Тема за птици

[Hatshepsut]

Саблеклюн

Саблеклюнът (Recurvirostra avosetta) е прелетна птица от семейство Дъждосвирцови. Среща се и в България. Според Червената книга на България видът се смята за застрашен.

Дължината на тялото на саблеклюна е 43 cm, размахът на крилата – 78 cm, а оперението му е двуцветно. Главата, задната страна на врата, част от плещите и маховите пера са черни, а останалите части на тялото са бели. Клюнът е дълъг, извит нагоре и наподобява закривена сабя. Полов диморфизъм не се наблюдава, но има слабо изразен възрастов диморфизъм. Младите индивиди са със сиви гърди и ръждивокафяв цвят по крилата.

Звукът, който издава е звънливо и многократно повтарящо се ,,куик-куик".

Саблеклюнът е разпространен в Централна и Южна Европа, Африка, Западна Азия, Северна Америка и Австралия. Зимува в Африка, Южна Азия, Балканския полуостров и по крайбрежията на Средиземно и Каспийско море. Северните популации мигрират на юг между август и октомври и да се връщат за размножаване между март и май.

В България долита през март и отлита през септември и октомври. По време на миграционния период може да бъде срещнат край вътрешните водоеми на страната. Отделни индивиди остават в България и през зимата. През размножителния период е наблюдаван само по Черноморското ни крайбрежие, където обитава малки заливи, солници, крайбрежни блата, езера, равни брегове и лагуни.

В миналото е бил редовно гнездещ вид край Бургаските езера, блатото-лагуна Алепу, по Дунавското крайбрежие и поречието на река Искър. През последните години гнездовата популация е концентрирана в езерата около Бургас, главно край Атанасовското езеро, където е най-многоброен по време на миграция. По-рядко гнезди в Шабленската тузла, Белославско-Варненския езерен комплекс, Дуранкулашкото езеро и инцидентно по Дунавското крайбрежие. Общата численост на вида в България е около 250 – 800 двойки, а през по-топли зими числеността му достига до 1500 птици. Броят на саблеклюна в световен мащаб за 2006 година се оценява на 210 000 – 460 000 птици.

Саблеклюнът живее на колонии, обикновено между 10 и 70 двойки. Обитава солени, бракични или сладководни водоеми, засолени терени, пясъчни коси, рибарници, изкуствени водоеми, речни устия поливни площи и наводнени равнини в безводни области.  Най-важната характеристика на местообитанията за разплод са високата соленост и нивото на водата, което през лятото постепенно се понижава и излага допълнителни места за хранене. Рядко се появява край вътрешните сладководни езера и реки.

При миграции и през зимата се срещат на ята в разнообразни влажни зони. За нощуване се събират в големи ята от няколко хиляди индивида.

Храната на саблеклюна се състои предимно от водни безгръбначни с дължина между 4 и 15 cm, включително водни насекоми, малки бръмбари, мушици, ларви на мухи, ракообразни, червеи и мекотели, които събира по тинестото дъно на разливите. Понякога се храни и с дребни рибки и растителни остатъци, семената и малки корени. Когато търси храна потапя във водата главата, шията и предната част на тялото си.

При образуване на гнездовата двойка мъжкият токува. Гнездото може да бъде разположено на различни места, включително върху голия пясък, засъхнала кал, къса трева, суха растителност, отломки и отпадъци. То представлява ямичка, застлана с трева и водни растения. Саблеклюнът гнезди на големи колонии, като разстоянието между две съседни гнезда обикновено е около един метър, но може да бъде и 20 – 30 cm. Женската снася 3 – 4 яйца в охрен цвят, изпъстрени с чернокафяви и сивкави петна. Двете птици ги мътят заедно на смени в продължение на 22 – 24 дни.

При опасност двете възрастни птици се преструват на ранени и постепенно се отдалечават от гнездото. В това време малките се притаяват до земята или се скриват между блатните растения.

В Европа видът е застрашен от замърсяването на влажните зони с полихлоринирани бифенили, инсектициди, селен, олово и живак. Важните места за зимуване, например в Португалия или Жълто море, са застрашени също от развитието на инфраструктурата, мелиорациите, замърсяването, човешката намеса и намаляването на речните течения. Видът е чувствителен към инфлуенца по птиците и ботулизъм, така че може да бъде застрашен от бъдещи огнища на тези заболявания.

В България върху популацията на саблеклюна отрицателно действат резките промени на водното ниво в местата на гнездене, безпокойството, предизвикано при ремонтни дейности на дигите в Атанасовското и Поморийското езеро, унищожаването на люпилата от наземни хищници, замърсяване на водите.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Саблеклюн

Описание:
Дължина на тялото: 42 – 46 см. Размах на крилата: 67 – 77 см
Има характерен завит нагоре клюн. Оперението е преобладаващо бяло. Главата и върховете на крилата са черни, на гърба и горната част на крилата има надлъжни черни ивици. Краката са сравнително дълги, светлосини на цвят.

Саблеклюн в полет

Храна и местообитания:
Храни се с дребни водни безгръбначни животни. Обитава солени и бракични езера, солници, крайморски лагуни и по-рядко водоеми със стоящи пресни води.

Гнездене:
Гнезди на земята. Снася 3 – 4 яйца, има едно поколение годишно през периода април-юли.

Разпространение в България:
У нас се среща предимно в Атанасовското езеро, Поморийското езеро, защитена местност ,,Пода", Шабленската тузла и други влажни зони по Черноморието.

Миграция и зимуване:
Зимува в Средиземноморието и Африка. Пролетната миграция е през март-април, а есенната – през август-октомври.

Заплахи:
Пресушаване и деградация на влажните зони, засипване и застрояване на солени крайморски басейни на солниците, безпокойство през периода на размножаване, унищожаване на яйцата и малките от скитащи кучета.

Природозащитен статус в България:
Застрашен.

https://bspb.org/ptici/Саблеклюн



Avocetta - Pied Avocet (Recurvirostra avosetta)

[Hatshepsut]

Червен ангъч


Червен ангъч (мъжки)

Червеният ангъч (Tadorna ferruginea), наричан още ръждив ангъч и червен килифар, е сравнително едра птица от семейство Патицови (Anatidae), разред Гъскоподобни (Anseriformes).

