• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

27 November 2021, 13:01:52

Login with username, password and session length

Top Posters

Theme Selector





Members
  • Total Members: 158
  • Latest: emo2475
Stats
  • Total Posts: 24,774
  • Total Topics: 1,389
  • Online Today: 233
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 44
Total: 44

avatar_Hatshepsut

Иван Вазов

Started by Hatshepsut, 02 August 2018, 13:50:22

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

На руските воини

О руси, о братя славянски,
Защо сте вий тука? Защо сте
Дошле на полята балкански
Немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени
Да срещнем со сълзи и с китки...
Но идете вий настървени,
На грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем
И тоз път сърдечно, горещо,
Но взорът ви свети зловещо...
Как ръце сега да разгърнем?

Дошле сте да браните, клети,
На хищник грабежа хайдушки,
Та вместо любов и привети
Вий срещате нашите пушки.

О руси! Аз друг път ви славях
За подвиг велик и чудесен,
Високо ви ликът поставях
Във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово
Развяхте за благо човешко –
Строшихте ни игото тежко,
А днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия:
Обича ви още народа);
Но любим и свойта свобода,
Стократно по любим я ния.

За тоз кумир ния се бием
И с чужд и със близък упорно
И нема ний врат да превием
Пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя, жалея!
О, как би желал, братя клети,
Свобода и вам, и за нея,
Кат нас да живейте и мрете!

Иван Вазов, 1916

Hatshepsut

Тя

Жена, вълшебница, богиня.
На блянове и чувства нежни
жив извор, бистър и кристален,
на мойте бдения образ гален,
на дни ми в мрака безнадеждни
луч светъл, идеален.

Жена, вълшебница, богиня.
Жена любима в пищна младост,
мил ангел пратен от небето,
за мен мъчение и радост,
дошъл да ми налей сърцето
със трепети и сладост.

Жена, вълшебница, богиня.
Сърце - злато, душа - загадка,
ту муза нежна, ту сирена,
безцен пахар с отрова сладка,
на моята душа пленена
тъмница и вселена.

Hatshepsut

Към природата

Поклон на теб, природо, създанье необятно
на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,
на твойта вечна младост и вечна красота,
на всичко, що е в тебе божествено и тайно,
невидимо, кат бога, велико и безкрайно
    и равно с вечността;

на всичко, що те пълни, и движи, и вълнува,
що пей, що шушне страстно, въздиша ил празнува —
от дъха на зефира до буйний аквилон,
от бялото кокиче — дете на снеговете,
до бора исполински — връстник на вековете —
    поклон, сега поклон!

В часа, когато пролет с диха си те съгрява —
с зари, с цветя, с зелено те кичи, подмладява;
в часа, когато - светла — личиш на божество,
кат странник някой скитен, кого шумът довлече,
аз ида с възхищенье да гледам отдалече
    на твойто тържество;

да гледам и да гълтам въздуха, светлината,
разляни в твойте доли, в горите, в небесата,
и в мойте гърди фаща кръв нова да търчи,
и моя глас внезапно на устни ми замира,
и мойто сърце става на някаква си лира
    готова да звучи.

И как си ти прекрасна! Как смайваш и пленяваш
и с блясъка си чудни очите заслепяваш!
Небето ти е пълно с зари, с звезди, слънца,
дъбравите със химни, въздухът с аромати,
де ляствичките стрелят песните си фъркати
    и пеещи крилца.
 
Теб всяка пролет нова с труфила нови кичи,
размесени със рози, със здравец и кокиче,
кат млада годеница, що готвят за венец,
и твойто девство чисто се вечно подновява,
и твоят празник брачен без край се продължава —
    и няма той конец.

И сводът син, прозрачний е твойто було бело
и слънцето — брилянтът, що грей на твойто чело,
във облаците леки са твоите мечти,
въздишките ти страстни са в шъпота зефирни,
в росицата кристална са твоите подирни
    девически сълзи.

Но ти си вечно млада и с таз усмивка ясна
пребъдваш безконечно чаровна и прекрасна,
и никой твойто було небесно не сбърчи,
и пятно йоще няма въз твойта чиста дреха,
и бурите всемирни една лъча не зеха
    от твоите лъчи.

И цял порой столетья въз теб, кат сън минали,
една седина, бръчка не са ти йоще дали,
нито листце свалиха от красний ти венец,
и ти си пак тъй нова и свежа и богата,
като че вчера йоще излезе из ръката
    на вечния творец.

И само человекът — създание разбито,
препълнено със грижи, от страстите надвито,
час мирен не нахожда въз теб да фърли взор,
да дъхне твойта свежест и тишина, и сладост —
участие да земе в нетленната ти радост
    и празничния хор.

Защо е той осъден на тоя подвиг мъчен —
във тебе да живее, от теб да е разлъчен?
В свобода да е пуснат, а в робство да копней?
Възтокът и зората му нищо не обаждат,
кога цветята никнат и песните се раждат,
    той чезне и немей.

Защо той — бог и червяк — дете на суетата,
един в света не може да люби красотата,
пространството безкрайно, хармоньята, мирът?
И с умилени очи, с душа и сърце мирни:
Благодаря! да каже на хаоса ефирни,
    де мирове трептят?
 
Защо ръждата тленна от теб да предпочита —
и свойте дрипи жалки — от твойта дреха сшита
с лъчи, с дъга, с смарагди, с румянец и злато?
И звънът на среброто или на железата —
от твойта песен чудна разляна в небесата:
    Защо? Защо? Защо?

Но ти, природо вечна, духа ми не огряваш,
на тоз въпрос безумен бръз отговор не даваш:
и ти сама си даже загадка зарад нас!
На нашите съмненья и лутане несвясно
ти отговаряш само с едно величие ясно,
    кат някой сфинкс без глас!

И нашите страданья, и радости, и вопли
мира ти не смущават и туй що нази чопли,
вълнува, мъчи, губи, не бърчи твоя лик;
ти само се любуваш на хубостта си вечна
и гаче тихо чакаш, щастлива и безпечна,
    невидим годеник!

И аз скиталец бледен, изникнал без причина,
и пак така увяхнал — аз скоро ще замина
кат гост неканен, тъмен, о, дивно естество!
И сред шума, песните — подобно вековете —
безследно ще изчезна, без някой да ме сети
    в туй вечно тържество!

 Пловдив, 14 март 1882

Hatshepsut

ЛЕВСКИ / Иван Вазов / Янко Лозанов


Hatshepsut

Майски вид

Елате да погледнем на тоя чуден рай!
Излезте на полето: сега е красен май —
часът на красотите, на любовта, цветята;
елате да подъхнем от пролетния свят,
от полското диханье, от горский аромат,
от струите прозрачни, що леят небесата!

