежда сръбската и гръцката история.
 Из анализа на миналото, направен в духа на романтизма, Паисий извежда своите назидателни заключения, които са подчинени на определени исторически цели. Преди всичко той си стреми да пробуди националното чувство, мисълта за принадлежност към българския нарад. В името на тази цел той атакува тези, които се срамуват от своя род и се увличат по чужд език. И като припомня, че българите са имали царство и господство, че са били славни и че макар сега да са бедни, "прости ораче и копаче, и овчаре и прости занаятлии", те са достойни за уважение. Паисий гневно жигосва отцеругателите, които се срамуват да се нарекат българи. "О, неразумни и юроде – се провиква той. – Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по свой език и не думаш!"
 С тези разсъждения Паисий логически чертае политическата програма на новата епоха, която се базира главно на националната идея, изразена в стремежа да се запази българската народност в условията на робството и да се осигурият условия за нейното икономическо развитие. Към тази идея Паисий подхожда от позициите на историографа. От историческото чувство на народа, въплътено блестящо в неговия труд, той се опитва да обоснове правата на българите.
 Оттук нататък неговият мироглед представлява смесица от ренесансови мотиви, просвещенски настроения и политически национални интереси. В политическо отношение Паисий акцентира главно на националното обособяване на базата на езика, писмеността, културата и историческите традиции. Така в неговия мироглед се отразява идеалът на Просвещението. Той мотивира и защитава идеята за духовно обособяване на българите чрез отхвърляне на църковната опека и културното влияние на гърцизма и чрез възстановяване на българската църковна йерархия. На трети план в неговата политическа доктрина излиза идеята за българската държавност, т.е. историческото право на българите за държавно обособяване. Паисий залага на победата на християнските сили срещу полумесеца, да вярва в Европа, която носи честния кръст, да отправя надеждите си към славянството, преди всичко към Русия – "голямата северна страна". Но Паисий предлага и съвсем оригинални идеи. За пръв път той обосновова идеята за еманципацията на българите в балканския свят. Така той успява да формулира една национална програма, с богати, макар и непълно избистрени и доказани идеи, плод на великолепната, историческа и политическа интуиция на атонския монах за бъдещи цели и задачи на епохата.
 Без да създава нова идеологическа система, Паисий успява да долови трепетите на буржоазната епоха, да преработи през своя патриотичен дух идеите на новото време, да направи от тях знаме за нацията. В такъв смисал неговата идеология, неговият мироглед и политически концепции имат буржоазен характер.
 Паисиевият мироглед, бъдейки по своята социална характеристика буржоазен, отразява дълбоко потребностите на общественото развитие. В ранните зори на Българското възраждане, когато социалната диференциация е недостатъчна, когато българското общество като цяло изпитва гнета на чуждото робство, когато зараждащото се национално чувство доминира над класовото чувство, пробуждащия се буржоазен национализъм отговаря на интересите на цялото общество и представлява могъщо оръжие за национална еманципация. В такъв смисъл буржоазната идеология на Паисий Хилендарски става национална идеология, идеология на цялото общество в начеващата борба за духовно и политическо освобождение.

 Един от мотивите, който го е заставил да напише историята е неговото национално чувство и самосъзнание. Паисиевото дело е немислимо без това чувство и самосъзнание, които не могат да бъдат дадени отвън като готови психически форми, а се явяват резултат на един по-дълбок духовен живот. В историята на нашето Възраждане Паисий е първата крупна личност, която се явява с ясно определено съзнание за народността, към която принадлежи, за духовно състояние, в което се намира тая народност, и за средствата, чрез които трябва да се пробуди. Паисий живо е чувствал бедствията и страданията на своя народ, и то много по-дълбоко от самия народ – толкова силно го е обичал, чувствал е горчивите обиди на сърби и гърци, неговото унижение е считал за свое унижение. Един от малцината възродители на нашия национален дух, той е счел за свой неотменим дълг да понесе и изкупи унижението и страданието на цял народ. В послесловието с една трогателна наивност той загатва за най-интимния мотив, който го е заставил да напише историята на българите: "По-мало снедаше ме ревность и жалость по рода своего болгарского..." колко много говори само тук единичния израз "снедаше ме" и с каква непосредственост разкрива националното чувство на Паисия! Неговата ревност и жалост са били тъй силни, че никакви пречки не са могли да го отбият от твърдото намерение да възкреси предишната слава на народа, да напише неговота история. Националното самосъзнаване на Паисия се характеризира с дълбока вяра в бъдещето на народа. В тая вяра и в готовността да стори нещо за пробуждането на забравеното българско племе се съдържа неговия оптимизъм, който крепи волята и енергията му и който ние не можем долови както в неговото негодуване, загдето българина продържава да тъне в невежество и равнодушие, тъй и в относителна негова скръб.

 Чрез историята човек престава да бъде прост и незнаещ, след като е изучил историята на своя народ, той няма да се срами, кога го питат нещо из нея, ще може да говори. Изучаването на историята може да ни достави умствена наслада, понеже историческите сведения ни дават възможнаст да хвърлим поглед отвисоко върху далечното и близко минало на народите, върху всичко онова, що се е вършило и върши. Историята ни разкрива непостоянството на щастието и сполуката, показва ни изнемогвонето, падането и изчезванито на народи, които нявга са били силни и велики. А най-ценната нейна поука е, че като ни запознава със суетата и пустотата на тоя свят, учи ни да го презираме: "Чети историю! И отъ нея познавъ суету мира сего, обучай се презирати его!" от всичко, което ни излага историята, ние можем да извлечем трайна полза, да се приучим да управляваме себе си, да черпим подкрепа в несретите на живота, да побеждаваме враговете си, да укротяваме метежните и да живеем в мир.
 
 Пряката задача на Паисия е да пробуди у българския народ съзнание за свой език, своя българска земя, да му внуши, че е имал свое бляскаво историческо минало, което му дава право да се мери с гърци и сърби, нещо повече – да се поставя в много отношения над тях. Като главни атрибути на народността той изтъква езика, земята и миналото. Тогавашното време не е могло да се домогне до друго схващане на народността – гърците са заплашвали с унищожение българския език, турците са владеели бългаската земя, а миналото е било забравено и загърнато в мрак. Първата Паисиева цел е да пробуди у българина съзнание за ценността на родния му език, тъй както е спазен той и в писмо, и в слово – език, който има право но съществуване, както и гръцкият. За Паисия езикът е най-верният и сигурен пазител на народността. На много места в историята той увещава своите събратя да знаят и пазят родната си реч, хули ги, загдето се срамуват и отричат от нея и усвояват чужд гръцки език, с който се гордеят. Познато е неговото възклицание: "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречешъ болгаринъ и не четешъ по свой езикъ и не думашъ?". С негодуване той порицава незачитането, с което българинът се отнася към своя род и език. Може да се каже, че Паисий е първият книжовник в новата ни литература, който има ясна представа за значението на националния език и за когото език и народност образуват една неделима цялост.

