• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

28 January 2022, 21:58:43

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
15540 Posts

Шишман
6001 Posts

Panzerfaust
1131 Posts

Лина
829 Posts

sekirata
264 Posts

Theme Selector





Members
  • Total Members: 172
  • Latest: zelenv9
Stats
  • Total Posts: 25,912
  • Total Topics: 1,412
  • Online Today: 257
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 115
Total: 115

avatar_Hatshepsut

Българските художници

Started by Hatshepsut, 24 September 2018, 21:11:30

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

04 September 2020, 22:46:04 #64 Last Edit: 04 September 2020, 22:50:47 by Hatshepsut
Случайно попаднах във фейсбук на един невероятен и неизвестен за мен досега художник  :azn:

Калоян Стоянов


За съжаление, не можах да намеря негови биографични данни.

Фейсбук-профил на Калоян Стоянов: https://www.facebook.com/kaloqn.stoqnov.14/

Фейсбук-страница на Калоян Стоянов: https://www.facebook.com/stoyanovartbg/

Сайт на Калоян Стоянов: https://www.artstation.com/kaloqnstoqnov













Хаджи Димитър



Кан Крум


Panzerfaust

Интересни и въздействащи картини, особено Хаджи Димитър и тази на плачещата жена, прикрила се зад рамото на мъжа си, а той пък е готов да използва оръжието!

Шишман

Като главен български хайдутин не одобрявам тези картини. Прекалено са осъвременени и не отговарят на каноните на българщината.
Funny Funny x 1 View List

Лина

Няма такова нещо като канони на българщината пишман хайдутино.
На мен ми харесват много. По принцип second life art и SLF са доста изпразнени от съдържание и идеята да вкара този сементичен кръг - българска етнография е нещо, което може да е само от полза за автора.



Сега тука, наистина "Пазителите на Балканите" повече ми се иска да бяха едни каракачанки, а не тези кучета, но изкуството е личен акт. Като искам да са каракачанки или трябва да си ги нарисувам аз, или да си я поръчам картината.
Agree Agree x 1 View List

Шишман

Quote from: Лина on 05 September 2020, 18:58:26Няма такова нещо като канони на българщината
Има но това не е тема за тебе.
 А тоя художник е обикновен пополист и въобще не познава българщината.
Funny Funny x 1 View List

Лина

Няма, каноните се отнасят само до църквата, само на нейните "закони" се казва така. Може да се използва като метафора, наистина, но дори и така "канони на българщината" - няма. Тъй като заради 500г. робство ние не сме имали изящни изкуства, то сме развили силно приложните изкуства. И там си има правила как да се шият носиите, да се тъкат килимите, има явено предпочитание към определен вид рисуване по керамиката, както и какво да се издълбае от дървото при дърворезба, но.... само по отношение на шиенето и везането има някакви правила, а не закони.
Agree Agree x 2 View List

Лина

Какъв популизъм, то още нищо не е направено. Ето сега като дописваме темата за Йовков е много трудно да се намерят подходящи изображения за текста.
 Кой нарисува неговите герои при все че така добре са описани от автора, къде са?
Не мога да намеря рисунка/картина на красив хайдутин на кон, човеко!
 

Шишман

07 September 2020, 18:39:42 #71 Last Edit: 07 September 2020, 18:41:41 by Шишман
Quote from: Лина on 07 September 2020, 13:46:23Няма, каноните се отнасят само до църквата, само на нейните "закони" се казва така. Може да се използва като метафора, наистина, но дори и така "канони на българщината" - няма.

Има църковни канони, но има и канони на българщината. Сега вече го знаеш. Има и Г.Б.Х. !

Quote from: Лина on 07 September 2020, 15:16:25Не мога да намеря рисунка/картина на красив хайдутин на кон, човеко!
 
3а съжаление малко са картините на тема българщина. Има но не достатъчно

Hatshepsut

Ганчо Карабаджаков


(1951-2021)

Ганчо Петков Карабаджаков е роден през 1951 г. в Сливен. Завършва Художествената гимназия в Казанлък през 1972 г.. През 1979 г. завършва Художествената академия, София, специалност "Илюстрация и художествено оформление на книгата" при проф. Христо Нейков.

Ганчо Карабаджаков работи основно живопис. Като член на СБХ от 1982 г., участва в много регионални и национални изложби. Автор е също на стенописи, фрески, илюстрации и рисунки. От 2001 г. е зам. министър на културата в кабинета на НДСВ. От 1990 г. живее в с. Арбанаси, Великотърновско.

Карабаджаков определя собствения си художествен стил като фигуративно – реалистичен, в духа на изконните български традиции. Често със закачлив сюжет, творбите му интерпретират библейски, фолклорни и еротични теми. Характерни са наративният подход, детайлното представяне на композицията, яркият наивистичен колорит и деформации на персонажите.

Ганчо Карабаджаков има над 60 самостоятелни изложби в страната (Ямбол, София, Пловдив, Варна, Бургас) и в чужбина (Германия, Швейцария, Италия, Белгия, САЩ, Австрия, Франция, Турция).


Боляри



Ктитори



Спомен от миналото






Hatshepsut

Надежда Карамфилова


Казвам се Надежда Иванова Карамфилова и съм от гр.Видин. Аз съм творец - художник и рисувам основно с маслени бои върху платно. Завършила съм основното си образование в училище по изкуствата в гр.Видин. Професионално се занимавам с изкуство от 2016г. До момента имам две самостоятелни изложби на авторски картини: "Наследство" и "Там, където миналото оживява". Това, което ме вдъхновява са българската история и по-конкретно старите български къщи и българските традиции. Освен с живопис, организирам и творчески занимания за деца в ателието си. Можете да разгледате творчеството ми в раздел ГАЛЕРИЯ, на страницата ми във фейсбук, както и на място, в ателието ми.

Сайт: http://nanaart.4stupki.com/

Фейсбук-страница: https://www.facebook.com/kartiniNanaArt


...и няколко от картините на Надежда Карамфилова:

Крепостта Баба Вида, гр.Видин







Село Жеравна


Hatshepsut

Портрети на български царици подредени в изложба


Hatshepsut

Иван Мърквичка – с любов към България


Автопортрет от 1925 година

,,Внасянето" на чуждестранни кадри в България след Освобождението е една необходимост, която трябва да задвижи обществения живот в нововъзстановената държава. Тази необходимост се превръща в истинска златна мина за достойни и всеотдайни хора, някои от  които надхвърлят значително поетите спрямо чуждата държава ангажименти, оставайки за дълго свързани с родината ни. Швейцарските спортни педагози, сред които се открояват Шарл Шампо и Луи Айер, пристигат в България през 1893 година и са един от примерите за това. Първият представя България на първите съвременни олимпийски игри в Атина през 1896 година, а вторият губи живота си с българска униформа през Първата световна война.

Две години преди тях един друг чужденец пристига в България, за да я превърне в своя втора родина. Иван Мърквичка е поканен от източнорумелийското правителство, за да преподава рисуване в Пловдив. Тази краткотрайна авантюра на 25-годишния тогава младеж в крайна сметка продължава четиридесет години, носейки на България безброй позитиви и дарявайки я с един безценен неин син.

Името Иван, с което художникът е познат на всички поколения след него, всъщност е побългарена версия на чешкото Ян. Ян Вацлав Мърквичка е наричан Иван още с пристигането си в България през 1882 година, а след завръщането си в Чехия възприема българското си име и дори започва да се подписва с него. Можем само да гадаем какво точно събужда безмерната любов на чеха към родината ни, но знаем със сигурност какво спомага за фактическото му приобщаване в обществения живот и активното включване в културното изграждане на България – това е заобикалящата го среда. В навечерието на Съединението в Пловдив Мърквичка се среща с едни от най-видните български общественици и интелектуалци – Иван Вазов, П. Р. Славейков, П. Каравелов, К. Величков, с които обединява усилия в общи каузи.