Природата засмяна в тез дивни часове
скърбящите приветно към себе ги зове.
О, вий, кои мечтайте, души, кои търпите,
страдалци ил поети, излезте днес навън:
за вашта скръб — утеха, за ваший дух — огън
тук има да открийте.

Сърца ви ще затрепкат от радост в тоя миг,
и ваший взор, омаян от божия светлик,
ще се напълни с сълзи признателни и жежки;
и в сладко умиленье уста ви ще мълвят
слова вълшебни, тайни, които никой път
не може ги изказа езикът человешки.

Хладът и миризмите и свежият зефир
изпълнюват душата с блаженство и със мир;
небето и земята любовно се цалуват,
и птици страстно пеят, горите шумолят,
и тебе ти се иска да любиш на светът
сред тез хармоний майски, духа ти що милуват.

Навред очарованье! Величие навред!
Окото без насита лети от цвет на цвет...
И като чучулига, ту в небесата сини
потъва, пей звънливо и радостно витай,
ту като пеперудка тук долу си играй,
и детски се любува на райските градини.

Нивята позлатени, на ветра от дъхът
вълнуват се красиво, преливат се, блещят.
Из тях, кат красен накит, обречен за момите,
чърви се ален пукъл, синчецът се синей —
и бялата лай-кучка в тревицата се смей —
всред мирните ливади емблема на звездите.

В дъбравата е шумно. Там славей гласовит —
певецът на горите, орфей пернат и скрит,
напява свойте страстни мелодий в упоенье,
и често из браздите се тихо слива с тях
ту задружната песен, ту веселият смях
на младите копачки със бузи зачървени.

А там — горите сини — гигантски твърдини,
глави си снежни къпят в небесните вълни,
и в празника участье и те за да добият,
цалувката си свежа изпращат къмто нас
и правят да се люшка леса и слабий клас
и с младо сладострастье гърди ни да забият.

Елате да погледнем безкрайний синий свод,
тоз океан въздушен, без дъно и без брод,
как в хаоса лазурний, де пъплят световете,
се облаците реят, кат някакви мечти,
как слънцето прекрасно разпалено пламти
и сипе въз земята зари, песни и цвете;

как май благословени, кат гений-чародей,
навред живот, и младост, и хубост нова лей,
и в червейчето мъртво, и в зрънцата зарити;
как из скалите вади усмихнатия храст,
как вред душа разлива и вкарва с чудна власт
поезйята в живота и любовта в гърдите!

Иван Вазов, Поля и гори

Hatshepsut

"Ни педя земя!"

И рече безумец: Няма Бог!

Славянство? - глупост, братство? - празна дума.
Достойнство! - вятър, чест? - безсмислен звук!
Свещена клетва? - за хитреца глума,
   измама за простака тук.

О, Сърбио, така ли оправдаваш
небратските си замисли към нас?
С таквиз ли думи дръзки заглушаваш
на съвестта неумолимий глас?

Така ли ти свети права убаряш,
и връзките с честта като скъса
на знамето си тоз позор писа?
Ний чуваме те гневно да повтаряш:

"От Македония ни педя вам!"
Но таз земя е наша, наша, наша!
Светата българска реч я оглаша,
   земя е скъпа нам!

Тя жив е къс от нашто живо тело,
през вековете с нас страда, диша,
и с тръне увенчаното и чело,
тронува, грее в нашата душа.

За нея бяха жертвите безкрайни,
за нея мряхме при Люлебургас,
за нея, след триумфите си сяйни,
не лаври - траур носим в тоя час!

На наший зов за правда, мир, свирепо
крещиш: "Ни педя!" - брат не, злобен враг -
   И в умопомраченье слепо
С Миладиновия меч ни плашиш пак.

О, пак ли сеч? О, пак ли по полята
славянски братски кърви ще текат?
Историо, не давай си листата,
не вписвай в тях на тия дни срамът!

Май 1913г.

Hatshepsut

Отново нещо непознато от неизчерпаемия гений на Вазов. За него славянската идея е едно ръждясало оръжие, което в ръцете на Русия е смъртоносно и трагично за България, българския народ, техните идеали и стремления за Обединение.
Русия продължава да следва имперските си планове за унищожението и раздробяването на България, за сметка на славянските и православни съседи - Сърбия, Гърция и Румъния!
Както когато руската дипломация ни заби нож в гърба, през 1913 г., и ни диведе до "Първата национална катастрофа", така и през ПСВ, с помоща на марионетките си на Балканите - Сърбия и Румъния, за втори път ни прониза с отровното си острие!


"Рацвет на славянската идея"

Да, Далмация славянска на Италия обещана,
Добруджа славянска златна на ромънеца дарена -
Грозна пакост във Кюстенджа със цалувка осветена -
Ах, славянската идея процъфтява на Балкана!

Сърбин - лих брат, лих славянин - въз славянин друг насочен
(Знаем на кое точило беше меча му наточен!)
Смърт на Крумовий потомък! Удряй, сине на Душана!
Ах, славянската идея процъфтява на Балкана!

И Русия, страж вековен на славянските завети,
Влаху плячката да пази днес кървави си ръцете
С кръв славянска, чиста... Боже! Ти дари ѝ сяйни
Гении, борци, поети, сили и блага безкрайни,

И народ безчислен, храбър, и богатства неброими,
Степи и поля велики и моря неизмерими,
Но защо в главите мъдри, днес що водят съдбите ѝ,
В щедростта си безконечна малко умец не тури ти?

20 октомври 1916г.

Шишман

09 July 2021, 19:09:49 #71 Last Edit: 09 July 2021, 19:13:38 by Шишман
  ПОКЛОН ПРЕД ВЕЛИКИЯТ НАРОДЕН ПОЕТ
Днес отбелязваме 171г. от рождението на Патриарха на българската литература  Иван Вазов !

Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът,
спокойно гледам в бъдещето ази
там мойте песни все ще се четат....
Иван Вазов           



Hatshepsut

Иван Вазов – патриархът на българската литература


Портрет на Иван Вазов от П. Морзов

Често Ви разказваме за житейския път и делата на някои от най-големите българи – военни, политици, спортисти, творци, революционери, артисти и прочее. Днес избрахме да говорим за една по-особена личност, която не е стояла начело на смели четници, нито пък се е сражавала по бойните полета на следосвобожденските войни. Този човек има необикновена заслуга към България. Той е сред основните причини ние да ,,помним". Големият писател Гео Милев го нарича ,,Патриархът на българската литература". Зад това определение са крие гениалният народен поет и писател Иван Вазов. Човек на много епохи, който преживява Възраждането, Освобождението и тежките години на следосвобожденска България.

