Пенчо Славейковъ

[Hatshepsut]

Пенчо Славейков

Пенчо Славейков е български поет, който, благодарение на новаторството си, успешно европеизира родната литература, освобождава я от обществени ангажименти и я издига на едно по–високо ниво. Неговото творчество е често неразбирано от мнозина, но то неминуемо осъществява естетически прелом в българската литература, модернизирайки я благополучно.

Пенчо Петков Славейков е син на известния български възрожденски писател и журналист, а след Освобождението и политически деец Петко Р. Славейков.  Роден е в Трявна през  1866г., където учи в местното училище, но достига само до 2 – ри клас, защото цялото му семейство се премества в Стара Загора през 1875г. След това сменя още училища – Сливен, Търново, София, а гимназия завършва в Пловдив.

1884 година се оказва преломна за живота на поета – замръзването му върху леда на река Марица, което води до разболяването му от паралич. Макар този нещастен случай да го оставя инвалид за цял живот, Славейков именно след това преживяване израства и се превръща в поет от световна величина. Болката и страданието не го надвиват, а напротив усъвършенстват личността му. Според Славейков именно тези състояния на духа правят човека свръхчовек, те помагат да овладееш Битието, да откриваш тайните на познанието, да постигнеш духовно спасение.

Четири години по – късно излиза първата стихосбирка на Пенчо Славейков – ,,Момини сълзи", за която в едно писмо Вазов му пише, че в нея ,,блика струя от нова, игрива и нежна поезия". Въпреки това младият поет е недоволен от първата си лирическа книжка и полага усилия да я изземе от пазара и да я унищожи.

Развитието на индивидуалиста Славейков продължава като отива да учи философия в Лайпциг през 1892г. Именно това заминаване оказва голямо влияние за развитието на неговото творчество. Запознавайки се със западните философски течение и по – специално с тези на Хайне, Фолкелд и Ницше, Славейков до усъвършенства идеята си за самотния, но извисен духовно човек.(свръхчовек). По време на този престой Славейков написва едни от най – запомнящите си епически стихове ,,Ралица", ,,Бойко" и ,,Неразделни", които биват събрани в книгата ,,Епически песни". Започва и епопеята ,,Кървава песен", която пише през целия си живот.

През същата година става член на кръга ,,Мисъл", който е първият цялостен естетически кръг в България, чийто вдъхновител и основоположник неоспоримо е Славейков. Естетиката на кръга много се доближава до тази на борбения поета, затова той сътрудничи от първата до последната годишнина. В същия този период е директор на Народния театър и Народната библиотека. А творчеството му от своя страна, може да се каже достига своя връх – излиза от печат лирическата книга ,,Сън за щастие" (1906), която е съвкупност от миниатюри, акцентиращи върху покоя, тишината и красотата. Четири години по –късно през 1910 излиза и поетическият му сборник ,,На острова на блажените".

През 1911г. е командирован в чужбина, за да изучи библиотечното дело. Заминава за Цариград, Атина и Рим, където получава съобщение от новия министъра на просветата да прекъсне командировката и да се завърне в България. През юли е уволнен от заеманата длъжност – директор на Народната библиотека. През август отново заминава за чужбина – първоначално остава в Швейцария, но окончателно се установява в Рим, където започва усилена работа върху ,,Кървава песен" и по – специално третата й част, която за жалост е издадена след смъртта му през 1912г. Независимо от това, Пенчо Славейков е номиниран за Нобелова награда за тази си своя творба.

Макар да е далеч от България, сърцето му е в родината майка, защото през 1903г., среща Мара Белчева и до края на живота си поддържа нежни чувства с нея. Въпреки че поетът е има недъзи, а тя е една от най – желаните и красиви жени в страната, любовта им е далеч по – дълбока от условностите на физиката. Последната година – 1912г. от живота на големия писател прекарват в Италия, край езерото Комо, където намира това спокойствие и разбирателство, което така ужасно му липсва в родната България. Те безспорно са една от най–известните интимни двойки в историята на българската литература.

Пенчо Славейков е един от великите ни интелектуалци на всички времена. Творчеството му е необятно, пише от реалистични поеми с граждански мотиви до дълбоко философки и индивидуалистични. Несъмнено е поетът с жреческа мисия, защото успява освен да модернизира повече от успешно българската литература, но и да повлияе върху цялостното й развитие след това. Макар да умира неразбран от читатели и критика, творчеството му днес безспорно повлиява върху българската душевност.