Многобройни са новаторските инициативи на художника. Всички те се осъществяват само встрани от основната му дейност. Мърквичка преподава в Пловдивската мъжка гимназия, първото училище, гордо носещо имената на светите братя Кирил и Методий.  Той вече има опит като учител в чешката столица. За Пловдив и България е истинско богатство, че има честта да се учи от толкова образован младеж, дори ако си преставим, че с това се изчерпва целият негов принос. Мърквичка завършва мюнхенската художествена академия при известния немски художник проф. Ото Зайц, а преди това – академията на изобразителните изкуства в Прага. В България жанрово Мърквичка се ориентира основно към битовата селска живопис. Тя е донесла най-много популярност на създателя ѝ, но далеч не изчерпва неговото творчество – исторически картини, портрети, два автопортрета и множество пейзажи допълват жанровата палитра на неговото творчество.

Подобно на Иван-Вазовия пловдивски период, при Мърквичка той също е най-плодотворен. ,,Пловдивски пазар" (1883), ,,Пазар в Пловдив" (1888), ,,Циганска веселба" (1887), ,,Птицепродавец" (1887) са част от най-знаменитите проявления на неговия талант и първите платна, на които той нанася маслени бои. Обединява ги стремежът на автора към реалистичност и натуралност и характерната за него балансираност на нюансите без резки контрасти между тъмни и осветени места. В този период и по-точно между годините 1884-87 художникът работи и като сътрудник на списанията ,,Zlata Praha" I ,,Kvetu", на които изпраща скици на български селяни.

Все пак най-известната картина на чеха ,,Ръченица" е сътворена в София, където Мърквичка се установява през 1989 година. Първият вариант на платното е нарисуван през 1894 година, а вторият – през 1906. В България Мърквичка се натъква на един неочакван проблем. Местните суеверия създават пречки на художника при търсенето на модели, масово хората отказват да позират. Дали затова или просто по стечение на обстоятелствата, в бистришката кръчма, изобразена на платното, ръченица играе един друг голям приятел на България и на Мърквичка – ирландският журналист Джеймс Баучер. Според други версии картината изобразява шопски селянин от село Вердикал край Банкя.


,,Ръченица" несъмнено е най-популярното произведение на големия чешки творец

Съдбата или просто общите добри намерения събират Мърквичка и с други новатори и доброжелатели на страната. Заедно с Антон Митов чехът организира първата българска колективна изложба. През 1892 година той взима участие на първото земеделско-промишлено изложение, което и до днес се провежда под името Пловдивски панаир. Изготвя и рекламния плакат на изложението.

Най-големият пробив при изграждане на българската живописна школа е откриването на специализирано училище. През 1895 година в столицата отваря врати първото държавното рисувално училище, което ще се преструктурира в Национална художествена академия. Константин Величков, Антон Митов и Иван Мърквичка са основните инициатори на идеята, която зрее още преди Съединението.

Именно Иван Мърквичка е първият директор на училището, а през следващата година е поканен и друг чешки художник, който подобно на сънародника си свързва своята съдба с тази на България. Ярослав Вешин преподава в училището рисуване и живопис, а платната му изобразяват българската история така, че всеки българин потрепва и до днес при вида им. Вешин изживява остатъка от живота си в нашите земи.

Отново заедно с Митов са редактори на списание ,,Изкуство" между 1895 и 1899 година – първото специализирано издание за изобразително изкуство в България. Малко известен факт е, че Иван Мърквичка освен майстор на четката, борави завидно добре и с думите. През 1930 година събира сонетите си и издава стихосбирката ,,Прашинки от неведомото".

През 1894 излиза първият български роман ,,Под игото". Първите илюстрации към него са дело на Мърквичка и Митов. Заедно с нумизмата Вацлав Добруски художникът изработва първия българския герб, използван в периода 1881 и 1927, макар и неофициално.


,,Пловдивски пазар"

Благодарение на Мърквичка, който лобира за 14 млади български художници, те се включват в стенописването на катедралата. ,,Св. Александър Невски" през 1912 година. Самият той също дава своя дан в отговорното начинание като изрисува ,,Изкушението на Христос на планината" и ,,Христос между книжниците и фарисеите в храма".

Чехът се връща в родината си едва през 1921 година, когато вече е дал всичко от себе си за просперитета на България. Дори и тогава той продължава ежегодно да се връща тук за кратко. Смъртта застига големия българолюбец в Прага на 16 май 1938.

По това време синът на художника – Иван Иванов Мърквичка, вече също не е между живите. Той не тръгва по пътя на баща си и става ботаник, но също като него не остава безразличен към държавата, в която е роден. Именно в името на България той губи живота си. След Балканската война, заради която Иван се връща в родната си страна, Мърквичка се установява в пловдивското село Садово. Там изучава маслодайните растения в Земеделската опитна станция. Желанието му да открие фабрика за растителни масла е осуетено от Общоевропейската война, която отнема неговия живот.

Ето по този начин необходимостта от ,,внос" на чужденци създава поколения българи, които са готови да жертват или посветят живота си на нея. Без хора като баща и син Мърквичка, братята Прошек, Вешин бурният български прогрес на границата между двете хилядолетия би бил неосъществим. В наши дни те ни подтикват към признателност за всички безвъзмездни добрини от този толкова близък народ. По същия начин, както чехите изпитват изключително приятелските чувства към българите. Без да се лутаме в двете крайности на патриотарство и отричане на всичко българско, можем да констатираме, че в България има някаква магия, която и и до днес влюбва чужденците в нея. Магия, която не всеки може да почувства.

https://bulgarianhistory.org/ivan-markvichka-biografia/

Hatshepsut

Борис Георгиев, изкуството на живота и изкуството като живот


Борис Георгиев (1888-1962)

Днес да пътуваш не е кой знае какво, включително благодарение и на технологиите. Историята на следващите редове обаче идва доста преди дигиталното. Реших да ви я разкажа, защото сама по себе си е много, много силна. Защото изкуството в нея вълнува. Защото показва, че пред мечтите и творчеството наистина няма граници, дори във времената, когато светът беше много по-млад, а компютрите не бяха ни уловили. Художникът Борис Георгиев е забележителен човек и творец, за когото си струва да продължаваме да говорим...

Краткото ,,раждам се и преминавам"

,,Ние, бедните видения в краткотрайното ,,раждам се и преминавам", сме обзети от носталгия и неосъществима любов по един друг, недостигаем свят. Това го чувства и художникът, и неговият модел – всеки по свой начин – и Вие трябва да се гордеете и радвате заради тази мисия. Дано можете с Вашия творчески процес и в бъдеще да постигате толкова в тази фаза от нашето съществуване – колкото въобще може да бъде възможно за нас, смъртните". Това пише в писмо до един изключителен българин не кой да е, а самият Алберт Айнщайн. Физикът се прекланя пред таланта на художника Борис Георгиев, мъдър и дълбок творец, който заслужава да го опознаваме, осмисляме и популяризираме. Невероятната му съдба, събрала в себе си някои от най-важните щрихи на противоречивото двайсето столетие, е неделима част от непреходното му изкуство.

Днес полуделият свят като че ли упорито опитва да се върне обратно към кървавото начало на ХХ век – на прага на Европа се водят войни, омразата и индивидуализмът завладяват нови територии, които като че ли бяха вече отвоювани от тях. Разделени от идеи и идеологии, забравяме по-същественото. Изглежда, че човечеството отказва да се учи от големите си грешки. И това е така, защото встрани остава истината на отделния човек.