Теглото му варира между 1,2 и 1,6 kg. Ходи добре по земя, плува добре, но рядко се гмурка. Лети бързо, полетът е шумен и издава звук подобен на ,,анг, анг", откъдето носи името си.

Мъжките птици са с ръждивожълта глава и предна част на шията, тъмноръждив врат с тесен черен пръстен. Горната страна на тялото е ръждивочервена. Маховите пера, опашката, човката и краката са черни.

Женските са подобни на мъжките, без черен пръстен в основата на врата, като цяло оперението на главата ѝ е по-светло, страните ѝ са почти бели.

Червен ангъч (женски)

Прелетна птица, среща се в равнините на Европа (включително и България) и Азия. Предпочита широки и открити местности. Населява различни типове водни басейни, но предпочита предимно откритите и без много подводна растителност. Често се среща и в соленоводни басейни, но не чак колкото белия ангъч. Избягва гористите местности.

В България гнезди по река Дунав и Черноморието, рядко в Добруджа и Лудогорието. Рядко зимува в страната.

Червен ангъч в полет

Червеният ангъч се храни с храна, както от животински, така и от растителен произход. Търси храната си на сушата или във водата. На пролет се храни предимно с покълнали растения и семена, лятото преминава на насекоми и дребни безгръбначни, а есента навестява селскостопанските площи и преминава на зърнени култури, при липса на такива се продължава да се храни с дребни безгръбначни, но прибавя към диетата си и водни растения.

По-голяма част от времето червеният ангъч се държи по двойки.

Гнездото обикновено се намира далеч от водоемите на около 2–5 km, но не е рядкост и на 10 km. Подобно на белия ангъч, предпочита да строи гнездото си в дупки в земята, използвайки изоставени от язовци и лисици дупки; също така гнезди и в дупки по дърветата, понякога на височина 10 m. Описани са случаи, когато е гнездил и на покриви на сгради.

Моногамна птица, водеща роля в голяма степен има женската, която избира мъжкаря по време на сватбения период. Женската снася между 7 и 18 яйца, най-често около 14, които са с цвят на слонова кост. Мъти яйцата около 28-29 дни и когато малките се излюпят в края на май, се отглеждат поравно и от двамата родители.

Рядък за България вид включен в Червената книга на застрашените видове. Работи се по възстановяване на неговите популации. Успешно интродуциран в района на Хасково благодарение на усилията на Биологична експериментална база ,,Калимок".

https://bg.wikipedia.org/wiki/Червен ангъч

Описание:
Дължина на тялото: 58 – 70 см. Размах на крилата: 110 – 135 см
Оперението е ръждивочервено, с по-светла глава, светли подкрилия и надкрилия и черни махови пера. Мъжкият има черна ,,огърлица" на шията.

Храна и местообитания:
Храни се със зелени частни на водни и сухоземни растения, семена и дребни водни животни. Обитава реки, блата, езера, язовири, бракични водоеми и морски крайбрежия. У нас се среща и в малки микроязовири.

Гнездене:
Гнезди под земята в дупки на лисици или язовци, понякога в съжителство с тях, в дупки в скали и отвесни земни откоси, както и в хралупи на дървета. Снася 5 – 13 яйца, има едно поколение годишно през периода март-юни.

Разпространение в България:
У нас се среща рядко в Добруджа, Лудогорието и около Бургас.

Миграция и зимуване:
Зимува в Източното Средиземноморие и по поречието на р. Нил. Пролетната миграция е през февруари- март, а есенната – през септември-октомври.

Заплахи:
Пресушаване и деградация на влажните зони, замърсяване на водите, бракониерски отстрел, безпокойство през периода на размножаване.

Природозащитен статус в България:
Критично застрашен.

https://bspb.org/ptici/Червен ангъч




Ruddy Shelduck [Tadorna Ferruginea]

[Hatshepsut]

Бял ангъч


Бял ангъч (мъжки)

Белият ангъч (Tadorna tadorna), наричан още килифар, е сравнително едър представител на семейство Патицови (Anatidae), разред Гъскоподобни (Anseriformes).

Дължината на тялото му е 56 – 63 cm.
Размаха на крилете 115 cm.
Тежи между 0,9 и 1,7 кг.
Мъжкия има по-ярко изразена червена издатина в основата на човката.
Плува добре, но се гмуркат само малките. Лети добре и полетът е безшумен.

Бял ангъч (женски)

Разпространен е в Европа (включително България) и голяма част от Азия. Навсякъде е прелетна птица с изключение на Британските острови, средиземноморските страни и по-топлите части на Азия, като Иран, Туркменистан и др. Зимува по крайбрежието на Северно море, Британските острови, Бискайския залив, Средиземно море, Централните части на Индия, Бирма и др. Населява предимно крайбрежията на соленоводни басейни и по-рядко сладководни.

Белият ангъч се храни предимно с храна от животински произход: ракообразни, насекоми, мекотели и различни други видове дребни безгръбначни. Зимно време често преминава на растителна храна.

Моногамна птица, двойките се задържат в продължение на няколко години заедно. Предпочита да гнезди в дупки в земята, като за целта използва изоставените дупки на язовци, лисици и др. Гнездото прави на сравнително голяма дълбочина в дупката, до около 3 – 4 m. При липса на дупка може да го построи и в скална цепнатина, разрушена постройка или просто на земята сред по-гъста растителност. Гнездото може да се намира дори на километър от най-близкия воден басейн. Заради недостига на дупки и скривалища, понякога няколко женски снасят в едно гнездо. Гнездото е обилно постлано с пух. Снася между 6 и 18 яйца, но най-често 8 – 9, със синкаво-бял цвят. Мъти единствено женската в продължение на 27 – 29 дни.

