• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 
avatar_Hatshepsut

Асѣнь Разцвѣтниковъ

Започната отъ Hatshepsut, 20 Мар 2024, 20:18:53

0 Потрѣбители и 1 гостъ преглеждатъ тази тема.

културапоезия

Hatshepsut

Асен Разцветников


Асен Разцветников. Портретна снимка с автограф

Асен Разцветников (псевдоним на Асен Петков Коларов) е български поет, писател и преводач.

Ранен живот и образование


Кръщелно свидетелство на Асен Разцветников

Бащата на Разцветников е бил учител, но са имали и земеделско стопанство. Майка му е пеела много хубаво народни песни, които е научила от дядото на Асен – Петър, който е бил цигулар. Завършва гимназия във Велико Търново през 1916 г. От 1917 г. работи като телеграфист в телеграфопощенската станция във Велико Търново, а след това на гара Горна Оряховица. Учи славянска филология в Софийския университет (1920 г.), след това посещава лекции по естетика във Виена и Берлин (1921 – 1922 г.). Завършва право в Софийския университет през 1926 г.

Учителства в Механо-техническото училище в Габрово (1926 – 1929 г.). В периода 1930 – 1934 г. преподава български език в III мъжка гимназия в София, заедно с това е и библиотекар. През 1934 г. работи като библиотекар в Главна дирекция на пощите. От 1934 г. се отдава на литературна дейност – сътрудничи на списанията ,,Нов път" и ,,Златорог". След 9 септември 1944 г. работи в Института за художествени преводи към Министерството на информацията.

Творческа кариера

Асен Разцветников започва да пише стихове още като ученик. За първи път печата в сп. ,,Българан" под псевдонима Анри. Активен сътрудник на левия печат – сп. ,,Червен смях", ,,Младеж", ,,Работнически вестник" и др. Смятан е за един от най-ярките представители на ,,септемврийската литература" заедно с Гео Милев, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев. Плод на тогавашните му влияния е първата му стихосбирка – ,,Жертвени клади" (1924 г.).

След едно литературно четене в Софийския университет по повод 10 години от смъртта на Пейо Яворов той, както и Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и Георги Цанев, са обвинени от съпартийците си от БКП в ,,общоделство" с буржоазията. Заради възникналите разногласия Разцветников се дистанцира от левите идеи, прекратява сътрудничеството си в сп. ,,Нов път" и започва да сътрудничи на списанието на Владимир Василев, ,,Златорог".

През 30-те години насочва повечето си усилия към творчеството за деца, резултат от което са множество книги с гатанки, стихотворения и приказки. Занимава се и с преводи от старогръцки, френски и немски език, сред които ,,Ода на Радостта" от Фридрих Шилер – част от финала на ,,Девета симфония" от Лудвиг ван Бетховен, станала химн на Европейския съюз. От 1938 до 1944 година е издател-редактор заедно с Емил Коралов и Лъчезар Станчев на популярния вестник за юноши ,,Весела дружина".

Памет

На Асен Разцветников е наречена улица в квартал ,,Витоша" в София.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Асен Разцветников

Hatshepsut

Асен Разцветников


Асен Разцветников като ученик

Разцветников, Асен (псевд. на Асен Петков Коларов) (с. Драганово, Великотърновска обл., 2.11.1897 – Москва, 30.07.1951). Завършва гимназия в Търново (1916). Работи като телеграфист на гара Горна Оряховица (1918). Участва в Общата транспортна стачка (дек. 1919 – ян. 1920). Разцветников следва славянска филология в Софийския университет (от 1920). Посещава лекции по естетика във Виена и Берлин (1921–1922). Завършва право в Софийския университет (1926). Учителства в механо-техническото училище в Габрово (1927–1929). През 1929 няколко месеца е лектор по немски език в III мъжка гимназия в София, но понеже няма завършено висше филологически образование, напуска и се отдава на литературен труд – пише стихове, превежда от старогрц., фр., нем. и рус. език. През 1938 посещава Париж. След 9 септ. 1944 работи в Института за художествени преводи към Министерството на информацията.

За пръв път печата през 1917 в сп. ,,Българан" – стихотворението ,,Непознатата" (Спомени от школата) – 28 октомври, бр. 382, г. VIII с псевдонима Anrie. През 1919 и 1920 сътрудничи на списанията ,,Червен смях", ,,Звънар", ,,Младеж", на вестниците ,,Работнически вестник", ,,Звезда", ,,Смях и сълзи". Заедно с Ангел Каралийчев списва рубриката ,,Прашец от разни цветя" на в. ,,Звезда". Близък приятел е с Хр. Смирненски. След 1923 Разцветников сътрудничи на сп. ,,Нов път", редактирано от Г. Бакалов, и на в. ,,Наши дни". Разцветников е един от ,,четворката" от ,,Нов път" – А. Разцветников, Н. Фурнаджиев, А. Каралийчев и Г. Цанев. В края на 1924 избухва спор за т.нар. ,,втори период" от творчеството на П. К. Яворов и четиримата взели участие в литературно четене в Софийския университет по случай 10-годишнината от смъртта на П. К. Яворов, са обвинени в ,,общоделство" с буржоазията. Те напускат ,,Нов път". Разцветников е привлечен от Вл. Василев в сп. ,,Златорог". Първата му книга е ,,Жертвени клади". По повод на това е наречен един от поетите ,,септемврийци". Баладичната форма, миньорният тон и елегичното доминират, но е изразена и вярата в народностната сила и дух. Апокалиптичните картини и метафори отразяват опозицията родно/общочовешко. Писателят изживява с близко до фрустрацията чувство от загубата на идеалите. Поезията му става все по-дълбоко песимистична, с депримиращи нюанси. Параноидната нагласа у Разцветников се задълбочава. В последвалата книги ,,Двойникът" поетът отразява светът като засада и заплаха. Задълбочават се мъчителните въпроси ,,Има ли Бог?", ,,Исус забравен ли е на кръста?". Поетът тръгва по своята Голгота с ранимостта на един Дон Кихот. ,,Планински вечери" отразяват разпада на поетовия Аз. Тук спомените са ,,черни ковчези". Все по силна е носталгията по родното място в този неприютен голям и чужд град. На места поетичният слог е лаконичен и изчистeн до степен на притчовост. Разцветников е автор и на едноактната драма ,,Подвигът", посветена на Априлското въстание. Лириката на Асен Разцветников е една от най-ярките психологически подплатени поезии в българската литература.