Борис Георгиев се ражда на дата с много единици и осмици – на 1.11.1888 г. Идва на този свят във Варна, писано му е там да прекара малко от дните си, но и никога да не я забрави. Където и да го отвява съдбата, той продължава да подписва картините си като ,,Борис Георгиев от Варна" от уважение към онова пристанище, от което отплава на дългото си пътуване на самотен скитник по света.

Когато е съвсем малък, семейството на баща му – шивач по професия, заминава да живее в Санкт Петербург. На 10 г. Борис се сдобива с първия си албум с ренесансово изкуство, на 13 вече рисува, от онова време ни е останал портрет на баща му. Талантът му скоро е забелязан, момчето попада в художествена гимназия, където му преподават водещи руски художници, сред които е и Николай Рьорих. Четвърт век по-късно съдбите на двамата отново ще се преплетат в случайна среща в далечна Индия, а синът на Рьорих – Светослав, ще каже на откриването на своя изложба в София: ,,Ние с моя баща ценим Борис Георгиев повече от себе си."


Мирова скръб

Учи ли се на чувство в академиите?

Скоро сърцето тегли младежа навън, към следващата спирка на хоризонта. Заминава за Мюнхен от една страна, за да се отдели от родителите си, които смята, че го затварят със своето бюргерство, от друга – да се учи от най-добрите германски художници. Не преподавателите в академията обаче се оказват истинските учители по пътя към самобитното му изкуство. Тази роля ще заемат срещите с интересни личности, далечни култури, с богатството на природата. ,,В старите времена нямало академии, а всеки майстор си вземал ученици, които безусловно проявявали талант, и често те задминавали учителите си. Как може в академията да се учи на душа, чувство? Може ли човек да стане поет чрез учение? Няма по-тъпи и бездарни художници от ония, които са минали бляскаво през школата. Истинските таланти са били изгонвани като неспособни", смята по онова време художникът.

В Германия Борис се запознава с хора от много страни и още през първата лятна ваканция потегля само с една раница на гръб на първото си голямо пътуване. Получава шанса да се докосне до творчеството на онези художници, към чието съвършенство развива пиетета си от съвсем малък до края на живота. ,,Когато имах щастието да се запозная с безсмъртните творби на Ренесанса на надарения италиански народ, ненадминати още от никого, разбрах, че изкуството е една вечна ценност извън времето и модата, израз на по-висока култура в историята на народите и е средство, както религията, за да отговори на нуждите на измъчената душа да се издигне в сферата на хубавото и доброто, за да получи малко утешение и радост от огорчението и от мерзостта, с които е пълен животът, специално в епохата, в която живеем", пише тогава Борис. Той обича да прерисува ренесансовите произведения, по това време избира любимата си техника – с пастел и цветен молив.

Пътят му през ваканциите го отвежда през Гърция, Финландия, Швеция, Норвегия, Холандия, Белгия, Швейцария, Франция, Великобритания. От Мюнхен до границата на Италия изминава с колело 410 километра за 4 дни. ,,Тъй може да се обиколи цяла Европа без умора. Много се чудят как имам такава смелост и воля да предприема такова голямо пътешествие с велосипед, но иначе няма да получим и стотна част от впечатления и удоволствия от пътуването, както аз на всяка крачка. Действително, по-хубав способ от тоя да се пътува, не може да бъде", разказва на роднините си художникът.

Попадайки в мечтаната Италия, любопитни са противоречивите първи впечатления от бъдещата му родина. Както пише на баща си през 1910 г.: ,,Още не мога да разбера тия италианци как ядат всичко без сол. Хлябът им е съвсем без сол, като нафора. Много викат тия италианци – нощес човек не може да заспи от гюрултията по улиците".

Възвишение

Голямо вдъхновение за Георгиев е чистотата на природата, затова Италианските Алпи се превръщат в любим пристан за художника. ,,В планината човек чувства възвишението, което живее в глъбините на душата му", казва той.

Достига Мароко, откъдето разказва: ,,Тази удивително фантастична страна. Всичкото пътешествие дотук се оказва в сравнение нищо. Просто се чудя и не ми се вярва, като гледам всичко, сякаш се намирам в една патриархална страна преди 2000 години. Типовете тук са просто чудо на оригиналност и художествена красота. Тук може да се видят типове на всичките африкански племена, но главното, разбира се, са арабите. Това е истински рай за художника (...) В Европа всичките типове приличат един на други и живеят като машини по общи правила. Тук всеки човек е удивително оригинален тип и нравите и обичаите са много първобитни. Това е настоящият Ориент. Аз такива хора много по обичам, защото са много по-естествени, искрени и не можах да не изпитам, че арабите са много добри и гостоприемни хора. Жалко, че французите постепенно превземат страната им и това кара арабите да се отнасят изобщо малко враждебно към европейците. Аз бих останал тук с грамадно удоволствие по-дълго време, но трябва скоро вече да се връщам в Мюнхен". В края на всяко лято обаче студентът се връща в ,,неинтересната Германия със своите студени и несимпатични къщи".

И макар да не е очарован от академичното учение, той довършва образованието си в мюнхенската академия. ,,Като се изучава изкуството и се отнася към себе си критически, човек може много повече да се научи, отколкото безсъзнателно да се губи времето в академията. Разбира се, академията е полезна до известна степен, в зависимост как аз се отнасям към нея, а не тя и професорът към мен. По такъв начин аз си строя един прочен и солиден фундамент на духовна култура, върху която после ще почива моето творчество", пише Борис на семейството си през 1912 г. И през следващите години изпълнява поставената цел.

В Германия младият художник изучава активно чужди езици, което му помага в пътуванията. Придобива и редица умения – учи се на механика, електротехника, шивачество, строителство, земеделие. Започва да свири на пиано, балалайка и други инструменти.

Болката на париите

По време на пътуванията чувствителността му към хората се сблъсква със социалните несправедливости, които дълбоко се впечатват в светогледа му. ,,По време на странстванията имах за другари мизерията и болката на париите", спомня си по-късно художникът.

Затова след като завършва, решава да се отдели в планината, сам сред природата, избирайки за свой дом Италия. ,,Сам си построих колиба във Венецианските Алпи, за да остана завинаги при овчарите, селяните, и животните и да си създам препитание от земята с ръцете си. Аз се надявах, че по този начин ще се освободя от ужасното робство на обществото, защото то гледа на художника като на просяк, за да може тогава, когато тоя е умрял от глад, да се облагодетелства с творбите на страданието. Почти изглеждаше, че съм достигнал върха на своето щастие чрез опростяване на живота си и преди всичко на интимния контакт с чистата природа". 2 години художникът живее в планината, когато при него пристига сестра му и заедно се връщат сред хората, за да изживеят заедно най-пълноценните месеци от живота си.

Като всеки човек на изкуството Георгиев е истински разочарован от започналата световна война. Спасение за него е срещата със сестра му Катя, сродна душа и вдъхновение, поетичен образ, който младият Борис ще запази в сърцето си за цял живот. ,,Това, което един смъртен може да получи като щастие на земята, ми изглеждаше реализирано, особено на момента, когато моята сестра, едно същество с неземна доброта и душевност, дойде да сподели с мен новия живот. Въпреки че беше по-млада от мен, тя беше тази, която ми показа възможността за един по-чист живот, за душевна и нравствена красота и пътя, по който да ги открия", пише Георгиев. ,,Тя беше едно изключително даровито същество, като поет, музикантка и художничка. (...) Човешката жестокост и глупост предизвика една година след нейното идване варварската война на 1914 г. Нашата област на Алпите стана театър на войната и бяхме принудени да избягаме във Флоренция. Скръбта на Катя беше толкова голяма за това, което ставаше, че ми казваше: ,,Тоя свят не е за нас и аз чувствам, че скоро ще го напусна."