В миналото ловен обект в България, но поради намалялата му численост включен в Червената книга на защитените видове. Сведенията са, че към момента в България гнездят около 50 двойки. Когато е бил по-често срещан, понякога са го отглеждали редом с другите домашни птици и успешно е изпълнявал функцията на пазач на ятото, като е издавал крясъци и смело се хвърлял срещу неприятелите.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бял ангъч

Описание:
Дължина на тялото: 55 – 65 см. Размах на крилата: 100 – 120 см
Оперението е преобладаващо бяло, с тъмнозелена глава, широка кестенява ивица през гърдите и черни плещи. Подкрилията и надкрилията са бели, а маховите пера – черни.

Храна и местообитания:
Храни се с ракообразни, мекотели, водни насекоми и техните ларви, зелени части на растенията. Обитава морски крайбрежия и бракични водоеми в близост до пясъчни дюни или отвесни земни брегове.

Гнездене:
Гнезди под земята в дупки на лисици или язовци или сам ги изкопава, а така също и в хралупи на дървета. По изключение гнезди в тръстикови масиви. Снася 5 – 12 яйца, има едно поколение годишно през периода март-август.

Разпространение в България:
Среща се основно в езерата около Бургас, Варненско – Белославското езеро, Шабла и Дуранкулак.

Миграция и зимуване:
У нас се среща целогодишно. Вероятно гнездящите в България птици мигрират на юг, а у нас зимуват птици от по-северни страни.

Заплахи:
Пресушаване и деградация на влажните зони, замърсяване на водите, бракониерски отстрел, безпокойство през периода на размножаване.

Природозащитен статус в България:
Уязвим.

https://bspb.org/ptici/10957-2/



Common Shelduck [Tadorna Tadorna]

[Hatshepsut]

Египетска гъска

Египетските гъски (Alopochen aegyptiaca) са вид птици от семейство Патицови (Anatidae). Разпространени са в по-голямата част от Субсахарска Африка и долината на река Нил, като са интродуцирани и в някои части на Западна Европа.

Двойка египетски гъски

https://bg.wikipedia.org/wiki/Египетска гъска

Средно голяма гъска с високи крака. Вратът е дълъг, относително тънък. Дължина на тялото 63-73 см, тегло 1,5-2,3 кг, размах на крилата 134-154 см. Мъжките са малко по-големи от женските.
Мъжките и женските са сходни по цвят на оперението. Цветът съчетава охра, глина, кафеникави тонове, фин ивичест модел. В центъра на гърдите има тъмно петно, характеризиращо се с широки шоколадови "чаши" около очите, остър контраст между горната и долната част на врата. Клюнът е розов, в основата е ограден с кафява ивица, краката са високи, червеникави, ирисът на очите е оранжев. Крилата са контрастни, бели с тъмни ивици, развито е метално-зелено огледало, над него на бял фон минава тъмна ивица.
Младите птици са малко по-бледи от възрастните. Краката и клюнът са сиво-кремави на цвят.
На главата има тъмносива "капачка". Същият цвят на гърба и крилата.

Живее във водите на африканския континент, на юг от Сахара. Птиците живеят също в долината на Нил и делтата, в Северен Египет и по крайбрежието на Средиземно море. Изолирана популация съществува в Англия, където през осемнадесети век са внесени египетски гъски.
Дива популация на египетски гъски живее в крайбрежната част на Холандия - тя се е образувала в резултат на ферализацията (подивяване) на птиците, заселени в един от местните паркове.
Нилските гъски живеят предимно на земята, но често се заселват на дървета или сгради. Плуват добре.

За храна използват семена от различни растения, сочни листа от дървета, трева, не отказват насекоми и земни червеи.
Рано сутринта египетските гъски летят заедно до местата за хранене. Ако денят е студен и дъждовен, полетът може да се забави.
Те пасат предимно по двойки или малки семейни групи. Понякога те кацат по нивите на ята и тогава са в състояние напълно да унищожат реколтата. След като кацнат на мястото за хранене, гъските изследват района за 1-2 минути, страхувайки се от врагове: големи птици, змии и грабливи птици. Започват да се хранят едва след като са сигурни, че са в безопасност. Египетските гъски не търпят непознати и ги прогонват. В продължение на час-два птиците са заети да ядат, след това си почиват и летят нататък. Последното хранене е преди залез слънце. Гъските обикновено се събират на водопой в горещината следобед, а през останалото време птиците се задоволяват с влагата, съдържаща се в храната.

В Африка египетските гъски могат да се размножават целогодишно. Сезонът на чифтосване за английската и холандската популация е през април и март.
По време на брачния сезон и по време на защитата на територията мъжките египетски гъски са много агресивни, поради което между тях често се случват битки. Заставайки един срещу друг, те се опитват да притиснат врага болезнено. Битката на мъжките египетски гъски също може да се проведе във водата, победителят, след като врагът избяга, опъва врата си и се издава триумфален вик. Докато ухажва женската, мъжкия изпъва врата си пред нея и повдига крилата си, показвайки белите пера от долната им страна.
Нилската гъска е забележителна с факта, че няма ограничения за мястото на гнездене. Гнездата могат да бъдат намерени както на земята, така и в гъсти храсти или трева. Някои двойки изграждат гнезда на скални первази или дори покриви. Други заемат изоставени гнезда на други птици или се заселват в короните на дървета.
Женската изгражда гнездото от клони и листа.
След снасянето на 5-8 яйца, гъската ги инкубира в продължение на 28 дни. Женската започва да инкубира едва след като е снесла последното яйце, поради което всички пилета се излюпват едновременно. Ако гнездото е на дърво, пилетата скачат надолу и следват майка си във водата.
За пилетата се грижат и двамата родители.

Древните египтяни почитали египетската гъска като свещена птица. Изображения на гъски има в древни стенописи и релефи

Големи стада гъски могат да опустошат нивите за броени часове, изяждайки узрялото зърно и тъпчейки младите издънки. В Южна Африка египетските гъски се считат за най-лошите селскостопански вредители.

Според легендата именно нилските гъски са спасили Рим навремето. Те са наистина отлични пазачи. Често нилските гъски се отглеждат от любители птицевъди, защото са изключително красиви птици.

Нилска гъска

Нилската гъска или египетската гъска е вид водолюбива птица от семейство патици, единственият съществуващ в момента представител на рода на нилските гъски.

