• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

28 January 2022, 20:53:23

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
15540 Posts

Шишман
6001 Posts

Panzerfaust
1131 Posts

Лина
829 Posts

sekirata
264 Posts

Theme Selector





Members
  • Total Members: 172
  • Latest: zelenv9
Stats
  • Total Posts: 25,912
  • Total Topics: 1,412
  • Online Today: 257
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 71
Total: 72

avatar_Hatshepsut

Турско робство - материали за тия времена

Started by Hatshepsut, 18 October 2018, 07:33:47

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Topic keywords [SEO] история

Hatshepsut

Османско присъствие или варварско турско робство

Огнян СТАМБОЛИЕВ

Въпросът ми е реторичен и всеки нормален и честен българин би казал, че вярно е второто. Тук не искам да припомням позицията на Гоце Първанов (не съм гласувал за този агент на ДС, както направиха повечето българи!), който не посмя да произнесе тези две думички: "турско робство" и през април 2006, убеден съм, няма да ги каже и през март 2008. По понятни причини. Но нека да го оставим, историята скоро ще го забрави. Да се поровим малко в нея, да припомним само някои факти и моменти.
Без съмнение, всеки народ в своята история е бил през определени периоди под чуждо владичество. За по-дълго или за по- кратко . Нашето иго продължи от 1393 до 1878 и се оказа не само сред най-дългите, но и сред най-страшните и най- жестоките. Защо?
Защото един народ с НИСКА СТЕПЕН НА ЦИВИЛИЗАЦИОННО РАЗВИТИЕ, като въпросния турски, завладя с военна сила един далече по-напреднал народ като българския. И това е нашата трагедия, с фатални последици, които усещаме и сега. През далечната 1393 година, когато пада Търново - ключовете на крепостта турците получават след коварство - от свои приятели венециански евреи! - България е държава на 712 години, а Турция на 72! Знаем, че в началото на 14-и век Осман I основава в Мала Азия държава с главен град Бурса, а по- късно разсипва прекрасния Константинопол, за да го превърне в своя столица. Оттогава до Кримската война (1856) тази милитаризирана азиатска империя воюва непрекъснато повече от 500 години - по-точно 532 години. Воюва за чужди територии, поробва цели народи, унищожава материални и духовни ценности и не създава нищо, за разлика от другите империи през този период - Англия, Франция, Австро-Унгария. А България поне три столетия преди това вече има свои книжовни школи (Преслав, Охрид, Търново), писатели (Константин Преславски, Константин Костенечки, Патриарх Евтимий), развита просветна система, самостоятелна църква и дори своя патриаршия. Докато Османска Турция е изостанала във всяко отношение, безпросветна държава, която се олицетворява от спахията - турчин на кон с ятаган в ръка, готов във всеки момент да граби, опожарява, насилва, мародерства и убива. И той го прави цели 485 години! Според исляма, в който е обучен да вярва сляпо, без изобщо да мисли, колкото повече християни или неверници изтреби на земята той, толкова по- щастлив ще бъде в мюсюлманския рай!

ГЕНОЦИДЪТ
над българите е страшен, непрестанен! Започва още с падането на столицата Търновград и масовото избиване на цялата българска аристокрация, интелигенция и духовенство. А България, както знаем, е сред водещите, цивилизовани държави в Европа. До смазването на един цял народ - една невиждана по своите размери жестокост, непозната за цивилизования свят тогава. Геноцидът продължава с различни темпове и сила до "културния и европейски" 19-и век, до Батак (оказа се, че акцията "Анти-Батак" се субсидирала главно от Анкара!), до опожаряването и кланетата в Стара Загора, Търговище и още в десетки градове и села по време на Априлското въстание и войната. За да избухне отново през 1913 година с изтребването и прогонването на тракийските българи, за което и Турция, и Гоце упорито мълчат.

ПОРАЖЕНИЯТА
от геноцида усещаме и днес. Според учени-демографи, ако не беше поробена от Турция, България днес щеше да бъде една от големите европейски държави с по-обширна територия и близка по брой на населението до Англия и Франция, но за съжаление след 1878 година българите са малко над 3 милиона. Това говори за системен геноцид, за огромни поражения върху генофонда.
Но пораженията са не само в посока на намаляването на населението. Те са във всичко, във всяка област: икономика, просвета, култура, църква. Турците обграждат България с висока "китайска стена" за векове. Българинът е просто в затвор. Напълно лишен от контакти с цивилизования свят. И едва след Кримската война, когато европейски войски прекосяват страната, той вижда за първи път като "туземец бели хора".

ТОВА, ЧЕ ПОРОБИТЕЛЯТ Е ПРИМИТИВЕН
нанася огромни щети върху България. И други народи на континента попадат за по- кратко или по- дълго под робство, но по време на австрийското робство италианците се радват на Ла Скала и аплодират Росини, Доницети и Верди, чехите и унгарците имат своите Сметана, Лист и Дворжак, поробените от испанците холандци се гордеят със своите Рембранд и Рубенс. А българинът тлее в мрака на бездуховността - през 16-и век, например, в България е останал само един книжовник и почти цялото население е напълно неграмотно. То е просто една безправна "рая", едно стадо от "гяури" (както сега един самозабравил се министър от ДПС нарича българите!). Това, че България е заобиколена от поробени или васални на Турция земи, че не граничи поне с една свободна и цивилизована европейска държава, е наистина трагедия и за дълго спира нормалното й развитие.

ИЗКРИВЯВА СЕ
националният характер на българина. Той е принуден да живее във вечен страх за физическото си оцеляване. Ужасната отрова на страха, която разнебитва нервите и смазва душата, парализира неговата воля. "Преклонена главица сабя не я сече!" Страшна поговорка, без аналог в европейските езици!
Най- лошото е, че това робство, този затвор довежда до две големи морални злини: отчуждаването на българина от общото, от държавата (тя е враг за него и досега!) и до известна степен и от вярата в Бога, защото, след като един народ се моли 500 години на Бога да го спаси от Злото, а той не го спасява, вярата лесно може да се изгуби. Да, пораженията върху националния характер са видни и днес. Много и разнопосочни са отрицателните ориенталски влияния . От една цивилизация, ако може да се употреби тук тази дума, с подобна ниска степен на развитие, с нисък морал (с хареми и роби) и принизени естетически критерии, не може да се очаква друго, освен ниска култура и нисък морал. И остатъците от Ориента са видни и днес: Азис, чалгата, повсеместната грубост, мръсните софийски улици, опростачването на нацията.
Общество, изградено върху рушвета (подкупа), в никакъв случай не може да се нарече "цивилизовано" и "морално". Виждаме го и сега как се налага най- вече от актива на една антиконституционна и вредна за страната партия.

ПОРАЖЕНИЯ ИМА И ВЪРХУ ЕЗИКА -
хубавият и звучен български славянски език се замърсява чувствително от турските думи през тези столетия. Неговото развитие се забавя много - той просъществува под формата на множество диалекти, близо 90, за да се оформи едва в края на 19-и и началото на 20-и век. Но грозно звучащите турцизми все още неоправдано битуват в речта ни и я замърсяват, много географски топоними също носят старите и некрасиви турски имена. В същото време в заграбените ни от съседите изконни български територии не е съхранен нито един топоним, там и имената на етническите българи са турски или гръцки със закони от 1934 година!

ЗА РОБСТВОТО
са изписани хиляди страници. Днес някои безродници се опитват да го омаловажат и дори зачеркнат. Под диктовката на продали се на Анкара политици, депутати и министри, те вече пренаписват учебниците по история и литература и промиват мозъците на нашите деца. "Робство е нямало, имало е някакво османско присъствие и българинът е живял относително добре и спокойно". А една мастита писателка-османистка се опита да ни убеди, че "турският спахия не бил чак толкова лош и вреден човек" (!?). Всъщност, това цели планът "Йозал" - народ без историческа памет, без добро образование, с ниска култура, народ на слуги и безотечественици.

Вестник Про и Анти

Hatshepsut

Последици от Османското завоевание

http://studentskigrad.eu/index.php?option=com_content&view=article&id=1434:2011-07-15-08-04-00&catid=66:istorialekcii&Itemid=98

Османското завоевание е христоматиен пример за исторически катаклизъм. Терминът ,,катаклизъм", заимстван от геологията, в  историята посочва такава радикална промяна, която е предизвикала неповторими последици и чиято актуалност е видна и днес. С други думи османското завоевание предизвиква много негативни промени в живота на българите, но ние ще се занимаем с тези, които въздействат върху живота ни и днес и не можем да променим тяхното въздействие

1. Демографски срив на българската нация

Първите изследвания в тази насока прави може би първият професионален български османист от І-вата ½ на ХХ в. – Христо Гандев с труда си ,,Българската народност през ХV-ХVІІ век". Според него българската народност в Мизия, Тракия и Македония в началото на ХІV в. наброява около 2,5 млн души. Следователно по това време тя е съизмерима с демографския потенциал на Франция, която по това време е между 3,5 и 3,2 млн. души.

В началото на ХІХ в. българската народност достига до около 4,9 млн души, т.е. е нараснала два пъти. Първото национално преброяване е направено след Съединението от 1886г., но то е само конфесионално. От друга страна, сръбската и гръцката пропаганда тръбят, че демографски България е колкото Сърбия и Гърция. Българските възрожденци от своя страна смятат, че българите наброяват 6 млн души.

Англия в началото на ХІХ в. е 40 млн души, Франция – 45 млн души. Следователно българското население се е увеличило 2-2,5 пъти, а населението на държави със същия демографски потенциал през Средновековието  се е увеличило 20 пъти. Когато биват формулирани факторите за това, се изхожда от следното: В началото на ХVІ в.,  в края на управлението на Селим І Мрачния в османските данъчни регистри са посочени 1,5-1,2 млн българи данъкоплатци. С други думи в епохата на османското завоевание българската народност е намаляла двойно за по-малко от век. След този катаклизъм българите са поставени в такива условия, че не могат да компенсират щетите. Франция и Англия междувременно стават арена на голямата чумна епидемия. Според Фернан Бродел, един от най-големите френски изследователи на Средновековието, представител на прословутата историческа школа "Анали", тази чума в цяла Европа отнела около 30% от населението й, т.е. около 25-30 млн души като при Франция и Англия жертвите били най-големи. Тук също имаме страшен демографски спад.

При всички положения заслугата на османското завоевание за този демографски срив у нас е много голяма, без да е възможно точно да я изчислим. Земята на българите е първата, която османците завоюват на Балканите. Оттук насетне османското завоевание използва Тракия като стратегически плацдарм за нападение във всички посоки. Има непрекъснато присъствие на османски войски, така че можем да приемем оплакванията от анали, жития и хроники, че ,,българите най-много пострадаха" за достоверни. Българите са избити и прогонени насила в най-значителен брой. България за османците е като Анадола за селджуките – трябвало да се създаде стабилно османско присъствие. Към този фактор обаче трябва да се отнесат и жертвите на голямата чумна епидемия. Имаме достатъчно сведения, че тази чума е имала широко разпространение в България. Например всички жития на патриарх Евтимий споменават за болести и нещастия. Чумата не може да е толкова страшна, ако не беше свързана с налагането на османското владичество в България. Османското завоевание предопределило съдбата на българите като малък народ. В мисленето на българина този момент означава велико минало, противопоставено на обикновено жалко настояще, в което българинът бил несправедлива жертва. Така българското мислене ще преминава през политически радикализъм, за да стине до апатията.

2. Фолклоризация на българската култура

Унищожаването на модела на взаимодействие и съорганизираност между държава и култура, т.е. унищожаването на държавата, лишило българите от всякаква възможност а създаването на елитарна култура. Логична последица на това било тоталната фолклоризация на българската култура. Този процес е характерен и за останалите балкански народи и това погледната сериозно е единственото основание за съществуването на понятието ,,балканска култура". Единственото, което прави балканските народи балкански е, че са били векове под османски робство. Това е основната теза, а подтезите й са:

а. какво е специфичното в отношението държава-култура.