Странникът и неговата сестра – автопортрет

Преходно като сън

Оказва се права. Катя живее известно време с брат си, пише стихове, рисува, но... ,,преходно като сън е щастието на Земята". Голямата душа на момичето е носена от крехко тяло. Катя се разболява и умира, ненавършила 20 години.

Съкрушен, Борис я погребва във Флоренция, а на надгробния й паметник поставя изрисувания от него образ на прободена сърна. Тази картина художникът е създал, докато живее като отшелник в Алпите. Една зимна вечер стоял сам в колибата си сред тишината на природата, когато чул плач, сторил му се първо човешки. Учуден, художникът излязъл и видял сърна, обляна в кръв. ,,Вървяща към мене, ранена смъртно от ловци, плачеща с човешки глас и големи сълзи в очите, замъглени вече от смъртта. Те питаха: Защо има толкова жестокост в тоя свят? Аз не съм направила никакво зло на човека, и вместо да е мой покровител и приятел, той убива невинните същества като развлечение или за да яде техните трупове."

Също толкова наранен се чувства и художникът, който цяла година не събира сили да напише на родителите си за смъртта на Катя, докато накрая признава: ,,Ах, мила майко, какво да правим, че тоя свят бил изпълнен с такива ужасни теглила (...) Ах, каква жестока е съдбата, че най-добрите, най-кротките и съвършените трябва да ни оставят тъй скоро! Имаш право, имаш, нещастна майко, да плачеш, че Катя отдавна не ти пише. Горката си заспа сладко и се отърва от този свят още на 30 март 1917, в средата на страстната седмица, като че ли Иисус Христос искал да я вземе със себе си през време на неговите страдания"

И все пак, житейската трагедия се превръща в триумф на изкуството. Отишлата си рано сестра ще е водещ мотив в целия дълъг творчески път на брат й, оживяла като светъл спомен, към който той се обръща в тежките моменти от живота си. ,,Странникът и неговата сестра" е автопортрет, един от шедьоврите на художника, който може би най-точно изразява всичко, живеещо в душа му – и мъдростта, и отчуждението, и красотата. Нещо повече – на много от следващите картини Странникът и сестра му се появяват като детайл, вместо подпис на художника. Близо 3 десетилетия по-късно Борис ще разказва за Катя: ,,Макар и да изминаха толкова години, тя е винаги близо до мене и ми дава кураж и помощ да се пренасят всички мъки и скърби на живота, докато и ние скоро ще я достигнем в сферите на вечния живот, за да не се разделяме вече с нея и с другите ни скъпи същества".


Странстващият пастир

,,Той прескача вековете"

Но преди да стигне до този момент, предстои да измине един много пълноценен житейски път, изпъстрен от интересни моменти и срещи. Първите собствени изложби на Георгиев в Рим през 1920 и 1923 г. се радват на огромен интерес, той бързо привлича погледите на любителите на изкуството, а и на критиците. ,,Георгиев беше и си остава един гений, думата не трябва да буди страх. Той прескача вековете", казва проф. Лудовико Магулиани, учен, изкуствовед и критик, един от многото специалисти, възторжени от изкуството му.

През 1929 г. Борис пристига в Берлин с желанието да организира изложба. Търси помощ от българските дипломати, но не я получава. Тя идва от най-неочакваното място... ,,Ако моите съотечественици не благоволиха да проявят най-елементарна учтивост и културност към един българин, който все пак е направил нещо за името на нашата страна, то един велик човек като Айнщайн можа да се унижи и прояви най-голям интерес към моето изкуство и мен като човек", пише Георгиев.

До запознанството се стига, след като Марго, дъщерята на учения, пожела да види картините на българина и идва в берлинското му ателие. Изкуството му силно я впечатлява, ден по-късно тя идва отново, носейки със себе си лютня, пее и свири стари арии специално за художника. Марго казва, че ,,никога картини през живота й така силно не са я затрогвали по своята духовност и чистота" и че баща й непременно трябва да ги види, тъй като има особен усет за изкуството. Заради проблеми със сърцето Айнщайн не може да се качи на 4-ия етаж, където е ателието, и затова Марго моли Георгиев сам да занесе в дома на учения частици от своето изкуство.


Портретите на Айнщайн и Махатма Ганди

На гости у Айнщанови

Така художникът се оказва на вечеря със семейството на Айнщайн. Ето какво си спомня от срещата: ,,Той ме порази със своята простота, скромност, детско добродушие и дълбока мъдрост. Аз се почувствах особено ободрен и поласкан, че в беседата си около 3 часа, които имах с него, той напълно споделя моите възгледи за изкуството и етиката. У мен веднага се появи силно желание да нарисувам неговия портрет, който няма да е по-малко интересен от оня на Тагор, защото той има извънредно красиво и характерно одухотворено лице. В лицето на тоя велик човек моето изкуство намери един строг, справедлив и възторжен критик. За портрета на Тагор каза, че Леонардо би могъл да бъде горд с един такъв портрет. Ако тия думи не би казал Айнщайн, аз не бих имал тази смелост никога да помисля и да пиша подобно нещо".

На следващата им среща Георгиев рисува портрет на Айнщайн и след няколко дни довършителна работа му го изпраща. Физикът е силно впечатлен и пише на художника думите, с които започнахме, а също: ,,Мой драги Борис Георгиев, след като дълго съзерцавах портрета, който ми направихте, почувствах необходимост да ви благодаря от сърце". После лично му помага да организира изложбата, която привлича много впечатления. В списание ,,Gartenlaube" критикът Ханс Розенхаген пише: ,,Произведенията на Борис Георгиев действат като предвестници на едно Възкресение на изкуството и като едно напомняне също и към немските художници да се върнат назад и да си спомнят, че тяхната задача е да бъдат водачи към всичко велико и красиво и да си спомнят за своите велики предшественици."

Обратно в Италия, все повече богати хора търсят Георгиев за портрети, с които ,,без компромис и профаниране на изкуството, да мога да си изкарвам прехраната". Така припечелва, за да живее, да пътува, да помага на семейството си в България, а и да рисува това изкуство, което иска. С което мечтае да възвисява и изпълва зрителите. На изложбите не продава картините си, а търси контакт с хората, доволен е когато те разбират какво иска да им каже с образи. ,,Ние, артистите, не бихме могли да кажем нищо, ако не се свържем в кръвна връзка с човека", убеден е Борис, който вече е изградил своята ясна философия за изкуството.

В портретите му някои от хората нямат гледец на очите си, както често се прави в скулптурата. Други са изписани ясно и отчетливо, трети нямат ясни очертания – в изкуството на Георгиев очите са повече от всякога прозорец към душата. Обича да акцентира и върху ръцете, които нарича второто лице на човека.

Книга от бои и линии

Някои от картините си Борис рисува за 10 минути, други му отнемат 6-7 месеца. Прави всичко с ,,търпението на монах", понякога са нужни повече от 100 рисунки, преди да започне определена картина.