Този вид гъски с дължина 63 - 73 см е широко разпространен в Африка, с изключение на пустините и гъстите гори. Най-големите популации са в долината на Нил и на юг от Сахара. Във Великобритания и Холандия има самоподдържащи се диви популации - потомство на индивиди, внесени през 18 век. Включен в Общия списък на ЕС за инвазивни видове. В тази връзка вносът, изпращането, развъждането, търговията и пускането на тези птици в природата са забранени в целия Европейски съюз.

Нилската гъска живее главно на земята, но често се установява на дървета или сгради. Птицата плува добре, в полет изглежда тежка, повече прилича на гъска, отколкото на патица, което обяснява името й. Гнезда могат да се създават на различни места; предпочитат се хралупите на дърветата. Половият диморфизъм е слабо изразен: оперението на мъжките и женските е еднакво, но мъжките са малко по-големи от женските. Храни се със семена, листа, трева, понякога скакалци и червеи.

Нилската гъска е била считана за свещено животно от древните египтяни.

https://bg.flamingofanny.com/5073-egyptian-goose.html




Egyptian Goose [Alopochen Aegyptiaca]

[Hatshepsut]

Белоока потапница


Белоока потапница (мъжка)

Белооката потапница (Aythya nyroca) е сравнително дребен представител на семейство Патицови (Anatidae), разред Гъскоподобни (Anseriformes). Тежи между 400 и 700 гр, дължина на тялото 40-46 cm, размах на крилете около 65 cm. Плува и се гмурка добре. Известна е още и като белоочка и биволе.

Белоока потапница (женска)

Разпространена в Европа и Азия, среща се и в България. Прелетна птица, зимува в северна Африка и южните части на Азия. Обитава сладководни езера, блата или бавно течащи реки, гъсто обрасли с водна растителност.

Храни се с растителна и животинска храна: дребни мекотели, личинки на насекоми, ракообразни.

Гнездото си построява винаги в непосредствена близост до водата, често на малки островчета или купчини стара тръстика. Снася от 6 до 14 жълто-зеленикави яйца. Мъти 25-28 дни женската. Малките се излюпват достатъчно развити, за да могат да се придвижват и хранят самостоятелно. Отглежда едно люпило годишно.

На територията на България е защитен вид, включен в Червената книга.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Белоока потапница

Описание:
Дължина на тялото: 38 – 42 см. Размах на крилата: 60 – 67 см
Тъмнокафява патица с ярко откроено бяло подопашие, особено при възрастните. Гърбът е по-тъмен от страните на тялото. В полет се виждат ясно белият корем и белите махови пера с контрастираща тъмна ивица по ръба на крилото. Мъжкият е с бял ирис на окото, който се вижда добре на фона на тъмната глава. Женските и младите са с тъмен ирис.

Храна и местообитания:
Храни се с водни насекоми, техните ларви, охлюви и други безгръбначни животни. Обитава блата и езера с обширни тръстикови масиви и богата подводна растителност.

Гнездене:
Гнезди на земята, недалеч от водата или сред тръстиката. Снася 8 – 15 яйца, има едно поколение годишно през периода април-юли.

Разпространение в България:
У нас се среща предимно по поречието на р. Дунав, Дунавската равнина, Черноморското крайбрежие, Тракийската низина и Софийското поле.

Миграция и зимуване:
Зимува в средиземноморските страни и в Африка, южно от Сахара. Пролетната миграция е през март-април, а есенната – през септември-октомври.

Заплахи:
Пресушаване на влажните зони, замърсяване на водите, бракониерски отстрел, безпокойство през периода на размножаване.

Природозащитен статус в България:
Уязвим.

https://bspb.org/ptici/Белоока потапница



Coppia di Morette Tabaccate (Aythya nyroca) -primi piani-

[Hatshepsut]

Червеноклюна потапница


Червеноклюна потапница (мъжка)

Червеноклюната потапница (Netta rufina) е представител на семейство Патицови (Anatidae), разред Гъскоподобни (Anseriformes), със сравнително едри размери и плътно набито телосложение. Тежи между 0,8 и 1,5 кг. Дължина на тялото 45-55 cm, размах на крилете около 90 cm. Има изразен полов диморфизъм. Плува и се гмурка добре.

Червеноклюна потапница (женска)

Разпространена в Европа и Азия, среща се и в България. Обитава сладководни езера, блата или бавно течащи реки, гъсто обрасли с водна растителност и с открити участъци от чиста и дълбока вода.

Храни се с водна растителност и животинска храна: дребни мекотели, личинки на насекоми, ракообразни

Гнездото си построява винаги в непосредствена близост до водата, често пъти на малки островчета или купчини стара тръстика. Снася от 6 до 14 кремаво жълти яйца. Мъти 26-28 дни само женската. Малките се излюпват достатъчно развити за да могат да се придвижват и хранят самостоятелно.

На територията на България е защитен вид включен в Червената книга.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Червеноклюна потапница


Описание:
Дължина на тялото: 53–57 см Размах на крилата : 85–90 см
Мъжките са керемидено червена глава, ярко червен клюн, черни шия, гърди и корем. Страните на тялото и долната страна на крилете са бели. Женските са с преобладаващо сиво-кафяво оперение.

Храна и местообитания:
Храни се с водни растения. Обитава блата и езера с обширни открити водни площи и обрасли с водна растителност по периферията.

Гнездене:
Гнездото е на земята. Снася 6-14 яйца, има едно поколение годишно през периода април – юли.

Разпространение в България:
Вероятно вече е изчезнал като гнездящ вид у нас. Последните данни за птици, наблюдавани през размножителния период са от Дуранкулашко езеро, езерото Сребърна и рибарници Звъничево.

Миграция и зимуване:
Постоянна. През зимата и по време на миграция може да бъда наблюдавана в разнообразни влажни зони и морското крайбрежие.

Заплахи:
Пресушаване и деградация на влажните зони, безпокойство в периода на размножаване, бракониерски острел.