Феноменът държавна култура възниква в елинистическите държави през Античността. Особено ясно това личи в монархията на Селевкидите със столица Антиохия. Тази държавна култура целенасочено разпространява елинизма, за да го превърне в средство за подчиняване на неелинските народи в близкия изток и за да постигне вътрешна социална хомогенност. още по-дълбоко в европейската традиция вкарва държавната култура Октавиан Август, който започва с добре подбрани културни средства да създава от многобройните народи своята империя т.нар. Pax Romana. Кулминация в упражняването на държавна култура е приемането на християнството. Следователно,  когато в хода на Великото преселение на народите идват новите варварски народи, те заварват този модел на държавна култура и по обясними причини започват да го копират. Само че начинът, по който той се копира на Изток и на Запад, е различен. Това различие непрекъснато ще се увеличава, за да се стигне в края на Средновековието до ситуацията, при която на Запад държавата е напълно изолирана от културата, а на Изток културата не може да съществува без държавата и същевременно е изключително важен инструмент за нея. Това е основната цивилизационна разлика, която предопределя възможността, на Изток да възникне комунизъм, а на Запад – не. Западното общество възприема толкова сериозно факта, че култура и държава се разделени, че смята за недопустимо да се смесват (първи опит да направи това прави Робеспиер по времето на Френската революция), докато източният човек непрекъснато чака от държавата да бъде превъзпитаван, за да получи културен модел.

b. как на Запад държавата се дистанцира от културата.

Възприемането на римския модел на култура трае в западното общество до Карл Велики (768-814). При Карл Велики западноевропейската държавност светогледно се изравнява със своя идеал – римската държавност, т.е. франките започват да се възприемат като исторически наследници на римляните. Затова Карл Велики иска неговата държава да прилича на Римската империя – през пролетта и лятото той воюва, а през есента и зимата създава културни ценности (привлича философи, художници и др.) След разпадането на неговата империя през 843г. държавата в Западна Европа изчезва и това реално продължава до средата на ХІ в. През този ХІ в. и през следващите два века – ХІІ и ХІІІ – западноевропейската култура изведнъж изживява страхотен подем. Този подем ярко контрастира с предишните два тъмни века и има следните измерения:

окончателно се формира западно европейското богословие. Решаваща заслуга за това има университета в южно френския град Шартр, който е убежище на всички западно-европейски философи схоластици. Развива се номиналистичния тип богословие (Пиер Абелар – припомнете си уроченцето за исихазма  ).
западноевропейската култура създава своя литературен модел Оформят се основните жанрове на модерната литература. Това формиране става по подражание на Античността, но оригиналното е много повече. Тук трябва да се споменат "Тристан и Изолда" на Кретиен дьо Троа и "История на варварските крале" на Уйес. Така се сливат епос и роман. Това формиране на западноевропейската литература има в своята основа т. нар. романски език, т.е. говоримия латински. От този романски език след време ще възникнат по-важните западноевропейски езици без чисто немските.
най-впечатляващ подем има в областта на архитектурата. Периодът ХІ-ХІІІ в. остава в историята като ,,Епохата на катедралите" (Жорж Дюби посещава една своя книга на този период и я кръщава по този начин. Същият води и телевизионно предаване в отговор на аналогичната американска поредица на Кенет Кларк "Цивилизацията") (Това за пореден път доказва колко, за съжаление, европеецът е комплексиран от американеца – мой коментар К.А., просто не се сдържах )  В Западна Европа се раждат два основни архитектурни стила – романски и готически. Романският е този, при който римските елементи в архитектурата са естетически идеал. Един ренесансов учен от ХV-ХVІ в. – Рафаело Сантинарича другия, готическия стил – "грозното изкуство, което се създава отвъд  Алпите". Така готическия стил чисто географски наистина е по-разпространен в германските земи, а романски на юг в Италия. Готическият стил се характеризира с:
-          високи кули

-          четвъртити форми

-          овална декорация

в рамките на западноевропейските градове се оформят университетите. През ХІІІ в. няма по-голям град в Западна Европа, където да няма университет.

В целия този културен подем държавата няма нищо общо. Никой крал не е харчел пари от държавния бюджет за културна дейност. Катедралите са дейност на местната общност и нейната собствена самоорганизация. Изключение в това отношение е парижката катедрала Notre Dame de Paris. През този период държавата е изместена като организатор на културния живот от обществото. Тази трансформация става възможна в западното общество благодарение на социалната система, наречена още от тогавашните хора ,,васалитет". Тази организация стои в опозиционно отношение спрямо държавата и има чисто социално измерение. Един от нейните изследователи, Густав Ганшоф, определя като основна характеристика на васалитета следното: ,,Това е социална организация, при която връзката човек-човек е толкова силна и нормативно тежка, колкото е връзката поданик-държава". Така западноевропейците се научават да правят сами културата си без държавата. Първоначално своеобразен център на културната организация е епископът, но през ХІІІ и ХІV в. функциите му преминават към комуната, т.е. община. Самото развитие на културата стимулира този преход и за неговото окончателно осъществяване най –голямо значение имат театърът и музиката. През ХVІІ в. вече няма голям град, който да не поддържа симфоничен оркестър от 300-350 души. Същата функция започва да изпълнява и театърът, а от средата на ХVІІІ в. вече и операта. Могат да се дадат примери, в които подобни провинциални учреждения стават по-известни от кралските, например театърът на Молиер, театърът и операта в Милано придобиват световна слава за разлика от тези в Ница, където резидира Савойската династия.

Западноевропейската цивилизация е първата, в която се появява разделяне на представата за държава и общество. Тази сепарирана представа е отразена в двата най-често използвани различни термина, които обозначават понятията:

- societas (оттук - society) – това понятие първоначално означава 1 сеньор, неговите васали, техните семейства и подчинените им селяни.

- status (оттук - state) - държава

За западноевропеецът държавата е тази, която обслужва обществото.

В България обаче се възприема римският модел на държавно попечителство над културата, като този модел се развива и задълбочава. Основна причина за това е фактът, че античната културна традиция се представлява от реален политически субект с враждебно отношение в лицето на Византия. Контактът с античната културна традиция в нашият случаи е опосредствен. От създаването на Българската държава (681) до 852г. (началото на управлението на Борис І) основната цел на Империята е да унищожи България, която е образувана върху изконна ромейска територия и е най-близката варварска държава до византийската столица Константинопол. Съвсем логично целта на България ще е да не бъде унищожавана.


1) 681-803 г. имаме тактика на пасивна отбрана, изработена от кан Тервел. Тя се изразява в максимално продължителни мирни договори с Византия. Задачата на българите е да защитават с военни средства земите си (така да се каже, българската част от византийското οἰκουμένη) северно от Хемус (това е договорено след битката при Анхиало в 708 г.). Целта на България е по този начин да демотивира Византия от намерението да я унищожи. България постига държавна независимост, но не успява да сполучи в последната си цел.


2) Ето защо във втория период (803-852 г.) се наблюдава промяна на тактиката. С цел да демотивира Византия България се стреми към прокарване на военен баланс на Балканите – България завладява византийски територии с преобладаващо славянско население  на юг от Хемус. От това следва рязко увеличаване демографския потенциал и постигане на военен баланс с Империята.

При положение, че Византия воюва непрестанно с арабите, в тази нова ситуация тя няма сили да завладее България след 852 г. За да се запази статуквото България трябва да гарантира трайни мирни отношения с Империята и да премахне религиозните различия между себе си и нея. Приемането на Християнството отваря пред България нова политическа цел с подчертано отбранителен характер – да не се позволи византийското религиозно и културно влияние да се трансформира в политическо. Опасността от това е много голяма, защото използването на културата за политически цели лежи в основата на нова византийска политика, разработена детайлно от патриарх Фотий. Основната цел на Борис и Симеон ще бъде създаването и/или изнамирането на трайни гаранции срещу тази опасност. Тези гаранции трябва да функционират като филтър – да пропускат в България онова византийско културно влияние, което е нужно, а да възпират всякакви опасни политически въздействия. Изработването на тази система минава през два еволюционни етапа, който съвпадат хронологически с управленията на Борис и Симеон:


1) Първият период съвпада с управлението на Борис преди и след приемането на Християнството (852/63 – 889);

В основата на политиката на Борис стои думата н е з а в и с и м о с т, чиято конкретна реализация се търси в два основни аспекта:

- автокефална църква
- литургия на славянски език

Това може да приближи Византия, доколкото противопоставянето вече е християни-християни, но доколкото тя не може да премахне противопоставянето ромеи-варвари, тълкува културата не само като религиозен феномен, но и като политически инструмент.

Липсата на гаранции, че светското културно влияние няма да придобие политически измерения означава постоянно съществуване на аргументи за поддържане на конфронтация  българи-византийци, на идеологическата плоскост ромеи-варвари.

Това проличава в началото на управлението на Симеон. Става дума за преместването на нашето тържище от Константинопол в Солун. Това е един изключително егоистичен акт на корупция, който разваля 30-годишен мир и като показ на определен вид отношение е изключително показателен.


2) Вторият период съвпада с управлението на Симеон (893-927). През този период ключовата дума е  р а в н о п о с т а в е н о с т. Има четири основни измерения, в които концепцията за равнопоставеност се проявява:

- патриаршия
- имперски институт (титла – царска)
- равнопоставеност на славянския език (старобългарския) и писаната на него литература с византийските културни постижения.
- Преслав – културен, административен и пр. център по пример на Константинопол, т.е. целта тук е равнопоставеност по отношение на емблематичния престолен град

Според това виждане България трябва да стане цялостна славянска реплика на Империята, нейно славянско отражение, да създава същите стойностни произведения като византийските, но на славянски език. Културата и културното творчество се превръщат във важен механизъм на държавната независимост, в противен случай културната, етническа и държавна независимост ще бъде изгубена. Културата по този начин се превръща в политически защита. Всичко, което се е случило в българската култура след Симеон е продукт на държавна политика.

Няма смисъл да се отчита българско творчество през този период, ако не се дели на преводно и оригинално. Факт е, че някои техники на превод, който достигат българите на Запад ще бъдат достигнати чак през Просвещението.

Симеоновият модел бива възприет и от Второто българско царство. Асеневата династия окупира културния живот. Ето защо при нападението на османците българите губят възможност да създават елитарна култура, защото обществото само не знае механизмите за този процес.

                        

Разрушаването на българската църква, държава и аристокрация унищожило и способността на българското общество да твори елитарна култура. В продължение на четири века културното развитие попаднало в извънредна ситуация. Тя имала две основни характеристики, които са се превърнали в трайни резултати за българската култура (т.е. видими са и днес):

1. Фолклорът поел функциите на елитарна култура. Целият творчески потенциал на нацията се насочил в него, което довело до рязко разнообразяване на фолклорните жанрове и създаване на изключително високи художествени постижения. Този процес има своите точни паралели в развитието на сърбите и гърците. Така фолклорът, който може да функционира като елитарна култура, станала първата основна характеристика на формиращата се общобалканска култура (доколкото за такава може да се говори).  В контекста на общите политически граници трите традиции получили възможност за широк контакт помежду си и за оеднаквяване на фолклорното творчество.

2. Ориентализиране, т.е. възприемане на арабо-мюсюлмански художе-ствени мотиви. С появата на първите възрожденски професии, идеи за създаване на елитарна култура отново, културното развитие на тези два народа тръгва в различни процеси. Започва дезориентализация и дебалканизация, които фактически разрушават възможността да се говори за общобалканска култура. Такава днес не съществува, освен жанровете, които подражават на фолклора. Тези опити се превръщат в основен модел за културно поведение. Едва в началото на ХХ. Век ще започнат да се появяват творци, които няма да искат да го правят.

Втората характеристика, която българската култура придобива, е превръщането на фолклора в безусловен естетически модел. В този смисъл балканските култури, макар и по различен начин, живеят в перманентно състояние на романтизъм.


3. Средновековни поземлени взаимоотношения и аграрен преврат

Благодарение на оманското нашествие Средновековието остава в българската история малко по-дълго, отколкото е естествено. Това най-силно личи в поземлените отношения. Благодарение на това продължаващо Средновековие в българската икономика през целия ХХ в. ще среща непреодолими трудности при своята модернизация. Не бихме могли да разберем какви са спецификите на този аграрен преврат без някои предварителни уточнения.

В цялостното си историческо развитие човечеството е открило три модела за организиране на производството в едри поземлени владения. Тези три модела се откриват в различни исторически епохи, като нито един от тях не може да бъде характеристика на някоя от епохите. Тези модела, когато се срещат в практиката, винаги получават следните примери.