Житейският път на Иван Вазов минава през 5 войни – войната за свободна България, войната за съединена България, двете балкански и Първата световна. През цялото това време Вазов продължава да пише, а перото му оставя вечна следа във времето. Той увековечава образите на героите, които познаваме днес, както и подвизите на целокупния български народ, неговите мъки и страдания, въстания и борби, успехи и слава. Нека обаче спрем дотук. Колкото и хвалби да отправим към великия Вазов, те никога няма да са достатъчно. Вместо това, нека да Ви запознаем по-отблизо с живота му, така че да добиете още по-ясна представа що за човек е един от най-големите български творци на всички времена.

Годината е 1850-та, а денят – 9 юли. В градчето Сопот, в заможното семейство на Минчо Вазов се ражда малкият Иван. Бащата е търговец, радетел на движението на младите. Той стои твърдо зад идеите на българското Възраждане, а по-късно подкрепя и идеята за националното освобождение на България. Този човек със своя твърд характер успява да повлияе сериозно на своите синове, които отрастват, обичайки родината си. В следващите години, освен писателят Иван Вазов, на обществената сцена ще се появят и неговите братя – генералите Георги и Владимир Вазови, непоколебими в битките с враговете на България, а също и политикът Борис Вазов. В такава обстановка израства младият Иван.

С подкрепата на баща си той завършва местното училище и развива голям интерес към образованието. Учителят му го запознава с руската литература, от която бъдещият писател е силно впечатлен. Вече 15-годишен, той е изпратен в Калофер, за да продължи обучението си. Там негов ментор става не кой да е, а самият Ботьо Петков – бащата на революционера Христо Ботев. По време на престоя си там Вазов учи гръцки и турски език, но също така често се заравя в книгите. Запознава се с френската литература и силно се възхищава на постигнатото от нейните класици. Тласкан от желанието да се развива, Иван скоро се премества в Пловдив, в местната гимназия. Там интересът му към културата на Франция се засилва, започва да учи френски и да се чете творбите на Виктор Юго и Пиер Беранже.


Семейство Вазови

След няколко години престой в Градът под тепетата, младежът получава писмо от Сопот, в което майка му го вика обратно, за да продължи занаята на баща си. Иван обаче отказва да се върне. Той вече пише стихове и няма никакво желание да се занимава с търговия. През 1870 година, когато Вазов е на 20 години, е отпечатано първото му произведение – стихотворението ,,Борба". То обаче не е първата негова творба. В гимназиалния курс младежът изписва бащините си тефтери с лирика, която обаче ще бъде публикувана чак след 10 години. Попрището, което Иван си избира, предизвиква някои семейни проблеми. С течение на времето майка му Съба се пречупва и приема, а дори и покровителства делото на своя син. Бащата обаче остава недоволен, тъй като е твърдо решен да завещае търговията именно на него. Затова Минчо Вазов решава да действа и изпраща момчето във Влашко.

Там, в град Олтеница, работи чичото на младия Иван, който също е търговец. Ясно е, че творецът е изпратен в Румъния, за да се научи на занаят и да забрави наивните си занимания. Сърцето на юношата обаче му подсказва друго. Скоро след пристигането си той започва да учи румънски и да чете местната поезия. Пише и издава много творби на български, които излизат в различни вестници и списания. Притиснат от средата и подтикнат от бунтовния младежки дух, младият Вазов бяга от къщата на чичо си и се отправя към Браила. Там го приютява един български кръчмар – Нено Тодоров, познат в историята с прозвището си Странджата.

В Браила поетът се среща с една нова, необикновена действителност. По онова време в града, а и като цяло в по-южната част на Румъния, е пълно с български емигранти, т.нар. хъшове. Вазов е изключително впечатлен от хората, с които се среща. У него се пробуждат силни патриотични чувства и любов към поробената майка България. Той слуша песните на хъшовете и тяхното неизмерно страдание, обречени да бъдат далеч от страната си. Много от тях са бивши хайдути, участници във въстания, а също и в битките на сърбите срещу османците. Писателят се среща и с една друга пламенна личност от онази епоха – Христо Ботев. Насъбраните емоции след всички тези преживявания подтикват Иван Вазов да пише още повече. Днес е добре позната повестта му ,,Немили-недраги", в която описва живота на хъшовете.

След престоя си зад граница писателят се връща в родния Сопот, където живее две години. По-късно се премества в Свиленград, където работи като даскал. По време на строежа на железопътната линия между София и Кюстендил е нает за преводач. За тези няколко години Вазов не забравя преживяното. Напротив, през 1875 година той се връща в Сопот и става член на местния революционен комитет. Априлското въстание го заварва във Влашко, където работи в една от големите емигрантски организации на българите – Българското централно благотворително общество (БЦБО). По това време издава своите първи стихосбирки – ,,Пряпорец и гусла" и ,,Тъгите на България". С началото на Освободителната война той започва и оформянето на стихосбирката ,,Избавление", която е един своеобразен отклик към действията на руския император, който решава да помогне в борбата за освобождение на България.

По време на руско-турския конфликт Вазов работи като писар, а след края му председателства Окръжния съд. Две години по-късно Иван Вазов се намира в Пловдив. Там влиза в политиката и става депутат, като междувременно продължава със своята писателска и културна дейност. Избран е за председател на Пловдивското книжовно научно дружество и става редактор на неговото списание – ,,Наука". По-късно заедно с друг виден българин – Константин Величков – основава списание ,,Зора". По време на престоя си в Пловдив Иван Вазов сътворява някои от най-гениалните си произведения. Сред тях са цикълът ,,Епопея на забравените", стихотворенията ,,Българският език", ,,Не се гаси туй, що не гасне", ,,Новото гробище над Сливница", повестта ,,Немили-недраги", разказът ,,Иде ли?" и много други. Междувременно, заедно с Величков, съставя "Българска христоматия", в която са включени над 100 произведения от България и света.

През 1886 година Вазов се намира в Одеса, където пише романа ,,Под игото". Той е публикуван първо в ,,Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", а през 1894 година е отпечатано първото му издание. Романът се превръща в една от най-четените родни класики, описваща обстойно подготовката и избухването на едно от най-кървавите въстания на българите. През 1899 година творецът се установява трайно в София, като започва да издава списание ,,Денница". Няколко години по-късно се честват 25 години от началото на неговата просветна и литературна дейност. По това време от печат излиза и романът ,,Нова земя" – продължение на ,,Под игото". Той обаче е посрещнат много негативно от вещите в сферата на литературата. Критиките и обидите към Иван Вазов са толкова остри, че той едва не се отказва от попрището си.