 Паисий се домогва да възкреси историческото минало на българите, за да им напомни, че макар и да са в робство сега, имали са някога царство побеждавали са други народи и са били самостоятелен народ. Няколко пъти той осъжда простите и заблудени българи, загдето не ценят историческото си минало и националните си светини. За да постигне целта си – да накара българите не само да се интересуват от своето минало, но и да се гордеят с него, - Паисий го идеализира. Идеализацията засяга еднакво и народа, и земята му, и неговите владетели. Българския народ е обрисуван като надарен с висша справедливост, като съдия на своите господари. Българската земя е "добра, красна и изобилна", а българските царе са достойни владетели на своя народ, велики и победоносни. За да разкрие пред своите събратя още по-ясно духовния и политическия гнет, що лежи над тях, той изтъква резкия контраст между възвеличеното историческо минало и печално настояще – между подема и падението. На някогашната българска писменост и просвета, от които са се ползували и други славяни, той противопоставя дълбокото невежество на народа.

 Историята се явява като мощно средство за национално пробуждане не само у нас, а и у други народи, които са живели приблизително при същите исторически условия. Възраждането на югозападните славяни започва с идеализация и култ на историческото минало, с патетични възгласи към старината. Понеже настоящето е било плачевно и безутешно, народът е дирел своето човешко право за съществуване в миналото, което фантазията е украсявала с образите на велики национални герои. Миналото се е посочвало като залог за едно по-светло бъдеще. Както Паисий избира историята като средство за пробуждане на национално съзнание, тъй също и в начина, по който се отнася той към миналото. Отношението на Паисий към историческата действителност е патриотично и романтично, а не научно. Понеже не всички исторически факти и данни подкрепят патриотичните възгласи на Паисия, понеже няма достатъчно исторически источници, за да дири в тях обоснование на своите тенденциозни твърдения, той прибягва до фантастични измислици. За него миналото е загърнато в мрак и той прониква в тоя мрак със своето национално чувство и с изобретателното си въображение. Там, където историята изчерпва своите данни, той ги допълва с фантазията си. Много пъти Паисий продължава своя разказ от онзи момент, в който историята го е прекъснала поради липса на сведения. Със склонността си да идеализира миналото той се опитва да разкрие онова, което в источниците е възпроизведено неясно и тъмно, като заличава често границата между измислицата и историческата истина. Обикновено Паисий преправя историческите факти или пък ги разкрива само от едната страна – и то от тая, която е в съгласие с неговата пряка цел. Покрай това премълчава някои неща, които не говорят в полза на българския род и затъмняват неговата минала слава. Изобщо Паисий реконструира миналото, възпроизвежда го, ала не такова, каквото е било всъщност, а в съвсем друг вид, за да може то, възсъздадено, не само да съответства на неговите идеали, но и да поддържа общите национални домогвания. От разхвърлянити и разсипани руини той строи величествени кули, в които се носи възкръсналата слава на българското име. Когато извръща поглед към миналото, той чува само победния звън на българското оръжие и вижда как едно избрано племе, водено от великите вождове, събаря преградите на своя път, въззема се към висините на нечута слава – ала в момета на самозабрава навлича върху себе си гнева божи. Векове то е понасяло безропотно наказанието, отсъдено от Бога, изкупило е със страданията си прегрешенията на миналото и сега – не трябва ли наново да подеме прекъснатия път?
 Стремежът на Паисия да заинтересува българските четци с нагледни, изпъстрени с множество подробности исторически описания личи в начина, по който той характеризира отделни личности, особено български царе и светци. Тия личности, на които се спира със симпатия, са обрисувани особено ясно. Във въображението на простия четец те са изпъквали като цялостни, отделни образи с определени външни и душевни черти. С няколко сполучливо подбрани израза Паисий съумява да обрисува и характеризира бележитите личности в българската история – Костантин Шишман, Александър, Симеон.
 Черковнорелигиозните елементи в неговият мироглед са напълно проявени в Славянобългарската история. Всички събития, исторически преврати имат за него винаги едно обяснение: Божията воля. Тя стои над всичко е и първопричина за всичко. Тая висша воля управлява и предопределя съдбите на отделните лица и народи, на нея никой не може да се противопостави. Макар и да са неизповедими нейните пътища, тя винаги е справедлива. Цялата история на човечеството не е нищо друго освен реализация на тая божествена воля и висша справедливост. Понякога, пише историкът, струва ни се, че Бог е престанал да се грижи за нас и че завинаги ни е забравил, ала ние се мамим. Струва ни се, че българския народ е отхвърлен и забравен от Бога, обаче никой не може да изчерпи разума божи и да узнае какви съдбини чертае Бог на българското племе. От где да знаем ние, че Той няма да възкреси един мъртъв народ?

 Фактът, че тая история е намерила широк прием между българите и е оставила трайна следа в тяхното съзнание, ясно показва, че идеите, изразени в нея, са назрявали постепенно по-отрано в духовния живот и че нашето Възраждане трябва да се схваща като резултат на непрекъснатата духовна еволюция, която започва преди Паисий. Тая история не би оказала такова силно въздействие, ако средата, за която е била предназначена, беше лишена съвсем от вътрешни условия да усвои и асимилира нейното съдържание и да се сроди с нейния дух. Паисий е имал ясно съзнание за значението на своя труд и е казал на своите потомци и съвременници да преписват и разпространяват историята. Много са тези, които са се отзовали на Паисиевия завет. По неговите стъпки тръгват редица ученици и последоватили, които не само преписват, но и преработват и разпространяват между народа Славянобългарската история. Благодарение на Паисий мнозина гръкомани българи са се отричали от гърцизма и са се превръщали в убедени родолюбци.
 Нашата литература започва с "История славянобългарска". Нейното значение се съдържа във въздействието, което е оказала върху националната среда. Нейната цел е възстановяването на историческата истина и пробуждането на българския народ.

http://www.kaminata.net/viewtopic.php?f=134&t=15061

[Hatshepsut]

"История славянобългарска" – книгата, която пробуди българите

На 10 ноември е написана книгата, променила съдбата на целия български народ. Тази книга полага основите на националното въздигане и дава началото на изкореняването на робското мислене от съзнанието на угнетените и изстрадали българи. Става дума за написаната през 1762г. творба на един най-обикновен (до онзи момент) монах – ,,История славянобългарска". В следващите редове ние от ,,Българска история" ще обърнем внимание не толкова на факта за написването, колкото на резултата от появата на тази революционна за времето си творба. Години наред, започвайки от 1745 и продължавайки чак до 1762г. отец Паисий усърдно събирал сведения от различни библиотеки и автори с една единствена, свещена по своему цел. Той започнал от небезизвестния Хилендарски манастир и ползвал богатите библиотеки на Атонския полуостров (Света гора)., по-късно се отправил и към един от най-важните центрове на православието – Град Сремски Карловци. За своя труд ползвал творбите на много чуждестранни автори, сред които се открояват имената на италианския кардинал Цезар Бароний и Дубровнишкия историк Мавро Орбини. Завърнал се в Света гора и през 1762г. Паисий завършил своята, нашата ,,История славянобългарска".