1. Робовладелска вила, сравнително добре описана от Катон Стари. В своето описание той показва, че робовладетелската вила може да съществува само в условията на развито градско стопанство (занаяти и търговия), защото поземлената й площ не може да нараства безгранично. Това е пряко свързано с експлоатацията на робски труд. Идеалният вариант би бил следният:

В момент ,,А" от времето имаме вила с площ 100 дка. За нейната обработка са ни необходими 50 роби. За тяхното пък опазване са необходими пазачи, чийто брой трябва да е най-малкото ¼ от броя на робите – т.е. 13 души. Следователно при печалба от 1000 еврейски шекела (примерно говорим... :) 250 са отишли за издръжка на робите, а други 250 за надница на пазачите. Така от цялата печалба имаме чисто 500 шекела.

В друг момент, ,,В", с печалбата от предишната година (500 шекела) купуваме още 100дка земя и прилежащата обработваема площ към вилното стопанство се разраства на 200 дка. За да се започне обработка трябва да се увеличи броя на робите двойно – т.е. необходими са вече 100 роби и още 250 шекела, с които да бъдат изхранвани. Отделно преди това са похарчени 500 шекела за закупуването на робите. С нарастването на техния броя резонно трябва да нарасне и по съответен начин (1/4 от броя на робите) броя на пазачите – т.е. те вече трябва да са 25. Увеличава се и разхода за заплатите им – 500 шекела. Така ние, след като сме увеличили двойно площта на вилата, печелим от нея двойно в сравнение с предходната година – 2000 шекела, но 500 сме дали за закупуване на роби, 500 – за тяхната издръжка и 500 – за заплати на пазачите, ergo чистата ни печалба е отново 500 шекела. (понеже всички сме на ,,ти" с математиката, на следващата страничка има табличка. ) Тези ситуации пораждат следния извод: въпреки че обема на вилата е увеличен двойно, печалбата си остава същата. Това наистина е идеална ситуация. Ако прибавим и рисковете от болести сред робите (тъй като след увеличаването на броя възможността сред тях да плъзне епидемия е по-голяма), градушка, проблеми с пазачите, добиването на печалба от 500 шекела е твърде съмнително. Така ще се стигне до момент, в който разходите по издръжката на вилата ще бъдат по-големи от приходите.

Затова Катон Стари съветва печалбата да се влага в занаятчийски и търговски операции. Връщането й в земята означава фалит. Следователно този модел би могъл да съществува само в цивилизации, където има и други форми на богатство освен земята.


3. Ферма (в колониите в Америка и Австралия). За нейното съществуване също е необходимо развитие на градската икономика – търговия и промишленост. Благодарение на промишлеността фермата разполага с машини и торове, които подпомагат обработването. Семейството извършва много работа, като само при военни кампании се наемат работници. Следователно земеделието и тук не може да съществува само по себе си.

2. Вторият модел съществува само при икономики, където няма друга форма на богатство освен земя, т.е. аз съм толкова по-богат, колкото повече земя имам. В този случай трябва да се осигури възможността за непрекъснато и неограничено нарастване на земята. При този модел имаме две важни характеристики:

Върху едно и също парче земя различна форма на собственост упражняват най-малкото две юридически лица (хора или институции)
Частната собственост е възможна само там и тогава, когато е съчетана с политически суверенитет. В този смисъл – за да защитя правото си на собственост, аз трябва да разполагам с инструментите, с които разполага една държава.
Тук трябва да се обясни, що е частна собственост. Най-общо юридическото определение гласи, че това е абсолютната власт, която един човек упражнява върху една вещ (на латински – рroperitas, на български се предава само и единствено с термина ,,собственост") Тази абсолютна власт още от римско време е разделена на две основни групи правомощия:

1. Alienatio – най-напред тя включва правото да унищожиш собствеността си без вредни последици за другия. Има три начина: продажба, подаряване, завещаване.
2. Usus fructus / Usufructus – имам право да се ползвам от благата, които дадената вещ носи.
Тези две права могат да се делят между юридическите лица. Когато имаме ограничена собственост (само до Usufructus) – терминът е владение (possesio).

Тези характеристики намират в Западна Европа своята реализация в сложен политически, социален и стопански комплекс, наречен сеньория. Тя представлява едър поземлен имот, в който земята има два основни статута:

a. Terra dominicata – оттук идва понятието domain/домен, в рамките на който сеньорът притежава пълния обем частна собственост. В рамките на домена се намират кулата, стопанските постройки около кулата и три особени от произведствена гледна точка видове земя:
овощна градина
зеленчукова градина
лични лозя на сеньора (ако е в по-северните райони ечемик – за бира и или уиски)
b. Terra rusticana – земята, върху която сеньорът е запазил само правото си на алиенация, а владението е в ръцете на селяни, наричани най-общо зависими селяни. Те обработва земята срещу задължението под формата на данък да му плащат част от продукцията- т.нар. munera (на български език този латински термин се предава като феодална рента, което, разбира се, е не дотам коректно, доколкото при рентата присъства елемента на свободно договаряне между двете страни).
Terra rusticana е разделена на селски общини – т.е. едно село и земята, която обработват жителите му. Терминът за селска община на латински е communio. Земите в рамките на селската община имат същия статут, както в сеньорията: По-малката част от terra rusticana обхваща архитектурния комплекс, който днес сме свикнали да наричаме село. То се дели на къщи и дворове, като комплексът от къща и двор носи наименованието бащина/бащиния (patrimonium). Всички патримонии в рамките на селото образуват селище (на бълг.) или villagium (лат.). Всяка бащиния е пълна частна собственост на нейния притежател.

Втората категория в рамките на communio – то на латински език се казва campania (на бълг. – ,,землище", тур. – ,,кър"). Землището е разделено на земни парцели, които биват притежавани само от собственици на бащинии в селото. Ако не си такъв собственик, нямаш право на парцел земя от землището. Всеки парцел земя според българското право се нарича нива, а според латинското – mansa. Манзата се сее преимуществено с житни култури – пшеница, ръж, ечемик и просо. Именно манзата представлява аlienatio-то на сеньора и само usus fructus на селянина. Общото наименование на латински на селяните е villici. В зависимост от някои фактори, конкретните отношения селяни-сеньори имат различни наименувания много често според земеделската култура, която обработват в рамките на terra rusticana или вида данък, който плащат на сеньора. Всяка една сеньория може да бъде част някоя по-голяма, а по-голямата от трета още по-голяма и т.н. Рано или късно обаче този процес спира, когато сеньорията стане principitas (княжество) – сеньорът има политически суверенитет. Притежателят и носи името princeps. Той не дължи никому своята сеньория. Този термин има съответствия с германския barro, -onis. Следователно барони са всички онези, които притежават principitas. С течение на времето отношенията се усложняват, разделят се на различни нива, от където бароните се делят на големи (maiores) и дребни (minores). Дребните барони имат в Европа най-различни титли. Големите насят най-често наименованията – dux (херцог) и comes (граф).

Така в зависимост от статута на своята земя хората в Средновековието се делят на две основни групи:

Vassus (,,момче, приятел, другар" ......ааааа, момченце, момченце! ) – притежава земя срещу изпълнението на военната си служба (militia)
Villici – селяни, които притежават земя срещу задължението да плащат данък (мунера) на сеньора.
Сеньорията, която е натоварена с военна служба има германски термин-съответствие foedus от стргер. корен * fief – хонорар за извършена работа от човек със свободна професия.

Тази система още в епохата на нейното изучаване е наречена феодализъм / васалитет. И двата са употребими, само че феодализъм повече набляга на отношенията човек-земя, а васалитет на отношенията човек-човек в рамките на тази система. Иначе самият термин феодализъм е неологизъм и модерното му значение и оттенъкът, който носи, няма нищо общо. Идва от feodalite, което означава ,,аз и моите васали, строени в бойна колона".

Васалитетна система


Васалитетната система се разпада в хода на т.нар. аграрен преврат. Той се осъществява чрез намаляване броя на собствениците на едно парче земя на един. Тази собственост се свежда до две категории – на зависимите селяни и на сеньора. Оттук следва, че вариантите за аграрен преврат са два:

Първият е английският. Едрите поземлени собственици прогонват селяните от земите си и стават техни еднолични собственици, откъдето следва, че земята се използва за пасбища и за отглеждане на овце. Този модел е възможен само при добре развита индустрия и градове, които да поемат свободната работна сила или добре развита колониална система. В Ирландия и Шотландия тези процеси продължават чак до началото на ХХ в.

Вторият вариант е противоположен. С революционния акт държавата да лиши своята поземлена аристокрация и пълновластни собственици да станат обикновените селяни. Емблематичен модел за този вид аграрен преврат дава Франция. Между 4-11 август 1789г. Учредителното събрание заседава денонощно, за да се приеме цяла поредица от аграрни закони. В резултат аристократическите титли биват премахнати. Притежателите им ги използват, но без да има някакви положителни или отрицателни юридически последици за тях от това. Земите от terra rusticana са превърнати в частна собственост на селяните, а за аристокрацията остават само домените. В резултат от тези събития във Франция границите са отворени и аристократите, ако желаят могат необезпокоявано да напуснат.  От историческа гледна точка този модел за аграрен преврат изглежда като цяло по-справедлив. В една по-далечна перспектива може да се каже обаче, че земята се раздробява и това силно затруднява въвеждането на нови технологии. Собствениците имат малко земя, следователно и печалбите са малко и не са налични необходими средства за инвестиции за нововъведения.

В българските земи заради характера на османската правна система се реализират едновременно и двата модела на аграрен преврат. Прилагането на английския модел проличава силно в образуването на чифлиците – едри поземлени владения, чиито юридически статут стои извън нормите на шариата и извън правното съдържание на категорията делие. Те са оформени чрез присвояване на безстопанствени общински селски земи, чрез прогонване на селяни или чрез спекулативно изкупуване на имоти. Тяхното разпространение на Балканите е изключително малко. Далеч по-голямо значение за българския аграрен преврат имат военното реформиране на османската армия. То започва през управлението на първият османски султан с европейски светоглед и образование Махмуд ІІ (1806-1832). След поредните поражения на спахийската армия от гръцките въстаници се взема решение за въвеждане на рекрутна армия. Първата стъпка за това е унищожаването на еничарския корпус. Това се случва през юли 1826 г., когато всички еничари в Истанбул, Одрин и Бурса са физически избити чрез артилерийски обстрел.

Втората стъпка идва през 1828г., когато на всички спахии е предложено да се запишат в новата рекрутна армия, а техните поземлени имоти са обявени за собственост на султана. В продължение на около 15 години са издадени фермани, основна роля за които има Санд паша (турски реформатор), който е шеф на комисията по ,,танзимат", а негов пълномощник е по това време е Стефан Богориди. Реформите, наречени ,,танзимат" [1] започват през 1839 г. е издаден т.нар. Гюлхански  хатишериф, който въвежда две много важни юридически норми – султанът става висш съдебен гарант за собствеността на своите поданици, независимо от тяхната верска принадлежност, разрешава се свободна търговия със земя. Така поземлените площи на българските селяни образуват раитско земевладение (нова юридическа категория). Принципът на държавната собственост над земята е формално запазен, но в рамките на Османската империя могат да се продават поземлени площи (не могат да се продават на чужденци). Това положение в българските земи се запазва до Освобождението.

В първите години след Освобождението протича вторият етап, като ключова роля за него има законодателството от август 1879г. (при правителството на Тодор Бурмов), което за да осигури смяната на юридическия статут гледа да свърши това преди свикването на І ВНС. То въвежда три журнални постановления – пълна частна собственост, свобода на пазара, европейската практика на нотариални актове и премахване на поземления и поголовния данък с подоходен – т.е. дадено частно или юридическо лице* плаща данъците си въз основа на доходите, които има.  Реализирането на френския модел за аграрен преврат в България неизбежно създава същите проблеми, които създава и във Франция.

4. Османска поземлена система

Изграждането на класическия османски поземлен порядък е подчинено на три основни принципа:

1) Първият е принципът, наречен мирие. Това е свещеното право на султана, което дава право на наместника на Аллах да бъде законен собственик на всички производителни сили  в османската империя. Държавната собственост съчетана с политическа власт дава основание Османската империя да се определя като Източна деспотия, за разлика от западния абсолютизъм, където абсолютната власт на монарха е съчетана с идеята за свещена и неприкосновена частна собственост.