Природозащитен статус в България:
Изчезнал като гнездящ вид.

https://bspb.org/ptici/Червеноклюна потапница




Pato colorado (Netta rufina) Red-crested Pochard 4K

[Hatshepsut]

Воден кос

Водният кос (Cinclus cinclus) е птица от разред Врабчоподобни с големина колкото скорец. Има шоколадовокафяво оперение. Коремът е по-светъл, а подбедрието, гърдите и гърлото са бели. Няма полов диморфизъм. Младите екземпляри са по-светли. По гръбната страна има пъстри шарки. Долната страна на тялото им е белезникава, напетнена с по-тъмни неправилни петна и вълнообразни ивици. Бялото петно по гърлото и гърдите е слабо изразено.

Водният кос е постоянна птица. Среща се в планините до алпийската зона. В Рила е наблюдаван и на 2800 m н.в. През зимата слиза ниско в предпланинските склонове. Обитава крайбрежия на бързотечащи, пенливи планински потоци и планински езера.

Гнездовият период започва през април. Гнездото се прави в дупки между камъни, под туфи по стръмни брегове, в цепнатини по зидове и мостове. То е изградено от клончета, трева, сухи листа, мъх и лишеи, а вътре е застлано с листа. Снася 4 – 7 чисто бели яйца. Женската мъти яйцата сама от 15 до 18 дни. Малките остават в гнездото 19 – 24 дни и се изхранват от двамата родители. След напускане на гнездото те дълго време се движат на ято. Отглежда по две поколения годишно. През август семействата се разпадат и през зимните месеци се срещат отделни птици.

Водният кос се храни с животинска храна, която лови във водата. Той е отличен плувец и ловко се гмурка под вода. По дъното може да ходи като се закрепя с острите си нокътчета по камъните. Любимата му храна са водни насекоми и техните ларви, ракообразни, охлювчета и попови лъжички. По-рядко лови малки рибки.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Воден кос

Описание:
Дължина на тялото: 17 – 20 см. Размах на крилата: 25 – 30 см
Малко по-дребен от кос. С изключение на шията и гърдите, които са бели, останалото оперение е кафяво.

Храна и местообитания:
Храни се с ларви на ручейници, дребни рибки, ракообразни и мекотели, които улавя, като се гмурка и ходи под водата. Обитава чисти, студени и бързотечащи планински реки.

Гнездене:
Гнезди в дупки между камъни, скали, дънери, под мостове на планински реки. Снася 4 – 6 яйца, има 2 поколения годишно през периода април-юли.

Разпространение в България:
У нас се среща в Стара планина, Рила, Пирин, Родопите, Витоша, Осоговска планина, Беласица, Средна гора и Странджа.

Миграция и зимуване:
Постоянен вид. През зимата слиза и в по-ниските части на планините.

Заплахи:
Замърсяване на реките.

Природозащитен статус в България:
Не е застрашен.

https://bspb.org/ptici/Воден кос



White-throated dipper | Cinclus cinclus | Skorec vodní

[Hatshepsut]

Жълта стърчиопашка


Жълта стърчиопашка (мъжка)

Жълта стърчиопашка (Motacilla flava) е вид дребна птица от семейство Стърчиопашкови.

Видът обитава обширен ареал от Африка, Евразия и Аляска.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Жълта стърчиопашка

Описание:
Дължина на тялото: 15 – 16 см. Размах на крилата: 23 – 27 см
У нас се среща подвидът Motacilla flava feldegg. При мъжките оперението отдолу е изцяло жълто, гърбът е зеленикав, главата е черна. Женските са кафеникави с тъмносива глава. Отличава се от планинската стърчиопашка по тъмната глава и по-късата опашка.

Храна и местообитания:
Храни се с насекоми и други дребни безгръбначни. Обитава влажни ливади, пасища, ниви със зърнени култури.

Гнездене:
Гнезди на земята. Снася 5 – 6 яйца, има 2 поколения годишно през периода май-юли.

Разпространение в България:
У нас се среща в равнинните части на страната. Отсъства от високите планини и обширните горски масиви.

Миграция и зимуване:
Зимува в Африка. Пролетната миграция е през април, а есенната – през септември-октомври.

Заплахи:
Интензификация на земеделието, прекомерна употреба на инсектициди, разораване на пасищата и ливадите.

Природозащитен статус в България:
Не е застрашен.

https://bspb.org/ptici/Жълта стърчиопашка



Желтые трясогузки. Motacilla flava. Птицы Беларуси.

[Hatshepsut]

Италианско врабче

(Passer Italiae)

Описание:
Дължина на тялото: 14–16 см Размах на крилата : 20 – 22 см
Доскоро е считан за ,,стабилизиран" хибрид между домашно и испанско врабче. Според някои автори, италианското врабче е отделен вид, а според други е раса на испанското врабче.
Мъжките наподобяват тези на домашното врабче, но за разлика от него са с кафяво теме и бели бузи, както е при испанското врабче. Женските на трите вида са неотличими една от друга.

Храна и местообитания:
Храни се предимно със семена на диви и културни растения и насекоми, които са важни за изхранването на малките. В градска среда яде и остатъци от зърнени храни. Синантропен вид (свързан с човека). Обитава предимно населени места, но се среща и извън тях в овощни градини, скалисти места, ивици от дървета и храсти в открити райони, изоставени сгради и др.

Гнездене:
Гнезди най-често под керемиди на покриви, кухини по сгради и улични стълбове, но също така и в хралупи на дървета, гнезда на градска лястовица и др. Снася 3 – 7 яйца, има между 1 и 4 поколения годишно през периода април-август.

Разпространение в България:
У нас се срещат единични екземпляри и двойки по долината на река Струма, Южен Пирин и София.

Миграция и зимуване:
Постоянен вид.

Заплахи:
Застрояване на зелените площи в градовете, третиране на парковете и градините с пестициди, разрушаване на гнездата при ремонт на сгради.

Природозащитен статус в България:
Не е застрашен.

https://bspb.org/ptici/Италианско врабче



Il Passero d'Italia (Passer italiae)

[Hatshepsut]

Лещарка

Лещарката (Tetrastes bonasia) е птица от семейство Тетревови (Tetrainidae). Среща се и в България.

Физически характеристики

Дължина на тялото – 38-48 см
Размах на крилете – 56-60 см
Тегло – около 350-500 г
Полов диморфизъм – изразен, мъжкият е по-едър и ярко оцветен.