Разцветников, както и други автори, е привлечен към литературата за деца от Ран Босилек. Постепенно той се утвърждава като един от най-талантливите поети за деца. Той е редактор (1937–1944) заедно с Лъчезер Станчев, Ем. Коралов, Ц. Цветанов на в. ,,Весела дружина". Първата книга за деца на Разцветников е ,,Юнак Гого" – 1931. Още в нея проличава оригиналният, нестандартен почерк на поета в подхода му към темите за деца. Поетът говори за детските желания, за стремежа към лидерство. Разцветников открива света през очите на детето – с необичайния поглед, хумора, нонсенса. Следващата година (1932) излиза книгата ,,От нищо – нещо. Весели приказки и гатанки". Приказките на Разцветников са римувана и ритмувана проза – характерна за този период от детската ни литература. Гатанките му се отличават с лаконичност, изненада и умоподбудителност. Авторът доказва своя вкус към нюанса и детайла. През 1948 излиза книгата му ,,Познай що е? 100 нови гатанки". Дори самото заглавие ни говори за изобретателността и поетичния и игрови потенциал на автора. Само майстор на словото и писател с толкова изобретателност, идеи, въображение и креативност може да създаде 100 гатанки в една книга. В детските гатанки и стихотворения поетът разкрива сложния детски свят, претворен през играта. Той е автор на творби за деца, в които без всякакъв дидактизъм разкрива сложните житейски въпроси пред детето, които то, с оскъдния си опит, трябва да решава. Екзистенциалните търсения в порастването на детето са предадени от Разцветников чрез лирически творби, които стават емблематини и христоматийни образци в литературата ни за деца.

Разцветников е един от най-добрите преводачи в българската литература: ,,Херман и Доротея" (1929, 3 изд.) от Й. В. Гьоте, ,,Тартюф" (1937, 19 изд.) от Молиер, откъси от ,,Илиада" (1933, 12 изд.) от Омир. Широката поетическа кутура и талант, неговатата етичност и деликатност в отношенията правят Асен Разцветников една от най-значимите фигури в българската култура. Неговата поетика може да се определи като осланяща се на силата на ранимостта.

Превеждан е на исп., рус., фр. ез.

Псевд.: Анри, Хенри Фей, Фей, Кент, Симо Веслар, Пчела 2, Пчела 4, Чаррик, Денчо Етърски, Пчела, Пчела 1 и др.

Росица Чернокожева

https://dictionarylit-bg.eu/

Hatshepsut

Елмазеният талант на приказника Асен Разцветников


Асен Разцветников (2 ноември 1897 – 30 юли 1951 ) е един от поетите в нашата литература със сложна жизнена и творческа съдба. Влязъл в българската лирика като един от ,,септемврийските поети", неговият безспорен талант получава признание веднага. В процеса на своето личностно и творческо осъзнаване постепенно се дистанцира от пролетарските идеи. Преминава през етап на творчество, заради който често е определян като поет на раздвоението, на вечната борба между идеала и съмнението, между извисяването и падението на духа, поет на психологическите трусове. От началото на 30-те години на миналия век пише основно за малките читатели, като десетките приказки и стихотворения, с които израстват поколения деца, са безценна част от детската ни литература. *Елмазен талант – така определя дарбата на поета, приказник и преводач неговият приятел – художникът Илия Бешков.

,,Мойто сърце е от болка разкъсано..."

Разцветников сътрудничи активно още в първите антифашистки издания, започнали да излизат непосредствено след кървавия септември 1923-а, но като ,,септемврийски поет" израства на страниците на списание ,,Нов път", издавано от Георги Бакалов. Там е един от ,,четворката" млади, заедно с Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и Георги Цанев. През пролетта на 1924 година се поява неговата първа стихосбирка ,,Жертвени клади", която впечатлява с елегичността на чувството и стъписването от проявената жестокост от страна на потушителите. Баладичната форма, миньорният тон доминират, но е изразена и вярата в народната сила и дух. В кратка бележка, писана по повод конфискуването на ,,Жертвени клади", Георги Бакалов ще отсече: ,,Между немногобройните талантливи поети, които продължават делото на безсмъртния пролетарски поет Смирненски, Разцветников държи едно от първите места."

Същата година (1924) в Софийския университет е организирано голямо литературно четене по случай 10-годишнината от смъртта на Яворов. В него участват и четиримата млади сътрудници на ,,Нов път", което предизвиква гнева на издателя Бакалов. За него Яворов е буржоазен поет и с участието си те са поругали идеите на класата, изменили са на пролетариата. След яростна дискусия Никола Фурнаджиев, Георги Цанев, Ангел Каралийчев и Асен Разцветников, обвинени в ренегатство, напускат и започват да сътрудничат на ,,Златорог" на Владимир Василев.