2) Вторият принцип е следствие от първия – след като цялата собственост е държавна, то следва, че ще има множество форми на условно владение на земята.

3) Третият принцип е пряко свързан с факта, че османската империя е тотално милитаризирана държава. В такава държава не се прави разлика между гражданска и военна власт. Всеки елемент от държавната машина е създаден, за да обслужва някаква нужда на армията и да функционира по време на мир.

Разделението на обществото на две ясно обособени съсловия, които да се пол. с различен юридически статут:

- аскер – това е армията и всички ангажирани с армията. Това е привилегировано съсловие, чийто задължения са да воюва, да се обучава и да се въоръжава;
- рая – съсловието, което се занимава с производителен труд. Не се прави разлика между мюсюлманско и християнско население;


Първият тип условно владение е т.нар. спахилък. Той е условно поземлено владение, защото се дава срещу изпълнение на някаква служба. Прекратяването на службата означава отнемане на владението. Притежателят на спахилък не може да внася промени в структурата на владението, няма право на власт върху селяните, а само върху част от доходите, които дава. Може да управлява чрез насилие, за да си събере данъците. Спахълъкът не може да се отчуждава. За да го придобие наследникът ти, той трябва да поеме и службата ти. В зависимост от своя размер имаме 3 вида:

1) Тимар – той е най-малкия и дава доход до 20 000 акчета;
2) Сиамет – до 100 000 акчета;
3) Хас – над 100 000 акчета;

Освен тези условни владения широко разпространение имало и едно безусловно владение, наречено мюлк – дава се на османски аристократ във връзка с много голям подвиг и заслуга при службата му за султана. Доколкото то е извънредна награда, неговото притежание не се поставя по условието на никакво допълнително задължение. Може да се отчуждава единствено като завещание. Въпреки това държавната собственост се запазва. Ето защо в условията на голямо военно напрежение централната власт често пъти посяга към конфискуване на мюлковете в името на общото благо и те биват превръщани в спахилъци, за да могат да се поддържат войници.

С цел да се запази мюлковото владение, те много често били вакъфирани (вакъф – поземлен имот, чиито доходи служат за издръжката на мюсюлманско религиозно или образователно учреждение; обикновено 1/3 отивала за тази издръжка, а останалите 2/3 отивали при управителя на вакъфа, който най-често бил предишния собственик на мюлка). Вакъфът е собственост на Аллах – единствената институция над султана и затова посегателствата над тях са редки. Така например вакъфа на Евренос бей в Кърджалийско е създаден през ІІ-рата половина на ХІV век, а е одържавен една през 1954г. със Закона за коопериране на земите.
:arrow:

Hatshepsut

:arrow:
3. Българската култура ХV-ХVІІв.

Унищожаването на държава, църква и аристокрация лишило българите от възможността да творят елитарна култура. Въпреки това обаче, макар и в много тесни рамки, елитарно културно творчество през този период има. Неговото ограничено присъствие се дължи на факта, че българите запазват контрол върху църковната организация на макро и микро равнище. Общоприета теза е, че разрушаването на Търновската патриаршия означавало българите да се лишат от църковна организация. Много факти обаче говорят, че чак до началото на ХVІІІ в. българите запазват равнопоставено положение в Цариградската патриаршия и можели да използват нейните институционални структури за често българските си начинания. Това най-силно проличава от косвени факти за българско етническо присъствие във високата йерархия. В периода 1393-1453г. има двама патриарси от български етнически произход. Освен научното предположение нямаме факти, който да сочат, че след заточването на патриарх Евтимий настъпва църковен хаос по нашите земи.

На второ място – промените след 1453г. нямат антибългарски характер. Не може да се говори за такъв. Търновската самостоятелна църква е понижена в ранг на екзархия и не може да запази статута си на патриаршия, понеже българите не разполагат повече със самостоятелна държава. Тази екзархия се управлява от митрополит, който не разполага със синод, но има почетно място в Синода в Цариград и разполага с правото на първо изказване. В документацията на Патриаршията той присъства като ,,екзарх на България" или "български екзарх". Неговият диоцез е точно същият по размер, какъвто е и диоцеза на бившата Търновска патриаршия. Несправедливо е твърдението, че Вселенската патриаршия отнела Пловдивската митрополия, понеже това станало в 60` години на ХІV век, понеже реално погледнато Пловдив много малко време през Средновековието е бил българско владение, а огромната част от населението му през този период е било гръцко. От диоцеза на патриарх Евтимий е отделена единствено и само Доростолската (Дръстърска/Силистренска) архиепископия, която преминава в статута на епископия на Вселенската патриаршия, защото е основана от апостол Андрей Първозвани, към който има силен култ в Цариград (вярва се, че е създал първи той църковната организация там). Затова че му се отнема Силистренската епархия, на Търновския митрополит като компенсация са му поверени Крупнишката, Софийската и Самоковската.

Третият факт, който говори в полза на твърдението, че поне до ХVІІІ в. българите има сравнително самостоятелен църковен живот, се явява това, че търновските митрополити до този момент в голямата си част са българи. Най-напред в станалата митрополитска църква "Св. Апостоли Петър и Павел" запазва славянското си зографисване чак до началото на ХVІІ век (тогава за първи път се появяват надписи на северната стена на гръцки език, вероятно от грък-майстор, който не знаел български). От началото на 16 век. знаем, че митрополит става епископ Калевит (бивш Софийски епископ, който заедно с болярина Мавър прави Кремиковския манастир, а там всички надписи са на старобългарски). Другият – Дионисий Рали, ръководител на Първото Търновско въстание. За него знаем от докладите му към Вселенския патриарх Сергий ІІ след мисия до Москва, че бил от рода на Кантакузините. По това време този прословут късновизантийски род се омесил силно с българска кръв след 1355 г., когато фамилията се преселва в централна Македония около Кратово и Ново Бърдо.  Издънка на този род е Димитър Кантакузин, който е един от най-добрите автори от ХV век, пише на старобългарски език, при това толкова качествено пише на този език, че не е възможно да не му е матерен. Самият факт, че българската църковна борба през Възраждането тръгва с искане за български служби и служители в църквите е знак, че има подобен прецедент в практиката и то дълго време. При фанариотския контрол над Цариградската патриаршия тези практики биват отменени по незаконен начин.

Става много лошо обаче, че през първите три века Охридската архиепископия придобива характер почти на автокефална църква и е в силен конфликт с Цариградската патриаршия почти през цялото време. Това спомага за дистанцирането на македонските българи от духовния живот на тези в Мизия и Тракия.

В Православната църква след османското завоевание манастирът придобива изключително голямо значение Ролята на манастира върху бялото духовенство рязко нараства и така постепенно границата между монаси и клирици се размива. Защо се получава това?

Първо трябва да знаем, че в рамките на Православието манастирите се делят на два вида:

-                            епархийски – под контрола на местните епископи;

-                            ставропигиални – под контрола на синода на автокефалната поместна църква;

През политически независимото Средновековие ставропигиални манастири не съществуват, но съществуват добре обособени и законово-регулирани императорски манастири. Вероятно от тях възниква понятието "ставропигиален" (букв. "кръстоизворен"). След унищожаването на този статут и на едните и на другите манастири начело стоял игумен, който имал ранг на епископ, т.е. по отношение на манастира той играе същата роля, каквато епископа по отношение на пасумите (хора от паството) в епархията. Той се избира по правило от монашеското братство. Игуменът на епархийския манастир не подлежи на одобрението на епископа. Ако епископът не е съгласен, може да отнесе контестация  към Св. Синод. Игуменът на ставропигиалния манастир е избиран от Св. Синод. Св. Синод при несъгласие с избора на братството може да го върне. Ако изборът обаче бъде препотвръден, той трябва да го приеме. За да се избегне тази сложна процедура и Св. Синод да налага своята власт повече, той налага за игумен човек със сан епископ, т.е. от бялото духовенство[2] и така може да налага чрез него по-голям контрол. Тази автономност на монашеството през ХІV-ХV век е подсилена с още едно нововъведение. По това време монашеското подстрижение започва да се третира като църковно тайнство, като се обвързва с идеята за Ръкополагане и Елеосвещение. Това тайнство обаче не касае е цялата църква (припомняме – църквата е общността от хората) и не може да бъде задължително и затова не придобива статут на 8-мо тайнство, но все пак като резултат от него имаме появата на монах-презвитер, т.е. монах- свещеник или йеромонах. Той може да изпълнява всички задължения на попа по отношение и на монаси, и на миряни.  Тук се прави разликата обаче, че задължително трябва да бъде мъж, Така за разлика от Западната църква манастирът получава пълна църковна автономия. Тази автономност на монашеството придобива нова сила след османското завоевание и то става по-активен черковно-организационен фактор, отколкото самото духовенство. Това е резултат и на османската политика спрямо монашеството. То се радва на благоприятния за него факт, че подобно нещо в исляма няма аналогии и господстващият в империята ислям няма как да го помюсюлманчи. Османците могат да прехвърлят част от светските задължения на епископа към мюфтията, да превръщат в джамии църквите и пр. Тази привилегия ясно проличава в две наложени правила, на които исляма държи:

-                            да не се възстановяват манастири, разрушени по време на завоеванието;

-                            оцелелите да продължат да съществуват;

Към второто правило трябва да се направи уточнение: от ХVІ в. насетне, след Селим І, османските султани започват да се самопредлагат като наследници на византийския император. Това не може да случи без открити жестове на приемственост.  Издаден е канун (светски закон в Османската империя) от 1512 г., според който султанът препотвърждава всички привилегии на манастирите, ако те разполагат с хрисовул. Това поставя като привилегировани по-големите манастири с библиотеки. За България това се явяват: Бачковският манастир, Рилският манастир и Заграфският манастир (на Атон). По стечение на случайни фактори най-привилегирован се оказва Рилският и той става инициатор за възстановяването на манастирската мрежа по българските земи. Това възстановяване съвсем законно може да се случи чрез новосъздадената институция метох – филиал на манастира в отдалечено населено място, където манастирът разполага с имоти (манастирът може да закупува имоти). Построяването на метох чисто юридически не е построяване на манастир. Метохът се управлява от протоигумен или от игумен, ако е по-голям. Има пълно вътрешно самоуправление, но плаща годишен трибут на централния манастир и трябва да се съобразява със заповедите на игумена му. Връзката между метосите и манастира се поддържа от монаси със специален статут – таксидиоти. Те циркулират от манастира до метосите за събиране на средства, предаване на заповеди и решения пр. Така в един момент се оказва, че по-голямата част от манастирите (юридически метоси) в българските земи са се подчинили на Рилския манастир. Властта му е по-голяма от тази на Цариградския патриарх. Така Рилският манастир се превръща в своеобразен заместник на български патриарх. Така например в Калофер има три метоха, като и трите са подчинени на Рилския манастир.

Тази централизация проличава в начина на възстановяване. Основно действащо лице е Рилският манастир. Първоначално е извършено по средното течение на р. Струма и планината Осогово като метоси. Пръв такъв метох е метохът Орлица, а следващият е Св. Димитър край Бобошево (между Кюстендил и Дупница).

През ХVІ век отново под формата на метоси са възстановени около 50 манастира в района на София. Като помощник тук се явява Кремиковският манастир и също така Драгалевския, които разполагат със собствени хрисовули (Драгалевският разполага с Витошката грамота на цар Иван Срацимир).

През втората половина на ХVІ век и първата половина на ХVІІ век биват възстановени като метоси манастирите в северозападна България – Лопушанският (Берковица) и Чипровският.

През втората половина на ХVІІ век идва ред и на манастирската мрежа в Централния Балкан.

Възниква обаче и логичния въпрос защо другите два големи български манастира – Бачковския и Зографския не заели водещата роля, която придобива Рилският манастир?

Манастирът на Атон Св. Георги Зограф не би могъл да играе тази роля, поради факта, че земите му са в смесени райони – с гръцко, българско и сръбско население.  При Бачковския манастир положението е същото – той се намира в Родопите, където християнското и мюсюлманското население като брой се изравняват било заради заселвания или насилствени помюсюлманчвания, а пък и откриването на метоси в Тракийската равнина не било лесна работа.

Така Рилският манастир става главен координатор на църковния живот в България.