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Пенчо Славейков – печално непостигнатата Нобелова награда

На 30 януари 1911 година шведският писател Алфред Йенсен прави предложение до Литературната комисия на Шведската кралска академия за номиниране на българския поет Пенчо Славейков за нобеловата Награда за литература. Йенсен е превел на родния си език произведения на великия български автор на ,,Кървава песен". В Швеция, обаче, не познават злобно-дребнавия нрав на българските интелектуалци, които се делят на групички не толкова според своите естетически пристрастия, колкото спроти глупавите си амбиции, лични дрязги и ирационална ненавист.

Години преди 1911-та, литературните среди в България са се разделили на два основни, уж идейно-естетически кръга около най-ярките звезди на културния небосклон – Пенчо Славейков и Иван Вазов. Всъщност ,,новите" около Славейков и ,,традиционалистите" около Вазов се боричкат за място в литературните списания, в издателствата и за признанието на софийския хайлайф. Злокобно-интригантската атмосфера е заредена с електричеството на дребнави търкания и сблъсъци. Често в атаките един срещу друг се използват любовни афери. Куцият, некрасив Пенчо Славейков живее с красавицата Мара Белчева, поетеса и вдовица на убития министър Белчев, която продава къщата на загиналия си мъж (на днешната  улица ,,Христо Белчев" 24), за да издържа поета.

Софийското светско общество и дворът на Фердинанд не прощават тази връзка, родена от любов, която не секва дори след смъртта на поета. Кръгът около Вазов активно се включва в сплетните около необичайната двойка. Така в родината си и двамата именити автори не могат да постигнат една поне относително единна подкрепа за своята кандидатура, която да представят пред Нобеловия комитет (тогава комисия).

Пенчо Славейков и Мара Белчева са принудени да напуснат България и болнавият поет умира в Италия, край езерото Комо година, след като е бил номиниран от шведския си колега. Според волята на завещателя Алфред Нобел, могат да бъдат награждавани само живи претенденти и Пенчо Славейков не успява да стане българският нобелов лауреат. Злобата и интригите в гилдията застигат всички възможни български номинации. Същата тази неудържима българска стихия отнася в гроба и Яворов.

Днес уталожените страсти, времето и късното наше признание са възнаградили любовта на красавицата Белчева и поета Славейков с изображение на 50-левовата ни банкнота. Нелепо място...

Дай боже духът на поета да е намерил обетована земя – като в неговия ,,Остров на блажените" – най-експресивния му поетичен цикъл. Според древногръцката митология майката на Ахил, след смъртта на своя син, издигнала някъде в Евксински Понт (Черно море) един остров на име Левка. На него тя върнала към живот сина си и неговите другари, загинали достойно на бойното поле. Може пък там да е отредено място, редом с героите от ,,Кървава песен" и ,,Химни за смъртта на свръхчовека", и за духа на нашия поет, трагично недооценен в родината си.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=76778

[Hatshepsut]

Луд гидия

"Криво седи, право съди
       стар кадия: -
не оставя на мир село
       луд гидия!

Не е лудо като други
       от селото -
тамбура му яворова
       на бедрото.

Рано утром млад гидия
       почва леко,
свири леко, а се чуе
       надалеко;

надалеко по полето
       до жътварки -
сърпи пущат и зафърлят
       паламарки.

Плясват ръце и залавят
       хоро вито -
извиха се, изтъпкаха
       златно жито...

Дойде пладне, лудо-младо
       не почива,
колко свири, толкоз повеч
       зле отива:

че се чуе до невести
       на реката -
те забравят бухалките
       и платната,

та на хоро се залавят
       пощурели,
дойде порой и отвлече
       платна бели...

Падне вечер, луд гидия
       не престава -
на бабите край огнище
       мир не дава;

насам, натам - унесат се
       в глас далечен;
огън гасне - все зелника
       недопечен!"

Криво седи, право съди стар кадия:
"Скоро тука тамбурата, луд гидия.

Де, да видим що е това за свят чудо,
как тъй става старо - младо, младо - лудо."

Занаглася тамбурата момко млади -
стар кадия по брадата се поглади;

дръпна лудо теловете за налука -
стар кадия кравай мустак позасука;

ей го спрепна, ей го метна изведнъжка -
че се сепна кадиево сърце мъжко;

и непочнал истинската луд гидия -
на юнашки нозе рипна стар кадия:

сви, изви се чак от подът до тавана! -
паницата с мастилото от дивана

и торбите с харзували по стените,
като пилци полетяха из мъглите...

"Свири, свири, Бог убил те, луд гидия,
божа дарба не заптисва стар кадия!

Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:
що е божа дарба - то за свят е чудо."

http://www.slovo.bg/old/slaveykov/ludgidia.htm

[Hatshepsut]

Откриват паметник на Пенчо Славейков в Милано

Днес в Милано ще бъде открит паметник на Пенчо Славейков. Инициативата е на Генералното консулство на България в Милано в съдействие с общината на града.

Събитието ще се състои в рамките на 140 години дипломатически взаимоотношения между Италия и България.

Паметникът – пейка на която е седнал Пенчо Славейков, е дело на българския скулптор Адриан Новаков.

Произведението му ще бъде поставено в градина в центъра на Милано недалеч от главната и най-голяма градска библиотека известна под името ,,Сормани".

В нейната представителна зала професор Емил Димитров ще представи творчеството на българския поет и връзката му с област Ломбардия.

В официалната информация за събитието се изтъква, че предложението на генералния ни консул в Милано г-жа Таня Димитрова е от голямо културно значение за двете страни във връзка честването на 140 години от началото на дипломатическите взаимоотношения между Италия и България.

Смята се, че паметникът ще е една безценна реалност за българската общност не само в Милано. Той може да изпълнява ролята на място за туризъм, културни срещи и други важни събития.

Това е втори паметник на Пенчо Славейков в Италия. Първият е също по инициатива на Генералното ни консулство в Милано. Поставен е през 2007 г. в двора на библиотеката на Брунате - градче над езерото на Комо, където поетът умира през 1912 г.

http://bnr.bg/post/101184928/otkrivat-pametnik-na-pencho-slaveikov-v-milano

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите "Епически песни" на Пенчо Славейков:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=882

[Hatshepsut]

Изпълнената с премеждия любов на Пенчо Славейков и Мара Белчева

"Дълго се влачи човек, а понякога и кратко на тоя свят – а после умира. Обикновена, дори банална история: всекидневна и вечна! Хората го погребват и после всякой си гледа работата. Ако си има работа, разбира се. Който няма работа, намира други начини да туря времето си настрана: моли се, вика, плаче..."

Пенчо Славейков и Мара Белчева

Така пише в едно от писмата си Славейков, с което сякаш сам провижда преждевремения си край.

Към 10 часа на фаталния ден – 28 май 1912 година във вила Белависта пристига главният лекар на Комо – Баранцони. Той заварва Славейков в безсъзнание. Близо три десетилетия по-късно лекарят си спомня: "И сега виждам онази изящна дама. Тя кършеше ръце и ми даваше някакви обяснения ту на немски, ту на френски. По-късно случайно я срещнах, потънала в черно и забулена в дълъг черен  воал."

Проф. Карло Баранцони лекува и констатира смъртта на Пенчо Славейков. В разговор с Алекси Бекяров, студент в Италия и автор на книгата "По следите на Пенчо Славейков в Италия" докторът казва, че диагнозата е сърдечна склероза и интерстициален нефрит (бъбречно заболяване). Освен това е страдал от високо кръвно налягане, получил кръвоизлив в мозъка и изпаднал в уремична кома. В това състояние настъпила смъртта. Преди да умре Пенчо Славейков успява да пророни една едничка дума – светлина.

Дамата в черно ходи до гроба му до смъртта си. Казва, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов.

...Но коя е дамата в черно?

Мара Белчева е българска поетеса и преводачка. Родена е 8 септември 1868 година в Севлиево. Днес домът й в София, на ул. ,,Христо Белчев" 12, е един от паметниците на архитектурата в столицата

Това е Мара Белчева – истинска светска дама. Освен поетеса тя е сред най-добрите преводачи на "Тъй рече Заратустра" и на известния драматург Герхард Хауптман. 23-годишна е, когато мъжът й Христо Белчев (финансов министър в правителството в Стефан Стамболов), е убит. Била е придворна дама в двореца на цар Фердинанд. Мълвата твърди, че той самият упорито я ухажвал, но тя деликатно го отблъсквала. Монархът поръчал да направят гипсова отливка на ръката й, която да държи на нощното си шкафче, за да може да я гали и целува.

Съдбовната среща между Белчева и Славейков се състои две години след смъртта на съпруга на Белчева, а именно през 1903 година, когато роднина на Мара довежда Пенчо Славейков на гости в дома й.

За вечерта на първата им среща Мара Белчева пише: "Бил мълчалив... Тая вечер не можах да се вредя да кажа дума...Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на приличието, а понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знае откога не виждала ножица...Най-сетне лампата започна да примигва."

След онази майска вечер срещите на двамата зачестяват. Любовта действа изключително благотворно и на двамата. И двамата не спират да творят. Той я възпява в няколко свои произведения, включително в "На Острова на блажените". В антологията тя присъства под името Силва Мара – по аналогия с родния й град Севлиево и първото й име.