Среща се и в България. Предпочита ниските области на планините с гъсти дървета, много храсти, къпинаци и трънки. Предпочита иглолистните борови гори, но също така може да се срещне и в широколистните дъбови. Чувства се най-добре в слънчеви и влажни местности с течаща вода в близост, като например някой горски поток.

Териториални птици. Мъжкият не допуска друг мъжки да навлиза в територията му. Пролет и есен могат да се чуят песните му, с които обявява територията си, за да предупреди другите мъжкари и за да привлече женски.

Храни се със семена, плодове и друга растителна храна, включително отровната беладона. Също така при възможност яде и насекоми и различни безгръбначни.

Двойка лещарки (вляво женската, отдясно мъжкия). Илюстрация от 1837г.

Размножителен период – започва април и тогава мъжките токуват. Качват се на някое по-високо място или клон и започват да издават звуци, подобни на тези на синигерите, удрят с криле и изпълняват типичните за вида ритуали.
Гнездо – Най-често на земята в близост до ствола на някое дърво, но понякога и на дърво в изоставено гнездо на друга сходна по размер птица.
Яйца – 8-14 броя, бели с леки петънца.
Мътене – започва след като е снесено и последното яйце и трае 21-25 дни, мъти само женската. Всеки ден женската на два пъти си взема дълга почивка, за да се нахрани и напои, и през това време покрива яйцата с мъртви листа и друга растителност.
Отглежда едно люпило годишно. Често и двамата родители се грижат за малките. Малките се излюпват покрити с пух и способни да се придвижват и хранят самостоятелно. В първите си часове се крият в перушината на женската, за да се стоплят. Отначало се хранят предимно с по-меки насекоми и безгръбначни, които търсят по растителността наоколо, но скоро започват да ги търсят и по земята. Бързо се научават да се полузаравят с пръст и растителност. Отначало за разлика от възрастните птици ходят и тичат много бързо и леко. Подобно на другите представители на разред Кокошоподобни и малките лещарки се развиват изключително бързо и още на десетия ден след излюпването си вече опитват да подхвръкват, а на 14-ия вече летят добре. На 30-40 дневна възраст вече могат да бъдат напълно самостоятелни, но остават с майка си до края на третия месец нормално.
Брачният живот на лещарката е много спорен и вариращ според случая. Наблюдавани са както лещарки, живеещи на двойки, така и заинтересованост единствено във връзка с територията на мъжкия. Понякога мъжкият се държи в близост до мътещата женска и я защитава, но понякога е и напълно незаинтересован.

Много потайна птица, изключително трудна за наблюдение. В България е застрашен от изчезване вид. Основен неприятел на лещарките са дивата котка и ястребът кокошкар.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Лещарка

Описание:
Дължина на тялото: 34 – 39 см. Размах на крилата: 48 – 54 см
Оперението общо е сиво-кафяво с по-светъл напетнен корем. Мъжките са с черно гърло. Среща се в гори с богат подлес.

Храна и местообитания:
Храни се с реси на дървета, семена, пъпки и други зелени части на растенията, както и с плодчета и насекоми. Обитава широколистни, смесени и иглолистни гори в планините.

Гнездене:
Гнезди на земята в основата на храст или паднало дърво. Снася 6 – 12 яйца, има едно поколение годишно през периода април-юни.

Разпространение в България:
У нас се среща в планините Рила, Пирин, Западни Родопи, Стара планина, Витоша, Осоговска планина, Беласица и Средна гора.

Миграция и зимуване:
Постоянен вид.

Заплахи:
Унищожаване и увреждане на местообитанията при горскостопански дейности, прекомерен лов, безпокойство през периода на размножаване.

Природозащитен статус в България:
Застрашен.

https://bspb.org/ptici/Лещарка



Hazel grouse. Singing bird in the spring forest. Bird sounds.

[Hatshepsut]

Посевна врана

Посевната врана (Corvus frugilegus), позната също като полска врана, е сравнително едра птица от семейство Вранови, разред Врабчоподобни, срещаща се и в България.

Дължината на тялото – 45-47 cm.
Размаха на крилете — около 90-99 cm.
Тегло — около 450 гр.
Полов диморфизъм – няма.
Оперение — чисто черно леко блестящо, краката и човката са черни, след втората година около основата на човката перата падат и остава гола кожа с белезникав цвят.
Полет — Лети с ритмични силни махове на крилете.

По размери е сходна или малко по-дребна от сивата врана, а също и човката ѝ е малко по-тънка.

Среща се в цяла Европа (включително България, в дунавската равнина най-вече), пояса на умерения климат в Азия, чак до най-източните брегове. В южната част на зоните с умерен климат води уседнал начин на живот, в северните части обикновено само гнезди и при застудяване мигрира на юг, а също и в тропичния пояс рядко гнезди и най-често е само гост докато трае зимата в гнездовия ѝ ареал. Обитава открити местности с редки групички високи дървета, по които нощува и гнезди почти винаги на ята, които могат да варират от няколко до няколко хиляди птици. Често срещана е в райони с обширни земеделски площи.

В Нова Зеландия е пренесен от човека вид и се смята, че представлява заплаха за местната фауна.

Храни се предимно с насекоми, безгръбначни, дребни гризачи и понякога гущери, земноводни и др. Съществена част от менюто ѝ заема и храната от растителен произход, различни плодове, зеленчуци и семена. Няма регистрирани случаи да ограбва гнезда на други видове. Ходи добре и храната си търси предимно по земята, като предпочита открити местности с добра видимост, което я предпазва от изненади и неочаквани нападения на хищници. Понякога става жертва на някои от по-едрите грабливи птици, като ястреба кокошкар или бухала, но това се счита по-скоро за изключение, защото ятото осигурява сравнително добра защита на отделната птица и се вдига заедно с крясъци срещу нападателя. Често се заселва в близост до човешки поселения, като често нощува и гнезди по високи дървета в центъра на поселението. Колониите и ятата ѝ са обикновено доста шумни, което често смущава хората и те се опитват да ги гонят. Обикновено ятото нощува заедно и при разсветляване се отправя дружно и с крясъци в търсене на храна, обикновено до 20 km разстояние.