 нейните редове авторът вложил една единствена идея – тя не била написана под формата на църковни поучителни слова, твърде типични за онова време, нито съдържала житията на безброй светци. Паисиевата история проповядвала само и единствено българщината. Тя не била написана на книжовен, а на разговорен български език, така че да бъде достъпна за цялото поробено българско общество. В редовете си разкривала едно отдавна забравено минало, за царе и царства които всявали страх из цялата земя, за ханове които пиели вино от черепа на врага си, за владетели чиито земи се простирали на три морета, за онзи Йоаница, който с огън и меч откъснал цвета на западното рицарство. Величието на цял един народ било събрано в малката книжка на Хилендарския монах, величието на цял еди народ пропътувало вековете чрез перото на отец Паисий и постепенно започнало да подклажда огъня който години наред тлеел в сърцата на Аспаруховия народ. Безспорно ,,История славянобългарска" дала началния тласък на църковното движение и след дълги години борба българската църковна независимост най-накрая била извоювана и било прекратено чуждото гръцко влияние. Паисиевата история обаче дала началото и на периода на българското Възраждане и на революционните борби. Тя започнала да събужда от вековен сън българите, младите и старите, сиромасите и богатите и постепенно ги обединила в една борба която дала началото на онези велики личности като Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Васил Левски и Христо Ботев. На днешния ден честваме 250 години от написването на тази велика книга. Нека за момент поне почетем паметта на нейния автор и отдадем почит на онова, което е вършил той цял един живот в името на българщината. Нека се замислим и ние, колко сме малки и нищожни, пред онова величие което днес наричаме идеал, а в онези тъмни времена са наричали съвсем просто – България.

http://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Две исторически грешки за Паисий Хилендарски


Съгласно популярните твърдения Хилендарският монах е починал на 18 юни 1773 г. в Амбелино (днес част от Асеновград)
и е погребан в тамошния параклис ,,Всях Светих"

                  
Привържениците на банската теза за родно място на Паисий Хилендарски – от първата публикация на Иван Т. Петканчин във в. ,,Мир", 22 май 1912 г. до днес, изтъкват като най-силен аргумент спомена на ,,патриарха на българските писатели и педагози" Неофит Рилски, както заслужено го е нарекъл Константин Иречек, че ,,отец Паисий е роден в неговото село – Банско".
Към тази теза като доказателство проф. Й. Иванов прибавя ,,приписката" от  Хилендарската кондика, донесена му от М. Ковачев и публикувана във в. ,,Зора", бр.5591 от 15 февруари 1938 г. под заглавие ,,Родното място на Отца Паисия се установява (Край на един продължителен спор)".

След появата на факсимилното издание на Хилендарската кондика, откъдето е видно, че такава приписка няма, вече отпада въпросът защо Лаврентий (братът Паисиев) сам ,,е обрекал на ста Бца своята отцова кукя во Банско за Хилендарски метох", както и измисленото ,,братство" между ктитора от Банско хаджи Вълчо и автора на ,,История славянобългарска". За да бъде убедителен в своята теза, проф. Й. Иванов съчинява в ,,донесената" приписка, че хаджи Вълчо от Банско е ,,обрекал" (дарил) бащината си ,,кукя" за метох на Хилендар.

Той не се е съобразил с труда на Г. Трайчев ,,Манастирите в  Македония" от 1933 г., където авторът след многогодишни проучвания, базирайки се само на документи, пише: ,,До освобождението на България Хилендар притежавал метоси в следните селища: Елена, Сливен, Панагюрище, Жеравна, Копривщица, Чирпан, Пирдоп, Стара Загора, Казанлък, Враца, къща във Враца, дюкян във Враца, София, Пазарджик, къща в Разград, Севлиево, Карнобат, Клисура, Плевен, Бобошево, Самоков, Станимака, Трявна".

Това, че проф. Й. Иванов е ,,прибавил" към селищата, в които е имало метоси на Хилендар, и с. Банско, е било със същата цел – да му се повярва, защото мнозина от съвременните нему учени добре са познавали епохалния му труд ,,Български старини из Македония."
Трябва ли да се съмняваме в онова, което е казал за отец Паисий Неофит Рилски?! Според задълбочените проучвания, които ни е оставил проф. Иван Д. Шишманов върху книжовното наследство на Неофит Рилски в ,,Нови студии из областта на Българското възраждане", издадени през 1926 г., Неофит е бил ,,стриктен и лаконичен".

В дневника си – воден от 1835 г. до 1874, той е отбелязвал с какво се е хранел ,,копривы первы пут набрали" или ,,Въ сей си дошелъ Панталеймон от Самоков", ,,отишли горе на келиите и дочакували  самоковския поклонники" и още десетки изрази, в които ще открием дори ,,педантичния" Неофит Рилски.

Ето как проф. Иван Д. Шишманов описва срещата му с Константин Иречек: ,,Иречек посетил Рилския манастир в 1880 г. с един руски капитан от българската армия и бил честит да види Неофита и да говори с него не само веднъж и накратко, а няколко пъти и обширно. Иречек направил визитата на Неофита на другия ден след пристигането си. След като описва ,,келията" и се възхищава от разкошната гледка към гората и планината, Иречек се спира и на вънкашността на стареца: малък ръст, вече почти 90-годишен, до негде прегърбен, с приветлив израз на очите и лицето и къса бяла брада.

Облечен бил в черна манастирска одежда с лисичи кожи и калугерска калимявка. Неофит седял на ниска възглавница между отворени книги и пишел, наместо на масата – на малко дървено сандъче.
Посрещнал ги с голяма радост, почерпил ги с ракия, сладко и кафе и най-напред попитал Иречека, защо казва в историята си, че е самоук. ,,Неофит (жива летопис на Българското възраждане) имал още редка памет."

Ако трябва да направим някакво тълкуване за  характера, знанията, самочувствието, както и за ,,редката памет" на Неофит Рилски, то е било категоричното му несъгласие Иречек да го нарече (напише в" История на българите"), че е ,,самоук". Не говори ли това, че Неофит Рилски се е противопоставял на всяка изопачена истина, че е бил непримирим към лъжата, към произволното и нелогично тълкуване на събитията!
И изводът-въпрос, който можем да поставим е: ,,Защо Неофит Рилски, след като задълбочено е чел написаното от Иречек, а в труда си Иречек пише, че ,,Паисий е роден в околностите на Самоков", не го е упрекнал  и поправил!

Отговорът на този въпрос го дават писмата на Неофит Рилски. ,,Първата биографска скица, която се появи още в годината на Неофитовата смърт във в. ,,Зорница", г.VІ,1881 г., бр.41-13 окт. – пише в труда си проф. Иван Д. Шишманов, – се дължи на П(аисий), ученик и другар на покойния до смъртта му. До тоя най-прям ученик и послушник на Неофита, после диякон и йеродякон са адресувани едни от най-интересните писма на Неофита, особено от епохата на професорството му в Халки.

Паисий не стана учител, а игра една доста видна роля като представител на Рилския манастир, таксидиот и духовник в разни краища на България (Хасково, Видин и др.) Докато отсъствуваше Неофит в Халки, Паисий бе пазител на келията, покъщината, библиотеката и имотите му в манастира. По едно време той избегва и отива да се учи в некое светогорско училище. Скоро обаче требва да е бил върнат. Неофит ще се е сдобил после с него, защото преписката помежду им след 1851 има сърдечен тон. На тоя Паисий ние дължим първата биография на Неофита."