В измислената биография на Силва доста от фактите съвпадат с тези от живота на Мара Белчева, с изключение на това, че е имала втори брак – с известен поет. Несъмнено чрез този малък детайл Славейков явно се обяснява в любов на Мара и заявява пред обществото сериозността на своите намерения към младата вдовица.

Но обществеността не одобрява техния съюз. На любовта без брак не се е гледало с добри очи по онова време. Пенсията, която Мара Белчева получава от княжеския двор, е спряна.

За да избегнат нездравословните подмятания, известно време влюбените поддържат огъня помежду си с писма. Пенчо я приобщава към кръга "Мисъл", а първите й стихотворения излизат в литературния сборник през 1910 година. След спирането на списанието домът на Белчева (сега танго-заведението Before and after) се превръща в редакция на едноименния литературен сборник. Рожба на тяхната близост е поемата "Кървава песен", заради която Пенчо Славейков стига до номинация за Нобелова награда.

"Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства да може да представи пред Европа един безспорно голям поет, при който може да се констатира наличието на поетически шедьовър – "Кървава песен"."

Това е част от текста на Алфред Йенсен, номиниращ Пенчо Славейков за европейското литературно отличие (Нобеловата награда още не се е наложила като световна). Датата е 30 януари 1912 година.

Писателят Алфред Йенсен предлага пред Нобеловия комитет Пенчо Славейков да бъде награден за поемата му ,,Кървава песен"

Паралелно с този изключителен успех се развиват и други наситени събития около двамата.

Към враждебното отношение на околните се прибавя известната доза превъзходство, която Славейков винаги е демонстрирал към сънародниците си. Неговият стремеж да изведе българската култура към гребена на европейските изисквания бил непоносим за полуграмотниците, жадни за лесна слава и облаги. Сблъсъкът между двата вида възприятия довежда до изгнанието на Славейков.

От 1901 година Славейков работи като поддиректор и директор на Народната библиотека в продължение на 10 години. През 1911 година министър на Просвещението става Стефан Бобчев, с когото са имали пререкания само година по-рано. В резултат на конфликта Бобчев не само решава да си отмъсти на Славейков, уволнявайки го от поста на директор, но и да го унизи. С тази умисъл той го назначава за уредник на училищния музей при Министерството на Просвещението, помествайки кабинета му на четвъртия етаж. Като много добре знаел, че Славейков, вследствие заболяването си като малък, трудно ходел, придвижвал се с бастун.

Обиден и огорчен Пенчо решава да напусне България. Първо заминава за Цюрих. Мара Белчева го последва. Здравето му обаче там се влошава. Двамата се отправят към Италия. Три месеца двамата живеят оскъдно в Рим. Пенчо учи италиански. В началото на пролетта болестта му се задълбочава. Мара Белчева продава къщата си в София, за да могат да покрият разноските си.

После двамата се установяват в красивия град на брега на езерото Брунате, във вила Белависта. Там на Пенчо му става зле. След смъртта му Мара Белчева помолва собственика на Белависта да намери художник, който да направи скица на покойника. Намират художник на име Алдо Маца. Маца направил скицата с въглен. Мара Белчева щедро му плаща за нея 200 лири. Славейков първоначално е погребан там, а после останките му са пренесени в България чак през 1921 година.

Вила Белависта, Италия

Братът на Славейков плаща до стотинка всичко на собственика на Белависта, а Белчева остава около половин година след това в Брунате. С телеграма тя съобщава на шведа Йенсен за кончината на поета. Неочакваната смърт на Славейков осуетява награждаването му с Нобелова награда, защото тя се дава на живи автори.

В крайна сметка Нобеловата награда за 1912 година е присъдена на немския писател Хауптман. Йенсен продължава да превежда Славейков и след смъртта му, води активна кореспонденция както с Белчева, така и с Боян Пенев. През 1916 година в Гьотеборг излиза "Химни за смъртта на свръхчовека", книга с преводи на поеми на Славейков и пространен изследователски текст на Славейковото творчество.

При пренасянето на тленните останки на поета през 1921 година в остра полемика с гузния Бобчев, Боян Пенев изнася конкретно и подробно в "Пряпорец" и "Зора" всички обстоятелства по уволнението на автора на "Кървава песен".