,,Книгата на моя живот наместо с перо, е изписана с линии и бои", казва Георгиев. През 1931 г. в тази книга се изписва реализирането на една отдавнашна мечта – художникът се отправя към Индия, която познава индиректно от срещата си с поета Рабиндранат Тагор, от преклонението си към Махатма Ганди. За късмет на художника философът се оказва на същия параход, с който пътува и той, но отказва да бъде нарисуван. Това ще се случи година по-късно, незабравим портрет ще остане и на жената на Ганди – Кастурба, която умира в затвора няколко години след като е нарисувана.
На самия параход се случва и друга интересна среща. Както Георгиев разказва сам в пътепис, излязъл във вестник ,,Зора", на борда се оказват две известни на времето си принцеси – съпруги на двама братя от висшето индийско общество. Имената им са Нилуфар и Дуре Шевар – дъщеря на последния турски султан Абдул Меджид.

Една от принцесите кани художника на вечерен бал и макар той да има силно желание да присъства, просто няма официално облекло за такова събитие. Чувства се ,,опечален защо и аз да не мога да се порадвам на една илюзия на красотата". Благородничката обаче е много настоятелна и художникът е принуден да потърси нестандартно решение. ,,Без да му мисля много, снемам пердетата от вратата, от прозорчето, покривката от леглото и пешкира от умивалника. Натъкмих се изкусно, но поглеждайки се в огледалото, мислех си дали няма да стана смешен с тия парцали. След дълго колебание, казах си ,,Да става каквото ще", на тържеството влязох във вълшебно окичената и осветена зала, гдето музиката, красотата на принцесите и великолепието на най-разноцветни костюми на златорусите англичанки бяха вече създали едно приказно настроение. Аз почти се обезкуражих, мислейки, че съм загубен, когато чух: ,,Това е най-оригиналният и издържан в стил костюм." Резултатът беше поразителен и съвсем неочакван за мене: пердетата и одеялото получиха първа награда".

Това е само началото на приятелството между художника и двете принцеси, чиито портрети той рисува по време на пътуването си. Особено забележителен е образът на Нилуфар, за която слуховете от онова време приписват и по-особена – романтична връзка с художника. И как да не се замисли човек за любов, виждайки изящния портрет, приеман от много от почитателите му за Джокондата на Георгиев.


Принцеса Нилуфар

Цялата история в едни очи

Както пише изкуствоведът Жорж Нурижан ,,Портретът на младата принцеса Нилуфар, божествено същество, от чиито дълбоки и чудесни очи се излъчва съвършенството на нейния благороден произход. Две тъжни очи, които говорят, които описват цялата история на една преживяна трагедия. Почти прозрачна, с чело от слонова кост, с изискано възпитание, омъжена против волята си за индуски принц с груби, почти варварски обноски. Тази рисунка, в която Георгиев се вписва изцяло, той извайваше, като че извайва своята собствена природа, и даваше тълкувание преди всичко през призмата на своята личност на голям артист".

Стъпвайки на мечтания Индийски полуостров, Борис разкрива друг свой неочакван талант – от шаси на камион ,,Форд" сам е изградил подвижна къщичка, с която се отправя на път из необятната страна. ,,Аз си построих уютен дом, с който преживявах в джунглите и пътешествах надлъж и нашир. След това го натоварих на параход и го докарах в Италия. Щом имам възможност да се движа, ще започна своя чергарски живот на колела, понеже този живот е за мене най-идеален. Аз съм много лесен и икономичен гостенин, защото съм се презапасил с всичко необходимо. Тъй както в орехова черупка тя има: гостна, спалня, баня, столова, кухня и всички удобства: библиотека, дискотека, радио, радиограмофон, велосипед и лодка".

Уви, Индия ще разтърси душата на художника, той ще бъде дълбоко покъртен от бедността и мизерията. Саморъчно направеното му возило ще се окаже и аптека, а и лазарет за много болни деца, за прокажени. В сърцето му ще останат образи, които след това ще претвори в цикъла си от картини ,,Мировата скръб".

https://karamanev.me/digitalni/istorii/boris-georgiev

Hatshepsut

Галилей Симеонов (1929-2021)


Цено Ценов - опит за портерт на Галилей Симеонов



Проф. Галилей Симеонов

Известният художник и бивш преподавател в Художествената академия проф. Галилей Симеонов е починал на 92 години тази нощ в болницата "Св. Георги" в Монтана, съобщиха негови близки.

Проф. Симеонов е автор на някои от най-популярните портрети на Васил Левски.

Галилей Симеонов, известен и с името си Никола Цветин е роден през 1929 г. в монтанското село Соточино, днес Гаврил Геново. Завършва гимназия в Берковица, където учи с Йордан Радичков, а през 1960 г. и Художествената академия при професорите Илия Бешков и Веселин Стайков.


Васил Левски на Галилей Симеонов от 1973 г.

Участва в общи художествени изложби в страната и в представителни изложби на българското изкуство в чужбина. Член на Съюза на българските художници. В периода 1968-1974 г. е творчески секретар на Окръжната група на художниците.

До 1990 г. работи като преподавател в специалността "графика" в Националната художествена академия, а след това се завръща в родното Гаврил Геново. Участва активно в живота на дружеството на художниците "Тенец" в Монтана и на представителството на СБХ в града.


Георги Паунов-Паунец - портерт на Галилей Симеонов

До последните си дни творецът рисува в родния си дом в селото, като пресъздава важни исторически събития и личности, красотата на българската природа и тежкия труд на хората, свързани със земята.

В Северозападна България проф. Галилей Симеонов е известен във всички селища. Приживе той можеше да бъде забелязан в много от тях, с характерните за народния бит дрехи, които носеше.



Галилей Симеонов за мисията на твореца

Живееше изключително скромно в селския си дом и няколко пъти картините му изгаряха в пожар, припомнят местни хора и почитатели. Приятелите му го смятат за съвременен български будител и сега коментират, че неслучайно е починал точно на 1 ноември.

"Аз ходя пеш до старата чешма. Наливам си водичка, пия насам и в жега и в студ, и много съм си къпал иконите - някаква дълбока вяра. Ние си кърпиме с едни пенсийки, но това е. Гъските си храня, рисувам. Не излизам на разходки, но ходя така за водица.", сподели той за Радио Видин през март 2020 година.

Въпреки възрастта си, той постоянно рисуваше и негови картини са притежание на много известни в света галерии и частни колекции.


Портрет на Йордан Йовков от Галилей Симеонов

https://impressio.dir.bg/litsa/otide-si-svetovnoizvestniyat-hudozhnik-galiley-simeonov-svetetsa-ot-severozapada


Ангел Кънчев


Ильо Войвода


Васил Левски





Hatshepsut

Иван Милев


Големият художник оставя безценно наследство за българското изобразително изкуство. За съжаление едни от най-хубавите му творби са изчезнали, други - разпилени, а част от най-стойностните му стенописи - унищожени

Иван Милев Лалев е роден на 19 февруари 1897 г. в Казанлък, в сиромашко семейство. Баща му Мильо Лалев е родом от с. Шипка и е прост овчар. Мильо и баща му Лальо носят прозвището Коконата - заради напетата и висока фигура, изискаността на стойката и вървежа. Майката на Иван е неука, но силна духом и горда жена с отворено и чувствително за красотата сърце. Тя има невероятен усет за цветовете. Нейните тъкани черги и везани покривки сбират очите на всички, а великденските ѝ яйца са истински произведения на изкуството.

Като дете Милев скита с бащиното стадо из планинските поляни и ливадите на Розовата долина. След години претворява спомените си от тези гледки в картините си.

Бащата има желание синът му да продължи неговия занаят. Но майката е твърда и волева: нейният син трябва да получи образование.