Този случай се оказва идеен поврат в съдбата на 27-годишния тогава Асен Петров Коларов (както е рожденото име на Разцветников) от великотърновското село Драганово, по това време студент по право в Софийския университет. Член на БКП от 1919 година, участник в Общата транспортна стачка (1919-1920) и признат като революционен поет, той вече е показал инакомислие. Възпява септемврийския бунт, но скоро стига до извода, че това е братоубийство, а идеите за ,,свобода, братство и равенство" са фалшиви. Година преди това Разцветников отказва да влезе в редиците на БЗНС, за да шпионира за комунистическата партия.

В края на 20-те години времето на възторжената младост, на романтичните представи за бъдещето са минало за Разцветников. Социалните блянове да разрушени, а поетът се е оказал встрани от бързея на времето – самотен, обезверен и безсилен да следва бурния му ход. Идейната и психологическа драма на поета намира израз в поемата ,,Двойник" (1927). Поетът-романтик, мечтателят Дон Кихот ,,със светлите взори и златно сърце" постепенно е изместен от трезвия образ на скептика, на безнадеждния човек. ,,Не вярвам в човека, не вярвам в доброто, не вярвам в душата."

През 1934-та излиза втората стихосбирка на Разцветников ,,Планински вечери", която го утвърждава като един от големите наши поети. В цикъла ,,Поле" (посветен на спомена за любовта), ,,Планински вечери" (на гордата и трагична самотност), ,,Балади за нищите" и др. Разцветников достига до художествени обобщения, които разкриват дълбините на душевните бездни у човека.

През 1945 – 46 година идеолозите на социалистическата култура започват съкрушителна кампания срещу творчеството на ,,отстъпника". Правят се опити да бъде забъркан в тъмни афери, съпругът на сестра му е изправен пред т.нар. Народен съд. Тежко се отразява на Разцветников и преследването на единствената жена в живота му – Райна Савова, поетеса и дългогодишна учителка по литература, с която той се запознава още в младежките си години в родното село Драганово. Като възпитаничка на Сорбоната, тя е обявена за френска шпионка. Интересно е да отбележим, че именно Райна Савова измисля литературния псевдоним на младия поет, чиято първоначална идея била да се подписва като Светлоструйников. Макар връзката им да не се реализира в брак, цял живот двамата запазват топли чувства, пишат си и взаимно се подкрепят.

Разкъсван от вътрешни противоречия и непрестанни тревоги за здравето си, поетът не издържа следенето и обвиненията срещу него. Заболява, а лекарите безуспешно го лекуват в продължение на повече от година. Умира в Москва на 30 юли 1951 година от левкемия, а урната с праха му е изпратена в България.

Класик на детската литература

Големи са заслугите на Асен Разцветников в литературата за деца, където е всепризнат майстор. Авторът на бисерните ,,Тръгнал кос с дълъг нос" и ,,Седнала в градина под дърво Калина" оставя класически образци, които със своята богата образност, жанрово разнообразие, колоритен и чист поетически език, мелодичност и непринуден хумор са незаменимо наследство в нашата детска литература.

Приказките на Разцветников са римувана и ритмувана проза, която е характерна за този период от детската ни литература, а изворът на своето вдъхновение намира във фолклора и народно-песенното творчество. Приживе успява да издаде 13 детски книжки, сред които ,,Юнак Гого" (1931), ,,Деветият брат" (1934), ,,Хороводец Патаран" (1936), ,,Що е то" (1943), ,,Комар и Мецана" (1946), ,,Щурчово конче" (1948), ,,Майстор Манол" (1949), ,,Сговорна дружина" (1950) ... Интересът към неговото творчество за деца е все така силен и днес.

Макар да говори за своите детски творби като за ,,отдушник" на душевната му тревога, в интервю от 1936 година поетът споделя: ,,Изкуството за деца е също така сериозна и тежка работа, както изкуството за възрастни. В общата съкровищница на литературата има книги, които не са за деца, но книги, които не са за възрастни няма. Т.е. хубавата детска книга трябва да увлича и възрастния, а не да изглежда глупаво-наивна в неговите очи..."

Асен Разцветников е сред малкото ни писатели, които се прехранват само от литературен труд като се изключи един кратък период на учителстване. Наред със създаването на прекрасните си поетични творби, приказки и гатанки, той пише и текстове за песни. Десетки от най-популярните стари градски шлагери са негово дело, макар и анонимно – подписвал ги е с псевдонима Димитър Лозанов. Сред тях са ,,Аз имам две съседки", ,,Недей тъгува за мойта изневяра", ,,Сънувах те до мене", ,,Дете на моите години", ,,Тумбалалайка"... Явно поетът не е искал да се афишира с тази си дейност, но както признава пред свой земляк, за една песен получава пари, каквито не може да чака и от десет стихотворения...

Преводачът

Преводаческото наследство на Асен Разцветников е разнообразно – както стихове, така и проза, и обхваща почти всички литературни жанрове: поеми, драми, романи, разкази, приказки, анекдоти, текстове за песни...

От края на 20-те до края на 40-те години изпод перото му излизат над 100 преводни заглавия. Меджу тях са романи от Гьоте, Стефан Цвайг, Алфонс Доде, Гунар Гунарсон, Ерих Кестнер, разкази от Максим Горки, приказки от братя Грим, драми от Оскар Уайлд и много други.

Като преводач  Разцветников борави с четири езика: старогръцки, немски, френски, руски и ползва почти всички останали славянски езици. С подобни езикови познания могат да се похвалят малцина наши писатели и поети от онази епоха. Нещо повече: той специално изучава старогръцки, за да превежда Омир. Неговият превод на ,,Илиада" и до днес е считан за най-добрия превод осъществен посредством т.нар. смесен (или хореизиран), а не посредством чист (или дактилизиран) хекзаметър, което е най-близо до оригинала.