Изящната и крехка Мара Белчева се връща в България, до смъртта си през 1937 година живее скромно под наем. Става милосърдна сестра и по време на Междусъюзническата война през 1913 година, а после и учителка в София. В по-късна възраст тя се отдава на дъновизма. Преди да умре тя нарежда да й нагласят косата, с немощна ръка за последно слага червило на устните си.

https://bulgarianhistory.org/pencho-slaveikov-mara-belcheva-ostrova-na-blajenite/

[Hatshepsut]

Пенчо Славейков – сивият поет и талант, който никога не се повтори

Едва ли човек се замисля колко силен може да бъде и в какво може да се превърне. Неговият лик в момента е популярен върху банкнотата от 50 лева. Едва ли обаче някой се замисля толкова за творчеството, колкото за стойността на парите, но нека се запознаем с един от най-обичаните ликове, които бихме искали да бъдат много повече в портфейла. Освен пари, този човек завещава нещо много повече на света и дори успява да стигне до Нобеловата награда по литература. Пътят не е никак лек и на финалът на неговия творчески път е сигурно, че нищо не може да даде радост в живота му. Пенчо Славейков се ражда в многодетното семейство на Ирина и Петко Славейкови.
Бъдещият поет има още 5 братя и сестри. Въпреки големите трудности, за образованието на малкия Пенчо са намерени пари и от родната Трявна в Стара Загора заедно с баща си, там където същият ще работи като учител. С избухването на Руско-турската война, той е сред хората, които виждат опожаряването на града. Цялото семейство успява да стигне до Търново – далече от сраженията. Много по-късно Славейков ще се връща в тези спомени, изграждайки своята ,,Кървава песен". След войната баща му издава вестници. Малкият Пенчо трябва да ги разпространява и продава, а в края на 1879 г. фамилията се мести в София, където Славейков учи до 1881 г. Когато Пенчо Славейков заминава в Пловдив, за да учи в Пловдивската реална гимназия, той повежда протест.

Не срещу маските или срещу правото за посещаване на питейни заведения, а срещу лошото преподаване и опита на учителите да спестят малко повече от материала. Зад гърба си, младежът разполага с баща си Петко, Славейков и други, като именно те ще запалят любовта към литературата и народното творчество. Една гениална идея е да започнат събирането на всички приказки, с които малките деца са били приспивани вечер. Заедно с баща си, малкият Пенчо обикаля България и продължава да води един невероятен архив, някои от приказките, които се надяваме, че все още да се четат на малки деца и опознава родната култура.

През 1884 г. след детска игра и преумора, Пенчо заспива върху снежна пряспа и го откриват чак на следващия ден. Това е първата му среща със смъртта и в най-ранна възраст ще го промени завинаги. Въпреки огромните усилия на семейството да го излекува, до края на живота си Пенчо остава трудно подвижен. Трудно му е да пише, мъка е да говори, понякога мисли за самоубийство, но след като е прикован на легло, започва да чете, при това много. И докато човекът днес ще търси най-различни мотиватори, то Пенчо ще се насочи към Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше, Хайрих Хайне и много други. За това, че е различен, той започва да оценява самотата като нещо много специално. Първата му книга със стихове – ,,Момини сълзи" е ранният опит за творчество, но след като още не е готова или поне не вижда някакво признание, сам събира копията от книжарници и библиотеки и ги изгаря. Като участник в списание ,,Мисъл", неговият поглед към лириките се променя.



Вече обръща внимание на балади, на философско-историческо творчество и още много други. През 1892 г. заминава в Лайпциг, за да изучава философия. Продължава да работи за списание ,,Мисъл" и ,,Българска сбирка". Пенчо има много широк кръгозор за знания и изучава естетика, естетика на поетическото изкуство, естетика на драмата, като слуша лекции от Вилхелм Вунд, Елстер, Вюлкер и още много други. За кратко време става член в Лайпигското дружество на любителите на изкуството, Лайпигското литературно дружество и още много други. Изучава усилено Гьоте и Хайне, разглежда многобройните изследвания, впечатлява се от тяхната философия.

При завръщането си в България през 1898 г. е назначен в Българското книжовно дружество – днес е познато като Българска академия на науките. Работи като преподавател в Софийската мъжка гимназия и продължава да бъде част от списание ,,Мисъл" и литературен кръг ,,Мисъл". Завързва връзка с поетесата Мара Белчева, като тя носи не само интимна близост, но и творческа, популярната му ,,Кървава песен" започва да се подготвя в този период. Славейков обикаля Европа, за да разглежда различните библиотеки и да следи развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София е уволнен от министъра на просвещението и назначен като уредник на училищния музей. Никога не заема този пост и започва да пътува.