В годините до Балканските войни писателят отново влиза в политическия живот на страната, като дори става министър на просвещението. В периода 1912-1918 година България е въвлечена в няколко поредни военни конфликта. Авторът описва събитията в три стихосбирки. Макар да е противник на съюзяването с Германия, Вазов продължава да възпява смелостта и героизма на българския войник. След края на Първата световна война, когато държавата е изправена пред втора национална катастрофа, писателят без малко да загуби надежда. Иван Вазов милее за родината си като човек, който преживява най-тежките нейни падения и най-великите нейни възходи.

Народният поет умира на 22 септември 1921 година. На 71-годишна възраст той е един от най-заслужилите българи, обичан в цялата страна. Въпреки че критиката често не щади творчеството му, той остава сред любимите писатели на народа. За целия си житейски път Вазов създава огромно количество произведения, по-голямата част от които посветени на България. Много от тях остават завинаги в сърцата на хората и се изучават и до днес.

https://bulgarianhistory.org/ivan-vazov/

Hatshepsut

100 г. от смъртта на Иван Вазов


100 години от смъртта на Патриарха на българската литература Иван Вазов се навършват днес. В Народния театър ще бъде връчена втората годишна награда за духовен принос на името на писателя, а преди обяд  се състоя поклонение на гроба на твореца в градинката зад църквата ,,Св. София". Беше отслужена панихида.

Признателна България сведе глава пред делото на Иван Вазов

С венци и цветя признателни българи отрупаха паметния камък пред гроба на Иван Вазов в София. Навръх 100-годишнината от смъртта на Патриарха на българската литература, който умира на 22 септември 1921 г., Националният литературен музей традиционно организира поклонение в негова памет.

В градинката зад църквата ,,Св. София" се събраха десетки граждани, представители на държавни институции, дейци на науката и културата, както и родственици на Иван Вазов.

Вазови стихове изпълни актьорът Георги Златарев.



,,Вазов е България и всичко българско, което ние сме съхранили от векове. Когато чета Вазов, аз се връщам 100-150 години назад и се чувствам негов съвременник. Моята българска кръв се връща още преди Освобождението, както и в следосвобожденска България. Той е автор и на Възраждането, и на модерната българска литература. Няма друг български писател, който приживе да е обявен официално за Народен поет", отбеляза пред присъстващите Атанас Капралов, директор на литературния музей.



,,Вазов е слят с българското, неговото сърце е слято със сърцето на България. Смятам, че докато има България, той ще бъде жив. Той е необходим днес и утре. Ние сме малка страна и трябва да пази своята идентичност", допълни Капралов.

Съхранява ли българският народ заветите на Вазов

"Българският народ го съхранява такъв, какъвто е, сигурен съм в това, защото имаше опити да бъде превеждан той, да бъде изкривяван неговия образ. Вазов и приживе е имал врагове. Има хора, които и днес се опитват да принизяват неговото творческо дело, но в крайна сметка срещат дружния отпор и на интелигенцията, и въобще на всички онези, които обичаме неговото творчество и знаем, че то е изключително ценно, защото Вазов е базов писател. За него България е над всичко", коментира още директорът на Националния литературен музей.

Думи на почит за Патриарха на българската литература произнесе и съвременната българска писателка Здравка Евтимова. ,,Горещо Благодаря! Всеки в своето сърце издава указ, не само за това, че Иван Вазов е народен поет, Иван Вазов е България. Всички хора на духа, всеки българин, независимо къде го среща слънцето, винаги носи в сърцето си ,,Аз съм българче", посочи тя.

Анна Николова, внучка на най-малкия брат на Вазов - Борис Вазов, заяви:

"Съхраняването на Вазов мисля, че е именно в едно спокойно и с доверие приближаване към това, което той е написал, защото кризата за мен - вътре в българина, е липсата на доверие, тоест на вяра, надежда и любов".

По повод 100-годишнината от смъртта на поета в къща музей ,,Иван Вазов" – София е подредена временна специална изложба, която вече предизвика силен интерес у посетителите. 

Сред поредицата от инициативи, свързани с годишнината от смъртта на Вазов, ще бъде официалното връчване на годишната награда на името на писателя, учредена от Народния театър и фондация ,,Основа-та". Водещ на церемонията, която започва вечер от 20 часа, ще е актьорът Дарин Ангелов.

След това зрителите ще видят откъс от премиерния спектакъл на режисьора Диана Добрева ,,Народът на Вазов" от Александър Секулов с участието на Владимир Пенев, Валентин Ганев, Валери Йорданов, Жорета Николова, Биляна Петринска, Параскева Джукелова.

В ролята на Вазов влиза Юлиан Вергов.

Самият спектакъл ще има премиера на 7 и 8 октомври на Голямата сцена. А тази вечер в рамките на церемонията по връчването на годишната награда ще има и концерт със специално участие на Симфоничния оркестър на Държавна опера-Пловдив с диригент Максим Ешкенази и солист Светлин Русев - цигулка.



МОИТЕ ПЕСНИ

И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.

И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.

В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.

В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.

Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.

Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.

Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.

Януари 1913

https://bnr.bg/post/101530145/100-g-ot-smartta-na-ivan-vazov


Днес се навършват 100 години от смъртта на един от най-великите българи, патриархът на българската литература Иван Вазов. Той си отива от този свят на 22 септември 1921 г.

Показателно за народната любов и уважение към е него е, че вече век гробът му е непокътнат, независимо от политическите промени в България, а годишнината от кончината на поета никога не е забравяна или пренебрегвана.

Вазов издъхва в дома си по обяд, два дни по-късно тленните му останки са пренесени в църквата ,,Св. Неделя". По време на опелото валял пороен дъжд, но това не спряло хиляди българи да се простят с писателя. 101 топовни гърмежа съпроводили спускането на ковчега.

Националният литературен музей традиционно организира поклонение в памет на Вазов.

На панихидата днес присъстваха представители на Националния литературен музей, родственици на поета, представители на държавни, научни и културни институции в страната. С венци и цветя признателни българи отрупаха паметния камък пред гроба на Иван Вазов в София. В градинката зад църквата ,,Св. София" се събраха десетки граждани.

,,Вазов е България и всичко българско, което ние сме съхранили от векове. Когато чета Вазов, аз се връщам 100-150 години назад и се чувствам негов съвременник. Моята българска кръв се връща още преди Освобождението, както и в следосвобожденска България. Той е автор и на Възраждането, и на модерната българска литература. Няма друг български писател, който приживе да е обявен официално за Народен поет", отбеляза пред присъстващите Атанас Капралов, директор на литературния музей.

Рецитал на Вазови стихотворения изпълни актьорът Георги Златарев.