Най-ценният дял от преводното творчество на Разцветников остават неговите стихотворни преводи. Освен ,,Илиада" (1933) сред тях се открояват ,,Херман и Доротея" от Гьоте (1929) и ,,Тартюф" от Молиер (1937).

Един последен щрих

към личността на поета и човека Разцветников. След кончината на цар Борис III тогавашната Дирекция на пропагандата възлага на няколко белетристи и поети (един от които е Разцветников) да ,,дадат изказ на народната скръб". Така се появява стихотворението ,,Безсмъртният", което е публикувано във вестниците ,,Заря" и ,,Дъга" на 13 септември 1943 година. След 9 септември 44-а това също е един от поводите за нападки срещу него. Дори вестник ,,Свободен народ" (август, 1946) публикува статия под заглавие ,,Колко тежи съвестта на един писател", в която анонимен критик изразява съмнение дали някой, който пише ,,в духа на времето" има изобщо съвест. Част от отговора на Разцветников на тези обвинения гласи:

,,Ако търсех да си продавам съвестта, можех да напиша стихотворение, пълно с хвалебствия за ,,Царя Обединител". Можех и да се измъкна от неудобното положение, като се разболея, например. Аз обаче избрах третата, най-неизгодна възможност: написах онова, което не искаха. Защото съвестта ми, която ,,не съществува", ми казваше, че най-важното в оня миг, когато нашият народ тръпнеше пред угрозата, че синовете му ще бъдат изпратени на Източния фронт, беше да се издигне глас за мир.

Дължа да заявя, че аз живея от литературен труд и нито съм искал, нито съм заемал каквито и да било служби и постове. Не съм получавал облаги от никоя власт. И по-добре щеше да направи почитаемият автор на статийката, ако се беше заинтересувал не от празния въпрос колко струва моята съвест – а какво струва тя на мене.

Бих желал да употребя скромните си сили не в недостойни полемики, а в написването или превеждането на нещо по-чисто и по-хубаво, тъй като непоколебимо вярвам, че най-добрата защита на един писател са неговите добри произведения."

https://archives.bnr.bg/asen-raztsvetnikov/

Hatshepsut

#3
Асен Разцветников – един от големите български поети на ХХ век


Животопис

Писателят е роден на 2.11.1897 година в с. Драганово, Великотърновско, в семейство на учител с фамилията Коларов (,,Разцветников" е псевдоним, измислен от неговата колежка - учителката Райна Савова, в която младият поет е бил влюбен). Завършва гимназия във Велико Търново през 1916 г. и на следната година започва работа като телеграфист във Велико Търново и на гара Горна Оряховица. През 1919 г. участва в голямата транспортна стачка. В резултат на задържането му от властите и от вълненията по време на Септемврийското въстание (1923) заболява от туберколоза. Две години следва славянска филология в Софийския университет, след което записва и завършва право (1920-1926), тъй като смята, че по политически причини ще му бъде отказано учителско място. Междувременно посещава Виена и Берлин, където слуша лекции по естетика. Осем години работи като гимназиален учител в Габрово и София (1926-1934). Пише и печата още от ученик в сп. ,,Българан", вестниците ,,Червен смях", ,,Младеж", ,,Работнически вестник", ,,Лъч", ,,Звезда", ,,Нов път". След 1924 г. скъсва с левия печат и с ангажиментите си към комунистическото движение и започва да печата в сериозното литературно списание ,,Златорог". От 1934 г. до края на живота си се отдава изцяло на литературна дейност. В периода 1938-1944 г., заедно с Лъчезар Станчев и Емил Коралов издава и редактира популярния юношески вестник ,,Весела дружина". След 1944 г. работи в Института за художествени преводи към Министерството на информацията. Умира на 54 годишна възраст в Москва, където е изпратен на лечение против волята му (поетът е желаел да бъде изпратен във Виена).


Творчество

Асен Разцветников има разнообразно творчество. Първите стихосбирки на поета са ,,Жертвени клади" (1924), поемата ,,Двойник" (1927), ,,Планински вечери" (1934). Писателят пише за децата и издава над 10 чудесно-оформени книжки със стихотворения, гатанки, приказки в рими, сред които могат да бъдат посочени ,,Юнак Гого" (1931), ,,От нищо нещо" (1932), Деветият Брат" (1934), ,,Хороводец Патаран" (1936), ,,Мързелан и Мързеланка" (1934). Създава множество художествени преводи на Емилио Салгари, Омир, Гьоте и др. През 1946 година публикува драмата ,,Подвигът", посветена на героя от Априлското въстание Васил Петлешков, преведена на немски от втората голяма любов на писателя – Антония Хан Ботева. Неизвестна страна от творчеството на поета е авторството на над 30 известни шлагера от онова време като например ,,Аз имам две съседки", ,,Дете на моите години", ,,Тумбалалайка"... Разцветников е един от малкото български писатели, които са се препитавали изцяло от литературна дейност. Този факт придобива особена стойност, като се има предвид че той никога не е бил поръчков писател и не е изневерявал с перо на съвестта си.

Поетичният език на Разцветников е изящен, с ярки образи, с песенен, бърз ритъм и лек, елегантен стих. За творчеството му са характерни природни и приказни образи с омагьосващо, безплътно звучене. Асен Разцветников е новатор и с образите на Христос и на Дон Кихот, изградени в един от най-ярките концептуални сборници в българската поезия – поемата ,,Двойникът". Необичайната трактовка на образа на Христос е в духа на Християнското учение, но е лично преживяна, от позициите на съвременния човек, който не може да бъде удовлетворен от официалната религиозна практика. Това са автобиографични образи, чрез които авторът осмисля и заявява собствената съдба и място в света.