Развитие на изобразителното изкуство

Възстановяването на църковните организации и манастирската мрежа създават възможност за високо художествено творчество. Поради тежките исторически условия, в които съществува обществото ни, основната цел на това художествено творчество е съхраняването на християнската традиция. Изобразителното изкуство е свръх консервативно, както по отношение на промените, които настъпват в Западна Европа, така и по отношение на художествената ни традиция от времето, когато сме имали политическа независимост. Последното означава, че в изобразителното изкуство между 15 и 17в. целенасочено се премахват предренесансовите тенденции, появили се в иконографията от 13 и 14в. Започва тенденциозна естетическа архаизация, която доближава образците от османския период до образците от 11 и 12в. Този консерватизъм в изобразителното изкуство извежда в неговия максимум символизма на християнското изкуство. Под символизъм в християнското изкуство трябва да се разбират следните неща:

1. нито един обект а рисуване в иконографията не означава сам себе си, а символизира някаква същност, стояща извън картината. В този смисъл всяко едно иконично изображение е илюстрация или на Светото писание или, казано най-общо, на християнския светоглед
2. постигането на това символично изображение изисква реалният образ, който се рисува, да бъде преструктуриран така, че от него на преден план да минат онези неща, които в по-чиста степен трябва да внуши иконата. Това преструктуриране се осъществява  в две главни посоки:

* целенасочено нарушаване на естетическите пропорции между отделните елементи в изображението
* нарушаване на пропорциите между изобразения обект и околната среда, в която е поставен.


С оглед на това, че всеки един обект се рисува, за да се покаже божественото присъствие в него, при изобразяването се набляга лицето и ръцете, а в рамките на лицето – на устата, очите и в по-редки случай на изражението. Фигурите са подчертани, целенасочено издължени и най-често скрити зад някаква, възможно най-широка, дреха.

3. Символизмът се постига чрез целенасоченото лишаване на иконическото изображение от вътрешен източник на светлина. Това най-ясно проличава при сравнението на символичното изкуство с реалистичното. Разбира се, няма напълно символично и напълно реалистично изкуство. При реалистичното изкуство образите в композицията се рисуват така, че зрителят да види откъде идва светлината, която ги осветява. С оглед на този източник на светлина предметите се пораждат в пространството не само на ширина и дължина, но и на дълбочина. Така се получава перспективата. Художниците прилагат физичните закони така, че далечните предмети да излъчват по-малко светлина за разлика от по-близките и по-далечните предмети да изглеждат по-малки от по-близките. Иконата обаче преследва строго определени богословски цели. Тя трябва да предаде абсолютната трансцедентност на Бог, но трябва и да покаже и постоянното присъствие на божествеността в този свят. Ето защо всяко едно изображение трябва да се покаже като принадлежащо на този свят, но и същевременно като отсъстващо от него. Затова и светлината, която огрява образите в иконата извира от самите тях, тя не е от външен източник. За постигането на това се правят три неща:

* изображението се разполага на монотонен и монохромен цвят. Този цвят се нарича асист и представлява ярко златно.
* преди нанасянето на основните бои, основата на иконата се подлага на специална обработка. Първо, се рисува на дърво – липово, заради високата плътност на дървесината. Тази липова дъска се полира с груба шкурка и върху нея се нанася гипсова замазка или ленен плат. След изсъхването тя се полива обилно със специален бял лак – левкас. Този лак има свойствата на огледало, но в същото време запазва пропускливостта, т. е. иконата става като огледало, върху което може да се рисува. След това върху левкаса се рисува изображението. Боите се нанасят изключително плътно, с изключение на онези части от тялото, които са естествено отвори към душата – очите, но понеже са малки в композиционно отношение, се добавя и ореол (нимба). Светлината, която струи от изображението, трябва да се съчетае по естествен начин с интериора, в който е поставено изображението. Ето защо при подбирането на цветовете се прави разлика дали иконата е църковна, семейна или царска, заради различната степен на осветеност на пространството. Колкото едно изкуство е по-символично, толкова правилата за неговото ползване са по-ограничени, колкото е по-реалистично, толкова правилата са по-свободни.

Hatshepsut

Ислямът и постулатът за "свещената война"

Обрисуваната система от порядки и учреждения, които били опората на османския режим в завладените земи, намирала свое идеологическо оправдание и утвърждаване в религията. Ислямът бил санкция и крепител на съществуващите обществени отношения. Той бил най-важната съставка в многопластовата и сложна система от надстроечни явления, които формирали държавното устройство и органите на управлението в империята. Шериатът бил идейната платформа, която обосновавала султанския абсолютизъм, агресивната външна политика, феодалната експлоатация, безправното положение на покорените немюсюлмански народи, политиката на народностна дискриминация и асимилация.

      Ислямът е най-късно родената монотеистична религия на Стария свят, създаден и оформен в арабските и тюркските общества, когато те се намирали в ранния етап на процеса на класово разделение. Той включвал идеята за ,,свещената война" (джихад), за борба с неверниците като един от основните си идейни постулати. Именно в нея Османската империя намирала ,,теоретическо оправдание" за безкрайната си поредица от набези и войни. Завоеванието на християнските територии в Мала Азия, Балканите и Средна Европа, а по-късно войните с Австрийската империя, Полша и Русия винаги били обявявани за ,,свещена война", за война в името и за славата на Аллаха или за защита на ,,правата" религия от неверниците. Войните с други ислямски държави или племенни обединения се водели под този лозунг, вече модифициран като борба в името на чистия, ортодоксален сунитски ислям. Многобройните конфликти с Иран през XVI—XVII в. били обявявани за ,,свещена война" срещу шиитите.

      Този постулат, поддържан в османското общество чрез религията, играел важна роля в политическия живот на империята. Той спомагал в значителна степен за нейните огромни териториални завоевания в първите векове от съществуването ù, когато всеки правоверен мюсюлманин считал войната за свое религиозно задължение. В ислямската религия феодалната класа намирала мотиви за поддържане на своята изключително агресивна външна политика в продължение на векове.

      Ислямът дал идейната основа за формата на политическо управление на империята — деспотията. Той се изградил в общества, които били исторически приемници на древните източни деспоти, и включвал в себе си изцяло идеята за пълната, неоспорима и неконтролирана власт на деспота над всички поданици на държавата независимо от техния юридически статут и социално положение. Монархът, считан за пряк наместник на Аллах и наследник на пророка Мохамед, разполагал безапелационно с имота и живота на всички свои поданици. Тук се криела връзката с основната икономическа особеност на ислямските общества — държавната собственост върху земята и формата на държавно управление. Аллах бил считан не само за създател на света, но и за негов пълен собственик и оттук прерогативите му били прехвърлени върху монарха. Това определя и теократичния характер на държавната система.

      Османската империя възприела изцяло тази ислямска идея заедно с деспотичната система на държавно управление, взета до голяма степен от селджукския султанат в Мала Азия. Значението на исляма и неговите догми за оправдаване абсолютизма на султаните личи от факта, че веднага след завоеванието на Египет в 1517 г. Селим I си присвоил титлата халиф. С това султанът ставал не само формален глава на всички мюсюлмани, но и неоспорим наместник на Бога в собствените си и чуждите територии, т.е. неговата абсолютна власт не само не можела да бъде контролирана, но не можела и да бъде оспорена от никого.

      Ислямската идея за неограничена абсолютна власт на султана над живота и имота на поданиците му обуславяла създаването и функционирането на системата ,,кул" като механизъм на управление. Всички административни лица — от великия везир до дребния чиновник в султанските канцеларии и слугата в харема — били напълно подчинени на султана. Те били считани за негови роби. Той имал законно право да ги лишава от живот и богатства по свое собствено усмотрение. Поради това смените на длъжностните лица и конфискациите на тяхното имущество били нормално явление в империята. На това основание султаните често обогатявали личната си хазна за сметка на своите най-висши администратори — велики везири, везири, бейлербейове. Възможността, открита чрез исляма, за безотговорна смяна на висшите държавни чиновници осигурявала пълновластието на монарсите дори и тогава, когато те фактически били изключени от пряко участие в управлението. Не един велик везир бил лишен от живот без какъвто и да било съд, по едноличния каприз на султана или по искане на разбунтувания еничарски гарнизон.

      Към системата ,,кул" била включена и цялата платена армия на империята — войниците от еничарския корпус и тези от т.нар. шест бюлюка. На практика чрез тях султаните си осигурили мощна въоръжена сила, реална опора на своя абсолютизъм.

      Догматичното отношение към този принцип на управление била и една от причините за безплодността на всяка идея за административни реформи. Религиозната основа на утвърдения държавен ред правела безсмислени всички опити за промени в системата на държавното управление.

      От IX в. ислямът се наложил като международно мюсюлманско право, съдържайки в себе си не само религиозни постулати, а редица чисто юридически изисквания, валидни за целия мюсюлмански свят. Свещените книги и предания на исляма се утвърдили като единствени източници от правов характер. Създала се религиозно-правна система, която под името шериат се превърнала в основен, най-висш законодателен кодекс за всички мюсюлмански общества. Империята възприела изцяло шериата, допълвайки го с тълкуванията на видни арабски правоведи от сунитските школи, а по-късно и с тези на свои собствени изтъкнати правоведи и теолози.

      Една от най-важните постановки на шериата в многонародностната Османска империя било признаването на граждански права единствено на мюсюлманското население. Така ислямът юридически осигурявал онова отношение към немохамеданското население, което днес се квалифицира с модерния термин дискриминация. В шериата се намирал мотивът за диференциране на данъците съобразно с религиозната принадлежност на данъкоплатеца, изисквайки от немюсюлманското население данък джизие и други данъци в по-голям размер. Всички немюсюлмани били лишавани от достъп до каквито и да е административни и управленчески длъжности. Немюсюлманското население не можело да участвува в армията. Шериатът обуславял юридическия приоритет на мюсюлманина. Съдебното свидетелство на трима немюсюлмани било невалидно пред обратното твърдение на един мюсюлманин. Чрез постулатите на ислямската религия османската феодална класа осигурявала господствуващото положение на един относително малък дял от населението и оправдавала всякакво насилие и гнет над поданиците немюсюлмани.

      В отделни периоди, когато нуждите на феодалната аристокрация и на държавата налагали, централната власт нарушавала шериатския канон. В противоречие с него Мехмед II започнал да издава свои закони. Той пренебрегнал свещения закон, секвестирайки вакъфите. Нарушение на шериата било провеждането на девширмето сред немюсюлманското население на империята или включването на християни-спахии в редовете на османската армия. Нарушенията на шериата обаче се осъществявали само с оглед на интересите на феодалната върхушка и никога с оглед на нуждите на масите. От тях се изисквало точно, догматично спазване на свещения мюсюлмански закон, което налагало дух на консерватизъм и догматизъм във всички османски среди.

      Заграбила значителни територии в Европа, принудена да контактува военно и дипломатически с европейските християнски държави, включила в границите си многобройно християнско население, Османската империя следвала шериата с голяма последователност. Това било необходимо, за да може да изпълнява функциите си на преден ислямски пост срещу враждебна християнска Европа, от една страна, а, от друга, за да поддържа властта си над милионите християни, живеещи във владенията ù.

      В империята, както във всички ислямски общества, липсвал сложно развит, специализиран религиозен институт, като Християнската Църква. Но това не означавало липса на система за идеологическа обработка на населението. Религиозните и светските елементи били плътно преплетени във всички сфери на обществената организация. За пропагандата и поддържането на ислямската религия изцяло били предоставени три основни подсистеми от обществената организация — правораздаването, образованието и изкуството.

      Османската интелигенция (улема), която заемала привилегировано положение в социалната структура и била неделима част от османската феодална класа, действувала предимно в посочените три области. В правораздаването се утвърдили две категории служители — мюфтии и кадии. Първите били законоведи начело с шейх-юл-исляма. Те тълкували шериата и чрез т.нар. фетви конкретизирали всеки частен юридически случай от държавно, гражданско или углавно правно естество. В своята дейност те се съобразявали с изискванията на шериата, нуждите на османската феодална върхушка и централната власт. Втора категория били съдиите (кадии), които осъществявали практическото прилагане на шериатския закон, т.е. съдебния институт и правораздаването. Така, докато мюфтиите обосновавали господствуващото положение на мюсюлманите и безправието на поробените народи, кадиите го осъществявали както чрез системата на съдопроизводството, така и чрез местното административно управление.