Информацията за детските и юношеските години на бъдещия художник е доста оскъдна. Талантът му се проявява още в трети клас, когато поразява учителите си със свежите си и самобитни рисунки, а в гимназията отличен му пишат само по рисуване. Едва 16-годишен открива самостоятелна изложба в Габрово. Приключва последната година на Казанлъшкото педагогическо училище без да се дипломира. През 1916 г. прави серия акварелни пейзажи със сюжети от родния край. Сред тях се открояват: "Из извора на Девическия манастир в Казанлък", "Край Казанлък" и др.

Започва Първата световна война. През есента на 1916 г. е мобилизиран в Пехотната казарма в София и е зачислен в щаба на Въздухоплавателната дружина като военен художник. Милев е защитен, защото работи в подземието на дружината, но очите му виждат ужасите на войната, окървавените бойни знамена, опожарените ниви. Неговият приятел Ангел Георгиев, с когото служат заедно, си спомня:

"Иван Милев рисува обикновено седнал в кревата в подземието. Той е видял това, което ще изобразява, а това са най-често карикатури и акварелни пейзажи."


Картини на Милев, пресъздаващи сцени от войната

През следващата година е изпратен на Добруджанския фронт, разпределен е в Балонното отделение, което е в състава на тяхната дружина. Близо до него пада граната. Полученото сътресение му оставя леко заекване при говор. Само когато е много нервиран, заекването изчезва. Въпреки инцидента на фронта, не спира да рисува и сътворява чудесни акварелни пейзажи. Те са в духа на наблюдаваната сурова действителност. В тях се усеща колко той е развълнуван, душата му е обзета от трепет, сърцето му се пълни със състрадание към войниците от фронтовите рубежи, които страдат в името на родината ("Гробове", "Преминаване на река", "По дирите на неприятеля" и др.).

Освен живописец, Милев е и чудесен поет. А прозата, която пише през лятото на 1917 г. на бойното поле, е най-доброто, излязло под неговото перо. Писмата му до приятели и близки пък имат стойността на есета.

Прави серия дунавски пейзажи и на 18 ноември 1917 г., докато е в отпуск, открива двудневна самостоятелна изложба в родния Казанлък. Тя е посрещната с интерес и дори е забелязана от в. "Дойче Балкан цайтунг".

В началото на 1918 г. прославената Девета пехотна Плевенска дивизия на генерал Владимир Вазов урежда художествена изложба с творби на художниците и ювелирите в редиците на дивизията. Иван Милев посещава изложбата и пише оценка. Така той се показва и като художествен критик.

Според специалистите в художественото изкуство, периодът му на фронта е оказал сериозно влияние в творчеството му.


Картини на Милев, пресъздаващи сцени от войната

Художникът е демобилизиран през октомври 1918 г. и се връща в Казанлък. Там буквално се нахвърля да рисува, увлича се от сценография, помага на местния театър, пише статии, рисува карикатури, пише стихове и проза. Да се осигури прехрана и сносен бит след катастрофалната война не е лесно. През 1919 г. все пак се дипломира и решава да учителства, за да събере пари за мечтаното следване в Художествената академия.


Втората "Ахинора", 1926 г.

Става начален учител в с. Горски извор (Кору чешме), Хасковско. Не спира да твори и през април 1920 г. прави изложба в основното училище в Хасково, а през август - в читалището в Габрово. Веднага след това пристига в София, за да се запише като извънреден студент в академията. Единственото "имане", което носи със себе си, са нарисуваните дотогава картини, които закачва по стените на павилиона "Ариана" край езерото в Борисовата градина. Дързостта на провинциалиста да започне с такава изложба се приема двояко. Някои с насмешка разглеждат и се произнасят за наивните му пейзажи, смятат го дори за малко луд. Но получава и високи оценки в печата и има сравнително добри продажби. Едни от тези, които го оценяват високо са Гео Милев и Чавдар Мутафов. За този решителен момент в живота на Иван Милев след десетилетия колоритно си спомня поетът Ламар:

"Беше накачил по стените рисунки, шарени като яйца. Баща му искал да го прави овчар, но от овчарлъка му остана само овчият кожух, носеше го из София с вълната навън. Някои като го виждаха така облечен, отдаваха го на декадентските му увлечения. Двамата с Гео Милев идваха често в моята квартира да пият вермут, идваха и с Илия Бешков, с когото живееха в една стая на бул. "Фердинанд". Беше празна стая, нямаше дори маса и работеха върху пръстения под."


Рисувалното училище, бъдещата Художествена академия, 20-те години на ХХ век

На изпита за Художествената академия вместо натюрморт рисува стилизирана картина. Въпреки това, впечатлена от импулсивното му въображение, комисията го приема за студент през септември 1920 г.

Непокорният му дух се проявява още на първите уроци. Две години следва общия курс, но самородният му талант не се примирява с рисуването на отделните части на човешкото тяло и през 1922 г. той се прехвърля там, където талантът му може да препуска на воля - в декоративния отдел при професор Стефан Баджов. Тук дарованието му е толкова голямо, че веднага е забелязано и оценено.

По време на обучението си прави три самостоятелни изложби, третата е през 1923 г. в прочутата "Тръпкова галерия" на ул. Аксаков. Сътрудничи на вестник "Червен смях" като илюстратор и карикатурист. През 1922 г. рисува кориците на книгите "Смърт" на Владимир Полянов, "Синята хризантема" на Светослав Минков, "Фантазии" на Едгар Алан По, "Ужасът" от Ханс Хайнц Еверс и др. Прави корицата и илюстрира стихосбирката на Ламар "Арена" изд. "Т. Ф. Чипев". През 1923 г. участва с рисунки в сп. "Маскарад", илюстрира литературния сборник "Одрин".

С група състуденти посещава Цариград, Атина, Корфу, Неапол, Рим, Флоренция, Венеция и се запознава отблизо с достиженията на италианския ренесанс и барок. Есента на същата година дебютира като сценограф - работи по постановката "Възнесението на Ханеле" от Герхарт Хауптман в "Театър Студия" на Исак Даниел. Започва сътрудничеството му и с Народния театър. Талантливата му ръка създава ненадминати сценографски решения в няколко постановки. През 1925 г. прави стенописите и проектира интериора на известната днес Стайнова къща в Казанлък.

Въпреки признанието, през всичките години на следването му мизерията не го изостава. За да може да се изхрани, Иван Милев взима под наем дървена количка и в свободното от лекции време продава с нея зарзават в крайните квартали на града. Със същата количка често пренася и багаж на пътници от гарата до града. Печалбата му обаче е нищожна. Парите стигат колкото за парче хляб и един чай на ден.

"Трябва на всяка цена да стана художник, даже и да загина от глад", често повтаря студентът. Въпреки неплатения си наем и заобикалящата го нищета Милев трудно се разделя с картините си, не иска да ги продава, ревнува ги. Той е безкомпромисен в естетическите си критерии и за нищо на света не е склонен да ги престъпи и се продаде за пари. Негови съвременници от Казанлък разказват, че местният търговец на розово масло, милионерът Папазов, дълго време го преследвал с молба да нарисува портрет на жена му.

"Абе, ти си болен от охтика, давам ти един милион да нарисуваш жена ми и с тези пари да отидеш да се лекуваш" - предлагал богаташът. Художникът му казал:

"Няма да нарисувам жена ти, защото е дебела, грозна и с мустаци!"


"Нашите майки все в черно ходят", 1926 г.

През април 1925 г. в една художествена галерия, Милев се запознава с Екатерина Наумова - млада и даровита оперна певица, завършила консерватория в Германия и факултет по философия, дъщеря на военния лекар Христо Наумов. Двамата си определят среща на 16 април пред храм "Св. Неделя", точно в часа на последвалия чудовищен атентат. В последния момент мястото на срещата е променено - щастлива случайност, спасила живота им. На 19 юли с. г. младите се женят. На 18 май 1926 г. се ражда дъщеря им Мария Милева, която става архитект. Катя се отказва от обещаваща бляскава кариера и става негов меценат, другар, съпруга, вдъхновител и прототип на голяма част от образите в картините му.