Наред със своите съвременници Христо Смирненски и Атанас Далчев, Асен Разцветников е един от големите поети на града и на град София. Поетът създава цикъла ,,София" и написва ,,Химн на град София". На многобройните предложения да напише химни на други български градове, Разцветников се оправдавал ,,в София живея, легнала е на сърцето ми, затова мога и да пиша за нея".


Градът в творчеството на Разцветников. София и Витоша

Асен Разцветников е представител на онези многобройни български писатели, чието детство протича в българското село от началото на ХХ в. и на които до голяма степен дължим усещането си за родната природа и за класическия селски бит. Светоусещане, изповядано на прекрасния и недостижим за днешния човек роден език. Разцветников цял живот учи и твори в града, достига до висините на българската и на европейската книжовна култура, а неговото сърце докрай остава вярно на спомените от волното детство сред природата, от чудните приказки и предания.

Поет - романтик, той не вярва на хората от обществото; истинските неща които докосват сърцето се разкриват сред природата на свой вълшебен език. Хората живеят ,,залегнали в дупки и плюшени, меки леговища", ,,...дълбоко задрямали/ долу в земята, във избите каменни", ,,....слепи от своите сънища", (,,Двойникът, 10; 12"), отчуждени и объркани ,,където всеки своя сън сънува" (,,Отново пак над тебе се събира..."). Градовете са ,,...бетонни гробници в полята" (,,Балада на бездомните" 3.), в които цари отчуждението и жестокостта. Поетът се чувства заключен от житейската действителност, чието олицетворение е ,,гибелния град" (,,Блуден син") И все пак Разцветников признава, че той е негов пленник – пленник на града - неговия неизбежен дом.

,,Че все пак пленник аз останал съм –

от гибелния град пленен –,,

В стихотворението ,,Улицата" поетът разкрива как като млад се е почувствал призован от града

,,Тука, в града, в тая бездна от обич и стръвна омраза,

що като чудно съзвездие нощем в полята гори,

нявга ти, млад победител, пристъпи тревожно навлязъл",

за да бъде наказан по-късно заради ,,гордостта си"

,,Ето те днес като пленник сред тия площади измамни,

пленник ранен, ти минаваш по стръвните улици днес"

,,капе кръвта ти и чезнеш, и тънеш ти в странни пустини".

Аналогичен мотив е разгърнат и в стихотворението ,,Не те обичам лъчезарен град"

,,За капчиците блясък и надежда,

за миговете странна самота,

като жесток лихвар ни ти отнемаш

покоя, силата и радостта."


Поетът мечтае, когато подлата действителност на градовете ще бъде унищожена от вечната сила на природата ,,Умри.../ върни ни въздуха и тишината" (,,Не те обичам лъчезарен град")

,,Но някога и твоя ден ще дойде

и ти ще спиш погребан сред полята" (,,Напразно, град, убиваш пак...").

Причините за Разцветниковата ,,урбанофобия" могат да бъдат потърсени и в жестоката съдба, отредила му да стане свидетел на избиването на въстаналите през 1923 г. селяни, да живее в столичния град – средоточие на репресивен апарат, задвижван от враждебен нему политически режим. Най-ясно тези чувства са изразени в стихотворението ,,София 1933" където градът е ,,странна земя" ,,със тъма и засади, с ножове и кръв", под която ,,боботят" ,,подземни реки и души", сравнен с ,,някакъв кораб обречен".

През края на 30-те и през 40-те в стиховете на поета се забелязва разведряване в черните краски, с които е представен столичният град. В някои стихотворения от сбирката ,,София" образът на града присъства индиректно, с пестеливите щрихи на пейзажа, който е типично софийският от онова време (например ,,В трамвая").

Заклет планинар, Разцветников изповядва любовта си към любимата на столичани планина в цикъла ,,Витоша". Стихотворения, изпълнени с дълбоки, красиви природни и душевни картини, далеч от носталгията по детството и от митичното и вълшебното. Витоша е опозиция на всичко, което е ,,долу", на недостойното и на неавтентичното, към която всеки един гражданин, стига да има душа на турист, може да се запъти за да потърси лично спасение. Колко близък е образът на планината от стихотворението ,,Над София свети небето"

,,Над София свети небето бездънно,

стопяват се сенки и стрехи, и жици.

И Витоша вдига плещите си тъмни,

и гледа със пролетни, снежни зеници. "

с Витоша от ,,Цветарка" на Христо Смирненски.


Непознатият Разцветников

Веднага забелязан със стихосбирките си ,,Жертвени клади", ,,Двойникът", ,,Планински вечери", поетът остава някак си неудобен, а и труден за възприемане в цялостта на творчеството си. И това е разбираемо, като се има предвид, че Асен Разцветников е поет на дълбоките противоречия - скептичен към човешката природа и към възможността за щастие, откриващ себе си в своя си поетичен образ на Исус, който е дълбоко християнски, но и изключващ религията, поет на жертвите и на онеправданите. Разцветников не е бил долюбван нито преди, нито след 9-ти септември 1944, когато, ,,новата власт" го използва като христоматиен пример за ,,Септемврийска поезия", но не спира да го следи, като дори си служи с някои от старите му мъчители-агенти. Безкомпромисният характер с висока нравственост и идеалистична настройка на личността е достатъчно обяснение на трагичната съдба на Разцветников, който като човек и поет остава самотно изправен и все още слабо познат рицар на човешкото достойнство.

Забележителен е фактът, че повечето стихотворения на Разцветников пряко са повлияли творчеството на друг ,,голям-неизвестен" поет на град София – Александър Вутимски.

https://knigoteria.eu/vibration.php?vid=788

Hatshepsut

Пролет

Пеят птички пъстрокрили,
тръпне свежият листак,
със чадър от синя свила
руса пролет шета пак.