А в едно писмо от Халки  Неофит Рилски  пише: ,,Паисий също да стане мукает, да хване неколко шопи да насекат дърва за идущата зима. Нека дървата бъдат готови: те не искат ни хлеб, ни сол."(28 септември 1851 г.). На 21 декември същата година игуменът на Рилския манастир Игнатий и епитропите Антим и Еремия пишат писмо-отговор до Неофит в Халки, защото той ги е помолил да прегледат вещите в стаите му ,,дали неговият ученик и беглец Паисий не бил задигнал нещо"...

Ето този е роденият в Банско отец Паисий, когото по-късно банскалии и нашите историографи уподобяват с автора на ,,История славянобългарска". Това е Паисий от рода Баханови, за когото пишат Ив. Т. Петканчин, Ал. Чучулаин и др. А между двамата общото са само монашеските имена.
Истинският Паисий, авторът на ,,История славянобългарска", е роден в самоковското село Доспей и само потомците на ,,неразумни(те) и юроде(те) ще продължават да твърдят друго. Но неговата ,,История славянобългарска" ги опровергава.

Втората грешка е за годината и мястото на смъртта на Паисий Хилендарски. Още в уводните думи на факсимилното издание на Хилендарската кондика – дело на НБ ,,Св. св. Кирил и Методий" – София и Народната библиотека в Сърбия – 1998 г., проф. Божидар Райков споделя, че заедно с проф. Матея Матеич откриват неизвестни данни за живота и смъртта на Паисий Хилендарски.

,,В кондиката са включени сведения за негови пътувания като хилендарски таксидиот през 1755, 1760, 1766, 1770 и 1772 г. Тук е записана и годината на смъртта на Паисий – 1773, както и мястото, където го е застигнала – Ампелино, кв. на Станимака (дн. Асеновград)."
Изнесеното от проф. Божидар Райков се наложи на българската общественост и навсякъде – в учебници, енциклопедии, публикации, както и върху банкнотата от два лева, беше вписана 1773 за последна година на първия наш възрожденец.

Беше отречена приписката, която ни е оставил дяк Марко: ,,Да се знае какво се яви у манастиро дяк Марко, та си стори абер от Самоков какво се представи хаджи Паисий йеромонах Хилендарски и не се поврати вече на Света гора, а са го копале во гробе отца поп Никола на харно место. Бог да го прости три пати рекоа тука."

В кондиката името Паисий се споменава (отбелязано е) шест пъти:– ,,От Самоковска епархия се връща брат проигумен кир Паисий (Хилендарски)..." (Л.60б, 1760 г., 25 януари),  ,,След смъртта на проигумен Паисий от Ампелино се връща отец Антим и..." (Л.74а – 1773 г.), ,,От Ески Загора се връща отец Николай заедно с поп Паисий..." (Л.74б- 1762 г.), ,,От Сливен се връща проигумен Паисий и донася..." (Л.75б, 1766 година), ,,От Куч се връща отец проигумен кир Паисий и предава на тримата скевофилакси..." (Л.82б, 1770 г.) и ,,От Солун се връща отец проигумен кир Паисий и предава..." (Л.85б – 1772 г.).

Както е видно, името Паисий като поп е споменато веднъж. В останалите записки в кондиката – той е проигумен Паисий. Представката ,,про" идва от лат. ,,pro" и означава ,,преди", ,,за", ,,в полза на". В случая проигумен на съвременен книжовен език е със значение ,,бивш игумен".

Бил ли е някога Паисий игумен?
Сам той   в ,,История славянобългарска" е отбелязал за себе си, че е йеромонах и че неговият по-голям с 20 години рожден брат с монашеското име Лаврентий е игумен.
Завинаги ще остане необяснимо защо проф. Божидар Райков е избрал точно този Паисий (проигумен), починал в Ампелино, и го е отъждествил с автора на ,,История славянобългарска"?! Може би, за да бъде откривател. Или по някакъв начин да омаловажи доминиращото гръцко присъствие в Станимака...

А дали всичко не е едно ,,историческо  съвпадение" с времето и мисълта на Джордж Оруел: ,,Историята като стар пергамент се изтриваше и се пишеше наново толкова пъти, колкото беше необходимо и не съществуваше начин да се докаже, че е направена фалшификация".

http://www.desant.net/show-news/29567/

[Hatshepsut]

Паисий Хилендарски: Първата искра в народната свяст

Изглежда невероятно за една забележителна личност от българската история, но както за родното място, така и за мястото на смъртта и съответно за гроба на Паисий все още се водят ожесточени спорове.

От самия хилендарски монах сведения за неговото семейство и родно място не са останали, а и разни исторически обстоятелства не са пропуснали до нас несъмнено достоверни данни. Казват, в античността седем гръцки града са си оспорвали честта да са откърмили Омир. Така и при нас кандидатите са много - Банско, Самоков, с. Доспей, с. Кралев дол и др.

Историческата наука приема въз основа на малкото данни, че е роден

в Самоковска епархия

през 1722 г., че е син на Михаил Хадживълчев и е брат на игумена на Хилендар Лаврентий* и крупния търговец в Банско хаджи Вълчо.

/* Бел. ред. - За този брат има съхранено свидетелство и на самия Паисий. За работата по историята той пише: ,,И я събрах в манастира ,,Хилендар" при игумена Лаврентий, мой роден брат от една майка и по-стар от мене. Той беше тогава на шестдесет години, а аз - на четиридесет"./

Самоковски краеведи обаче контрират с разказвана към края на ХIХ век легенда, че Паисий е син на жена от рилското село Доспей. Легендата е била записана малко повече от 100 години след смъртта на Паисий, така че е съвсем вероятно за фактите и обстоятелствата още да са оставали спомени.

Но да не би само местен патриотизъм да е натежал в полза на Самоковско? Краеведите отхвърлят такава възможност, изключват легендата да е плод на емоции и пристрастия. Ако случаят беше такъв - подчертават те, - дом на забележителна личност би бил посочен едва ли не в центъра на града, а не в планинско село, макар и в сравнително близката околност. За мястото, където е починал Паисий, също имаше съмнения. Проблемът идваше от това, че по времето, когато е починал Паисий, има данни за смъртта на

поне трима монаси със същото име

Официалната историческа наука (друга при комунизма нямаше) избра асеновградския квартал Амбелино, където през 1773 г. е настъпил последният час на светогорски монах със същото име. Горе-долу тогава в Самоков почива друг светогорец със същото име. Намерените в него събрани помощи (718 гроша) са изпратени на Зограф.

Хилендарският манастир в Света гора, където Паисий пише по-голямата част от своята ,,История славеноболгарская"

В стар самоковски род през 1997 г. беше открита белова на Паисиевата история (днес съхранявана в Националния исторически музей). Находката хвърли допълнителна светлина и подкрепи някои предположения и за раждането, и за смъртта на Паисий.

Известно е, че Паисий е бил и таксидиот (пътуващ монах проповедник, събирал доброволни помощи за манастира, към чието братство принадлежи).