По повод 100-годишнината от смъртта на поета, в къща музей ,,Иван Вазов" в София е подредена временна изложба с експонати, свързани с кончината му: посмъртната маска, програма на погребението на поета, организирана от Министерство на народното просвещение, списък на Вазовите произведения, поставени в гробницата при полагане на тленните му останки, фотографии, писма, рисунки и други, а през целия ден ще звучи непреходното Вазово слово.

https://www.vesti.bg/bulgaria/dnes-se-navyrshvat-100-godini-ot-smyrtta-na-ivan-vazov-6131402



Портретъ: Иван Вазов - патриарх на българската литература
Love Love x 1 View List

Hatshepsut

Иван Вазов – съвременникът на българската свобода, Съединение и Независимост

Преди един век, на 22 септември 1921 г., Иван Вазов затваря очи за последен път, завещавайки някои от най-красивите думи, посветени на България. Преклонението и искрената му обич откриваме в неговите разкази, пътеписи, романи, театрални пиеси, поезия. Поколения българи са израснали със стихотворенията му, а едно от първите, които научаваме и помним за цял живот е ,,Аз съм българче... всичко българско и родно любя, тача и милея".



В своето творчество Вазов засяга голяма част от темите, които вълнуват обществото през втората половина на XIX и началото на XX век. То може да послужи като своеобразен летопис на героичните български победи в името на общонационалната цел – извоюването на свободата, обединението на страната след петвековното османско иго. Обявяването на Независимостта на България през 1908 г. засега остава единственото събитие от периода, за което липсва произведение от автора.

,,Това е наистина сериозен акт, но нека не възприемаме така буквално творбите на Иван Вазов – обяснява Атанас Капралов, директор на Националния литературен музей. – За своите 71 години народният поет преживява пет войни. Но да не забравяме, че Вазов не е публицист. Неговите творби носят духа на свободата и независимостта, към които България се стреми. Ненапразно, колкото и да му се е искало на Пенчо Славейков неговият баща Петко Славейков да получи прозвището Патриарх на българската литература, с него бива удостоен именно Иван Вазов".



Творчеството на Вазов подтиква поколения българи, дори родените в чужбина, да опознаят и заобичат родината си. Многобройните произведения, които авторът оставя след себе си, биха послужили и като визитна картичка на страната ни пред света. Свидетелства за това откриваме в интереса към къщата-музей на писателя в столицата:



,,Къщата-музей в София е много посещавана както от българи, така и от чужденци – разказва Капралов. – Обикновено чужденците слабо познават твореца Иван Вазов. Те искат да разберат от нашите уредници, какъв човек е бил, защото все пак са разбрали, че този творец е носил основополагащи черти за нас като индивидуалности, като един цялостен събирателен образ на българската душевност. Опознавайки го, те научават повече и за днешния българин. Любопитно е, че след посещението си, много от тях търсят негови произведения, най-често романа ,,Под игото".



Друг интересен факт, свързан с този роман е, че през 1894 година, той е отпечатан първо на английски език. Причината за забавянето на българското издание е, че в него се съдържат 24 илюстрации, които трябвало да бъдат одобрени от Вазов, а след това пресъздадени с помощта на актьори. Заснетите кадри получавал художник, който ги прерисувал, оставяйки и своя отпечатък върху тях. Нерядко илюстрациите изглеждали по-различно от оригиналните снимки и трябвало да се преработват, а това изисквало време. Със своя богат език, сюжет и образност, ,,Под игото" заема достойно място в пантеона на българската литературна класика. Присъствието му сред златните ѝ страници обаче не защитава романа от опити за негова редакция, преработка или дори съкращаване, с цел по-лесното му осмисляне и възприемане от страна на читателите. В този контекст, преводът на книгата на т.нар ,,шльокавица", появил се на пазара преди 4 години, очаквано предизвика остро неодобрение сред всички слоеве на обществото. Макар изданието да се появи с мисията да напомни, че българският език е в опасност, изборът на произведението бе твърде неподходящ.



,,Аз не мога да приема редакцията на един класически автор – категоричен е директорът на Националния литературен музей. – Не знам подобно нещо да се е случило по света с произведение на автор от такава величина. Безспорно е, че в романа ,,Под игото" има много турцизми, но в крайна сметка, такъв е бил езикът на тогавашния българин. В своето творчество Вазов ползва изключително много думи. Вероятно издателите на този превод са сметнали, че така авторът ще стане по-четивен. По този начин обаче се губи връзката с високото творчество, свързано с детайла, вкарването на нюанси в творбата. Аз съм категорично против всякакви осъвременявания на класически български автори".

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101529099/ivan-vazov-savremennikat-na-balgarskata-svoboda-saedinenie-i-nezavisimost

Hatshepsut

Иван Вазов - София след Освобождението



Стихотворението е "Провинциал в столицата":

https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=16265&Level=3

Hatshepsut

При Рилския манастир

Сега съм у дома. Наокол планини
и върхове стърчат; гори високи, диви
шумят; потоците, кристални и пенливи,
бучат - живот кипи на всичките страни.
Природата отвред, кат майка нежна съща,
напява ми песн?, любовно ме пригръща.

Сега съм у дома. Над мен Еленин връх
боде лазурний свод и мен при себе кани;
отсреща Бричебор ми праща здравий дъх
на своите ели и бори великани;
а Царев връх от юг издига се огромен
с плешивия си лоб и царския си спомен.

Сега съм у дома, сега съм в моя мир -
мир въжделен и драг. Тук волно дишам ази,
по-светло чувствувам; свещен, отраден мир
изпълня ми духът, от нов живот талази
нахлуват в мен, трептя от нови ощущенья,
от прясна сила, мощ и тайни песнопенья...

Сега съм у дома, сега съм пак поет -
във лоното на таз пустиня горска, свята;
разбирам на леса любовний тих привет,
на струите шума, на бездната мълвата.
Разменям тайна реч с земя и синий свод
и сливам се честит във техния живот.

Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила.
Световните злини, тревоги са далеч -
за тях е тя стена до небеса турила -
усещам се добър, почти невинен веч.
Духът ми се цери след жизнената битва,
вкушавам сладък мир във песни и молитва.

Сега съм у дома. По часове, благат,
край бистрата река, при звучната? песен,
мечтая ил чета... Ил кат орел надвесен
над бездните стоя, и моят ум фъркат
блуждае в хаоса, до господа отива,
на мирозданьето във тайните се впива.

Сега съм у дома - не съм тук странен гост.
Природата всегда, но буйната природа,
що пълни я живот, шум, песен и свобода,
бе моят идеал величествен и прост
Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!
Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!

Сега съм у дома - участник в рилский хор.
Аз тук не се родих - тук бих желал да тлея -
под горский вечен шум - дълбока епопея -
и на Еленин връх под вечно будний взор;
да имам гроб, подир живот-синджир теглила,
в величествените обятия на Рила.

1891

Hatshepsut

"О, знам, и в гроба пак ще да живея, ще млъкна, но в душите пак ще пея"


Вазов - име емблема! Забележителна фигура на българската култура, литература и история, изразител на обществено-политическите идеали на своето време, ненадминат художник на българската изящна реч, на стиха и на формата.