Посещава Люцерн, Хофлу, Горат, Андермат, Лугано, Рим, Флоренция и още много други. Последните месеци от живота си, Славейков прекарва в курорта Брунате, близо до езерото Лаго ди Комо. Тук трябва да припомним и срещата с Алфред Йенсен, номиниращ Пенчо Славейков за европейско литературно отличие. Това се случва на 30 януари 1912 г. Именно Йенсен превежда някои от творбите на Славейков на шведски, разглежда се неговото цялостно творчество, а впечатление на журито прави и голямото внимание към широкия кръг от интереси, които мъжът притежава. По това време Пенчо води една битка, която ще бъде загубена – тази за живота му.

Озовавайки се в Италия, той вече не е способен да завърши своята творба. Условието гласи, че всеки труд трябва да бъде завършен, за да участва за награда. Освен това в България се предлага Иван Вазов, след липсата на подкрепа, Йенсен сам предлага Славейков за Нобелова награда по литература. Битката на поета и на неговия добър приятел приключва с една телеграма, написана от Мара Белчева, тя гласи само ,,Пенчо не диша вече.". С това приключва и цялата сага около живота му. Тихият и често сърдито гледащ Пенчо Славейков, не успява да получи признание, впрочем неговата любов с Белчева е критикувана, защото жената е останала вдовица и клюките по неин адрес никога не приключват. Малцина знаят, че тя продава дома си в България, за да заплати лечението на Славейков.



До последно се надява, че ще го види щастлив и със световно признание, но когато един човек е постигнал своята мисия, неговият живот вече няма много стойност. След смъртта му, Мара ще пренесе костите му в България и ще продължи да живее в нищета до края на живота си. Голяма част от неговото творчество се намира в архива на Шведската библиотека, където е бил превеждан от Йенсен. Защо в България предлагат Вазов, а не Славейков? На първо място ще открием, че самият Пенчо е има доблестта да нарече Вазов – творец с беден и тромав език. Освен това политическите вълнения и преследванията на Стамболов срещу баща му, който умира през 1895 г.

Не можем да виним човек с три вагона книги зад гърба си, както и познания в една от най-тъмните философии за гледната му точка. Славейков е не само критик на колегите си, той е критик на политиката, критик на начина на живот, критик на всичко, което по някаква причина нарушава неговия свещен кръгозор. Има ли поле да се изказва така? Категорично, когато говорим за възпитаник и интелектуалец на немската школа, за човек с нежно сърце, като и до днес лириките му остават ненадминати, може спокойно да бъде смятан за феномен, какъвто реално е. За съжаление не е дошъл в правилното време и може би не е бил готов за публиката, която ще се открие.



Пенчо е сивият поет, на нито една снимка няма да откриете усмихнат, такива просто не съществуват. И ако критиките са една от причините за неговите несгоди, любовта с Мара Белчева е другото тегло в живота. Красавицата демонстрира не само уникален и бистър ум, но също така е възпитаничка на Виена, а момента, в който се завръща обратно в България, в любов ѝ се вричат личности като Фердинанд и Стамболов. Дамата се омъжва за Христо Белчев . Двамата обаче са само четири години заедно, защото Белчев е убит.

Едва след това идва време за срещата със Славейков и създаването на една любов, която може да бъде забелязана на сцената на театъра. Двамата не просто успяват да прокарат традиция, но и да създадат таланти, които да поставят родната сцена на европейско ниво. Впрочем няма обиден човек от Пенчо Славейков, но така или иначе знаем, че в последните си дни, Славейков се е опитвал да държи своята писалка, докато неговата любима е помагала.

Заради таланта си, заради доблестта да бъде куцият бегач, който печели състезанието и заради нежния език, който може да плющи като камшик срещу глупостта, той остава в Италия за дълго време. Като дори в последните си редове заявява, че ще чака друг живот, за да възкръсне. За съжаление още не сме открили неговият еквивалент. Хора от неговата порода се раждат веднъж на век и минават толкова бързо през всички линии на живота, че понякога никой не може да ги открие.

https://www.chr.bg/istorii/lichnosti/pencho-slavejkov-siviyat-poet-i-talant-kojto-nikoga-ne-se-povtori/

[Hatshepsut]

О, има тих вълшебен край
и никой го не знай,
къде е той -
вълшебен край на отдих и покой.
Къде е той?
Живей, люби, страдай,
надей се и желай -
достига там
тоз, на когото во сърцето плам
гори за там, -
тоз, който люби, страда и живей,
тоз, който като мен за тоя край кoпней.

      *  *  *
На листовцете на моминската сълза
родените в зори две капчици роса
 
огрея слънцето с вълшебния си лик -
и двенките в едно се сляха те за миг.
 