В обиколките си той е носил в своята торба историята, за да я преписват. И е логично да се заключи, че в торбата освен 718 гроша самоковчани са открили и беловата на историята, която са задържали за себе си.

Портрет на хаджи Вълчо от Банско, ктитор на манастирите ,,Хилендар" и ,,Зограф" в Света гора,
стенопис в параклиса ,,Св. Иван Рилски" в Хилендарския манастир (1757). Предполага се, че той е бил брат на Пайсий Хилендарски

Още по-логично изглежда починалият в Самоков да е ,,нашият" Паисий, а не онзи в Амбелино. Паисий Хилендарски мрази гърците. Защо когато се е почувствал тежко болен, ще ходи в изцяло гръцкия тогава град Станимака? Нормално е да се мисли, че ще се устреми към

място, където има роднини

Друга си е грижата за болен човек при близки хора.

Така откриването на беловата в Самоков поразсея мъглата около загадката. Бащата на Паисий наистина е от Банско - от знатен и богат род. Но майката на Паисий наистина е от Самоков или от Самоковско, вероятно и тя от род на заможни хора. Нищо чудно няма в подобно сродяване. В онази епоха, а и до днес в малки градчета и села житейският опит е поощрявал браковете с ,,другоселец" (,,другоселка").

Така че Банско и Самоков няма защо да се карат. И двата града имат своя дял в раждането на Паисий. Единият е дал бащата, а другият - майката. А той вече не принадлежи само на тях, а на цяла България.

,,История славяноболгарская" (Зографска чернова от 1762 г.). Именно върху този ръкопис  (на снимката вляво) Паисий лично е отбелязал:

История славеноболгарская за народа и царете, и светците български, и за всички български дела и събития. Събрана и наредена от йеромонаха  Паисия, който дойде от Света гора Атонска, от епархия Самоковска в лето 1745 и събра тази история в лето 1762 в полза на българския род.

От първо лице
Разяждаше ме жалост по своя български род

Аз, Паисий йеромонах и проигумен хилендарски събрах и написах*. От прости руски речи преведох на български и славянски прости речи. Постепенно ме разяждаше ревност и жалост по своя български род, че няма събрана наедно история от началните времена за преславните дела на нашия народ, за светците и царете.

Така и много пъти ни укоряваха сърби и гърци, че нямаме своя история. Аз видях по много книги и истории написани много известия за българите. Заради това възприех много труд за две години да събирам по малко от много истории. И в немската земя** повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата*** история за сърбите и българите: накратко за царете, а за светците никак не писал.

Така аз презрях своето главоболие, от което страдах дълго време, също и от стомах боледувах много - и това презрях от голямото желание, което имах. И едва събрах наедно погребаното и забравеното от много време - речи и слова написах. Не съм учил нито граматика, нито политика, но за простите българи просто и написах.

... В това време Хилендар даваше данък на турците три хиляди гроша и беше задлъжняла двадесет и седем хиляди гроша. И имаше голям смут и несъгласие между братята, затова не можах да изтърпя това в Хилендар, излязох и отидох в Зограф. И там намерих още много известия и писания за българите.

И събрах и завърших казаното в тази историйца в полза на нашия български род, в слава и похвала на нашия Господ Исус Христос, на когото подобава всяка слава, чест и поклонение с безначалния му Отец и пресветия и благ животворящ негов Дух сега, винаги и во веки веков. Амин.

* От авторовия послеслов към ,,История славеноболгарская..." - по достоверен препис от XIX век.

** Става дума за пътуването на Паисий до гр. Сремски Карловци (във Войводина), тогава в Австрийската империя.

*** На далматинския историк Мавро Орбини.


Кражбата на ,,Историята"


Оригиналът на ,,История славяноболгарская" се съхранява в българския Зографски манастир в Света гора.

В неизвестен момент от 80-те години на XX век той е бил откраднат оттам и пренесен в България, където по-късно се ,,появи" по загадъчен начин. Това - според съвременни публикации - е било операция на Държавна сигурност.

През 90-те години у нас се разгоря бурна полемика - дали мястото на ,,Историята" е в Атон, или тя би трябвало да остане в България. С личната намеса на президента Петър Стоянов надделя първото решение и на 12 януари 1998 г. ценният ръкопис бе върнат на монасите в Зограф, където остава и сега.

Преди това той бе изложен няколко седмици в Националния исторически музей (тогава в Съдебната палата в София), където стана обект на същинско поклонение.


Вечен будител

Писано ни е дълго да воюваме с част от самите себе си
Проф. Илия ТОДЕВ

Паисий Хилендарски написва едно-единствено произведение - ,,История славянобългарска", но докато съществува България, тя ще изпитва потребност от него. Каква е тайната на неговото безсмъртие? Основната му цел е да събуди националното чувство на българите и да внесе народностно съзнание у тях.

Това най-добре може да се почувства във второто, собствено Паисиево, предисловие на книгата, където се възхваляват патриотите и се бичуват сурово онези, които се отричат от своя народ и език и се обръщат към чуждото, най-вече гръцкото. Именно към тях Паисий насочва най-силните думи от своето огнено слово:

,,О, неразумни и юроде! Поради що се срамиш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език?"

Ти искаш да се откажеш от самоличността си и да се превърнеш в грък - обръща се Паисий към българина. Но щом ще подражаваш на гърците - то поучи се най-напред от техния патриотизъм, обичай родината си по същия начин, по който гъркът обича своята!

Тъкмо това е най-силната тенденция, прокарана от Паисий: опазване и развитие на българския етнос чрез противопоставяне на очертаващия се тогава най-опасен денационализатор - гръцкия език и култура, носени от Цариградската патриаршия. Но Паисий води читателя си и към друго заключение - че разделението и враждата между българи и гърци е главната причина за съсипването на техните държави и падането им под властта на турците.

Заради своя ярък патриотизъм ,,История славянобългарска" е една вечна книга за българите - колкото и примитивна днес може тя да ни се стори откъм съдържание, стил, език и композиция. Просто защото Паисий пръв в цялата българска история е разбрал много важни механизми от най-съкровената ни същност. Става дума най-вече за заложения в българския дух самоубийствен нихилизъм, за самоотричането, самооплюването, рабското чуждопоклонство. И българинът трябва да се бори не само с външния свят. Трябва да воюва и с някаква част - силна и неизкоренима - от самия себе си.