Наричан "певец" на България и на нейните красоти, на страданията на народа, на неговите копнежи, вяра и надежда.

На 22 септември се навършват 100 години от кончината на всепризнатия творец, наричан Патриарх на българската литература.

През май 1921 г. сп. "Съвременна илюстрация" издава специален брой, посветен на 50-годишния творчески юбилей на Вазов, честван много тържествено през октомври 1920 г. Списанието публикува биографията на писателя.


Иван Минчев Вазов се е родил на 27 юний (9 юли н.ст. - бел.ред.) 1850 г. в гр. Сопот. По време на Вазовото детинство, той се радвал на доста добро благосъстояние. Бащата на поета, Минчо Вазов, произлизал от прочутия сопотски род Вазови, който по-рано се наричал Айвазови.

Минчо Вазов бил не твърде богат търговец, но благодарение на природния си ум и на честите пътувания по търговия, бил човек събуден и разсъдлив. Майката на поета, Съба, е била най-книжовната жена в Сопот. Покрай духовно-поучителните книжки, тя имала повечето от произведенията на непретенциозната тогавашна поезия, които бъдещият поет с увлечение четял.


Сопот, родната къща на Иван Вазов

В 1857 г. Иван постъпва ученик в тогавашното първоначално училище, което било взаимно. След свършване на взаимното училище, Иван Минчев постъпил в "Главното" (класното). Главен учител на това училище бил Юрдан Ненов, един от прочутите тогава самоуци. В 1862/63 учебна година за главен учител бил условен Партений Белчев, когото Вазов изобразил после в "Чичовци" и "Под игото" в лицето на учителя Климент. Белчев дал по-голямо място на словесността  - риторика и поетика. От него Вазов се запознава с руската литература.

Белчев също е преподавал френски и турски език. След една година, в 1866 г., Иван Минчев заминал за Калофер, за да учи гръцки при тамошния главен учител Ботьо Петков, бащата на Христо Ботьов. Тук Вазов имал възможност да чете български и руски книги и да се ползува от основателните познания по езикови въпроси и българска история на главния учител. Постепенно Вазов се запознал и с български стихотворения, но още не се решавал да пише.


Иван Вазов като "подидаскал" (помощник-учител) в Калофер през 1865/1866 г., в което главен учител е Ботьо Петков, баща на Христо Ботев

В началото на учебната 1867/8 година, Вазов бил заведен от баща си в най-прочутото тогава българско учебно заведение - Епархийското училище "Св. Кирил и Методий" в Пловдив, в което главен учител бил Йоаким Груев.

Тук младият Иван бива приет в IV клас. По това време той се заловил да изучава френски език, като дори с помощта на речник успял да преведе целия "Телемах" на Франсоа Фенелон. Четял с увлечение стихотворения от Юго, Ламартин и Беранже. По-после, след излизането си от Пловдивското училище, Вазов се увлякъл от стиховете на френския поет Парни, на който се мъчел да подражава.

Вазов прекарал в Пловдив само една учебна година. Понеже не изучил турския език, баща му решил да не го праща вече в Пловдив, като му взел за частен учител по турски Никола Ковачев, с ученето при когото се свършила школната наука на Вазов; оттук нататък той добивал знания чрез частни занимания.


Семейството на Минчо и Съба Вазови

Първите стихотворни опити на Вазов датуват от първите години на търгуването му с баща си. Заедно с него е обикалял някои градове и села. Пътуването му из плевенските села му дава материал да напише после стихотворния си разказ "Видул".

Като седял в бащиния си дюкян, Вазов почнал да пише стихове. Но строгият баща, който чакал първородният му син да поеме неговата търговия, а не да драска стихове по тефтерите, не гледал с добро око на литературните му упражнения и веднъж го нахокал. Тогава младият стихотворец почнал да се крие в едно влажно килерче и да пише стихове, тайно подпомаган от майка си.

Понеже Вазов не показал ревност към търговията, родителите му го пращат в Олтеница, през пролетта на 1870 г. Още преди да замине, написал "Видул", който отпосле изгорял заедно с къщата, но бил написан наново, понеже брат му Георги го знаел почти целия наизуст.


Вазов в Сопот, 1870 г.

Във Влашко Вазов започва да печата в списанията, като например стихотворението "Борба" - в сп. "Отечество" , год. II (1871 г.), а най-доброто от първите му стихотворения - "Борът", е написано или в Олтеница или в Галац. По това време се запознава с Христо Ботьов и с хъшовете, което му дало възможност да напише повестта "Немили-недраги" (сп. "Наука", год. II и III, Пловдив, 1883 г.).

През втората половина на март 1872 г., Вазов се върнал в Турция, като се отбил в Цариград за 3 месеца, където се запознава с тогавашните редактори на "Читалище", Петко Р. Славейков и Стефан С. Бобчев.

След като преседял няколко време в Сопот, бил назначен за главен учител в Мустафа-Паша (Свиленград), от където още на другата година избягал поради интригите на гръкоманите, с които водел борба. След това става преводач ("терджуманин") на французките инженери, които строели железопътната линия София-Кюстендил-Скопие. Той престоял около година в Перник, дето квартирували французки инженери.

В 1874 г. Вазов се връща в Сопот и пак се заловил за търговия. Стихотворенията, които пишел, били повечето любовни, но писал е и бунтовни и е вземал участие в работите на сопотския революционен комитет.

Подир избухването на Средногорското въстание, Вазов бил заподозрян, заради което избягал във Влашко, където отново се срещнал с Хр. Ботьов, чийто величествен подвиг възпял в общоизвестното стихотворение "Тих бял Дунав се вълнува". Вазов оплакал нещастната съдба на своята родина в редица стихотворения, които излезли в 1877 г. под заглавие "Тъгите на България".


Членове на Българското централно благотворително общество в Букурещ, 19 ноември 1876 г. От ляво на дясно, първи ред седящи : Димитър Иванов, Васил Т. Балтаджиев, Киряк Цанков, Владимир Йонин, Антон Теохаров, Тодор Илиев, Димитър Томов; втори ред : Иван Кавалджиев, Георги Стойчев, Стефан Атанасов, Христо Златаров, Стефан Стамболов, Иван Вазов; трети ред прави : Димитър Свещаров (Сава Мънзов), Петър Енчев, Олимпий Панов, Павел Висковски

Освобождението на България Вазов възпял в сбирката си "Избавление" (Букурещ, 1878 г.).

В началото на войната на Вазов била дадена дребна чиновнишка длъжност при новоназначения свищовски губернатор Найден Геров. През войната родният му град Сопот бил изгорен, а баща му убит.