Спира над горите гъсти,
спира сред полята тя
и разтваря с тънки пръсти
най-сънливите цветя.

Дига гугличка и трепка
в луда радост всеки цвят
и по пъстрите му клепки
топли капчици блестят.



Асен Разцветников - Пролет

Hatshepsut

КАИН

Двамата морни и мрачни солдати
бяха пияни от вино и гръм...
В люлки от здрач и вечерна позлата
тихо се спущаше летния сън.

Там под тополите вързани редом
бяха пленените в боя врази:
стройна девойка, разголена, бледа,
старец и момък със модри очи.

Беше жестокост и тъпа, и странна.
Бяха смразени от ужас лица...
И по ножовете с писък възпламна
кръв от набучени живи сърца.

Там под смирените бели тополи
те ги натрупаха гръд върху гръд.
Там под смълчаните стари тополи
сив и настръхнал припъпли страхът.

И неочаквано нейде в полята
вятър изхвръкна със писък и стон,
гръмко и злобно завиха листата,
мракът пришпори крилатий си кон.

Двамата мрачни и морни солдати
трепнаха, сякаш докосна ги смърт,
двамата бледи и плахи солдати
хукнаха татък в дълбокия път.

Но - във крайпътните храсти спотаен,
някой ги викаше с крясък и смях...
И във прозрачната вечер сам Каин
тичаше блед и разрошен след тях.

1924

Hatshepsut

УДАВНИЦИ

1

Зад тъмните върби умира златен ден,
приижда вечерта на милващи вълни.
Гърмеж подир гърмеж заглъхва уморен
и звездния звънар за мирен сън звъни.

Закотвения шлеп все тук ли ще седи -
покрит със воден мъх и черен лепкав клей?
О, сякаш чер ковчег над тъмните води
за сетен упокой приспивно ни люлей!

Със вързани ръце и тая вечер пак
ний гледаме в копнеж към светналия град.
И чакаме дали от стихналия бряг
невидими уста не ще ни позоват...

А тихата река разтваря цветна длан
и приказно блестят подводни широти -
о, кой ли тая нощ, ранен и изтерзан,
кат падаща звезда натам ще полети?

2

Своя нежнорозов цвят
утрото разтваря
и над мокрий бряг димят
бели, бели пари.

Спрете, майки, своя бяг
о тая утрин плаха:
в син, подводен полумрак
кротко те заспаха.

А русалките, отвред
с таен знак събрани,
угасиха с бистър лед
жежките им рани.

Наредиха ги с треви,
със свещици плахи
и ранените глави
с воден крем венчаха.

И покриха ги навек
и ридаха тихо -
и грамадния ковчег
вдън земя зариха.

Спрете, майки, спрете вий
в свойта бол безкрайна:
тая светла бездна крий
безутешни тайни.

3

Ний носим венци от върба и подводни бодили,
в потънали кораби тайно се готвим дене -
а вечер издигаме копия стари и гнили
и яхваме своите призрачни бели коне.

И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.

Ний помним люлякова утрин и песни и смелост
и битки сред розови пламъци в стария Лом,
ний помним последната схватка зад някакво село
и вълчите зъби на кървав и страшен разгром.

И както ранените миди грижливо и нежно
лелеят съкровища в пълната с мъх дълбина,
тъй носим и ние в сърцата си свойте копнежи,
смразени в кристали и бисерни бели зърна.

А речните риби, напуснали свойте подмоли,
на хищни ята ни преследват по нашия път -
и с дива жестокост разнищват и хапят на воля
и ръфат от нашата мека, подпухнала плът.

И нявга през пролетна вечер, когато възлезе
над сини баири засмяна и чиста луна,
незнайни рибари ще найдат на свойта трапеза
със глъчка и радост безценните странни зърна.

И мигом ще звъннат в душите им нашите песни
и нашите жажди за слънце, простор, свобода -
и ярко въз техните смугли чела ще проблесне
през мрежа от бръчки червена и ясна звезда.

1924

Hatshepsut

Посвещение

Израстох посред ниви и ливади
от северните ветрове люлян.
И пръв път там над мойта детска радост
орисницата спусна черна длан.
 
И пръв път там заплаках
и в лехите поведох белите волове
аз и, свойта гръд с разковниче накитил,
изрекох вярна клетва в ранен час.
 
Сам черен роб и рожба на земята,
която и до днеска ме зове,
възлюбих аз сторъките си братя
и техните железни сърпове.
 
И тласнат от живота след години
през градските врати прекрачих тих,
но своята загубена родина
с възторжен взор и тука аз открих.
 
То бяха вредом те — и там в полята,
и тук със сини блузи във града,
все моите безбройни черни братя,
все жилавите роби на труда.
 
О мой народ, поробен и удавен
във черна кръв сред глъхнали земи,
ти своя син безимен и забравен
във тъмните си пазви приеми!
 
И нека в оня ден, кога сред боя
закапят пак рубинени звезди,
и аз, незнаен редник във безброя,
да падна със пронизани гърди.

Hatshepsut

Предтечи
1918

Христос възпря, свали от морно рамо
товара свят и в миг сълза проля.
Бе тиха нощ на лунните измами.
Едничек ужасът трептеше само
над снежните замрежени поля.
 
И с тъпа безнадеждност във душите
войниците видяха в трепет плах
три кола пред изровен гроб побити
и тримата осъдени да сплитат
през тръпки смръзнали ръце по тях.
 
Пристъпи черния свещеник плахо
и чу се как хрущеше там снега.
И думите му с ласка прозвучаха.
Но във проклятие замрели бяха
безмълвните попукани уста.
 