Тъй като се храни с различни видове насекоми, които са вредители по посевите, се счита за полезен вид за селското стопанство.

Размножаване

Моногамни птици, двойките обикновено се запазват за цял живот.
Гнездо — гнезди на колонии, които могат да достигнат от двайсетина до хиляди двойки. Колониите винаги се намират в близост до водни басейни или реки. Гнездата обикновено се намират на голяма височина, в короните на дървета, трудни за изкачване от хищниците, като тополата например, разположени на разстояние от по няколко метра едно от друго. Самото гнездо е изплетено от клонки, които чупи от дърветата и е сравнително плоско. Понякога образува смесени колонии с други видове или сред колонията се настаняват отделни двойки. Обикновено това са чапли, свраки, други вранови птици, корморани, соколи и др. Когато колонията напусне гнездата, често те се използват от други видове, гнездящи по-късно.
Яйца – 3-5 бр., с размери 40x29 mm.
Мътене — започва в края на април и трае 16-18 дни. Извършва се от женската, мъжкия обикновено почива до нея. Мътенето започва веднага след снасянето на първото яйце и като следствие малките в гнездото са на различна възраст.
Отглеждане на малките — малките напускат гнездото на около 1 месечна възраст. Докато трае мътенето и отглеждането на малките, мъжкия носи храна на женската и на малките в гушата си. Към края на този период женската също започва да излиза от гнездото и да носи храна на малките.
Отглежда едно люпило годишно.

Както всички представители на род Врани се отличава с висока интелигентност и сложно социално поведение, живее десетки години, което ѝ позволява да трупа опит и да го предава на себеподобните си. Поради неоправданото преследване в миналото числеността на популацията на територията на България е значително намаляла и е практически изчезнала в много от централните и южни райони на страната, поради това е включена в листата на защитените видове на територията на България.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Посевна врана

Описание:
Дължина на тялото: 41 – 49 см. Размах на крилата: 81 – 94 см
Изцяло черна птица със светла гола кожа около основата на клюна. За разлика от гарвана, има по-малки размери, клюнът ѝ не е толкова масивен и опашката е леко заоблена, а не клиновидна на върха.

Храна и местообитания:
Всеядна. Храни се по земята с ларви и възрастни на насекоми, червеи, дребни гризачи, семена, плодове. Обитава предимно открити земеделски райони с групи от дървета, често в съседство или вътре в населени места.

Гнездене:
Гнезди колониално по високи дървета, включително в селищата. Снася 3 – 6 яйца, има едно поколение годишно през периода март-юни.

Разпространение в България:
България е южната граница на разпространението ѝ в Европа. У нас се среща в Дунавската равнина, Лудогорието, Добруджа, Тракийската и Бургаската низина, Софийското поле.

Миграция и зимуване:
У нас се среща целогодишно. Голям брой посевни врани от северните европейски страни зимуват в страната, като ятата често нощуват в градовете и се хранят по околните земеделски площи.

Заплахи:
Интензификация на земеделието, прекомерна употреба на инсектициди, изсичане на ивиците от дървета в земеделските райони.

Природозащитен статус в България:
Не е застрашен.

https://bspb.org/ptici/Посевна врана



Rook [Corvus Frugilegus]

[Hatshepsut]

Хвойнов дрозд

Хвойновият дрозд (Turdus pilaris) е птица от семейство Дроздови (Turdidae). Среща се и в България. Той е неголяма прелетна птица, обитаващ Северна и Средна Европа, на изток от река Рейн, а на север от Алпите и Азия до Сибир. В другата половина на ХХ век създава свои колонии и в отделни части на Западна Европа и Британските острови. Зимува в Южна и Западна Европа, в Мала Азия и Индия.

Това е птица с размерите на кос, с малко по дълги крила. Дължината на тялото е около 24–27 cm, а размаха на крилата около 39–43 cm. Има тегло около 80–140 g. Представителите и на двата пола са оцветени по подобен начин, като при мъжките окраската е по интензивна. Характерна за тях е трицветната окраска: сива глава, кафяви гръб и външна страна на крилата и чернокафява опашка. При полет могат да се наблюдават вътрешната окраска на крилата, която е бяла, ярко различаващи се от сивата долна част на тялото и тъмната опашка. Гърдите леко жълтеят, коремчето е бяло. На гърдите и по крилата множество черни ивици, които имат формата на връх на стрела. Човката на мъжкия по време на размножителния период е жълта, след което потъмнява на върха и отгоре, ставайки подобна на човката на самката и младите птици. Около очите и човката тъмни петна с различна големина и интензивност.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Хвойнов дрозд

Описание:
Дължина на тялото: 22 – 27 см. Размах на крилата: 39 – 42 см
Оперението на горната страна на крилата и гърба е кафяво, опашката е черна, подкрилията са светли. Главата, тилът и кръстът са сиви, гърдите са охристи с черни петна, а коремът е бял.

Храна и местообитания:
Храни се с червеи, насекоми и плодове. Обитава широколистни гори и изкуствени насаждения.

Гнездене:
Гнезди на дървета и храсти. Снася 5 – 6 яйца, има 1 – 2 поколения годишно през периода май-юни.

Разпространение в България:
У нас е установен като гнездящ вид само в района на Шабленското езеро.

Миграция и зимуване:
Зимува в Южна Европа. През зимата се среща у нас на многобройни ята.

Заплахи:
Безпокойство през периода на размножаване.

Природозащитен статус в България:
Не е застрашен.

https://bspb.org/ptici/Хвойнов дрозд



Zorzal real (Turdus pilaris) Fieldfare +


Fieldfare [Turdus Pilaris]

[Hatshepsut]

Червена чинка


Червена чинка (мъжка)

Червената чинка (Carpodacus erythrinus) е вид дребна пойна птица от семейство Чинкови (Fringillidae).

Видът е разпространен в Европа и Азия. През зимата се среща от южен Иран до югоизточен Китай, Индия, Бирма и Индокитай.

Червена чинка (женска)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Червена чинка

Описание:
Дължина на тялото: 13 – 15 см. Размах на крилата: 22 – 26 см
Мъжките са лесно отличими по червените глава, гърди и кръст. Женските и младите са със сиво-кафяво оперение, без контраст между долната и горната страна на тялото.