Като чиновник за особени поръчения при губернатора на Русе, 1878 г.

Вазов е бил чиновник и в Русе при княз Черказки. Тоя живот той изобразил в романа си "Нова земя" (София, 1896 г.). В началото на 1879 г. Вазов бил назначен за председател на Берковския окръжен съд. Патриархалния жвот на населението в Берковско възпроизвел в произведенията: поемите "Грамада", "Загорка" и "Зихра", повестта "Митрофан и Дормидолски" и едно хумористично стихотворно писмо до Спас Вацов.

Съдебната кариера не била по наклонностите на поета, затова си дал оставката и се прибрал да живее в Пловдив - столицата на новообразуваната Източна Румелия, като преди това е прекарал известно време в София.

В Източна Румелия Вазов бил назначен за депутат на Областното Събрание, а последното го избрало за член на Постоянния Комитет. Така поетът се предал на обществено-политическа дейност, без да прекъсва, обаче, писателството.


В Пловдив като член на Постоянния комитет, 1882 г.

В 1881 г. образуват книжовно дружество "Наука", което издавало научно-книжовното списание под същото име. Вазов бил председател на дружеството и редактор на списанието, заедно с Константин Величков, Стефан С. Бобчев и др. Същевременно редактират с Величков и в "Народний глас". В 1881 г. Вазов напечатва сбирката "Гусла", в която влизали и поемите "Епопея на забравените". В 1884 г. издава "Поля и гори".

Покрай обществено-политическата си дейност, той написал много (по-голямата част) от своите произведения, като например комедията "Господин Мортагон" (писана заедно с Величков), стихотворната хумореска "Кихавицата на Салюста", пътеписа "Един кът от Стара планина", драмата "Руска", "Кандидат за хамама", "В царството на самодивите" и мн. др. дребни работи.

В 1884 г. Вазов предприел пътуване до Италия, заедно с приятеля си Михаил Маджаров. След завръщането си издава сбирката "Италия", в която изказал спомените и впечатленията си от това пътуване.

На 6 септември 1885 г. станало Съединението на Източна Румелия с Княжеството, поради което сърбите обявяват война на България на 2 ноември с.г. Впечатленията и чувствата си от войната Вазов изказал в ред стихотворения, които съставили сбирката "Сливница" и много разкази, най-хубавият и сполучлив от които е "Стоянчо из Ветрен" (по-после издаден под заглавие "Иде ли?").

След преврата на 9 август 1886 г. водителите на бившата съединистическа партия били подложени на гонения и се видели принудени да напуснат България. Същото направил и Вазов. След като престоял в Цариград няколко време, той заминал за Русия и в 1887 г. пристигнал там. В Русия написва стихотворенията си "Звукове" (издадени в 1893 г., София). Също през време на емигрантството си Вазов написал по-голямата част от романа "Под игото".


През 1889 г. Вазв добил позволение от Стефан Стамболов да се завърне в София. Тука той намира добри условия за книжовна дейност. В издаваното тогава от Министерството на народното просвещение голямо списание "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", под редакцията на д-р Иван Шишманов, излиза за пръв път романът "Под игото" (кн. I-III).

После излиза в отделни издания и бива преведен на чужди езици. След превеждането на този роман, последвало превеждане и на други Вазови произведения, и поетът постепенно добил всесветска известност.


Вазов през 1889 г. в София

В 1890 г. Вазов се оженва за г.ца Атина Болярска от Русе, но след година и четири месеца бракът им бил разтрогнат.

В същата година Вазов започва да издава сп. "Денница", в което вземали участие най-добрите ни тогавашни поети и книжовници. В 1891 г. поетът е ходил в Рилската обител и след това пътуване написва "Великата Рилска пустиня". В 1892 г. посетил Родопските краища, плод на което са "В недрата на Родопите". В 1893 и 1894 г. пътувал и по Швейцария ("Под нашето небе", 1900 г.).

За основаната тогава театрална трупа "Сълза и смях" Вазов драматизувал повестта си "Немили-недраги" под името "Хъшове".

На 18 май 1894 г. министерството на Стефан Стамболов излязло в оставка. В средата на 1895 г. за Петроград заминала една българска депутация, начело с българския митрополит Климент, за да сложи венец върху гроба на Царя Освободителя Алексанъдр II и да подготви почва за сближение на двете държави. В тая депутация влизал и Иван Вазов.

През есента на същата 1895 г. се навършиха 25 години от написването на първото стихотворение, което поетът намерил за достойно да се смята за начало на неговата поетичаска дейност - "Борът".

По този случай интелигенцията в столицата отпразнува и 25-годишния му юбилей и избраният за тържеството ден, 24 септември, се обърна на общонародно тържество. Тогава биде основан при Историко-филологическия отдел на Висшето училище фонд, от който да се дават премии за най-добри български литературни произведения.

На 26 август 1897 г. Вазв бил назначен за министър на Народното просвещение, на който пост стоял до 18 януари 1899 г.

Около 1899 г. Вазов захвана да проучва историята на старото ни царство, и в 1902 г. свърши историческия си роман "Светослав Тертер", печатан едва в 1907 г.

Почти едновременно с него беше напечатана историческата повест "Иван Александър". Под влияние на миналото ни, пълно с кобни събития и енергични ликове, Вазов написа сбирката от балади "Легенди при Царевец" (София, 1910 г.).

През 1901 - 1905 г.той издаде три сборника от къси разкази, спомени и драски, а именно: "Видяно и чуто" (София, 1901 г.), "Пъстър свят" (София, 1902 г.) и "Утро в Банки" (София, 1905 г.). В същото време е написал и комедиите "Вестникар ли?" и "Службогонци" (София, 1905 г.). В 1903 г. е написал и издал хубавия роман "Казаларската царица" и повестта "Нора".


1920г.

За откриване на построения Народен театър Вазов съчини особен пролог "Славата на изкуството" (на 3 януари 1907 г.). След това драматизува "Към пропаст" (1907 г.), "Под игото" (1910 г.), "Казаларската царица" (1911 г.) и написа нови: "Борислав" (1909 г.) и "Ивайло" (1911 г.).

Впечатленията си от Балканската война през 1912-1913 г. Вазов изказа в сбирката "Под гръма на победите". През новата война в 1915 г. той издаде "Песни за Македония" (София, 1916 г.). Най-новата му стихотворна сбирка е "Люлека ми замириса", която се явява като песен за раздяла с всичко мило, всичко родно.

Миналата година (1920 г. - бел.ред.) се навърши половин век от литературната дейност на заслужилия народен поет, значението на когото е грамадно за развитието на родната ни литература и разцъфтяването на нашия поетичен език. Заради тия му заслуги българският народ тържествено чествува двойния му юбилей на 24 октомври миналата година."