,,Безумни!" Рече и ръка сурово
издигна към небето с укор свят,
но в миг, съзрял там сянката Христова,
той трепна и свалил ръка отново
стъписа се уплашено назад.
 
И стана тихо — тихо, сякаш вредом
застинаха сребристите лъчи,
нощта се сви задъхана и бледа
и лунний сърп настръхнал се огледа
В безумно разширените очи.
 
,,Другари..." ,,Огън!" Трепет непривичен.
И смесиха се кървав стон и гръм.
Миг... Щракнаха затвори механично.
И стана просто и тъй безразлично
и сякаш всичко беше лунен сън.
 
И сгушени войниците по двама
възвиха в своя път обратен пак...
И бледния Христос едничек само
целуна тих заринатата яма
и капчиците кръв по белий сняг.

Hatshepsut

Ний

Ний идем из тъмните пазви на белия каменен град,
където червени комини през пепел и сажди димят,
 
и носим най-гордия жребий на бурята в стръвния ход:
да бъдем от първите жертви в борбата на смърт и живот.
 
Ний идем из черните бездни на хладната майка земя,
погребали младост в ковчези от въглен, метал и тъма,
 
и кръста от лом и лопата целунали с трепет свещен,
кълнем се: с кръвта си ще палнем зората на вечния ден!
 
Ний идем из тихите пазви на полския къдрав простор,
където сред житни грамади залутан е слънчевий взор,
 
и в бунта на нашата младост се сплитат във трепетен зов
вековнонабрана омраза и вековнолеляна любов.
 
Ний идем из бедните хижи, вградени на цветния праг,
над който надничат балкани със гриви от камък и сняг,
и, кръстени в лед ни вихрушки, летиме към подвига смел
с крилата и острите нокти на младия волен орел.
 
Ний идем из сините бездни на ширното шумно море,
където със страх се живее и в бури безстрашно се мре,
 
и знака на двете надежди във две съдбоносни беди
е с чук, сърп и котва белязан на нашите смугли гърди.
 
И ето: преграждат ни пътя чедата на робство и мрак
и битки вседневно възпламват, затихват, разгарят се пак,
 
и винаги първият удар улучва ония от нас,
които са първи по храброст и сила в най-тежкия час.
 
Но нявга, макар и малцина, надмогнали ужас велик,
ще видим ний в сребърна утрин безумножелания миг,
 
когато ранената буря, притихнала дъх, ще мълчи
и модрия ден ще разтвори дълбоки и ведри очи.
 
И скръстили морни десници пред прага на празника пръв,
ний горди глави ще издигнем, облени в роса и във кръв,
 
и слънцето с първия блясък на своята първа стрела
със пурпур и плам ще целуне победните бранни чела.

Hatshepsut

Звездни нощи

1

Госпожице, вземете тоя цвят!
Салонът е от синя електрика
и лунна музика над нас звучи.
Госпожице, нощта е тъмнолика,
а вий сте цвят, изплетен от лучи.
 
Ах, кавалер, измъчена съм много,
а комплиментът Ви е толкоз стар!
Във тоя час аз жаждам в изнемога
прохладата на весел смях и чар.
 
През целий ден от скуката терзана
стоях на стаята под белий свод
и плаках над разкритото пиано —
ах, моля, разкажете анекдот!
 
Госпожице, на Григ през стона светъл
послушайте как любовта тръби
и Бог над мен е верния свидетел,
че аз ще ви обичам, може би.
 
Ще бъдете вий в бяло: в бяла стая,
със бял букет от цвят на млад лимон.
И само устните ви ще чертаят
две алени петна на белий фон.
 
Тогава свойта шпага — синя змия —
ще сложа аз пред Ваш'те колена
и с устните си мълком ще изтрия
крещящите рубинени петна...
 
О, туй е вече много, кавалер!

2

Скръбна майко, наведи се и със ласка целуни
морен син на гръд разкрита по кафяните луни!
Че от утрин здрачнотъмна той със тежкий чук осъмна,
а във черен час вечерен чрез фабричната тръба
златозвездна нощ за отдих и покой го призова.
 
Скръбна майко, наведи се и през сълзи целуни
свойта бедна, бледна щерка по прозрачните страни!
Че златистите ѝ взори дрямка трепетна обори
и приплела в шева ситен белосребърна игла
приласка я вечер ранна с теменужени крила.
 
Скръбна майко, не побутвай зачарований покров!
Те сънуват бляна слънчев на погребана любов —
те сънуват пир вълшебен там зад синкавия гребен
на предвечните далечни снежнокоси планини...
Майко, майко, наведи се и безмълвно целуни!

Hatshepsut

След погребението

На Хр. Смирненски

1

Зелените клепки на летната вечер
са нежно замрежени с капки и цвят...
Замаян от звъна на вопли и речи
аз бавно се връщам във черния град.
 
Край мен отминават другарите вкупом
със сини рубашки и мрачни лица —
и сещам как моята скръб се пречупва
през хиляди прости и нежни сърца.
 
Ах, кой пак за подвиг и бран ще ни стопли?
Ах, кой ще посипе стоцветни лъчи?...
В душата ми сбират се сълзи и вопли,
в душата ми твоята песен звучи...

2

С букет розмарини смъртта ме изпраща
и в нейния кобнозагадъчен смях
звънят имената на хиляди още —
и моето име звъни между тях...

И може би скоро през вечер безлунна
и аз ще да падна разбит и ранен —
че стръвна орисница тайно целуна
със черна отровна целувка и мен.

Но плахия пламък на тиха надежда
в душата ми слънчева сказка шепти —
че някъде в модрия свод се оглежда
страната на нашите светли мечти.