      Поддържането на религиозния фанатизъм сред мюсюлманското население, неговото възпитание в духа на ислямската догматика се осъществявало до голяма степен от образователната система. Образование се получавало единствено в религиозни училища (медресета). То се състояло преди всичко в изучаването на шериата и творбите на изтъкнати богослови и правоведи. Образователната система в империята била напълно теологична и възпитавала подрастващите поколения в догматично-религиозен дух. В многовековната история на империята училищните преподаватели (мюдериси) и учащите се (молли) винаги били една от най-консервативните социални прослойки. Моллите, мюдерисите, мюфтиите и кадиите формирали т.нар. улема, която винаги е била една от най-реакционните сили в османската държава.

      В пропагандата и утвърждаването на исляма и поддържания от него държавен ред активно участвували и представителите на други клонове на османската интелигенция. Литературата, историографията, даже географските описания строго се придържали към изискванията на религиозния канон и всъщност основната част от творбите от подобен характер били прослава на ислямската религия и османските държавни институции, главно династията на османските султани. В служба на религията били насочени усилията и на архитектите, които за един век след османското утвърждаване на Балканите променили в ориенталски дух външния облик на градовете.

      В пропагандата и непрестанното поддържане на висок религиозен дух сред мюсюлманското население немалка роля играела и една друга категория лица, тясно свързана с култа — дервишите. Те били специфична за Изтока институция на скитащи и воинствуващи монаси.

ПОЛИТИКА НА ИСЛЯМИЗАЦИЯ

      С утвърждаването си на Балканския полуостров в името и чрез исляма Османската империя започнала системно и целенасочено ислямизиране на местното население. С това тя целела неговото претопяване в тюркския етнос. Тази насока в дейността на управляващата върхушка се утвърдила като една от основните линии във вътрешната политика на империята. Тя била обусловена от нуждата да се увеличи относително малобройното тюркско население, от чиято среда се набирала огромната, почти непрекъснато действуваща армия. От друга страна, това ислямизирано и в голямата си част тюркизирано население било необходимо като оръдие за поддържане на властта в новозавоюваните територии. Практически феодалната класа, опирайки се на шериата, възприела не етническия, а религиозния принцип на разделение на поданиците си. Мюсюлманите (правоверни) имали граждански права и теоретична възможност за икономическо и социално преуспяване. Немюсюлманите (неверници) били считани за безправна податна маса. При тази обстановка мюсюлманите действително се превръщали в реална масова опора на османската власт, особено в териториите с преобладаващо християнско население. За да си осигури такава опора, още в хода на завоеванието централната власт започнала да прехвърля мюсюлманско население от Мала Азия и да го заселва трайно в българските земи.

      Тези първи колонисти били най-вече скотовъдци-чергари (юруци), ,,освободени роби" (от немюсюлманско потекло), участвуващи във военно-помощните корпуси, татари и множество духовни лица, служители на ислямския култ, дервиши и др. Освен тях придошли и чиновници, занаятчии, хора, невключени във военна служба.

      Колонизацията по селата ставала предимно в по-обезлюдените райони, понеже тъкмо в тях се намирали повече изоставени земи и селища за разпределяне. Този процес засегнал Североизточна България, Северна България от Шуменско до Врачанско (той се проявява все по-слабо, колкото се отива по на запад), Средногорието, Северна Тракия от Ихтиманско до морето, Югоизточна Тракия с Цариградския полуостров до левия бряг на Марица, Беломорска Тракия по десния бряг на Марица докъм Драма, Солунско и няколко отделни ивици или петна в Македония с ос по долината на Вардар. В ленните описи от XV в. наличието на мюсюлмани-колонисти е отбелязано много ясно. Те запълвали цели села, които запазвали старите си имена, заемали части от тях или обикновено се явяват там най-напред като малки групи от по няколко семейства.
      Особена грижа се полагала за закрепване на колонистите в градовете, което било от важно политическо, административно и стратегическо значение. Но тези колонизирани маси хора, които се вливали в поселищната мрежа, далеч не могли да попълнят демографската празнина след загубата и изтеглянето на част от християнските жители в хода на завоеванието. Колонизаторските усилия на османската власт се изчерпали със заселването на посочените български райони и след това пресекнали. Държавните органи съзнавали, че направеното е незадоволително, и затова приложили друг подход за набиране на мюсюлмани — чрез ислямизацията на местното християнско население. Това било една система, която вече дала богати резултати през XV в. и в Мала Азия.

      В българските земи бил изграден мисионерски институт за привличане на нови ,,правоверни" между християните. Приемането на исляма ставало или с грубо насилие, или чрез създаване условия на принуда.

      Самата обстановка, създадена от завоевателите, при която принадлежността към исляма съдържала всички предпоставки за преуспяване, а в много случаи при социално немощните и за съществуване, изключва представата за ,,доброволност" на помюсюлманчванията дори и когато те се осъществяват не със заплаха за живота.

      Особено остра била нуждата да се спечелят нови ,,вярващи" в градовете. В тях били изпращани нарочно имами, молли, софти и дервиши с особено поръчение, като им се предоставяли социални и данъчни облекчения.
      Пропагандата на исляма била подпомагана от създадените през втората половина на XV в. имарети — религиозни благотворителни учреждения при мохамеданските общини в големите градове, като Търново, Видин, София, Скопие, Охрид, Солун, Битоля и др., които владеели имоти и получавали доходи от тях. Имаретите раздавали безплатно храна и облекло, предлагали приют или настанявали на някаква работа нуждаещите се.

      От приходите на мюлкове и вакъфи се издържали и всевъзможните монашески общежития, пръснати навред из българските земи, училища, пансиони и пр. предимно в по-значителните селища. В духа на тази политика за разпространение на исляма в градовете били построени много джамии, а там, където имало подходящи черкви, те също били превръщани в джамии. Такъв е случаят с черквите ,,Св. София", назована от турците ,,Сиавуш паша" джамия, и ,,Св. Георги" в София, с двете най-големи черкви в Скопие, с архиепископската черква ,,Св. Климент" в Охрид и пр.

      Резултатите от ранните асимилаторски процеси са отразени ясно в тимарските и данъчните регистри, където засегнатите от ислямизацията се открояват по различни белези: по немюсюлманските имена на бащите си, по прозвището ,,син на Абдуллах" или по посочванията при имената ,,нов мюсюлманин", ,,ахрян" и пр. Присъствието в градовете на хора, които се стремели да запазят своята власт, привилегии или благосъстояние чрез приемане на мюсюлманската религия, обяснява и по-голямата податливост на тази среда към ислямизацията.

      Като последица от тюркската колонизация и помюсюлманчването на българското население към края на XV и в началото на XVI в. се забелязва чувствителна промяна в жителския състав на българските територии. Разгледана по райони, тази промяна очертава много разнообразна картина. Наличността на мюсюлмани в различни селища и райони в повечето случаи била резултат от ислямизацията. През XV—XVI в. най-многоброен мюсюлмански елемент живеел в Източна Тракия. В Беломорието — в областта от Марица до Места — имало голям брой мохамедани, а от Места до Струма християните били неколкократно повече. Много по-малобройно било мюсюлманското население в Северна Тракия. В санджака Чирмен, в Казанлъшко и в някои от големите градове, като Пловдив и Стара Загора, числото на мохамеданите било значително. Единствено Родопската област с изключение на източната ù част и северните склонове останала незасегната от вълната на колонизацията и асимилацията.

      В Македония имало мюсюлмани в по-значителен брой в южните райони (Кукушко и Солунско) и постепенно намалявали на север. В западните български земи (областта от Пирдоп до Ниш и от Годеч до Кюстендил) тяхното нарастване било много бавно. В Северна България мюсюлмани имало в Добруджа и в централната част на Никополския санджак, без обаче те да имат превес където и да било. В Северозападна България пък числото им било незначително. При това изворите за трите области (Македония, северозападните земи и Мизия) изрично посочват, че голяма част от мохамеданите били ислямизирани българи и помохамеданчени роби.

      Въпреки че чрез т.нар. единични помюсюлманчвания броят на приелите чуждата вяра чувствително нараснал, той не бил толкова голям, за да гарантира устойчивост на османската власт. В стремежа си да укрепи още по-силно своите позиции управляващата върхушка създавала атмосфера на религиозна нетърпимост. В името на политически интереси в определени моменти започнали да се организират масови принудителни помюсюлманчвания. Идейно оправдание както за масовите, така и за единичните помюсюлманчвания била самата догма, която издигала налагането на исляма във всемирна религия като задължение на всеки правоверен.

      През началните десетилетия на XVI в. османската власт се насочила към масово ислямизиране на българското население. Това първо насилствено помохамеданчване с голям обхват засегнало и трите български области — Мизия, Тракия и Македония. По летописни данни част от по-знатните българи били заставени да приемат исляма, а тези, които отказали, били избити; разрушени и разграбени били черквите, а населението било насилвано да промени религията си под заплахата на многочислени войски, изпратени да осъществят акцията. През 1515 г., към която летописите отнасят първото масово помохамеданчване, в София бил изгорен жив на клада младият български занаятчия от Кратово Георги, защото отказал да приеме исляма. Това събитие, увековечено от православната църква и литературното предание, било във връзка с повсеместно разпалвания мюсюлмански фанатизъм при провеждане на масовата ислямизация в българските земи. В резултат на всички тези мероприятия на властта мюсюлманският елемент чувствително нараснал. Най-силно били засегнати от тези процеси санджаците Чирмен, Силистра, Никопол, а също и Беломорието и Македония.

      До края на XVI в. ислямизирането на българите продължило в различни размери и с различна интензивност. В Северна България то обхванало предимно градското население, а селското било особено засегнато в Североизточна България, където съдействувала за това и по-силната тюркска колонизация. Независимо от тази неравномерност през XV—XVI в. значителна част от българите били принудени да изменят на своята религия.

      През тези най-ранни единични или масови помюсюлманчвания промяната на религията обикновено означавала и промяна на народността. Чрез исляма османската държава осъществявала преливане на народни маси от покорените народности в тюркския етнос. Значителна част от тези българи, които били принудени да сменят своята религия, постепенно приемали турския език, обичаи и бит, приобщавали се цялостно към господствуващата народност и се превръщали в надеждна опора на чуждото владичество.

История на България. Т. ІV, Османско владичество ХV–ХVІІІ в. стр. 54–61

Hatshepsut

Диарбекир – крепостта на ужасите


Неслучайно Освобождението на България е събитие, определяно като дълго чакано и изстрадано. Не един виден възрожденец е затворен в тъмница, изпратен на заточение и дори убит в борбата си за българското.

Нерядко в историите на революционерите ни се среща едно място, обвито в мистерия, ужас и страх. Диарбекир (на турски Диарбакър) е символ на най-тежкото наказание за будните българи в пределите на Османската империя, които се борят за свободата си в онези тъмни времена. В следващите редове ще Ви представим през спомените на заточеници какво е представлявал Диарбекир и защо малцина са оцелели там.

Диарбекир е град-крепост, разположен на бреговете на река Тигър. Заобиколен е от крепостни стени високи 8 метра, с 82 кули и четири порти, през които са минали много български борци за правда, просвета и свобода. Има 4 порти в римски стил, на които някога имало стража, която сутрин да отваря и вечер да затваря входовете към крепостта. Ако някой закъснеел след 12 часа вечер, оставал да пренощува извън пределите на града.

По този начин местните се предпазвали от нападения и нежелани гости. Повечето жители били кюрди, но в града живеели и хиляди християни-арменци, православни араби и сирийци. Българите установявали с диарбекирските християни приятелски връзки и чрез застъпничеството и гаранциите им някои заточеници получавали смекчен режим и право да живеят и работят.


Български затворници от Македония

Мястото е описано от много заточеници като пространство на ужаса, страха и смъртта. Те пътували от българските земи в пределите на империята до югоизточните й части пеш под дъжд, сняг, студ и изгарящо слънце. На вратовете им били окачвани специални вериги, наричани лалета. Вървели оковани по няколко човека, за да няма възможност никой да се откъсне от колоната. Ненужно е да се споменава колко много от заточениците умирали по тежкия път заради липсата на вода и храна.