Именно така трябва да обясним честите и жлъчни нападки на Паисий към българите отцеругатели. Защото в средата на XVIII в. гъркоманията е все още незначителна. Опасни мащаби тя ще развие едва век по-късно. Но Паисий, извънредно проницателен дух, трябва да е усещал тенденциите на идващата епоха, сигурно е чувствал, че отцеругател дреме у всеки българин, може би и у самия него. И оттук трябва да е идвал неговият до болезненост страстен патриотизъм. Българино, остани верен на себе си, каквото и да става! - това е заветът на Паисий.

http://pressadaily.bg/publication/58971

[Hatshepsut]

За Нуждата От Паисий

За да добием представа за мащаба на Паисиевото дело, е необходимо правилно да го разположим във времето и да видим в каква среда то е осъществено. Трябва да имаме предвид, че през 1762 г., когато е написана ,,История славянобългарска", модерния просветен национализъм е все още непопулярно за Европа и света явление. Великата френска буржоазна революция от 1789 г. е историческото събитие с най-радикален характер, чийто юридически последици са замяната на легитимното право на монарха с правото на народа. С "Декларацията за правата на човека и гражданина" от август 1789 г. във Франция суверенитетът преминава от личността на владетеля към народа като правен субект. В същото време се поставя изискването всички членове на нацията да имат равни права, които да са не само граждански, но и човешки (от лозунга ,,Свобода, равенства, братство"), а не както е в републиките от древността – политически права да имат само ,,гражданите", т. е. свободните хора, но не и робите. От 4-ти юли 1776 г. пък е "Декларацията за независимостта", подписана от 13 щата, с която се провъзгласява държавно-творческата воля в Новия свят. И двете коментирани събития следват хронологически с по няколко години написването на ,,История славянобългарска". С тези две по-късни от ,,История славянобългарска" събития се слага началото на легитимацията на национализма, на появата на националната държава в международното право с всички произтичащи от този факт последици – кодификацията на националните езици, създаването на национална история, националното образование, националното здравеопазване, националните паметници и символи и пр.

Да видим какви са властовите тенденции в Стария свят от онова време!

В Европа на мода е абсолютизма. Политическата карта е поделена основно между няколко империи, в които властта почива на божественото право на нейните владетели. Не съществува юридическо разделение на властите, т.е. правомощията на владетеля са законово ограничени. Именно такова е положението в българските земи, които са под османска власт. Така е в Руската и в Свещената римска (Австрия/Австро-Унгария) империя. Германия и Италия все още на са станали независими държави.
Колко бавно се е развивало националното чувство сред хората в Европа, можем да отсъдим от следната случка, датираща от почти век след написването на Паисиевата история. През 1861 г., след обединението на Италия и провъзгласяването на Италианското кралство, италианският крал Виктор Емануил II се обръща към прочутия революционер Джузепе Гарибалди с думите: ,,Направихме Италия, сега да направим и италианците."

Тези бързи щрихи служат за ориентир в смутното време на Европа, когато все още народът/нацията в отделните политически единици (държави/империи) няма своята категорична идеологическа обусловеност. Народът, независимо дали е български, гръцки, германски, италиански и пр., няма своето демократично представителство и своите институции такива, каквито ги има днес. Общо приемливо за онова време е историята на света да се твори от монарсите по даденото им от Бога право. Европа е в епохата на феодализма. Историята се пише и разказва не от гледна точка на отделните народи, а от гледна точка на библейските представи за случващото се от Сътворението на света насетне.

Могъщите владетели в Европа през XVIII в., времето, в което живее и твори Паисий Хилендарски, често имат назадничави представи за бъдещото развитие на света, нямали далновидността да усетят близката поява на нациите и националните държави, като често игнорирали патриотичните тежнения сред поданиците си. Ето един красноречив пример:

В писмо от 10-ти септември 1782 г. (21 г. след написването на Паисиевата история) руската императрица Екатерина Велика предлагала на императора на Свещената римска империя Йозеф II едно прекрояване на картата на Европейския югоизток (поделяне на османското наследство), наречено с името ,,Гръцки проект". Предвиждало се на територията на България, Северна Гърция и части от Сърбия да бъде възстановена Византийската империя, начело с император Константин Павлович, внук на императрицата. На територията на Влашко, Молдова и Бесарабия пък трябвало да възникне кралство Дакия и пр.
Вижда се, че няма никакво значение за имперските интереси на Великите сили какви са желанията на малките народи. Неосъщественият "гръцки" проект е красноречив пример за това, как Великите сили можели да не взимат под внимание народностното самоопределение, когато уговарят своите стратегически планове. За да се дава отпор на подобни идеи, за да могат народите сами да бъдат господари на съдбите си, е трябвало, на първо място и преди всичко друго, всеки един народ да има в редиците си книжовници патриоти като Паисий Хилендарски. Така че нека сме наясно – Паисий Хилендарски със своя патриотичен дух и своето дело е изпреварил с няколко десетилетие времето си
Берлинския конгрес (1878 г.) си схожда донякъде с ,,Гръцкия проект" на Екатерина Велика. През 1878 г. концертът на Великите сили постановява да няма единна политическа територия за българската нация, въпреки числеността на жертвите на българи и руси в Руско-турската освободителна война, а се дава началото на една абсолютна изкуствена от гледна точка на историческата функционалност единица, каквато е Източна Румелия.
Отново да се подчертае; за да няма подобия на ,,Гръцкия проект" на Екатерина Велика, за да няма проекти като Източна Румелия, целящи политическо разкъсване на българската нация, са били необходими хора като Паисий. Но Паисий е първият от дългата поредица такива личности, така че трябва да му се отдава честта на Първи.

Паисий е човек със скромни претенции, чието дело говори за личността му много повече, отколкото социалното му потекло. Ето как непринудено изразява себе си в "История славянобългарска": ,,Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах — това презрях поради голямото желание, което имах. И от много време погребаните и забравени неща едва събрах заедно — написах речи и думи. Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца."

Какви са мотивите му за написването на произведението на живота му, научаваме отново в текста: "Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят. Затова тук написах за ония отцеругатели, които не обичат своя род и език. А за вас, които обичате да знаете и слушате своя род и език, написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики."

,,Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия Господ Иисус Христос."

И още: ,,Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история."

Патриотичното чувство при Паисий достига ненадминати до тогава в българската литература и българската историография величини:

,,От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език, както и за това подред написах в тая история."

Паисий е особено полемичен с всеки, осмелил се да хули или да се присмива на българския род, като е непримирим най-вече към родоотстъпниците и отцеругателите:

,,Или се срамуваш от своя род и език пред учените и търговците и славните на земята, защото българите са прости и няма от тях много търговци и грамотни, и вещи, и знаменити на земята в днешно време, но повечето от тях са прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии? Аз ще ти отговоря накратко за това. От Адама до Давида и праведния Йоаким, Йосиф годеник (на Света Богородица), колкото праведни и свети пророци и патриарси имаше и се нарекоха велики на земята и пред Бога, никой от тях не беше търговец или прехитър и горделив човек, както сегашните хитреци, които ти имаш на почит и им се чудиш и се влачиш по техния език и обичай. Но всички тия праведни праотци са били земеделци и овчари и били богати с добитък и земни плодове, и били прости и незлобливи на земята. И самият Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф. Виж как Бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята, а ти се срамуваш, защото българите са прости и неизкусни, и овчари, и орачи, оставяш своя род и език, хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай."

Критиката може да оценява Паисиевото дело от различни ъгли (фактологическа правдивост, стилистика, езикови особености и пр.), но за голямата част от българите важното в неговата ,,История.." е това, че е първото произведение от новата българска литература, което възпитава в патриотизъм: ,,Не от гледището на историческата наука трябва да ценим ,,Славянобългарската история", не в истинността на историческите данни трябва да дирим значението й, а в измислиците, които съдържа – главно нейните патриотически тенденции. Ако Паисий беше написал една научна история, тя не би имала за нашето Възраждане онова значение, което имат неговите измислици и преиначавания на историческите факти."