Храна и местообитания:
Храни се със семена, зелени части на растенията и насекоми. Обитава храсталаци и ивици от дървета и храсти по поречия на реки и покрай влажни ливади.

Гнездене:
Гнезди в храсти, близо до земята. Снася 4 – 5 яйца, има 1 – 2 поколения годишно през периода май-юли.

Разпространение в България:
У нас има разпръснати находища в Рила, Пирин, Западните Родопи, Централна Стара планина, Средна гора, Осоговска планина и на места по Черноморското крайбрежие.

Миграция и зимуване:
Зимува в Индия. Пролетната миграция е през април-май, а есенната – през август-септември.

Заплахи:
Премахване на храстовата и дървесната растителност.

Природозащитен статус в България:
Не е застрашен.

https://bspb.org/ptici/Червена чинка



Çütre - Common Rosefinch - Carpodacus erythrinus

[Hatshepsut]

Северен славей

Северният славей (Luscinia luscinia) е птица от семейство Мухоловкови. Среща се и в България.

Достига дължина 16 – 17 сантиметра. Възрастните изглеждат ръждивокафяви, отдолу белезникави, със светлокафява опашка. Малките са изпъстрени с много люсповидни петна. Има стандартна за врабчоподобните човка. Нравът му е дефанзивен (защитен).

Среща се в Северна Америка и Европа (включително и в България). Среща се и в равнинни гори.

Храни се с насекоми и мухи.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Северен славей

Описание:
Дължина на тялото: 15 – 17 см. Размах на крилата: 24 – 26 см
Оперението е сиво-кафяво отгоре и по-светло отдолу. От южния славей се отличава по напетнените гърди и по-малко ръждивата опашка.

Храна и местообитания:
Храни се с ларви и възрастни на насекоми, червеи, плодчета и др. Обитава влажни и заливни крайречни гори и храсталаци.

Гнездене:
Гнездото е разположено в основата на гъсти храсти, близо до земята. Снася 4 – 5 яйца, има едно поколение годишно през периода май-юни.

Разпространение в България:
У нас има изолирани находища по поречието на р. Дунав и Черноморието.

Миграция и зимуване:
Зимува в Африка. Пролетната миграция е през април-май, а есенната – през август-октомври.

Заплахи:
Изсичане на крайречните гори и храсталаци, пресушаване на заливните гори.

Природозащитен статус в България:
Не е застрашен.

https://bspb.org/ptici/Северен славей



Näktergal / Luscinia luscinia / Thrush Nightingale / ljud-sound

[Hatshepsut]

Жълта овесарка


Жълта овесарка (мъжка)

Жълтата овесарка (известна и като жълтурка) (Emberiza citrinella) е птица от семейство Овесаркови. Среща се и в България.

Естественото ѝ разпространение е из цяла Европа, западната половина на Русия, Казахстан, района на Таджикистан, Узбекистан и Афганистан, Иранското плато, Кавказието, Мала Азия, Леванта, а в средата на 19 век е изкуствено заселена и в Нова Зеландия.

Жълта овесарка (женска)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Жълта овесарка/url]

Описание:
Дължина на тялото: 15 – 17 см. Размах на крилата: 23 – 29 см
Мъжкият е със светложълта глава, шия и корем, кръстът е ръждив, гърбът е кафеникав с надлъжни щрихи. Отстрани на гърдите и корема има тъмни черти. Женските са жълто-зелени на светли части по шията и корема. Песента наподобява тази на градинската овесарка.

Храна и местообитания:
Храни се с насекоми и семена. Обитава разредени широколистни, смесени и иглолистни гори често в близост до открити пространства.

Гнездене:
Гнездото е на земята или в основата на храст или туфа трева. Снася 3 – 5 яйца, има 2 – 3 поколения годишно през периода април-юли.

Разпространение в България:
Среща се във всички планини и предпланини, както и в гористи равнинни райони.

Миграция и зимуване:
Постоянен вид.

Заплахи:
Изсичане на равнинните гори, интензификация на земеделието, което води до трудно намиране на храна през зимата.

Природозащитен статус в България:
Не е застрашен.

https://bspb.org/ptici/Жълта овесарка



Yellowhammer. Bird sounds and nest with chicks

[Hatshepsut]

Тръстикова овесарка


Тръстикова овесарка (мъжка)

Тръстиковата овесарка (Emberiza schoeniclus) е птица от семейство Чинкови (Fringillidae).

Видът се размножава в цяла Европа и голяма част от Палеарктика. Повечето птици мигрират на юг през зимата. Често се среща из тръстиковите полета, а също така и в по-сухи открити райони, като мочурища, както в низините, така и по височините.

Среща се и в България.

Тръстикова овесарка (женска)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тръстикова овесарка

Описание:
Дължина на тялото: 13 – 15 см. Размах на крилата: 21 – 26 см
Мъжкият е с изцяло черни глава и шия, с бели мустаци и бяла яка. По-трудни за различаване са женските, които приличат на женско врабче, но имат широк кремав мустак. Коремът е бял с черни надлъжни пръски.

Храна и местообитания:
Храни се с насекоми и семена. Обитава тръстикови масиви на блата, езера, рибарници и др.

Гнездене:
Гнездото е близо до земята сред тръстиката. Снася 4 – 5 яйца, има две поколения годишно през периода април-юни.

Разпространение в България:
У нас се среща в по-голяма численост в Бургаските влажни зони и на юг от тях, езерата Шабла и Дуранкулак, Варненско – Белославско езеро, езерото Сребърна, рибарници Калимок – Бръшлян и Орсоя. Има изолирани находища и в Тракийската низина, Дунавската равнина, Софийското поле и др.

Миграция и зимуване:
Постоянен вид, но при тежки зими мигрира на юг.

Заплахи:
Пресушаване на влажните зони, застрояване на бреговете на езерата.

Природозащитен статус в България:
Не е застрашен.

https://bspb.org/ptici/Тръстикова овесарка



Common reed bunting | Emberiza schoeniclus | Strnad rákosní