На 29 юни 1925 г. Милев завършва с отличие декоративния отдел на Художествената академия с дипломната си композиция "Париж". Същата година получава държавна награда за изкуство за творбата си "Крали Марко". След завършването си работи като художник на свободна практика, сценограф към Народния театър, автор на стенописи за частни домове, прави илюстрации и оформление на книги, сътрудничи във вестници.

Заедно с Васил Вичев участва в конкурса за паметника на връх Шипка. През пролетта на 1926 г. е приет в дружество "Родно изкуство" и през април-май с.г. участва в изложбата му с "Божа майка" и "Светогорска легенда". Оформя и илюстрира "Сборниче за деца" от Дора Габе, работи върху сценографията на "Сън в лятна нощ" от Шекспир, постановка на Николай Масалитинов.


"Пролет", 1922 г.

"Тежко е да се чувстваш цар, а да живееш като просяк!", неведнъж  споделял мъката си пред приятели талантливият художник.

Дългите години на мизерия и лишения се отразяват пагубно на здравето му. На 25 януари 1927 г. Иван Милев умира внезапно от инфлуенца - само три седмици преди да навърши тридесет. В деня на смъртта си получава покана да уреди изложба на картините си в Дрезден.

На 27 февруари 1927 г. в Тръпковата галерия е организирана посмъртна изложба.


"Гурбетчия", 1922 г.


Първата картина със заглавие "Ахинора" - портрет на Анна Орозова, 1922 г.

Милев е самороден и удивителен талант. Той е един от големите майстори на темперната и акварелна техника в българското изобразително изкуство. Сравняват го с Густав Климт и това не е случайно. Самобитният му декоративен стил е повлиян от модерния по това време в Европа сецесион. Но за разлика от творбите на австрийския му колега, тези на родния художник, са свързани по-скоро с народните традиции и иконописта. В творбите си въплъщава в пластични образи богатството на българския фолклор и бит.

Оставя безценно наследство за българското изобразително изкуство - живопис, сценография, стенописи, рисунки. За съжаление едни от най-хубавите му творби са изчезнали, други - разпилени, а част от най-стойностните му стенописи - унищожени по време на бомбардировките в София. Негови работи се съхраняват в Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, Художествена галерия Казанлък както и в галериите на Шумен, и други градове. Създава нова сценографска стилистика в българския театър и рязко се противопоставя на академичната конюнктура.


"Задушница", 1923 г.

Една от най-известните картини на Милев е "Ахинора" (1925), в чийто образ мнозина разпознават казанлъшката аристократка и видна красавица Анна Орозова, с която дори му приписват връзка, въпреки, че тя е омъжена. Сред другите му популярни творби са портретът на поетесата Анна Каменова (1924), "Триптих: Мъглижкият манастир" (1924), "Сватба" (1925), "Нашите майки все в черно ходят" (1926), "Бежанци" (1926), "Септември 1923" и мн. др.


"Крали Марко", 1925 г.

Творецът оставя и богато литературно наследство в стихове, песни и проза.


"Анна Каменова", 1925 г.

https://impressio.dir.bg/palitra/ivan-milev-e-blizo-do-nas-vseki-den

Hatshepsut

Борис Денев


Борис Денев Чоканов е роден на 7 февруари 1883 г. във Велико Търново, като едно от седемте деца на Деню Чокана - кожухар и земемер в Търновска област, наследник на известния Чоканов род. Многолюдното семейство живее в голяма и хубава къща в Турската махала на града, с изглед към историческата крепост Царевец.

Борис е художник от дете. Вдъхновява се от рисунките в Библията, от репродукциите, които баща му изрязва от списания и колекционира. Но най-силно се впечатлява от една картина на Цар Освободител, нарисувана от по-големия му брат Панайот. Малкото момче започва също да прави опити да рисува. След време вече е най-добрият в класа си. Първата му "композиция" е една турска сватба, която той наблюдава и пресъздава върху платното. Рисува учителите и съучениците си. Тъй като не може да си позволи толкова мечтаните маслени бои, се налага сам да си извлича цветове от растения и корени.

Периодът на гимназиалните му години минава под знака на усвояването на нови методи в рисуването, а една случайна среща се оказва съдбоносна и предопределя бъдещето на Денев. Едно утро той решава да посети свой близък приятел и минава по улица "Гурко" с калдъръмените улички.

"И в този момент видях един странен човек, сякаш изпаднал италианец с вехти дрехи, дълга коса, дълга сива брада, преметнал през рамо кирлива платнена торба и както е прав, държи в ръката си блок и рисува с молив" - разказва след години Денев.

Решението е взето - ще стане художник. Истинското събуждане на творческата му природа обаче е при допира му с маслените бои. С новата техника го запознава младият учител Димитър Багрилов.

След завършване на гимназията, Борис има желание да продължи художественото си образование, но родителите му нямат необходимите средства. Налага се да стане селски даскал - в търновското село Иванча.

Едновременно с това свири на цигулка и дори обмисля да се отдаде изцяло на музиката, но като учител се натъква на остарели методи в преподаването по рисуване и се захваща да ги промени. Въвежда нова система, развиваща детската фантазия. Съвсем скоро нововъведенията привличат вниманието на окръжната училищна дирекция и учителят е преместен в Търново. Възложено му е да води курсове по рисуване за основни учители. Започва да обикаля цяла България и рисува множество пейзажи. Когато неговият приятел Михаил Кръстев, учител в Търновската гимназия и също художник, ги вижда, ахва и го съветва да ги покаже в София.


Пейзаж от Самоков


Пейзаж от Асеновград


Зимен пейзаж

Обнадежден, Борис Денев предлага няколко платна на дружество "Съвременно изкуство" и ефектът е изумителен. Само за няколко дни картините му са разпродадени. Художникът спечелва 400 лева, а учителската му заплата за цяла година е 900! Това го окуражава и на следващата година, през 1909 г., вече организира първата си самостоятелна изложба в Рисувалното училище в София. Тя има голям успех и доскорошният учител събира достатъчно пари, за да последва мечтата си и да продължи образованието си.

Веднага полага изпит и е приет за редовен студент по живопис в Мюнхен.

Макар че наближава 30-те, когато пристига там, бързо изпреварва по-младите си колеги. Денев ги засенчва не само с таланта си, но и с необикновената си работоспособност. Специализира при проф. Лео фон Льофтц, Карл фон Маар и Анджело Янк. Европейците са възхитени от търновските му пейзажи, очаква го блестяща кариера.


Мюнхен, 1910 г.

Започва обаче Балканската война и Борис загърбва всичко, за което е мечтал, за да се върне като доброволец в родината. На 28 декември 1912 г. се явява в село Татаркьой, като голяма част от пътя дотам изминава пеша.

Зачислен е като доброволец в санитарната част към картечната рота на 20 пехотен Добруджански полк от Пета Дунавска дивизия. Очевидец е на най-кървавите битки и с голямо майсторство пресъздава грозното лице на войната. Той върви с войниците и наблюдава с точно, вярно, искрено око скромния им живот между сраженията. Графиката "Лозенград, 21.12.1912 г." е първата творба на Борис Денев на военна тематика.