Нуждата от Паисий за българския народ е прозряна още от Боян Пенев преди около 100 г. Може само да си припомним някои от критическите оценки. "Пряката задача на Паисия е да пробуди у българския народ съзнание за свой език, своя българска земя, да му внуши, че е имал свое бляскаво историческо минало, което му дава право да се мери с гърци и сърби. Нещо повече – да се поставя в много отношения над тях. Това са основните елементи на онова съзнание, що е пробуждал у еднородците си Паисий. Като главни атрибути на народността той изтъква езика, земята и миналото."

,,В историята на нашето Възраждане Паисий е първата крупна личност, която се явява с ясно определено съзнание за народността, към която принадлежи, за духовното съзнание, в което се намира тая народност, и за средствата, чрез които тя трябва да се пробуди."

Нека да приключим с обобщението: "От безличния и бездушен роб, той е искал да създаде българин, домогвал се е да начертае в съзнанието на поколенията пътищата на бъдещето. Тук именно е най-големият му подвиг, който изглежда някак странен, необикновен, дори невероятен за онова тъмно робско време".

http://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

Чуйте "Историята" на Паисий Хилендарски в този сайт:

http://istoriata.bg/home.html

В прастари времена, преди да се появят буквите, всичкото познание за света се е пазило само в паметта на хората и се е предавало единствено на глас, от човек на човека. По-сетне те изобретили писмената и започнали да улавят и запечатват словото първом върху камъни, после върху кожи и папируси, а най-сетне – върху книга. И малко по малко превърнали книгата в съкровище, където събирали най-ценното от себе си. Но като имали книгите, хората не престанали да си разказват истории един на друг. Те започнали да си говорят и за това, дето било писано в книгите, и дори се събирали да си четат книги на глас. Така и тази историйца е преписвана и четена пред мнозина на свещ, в манастирски килии и по къщи. И 250 години е опазена, та не се е погубила. Така и ние решихме, подир всичките знайни и назнайни преписи на тая книжица, да наредим и нашия – с глас и писано слово. И да го предоставим, любезни читателю и слушателю, пред твоя съд и за твоя полза. Ако ти хареса, кажи и на други! Ако ли не, прости ни!

[long time ago]

Сърби изтриват Паисий от Атон


Манастирът Хилендар е най-голямото светилище за сръбския народ.
Това обаче не отменя факта, че Паисий е написал "История славянобългарска" именно тук

Когато попитали достолепен сръбски монах къде е килията на българския монах отец Паисий, той им просъскал: "Тук не биле бугари, все Сръбия". После на нашите сънародници им било подсказано, че не са желани гости в Хилендарския манастир.

Самата килия на Паисий пък е зазидана и превърната в склад

за строителни материали. Когато българските поклонници поискали да бъдат упътени, сръбският монах троснато посочил югоизточния ъгъл на 4-етажното, наскоро основно ремонтирано манастирско крило. Там обаче всеки, пожелал да види монашеската килия, удря на камък. Реставратори и строители от Черна гора насочват любопитните и им обясняват, че вратите към триетажното жилище на хилендарския монах са зазидани. Сега помещенията се ползват за склад за дъски и цимент и не са достъпни за поклонниците.

Според наши поклонници

от няколко години сърбите обяснявали, че килията е в ремонт. От известно време насам обаче все по-често директно отричали да има такава килия, както и Паисий въобще да е водил духовен живот в Хилендар, камо ли пък да е писал "История славянобългарска" там. Има данни, че се правят и опити от стените да се изтрият стенописите, в които някога е изографисан основният ктитор на манастира хаджи Вълчо от Банско [по-малък брат на отец Паисий].

Родолюбиви нашенци са категорични, че ще сезират Св. синод на Българската православна църква за случващото се в Хилендар.

http://www.monitor.bg/article?id=280846

Не обичат истината явно техните монаси. Жалка картина. Тъжно и гневно му става на човек като прочете. Ние като народ сме много по-благородни, добри и великодушни. Сръбски злобари и кухи кратуни.

[Hatshepsut]

"ПАИСИЙ" | Епопея на забравените | Иван Вазов

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите сборника "Паисий Хилендарски и неговата епоха":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3725

...както и самата История славянобългарска:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=76

...а също и книгата на Иван Дивизиев "Банско - родното място на Паисий Хилендарски":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5605

[long time ago]

Появиха се версии и доказателства,че думите на Паисий  О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?
са написани към конкретен човек - Евгений българина, съвременник на Паисий, гърчеещ се силно и организатор на убийства на други наши будители.
Същият този Евгени е живял при руската императрица и е бил с влияние при нея.

Това беше дискутирано в предаването по БГ он еър в предаването на Росен Петров с Иван Тренев-журналист.
Случайно попаднах на това предаване но го изгледах с голям интерес.

https://bnppress.com/2020/05/01/790/

[Шишман]

Появиха се версии и доказателства,че думите на Паисий  О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?
са написани към конкретен човек - Евгений българина, съвременник на Паисий, гърчеещ се силно и организатор на убийства на други наши будители.
Същият този Евгени е живял при руската императрица и е бил с влияние при нея.

Това беше дискутирано в предаването по БГ он еър в предаването на Росен Петров с Иван Тренев-журналист.
Случайно попаднах на това предаване но го изгледах с голям интерес.

https://bnppress.com/2020/05/01/790/

Не знам по това време да е имало други наши будители ? Не миля че и Русия се е занимавала да ги убива. То малко смешно звучи.

[long time ago]

Не знам по това време да е имало други наши будители ? Не миля че и Русия се е занимавала да ги убива. То малко смешно звучи.

Всичко не може да знаеш.
Не пише и никой не каза,че Русия ги е убивала. А Евгени е бил организатор в интерес на гърците.
След време отива в Русия.

[Hatshepsut]

Кой, как и защо иска да подмени ,,История славянобългарска"


Паисий Хилендарски - картина на Васил Горанов

Настоящият текст е дело на Теодор Борисов – възпитаник на НГДЕК ,,Константин Кирил Философ", доктор по история от Софийски университет ,,Св. Климент Охридски" и асистент в Института за исторически изследвания към Българска академия на науките

В навечерието на новата година сдружение ,,Българска история" публикува луксозно фототипно издание на ,,История славянобългарска" от Паисий Хилендарски. Мотивите за това начинание са два – значимостта, която тази книга има за колективната национална памет, и желанието ни тя да намери място в повече български домове.

За съжаление, оповестяването на новината за новото издание бе използвано за популяризирането на една изключително спекулативна теория. Според нея книгата се казва ,,История славнобългарска", а заглавието, с което е известна на всеки грамотен човек, всъщност е една измама.

Само за двадесет и четири часа получихме над двеста коментара, като най-цветущите и цинични сред тях ще ви спестим. Споделяме единствено тези, които могат да намерят място в образователен сайт, какъвто е ,,Българска история":

Г. Б.:
Славно българска, а не славянобьлгарска.