Не сляха ли се тъй и нашите сърца,
като онез две капчици роса?
 
Ти помниш? - в ясните зори на младостта,
кога ни слънцето огря на любовта!



       *  *  *
Во стаичката пръска аромат
оставена от тебе китка цвете,
тоз аромат душата ми в мечти
при теб унася, свидно мое дете.
 
И виждам те унесена в мечти
за мен, подпряла чело на ръцете...
Во стаичката пръска аромат
от теб оставената китка цвете.
 
    *  *  *
Докле е младост, златно слънце грей,
сърцето златни блянове лелей.
Докле е младост, леко път се ходи
и леки са световните несгоди.
 
Докле е младост, всичко е шега;
не хвърля сянка на сърце тъга;
дори тъгата извор е на радост -
докле е младост, ах, докле е младост!


     *  *  *
Нощ преваля; зад гори
ясен месечко се скри,
ей зора ще сипне скоро -
сбогом, жадена изгоро!
 
Що е, че съм разделен
аз от теб? Нали весден
мила на сърце те нося -
сбогом, птичко свилокоса!
 
Скоро пак ще притъмней.
Славей песен щом запей,
ти възчаквай ме тогива -
сбогом, моя желбо жива!
 
Не чезни, а имай мен
мило на сърце весден -
би ще времето крилато...
Сбогом, мое златно злато!


     *  *  *
Плакала е горчиво нощта,
плакала е мълком сирота,
че за нея белий ден нехае,
че не иска той дори да знае
туй що мъчи нейното сърце
и каква й скръб тъми лице!...
 
И когато сипна пак зората -
от сълзите на нощта земята
бе покрита с бисерна роса;
и во всяка капчица-сълза
се огледва белий ден сияен -
и усмихнат мина пак нехаен.

[Hatshepsut]

Криволи покрай гората
необъхтана пътека -
край пътеката огнище
тлее и гасней полека.

Ту подпуши, ту отнейде
пламъчен език избие;
като млечен сърп високо
в небесата дим се вие.

Ей, ранила трепна, плахо
в небеса зорница ясна,
и огнището край пътя
вече догоря, изгасна.

Там незнаен скитник снощи
огън стъкна, отпочина,
гря се... недочакал утро,
подрани и си замина.

Де ли той сега се скита?
Де ли той ще да замръкне
в тъмна нощ- и, да се сгрее,
пак огнище ще да стъкне?

Колко ли таквиз огнища
ще запали и остави!-
И с зората рано утрин
ще замине, и забрави..

[Hatshepsut]

Пенчо Славейков - "Ралица" (Поема), рец. Богдан Дуков

Поемата » Ралица»  на Пенчо Славейков (1866 – 1912) е една от най-значителните психологически поеми в българската литература. В нея поетът  разкрива образа на своята героиня , която пленява не само с физическата си красота, но и със своите морални добродетели: трудолюбие,достойнство, честност, чиста любов. Поемата "Ралица" е написана по мотиви на народната песен, но в нея основното е сложната нравствена и философско-психологическа проблематика, която е заложена изключително майсторски. Като поет модернист Пенчо Славейков счита, че на базата на фолклорни мотиви могат да се изградят художествени образи, които са в съзвучие със западноевропейската литература. Силата на българския народностен дух, неговият стоицизъм, дълбоката и непреходна нравственост, която притежава – това е в основата на затрогващия образ на Ралица. Поетът разкрива образа не просто на една българка, а на един човек, понесъл сътресенията на живота, запазил и съхранил жизнелюбието, радостта, вярата. Устойчивостта на духа се оказва най-характерното за българската душевност, която Славейков опоетизира с любов и всеотдайност, с дълбочина и проникновеност. Има една изстрадана мъдрост в душата на българката, за която поетът пише с преклонение.

[Hatshepsut]