Един заточеник пише:

ЗАМИНАХМЕ ОТ ЦАРИГРАД С ЖЕЛЕЗАТА НА КРАКАТА, С ЛАЛЕТАТА (ВЕРИГИ НА ВРАТОВЕТЕ) ДЕСЕТ ДУШИ В ЕДИН СИНДЖИР И ДВАНАДЕСЕТ В ДРУГИЯ. ДЪЖДЪТ ВАЛЕШЕ КАТО ИЗ КОТЛИ И ТЪЙ ТРЪГНАХМЕ ИЗ ПЪТЯ – КАЛ ДО КОЛЕНЕ – ЕДИН ПАДА, ДРУГ СТАВА... ПЪТУВАНЕТО НИ СТАВАШЕ ОТ ДЕН НА ДЕН ПО-ОПАСНО И ПО-СТРАШНО ПО ПРИЧИНА НА ТЕЖКАТА ЗИМА..

В самия затвор българите били завързвани по двама или във верига по десетима, за да нямат възможност за бягство. Те страдали от множество болести, породени от нищетата, в която живеели, но това не ги спирало да милеят по Отечеството. Опитите за бягство били почти невъзможни, но има случаи, в които българи успяват да избягат и се превръщат в ключови фигури за българското националноосвободително движение.

Един от тези възрожденци е Стоян Заимов, апостол на Врачанския революционен окръг през Априлското въстание, който е сред двадесетина заточеници, които преоблечени като кюрди, араби или увити във фереджета като кадъни, изминават хиляди километри, за да се върнат в Родината. Сред случаите на бягство по-голям интерес поражда това на Атанас Узунов, заместник на Левски, избягал с паспорт на полския инженер емигрант с името Бенковски. Този паспорт попада по-късно в ръцете на Гаврил Хлътев, който приема името Георги Бенковски и с него оставя огромната си следа в историята на България като главен ръководител и герой на Априлското въстание.

В разказа ,,Мъченик" друг виден деец за свободата на България – Любен Каравелов, пише:

НЯМА ДЪЖДЕЦ, НЯМА РОСИЦА, НЯМА ПРОХЛАДЕН ПЛАНИНСКИ ВЕТРЕЦ, НЯМА НИЩО ДОБРО КАКВОТО В НАШАТА БЛАГОСЛОВЕНА БЪЛГАРИЯ. ПЕЧЕ ОТ НЕБЕТО АНАДОЛСКОТО СЛЪНЦЕ, ПЕЧЕ НАД ГЛАВАТА ТИ КАТО АДСКИ ОГЪН И МОЗЪКЪТ НА ЧОВЕКА ВРИ КАТО В КОТЕЛ, КЕРЕМИДИТЕ СЕ ПУКАТ И КУРШУМЪТ НА ДЖАМИИТЕ СЕ ТОПИ ОТ ТОВА СЪРДИТО СЛЪНЦЕ. НИЩО ТУК НЕ ВЕСЕЛИ, НИЩО НЕ РАДВА, ВСЕ ПУСТОТА И АД. А В ТОЯ ПРОКЛЕТИ ГРАД ТУРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ИЗПРАЩА НАЙ-ЖИВИТЕ БЪЛГАРИ...

Именно така наречените от него ,,най-живи българи", нерядко високо образовани за времето си, с будно съзнание, пишат много хроники, мемоари, пътеписи и писма докато изстрадват своята прокуда. Именно в пределите на зловещия зандан поп Минчо Кънчев прави записки за едноименната си ръкописна книга ,,Видрица". В нея той изказва гореща благодарност на християните в Диарбекир, които подпомагат българските заточеници. Той нарича една местна жена-баба Хампа, омъжена за българина дядо Коста, ,,майка на българите".

Отново сред записки на заточеници срещаме турско име, което е пряко преплетено със съдбата на българите. Става въпрос за Мидхад паша, който веднъж на път за Багдад минава през Диарбекир. По негово нареждане българските заточеници са заведени във вилаетския конак. Пашата ги разпитва кой откъде е и колко време е лежал в затвор и заточение. След това заповядва да бъдат освободени някои от тях, за да могат да работят в града. На искането им да се завърнат в България, той отговаря: В България вие сте набелязани и можете да попаднете в по-зло като ви подозират.


Мидхат паша поисква някои от заточениците доброволно да отидат с него в Багдад, където бил назначен за валия. Ние – пише заточеникът хаджи Илия Монев – повторно го помолихме да ни опрости и да ни завърне. Той повторно каза, че не е времето да ни върне засега, като се обърна към кюрд Исмаила (валия на Диарбекир) и каза да ни освободи от затвора, че той е наредил за нас и да ни назначат на работа, за да работим.

Мидхат паша проявява стратегически интерес към дейците на българското освободително движение и се опитва да спечели някои от тях за широката шпионска мрежа, която изгражда като валия на Дунавския вилает през периода от 1864 година до 1868. За това разказва в спомените си образованият българин Васил Манчов, патриот-просветител, поддържал връзки с Раковски, Димитър Миладинов и други видни възрожденски дейци. През есента на 1866 година Мидхат паша го кани във вилаетското управление в Русе.

Той беше сам. Повика ме близо до него и ми каза на ухото: Мене ме викат Мидхат паша. Аз умея да възнаграждавам тия, които ми услужват. Дръж ме в течение на работите, които се вършат в Румъния и в България и бъди уверен, че ще те възнаградя богато.

След това ми поднесе кафе и чубук и на раздяла ми повтори: Името ми е Мидхат паша, аз умея да възнаграждавам. Васил Манчов не се впечатлява от обещаните блага и остава верен на своя идеал. В отговор на отказа му, Мидхат паша нарежда да го арестуват с думите: Тоя даскал, видите ли го? Той нямаше никакъв кабахат, но наказах и него за пример и назидание на свищовските българи.

Този случай е показателен за опитите на османци с власт да подкупват българското население, но по-важното, което разкрива е високия морал и личната саможертва в името на Родината.

Онези избягали заточеници, които успяват да дочакат Освободителната война, се включват в нея като преводачи, пътеводители на руските войски и, разбира се, като опълченци. По силата на Санстефанския договор техните съратници са амнистирани. На 4 април 1878 година поп Минчо Кънчев и поп Димитър отслужват прощална църковна служба в Диарбекир, в църквата ,,Свети безсребреници Кузма и Дамян". На тази служба, състояла се само един месец след освобождението на България, присъстват всички български заточеници и представители на всички християнски народности в Диарбекир. За този момент поп Минчо Кънчев казва: Даскал Янко Т. Кочев каза реч на турски език, гдето не видях човек от диарбекирците да не плаче.

Със заупокойна молитва на гробовете на починалите в Диарбекир заточениците за последен път се прекланят пред своите сънародници и тръгват за свободна България. Първите завърнали се са посрещнати с хляб и сол на мястото, което днес е в сърцето на столицата.

https://bulgarianhistory.org/diarbekir-zatvor/
Sad Sad x 1 View List

Шишман

Започвам с причината за падането и на снимката тя е добре обяснена.


image hosting sites free

Шишман


Hatshepsut

"Цивилизация" на пленничеството и робството


Превръщането на християнски момчета в еничари - османска миниатюра

Нашите предци наричат отвличането в плен на хиляди свободни човешки същества робство
Шикалкавенето на тема ,,родина" и ,,прародина" за българските мюсюлмани трябва да отстъпи пред обективните факти

В няколко статии в ,,Труд" проф. Николай Овчаров анализира и подложи на безпощадна критика писанията на нашумелия в научните среди нидерландски автор Махиел Кил. Читателите вече са наясно с фамозните тези, които прехваленият познавач на ,,османската цивилизация" внушава на европейската, а и на българската научна гилдия и четяща публика. Показната османофилия, съчетана с някаква особена българофобия, води до заключението, че османските завоеватели са ,,освободили" българите и другите балканските християни от потисничеството на своите собствени държави и владетели! Както бе показано от проф. Овчаров, с особена страст М. Кил критикува понятия от рода на ,,иго" и ,,робство", възприети в нашата традиция от векове. Все пак нека хвърлим един поглед към действията на въпросните ,,освободители", за които отвличането на свободни човешки същества, особено жени и деца, е било нещо обичайно...

Нашите предци определят отвличането в плен на мирни жители именно като ,,робство" и до ново време вместо ,,пленен" се е казвало ,,заробен". Може да се спори върху едни или други теоретичните проблеми, но в държавата на османските султани има достатъчно примери за примитивно робство и пълно незачитане на човешката личност. Песните за ,,трите синджира роби" не са израз на поетично въображение, а жестока истина... Как обикновеният човек би могъл да си върне свободата, да облекчи своето положение и онова на близките си? Най-прекият път е приемането на ,,турската вяра", както са казвали тогава - една от причините хиляди хора да възприемат религията на исляма, а потомците им да загубят българското си самосъзнание. Затова шикалкавенето на тема ,,родина" и ,,прародина", отнесена към българските мюсюлмани, трябва да отстъпи пред обективните факти.

Поробването, водещо до смяна на вярата, има дълга история. Едно сведение на Никита Хониат изпреварва с повече от век масовите отвличания на българи в Мала Азия. През 1199 г. Алексий III Ангел се опитва да подчини локалния български господар Добромир Хриз във Вардарска Македония. За сломи духа на българите, императорът позволява на своите селджукски съюзници да отвличат пленници. Някои от императорските съветници настояват Алексий III ,,... да не позволява на турците да отвеждат в страната си хора, които почитат същия Бог, когото и ние славим, за да не би, като променят по неволя вярата си, да разгневят Бога срещу тези, които са ги предали... Но той съвсем не се съгласи... " - категорично свидетелство за отвличането на българи, принудени да приемат исляма в чуждата среда, в която са имали нещастието да попаднат. През XIV в. същото се случва в огромни мащаби. Отвличането или поробването на хиляди хора засяга не само царството на Иван Александър (1331-1371), но и българските земи под византийска и сръбска власт в Източна Тракия, Беломорието и Македония. Още през 1340 г. корабите на византийския съюзник Умур бей, владетел на Айдън и Смирна (Измир), навлизат в Черно море и изненадващо атакуват селищата по българския бряг чак до Килия в делтата на Дунав. Поетът Енвери възкликва възторжено:

Доведоха всичките пленници в строй,
стотици и хиляди... Нямаха брой!
Азепи нахлуха в гори и селца
да дирят невести, девици, деца,
и всеки жена си избра, някой две,
отведоха всички сред плач, викове...

Иван Александър търси помощ от могъщия Узбек, владетеля на ,,Златната Орда". Нахлулите във Византия татарски войски попадат на скитащи турски шайки, които ,,... по разбойнически начин преминавали непрестанно Хелеспонта [Дарданелите] и опустошавали цяла приморска Тракия..." - отбелязва Никифор Григора. Татарите избиват турците ,,безмилостно като кучета", а заловените отвеждат ,,в робство". Така поробителите се превръщат в роби...

Разорителните набези са улеснени от византийската гражданска война през 1341-1347 г., в която претендентът за престола Йоан Кантакузин разчита преди всичко на своя съюзник Умур бей. Идващите през морето айдънски орди неведнъж нахлуват в българските предели, отвличайки хиляди пленници. Нека си спомним за юначния Момчил, господаря на българите в Родопите, който се опълчва срещу Кантакузин и Умур, за да загине с меч в ръка на 7 юли 1345 г.

Заел през 1347 г. византийския престол, Йоан Кантакузин продължава да използва турска помощ, вече османска. Ударите срещу сръбския цар Стефан Душан в Южна Македония водят отново до отвличането на хиляди българи. Османците нападат и самата България, ,,... отвличайки много хора и добитък..." През 1351 г. в българската столица Търново се стига до първата регистрирана проява на ,,гражданското общество", както бихме казали днес - гражданите излизат по улиците, приветствайки замисления българо-византийски съюз и идеята за създаване на силен флот, който да не допуска османски набези на Балканите. Уви, тогавашните владетели, вглъбени в собствените си дребнави интереси и вражди, не намират общ език и планът пропада.
Със завладяването на Цимпе (1352 г.) и особено на стратегическата крепост Галиполи (2 март 1354 г.) османците придобиват територия на Балканите, като не оставят никакви илюзии у своите съседи с грабителските си походи и завоевателни замисли. Както разказва Кантакузин, престолонаследникът Сюлейман, който е начело на започналата инвазия, ,,... се гневеше на Мизия (Българското царство), нападаше я с голяма войска и опустошаваше цялата страна..." Причина за този ,,гняв" са опитите за военно противодействие от българска страна, в които загиват двама от синовете на цар Иван Александър - Иван Асен и престолонаследникът Михаил Асен.