Последното летуване на Вазов в Тревненския Балкан, 1921 г

Иван Вазов умира на 22 септември 1921 г. в дома си в София. След смъртта му цялата страна потъва в дълбока скръб и траур. Погребан е с големи почести, а тялото му е положено в близост до църквата "Св. София".


Гробът на писателя в близост до църквата "Св. София" често е посещаван от ученици, студенти, младежи, интелектуалци и обикновени хора, желаещи да се преклонят пред таланта и величието на Иван Вазов


https://impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/o-znam-i-v-groba-pak-shte-da-zhiveya-shte-mlakna-no-v-dushite-pak-shte-peya

Hatshepsut

7 любими места на Иван Вазов

Картините ви дивни познати са на мен,
те спомени възбуждат свещени тоя ден


На 9-ти юли 2021 г. се навършват 171 години от рождението на Иван Вазов, патриархът на българската литература, поет, писател, публицист и драматург, но най-вече пламенен родолюбец. Цялото му творчество е посветено на България – нашата красива страна и хората в нея.


Черепишки манастир

По случай годишнината от рождението на големия български поет и писател, бих искала да изброя няколко негови любими за посещение места, от които несъмнено е почерпил вдъхновение за много от творбите си.

Освен това, Вазов не е бил случаен турист. Не чак толкова известен факт е, че той е бил един от основателите на туристическото движение в България. На 23 август 1895 година един друг известен български писател, публицист и запален турист – Алеко Константинов, чрез вестник ,,Знаме" (99 брой) отправя покана за масово изкачване на Черни връх. Няколко дни по-късно, на 27 август се случва чудо:

Невероятно наистина, но факт: 300 души на Черния връх

Това гласи заглавието на алековия пътепис, посветен на масовото изкачване. Част от събитието става Иван Вазов, който е призован от Алеко:

Господин Вазов, вий бяхте очевидец – опишете тази поражающа със своето величие картина.

Вазов отговаря подобаващо:

Дивни простори,
шир, безконечност,
бляск, кръгозори,
хаос и вечност ...

След масовия излет до първенеца на Витоша било основано туристическо дружество, като Вазов е бил негов председател, а Алеко Константинов – секретар.

Също така, туристически интерес представляват трите къщи-музеи в страната с името на Иван Вазов:

в Сопот: бащината къща на поета, където е израснал;
в Берковица: Ипеклийската къща, в която е живял;
в София.

Места-вдъхновение за Иван Вазов

Връх Ком


Към връх Ком

Връх Ком, на който според Вазов:

цялата гледка приличаше на блян ...,

се намира в Берковския дял на Западна Стара планина. Изкачването му е сравнително леко, а маршрутът към върха започва от хижа Ком над Берковица. Точно на връх Ком има барелеф на Вазов с откъс от неговото стихотворение ,,На Ком".


Връх Ком: барелефът на Иван Вазов

През периода 18 март 1879 г. – септември 1880 г. Вазов живее и работи в Берковица. Там той е назначен за председател на Окръжния съд. През този си период, Вазов написва едни от най-хубавите си произведения, сред които поемата ,,Грамада" и стихотворението ,,На Ком", откъс от което стои на гореспоменатия барелеф на върха:


Връх Ком: горе на върха

Оттук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми ...

Костенски водопад


Костенски водопад

Костенският водопад се намира над село Костенец. Районът около водопада е изцяло облагороден и в момента е крайградски парк. В началото на алеята към водопада е поставена дървена табела с два куплета от Вазовото стихотворение ,,Над водопада".


Костенски водопад: стиховете на Вазов

...
Стоя и гледам с трепет таен
и слушам адската му песен,
и тъна цял в тоз свят омаен
от ярост, мощ и гръмот бесен.

Черепишки манастир


Черепишки манастир

Черепишкият манастир ,,Успение Богородично" се намира се в Искърското дефиле, на 85 км от София, на самия бряг на река Искър. Вазов го посещава през 1889 и 1907г и остава запленен. Това го вдъхновява да напише известния разказ ,,Една българка" и поетичния цикъл ,,Скитнишки песни".

Манастир Седемте престола


Манастир Седемте престола

Осеновлашкият манастир ,,Рождество Богородично", по-известен като манастир ,,Седемте престола", се намира на 86 километра от София по пътя в Искърското дефиле за град Мездра, само на 5 километра от гара Елисейна. Манастирът е уникален главно заради църквата си, в която има 7 помещения с олтар, т.е. 7 олтара, т.е. 7 храма. Манастирът е издигнат по време на Втората българска държава. Мястото около манастира е много красиво, тихо и спокойно.

Вазов посвещава на манастир ,,Седемте престола" своето стихотворение ,,Клепалото бие", кратък откъс от което поместих в следващите редове:

Във глуха планинска долина стояла
във стари години обител света,
кандилце блещяло, молитва се пяла
във черквица бедна, далеч от света. ...

Черни връх


Черни връх

Както споменах по-горе, Черни връх е първата дестинация на масовия туризъм в България. Най-популярният маршрут за изкачване на първенеца на Витоша е от хижа Алеко. За разнообразие, при слизането от Черни връх може да се използва друг маршрут – към хижа Кумата и Златните мостове.

Радомирски водопад Бучалото


Водопад Бучалото в Радомир

Този водопад към момента е единственият градски водопад в България. Там до водопада има паметна плоча с думи на поета. Вазов го сравнява с Ниагарския водопад, което ме навежда на мисълта, че в онези години водопадът е бил много по-мощен от сега.

Вазова екопътека


Вазовата екопътека: водопад Скакля

Вазовата екопътека се намира на около 50 километра от София в Искърското дефиле. Вазовата екопътека свързва гара Бов  със село Заселе. В началото на пътеката, откъм Бов, има една огромна скала, за която казват, че е скалата на Вазов. По Вазовата екопътека се стига до един от най-високите водопади в България – Бовска скакля, висок около 85 метра.

https://drumivdumi.com/

Hatshepsut

Люлека ми замириса

Из съседната градина
люлека ми замириса.
Ум далеч назад замина
и сърцето ми болно сви са:

Върнах се в цветуща младост,
сетих трепети и сладост.
Люлека ми замириса.

Сетих всичко, що веч няма,
дето бе и вече скри са:
ний разхождахме се двама
(как душа ми се униса!)

В майска нощ в градина млада,
под небесната лампада.
Люлека ми замириса.

Колко думи страстни, нежни
(ах, сърце ми сладко сви са!)
там при картопите снежни!

А зефирът заразниса
мирис люлеков над нази -
от любовен дъх талази.
Люлека ми замириса.

Дълго ходяхме двамина
из заспалата градина.
Моята душа упи са
на живота с аромата,
лунният светлик изписа
сенките ни по земята.
Люлека ми замириса.