Че всуе тя вредом е тъй оградена
със валове, кули и много вода
и всуе, чрез клетва отвеки пленени,
настръхнали вихри на стража там бдят.
 
Из пътя към нея през много години
телата си мълком настиламе ний —
и нашите братя по нас ще преминат
през черните бездни и горди стени.

И в устрем безумен и жажда велика,
преминали смели последния вал,
ще хванат там златната приказна птичка
на клонче от захарен светъл кристал.

Hatshepsut

Вихри

1

Ний сме
бели
зимни вихри,
странници от странен свят,
от далечний север, дето
бели гробници мълчат.
 
Там сред вой
на бели мечки,
и сред пукот тъп и глух,
ний израстохме във люлки
от разнежен, снежен пух.
 
В погледа ни
син и бистър,
дива стръв и мраз искри,
а устата ни са страшни
белозъби
пещери.
 
Щом изгрее
на небето
синя сребърна звезда,
ний напущаме със писък
своите ледени гнезда.
 
Като орляк
бели птици
В триъгълен, плътен строй,
ний политаме
на юг със остър свист
и страшен вой.
 
И пред нас там
градовете
и безбройните села
в тъмен ужас
тихо свеждат
свойте каменни чела.

2

Ще угасим ний всеки пламък
и всичко в лед ще оковем.
И ще убием всяка сямка
зарита в мокрий чернозем.
 
Ще влезем гневни и свирепи
В комините през плам и дим
и там със сняг и сива пепел
огнищата ще угасим.
 
Отвред ще облепим стъклата
със плътни плочки матов лед
и ще отнемем светлината
на тоя род на век проклет.

3

С крила
от лазур и пламък,
през рамо
със длято и чук,
ний идем,
ний идем
далеко,
далеко от знойния юг.
 
Ний растохме голи
и волни
във тъмни столетни гори,
където
тропическа треска
на желти огнища гори.
 
Където
небето
разсипва
потоци от дъжд и от град
и мълнии
с трясък неспирен
запалени жици предат.
 
Щом в синя предутрин
зората
покити златиста стрела,
ний литваме с песни
на север
към белите мъртви поля.
 
И вред ни посрещат
със трепет
и с радост разтварят врати,
и в мъртвите черни зеници
зелена надежда
цъфти.

4

В час предсмъртен някой черно знаме вдига
и за сетня помощ с кървав глас зове —
издигнете, братя, свойте чукове
да разбием всички скопчени вериги!
 
Вечна нощ прибулва гаснещи зеници
и смразени клепки с мъртъв цвят реди —
разтворете, братя, своите гърди
да избликне пламък в черната ледница!
 
Някой безнадеждно със смъртта се бори
и за сетня помощ с кървав глас зове —
издигнете, братя, свойте чукове
да разбием всички каменни затвори!

Hatshepsut

Полски стрели

1

Мълчат посъхналите степи,
ранени с огнена стрела.
Над бели друми ситна пепел
люлее сребърни була.
 
Но кой пристигна с лък през рамо,
накитен с пресен розов цвят?
От ноздрите му блика пламък,
слънца в очите му горят.
 
Другарите му са пияни,
сам той — от всички най-пиян,
уста му — алена камбана —
зове за горда, светла бран.
 
О, нека ние да сме луди!
О, триж безумни да сме ний!
Но вярваме — незнайно чудо
пред нас ковчези ще разкрий.
 
Ще идем ние зад баири,
където тих пожар гори
и бавно слънцето умира
под дъжд от бронзови искри.
 
И там, скалите увенчали
със капки кръв и ален крем,
ний ново слънце ще запалим
и морни възнак ще умрем.

2

Царевица
ранна
рони златно зърно.
Майко,
те отиват и не ще се върнат.
 
Там далеч,
където
бавно здрач припада,
с гръм ще ги
причака
сгушена засада.
 
Твойте двама
сина
горди, непослушни,
като златни
снопи,
майко, ще се люшнат.
 
И ще минат
много,
много дни и нощи.
И напразно,
майко,
ти ще чакаш още.
 
И напразно
в презнощ
глъхнала и пуста
ще прислушваш
с трепет,
как се тропа в пруста.
 
Как под тъмни
стрехи
вихъра бездомен
с мокри устни
шъпне
тъжен, тъжен спомен.
 
Царевица
ранна
рони златно зърно.
Майко,
прегърни ги —
те не ще се върнат.

Hatshepsut

Молитва

Смирена вечер — сестро нежна,
ти, що със крем и теменуги
услаждаш всеки мирен сън,
приспи във свойте звездни люлки
на смърт ранените в борбата
за правда и за светлина...
 
Сред кроткостихнали полета
те в люта жад и стръвна болка
лежат с пронизани гърди
и чакат — сестрина милувка
очи угаснали да склопи
и сетни сълзи да изтрий...
 
Смирена вечер — сестро нежна,
ти, що със крем и теменуги
услаждаш всеки мирен сън,
приспи във свойте звездни люлки
на смърт ранените в борбата
за правда и за светлина...

Hatshepsut

Кървави вопли

Над родните степи по кобна повеля
размерно и бавно камбани звънят.
И ранната есен кат луда Офелия
пристъпва накитена с листи и цвят.
 
Родино, по твойте поля незасети
чакали и вълци се гонят за стръв
и късното слънце примрежено свети
през дим от пожари и пàри от кръв!
 
И толкова жертви, незнайни и святи,
и толкоз безумства и ужас злорад...
О, в кръв са удавени моите братя,
о, кърви неспирно в полята димят!
 
И аз — като лебед от заник огреян —
ранен безнадеждно в последния бой,
над кървава бездна потъвам и пея:
,,Вы жертвою пали в борьбе роковой."

Powered by EzPortal