През 1369-1370 г., когато в османски ръце падат Пловдив и Боруй (Стара Загора), според хрониста Сеадеддин, османците ,,... опустошили много места и взели в плен много неверници, сдобили се с безбройна плячка, с чудно красиви момчета и момичета, с много злато и сребро..." След битката при Черномен (26 септември 1371 г.), както разказва авторът на ,,Българската анонимна хроника", ,,... турците взеха множество пленници и ги преведоха през Галиполи..." Книжовникът Исай Серски допълва картината - ,,... едни от християните бяха изклани, други - отвлечени в плен..." През последвалите години ,,заробените" са толкова много, че цените по тържищата падат драстично. Отвличането на мирни жители продължава по време на военните кампании срещу Търновското и Видинското царство, Добруджанското деспотство и българските държавици в Македония.

Както стана дума, хиляди отвлечени от родните си места българи попадат в ръцете на търговците на роби и са продавани като ,,човешка стока" по пазарищата на Средиземноморието. Известни са имената на десетки българи и българки от Мизия, Тракия и Македония, озовали се във Венеция, Генуа, Крит, Кипър... Разбира се, по-голямата част от пленниците остават в ръцете на завоевателите, като най-често са принудени да приемат исляма. Така се ражда и еничарският корпус - отначало султаните вземат една пета от човешката ,,плячка", превръщайки момчетата в ,,нова войска" от ,,нови мюсюлмани", робски предани на своя господар. После османската държава измисля ,,кръвния данък" (,,девширме") и през няколко години отнема християнските момчета за попълване на еничарската войска. Да питаме ли коя е тяхната ,,прародина"?

 Съдбата на ,,заробените" присъства в книжовните паметници и през следващите столетия. Така е, защото масовите отвличания са факт при потушаването на българските въстания и бунтове през XV-XVIII в., а дори и по време на Априлското въстание... Затова през 1758 г. книжовникът Тодор Врачански е сметнал за необходимо да напише: ,,Внимавайте вие, които сте робие у турците, чувайте [пазете] свою православную веру, да приимете и мученически венци и да не убоите се... И не слушайте това, що ви учит враг... И ако ти рекат: ,,Стани турчин, да те простим от робство", и ти, ако би послушал и станеш турчин, ще избавиш свое тяло от робство, но свою душу предал си у робство вовеки..."

https://trud.bg/

Hatshepsut

Българите в Oдринско и Беломорието през XV-XVII в.


Паметникът на Дельо войвода в Златоград

Според немския пътешественик Ханс Дерншвам ,,... от Одрин започва България и във всички села се говори български..."
Според преданието съпротивата срещу османското завоевание в Беломорието и Родопите продължава четиридесет години


Автор: Проф. Пламен Павлов

Живеещи от векове в Одринска и Беломорска Тракия, през XIV в. местните българи, водени от свои командири (загадъчният Лъже-Ивайло, севаст Иван Свинепаса и ,,Севастопулос"), са сред първите, които се противопоставят на новата заплаха, идваща от Мала Азия. В борбата с експанзията на турските бейлици в тази част от българските земи най-известен е храбрият Момчил. ,,Родопският цар", на чиято личност заедно с проф. Николай Овчаров наскоро посветихме една малка книга, загива в неравна битка с нашествениците на 7 юли 1345 г.

Както е известно, Източна Тракия е балканската област, от която започват завоеванията на османците в Европа. След превземането на малката крепост Цимпе (1352) и особена на стратегически важния град Калиупол / Галиполи (1354 г.) територията на младата османска държава постепенно ,,пълзи" на север, изток и запад. Нещо повече, през 1359 г. е първият набег към стените на византийската столица Константинопол! Първата резиденция на османските султани в новите земи е Димотика, превзета около 1365 г. Завладеният през 1369 г. Адрианопол / Одрин се превръща в балканска столица на османската държава до превземането на Константинопол през 1453 г. Така ядрото на Одринска Тракия, в която от векове е живеело не само ,,ромейско", но и българско население, пада в ръцете на завоевателите. Първите им придобивки в Беломорието, на запад от долното течение на Марица, също са през шестдесетте години на XIV в. Процесът набира сила след битката при Черномен (дн. Орменион) през септември 1371 г., в която участват български отряди от земите на владетеля на Сяр деспот Йоан Углеша и неговия брат крал Вълкашин от Прилеп.

Интригуващо е, че в родопските легенди се говори както за Момчил, така и Крали Марко, въпреки че историческият Марко никога не е стъпвал по тези места... Разбира се, в образа на легендарния юнак е отразен историческият спомен за герои и събития, чиито имена постепенно са избледнели в народната памет. И все пак, възможно е в случая да има ,,зрънце" фолклорна памет - ако не самия Марко, то за неговия баща Вълкашин. Не на последно място, българите мюсюлмани в Беломорието и Родопите, наричани традиционно ,,ахряни" и ,,помаци", са съхранили предания, според които прадедите им са покорени от османците след четиридесет години съпротива...

След налагането на османската власт Одринска и Беломорска Тракия влизат в бейлербейството Румелия. Тази ,,мега-провинция" е включвала сложна система от по-малки области (санджаци), възникнали по различно време в хода на завоевателните действия. Южните тракийски земи влизат основно в големия санджак ,,Паша" (от Одрин до Ихтиманска Средна гора и Струма, на юг до Егейско море) и ,,Чирмен" (между Балкана, Стряма и Арда). Санджаците се делят на нахии и вилаети, които са прототип на по-късните каази, свързани с определен град и района му. Системата на провинциално управление придобива завършен вид през втората половина на ХVI в., като в местната власт все повече функции са възложени на кадиите (ислямските съдебни представители). Управлението се отличава с лоша координация, преплитане на функции, корупция, насилие над обикновеното население, особено над християните. Въпреки това, местните българи в Одринско и Беломорието продължават да са деен елемент в местното стопанство и обществени отношения, като пазят своя език, самосъзнание и ,,праотеческа" вяра.


Книгата за Одринска Тракия на Д. Попниколов, 1919 г.

Налагайки своята власт, османските завоеватели са принудени от самите обстоятелства да правят компромиси и отстъпки. На първо място, те оценяват ролята на местните българи за охраната на важни пътища и проходи, поради което запазват много от техните права, останали от времето на българската или византийската християнска власт. От османските документи се вижда, че през XV-XVI в. в Родопите и прилежащите земи в Беломорието е имало спахии християни, поне част от които са потомци на средновековното болярство. На първо време османската власт не пречи и на свободното изповядване на християнската религия. От друга страна, индивидуалното или групово налагане на исляма е осъществявано както със силови методи, така и чрез предоставянето на данъчни и социални привилегии. Налице са и неизбежни промени в манталитета на местните хора. Както и на други места в българските земи, християнското население с военни задължения в Беломорието и Родопите е във фокуса на политиката на ислямизация, провеждана от държавата по най-различни пътища.

В османски документи, чуждестранни пътеписи и други съвременни свидетелства се съдържат редица сведения за българите в Одринска и Беломорска Тракия, които си струва да припомним. В тях става дума за разнообразни стопански дейности, вкл. земеделие и скотовъдство, както и за строителството на джамии и обществени сгради в Одрин и други градове. Западните пътешественици и дипломати отбелязват, че в Одрин живеят хора от различни народности, като една от най-големи общности е българската. При много от ,,правоверните" жители на града от пръв поглед се е забелязвал техният не-турски, много често български произход. Новите ,,туркини" по вяра носели на шията си ,,... кръстче и други накити с образа на Спасителя, Дева Мария и други свети изображения..." Според Ханс Дерншвам, преминал по нашите земи през 1553 г., ,,... от Одрин започва България и във всички села се говори български..." Одринска Тракия по онова време все още е силно опустошена - ,,... изглежда, че навсякъде е имало лозя - пише Дерншвам,- но сега всичко е буренясало и се е превърнало в поляна. Народът е крайно измъчен и ограбен, не може да се съвземе, а не го и оставят да се съвземе - обират му всичко..." Приблизително по същото време друг немски наблюдател разказва за българските каруцари в Одрин, ,,... които непрекъснато сноват с колите си къде ли не, впрегнали по три коня във всяка една от тях..."

Данни за българите в Одринска Тракия се съдържат в много османо-турски документи и други свидетелства от XVII в. В Одрин, Димотика, Люлебургас и т. н. е живеело многобройно християнско население от българи и гърци. Освен в селата с български имена (Милан, Варница, Буки и др.), в много други, независимо от утвърдилите се в документите турски имена, също е живеело българско християнско население. Същевременно процесът на ислямизация и вътрешните миграции стават причина за постепенно намаляване на относителния дял на християните в сравнение с онзи на мюсюлманите. През XVII в. между долното течение на Марица и Места, от южните склонове на Родопите до Бяло море, са регистрирани около 50 християнски селища, чието население в мнозинството си е българско по народност. Беломорските българи влизат в каазите, подчинени на местните власти в Димотика и Гюмюрджина (дн. Комотини). И тук, както и в Одринска Тракия, повечето от селищата вече носят османо-турски имена, но се срещат и такива като Българско село (Булгаркьой), Търнава (дн. Филюри Потамос ), и др.

https://trud.bg/

Пешо

 Робството е социално-икономическа и правна система, при която хора, наричани роби, са разглеждани като собственост на други хора, наричани робовладелци.

 Иго - състояние на чуждо държавно управление, при което дадено население е обезправено и лишено от възможността за самостоятелна политическа, икономическа и културна изява.

 Владичество - политическа власт, обикн. на чужд народ; господство.


 Ако наистина бяхме роби щяхме да си ходим с чалмите и фесовете и до днес. Робът е бил нещо като акция на борсата. Той не е гражданин, А ПРИТЕЖАНИЕ НА НЯКОГО. Българите са били поданъци (рая), тоест сме нямали права и участие в управлението на империята. Обикновените турците също са били рая, но заради религията им не са били облагани с тежки данъци като нас. Не знам обаче дали това е  било така в началото на разпространението на османците на Балканския п-в.

  Имали сме домове, в които да живеем. Естествено, с постоянен страх, че някой азиатски мозък ще цъфне и ще се разпорежда с българското семейство както си иска, а то по закон няма право да му отвръща. Няма да говоря за мрачния кръвен данък и отвличането на малки момиченца, това всеки го знае. Самосъзнанието също не е за коментиране, защото то наистина е РОБСКО.

 Както в темата за гени се вижда, че нямаме АБСОЛЮТНО НИЩО ОБЩО с резаците, ДОРИ СЛЕД 5 ВЕКА ИГО! Ако бяхме роби щеше да бъде като в САЩ. Ето, отново пример. Джордж Вашингтон е имал негърки - робини, които чукал когато си поиска. Подобно е било и в южните щати. Мисля, че е описано в една от пропагандните книжки на севера "Uncle Tom's Cabin". Затова някои негри имат европейски гени в САЩ, въпреки че нямат документирани бели родители назад във времето.
 
 Всички лирически и епически произведения също ни водят до заключението, че е било иго, а не робство. Например романът "Под игото" на Иван Вазов. Само искам да си представите, РОБИ да ходят на ТЕАТЪР или да ЗАКУСВАТ и ОБЯДВАТ СПОКОЙНО В КАФЕНЕ. "Роб" в стихотворенията на нашите дайци е по-скоро метафора, която се използва да представи обезверените и подтиснати българи.

 Робите, които вдигали бунтове на Карибите и в САЩ също не могат да се сравняват с нас, защото ние сме се самоорганизирали, купували сме оръжие и всякакви други материали, а те или са чакали помощ от севера, или са взимали подръчни материали са коляли собствениците си.

 Това са моите пет стотинки по темата. Най-добрият начин да наречем периода през тези пет века на българите под ятагана на исляма е НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА И УПАДЪК НА БЪЛГАРЩИНАТА!

 Това са моите пет стотинки по темата, ще прикача и видео материал на български учени.



http://chitanka.info/text/9703-12-mita-v-bylgarskata-istorija/11