Д. Б.:
Оригиналното заглавие не е ли История славнобългарска ? Защото когато е била писана не е имало славяни.

Ив. Ив.:
,,История славно Българска" – това трябва да е заглавието ви ! Всичко друго е поддържане на комунистическата линия след 1945г. за заблуда на народа и загуба на идентичност на народа ни. От едно време е било, за да получиш признание и място под слънцето, да се причислиш към някой велик народ или да се отъждествиш с него, за да станеш разпознаваем. Това е.

В. Б.:
Няма да купя преправена от руските интереси книга. Оригиналът е съвсем друго нещо.

И. Н.:
Няма славяни и историята се казва славно Българска ние сме Персийци Арийци.

Сдружение ,,Българска история" развива своята дейност от близо 10 години. През това време винаги сме приветствали градивната критика и неведнъж пряко сме дискутирали наши възможни пропуски с читателите. Вярваме, че това е правилният подход и ще продължим да го прилагаме без компромис.

От друга страна, винаги сме изхождали от идеята, че истината, истината и само истината, подплатена с извори и документи, има значение в историографията. Има моменти, когато не може да затворим очите си пред изопачаването на една очевидна историческа истина и единствено можем да съжаляваме, че съществуват подобни мнения, хвърлящи петно върху наследството на отец Паисий.

Затова решихме да изложим фактите около ,,История славнобългарска" спрямо стандартите на историческата наука. Не защото ще променим нечие мнение, а защото чувстваме това за наш дълг.

Най-,,необоримият" аргумент в подкрепа на горната теза е циркулиращо в интернет изображение от Еленския препис на Дойно Граматик от 1784 година. На него се ,,вижда", че буквата ,,е" от ,,Славеноболгарская" липсва, което кара ,,откривателите" на тази строго пазена тайна да смятат, че това е единственият правилен препис. Малко по-детайлен поглед върху страница 116 от дигиталното копие (достъпно в дигиталния архив на НБКМ) обаче показва, че ,,е"-то се намира точно между ,,в" и ,,н", но някой не може или не иска да го види.

Оригиналът на ,,История славянобългарска", в който ясно се вижда начинът, по който е изписана думата славянобългарска

Друг колоритен аргумент е, че всъщност буквата е ,,ь" (ер малък) и поради това тя не трябвало да се чете. Известни са около 70 преписа на ,,История славянобългарска", над 40 от които са запазени и до днес. В повечето случаи се използва т.нар. ,,двойно е" (буквата за ят), а в други обикновеното ,,е". В нито един няма ,,ь" или чисто изписване на ,,Славнобългарска". Това важи и за оригиналния ръкопис.

Котленският препис, върху който е базирано фототипното издание

Контрааргументът, който скептиците обикновено използват, е че видимо тази буква е добавена впоследствие и си личат следите от друг вид хартия. В този случай е достатъчно читателят да погледне фототипното издание, за да преброи колко пъти в текста се срещат думите ,,славянски" и ,,славяни" и сам да се убеди дали изобщо може да говорим за прекрояване на текста. Специално обръщаме внимание на първите страници, където Паисий посочва, че ,,от целия славянски род най-славни са били българите" или частта ,,За славянските учители", в която отбелязва как ,,българите от всички славянски народи първи приели православието...".

За написването на ,,История славянобългарска" Пайсий Хилендарски използва повече от 20 различни извори, като се смята, че поне още 12 са използвани по косвен начин. Сред тях личат трудовете на Цезар Бароний, Христофор Жефарович, Павел Ритер Витезович, латински, гръцки и немски истории, многобройни жития и др.

Един от основните източници на Паисий е Мавро Орбини и руският препис на съчинението му ,,Царството на славяните". Любителите на конспиративни теории вероятно ще изкажат хипотезата, че хилендарският монах е станал жертва на руската пропаганда, прокарвана от Петър Велики и Екатерина Велика. Книгата обаче е отпечатана за първи път през 1601 г., а нейното оригинално название е ,,Il Regno de gli Slavi". По това време Русия се намира в т.нар. Смутни времена, което навява на мисълта, че за цар Борис Годунов първостепенна задача е как да измъкне държава си от трудното ѝ положение, а не да фалшифицира исторически извор, който да се използва за целите на външната политика след повече от век и половина.

,,Царството на славяните" от Мавро Орбини е един от основните извори на Паисий

Според едно друго твърдение на тази теза, самият откривател на оригинала проф. Йордан Иванов пише, че всъщност името е ,,История славнобългарска". В нейното издание от 1914 година обаче никъде в текста на учения не се долавя и намек за нещо подобно. Трудът на проф. Иванов е достъпен в библиотеките и всеки читател може сам да се убеди какво е и какво не е написал той. Нещо повече – още през 1893 година текстът е издаден от печатницата на П. Х. Панайотов във Велико Търново с предговор на учителя в местната държавна реална гимназия ,,Св. Кирил" Моско Москов и отново няма и следа от ,,славнобългарска".

Тук е уместно да напомним, че новото издание на Паисиевата история е реализирано в сътрудничество с Националната библиотека ,,Св. св. Кирил и Методий" и Зографската света обител – две институции, които едва ли биха заложили авторитета си, за да се заемат с труд, в чиято стойност и ценност не са сигурни. Нито един реномиран историк или представител на научната общност не защитава лансираната теза за ,,История славнобългарска". Тя се разпространява основно в социалните мрежи и лични блогове и досега никой не е благоволил да я защити на високо академично ниво.

Това не е случайно. ,,Славнобългарските" аргументи не просто не намират научна основа – те дори не помагат да се гордеем с родната история, а вместо това я превръщат в елемент от криворазбрани политически диспути.

От своя страна читателите, които вече са имали възможност да се запознаят с фототипните издания на ,,Рибния буквар" на Петър Берон и ,,Писмата на Левски", могат да са убедени в качеството и на ,,История славянобългарска". Нещо повече, издателската ни програма от години включва ,,възраждането" на подобни обществено значими трудове, като основната цел е те да бъдат реализирани без какъвто и да е компромис – било то научен или естетичен.

Накрая, позволете ни да завършим с думите на ас. д-р Димитър Пеев, преподавател в катедра ,,Кирилометодиевистика" в Софийския университет и автор на превода на текста на новобългарски:

,,Един народ, който сам пише за себе си, е славен, не когато сам пледира за това, а когато се държи зряло спрямо себе си, близките си, околните и света. Зрелостта се състои в това да можеш да се обърнеш назад и да кажеш ,,да, ние сме славяни и в това няма нищо недостойно или лошо", ,,освен славяни ние сме и българи", ,,ние сме по-различни от другите славяни и това ни прави българи, в което е нашата уникалност", ,,ние сме такива, каквито сме, имали сме и славни моменти, имали сме и моменти на несгоди, тъга и смирение, но те не ни правят по-малко ценни". Именно за това пледира и отец Паисий, и докато не надрастнем този си комплекс за малоценност – да виним другите за неудачите и да се хвалим безогледно за успехите си, няма как да бъдем интелектуално независими, а това ще рече свободни..."

https://bulgarianhistory.org/istoria-slavyanobulgarska-pozicia/