Вoинитe oт 18 пeхoтeн Етъpcки и 20 пeхoтeн Дoбpyджaнcки пoлк yчacтвaт в нeпocpeдcтвeнитe бoйни дeйcтвия и пpoявявaт нeвepoятeн гepoизъм. Личният им cъcтaв изцялo e пoпълнeн oт житeли нa Тъpнoвcки peгиoн. В тpyднaтa и oтгoвopнa paбoтa нa caнитapнaтa чacт, в бopбaтa зa cпacявaнe живoтa нa cтoтици paнeни зeмляци yчacтвa и caмият Дeнeв. Последните му рисунки от Балканската война прави при братските гробове на умрелите от коремен тиф на позицията при Чаталджа.

Скиците, които оставя - над 200, и досега са ненадминат образец за репортажна рисунка.


Спящ войник, рисунка на Борис Денев

Слeд дeмoбилизaциятa нa 20 пeхoтeн Дoбpyджaнcки пoлк Бopиc Дeнeв пpeминaвa в зaпaca нa cъщия пoлк.

Tpъгвa cи нaгpaдeн c opдeн "Зa хpaбpocт" IV cтeпeн и пoвишeн в чин eфpeйтop.

Нaпpaвeнитe cкици c мoлив пo вpeмe нa вoйнaтa пpeз 1913 г. ca излoжeни в гoлeмия caлoн нa Вoeнния клyб. От тях 70 ce нaмиpaт във фoндoвeтe нa Вoeннoиcтopичecкия мyзeй.

Пpeз cъщaтa 1913 г. зaминaвa oтнoвo зa Мюнхeн и пpoдължaвa oбyчeниeтo cи в Акaдeмиятa пpи пpoф. Анжeлo Янк. Нo пpecтoят мy e caмo eдин ceмecтъp.


През месец март 1915 г. Военното министерство обявява конкурс за назначаване на първия щатен военен художник. Печели го Борис Денев. След включването на България в Първата световна война той заема тази длъжност към Главния щаб на армията.


Борис Денев мобилизиран като военен художник в Първата световна война

Отделно за всяка дивизия е отпуснат по един щат за военен художник. Сред тях са такива имена като Александър Божинов (Първа пехотна Софийска дивизия), Никола Танев (Трета пехотна Балканска дивизия), Константин Щъркелов (Седма пехотна Рилска дивизия), Димитър Гюдженов (Осма пехотна Тунджанска дивизия) и др. Въведена е специална военна униформа за художниците с инициали на пагоните "ВХ".

Денев зaминaвa нa пpeднитe пoзиции и oтнoвo peдoм c oбикнoвeнитe вoйници oпoзнaвa тpaгизмa нa cъбитиятa. Зa дa нapиcyвa извecтнaтa cи кapтинa "Tyтpaкaн" пo пopъчкa нa Вoeннoиcтopичecкия мyзeй пpeз 1918 г., хyдoжникът oбхoждa вcички чacти нa Пeтa пeхoтнa Дyнaвcкa дивизия. А дoкyмeнтaлнитe pиcyнки, кoитo пpaви нa бoйнoтo пoлe пo вpeмe нa вoйнaта, ca пoвeчe oт 300.


Офицери от Втора дружина на 11 пехотен Сливенски полк


Рисунки на военни, правени от Борис Денев по време на Първата световна война

От създадените творби два пъти в годината в София се откриват конкурсни изложби, на които най-добрите живописни и скулптурни произведения с военни сюжети получават премии.

През периода на Първата световна война всяка година в Берлин се подготвя т.нар. Голяма берлинска художествена изложба. Тя се открива през май и продължава до октомври. През 1916 г. и България е поканена да вземе участие. Денев е част от делегацията, която заминава за Берлин и множество негови картини участват в изложбата.

Нa 1 oктoмвpи 1925 г. миниcтъpът нa вoйнaтa издaвa зaпoвeд зa yвoлнeниe "пo coбcтвeнo жeлaниe" нa Бopиc Дeнeв. В cпoмeнитe cи тoй пишe: "Пpeз 1925 г. нaпycнaх длъжнocттa cи вoeнeн хyдoжник, пoнeжe нe иcкaх дa ce oбвъpзвaм изключитeлнo c вoeннaтa живoпиc и пoнeжe зaбeлязaх, чe вoeннитe пpeдпoчитaт пищнитe пapaдни кapтини, дoкaтo мoитe cюжeти бяхa caмo oт битa нa вoйниците."

Слeд кaтo изocтaвя вoeннaтa живoпиc, тъpнoвcкият хyдoжник e нaзнaчeн като yчитeл в Пъpвa мъжкa гимнaзия в Сoфия, зa дa peдaктиpa издaвaнaтa oт Миниcтepcтвoтo нa нapoднoтo пpocвeщeниe дeтcкa литepaтypa. Taзи длъжнocт зaeмa дo 1931 г., cлeд кoeтo ce oтдaвa нa cвoбoднa пpaктикa. Пpeз cъщaтa гoдинa cтaвa нocитeл нa "Киpилo-Мeтoдиeвaтa нaгpaдa" нa БАН. През 30-те години Борис Денев е сред най-известните и най-купуваните български художници. 25-годишната му творческа дейност се чества много тържествено през 1934 г.

Той твори в много жанрове на живописта - като се започне от пейзажа, градските изгледи, фигурата, военната живопис, библейските сюжети, и се завърши с портрета. Любим негов обект е родният му град Велико Търново. Автор е на над 2000 картини с изгледи от това магично място.






Макар успехът му като художник да е голям, Борис Денев не ограничава фантазията си само в живописта. Той се интересува от авиация и още като студент в Мюнхен посещава лекции в новосъздадената Мюнхенска авиационна академия, става член на Мюнхенската комисия по авиация и дори спечелва награда за един свой проект. По-късно сам построява планер, с който прави няколко полета в околностите на София. Създава и стенен слънчев часовник; не забравя страстта си към музиката и участва в оркестър от музициращи художници и архитекти с веселото име "Бръмбъзъците".


През 1942 г. е комисар на Българския павилион на Венецианското биенале, публикува публицистика и рисунки в пресата, илюстрира книги.

Тежка е обаче съдбата на твореца след 9 септември 1944 г.

"На 1 ноември 1944 г. бях арестуван и прекарах 5 месеца в Софийския затвор и 5 месеца в Дупнишкия лагер, без да бъда съден. Обяснявам си, че причините за това ми задържане бяха фейлетоните, които пишех във в-к "Слово" и в-к "Зора", в които осмивах недъзи в най-различни обществени среди и чрез които фейлетони си навлякох омразата на някои лица."

Изключен е от Съюза на българските художници, независимо че е сред основателите му през 1932 г. Най-тежко от всичко обаче е забраната да рисува на открито. Цели десет години Денев е лишен от най-голямата си любов - да рисува пейзажи. Точно тогава създава своя цикъл от близо 50 портрета на композитори, илюстрации към книгата "История на музиката". През 1956 г. членството му в СБХ е възстановено, а през 1967 г. е напълно реабилитиран и дори получава званието "Заслужил художник".

Борис Денев умира на 31 декември 1969 г. в София.

Единствената му дъщеря, Славка Денева - също художник, завещава на СБХ не само семейния дом на ул. "Шипка" 18 в столицата, но и цялото творческо наследство на двамата, включващо над 900 картини и 7000 рисунки, скици, скицници, бележници. След смъртта на Денева през 1984 г., между 1985 и 1993 г., цялото богатство се съхранява при доста лоши условия в депата на Националната художествена галерия. В последните години произведенията се реставрират и периодично се организират изложби.

https://impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/shte-stanem-evropeytsi-togava-kogato-stanem-istinski-balgari-ne-balgari-s-evropeyski-maski