Пенчо Славейков - ,,Сън за щастие" (Рецитал), изп. Богдан Дуков

Пенчо Славейков (1866 – 1912) - Сън за щастие" е цикъл от 93 лирически миниатюри , излизащи първоначално в списание ,,Мисъл". За пръв път са издадени като сборник през 1906 г. Това е втората стихосбирка на Славейков. Тя е най-лиричната и интимна изповед на поета, вдъхновена от красотата на природата, от бляна за щастие и от идеала за хармония. Осъществена е в оригинална и модерна поетическа форма.  В настоящата литературно-музикална композиция са включени следните стихотворения : 1.,,Ни лъх не дъхва над полени..."; 2.,,Плакала е горчиво нощта..."; 3. ,,Летен ден едвам се влачи..."; 4. ,,Над безкрайните полета"; 5.,,Вей долняка и отвява..."; 6. "На листовцете на моминската сълза..."; 7.,,Во стаичката пръска аромат..." ; 8. "Зла ни стигна орисия..."; 9. "В незнаен кът, далеко в родний край..." 10. "Вървиме ний самотни на светът..." ; 11. "Как вълна преко вълна..." ; 12. "Капчици дъждовни..."; 13. "Криволи покрай гората..."; 14. "Алеята е пуста..."; 15. " Морна лятна нощ..." ;16. "И пак се върна есента..."; 17. "И на яве и на сън..."; 18. "Дълбоко в твоя поглед се отсеня..." ; 19."Насреща ми седеше мълком ти..."; 20. "На пладне срещнахме се ний..."; 21. "Желанията смятах суета..."; 22. "От нея бягай, смърт за теб е тя!..." ; 23."Едничка дума...тя я не продума..."; 24. "Обича я. Когато чу това..."; 25."Докле е младост..."; 26. "Зад горите тъмни ясен ден се кани..."; 27. "Безсънно цяла нощ пробдях..."; 28. "Ти, който бдиш от небесата..."; 29."Веч на годините керванът превали..."; 30."Ще да замине от света една..."; 31. "Самотен гроб в самотен кът..." и 32. "На мойте вейки плод, плод не един остана...".

[Hatshepsut]

Пенчо Славейков - ,,Змейново либе", рец. Богдан Дуков

[Hatshepsut]

Пенчо Славейков - "Cis-Moll", рец. Богдан Дуков

[Hatshepsut]

Пенчо Славейков - "Неразделни", рец. Богдан Дуков

[Hatshepsut]

Писмо на Пенчо Славейков до Мара Белчева, 1909:

"Думата беше за Василия Блаженнаго. Кога е зидан и откого тоя храм, аз не зная, пък и исторически справки в дадения случай малко ме интересуват.

Па и който го е зидал и епохата, когато е бил зидан, са били луди, душевно болни.

Храмът има една дузина кубета, и върха на всяко кубе е омотан в чалма – истинска чалма, монголска, татарска или турска.

Гънките и линиите и боите на кубетата, и на всичките постройки около тях, а въобще и на целия храм, не стоят в никаква връзка помежду си.

Дрипите на някоя нашенска циганка са хиледи пъти в по-голяма хармония от гънките, линиите и боите на тоя храм.

Ако би взел човек една дузина черкви, от дузина стилове, и – при тях няколко джамии и ги събори и ги навали на купчина – ще се получи нещо подобно на тоя храм.

Той смущава, вместо да уталожва душата.

Разпръсква, вместо да събира, отвращава, вместо да привлича. [...]

А вътре – вътре е отрупано и претрупано със светци, кандила, злато, злато, злато.

Като че е грамадна една паяжина от нишки, върви, вериги, на които са обвиснали кандила, от които мъждукат всевъзможноцветни запалени фитилчета.

И мирише на стара черковна мухъл, размесена с тъжна и влажна мирис на тамян.

И през тая мрежа от въжета, нишки, вериги и мухъл, образът на Саваота от свода на средното широко кубе изглежда като някакъв грамаден паяк-кошмар.

И понеже аз и тъй страдам от кошмари, не възимах търпение да стоя там повече от една минута.
Изскочих.

Две сгради са ми направили досега най-голямо впечатление: Султан Селим Джамия в Одрин – по своето величие, и Василий Блаженний – по своя ужас. [...]

🔴❗Цяла Русия е днес храм Василия Блаженнаго, храм на безумие, с лобно място и пред входа и пред олтаря, дето се търкалят в кърви глава подир глава – често най-отборните глави на тоя край на сълзи и страдания и нечути изтезания.

И от високия и широк купол на тоя велик храм, през парата на кърви и сълзи, и вопли и стон, през мухълния въздух на деспотизма, гледа като паяк-кошмар, бог и цар Николай II, окръжени с рой светци в жандармска и военна униформа ..."

(Пенчо Славейков в писмо до Мара Белчева от 16 май, 1909 год.)

И още:
"Всички московски черкви – освен храм Спасителя – правят едно впечатление: тежки са, притискат и земята, и душата, пълна противоположност на църквите, които съм виждал по Европа, дето всичко се стреми нагоре, към Бога.

🔴❗Тук всичко дави и Бога, и човека. Към земята дави, мачка, към смъртта!"

***

Колко е бил наблюдателен и прозорлив Пенчо Славейков...

[Hatshepsut]

Пенчо Славейков Биография